Ребека Рос
Бунтът на кралицата (25)

Двайсет и три
Да минеш през гоблен

Не очаквах да видя пазач пред вратата ми. Но докато Аленах ме придружаваше обратно до стаята с еднорога, осъзнах, че щях да бъда наблюдавана и охранявана. Лицето ми не издаваше нищо, но сърцето ми се удряше в ребрата, когато проумях, че нямаше начин да се промъкна тайно до стаята на Картие, нито да се измъкна от замъка, за да взема камъка.

— За твоя защита, Амадин — каза Аленах, когато стигнахме до вратата; пазачът стоеше решително и непоклатимо като статуя. — С толкова много мъже в замъка и при положение че си без придружител, не бих искал да ти се случи нещо лошо.

— Колко грижовно от ваша страна, милорд. Ще спя спокойно тази нощ — излъгах и му се усмихнах сладко.

Той отвърна на усмивката ми, въпреки че неговата не стигна до очите му, докато ми отваряше вратата.

— Ще изпратя камериерката да ти помогне.

Кимнах и влязох в стаята; светлината на свещта потрепна леко при завръщането ми. Всичко рухваше — помислих си, докато сядах на ръба на леглото. Затова ли тайните мисии винаги се проваляха — защото бе невъзможно да се подготвиш за всяка дребна промяна в плана?

Бях планирала да се измъкна следващата нощ, да си дам време да открия използваните от прислугата врати, които Лиъм ми беше описал, вратите, през които трябваше да влизам и излизам от Дамхан. А ако не успеех да намеря изход от тази стая… щеше да ми се наложи да приспособя плановете си. Щеше да ми се наложи да взема камъка посред бял ден. А това щеше да бъде рисковано, заради мъжете, ловуващи в гората.

Трябваше да измисля причина да се присъединя към лова или да бъда близо до гората утре. И двете ми се струваха невъзможни в момента, защото бях уморена, объркана и охранявана.

Камериерката най-сетне пристигна, за да ми помогне да се съблека и да разпали огън в огнището. Бях благодарна, когато си тръгна и най-сетне останах сама, само по долна риза, с разпусната и разчорлена коса. Веднага рухнах на леглото си и се загледах в гоблена с еднорога, измъчвана от главоболие.

Помислих си за Тристан. Някога той беше живял тук. Може би е бил в тази стая.

Това ме подтикна да седна и да се наведа напред. Започнах да отделям всеки негов спомен, който бях наследила, претърсвайки ги, докато се размиха от толкова премятане. Беше споделил една мисъл за Дамхан с мен в деня, когато се упражняваше с брат си. Беше мислил за кътчетата и пролуките, тайните проходи и скритите врати на този замък.

Надигнах се от леглото и започнах да оглеждам преценяващо стаята. Мигновено бях привлечена към гоблена. Внимателно го дръпнах настрана и погледнах каменната стена отдолу. Върховете на пръстите ми проследиха очертанията на мазилката, като търсеха, търсеха…

Отне ми известно време. Стъпалата ми вече бяха изстинали върху каменните подове, когато почувствах ивица мазилка да поддава под ноктите ми. Бутах я леко напред и почувствах как стената се размести; тясна, древна врата се отвори в тъмен вътрешен коридор, който миришеше на плесен и мъх.

Скрита мрежа. Сложно разклонение на вените и артериите на замъка. Начин да се движиш, без да те видят.

Побързах да взема пантофите си и един свещник. След това се осмелих да се шмугна в прохода, оставих сенките да ме погълнат; светлината от свещта едва се мяркаше сред тъмнината. Не пуснах резето на вратата си, но все пак я затворих доколкото се осмелих. А после се замислих за праговете; как те представляваха портали и всяка стая имаше нужда от „благословия“. Ако главните врати имаха отличителни знаци, тогава и една скрита врата щеше да има, нали?

Вдигнах свещника си и внимателно огледах арката над вратата, умишлено оставена неравна и груба. И там… беше изсечен еднорогът; доста грубо, но бе отбелязан.

Помислих си, че така щях да намеря стаята на Картие и преди куражът ми да се стопи и здравият ми разум да потуши порива, тръгнах по пасажа. Запитах се дали по тези маршрути можех да намеря и изход от замъка, а после потреперих, защото си представих как се изгубвах безнадеждно в този тъмен, криволичещ лабиринт.

Тръгнах предпазливо, сякаш бях дете, което тепърва прохождаше. Спирах всеки път, щом чуех звук… отекващи шумове от кухнята, тряскащи се под мен врати, вятърът, виещ като звяр от другата страна на стената, изблици на смях. Но започнах да откривам другите врати и разчитах знаците над тях. Тази част от замъка беше крилото за гости и когато вътрешният пасаж започна да лъкатуши, обръщах внимание на всяка извивка и завой, които правех, молейки се стаята на Картие да има вътрешна врата.

Изгубих представа за времето. Точно се канех да се откажа с вледенени крака, със студения въздух, просмукващ се през тънката ми долна риза, когато открих вратата му. При различни обстоятелства щях да се засмея, защото над вратата на Картие имаше крилата невестулка. Но сърцето ми, стомахът ми, умът ми, бяха заплетени на възел и треперех, защото всеки момент щях да го видя. Дали щеше да ми бъде ядосан?

Повдигнах пръсти и завъртях резето. Тайната врата се отваряше навътре в пасажа, най-вероятно за да не ожулеше подовете на стаите. Посрещна ме тежък гоблен, пазещ прохода, както беше покрит и моят коридор.

Чух ботушите на Картие по пода, въпреки че не идваше при мен. Кръстосваше насам-натам и се запитах как да го поздравя, без да го изплаша.

— Учителю.

Гласът ми се стопи през гоблена, но той ме чу. И сигурно беше почувствал въздушното течение. Едва не откъсна гоблена от стената, когато погледът му попадна върху мен в зейналия отвор на тайната врата. За втори път тази нощ бях го оставила безмълвен и се самопоканих в стаята му, като се промуших покрай него и почти изпъшках при топлината и розовата светлина на огъня.

Застанах в средата на стаята му и го чаках да дойде при мен. Той взе свещника от ръцете ми и рязко го постави на една маса, подръпвайки с пръсти пуснатата си свободно коса. Продължаваше да стои с гръб към мен, погледът му блуждаеше навсякъде, но не и към мен, докато най-накрая се обърна. Очите ни се срещнаха.

— Амадин Журден — каза той с печална усмивка. — Как се промъкна покрай мен?

— Учителю Картие, съжалявам — изрекох припряно, думите се блъскаха една в друга. Сигурно бе доловил болката в гласа ми от това, че се беше наложило да напусна Магналия толкова тихо. — Исках да ви кажа.

— А сега разбирам защо не си ми казала. — Той въздъхна и забеляза, че треперех, защото носех само долната си риза.

— Хайде, ела да седнеш до огъня. Двамата с теб трябва да поговорим. — Придърпа пред огнището два стола, аз се отпуснах в единия и протегнах крака напред, за да уловя топлината. Почувствах, че ме наблюдаваше; пространството между нас бе крехко и смущаващо. Защото може и да бях напуснала Магналия без следа, но той също пазеше тайни.

— И така — каза той и хвърли поглед към огъня. — Журден е твой покровител.

— Да. А вие сте Ейдън Морган. — Прошепнах това забранено име, като че ли беше пчелен мед върху езика ми и стените можеха да ни чуят. Звукът му наелектризира въздуха между нас, защото Картие ме погледна, с широко отворени очи, блеснали като слънцето в средата на лятото. Усмихна ми се косо.

— Така е. А съм също и Тео д’Арамис.

— Както и Картие Еваристе — добавих. Три различни имена, три различни лица. И трите — отнасящи се за един и същ човек.

— Дори не знам откъде да започна, Бриена — поде той.

— Започнете от началото, учителю.

Той се хвана за тази последна дума — „учителю“, — все едно тя му напомни какви трябваше да бъдат отношенията ни. Но после успя да проговори и историята му се пробуди като лумнал въглен.

— Баща ми се опълчи на Ланън преди двайсет и пет години — история, която досега без съмнение знаеш много добре. Бях толкова малък, че не си спомням нищо, но майка ми и по-голямата ми сестра бяха убити, а баща ми избяга с мен, преди същата участ да сполети и мен. Дойде на юг в Деларош, стана писар и ме отгледа като валенианец. Приблизително по времето, когато започнах да го умолявам да ми позволи да стана адепт, той ми разкри моята самоличност. Не бях Тео д’Арамис, както си мислех. Не бях валенианец. Бях Ейдън, а той беше изпаднал в немилост мевански лорд, който имаше сметки за уреждане.

Той направи пауза. Виждах как си припомняше баща си. Изражението на Картие стана сурово и твърдо, болката от тази загуба бе още прясна.

— Срещаше се с Журден и Лорент веднъж годишно. Започнаха да изготвят план, но всичко, за което се сещаха, беше несигурно. През цялото време мислех, че е нелепо. Всички имахме приятен, добър живот във Валелия. Бяхме в безопасност. Защо лордовете все още се опитваха да се върнат? После баща ми почина, разяден от скръбта си. Аз станах адепт на науките и приех ново име. Не исках да ме открият. Не исках да бъда въвлечен в някакъв лекомислен план за отмъщение. Станах Картие Еваристе и избрах да отида в Магналия, защото Вдовицата ни беше помогнала, когато пресякохме границата. Не очаквах да ме познае. Бях съвсем малък, когато ни бе подслонила, но въпреки това… бях привлечен към това място.

— Казахте ли й кой сте? — попитах. Със сигурност тя би искала да узнае, че това беше той…

— Исках да й кажа — отвърна той. — Исках да й кажа, че съм малкият Ейдън Морган, синът на победен лорд, и съм жив благодарение на добрината й. Но… така и не намерих смелост. Останах си Картие, както исках, макар че започнах да се променям. Започнах да мисля все повече и повече за Журден, за Лорент, за Люк и Изолт. За причината, поради която искаха да се върнат. Започнах да мисля за майка си, за сестра си, чиято кръв все още крещи от земята, за хората от клана на Морган, които са преследвани и разпръснати, докато техният отчужден лорд се крие. Осъзнах, че да остана във Вадения, преструвайки се, че зверствата на Ланън не се случват, е малодушно.

Едва не напуснах Магналия, преди да изтече седемгодишният ми договор. Едва не заминах, защото трудно понасям тайните си, миналото си. Докато ти не ме помоли да те обучавам.

Бавно и дълбоко си поех дъх. Погледът ми беше прикован върху лицето му, но той все още гледаше към огъня, гърдите му леко се повдигаха и спускаха.

— Ти ме помоли да те обуча в областта на науките за три години — припомни си той и онази усмивка се върна. Той най-сетне ме погледна в очите и сърцето ми започна да се отпуска. — Ти беше точното предизвикателство, от което имах нужда, Бриена. Останах заради теб, като си казах, че след като бъдеш посветена, ще се включа отново в усилията на Журден и Лорент да се върнат на север. Това, което поиска, беше почти невъзможно, но бях твърдо решен да видя как постигаш желаното, как получаваш посвещение и ставаш адепт. Така отклоняваше вниманието ми и трудно можех да мисля за нещо друго.

Хвърлих поглед надолу към ръцете си. Имаше толкова много неща, които исках да му кажа, и въпреки това никакви думи не ми се струваха достойни.

— Учителю Картие — промълвих най-накрая и го погледнах.

Той се канеше да продължи, устните му оформиха дума, която никога нямаше да чуя. На вратата се почука тихо с таен ритъм, Картие се изправи и ми даде знак да го последвам.

— Трябва да си тръгваш — прошепна ми, докато прекосявах стаята след него. — Това е един от тановете на Журден и за твоя защита… не искам да знае за теб. — Подаде ми свещника и дръпна гоблена назад.

Почти бях забравила, че Д’Арамис също имаше мисия тук; тайно да събере останалите от хората на Журден. Бутнах вратата и пристъпих във вътрешния коридор, обърнах се назад към него. Все още имаше толкова неща, които не бяхме решили. А той сигурно беше видял задържалите се въпроси и желания в погледа ми, защото прошепна:

— Ще дойдеш ли при мен отново утре вечер?

— Да — прошепнах.

— Пази се, Бриена. — Спусна гоблена и аз затворих вътрешната врата.

Спрях се само колкото да се уверя, че не можех да чуя нищо през стената, докато той се съвещаваше с тана, а после започнах да си проправям път обратно към стаята си. Нито веднъж не бях помислила, че някой можеше да подслуша разговора ни. Но трябваше да съобразя. Той — също. Защото беше необходим само един небрежен ход и двамата с Картие щяхме да бъдем мъртви.

А на мен тепърва ми предстоеше да открия Камъка на здрача.