Ребека Рос
Бунтът на кралицата (28)

Двайсет и шест
Рани и шевове

Той се придвижи с бързина, каквато никога не бях виждала и едва не преобърна писалището си. Хвана ме точно преди да се ударя в земята. Свещникът се изхлузи от хватката ми и падна с дрънчене на пода, а пламъците угаснаха един по един, но Картие ме притискаше до себе си с очи, приковани върху моите. Гледах как онази валенианска осанка и изящество се изпаряват от поведението му, докато оглеждаше кръвта ми, обхващаше с поглед раната ми. Ярост помрачи погледа му; ярост, каквато човек можеше да намери в битките, стоманата и безлунните нощи.

Провря внимателно пръсти в косата ми и попита:

— Кой направи това?

Видях меванецът у него да се пробужда, взе връх над него, когато ме видя да кървя в ръцете му. Беше готов да смаже онзи, който ме бе наранил. Бях виждала това преди у Журден и у Люк. Но после си спомних, че бях наполовина меванка. И оставих тази част от мен да отговори.

— Не е дълбоко — промърморих като хванах предницата на ризата му и поех в ръце решаването на този проблем. — Трябва да ме съблечете. Не искам да викам прислужницата.

Спогледахме се. Думите ми се разпростираха в ума му — предстоеше му да ми свали дрехите — и пръстите му в косата ми се разхлабиха.

— Кажи ми какво да правя — изрече най-накрая; погледът му се отклони към заплетената загадка, която един мъж наричаше „женска рокля“.

— Има връзки… на гърба ми — изрекох задъхано; дишането ми беше накъсано и повърхностно. — Разхлабете ги. Първо се сваля роклята…

Той ме обърна в ръцете си; пръстите му намериха стегнатите на възел връзки, развързвайки ги бързо. Почувствах как роклята започваше да се разхлабва, усетих как я изхлузваше от мен.

— Какво следва? — попита, обвил ръка около кръста ми, за да ме крепи.

— Долната дреха — промърморих.

Той я изхлузи; започнах да усещам тялото си леко. После развърза връзките на фустата ми; тя се свлече до глезените ми в широк обръч.

— Корсетът ми — прошепнах едва чуто.

Пръстите му започнаха да се борят с връзките, докато корсетът ми най-сетне ме освободи; можех да се отпусна и да дишам. Забравих напълно за Камъка на здрача, докато не чух как дървеният медальон издрънча сред пластовете плат в краката ми.

— Камъкът, Картие…

Ръката му се затегна около мен; проговори с устни в оплетените кичури на косата ми:

— Намерила си го?

Долових копнежа и страха в гласа му… сякаш мисълта, че камъкът беше толкова наблизо, беше колкото удивителна, толкова и ужасяваща. Облегнах се на него, черпейки от силата му и се усмихнах, когато осъзнах, че изпитваше две противоположни чувства едновременно.

А после действителността се провря между нас; той ме държеше, а аз бях само по долно бельо, магическият камък беше някъде в краката ни, скрит в дрехите ми. Не знаех кое беше по-удивително. Ако се съдеше от натиска на ръцете му върху кръста ми… Картие също не знаеше.

— Да. Крия го в корсета си.

Той мигновено коленичи и взе медальона като го постави на писалището си. Бях удивена от безразличието му към него, държеше го като обикновено бижу. Погледът му се върна към мен и раната ми, видях колко блед и тревожен беше.

Бях облечена само в безръкавната си долна риза, която ми стигаше до коленете, и дългите си вълнени чорапи, които се бяха смъкнали до прасците. А кръвта ми разцъфваше ярка и червена върху белия лен, който не можех да повдигна и огледам, освен ако не исках да се разголя напълно пред Картие.

Той сигурно беше прочел мислите ми. Отиде до гардероба си и ми донесе чифт свои бричове.

— Знам, че са твърде големи за теб — каза, като ги вдигна към мен. — Но ги нахлузи. Трябва да прегледам раната ти.

Не възразих. Той ме отведе до леглото си и ми обърна гръб, като остави панталона си в ръцете ми. Седнах на дюшека, откопчах камата от бедрото си и започнах да провирам крака през бричовете му, трепвах, когато болката отекваше като ехо в корема ми.

— Добре — казах. — Можете да гледате.

Той се озова до мен в миг; помогна ми да легна върху одеялата му и положи главата ми на възглавницата си. После, леко и внимателно, запретна долната ми риза, за да оголи корема ми, внимателно опипвайки с пръсти раната ми.

— Не е дълбока — каза и загледах как напрегнатото му лице се отпуска. — Но трябва да я зашия.

— Мисля, че корсетът ми е спасил живота — прошепнах, а после отпуснах глава назад и се засмях.

Той не смяташе това за забавно. Не и докато не го накарах да донесе корсета ми и той го вдигна. И двамата видяхме, че плътната материя, разкъсана и окървавена, беше поела по-голямата част от силата на острието, беше ме предпазила от по-дълбоко пронизване.

Той метна корсета ми обратно на пода и каза:

— Канех се да изразя съчувствие, задето обществото диктува да носите подобна клетка. Вече не.

Усмихнах се, той отиде до писалището и затършува из кожената си раница. С полузатворени очи гледах как извади кесия с билки, изсипа ги във висока чаша с вода.

— Изпий това. Ще облекчи болката — каза и ме повдигна, за да мога да пия.

След първата глътка се закашлях и започнах да плюя.

— Това има вкус на пръст, Картие.

— Изпий го.

Изгледах го кръвнишки. Той отвърна на погледа, увери се, че бях погълнала още три глътки. После дръпна чашата от мен и аз легнах отново, за да може да промие раната ми.

— Кажи ми — попита той, коленичил до мен, като вдяваше иглата си. — Кой ти причини това, Бриена?

— Има ли значение кой го е сторил?

Гневът на Картие се разпали, погледът му беше като синята сърцевина на пламък. Онзи мевански лорд се беше завърнал; виждах го в стиснатата му челюст, в изопнатите му мускули, в жаждата за мъст, която се събираше около него като пълчища сенки. Представих си го застанал в залата на дома, който си беше възвърнал, със златен обръч на главата, бродещ през утринната светлина, а отвъд прозорците зелените му ливади цъфтяха, осенени от яркия цвят на короганското цвете…

— Има значение — каза той, прекъсвайки видението ми. — Кой те намушка? И защо го направи?

— Ако ви кажа, трябва да се закълнете да не търсите разплата — казах.

— Бриена…

— Ще влошите положението — изсъсках нетърпеливо.

Той попи кръвта от кожата ми и започна да ме шие. Тялото ми се вцепени при пробождането от иглата, при придърпването на плътта ми, докато той ме съшиваше отново.

— Кълна се, че няма да направя нищо — обеща. — Докато тази мисия не приключи.

Изсумтях. Изведнъж ми беше трудно да си го представя с меч в ръка, отмъщавайки на Райън. Докато не си спомних онзи ден в библиотеката, когато двамата с Картие стояхме върху столове с книги на главите. През ризата му се бе процеждала кръв.

Може би се дължеше на шока или на северния въздух, или на факта, че двамата се бяхме събрали отново. Но повдигнах ръка и прокарах върха на пръста си надолу по ръкава на горната част на ръката му, където някога бе текла кръвта. Той застина неподвижно, сякаш го бях омагьосала, спря насред шиенето и осъзнах, че това беше първият път, в който го докосвах. Беше съвсем леко; беше мимолетно, като звезда, прекосяваща нощта. Едва когато отново отпуснах ръка върху завивката, той довърши шевовете и сряза конеца.

— Кажете ми тайните си — прошепнах.

— Коя точно?

— Защо ви течеше кръв в онзи ден?

Той се надигна, занесе иглата и макарата с конеца до писалището си. После избърса кръвта от пръстите си и придърпа един стол до леглото. Седна, скръсти ръце и ме погледна. Запитах се какво ли минаваше през ума му, докато ме гледаше как лежах в леглото му с коса, разпиляна по възглавницата му, докато носех панталона му и шевовете му.

— Порязах си ръката — отговори той. — По време на тренировъчна схватка.

— Тренировъчна схватка ли? — повторих. — Разкажете ми повече.

Той се засмя:

— Е, някога отдавна сключих споразумение с баща си. Той щеше да ми позволи да се изуча и да стана адепт, при условие че се учех и да си служа с меч. Продължих да спазвам това обещание, дори след като той почина.

— Значи сигурно сте много опитен с меча.

— Много съм опитен — съгласи се той. — Въпреки това все още се случва да се порежа от време на време.

И двамата се умълчахме, заслушани в прашенето и пукането на огъня в огнището. Раната ми бе изтръпнала под грижливо направените от него шевове. Вече почти не чувствах болката и започвах да усещам главата си лека и въздушна, сякаш бях вдишала облак.

— И така… как така не знаехте, че аз съм Амадин? — попитах най-сетне; това беше най-важният въпрос, който продължаваше да прониква в мислите ми. — И защо пропуснахте първата среща за планирането?

— Пропуснах първата среща за планиране заради теб, Бриена — каза той. — Току-що бях установил изчезването ти. Заставих се да чакам цяло лято. Насилих се да стоя надалече, като си мислех, че не искаш да ме виждаш, след като писмата ми започнаха да остават без отговор. Най-накрая обаче събрах кураж да отида в Магналия като вярвах, че имам време, преди да се наложи да отида в Бомонт за срещата. Вдовицата ми съобщи, че си заминала, че си тръгнала с покровител и си в безопасност. Не искаше да ми каже нищо повече и прекарах следващата седмица, претърсвайки Теофил, като си мислех, че си там, тъй като е най-близкият град до Магналия. Това очевидно стана причина да закъснея.

Вгледах се в него, сърцето ми се сгърчи в гърдите:

— Картие…

— Знам. Но не можех да намеря покой, ако поне не се опитах да те намеря. Най-напред се разтревожих, че дядо ти е дошъл за теб и затова отидох при него. Той обаче нямаше представа къде се намираш и това само усили страховете ми. Имаше толкова много нощи, в които си мислех, че те е сполетяло най-лошото, а Вдовицата просто се опитва да ме предпази от подобен удар. През цялото време упорито твърдеше, че ще се свържеш с мен, когато си готова.

— И следователно накрая вие зарязахте издирването и дойдохте в Бомонт за втората среща — промърморих.

— Да. А Журден седна срещу мен на масата и каза, че е осиновил дъщеря, млада жена на име Амадин, която станала адепт и получила посвещение, обучена в Августин Хаус и която била наследила спомените, от които се нуждаехме, за да открием камъка. Бях толкова изтощен и обезпокоен, че приех всичко за истина, без да заподозра и за миг, че ми казваше измисленото ти име.

— Но все още не разбирам — възразих меко. — Защо Журден не ви каза коя съм и откъде идвам?

Картие въздъхна и се отпусна по-дълбоко в стола:

— Всичко, което мога да предположа, е, че Журден не ми се е доверил напълно. И не го виня. Изплъзвах му се през изминалите седем години. Той нямаше представа, че съм приел името Картие Еваристе и преподавам в Магналия. А когато пропуснах първата среща за планиране… според мен се е разтревожил, че мога да се оттегля от мисията. Когато ми разкриха плановете, доброволно предложих да бъда човекът, който да проникне в Дамхан под предлог, че идва за лова. По идея трябваше да е Люк, но аз предложих себе си, за да покажа отдадеността си.

Замислих се върху това, което току-що ми бе казал; парченцата най-сетне се подредиха. Бавно се изправих до седнало положение като се облегнах на възглавниците и дръпнах долната си риза, за да покрие корема и раната ми.

— Сега — каза Картие, — каква е твоята версия на историята?

Разказах му всичко; всяко едно от преобразяванията си, решението на Вдовицата да се свърже с Журден, пристигането ми в Бомонт и отчаянието ми заради безуспешните опити да установя нова връзка. Обясних му за откритието ми кой беше Журден, за съвещанието за планиране, за треската ми, за това как бях прекосила канала, и откриването на камъка.

Той не каза нито дума, погледът му нито веднъж не се отклони от мен. Изглеждаше като издялан от мрамор до момента, в който внезапно се приведе напред; веждите му се събраха в намръщено изражение, пръстите леко докоснаха челюстта му.

— Опита се да ми кажеш — прошепна. — Опита се да ми кажеш за първото преобразяване. В последния ден от учебните занятия. „Книгата на часовете“.

Кимнах.

— Бриена… съжалявам. Задето не се вслушах в теб.

— Няма за какво да съжалявате — казах. — Не съм ви описала подробности.

Той остана мълчалив с поглед, вперен в пода.

— Освен това — прошепнах, привличайки погледа му обратно към моя, — вече няма значение. И двамата сме тук сега.

— А ти си открила Камъка на здрача.

Ъгълчето на устата ми се изви в усмивка:

— Не искате ли да го видите?

Едно весело пламъче се завърна в погледа му, когато се изправи да вземе камъка. После седна до мен на леглото и отвори медальона с палец. Камъкът заблестя с извиваща се златиста светлина, със сини вълнички и сребърни венчелистчета, които повехнаха до червено. Двамата го гледахме, хипнотизирани, докато Картие затвори медальона с изящно щракване и внимателно го нахлузи през главата ми. Медальонът се отпусна върху сърцето ми; камъкът пулсираше от задоволство през дървото, стопляйки гърдите ми.

— Журден би трябвало да пристигне в Лионес утре сутринта — каза Картие тихо; рамото му почти докосна моето, опряно на горната табла на леглото. Изведнъж настроението в стаята се промени, сякаш зимата беше прегризала стените и се бе промъкнала, покривайки ни с лед. — Имам предчувствие, че Аленах може да те задържи тук. Ако го направи, трябва да потеглиш с мен към Мистуд след три нощи.

— Да, знам — прошепнах и прокарах пръсти по медальона. — Картие… каква е историята зад Мистуд?

— Именно там се събрали тримата бунтовни лордове с войските си преди двайсет и пет години — обясни той. — Излезли от гората, за да потеглят през полето, да стигнат до задните порти на замъка. Но така и не се добрали до входа. На онова поле се състояло клането.

— Смятате ли за лекомислено това, че планираме да потеглим от същото място? — запитах. — Мислите ли, че може да е неблагоразумие да се срещнем там, преди да щурмуваме замъка? — Знаех, че се обаждаше суеверната валенианка в мен и въпреки това не можех да отмия тревогата, която изпитвах заради уговорката да нападаме от прокълната гора.

— Не. Защото Мистуд е нещо повече от мястото, където за пръв път се провалихме и проляхме кръв. Някога това била вълшебна гора, където се провеждали коронациите на кралиците от рода Кавана.

— Били са коронясвани в гората? — попитах заинтригувано.

— Да. По здрач точно когато светлината и тъмнината са равни. Имало фенери, висящи в клоните, вълшебни цветя, птици и създания. А цяла Мевана се събирала в гората, която изглеждала безкрайна, и гледала как кралицата била коронована първо с камък, после със сребро, и най-сетне с мантия. — Гласът му заглъхна. — Разбира се, това е било отдавна.

— Но навярно не чак толкова отдавна, колкото си мислим — напомних му.

Той се усмихна:

— Да се надяваме.

— Когато се срещнем в Мистуд след три нощи…

— Събираме се на древна земя, място на магия, кралици и саможертва — довърши той. — Другите, които искат да се присъединят към нашия бунт, ще знаят в сърцата си, че трябва да се срещнем там. Когато изрече името на Маккуин по време на аудиенцията при краля, ти започна да пробуждаш не само неговия Дом, а и моя, и малкото, което е останало от този Кавана. Ти пробуди хора отвъд нашите Домове. Не зная колко души ще се появят, за да се присъединят към нас в борбата, но Мистуд безспорно ще ги привлече, особено когато занесеш камъка там.

Исках да питам още — жадувах да ми разкаже за онези древни и магически времена. Но бях изтощена, както и той, всеки от нас чувстваше тежестта на предстоящите дни. Наместих се на леглото, докато бричовете се изхлузваха надолу по кръста ми.

— Нека ви върна панталоните, а после може да ме отведете до стаята ми — казах и Картие се изправи като застана с гръб към мен. Свалих бричовете, закопчах отново камата си и внимателно спуснах крака на пода; долната ми риза се спусна надолу до коленете ми. Билките, които ми беше дал, сигурно се бяха разнесли из кръвта ми, защото болката беше само тъпо пулсиране в ребрата ми.

Събрахме частите от роклята ми, после Картие взе един свещник и аз го поведох през лъкатушещите вътрешни коридори, показвах му пътя до стаята с еднорога. Едва след като отворих скритата врата към стаята си, той попита:

— А как откри тези врати и тайни пътеки?

Обърнах се да го погледна през светлината на свещите с един крак в стаята си, а другия — във вътрешния коридор, с диплите на роклята ми, смачкани и притиснати към гърдите.

— Около нас има много скрити врати, които се виждат ясно. Просто не отделяме нужното време да ги открием и отворим.

Той се усмихна на това, внезапно придоби изнурен и уморен вид, имаше нужда от сън.

— Сега знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам — прошепнах. — Лека нощ, Тео.

— Лека нощ, Амадин.

Затворих вътрешната врата и пригладих гънките на гоблена. Преоблякох се по нощна риза, скрих окървавените си дрехи на дъното на сандъка си и пропълзях в леглото, все още с Камъка на здрача около шията ми. Гледах как огънят в огнището ми започваше да гасне, пламък по пламък, и мислех за Журден.

Утре.

Утре той щеше да се върне у дома.

Затворих очи и се помолих у Ланън все още да беше останала капчица милост.

Но всичките ми сънища бяха погълнати от един смразяващ образ, който не можех да разбия; Журден, коленичил при столчето за крака в подножието на трона, докато брадвата прерязваше врата му.