Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (35)

27

През нощта валя. Но дъждът не бе от кротките, които те приспиват. Бе гневен, съпроводен с поривист вятър, и капките барабаняха на пресекулки по стените, прозорците и покрива. Пороят направи така, че стаята на Хейес да изглежда още по-празна.

Трополенето на капките държеше Стиви Бел будна.

Всяко разследване страда от недостиг на време. С всеки изминал час се губи по някое доказателство. Сцените на престъпления биват компрометирани от хора и природни стихии. Предметите биват местени, променяни и зацапвани. Организмите гният. Ветровете донасят прах и други замърсители. Спомените се променят и избледняват. Колкото по-назад във времето остава събитието, толкова повече намаляват шансовете за успех на разследването.

Затова Доти и Айрис са били намерени чак след смъртта им. Дните са се нижели. Де да се бе обадил някой в полицията. Може би тогава нещата щяха да се стекат по друг начин за семейство Елингам. Никой не се бе обадил обаче.

Стиви вече разполагаше с информация — истинска информация. Можеше да я предостави на Лари, но Лари я бе предупредил да не се прави на детектив. Можеше да се обърне към него, когато научеше нещо, когато достигнеше до изводи на базата на фактите. Зае се да направи списъци.

 

 

Факти:

Някой е взел картата на Джанел, докато сме били в часа по йога.

Някой е използвал картата, за да влезе в работилницата е 1,12 ч. на следващата сутрин. Тогава са били откраднати седем парчета сух лед.

По картата е имало отпечатъци от пръстите на Хейес.

Но същото време Хейес е разговарял по скайп с Бет.

Хейес е излъгал за „Краят на всичко“.

Много вероятно:

Хейес не е написал сценария на „Краят на всичко“, поне не сам.

Заключения:

Хейес е откраднал картата, но не той е влязъл чрез нея в работилницата.

Въпроси:

Защо Хейес се е върнал в тунела?

Знаел ли е, че сухият лед се намира там?

Помолил ли е някого да занесе веществото там?

 

 

На сутринта Стиви стоеше в лабораторията по анатомия, облечена в стара тениска и суитшърт, и се взираше със стъклен поглед в Пикс, която разясняваше нещо чрез скелета. Навлизаше в превъзбудено състояние. Тазобедрената става много й приличаше на гъба. Повъртя в ума си тази кост. Големият трохантер, малкият трохантер, ямката на таза и седалищните кости…

Беше се олигавила леко. Подпря брадичката си с длан и се загледа в тетрадката си, където записваше наименованията на различните кости. Това бяха пълни глупости. Замисли се за Хейес, за коленете му, за ходилата му на пода.

Задряма в час по литература, но я събудиха, за да отговори на няколко въпроса, свързани с поемата „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“. („Какво според теб е искал да каже Елиът с думите “на небето се е проснал вечерният час като пациент, упоен за операция"^[1]?" Отговорът й бе: „Бил е… уморен?“.)

Обядва сама, слушайки как хората обсъждат тихото парти, което щеше да се проведе вечерта.

Продължи деня в това разсеяно състояние, като същевременно се опитваше да обработи информацията, която се бе натрупала в мозъка й. Когато дойде време за курса по йога, с мъка успяваше да се задържи будна. Измъкна леко понамирисващата си червена постелка от купчината в ъгъла и предвиди място до себе си за Джанел, но то бе заето от друг. Джанел влезе, видя, че няма как да се настани до Стиви, и се отправи към другия край на помещението.

На излизане Джанел не даде на Стиви възможност да я настигне.

* * *

Стиви пропусна вечерята, бе се заела отново с фактите. Коремът й изкъркори, докато дъждът пръскаше прозореца. Джанел и Ели бяха отишли в Голямата къща за танците. Нямаше представа какви ги вършат Дейвид и Нейт.

Мисли, Стиви, мисли.

Обаче съзнанието й бе блокирало. Бе стигнала донякъде, но нищо ново не й идваше на ума. Сложи си слушалките и пусна силно музика в опит да се пренесе на място, откъдето може да се види цялата схема. Така че не чу чукането по вратата и се стресна, когато Нейт изникна пред очите й. Бе с широк рипсен панталон, карирана риза и вратовръзка. Говореше, но Стиви не го чуваше заради „тапите“ в ушите и качулката на главата. Измъкна слушалките и свали качулката.

— А? — измънка тя.

— Ти… идваш с мен.

— Аз? Къде?

— На танци.

— Танци?

— Да, танци. Не помниш ли, че има парти. И ти идваш с мен. Не че излизаме заедно, просто излизаме. Отиваме там двамата.

— Какви ги дрънкаш?

— Танци. Голямата къща. Всички. Там. Така че се размърдай.

— Не мога.

Нейт влезе в стаята и притвори вратата с крак.

— Да ти кажа как стоят нещата. Ти се смахна напоследък. Никога в живота си не съм ходил доброволно на танци. Правя го, защото си ми приятелка, ясно? Нещо не ти е наред. Не ми се ходи, а и на теб също. Правя го за теб, за твое добро. За пръв и последен път предлагам да се включа в такова нещо. От време на време трябва да напускаш проклетото графство, Фродо. Щом сме приятели, ставай и тръгвай с мен. Нещата са сериозни, защото приятелите ти се топят.

Той протегна ръка.

— Сериозно?

— Сериозно.

Тя погледна списъците си, после вдигна глава към Нейт.

— Носиш вратовръзка — отбеляза тя.

— Забелязвам.

— За танците е нужна вратовръзка?

— Откъде да знам? Приличам ли ти на човек, който ходи редовно на танци?

Стиви имаше чувството, че е от бетон и е прикрепена здраво към пода. Но виждайки какви усилия полага Нейт, се принуди да стане. Суитшъртът й бе прашен. Не бе с грим, на краката й имаше маратонки.

— Така? — попита тя.

— Изглеждаш добре според мен. Не че искам да кажа, че изглеждаш добре. Хайде, да тръгваме, преди да съм загубил кураж.

* * *

Пътят до Голямата къща мина странно. През издължените прозорци на балната зала се виждаха пулсиращи светлинки.

— Кое занимание те прави толкова странна? — попита Нейт.

— Издирването на убиеца на Хейес — каза тя и мушна дланите си още по-дълбоко в джобовете на суитшърта.

— Я повтори.

— Опитвам се да разбера кой е убил Хейес.

— Будалкаш ме.

— Не.

— Пияна ли си?

— Не. Хейес не е занесъл сухия лед в тунела, мога да го докажа.

— Как?

Стиви накара Нейт да седне на верандата на Голямата къща и му разказа какво е открила.

— Добре. Значи, затова се държиш смахнато.

— Сигурно — отвърна тя и проследи с поглед едно същество, което профуча покрай купола.

Прилеп вероятно. В „Елингам“ бе пълно с прилепи. Нейт също го видя и веднага скочи на крака.

— Няма ли да кажеш на Лари, или на някой друг? — попита след кратко колебание Нейт.

— Смятам да изчакам.

— Защо? По каква причина?

— Ако объркам нещо, най-вероятно ще затворят училището. Ако е инцидент и Хейес сам си е виновен, нямаме проблеми. Ако сред нас има убиец, тогава сме загазили здраво.

— Обаче се е случило нещо. Ти имаш доказателство, че не става въпрос за небрежност от страна на Хейес. Значи, искаш да намериш извършителя сама, за да не те приберат вашите?

— Искам да го намеря, защото искам да го намеря — обяви тя. — И защото не искам да се прибирам вкъщи. Но сега смятам да потанцувам. С моя приятел.

Тя се протегна и стисна ръката му.

— Направи го заради мен — каза тя.

— Да, направих го заради теб, но не ме карай да се чувствам герой. Но как ще се забавляваме, при положение че се е случило такова нещо?

— Ще влезем, защото ти ме доведе и защото отговорът може да е тук.

— Ама ти сериозно ли говориш? — попита плахо той. — Не си правиш шега?

— Не, не е шега.

— Мислиш ли, че той е знаел, че веществото е опасно за живота.

— Не.

Тя срещна погледа му и усети, че по челото й избива пот.

— Значи, може да се окаже, че сме танцували с убиец.

— Може.

— И смяташ, че това може да почака?

— Дай ми поне тази вечер. Искам да огледам. Обещавам ти, скоро ще разговарям с Лари.

Нейт си пое дълбоко въздух.

— Добре. Така да бъде. Това вероятно е второто по тъпота нещо, което правя, откакто съм дошъл тук.