Ребека Рос
Бунтът на кралицата (33)

Трийсет и едно
Сблъсък на стомана

Тристан се надигна от земята със стрелата, заседнала в лявото му бедро. Докато дъждът се лееше, образувайки кървави локви по земята около него, той откъсна перата и изтика върха на стрелата направо през крака си като стискаше челюст, за да удържи стенанието си. Небето бе черно, облаците — завихрени като окото на ужасна буря, обагрени със зловеща зелена светлина.

Той се бе отделил от редицата на своите воини, беше престъпил заповедите да остане и да чака на миля от битката. Затова го бяха простреляли; сега беше уязвим, изложен на показ и сам.

Но трябваше да стигне до кралицата, преди тя да разкъса страната на парчета.

Конят му се понесе в лек галоп с изпънати назад уши от ужас, когато един гръм отекна с трясък от небето до земята. Ушите му звънтяха, докато се изкачваше с куцане по хълма, мъчейки се да открие Нора; колчанът със стрели на гърба му дрънчеше, лъкът му се беше огънал от падането. Крещеше името й, докато се провираше с криволичене през мъртвите тела на Хилдите, крайниците им бяха неестествено пръснати на парчета, изгризани до кост от някакво магическо същество, сътворено от кралицата, с лица, разцепени на две и обелена кожа.

Стигна до билото на хълма и се взря надолу към земята, която се простираше пред него, някога беше толкова прекрасна и цъфтяща. Сега беше обгорена, пепелта се носеше от вятъра, като блуждаещ огън. И ето я Нора с дълга черна коса, развяваща се като знаме, с меч и щит, със синя боя от сърпица, блестяща по лицето й.

— Нора! — изкрещя той; раненият му крак му пречеше да се затича след нея.

Тя някак го чу въпреки гръмотевиците и дъжда. Принцесата се обърна рязко сред пепелта и труповете и видя Тристан. Той се запрепъва през разстоянието, което ги делеше, за да стигне до нея, и преди да се замисли, я сграбчи за ръката и я разтърси.

— Трябва да вземеш камъка, Нора! Сега! Преди магията на майка ти да погълне всички ни.

Очите й се разшириха. Страхуваше се; той почувства как потръпна. След това тя погледна към съседното било, където видяха силуета на майка й, кралицата, която стоеше, докато нейната магия водеше битката, която продължаваше безкрайно.

Нора се раздвижи, отправяйки се към хълма, следвана от Тристан като сянка. По тях започна да се сипе дъжд от стрели, засилени от лъковете на отчаяни Хилди в долината и Тристан зачака удара. Но стрелите се разцепваха на две, завъртаха се около оста си, профучаваха и се връщаха към хората, които ги бяха изстреляли. Писъци пронизаха въздуха, последвани от нов отекващ бумтеж, който повали Тристан на колене.

Но Нора продължаваше нагоре по билото. Вятърът се надигаше около нея, докато тя се готвеше да застане срещу майка си само с меч и щит. Тристан пропълзя до една скала, обгърна я с ръце и наблюдаваше изкачването й до върха на хълма.

Не можеше да чуе гласовете им, но виждаше лицата им.

Кралицата винаги е била красива и елегантна. Войната й подхождаше по един ужасяващ начин. Тя сведе лице и се усмихна на Нора, дори когато Нора разпери ръце и й закрещя.

Тристан беше чел, че магията, използвана във война, лесно се отклоняваше, че замъгляваше ума на този, който си служеше с нея, че се хранеше от кръвожадността и омразата, които намираше в сблъсъка между двама владетели, готови да убиват и завоюват. Лиадан беше писала документи за това; как магията не биваше никога да се използва, за да вреди, да убива, да унищожава. А Тристан ставаше пряк свидетел на това.

Гледаше как кралицата удари дъщеря си през лицето — нещо, което никога не би направила, ако бойната магия не бе покварила ума й. Ударът накара Нора да залитне назад и да изпусне сабята си. Тристан почувства как кръвта му закипя, когато кралицата извади къса сабя и посегна към Нора. Реагира, без да се замисли; измъкна стрела, прикрепи я на лъка си и се прицели в кралицата. Пусна тетивата; загледа как острието се завърта грациозно из бурята, дъжда и вятъра, забивайки се в дясното око на кралицата.

Късата сабя се изплъзна от хватката й, когато тя рухна на земята; кръвта се стичаше по лицето й, по роклята й. Нора пропълзя до нея, ридаеща, и обгърна майка си с ръце, докато Тристан се втурна към билото.

Току-що беше убил кралицата.

Коленете му омекнаха, превърнаха се във вода, когато Нора го погледна кръвнишки; магията се надигаше около нея като искри от огън, кръвта на майка й бе размазана по ръцете й. А на шията на кралицата, Камъкът на здрача бе станал пурпурночерен, посинен от ярост.

— Ще те съсека на две — изкрещя Нора като се изправи и затича към него, вдигнала ръце, за да призове магията си.

Тристан я сграбчи за китките и двамата се строполиха на земята, търкаляха се един през друг надолу по билото върху кости, скали и петна от кръв. Тя беше силна, почти го надви, магията й жадуваше да го разкъса; но Тристан се озова отгоре, когато най-сетне спряха. Измъкна късата си сабя и я притисна към бледата й шия, а с другата ръка обездвижи пръстите й и я подчини.

— Сложи край на тази битка, Нора — изхриптя той, като си казваше, че не би се поколебал да я убие, ако го заплаши отново. — Спри бурята! Укроти магията, която кралицата пусна на воля.

Нора се задъхваше под него с лице, разкривено от болка и агония. Бавно дойде отново на себе си. Сякаш гледаше как дъждът пълни цистерна и Тристан потръпна от облекчение, когато тя най-сетне кимна, сълзи се стичаха от очите й.

Той пусна ръцете й и уморено я гледа как нашепва древните думи, с пръсти, потрепващи към небето. Постепенно магията се разнищи и отслабна, разпадна се на парчета, остави следа като прах в изоставена къща.

Буреносните облаци започнаха да се разпръсват, разкриваха сини ивици и вятърът отслабна, но труповете оставаха. Унищожението, смъртта и последиците бяха необратими.

Внимателно той се изтърколи от нея и я издърпа на крака. Късата сабя в ръката му беше хлъзгава от пот и кръв.

Убий я, прошепна един глас. Тя ще те предаде. Същата е като майка си…

— Искаш да ме убиеш — прошепна тя, прочела мислите му.

Той я задържа за китката, а очите й бяха безстрашни, когато го погледна. Почувства как магията й се плъзгаше костите му… като първия мраз на есента, като всепоглъщащ огън, като съблазнителния допир на коприна…

Затегна хватката си и сведе лице към нейното, докато диханията им се смесиха.

— Искам да изчезнеш, да се изпариш, да се отречеш от правото си над трона. Ако се върнеш, ще те убия.

Изблъска я, макар че движението разкъса и малкото, което беше останало от сърцето му. Беше започнал да й се възхищава, да я уважава, да я обича.

От нея щеше да стане прекрасна кралица.

Очакваше тя да се бори, да призове магията, да го сравни със земята.

Но Нора Кована не направи никое от тези неща.

Тя се обърна и си тръгна. Измина пет стъпки, обърна се да го погледне за последен път; тъмната й, сплъстена от кръв коса бе най-прекрасната корона, която бе носила.

— Запомни това, Тристан Аленах, повелителю на лукавите; ти срина моя Дом и го изпепели. Отне живота на кралицата и Камъка на здрача. Но един ден от твоя род ще произлезе дъщеря, която ще бъде две в едно, пламенно влечение и камък. Тя ще срине твоя Дом отвътре и ще поправи всичките ти престъпления. И най-чудното от всичко е, че ще открадне спомените ти, за да го стори.

Обърна му гръб и тръгна, докато мъглата не я обгърна.

Искаше му се да пренебрегне думите й. Тя се опитваше да го смути, да го накара да се съмнява в себе си…

 

 

Бриена.

Някъде в главата му проговори глас, който му напомняше за звезди в средата на лятото. Тръпнещо ехо премина през земята, когато Тристан отново започна да се изкачва по билото.

Бриена.

Той коленичи до кралицата; кръвта й започваше да изстива и да потъмнява, стрелата му стърчеше от окото й.

Бриена.

Камъкът на здрача беше негов.

 

 

Точно когато Тристан посегна към камъка, отворих очи, напускайки неговата битка заради своята.

Земята беше твърда и студена под мен, небето — забележително безоблачно и синьо, когато примижах към Картие; слънцето приличаше на корона зад него. Поех си дълбоко дъх, почувствах пробождащата болка в лявата си ръка и си спомних. Знамената, стрелите, падането.

— Добре съм — изхриптях; ръката ми запърха по гърдите и намери неговата. — Помогнете ми да стана.

Чувах сблъсъка на стоманени мечове, виковете и писъците, които предшестваха кръвта и смъртта. Войските на Ланън и Аленах бяха проникнали през нашата стена от щитове, и Картие ме беше изнесъл възможно най-далече до линията, опитвайки се да ме свести. Хвърлих поглед към ръката си; стрелата я нямаше, около раната беше затегната ивица лен. Кръвта ми още се процеждаше през нея, когато той ме изправи на крака.

— Добре съм — повторих, а после извадих собствения си меч, паяка „черна вдовица“, застинал в кехлибара. — Върви, Картие.

Неговите хора настъпваха, биеха се без него. И беше очевидно, че ни превъзхождаха по численост. Побутнах го леко в гърдите и изцапах нагръдника му с кръвта си.

— Тръгвай.

Той отстъпи назад, приковал очи в моите. Двамата се обърнахме едновременно, взехме дървени щитове и стиснахме стоманените мечове. Той се отправи към воините в синьо, аз тръгнах към тези в бледолилаво, Домът, към който исках да принадлежа.

Препънах се в тяло; един от нашите, млад мъж, чиито очи бяха изцъклени и безизразни, докато се взираше в небето с раздробено гърло. А после се препънах в друг, един от техните, със зелен плащ около врата. Прекрачвах смъртта, питайки се дали се канеше да ме препъне и мен. Едва бях почувствала полъха от крилете на смъртта, когато ме прониза студен поглед.

Огледах се в хаоса и видях Аленах на няколко ярда от мен.

По лицето му имаше пръски кръв, тъмната му коса се развяваше на лекия ветрец под златната му корона. Спокойно тръгна напред; битката сякаш се отдръпна от двама ни, отвари бездна с проход между нас.

Той идваше за мен.

Една част от мен ме умоляваше да бягам, да се скрия от него. В тъмното проблясване на очите му се четеше жаждата за кръв, която го бе завладяла.

Баща ми идваше да ме убие.

Отстъпих назад с препъване, връщайки си равновесието, преди да си наредя да остана непоклатима. Когато онази пролука се затвори между нас и мечът ми беше единственото което му пречеше да се добере до мен, разбрах, че само един от нас щеше да си тръгне от този сблъсък.

— Ах, моята дъщеря-изменница — каза той; очите му се насочиха към дългия меч в ръката ми. — И крадла. „Ухапването на вдовицата“ ти отива, Бриена.

Прехапах езика си; битката бушуваше около нас, но не ни докосваше.

— Кажи ми, Бриена, от самото начало ли искаше да ме предадеш?

— Исках да поставя кралица на трона — казах, благодарна, че гласът ми бе овладян. — Нямах представа кой сте, когато ви видях за първи път. Никога не ми казаха името на баща ми.

Аленах ми отправи злобна усмивчица. По всичко личеше, че претегляше живота ми, преценяваше колко ценна бях за него. Очите му се стрелнаха от изцапаните ми с кръв ботуши към синята боя от сърпица върху лицето ми, плитките в косата ми, раната на лявата ми ръка, меча в дясната.

— Смела си, това ще ти го призная — каза лордът. — Ако те бях отгледал аз, щеше да ме обикнеш. Щеше да ми служиш. Щеше да се биеш заедно с мен, а не срещу мен.

Колко различен щеше да бъде животът ми, ако Аленах ме беше отгледал от самото начало. Представих си се застанала до рамото му, студено момиче-воин, което отнемаше живот и завземаше трона без угризения. Нямаше да познавам нито Магналия, нито Мерей, нито Картие. Щяхме да бъдем само аз и баща ми. Общата ни злоба щеше ни превърне в страховити оръжия.

— Ще ти дам последен шанс, Бриена — каза той. — Ела при мен и ще ти простя. Знам, че Маккуин е замъглил преценката ти, откраднал те е от мен. Присъедини се към мен и ще вземем това, което ни се полага по право. — Дръзна да протегне лявата си ръка с дланта нагоре, както един валенианец би предложил верността и сърцето си.

Вгледах се в линиите на дланта му, в които беше издълбан собственият ми живот. В мислите ми възкръсна споменът на Тристан, който току-що бях вкусила. Помни, че един ден от твоя род ще произлезе дъщеря, която ще бъде две в едно, пламенно влечение и камък. Нора Кавана бе видяла бъдещето ми в очите на Тристан, беше предсказала живота и целта ми.

Във вените ми течеше неговата себична и алчна кръв.

Аз бях отмъщението на Нора Кавана. Щях да им го докажа.

— Не — изрекох просто, колко прекрасна и сладка дума.

Дружелюбната фасада на Аленах рухна. Омразата му се върна, пламтяща ярко; лицето му приличаше на камък, който се беше пропукал, превръщайки се в прах. Внезапно той изръмжа — звярът в него се освобождаваше — и насочи меча си към мен.

Едва удържах острието му, защитавах се, за да не бъда разкъсана от гнева му. Препънах се отново; изтощението бавно ме унищожаваше, сблъсъкът на стоманените мечове разтърси ръцете ми, накара ме да стисна зъби от болка.

Схватката ни заприлича на опасен танц сред кръв и смърт; уроците на Изолт изникнаха в паметта ми, поддържаха ме жива, докато отбивах ударите му и се измъквах от върха на острието му.

Трябваше да го пронижа със стоманата си, да срежа някоя от жизненоважните му артерии. И въпреки това… не можех да го направя. Никога не бях отнемала живот. Никога не бях убивала. И ми идваше да заплача, защото беше настъпил този момент. Бях изправена пред невъзможен избор — трябваше да убия мъжа, който ме беше създал, или да го оставя да ме погуби.

Тези мисли обсебваха ума ми, когато във въздуха изсъска стрела, беше толкова неочаквано, Аленах първоначално не разбра, че беше прострелян в бедрото — същото място, на което беше пронизан Тристан; перата потрепнаха, когато отстъпи назад. Лордът погледна към стрелата, беше изумен. След това двамата проследихме траекторията й и видяхме момиче с тъмна коса и изящни пръсти да стои на няколко ярда от нас; сваляше лъка си, очите й блестяха, докато се опълчваше на Аленах.

— Бягай, Бриена — нареди ми Мерей като поставяше нова стрела на тетивата, беше спокойна и овладяна, сякаш се готвеше да посвири на цигулката си.

Изпитах удивление, когато погледите ни се срещнаха. Заповядваше ми да бягам, а тя оставаше. Предлагаше да го убие вместо мен.

Но сега баща ми връхлиташе към нея, мечът му проблясваше на слънчевата светлина. А тя разполагаше само с лъка и стрелите си.

— Не! — изпищях и хукнах след него в опит да го настигна, преди да се добере до нея.

Мерей отстъпи назад; ръката й потръпваше, когато стреля отново по Аленах; прицели се в лицето му. Той се сниши, избегна на косъм смъртоносния й изстрел, а после замахна с меча си. Прехапах устна, докато се опитвах да го пресрещна. Внезапно проблесна броня, размазано петно в тъмночервено и сребърно, когато между Аленах и Мерей застана някой.

Беше Шон.

Лицето му беше застинало в гримаса, когато мечът му се сблъска с този на Аленах. Усука острието си, за да отблъсне лорда от Мерей. Не знаех дали беше редно да му се доверя; моят полубрат носеше цветовете и герба на Аленах. Шон продължи да отблъсква баща ни, докато не се озова в капан между нас — между сина и дъщеря си.

— Достатъчно, татко — изхриптя Шон. — Тази битка е изгубена. Предай се, преди да бъдат погубени още животи.

Аленах се изсмя горчиво.

— Значи и синът ми е предател. — Хвърли поглед между нас. — Избираш незаконородената си сестра пред мен, Шон?

— Избирам кралицата, татко — каза Шон спокойно. — Предай се! Веднага! — Протегна острия край на меча си, докато той опря в шията на Аленах.

Затруднявах се да дишам, да стоя, краката ми бяха изтръпнали. Не можех да си представя толкова мил и любезен човек като Шон да убие баща си.

Лордът се засмя; в звука нямаше страх, само отвращение и ярост. С едно дръзко движение обезоръжи брат ми. Светкавично заби меча си в гърдите на Шон, проби крехките брънки на бронята му.

Ужасът се прокрадваше в гърлото ми, но чувах единствено гръмките удари на собствения си пулс, докато гледах как Шон се превива и пада на тревата. Очите ми бяха приковани върху кръвта му, която покри ръцете на Мерей, докато трескаво се опитваше да му помогне.

След това Аленах насочи окървавения си меч към мен.

Обезоръжи ме бързо; болката ме ужили по ръката. Гледах как „Ухапването на вдовицата“ се понесе плавно из въздуха и падна далече от мен. Усетих кокалчетата му, когато ме удари през лицето с опакото на дланта; бузата ми пламна от злобата му. Удряше ме отново и отново, очите ми се замъглиха, кръв течеше от носа и устата ми.

Опитах се да поставя щита си между нас, но той го изтръгна от ранената ми ръка и аз най-сетне се предадох на тревата, пръстта се притисна към гръбнака ми.

Аленах стоеше над мен, сянката му падаше над пламналото ми лице. Чувах Мерей да крещи името ми отново и отново, опитваше се да ме свести. Звучеше далечна и можех само да гледам как той вдигна меча си, готвейки се да прониже врата ми. Поех си дълбоко дъх, бях спокойна и вярвах, че Изолт щеше да се справи. Щеше да завоюва отново трона. А това бе всичко, което имаше значение…

Точно преди стоманата на Аленах да изпие живота ми, една сянка затули и двама ни, тя беше могъща и бърза. Гледах стъписана как Аленах беше изблъскан назад; грациозността му се изпари, когато се препъна и Журден се изправи над мен.

— Давин Маккуин — изсъска Аленах и изплю кръвта от устата си. — Махни се от пътя ми.

— Това е дъщеря ми — каза Журден. — Няма да я докосваш повече.

— Тя е моя — изръмжа Аленах. — Моя е и ще си взема обратно живота, който й дадох.

Журден имаше дързостта да се изкиска, сякаш Аленах беше изрекъл най-голямата глупост.

— Тя никога не е била твоя, Брендан.

Аленах се хвърли към Журден; мечовете им се срещнаха във въздуха. Имах чувството, че изтръгваха сърцето от гърдите ми, докато гледах как двамата лордове се бият и мечовете им вкусват слънчевата светлина и кръвта, докато нараняваха взаимно ръцете и краката си.

— Бри? Бри, помогни ми!

Запълзях към мястото, където лежеше Шон, Мерей беше коленичила до него и трескаво се опитваше да спре кървенето. Най-сетне стигнах до нея и ръцете ми се присъединиха към нейните, докато се опитвахме да притиснем раната му.

Нямах сили да срещна погледа му, но когато прошепна името ми — Бриена, — не ми остави друг избор. Погледнах го и надеждата ми се сломи, лицето му беше прозрачно бледо.

— Защо братята са толкова глупави? — проплаках; едновременно ми идваше да го ударя и да го прегърна заради храбростта му.

Той се усмихна; искаше ми се да заплача, защото умираше, когато тепърва започвах да го опознавам. Мерей обви ръка около мен, сякаш споделяше чувствата ми.

— Чуваш ли това? — прошепна Шон.

Помислих си, че се предаваше и чуваше песента на светците. Бях готова да ги умолявам да му позволят да остане с мен, когато осъзнах, че не беше халюцинация.

Чу се вик от юг, появиха се хора откъм Лионес, понесли мечове, брадви и вили за сено — своеобразни оръжия. Знаех, че бяха намерили Канона на вратите си и по ъглите на улиците си. Бяха дошли да ни подкрепят и да се бият заедно с нас. От изток се разнесе друг вик, песен на триумф и светлина, развя се друго знаме, оранжево-червено. Лорд Бърк беше довел воините си, за да се присъедини към нас.

Готвех се да опиша гледката на Шон, ходът на битката се обръщаше. Точно се канех да отворя уста, когато зад мен се разнесе болезнен и гърлен звук… Беше един от тях; Журден или Аленах. Заставих се да се обърна и да видя кой беше паднал.

Завъртях се.

Аленах се взираше в мен с разширени очи, докато кръвта разцъфваше като цвете от врата му, лееше се като дъжд, докато той се свлече на колене. Бях последното лице от света на живите, което видя, докато лежеше по лице на тревата в краката ми, докато изпускаше последния си дъх.

Останах седнала на земята до Шон и Мерей, сплела ръка с нейната. Бях изумена колко неподвижна беше смъртта, а вятърът продължаваше да вее над тъмната коса на Аленах. След това усетих топлина, обгръщаха ме ръце, пръсти бършеха кръвта от лицето ми.

— Бриена — изрече Журден; гласът му изневери, когато заплака до мен. — Бриена, току-що убих баща ти.

Прегръщахме се и се поддържахме взаимно; сърцата ни страдаха. В действителност отмъщението нямаше този вкус, който си беше представял преди двайсет и пет години.

— Не — казах, докато хората на Ланън започваха да се предават и да отстъпват. Изоставяха ни на победоносното поле, осеяно с кръв. Положих длан върху бузата на Журден и изтрих сълзите му. — Ти си моят баща.