Ребека Рос
Бунтът на кралицата (24)

Двайсет и две
Д’Арамис

За момент всичко, което можех да направя, беше да стоя и да дишам, притиснала ръце към копринения плат на корсажа си, към връзките на корсета си. Това не можеше да бъде — помислих си; възражението изпълни ума ми, както дъждът изпълва река. Картие беше адепт. Картие беше валенианец.

И въпреки това през цялото време е бил друг.

Картие беше Тео д’Арамис… Ейдън Морган… победен мевански лорд.

Не можех да откъсна очи от него.

Звуците на залата започнаха да се топят като скреж на слънце, светлината на огъня потрепваше в тъмнозлатисто, като че ли се смееше, присмиваше ни се. Защото го виждах и в неговия поглед, колкото по-дълго ме изпиваше с очи. Той беше потресен, разтревожен, че аз бях госпожицата със сребърната роза, че бях Амадин Журден, онази, която трябваше да открие Камъка на здрача, онази, която му бе строго заръчано да държи под око, да й помага, ако я сполетеше беда.

Очите му пробягаха бързо по мен, задържаха се върху сребърната роза в косата ми сякаш бе трън; в изражението му припламна болка. А после погледът му се върна към моя; разстоянието помежду ни бе тънко и остро, като въздуха точно преди стръмен наклон.

О, как, как се беше случило това? Как не бяхме знаели един за друг?

Шокът от това всеки миг щеше да провали прикритието ни.

Извърнах се първа и се сблъсках с мъж, който ме подхвана за ръката над лакътя точно преди да разплискам халбата му с бира върху жакета му.

— Внимателно, мадмоазел — каза той и аз насила извиках свенлива усмивка на устните си.

— Простете, мосю — изхриптях, после хукнах, преди да успее да ме задържи.

Търсех място да избягам, да се скрия, докато се съвземех — исках сенки, тишина и усамотение, — тогава чух Картие да ме следва. Знаех, че беше той; разпознах опияняващото усещане за скъсяващо се разстояние между нас.

Спрях пред една от празните сгъваеми маси, като се престорих, че се възхищавах на гербовете по стената, когато почувствах кракът му да се докосва леко до полите ме.

— А коя сте вие, мадмоазел?

Гласът му беше тих, измъчен.

Не биваше да го поглеждам, нито да говоря с него. Ако Аленах случайно хвърлеше поглед насам, щеше да разбере. Щеше да разбере, че между Картие и мен имаше нещо.

И въпреки това не можах да устоя. Обърнах се да го погледна в лицето; тялото ми се пробуди от близостта му.

— Амадин Журден — отвърнах — вежлива, сдържана, незаинтересувана. Но погледът ми бе буден, сърцето — тлеещо, и той го знаеше. Знаеше, защото виждах същото в него, сякаш бяхме огледала, отразяващи се взаимно. — А вие сте…?

— Тео д’Арамис. — Той ми се поклони; гледах как русата му коса блестеше на слънцето, как тялото му се движеше грациозно. Под този блясък и наклонности той бе стомана и студен вятър, беше синьото знаме и конят на дома Морган.

Един въстанал Дом. Един победен Дом.

Баща му сигурно е бил лордът, присъединил се към Маккуин и Кавана, защото преди двайсет и пет години Картие трябваше да е бил още дете. И още докато започвах да свързвам нишките, разбрах, че имаше още неща, които трябваше да узная. Двамата с него трябваше да намерим начин да поговорим насаме, преди мисията напълно да пропадне.

— Коя е вашата стая? — прошепнах и се насладих на реакцията му, когато се изчерви от дръзкия ми въпрос.

— Летящата белка — отвърна той с толкова нисък глас, че едва го чух.

— Ще дойда при вас тази нощ — казах, а после се извърнах, сякаш вече не се интересувах от него.

Слях се отново с тълпата точно навреме, защото в залата влезе Аленах; очите му ме откриха незабавно. Той се отправи към мен с решителни крачки, а аз се надявах, че руменината по лицето ми бе избледняла.

— Бих искал да седнете на почетното място на моята маса — каза Аленах и ми предложи ръката си.

Поех я; оставих го да ме отведе до подиума, където беше поставена дълга маса, отрупана с халби, чинии, гарафи и блюда с храна, от която се вдигаше пара. Но не пиршеството бе това, което привлече вниманието ми, а двамата млади мъже, които седяха и ни чакаха там.

— Амадин, позволи ми да те запозная с най-големия си син, Райън, и най-малкия си син, Шон — каза Аленах. — Райън и Шон, това е Амадин Журден.

Шон ми кимна вежливо; косата му с цвят на лешник беше подстригана късо, лицето му — луничаво и загоряло от слънцето. Предположих, че беше малко по-голям от мен. Но Райън, първородният, просто ме погледна с твърди и студени като кремък очи; гъстите му вежди бяха извити, тъмнокафявата му коса — свободно пусната и стигаща до яката, докато потрепваше нетърпеливо с пръсти по масата. Отбелязах си да го избягвам в бъдеще.

Направих им реверанс, макар да ми се струваше неловко и ненужно в такава зала. Райън седна от дясната страна на Аленах — което отбелязваше, че беше наследникът, — а Шон от лявата. За мен беше отредено място от другата страна на Шон, което вероятно беше най-безопасното място в цялата зала за мен в момента. Бях защитена от мнителния поглед на Райън и въпросите на Аленах, и бях в противоположния край на залата срещу този, в който се намираше Картие.

Но докато седях на определеното си почетно място, погледът ми безпомощно обхождаше поставените пред нас сгъваеми маси в опити да открие учителя ми, противно на здравия ми разум. Той седеше в левия край на залата през три маси от мен и въпреки това всеки от нас можеше идеално да вижда другия. Сякаш някаква пропаст се беше разтворила и бе пропукала масите, калая и среброто, мозайката на пода, простираща се между нас. Очите му бяха приковани върху мен, моите — върху него. Той повдигна халбата си едва забележимо и пи в моя чест. Пи за това, че го бях заблудила, пи за това, че се бях събрала отново с него, пи за плановете, които ни обвързваха не като адепти, а като бунтовници.

— И така, баща ми казва, че сте адепт на науките — поде Шон, опитвайки се да ме въвлече във вежлив разговор.

Хвърлих поглед към него и го удостоих с лека усмивка. Гледаше ме, сякаш бях цвете с бодли; великолепието на роклята ми очевидно го караше да се чувства леко неудобно.

— Да, такава съм — отвърнах и се насилих да поема блюдото с гълъбови гърди, което Шон ми подаваше. Започнах да пълня чинията си; стомахът ми се бунтуваше при вида на всичко, тъй като цял ден бе останал притиснат от корсета ми. Но трябваше да изглеждам спокойна и непринудена, благодарна. Ядях и говорех с Шон, бавно приспособявайки се към ритъма на залата.

Точно го питах за лова и рогача, когато почувствах върху себе си погледа на Картие. Взираше се в мен от известно време, а аз упорито бях устоявала, знаейки, че Аленах също ме наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Някой видял ли е вече рогача? — попитах Шон, като режех картофите си и най-сетне срещнах погледа на Картие изпод миглите си.

Картие наклони глава, очите му се стрелнаха към нещо. Точно се канех да последвам безмълвната му заповед да погледна към това, което го бе смутило, когато залата се изпълни с топлия звук на струни. Цигулка.

Бих познала музиката й навсякъде.

Сепната хвърлих поглед надясно, където група музиканти — адепти по музика — се беше събрала заедно с инструментите си; музиката им започваше да завладява залата. Мерей седеше сред тях, цигулката беше покорно подпряна на рамото й; пръстите й затанцуваха по струните, когато засвири в унисон с другите. Но очите й бяха приковани в мен, тъмни и бистри, сякаш току-що се бе събудила от сън. Усмихна се и сърцето ми за малко да изхвръкне от гърдите.

Бях толкова развълнувана, че съборих халбата си с ейл. Златистата течност се разля по масата, върху роклята ми, по скута на Шон. Най-малкият син се изправи рязко, но аз не можех да помръдна. Мерей беше в залата и свиреше. В Мевана.

— Много съжалявам — казах задъхано, опитвайки се да си поема дъх, когато започнах да попивам ейла.

— Няма нищо, това и бездруго бяха старите ми бричове — каза Шон с крива усмивка.

— Музиката винаги ли ти въздейства така, Амадин? — провлачено се обади Райън от мястото си и се надвеси да гледа как помагах на Шон да почисти бъркотията.

— Не, но е приятна изненада да я чуя в меванска зала — отвърнах, когато брат му седна отново на мястото си и по всичко изглеждаше, че бе подмокрил панталоните си.

— Обичам валенианските ми гости да се чувстват като у дома си — обясни Аленах. — През изминалите няколко години каня трупа музиканти за сезона на лова. — Той отпи глътка ейл и направи знак на един слуга да напълни отново халбата ми, макар че бях напълно заситена с храна и пиене и се опитвах да изглеждам нормално. — Като един адепт към друг, би трябвало да ви накарат да се почувствате като у дома си.

Засмях се, неспособна да се сдържа. В гърдите ми, подобно на пара, се бе надигала възбуда, от мига, в който се озовах лице в лице с Картие. Музиката на Мерей допълни картинката.

Знаех, че щеше да пътува из кралството с покровителя си. Но никога не си бях представяла, че щеше да прекоси канала и да свири в меванска зала.

Мерей, Мерей, Мерей — пееше сърцето ми редом с отмерването на пулса ми. И докато музиката й се лееше над мен и проникваше във всяко кътче на голямата зала, внезапно осъзнах колко опасно бе за нея да бъде там. Тя не биваше да ме познае, аз не биваше да я познавам. И въпреки това как можех да спя под този покрив, знаейки, че и тя, и Картие бяха тук толкова близо до мен?

Картие сигурно вече бе изживял това през първата нощ в Дамхан, когато Мерей неочаквано се бе появила с трупата на Патрис Линвил, за да свири вечерта. Той сигурно й бе казал да се преструва, че не го познаваше. Всичко, което можех да направя, беше да се моля тя да се държи така и към мен.

Обмислих безброй начини да се обърна към нея под измислен предлог, да намеря начин да говоря с нея насаме, да й обясня защо бях тук. Но всичко, което можех да направя, беше да седя и да я слушам; залата притихна в благоговение пред музиката, сърцето ми туптеше от копнеж и страх. Да се раздвижа ли, или да остана застинала?

Исках да я погледна, исках да се втурна към нея. Но се изправих на крака и хвърлих поглед към лорд Аленах, усмихвайки се, когато помолих:

— Ще ме придружите ли до стаята ми, милорд? Боя се, че съм изтощена от дългото пътуване.

Той се изправи веднага, златният кръг върху главата му проблесна в светлината на огъня. Докато ме водеше надолу по пътеката, очите ми светкавично обходиха масите в левия край на залата.

Картие беше изчезнал.