Ребека Рос
Бунтът на кралицата (3)

Едно
Писма и уроци

Късната пролет на 1566 г.

Два пъти седмично Франсоа се криеше сред хвойновите храсти, които цъфтяха край прозореца на библиотеката. Понякога обичах да го карам да чака; той беше дългокрак и нетърпелив, и представата как се спотайва, приведен в някой храст, успокояваше мислите ми. Но до лятото оставаше само седмица и това ме подтикваше да бързам. Освен това беше време да му кажа. От тази мисъл пулсът ми затуптя бясно, докато влизах в тихите следобедни сенки на библиотеката.

Кажи му, че това ще бъде последният път.

Вдигнах стъклото на прозореца с леко побутване, улавяйки сладкия аромат на градините, когато Франсоа се надигна от позата си, напомняща за гаргойл.

— Обичаш да караш мъжете да чакат — промърмори недоволно, но той винаги ме поздравяваше така. Лицето му беше загоряло от слънцето, черната му коса се измъкваше от плитката. Кафявата куриерска униформа беше влажна от пот, а слънцето хвърляше отблясъци по няколкото отличителни значки за различни постижения, които висяха от плата над сърцето му. Той се хвалеше, че е най-бързият куриер в цяла Валения, макар че според слуховете беше само на двайсет и една години.

— Това е последният път, Франсоа — предупредих го, преди да мога да размисля.

— Последният път? — повтори той като ехо, но вече ми се хилеше. Познавах тази усмивка. Служеше си с нея, за да получи каквото иска. — Защо?

— Защо ли? — възкликнах и пернах една любопитна земна пчела. — Наистина ли трябва да питаш?

— Всъщност, това е моментът, когато се нуждая най-много от вас, мадмоазел — отвърна той и измъкна два малки плика от вътрешния джоб на ризата си. — След осем дни настъпва съдбовното лятно слънцестоене.

— Именно, Франсоа — отвърнах сопнато, знаейки, че той мисли само за моята сестра-възпитаничка Сибил. — Осем дни, а тепърва ми предстоят много неща за овладяване. — Погледът ми се спря върху пликовете, които държеше; единият беше адресиран до Сибил, но другият беше адресиран до мен. Разпознах отгоре почерка на дядо; най-сетне ми беше писал. Сърцето ми запърха при представата какво можеше да се съдържа в гънките на листа в това писмо.

— Разтревожена сте?

Очите ми рязко се насочиха обратно към лицето на Франсоа:

— Разбира се, че съм разтревожена.

— Не би трябвало. Мисля, че ще се справите великолепно. — Като никога, не ме дразнеше. Чух искреността в гласа му, ведър и мил. Искаше ми се да вярвам като него, че след осем дни, когато седемнайсетото ми лято бележеше тялото ми, щях да бъда посветена. Щях да бъда избрана.

— Не мисля, че учителят Картие…

— Кого го е грижа какво мисли учителят ти? — прекъсна ме Франсоа с равнодушно свиване на раменете. — Би трябвало да те интересува единствено какво мислиш ти.

Намръщих се, докато обмислях това, представяйки си как щеше да реагира учителят Картие на подобно изказване.

Познавах Картие от седем години. Познавах Франсоа от седем месеца.

Бяхме се запознали миналия ноември. Седях пред отворения прозорец и чаках Картие да пристигне за следобедния ми урок, когато Франсоа мина покрай мен по чакълената пътека. Знаех кой е, както и всичките ми сестри-възпитанички; често го виждахме да доставя и отнася пощата на Магналия Хаус. Но именно при тази първа лична среща той ме попита дали бих предала тайно писмо на Сибил. Което аз бях сторила и така се бях замесила в размяната на писма между тях.

— Грижа ме е какво мисли учителят Картие, защото именно той трябва да ме обяви за посветена — възразих.

— В името на светците, Бриена — отвърна Франсоа, докато една пеперуда кръжеше около широкото му рамо. — Ти би трябвало сама да се обявиш за посветена, не мислиш ли?

Това ми даде повод да се поколебая. И Франсоа се възползва:

— Между другото познавам покровителите, които Вдовицата е поканила на слънцестоенето.

— Какво! Как така?

Естествено, че знаех как. Той беше доставил всички писма, беше видял имената и адресите. Присвих очи към него точно когато трапчинките се появиха на бузите му. Отново онази усмивка. Разбирах прекрасно защо Сибил се беше увлякла по него, но той беше твърде закачлив за мен.

— О, просто ми дай проклетите си писма — извиках и посегнах да ги изтръгна от пръстите му.

Той ми се изплъзна; очакваше такава реакция.

— Не ти ли се иска да узнаеш кои са покровителите? — подразни ме той. — Защото след осем дни един от тях ще бъде твой…

Взрях се в него, но момчешкото му лице и високата му върлинеста фигура вече не ми въздействаха. Градината беше суха, жадуваща за дъжд, тръпнеща от лек бриз.

— Просто ми дай писмата.

— Ако това ще бъде последното ми писмо до Сибил, трябва да пренапиша някои неща.

— В името на Сен Льогран, Франсоа, нямам време за игричките ти.

— Просто ми позволи още едно писмо — примоли се той. — Не зная къде ще бъде Сибил след седмица.

Би трябвало да изпитам съчувствие към него — о, каква сърдечна болка беше да обичаш човек, отдаден на тайнството на изкуствата, когато ти не си такъв. Също така трябваше да остана сигурна в решението си. Да го оставя да й изпрати писмо, както трябваше да прави през цялото това време. Най-накрая въздъхнах и се съгласих, предимно защото исках писмото от дядо.

Франсоа най-сетне отстъпи и ми подаде пликовете. Онзи от дядо пъхнах право в джоба си, а този на Франсоа остана в пръстите ми.

— Защо си писал на деърински? — попитах, забелязвайки нечетливия му почерк, с който беше надраскал адреса. Беше използвал езика на Мевана, северното владение на кралицата. На Сибил, моето слънце и моята луна, моят живот и моята светлина. Едва не избухнах в смях, но го удържах точно навреме.

— Не го чети! — възкликна той; по вече изгорелите му от слънцето бузи изби руменина.

— Отгоре на плика е, глупчо. Разбира се, че ще го прочета.

— Бриена…

Той посегна към мен и аз тъкмо се наслаждавах на шанса най-накрая да го подразня, когато чух вратата на библиотеката да се отваря. Знаех, че е Картие, без да се налага да поглеждам. В продължение на три години бях прекарвала с него почти всеки ден и душата ми беше привикнала към начина, по който присъствието му безмълвно завладяваше стаята.

Натиках писмото на Франсоа в джоба си заедно с това от дядо, погледнах го с широко отворени очи и понечих да затворя прозореца. Той се забави само с миг. Прещипах пръстите му на перваза. Ясно чух как изскимтя от болка, но се надявах припряното затваряне на прозореца да го скрие от Картие.

— Учителю Картие — поздравих задъхана и се завъртях на пета.

Той не гледаше към мен. Проследих го как оставя кожената си раница на един стол и измъква от нея няколко тома, поставяйки учебниците на масата.

— Няма ли отворен прозорец днес? — попита. Все още не ме беше погледнал в очите. Това може и да беше в мой най-добър интерес, защото почувствах как лицето ми се стопли, и причината не беше в светлината на слънцето.

— Земните пчели са много досадни днес — казах и дискретно хвърлих поглед през рамо, за да проследя как Франсоа бърза надолу по чакълената пътека към конюшните. Познавах правилата на Магналия. Знаех, че не биваше да завързваме романтични отношения, докато се обучавахме. Или, по-точно, да ни хванеха, че имахме такива. Беше глупаво от моя страна да пренасям писмата на Сибил и Франсоа.

Погледнах напред и открих, че Картие ме наблюдаваше.

— Как се справяш с валенианските династии? — Направи ми знак да се приближа до масата.

— Много добре, учителю — казах и заех обичайното си място.

— Да започнем с изреждане на родословието на Дома Рено след първородния син — поиска Картие, като седна на стола срещу моя.

— Дома Рено? — Светците да са ми на помощ, разбира се, че щеше да ми зададе въпрос за обширното кралско родословие, чието запомняне беше жива мъка.

— Това е родословието на нашия крал — напомни той с онзи свой невъзмутим поглед. Бях виждала това изражение върху лицето му много пъти, както и моите сестри-възпитанички; те до една се оплакваха от Картие. Той беше най-красивият от ариалите на Магналия, преподавател по науки, беше и най-строгият. Моята сестра-възпитаничка Ориана твърдеше, че в гърдите му имаше камък. И беше нарисувала негова карикатура, изобразявайки го като човек, изникващ от скала.

— Бриена. — Името ми се търкулна плавно от езика му, докато щракаше нетърпеливо с пръсти.

— Простете ми, учителю. — Опитах се да извикам в паметта си началото на кралския род, но всичко, за което можех да мисля, беше писмото от дядо ми. Защо се беше забавил толкова?

— Разбираш, че науките са най-взискателната част от областите на познанието. — Картие проговори, след като мълчанието ми се беше проточило твърде дълго.

Срещнах погледа му и се зачудих дали се опитваше тактично да намекне, че не притежавах душевната сила за това. Някои сутрини самата аз си мислех същото.

През първата си година в Магналия бях изучавала областта на изобразителното изкуство. Нямах художнически наклонности, а пропилях и следващата година в занимания с музика. Пеенето ми беше под всякаква критика, а под пръстите ми инструментите звучаха като изтезавани животни. През третата си година бях пробвала драмата, докато не открих, че сценичната ми треска беше непреодолима. Така че четвъртата ми година беше посветена на духовитостта; година, изпълнена с ужасно безпокойство, за която се опитвах да не си спомням. След това, когато бях на четиринайсет, застанах пред Картие и го помолих да ме приеме като своя възпитаничка, да ме превърне в магистър на науките за трите години, които ми оставаха в Магналия.

Въпреки това знаех, както и другите ариали, които ме обучаваха, че бях тук заради нещо, което дядо беше казал преди седем години. Не заслужавах да бъда тук. Нямах такива талант и способности като другите пет възпитанички, които обичах като родни сестри. Но навярно точно затова го исках още повече. Стремях се да докажа, че влечението не се получаваше само от естествена дарба, както смятаха някои хора, а можеше да бъде спечелено от всеки, бил той обикновен човек или благородник, дори и да не притежаваше вродено умение.

— Може би е най-добре да се върна към първия ни урок — каза Картие, прекъсвайки унеса ми. — Какво е влечение, Бриена?

Катехизисът на влечението. Отекна като ехо в мислите ми; един от първите пасажи, които някога бях запаметила и всички възпитанички знаеха наизуст.

Той не проявяваше снизхождение към мен, като ме питаше това осем дни преди лятното слънцестоене, но въпреки това изпитах смущение, докато дръзко срещнах погледа му и видях, че този въпрос съдържаше нещо повече.

Какво искаш, Бриена? — тихо питаха очите му, когато срещнаха моите. — Защо искаш да разкриеш страстта си и да бъдеш посветена?

И затова му дадох заучения отговор, защото смятах, че беше най-безопасен.

— Влечението се разделя на пет сърцевини — започнах. — Влечението е изобразителното изкуство, музиката, драматичното изкуство, духовитостта и науките. Влечението е цялостно отдаване, то е пламенност и агония, гняв и ревностен стремеж. Не познава предели и бележи даден мъж или жена, независимо от тяхната класа или статут, независимо от наследството им. Влечението олицетворява мъжа или жената, като мъжът или жената се превръщат в негово олицетворение. Това е сливане на умението и плътта, белег на отдаденост, посвещаване и дело.

Не можех да преценя дали Картие беше разочарован от отговора ми. Лицето му беше непроницаемо — нито веднъж не го бях виждала да се усмихва, нито веднъж не го бях чувала да се смее. Понякога предполагах, че не беше много по-възрастен от мен, но после си напомнях, че душата ми все още беше млада, а тази на Картие — не. Той беше далеч по-опитен и образован, най-вероятно му се беше наложило да порасне преждевременно. Каквато и да беше възрастта му, той разполагаше с обширни познания.

— Аз бях последният ти избор, Бриена — каза той накрая, пренебрегвайки моя катехизис. — Ти дойде при мен преди три години и ме помоли да те подготвя за седемнайсетото ти лятно слънцестоене. Вместо да разполагам със седем години, за да те превърна в магистър на науките, аз имах само три.

Напомнянията му бяха почти непоносими. Това ме подсети за Сири, другата му възпитаничка, избрала науките. Сири попиваше науките със завидна задълбоченост, но освен това беше обучавана седем години. Разбира се, че се чувствах непълноценна, когато се сравнявах с нея.

— Простете ми, че не съм като Сири — казах, преди да успея да преглътна сарказма.

— Сири започна обучението си, когато беше на десет — напомни ми той спокойно, задълбочен в някаква книга на масата. Вдигна я и прехвърли няколко страници с подгънати ъгълчета — нещо, което пламенно ненавиждаше, — загледах как внимателно оправя гънките на старата хартия.

— Съжалявате ли за избора ми, учителю? — Онова, което всъщност исках да го попитам, беше: Защо не ми отказахте, когато ви помолих да станете мой наставник преди три години? Ако три години не са били достатъчно време, за да овладея напълно влечението си и да бъда посветена, защо не ми го казахте? Може би погледът ми беше достатъчно изразителен, защото той ме погледна, а после хвърли изпълнен с копнеж поглед назад към книгите.

— Има само няколко неща, за които съжалявам, Бриена — отговори той.

— Какво ще стане, ако по време на слънцестоенето не бъда избрана от покровител? — попитах, макар да знаех какво ставаше с младите мъже и жени, които не успееха да стигнат до посвещаване. Те често бяха сломени и неспособни да правят каквото и да е, бяха объркани и не принадлежаха към никоя група, еднакво изолирани от посветените и от обикновените хора. Да посветиш годините, времето и ума си на овладяване на влечението и на посвещаваното, и да не го постигнеш… човек биваше белязан като негоден. Вече не беше възпитаник, нито щеше да бъде адепт, а внезапно беше принуден да се слее отново с обществото, за да бъде от полза.

И докато чаках отговора му, се сетих за простата метафора, на която наставницата Солийн ме беше научила през онази първа година по изобразително изкуство, (когато осъзна, че не притежавам каквито и да е художнически заложби.) Влечението се движеше на фази. Човек започваше като възпитаник, което наподобяваше стадия на гъсеницата. Това беше времето да се отдадеш и да овладееш толкова голяма част от влечението, колкото съумееш. Това можеше да стане само за две години, ако човекът беше схватлив, и за десет — ако усвояваше по-бавно. Програмата в Магналия Хаус беше седемгодишна и доста взискателна в сравнение с други валениански учебни заведения, в които обучението често продължаваше до осем или девет години. След това идваше посвещаването — белязано от мантия и титла — и фазата на покровителя, която наподобяваше стадия на пашкула; място, където да съхраняваш влечението си, да го подхранваш, докато то узрее и ти се подготвяш за крайната фаза. А това беше пеперудата; когато посветеният в тайните на изкуствата и науката можеше да излезе сам в света.

Мислех си за пеперуди, когато Картие отвърна:

— Предполагам, че ще бъдеш първата по рода си, малка възпитаничке.

Отговорът му не ми хареса и тялото ми се отпусна по-дълбоко в брокатената тапицерия на стола, която миришеше на стари книги и самота.

— Ако смяташ, че ще се провалиш, тогава най-вероятно ще се окажеш права — продължи той; сините му очи искряха срещу моите кафяви. В празнината между нас се завъртяха прашинки; малки вихри във въздуха. — Съгласна ли си?

— Разбира се, учителю.

— Очите ти никога не ме лъжат, Бриена. Не е зле да се научиш да се владееш повече, когато лъжеш.

— Ще взема съвета ви присърце.

Той наклони глава на една страна, но очите му бяха все така приковани върху моите:

— Искаш ли да ми кажеш какво наистина ти се върти в ума?

— Слънцестоенето — отговорих прекалено бързо. Това бе полуистина, но не можех да си представя да кажа на Картие за писмото на дядо, защото тогава можеше да поиска от мен да го прочета на глас.

— Е, този урок беше безполезен — каза той и се изправи на крака.

Бях разочарована, че съкращава урока — имах нужда от всеки урок, който беше готов да ми даде, — и въпреки това изпитвах облекчение; не можех да се съсредоточа върху каквото и да било, докато писмото на дядо прогаряше дупка в джоба ми.

— Защо не си отделиш останалата част от следобеда за самостоятелно учене — предложи той, като размаха ръце към книгите на масата. — Вземи тези, ако искаш.

— Да, благодаря ви, учителю Картие. — Аз също се изправих, за да му направя почтителен реверанс. Без да го поглеждам, събрах книгите и с бързи крачки излязох от библиотеката.

Отправих се навън към градините, като навлязох в живите плетове, за да не може Картие да ме вижда от прозореца на библиотеката. Небето отгоре беше свъсено и сиво, вещаещо буря, затова седнах на първата попаднала ми пейка и внимателно оставих книгите му настрана.

Извадих писмото на дядо и го вдигнах пред себе си; разкривеният му почерк правеше името ми да прилича на гримаса върху пергамента. А после разчупих червения му восъчен печат; ръцете ми трепереха, докато разгъвах писмото.

7 юни 1566 г.

Моя най-скъпа Бриена,

Прости ми, задето се забавих толкова с отговора. Боя се, че болката в ръцете ми се влоши и лекарят ми заръча да се ограничавам с писане само на кратки текстове или в противен случай да наема писар. Трябва да кажа, че съм много горд с теб, че майка ти — моята сладка Розали — също би се гордяла да узнае, че броени дни те делят от посвещаването. Моля те, пиши ми след слънцестоенето, за да ми съобщиш името на покровителя, когото си избрала.

В отговор на въпроса ти… Опасявам се, че подозираш какъв е той. Името на баща ти е недостойно за отбелязване. Майка ти била завладяна от красивото му лице и сладките му думи, и се боя, че само ще ти навреди, ако научиш името му. Да, имаш двойно гражданство, което означава, че си отчасти меванка. Но не искам да го издирваш. Бъди сигурна, че ще откриеш същите недостатъци, както направих и аз. И не, скъпа, той не е питал за теб. Нито веднъж не те е потърсил. Трябва да помниш, че си незаконородена, а повечето мъже бягат, когато чуят тази дума.

Помни, че си наистина обичана и аз заемам мястото на твой баща.

С обич, дядо

Смачках писмото в ръка, пръстите ми бяха бели като хартията, очите ми — плувнали в сълзи. Беше глупост да плача над такова писмо, отново ми беше отказано да науча името на човека, който ми беше баща. А ми беше отнело седмици да събера смелост да напиша това писмо и да попитам отново.

Реших, че това щеше да бъде последният път, в който питах. Името нямаше значение.

Ако майка ми беше жива, какво щеше да каже за него? Дали е щяла да се омъжи за него? Или навярно баща ми вече е бил женен и именно затова дядо бе толкова огорчен дори при самата мисъл за него. Позорна извънбрачна афера между валенианска жена и мевански мъж.

Ах, майка ми. Понякога ми се струваше, че си спомнях мелодичността на гласа й, че можех да си спомня какво беше усещането да се сгушвам в прегръдките й, уханието й. Лавандула и детелина, слънчева светлина и рози. Тя беше умряла от потната болест, когато съм била тригодишна. Картие ми бе казал веднъж, че е рядкост някой да има толкова ранни спомени. Така че навярно всичко беше само в ума ми; онова, което исках да помня за нея?

Защо тогава ме болеше да мисля за някого, когото не познавах истински?

Натиках писмото обратно в джоба си, облегнах се назад и почувствах как назъбените листа на живия плет галят косата ми, сякаш растението се опитваше да ме утеши. Не би трябвало да се задълбочавам върху отломки от миналото, късчета, които нямаха значение. Нужно беше да мисля за онова, което предстоеше след осем дни, когато настъпеше слънцестоенето, когато би трябвало да овладея духовното си влечение и най-сетне да получа наметалото си.

Трябваше да чета книгите на Картие, да запечатвам думите в паметта си.

Преди да успея дори да протегна пръсти към страниците, чух тихи стъпки по тревата и на пътеката се появи Ориана.

— Бриена! — поздрави тя; черната й коса беше прихваната в чорлава плитка, спускаща се до кръста й. Кафявата й кожа и роклята й на възпитаничка бяха обсипани с петънца боя от безкрайните часове, които прекарваше в ателието по изобразително изкуство. И докато нейната рокля подсказваше за очарователни цветни творения, моята бе отегчително чиста и измачкана. И шестте възпитанички на Магналия носехме еднакви скучни сиви рокли, и единодушно ги ненавиждахме; високите им яки, дълги семпли ръкави и целомъдрена кройка. Нетърпеливо чакахме да ги изхвърлим окончателно.

— Какво си намислила? — попита моята сестра-възпитаничка, скъсявайки разстоянието между нас. — Учителят Картие докара ли те вече до безсилие?

— Не. Мисля, че този път е обратното. — Изправих се и взех книгите в едната си ръка, а другата обвих около тази на Ориана. Тръгнахме редом една до друга; Ориана — дребничка и деликатна в сравнение с моя висок ръст и дълги крака. Трябваше да забавя ход, за да мога да вървя редом с нея. — Как се справяш с последните ти картини?

Тя изсумтя и ми отправи иронична усмивка, докато отскубваше роза от един храст.

— Справям се някак, предполагам.

— Избра ли кои да изложиш в деня на слънцестоенето?

— Всъщност, да. — Започна да ми разказва кои картини е избрала да покаже на покровителите, а аз я гледах как нервно въртеше розата между пръстите си.

— Не се тревожи — казах и я накарах да спрем, за да се погледнем лице в лице. В далечината се разнесе тътен от гръмотевица, въздухът се пропи от мириса на дъжд. — Картините ти са прелестни. И вече го виждам.

— Виждаш какво? — Ориана внимателно втъкна розата зад ухото ми.

— Покровителите ще се бият за теб. Ще донесеш най-висока цена.

— Глупости! Не притежавам чара на Абри, красотата на Сибил, милия и сладък характер на Мерей, нито остър ум като теб и Сири.

— Но твоето изкуство създава прозорец към друга реалност — казах и й се усмихнах. — Това е истинска дарба; да помагаш на другите да видят света по различен начин.

— Откога стана поетеса, приятелко?

Засмях се, но трясък от гръмотевица погълна звука. Веднага щом викът на бурята утихна, Ориана каза:

— И така, трябва да ти призная нещо. — Задърпа ме обратно по пътеката, когато започнаха да падат първите капки дъжд, и аз я последвах, озадачена, защото Ориана беше единствената възпитаничка, която никога не нарушаваше правилата.

— И… — подтикнах я.

— Знаех, че си в градините и дойдох да те помоля нещо. Нали помниш как рисувах портрети на другите момичета? Искам да си спомням всяка от вас, когато следващата седмица пътищата ни се разделят? — Ориана хвърли поглед към мен; очите й с цвят на кехлибар проблясваха в очакване.

Опитах се да възпра стона си:

— Ори, не мога да седя неподвижно толкова дълго.

— Абри се справи. А знаеш, че тя е постоянно в движение. И кого изобщо заблуждаваш с това, че не можеш да седиш неподвижно толкова дълго? По цял ден четеш книга след книга със Сири и учителя Картие!

Усмихнах се насила. В продължение на цяла година тя ме бе молила да ме нарисува, а аз просто бях прекалено заета с учението си, не разполагах със свободно време за портрет. Сутрин имах часове при Картие със Сири, следобедът обикновено се състоеше от частен урок с учителя, защото все още срещах затруднения да овладея всичко, както би трябвало. И докато аз търпях скучни и изморителни лекции и гледах как слънчевата светлина се топи по пода, моите сестри-възпитанички се наслаждаваха на свободни следобеди; толкова дни бях слушала как смехът и веселието им изпълват цялата къща, докато аз напрягах безполезно паметта си под зоркия поглед на Картие.

— Не знам. — Поколебах се, местейки книгите в ръцете си. — Предполага се, че трябва да уча.

Завихме зад ъгъла на живия плет и се сблъскахме с Абри.

— Убеди ли я? — обърна се Абри към Ориана и аз осъзнах, че това беше засада. — И не ни гледай така, Бриена.

— Как? — възразих. — И двете знаете, че ако искам да получа наметалото си и да си тръгна с покровител след осем дни, трябва да прекарвам всяка минута…

— Като запаметяваш скучни родословия, да, знаем — прекъсна ме Абри. Гъстата й кестенява коса се спускаше свободно по раменете, с няколко отронени листа, заседнали в къдриците, сякаш беше пълзяла през храстите. За нея беше известно, че репетира репликите си на открито с учителя Ксавие. Няколко пъти я бях наблюдавала през прозорците на библиотеката, докато се мяташе по тревата и мачкаше къпини по корсажа си като фалшива кръв, отправяйки репликите си към облаците. Сега по роклята й имаше следи от кал, петна от къпини, и разбрах, че е репетирала вдъхновено.

— Моля те, Бриена — примоли се Ориана. — Нарисувах на всички останали, освен теб…

— А ще поискаш да го нарисува, особено след като видиш реквизита, който ти намерих — каза Абри и ми се усмихна лукаво. Тя беше най-високата от нас, дори от мен — с цяла длан.

— Реквизит! — извиках. — Слушай, аз не… — Но гръмотевицата избоботи отново, удавяйки всичките ми немощни протести. Преди да успея да й попреча, Ориана измъкна книгите от ръцете ми.

— Ще тръгна първа и ще подготвя нещата — каза Ориана и нетърпеливо се отдалечи от мен, сякаш не можех да размисля щом тя не можеше да ме чуе. — Абри, доведи я в ателието.

— Да, милейди — отвърна Абри със закачлив поклон.

Загледах как Ориана се втурна през ливадата и влезе през задните врати.

— О, хайде де, Бриена — каза Абри; дъждът най-сетне проби през облаците и покри роклите ни с петна. — Трябва да се насладиш на тези последни дни!

— Не мога да им се насладя, ако се тревожа, че няма да се справя. — Понечих да тръгна към къщата, като дръпнах рязко панделката от плитката си, за да оставя дългата си коса да се разпилее около мен, и прокарах неспокойно пръсти през нея.

— Няма да се провалиш! — Настъпи пауза, която беше последвана от: — Учителят Картие смята ли, че ще се провалиш?

Наполовина бях прекосила ливадата, подгизнала и смутена от неизбежните очаквания, когато Абри ме настигна, сграбчи ме за ръката и ме завъртя кръгом:

— Моля те, Бриена. Позирай за портрета заради мен, заради Ориана.

Въздъхнах, но ъгълчетата на устата ми започваха да оформят лека усмивка.

— Много добре. Но не може да отнеме цял ден.

— Наистина ще се развълнуваш при вида на реквизита, който намерих! — настоя Абри задъхано, като ме влачеше през останалата ивица от моравата.

— Колко време ще отнеме според теб? — изпухтях задъхано, докато отваряхме вратите и влизахме в сенките на задния коридор, подгизнали и треперещи.

— Не много — отвърна Абри. — О! Помниш ли как ми помагаше да измисля интригата на втората част от пиесата ми? Онази, в която лейди Пъмпърникъл я хвърлят в тъмницата, задето е откраднала диадемата?

— Ммм-хмм. — Макар вече да не изучавах драматично изкуство, Абри продължаваше да ме моли за помощ, когато ставаше дума да измисли интригата на пиесите си. — Не знаеш как да я измъкнеш от тъмницата, нали?

Тя се изчерви смутено:

— Не. И преди да го кажеш… не искам да я убивам.

Не се сдържах и се засмях:

— Това беше преди години, Абри.

Тя имаше предвид времето, когато бях възпитаничка по драматично изкуство и двете бяхме писали пародия, възложена от учителя Ксавие. Докато Абри бе написала комична сцена за две сестри, които се препират за един и същ любовник, аз бях сътворила кървава трагедия за дъщеря, отмъкнала трона на баща си. Накрая избих всички персонажи освен един и учителят Ксавие очевидно бе потресен от мрачните ми мисли.

— Ако не желаеш да я убиваш — казах, докато се отправяхме надолу по коридора, — тогава направи така, че тя да открие тайна врата зад някой скелет, или нека някой страж измени на господаря си и й помогне да се измъкне, но само срещу странна, неочаквана услуга.

— А, тайна врата! — викна Абри и преплете ръка с моята. — Страхотна си в измислянето на интриги, Бри! Ще ми се да бях толкова изобретателна като теб. — Когато сведе лице към мен и ми се усмихна, почувствах капчица съжаление, задето бях изпитвала твърде голям страх от сцената, за да овладея драматичното изкуство.

Абри сигурно бе почувствала същото, защото ме стисна по-здраво и промърмори:

— Знаеш ли, не е твърде късно. Можеш да напишеш двуактна пиеса за осем дни и да впечатлиш учителя Ксавие, и…

— Абри. — Закачливо й направих знак да замълчи.

— Така ли се държат две възпитанички на Магналия седмица преди съдбовното си слънцестоене? — Гласът ни стресна. Двете с Абри спряхме в коридора, изненадани да открием мистрес Терез, ариал по изобразително изкуство, която стоеше, скръстила ръце в знак на неприкрито неодобрение. Погледна ни отвисоко над тънкия си заострен нос, с вдигнати вежди, отвратена от подгизналите ни коси и дрехи. — Държите се, все едно сте деца, а не жени, напът да се сдобият с наметалата си на посветени.

— Много извинявайте, мистрес Терез — промърморих и й направих дълбок почтителен реверанс. Абри последва примера ми, въпреки че реверансът й беше твърде небрежен.

— Приведете се в приличен вид незабавно, преди да ви види Мадам.

Двете с Абри се препъвахме в бързината си да се махнем от нея. Припряно забързахме надолу по коридора и влязохме във фоайето до началото на стълбите.

— Ето на това му се казва демон от плът и кръв — прошепна Абри прекалено високо, докато летеше нагоре по стълбите.

— Абри! — сгълчах я, подхлъзвайки се на крайчеца на роклята си точно когато чух зад гърба си Картие.

— Бриена?

Успях да се уловя за балюстрадата, за да не падна. Възстановила равновесието си, рязко се обърнах на стълбата и погледнах надолу към него. Той стоеше във фоайето; ослепително бялата му туника беше пристегната с колан на кръста, сивите му бричове бяха почти в същия нюанс като роклята ми. Пристягаше наметалото си на адепт над гърлото си, готвейки се да потегли в дъжда.

— Учителю?

— Предполагам, че ще искаш още един частен урок в понеделник след сутрешната ни лекция със Сири? — Взираше се в мен в очакване на обичайния отговор.

Почувствах как ръката ми се плъзна по парапета. Косата ми беше пусната, както никога, спускаше се около мен на буйни, оплетени кичури, роклята ми беше подгизнала, от подгъва капеше вода върху мрамора, което наподобяваше тиха песен. Знаех, че сигурно му изглеждам напълно отчаяна, че изобщо не приличам на валенианска жена напът да бъде посветена, в каквато исках да се превърна, че изобщо не приличах на начетената жена, която той се опитваше да създаде. И въпреки това вдигнах брадичка и отвърнах:

— Да, благодаря, учителю Картие.

— Навярно следващия път няма да има писмо, което да те разсейва? — попита той и очите ми се разшириха, докато продължавах да го гледам втренчено, в опит да проникна отвъд спокойното изражение на лицето му.

Можеше да ме накаже, защото предавах писма между Франсоа и Сибил. Можеше да наложи дисциплина, защото бях нарушила правило. И затова чаках, чаках да видя какво ще поиска от мен.

Но лявото ъгълче на устните му помръдна, твърде леко, за да бъде истинска усмивка — макар да ми харесваше да си представям, че беше точно такава, — докато ме удостояваше с рязък прощален поклон. Проследих го как минава през вратите и се стопява в бурята, и се питах дали проявява снизхождение или се шегува; едновременно ми се искаше да беше останал и изпитвах облекчение, че си беше тръгнал.

Продължих да се изкачвам по стълбите, оставяйки водна диря, и се питах… питах се как Картие винаги ме караше да искам две противоположни неща едновременно.