Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (33)

25

Потънала в мисли, Стиви крачеше към „Минерва“. Тревожеха я някои неща. Ами ако Хейес не бе написал „Краят на всичко“? Какво би означавало това?

По принцип при филма, за който той говореше… можеше да се получат усложнения.

Когато влезе в общата стая, видя, че Пикс отваря някакви кашони.

— Защо са ти? — попита.

— За вещите на Хейес — отвърна спокойно Пикс. — Родителите му ме помолиха да събера нещата му. Поне това мога да направя.

На масата лежеше ключ, към който бе прикачено картонче с цифрата 6. Ключът на стаята на Хейес.

— С това ли ще се занимаваш тази вечер? — попита Стиви.

— Тази вечер, утре. След половин час имам среща, вероятно след нея ще започна. Ти как си?

— Добре съм.

Стиви се прибра в стаята си и се зае да обмисли ситуацията. Вещите на Хейес скоро щяха да изчезнат от тук, а с тях и информацията. Не че на нея й трябваше информация. Но нещо… нещо… нещо… не бе наред. А отговорът на въпроса какво не е наред навярно бе в стаята на Хейес. Например може би там беше отговорът за „Краят на всичко“.

Какво щеше да й помогне това обаче?

Стиви закрачи напред-назад, взирайки се в ръба на таблото, който надничаше изпод леглото. Нищо добро не бе постигнала, ровейки в чужда стая, но…

Върна се във всекидневната.

— Знаеш ли — каза тя на Пикс, — ще ми се да помогна. Да подготвя ли тези кашони?

— Да, разбира се, благодаря, Стиви.

Стиви пусна лъжлива усмивка и се настани на масата. Ключът на „Минерва 6“ бе точно до нея.

— Е, аз ще тръгвам — каза Пикс, взе якето си от закачалката до вратата и нахлупи вълнена шапка върху подстриганата си глава. — Нали при теб всичко е наред?

— Да, да. Хубаво е човек да си има занимание.

— Разбирам те напълно. След малко се връщам.

Веднага щом тя излезе, Стиви взе ключа.

* * *

В стаята на Хейес бе тъмно. Завесите бяха спуснати. На вратата висеше кърпа. Стиви закри с нея процепа под вратата, за да не се вижда, че вътре свети. Събу се, за да не се чуват стъпките й, и отиде до бюрото на Хейес. Включи лампата, обърна стола към вътрешността на стаята и седна.

Да, пак ровеше в чужда стая. Но причините бяха основателни, а това бе най-важното. Беше дошла тук, защото някои неща, касаещи смъртта на Хейес, я безпокояха, а Хейес вече не можеше да се погрижи за нищо.

Оправданието звучеше убедително.

Първата стъпка е да добиеш обща представа за мястото, без да търсиш нищо конкретно. Попиваш обстановката такава, каквато е. Завъртя се бавно в стола, осигурявайки си панорамна гледка.

Така оставяше Хейес нещата си. Бе се прибрал в стаята, за да се приготви за шоуто. Леглото му явно е било оправено, но той го бе разбутал. Горното одеяло бе усукано и изтеглено нагоре. Бюрото бе отрупано с какви ли не вещи — компютър, козметика за коса, кабели, фотоапарат, микрофон, купчини писма и рисунки. На рафтчето отдолу лежеше торба, на която бе изписано името на известна книжарница. Стиви я придърпа и извади съдържанието й. Четири книги по актьорско майсторство, очевидно неразтваряни. От едната стърчеше квитанция. Бяха закупени от Ню Йорк на 26 август — само няколко дена преди Хейес да дойде в училището. На пода имаше още една торба с книги. Драматургия — Дейвид Мамет, Сам Шепърд, Тони Къшнър, Том Стонард, Артър Милър, Шекспир.

„Мъжкарска подборка“ — каза си наум тя. Прокара пръст по гръбчетата на книгите, търсейки следи от употреба. Не откри такива.

Сега чекмеджетата на бюрото. В първото имаше лепящи се листчета, опаковки качествени химикалки и три бележника, марка „Молескин“. С изключение на един бележник и една опаковка химикалки, нищо друго не бе пипано. Следващото чекмедже, по-голямото, съдържаше предимно кабели. Последното чекмедже бе празно.

Започна да обикаля в кръг, по часовниковата стрелка. На бюрото бяха натрупани шишенца с козметика. Хвърли едно око на чекмеджетата в скрина. В едно от тях намери шарени боксерки. Разбута ги, за да провери дали няма нещо отдолу. Не. В чекмеджетата с тениски и чорапи също не откри нищо интересно. Вратата на гардероба бе открехната. Дрехите изглеждаха нови, от нормални марки като „Дж. Крю“ и „Абъркромби енд Фич“ — от по-скъпите, които могат да се намерят в моловете.

На полицата над камината лежаха няколко бурканчета с грим „Бен Най“. Повечето бяха отворени, по черната повърхност се виждаха следи от пудра. Имаше сребристосив гел за коса, кафява пудра, лепило за залепване на перуки, костен восък, латекс, основа, моливи, капсули кръв, използвани гъбички и четки и странни парченца фалшива кожа. Един от гребените бе зацапан от сивия гел. На пода в нещо като кутия за инструменти имаше още грим. Професионални продукти, макар и в лош вид.

Рисунките се набиваха на очи, защото заемаха две от стените. Стиви ги разгледа, осветявайки ги с фенерчето на телефона си. На повечето бе Хейес в ролята на Логан. Страшно много рисунки; както цветни, така и черно-бели. Повечето бяха груби, аматьорски, но имаше и много добри. Писма, поеми, снимки на Хейес с фенове, сърчица, картички и какво ли още не. Най-обемистите предмети бяха на пода и върху камината — плюшени играчки, бродерии, макет на декорите на „Краят на всичко“ с миниатюрен глинен Хейес.

С две думи казано, стаята на Хейес възвеличаваше Хейес. Загадке на стената, загадке, кой е най-великият на света?

Стиви направи снимки, като започна от ъгъла на стаята и ги обхващаше по групи обекти. Снимането й отне около половин час. Накрая доби доста добра представа що за човек е Хейес.

Насочи вниманието си към компютъра. Върху капака имаше множество стикери — повечето бяха свързани с шоуто на Хейес, но имаше и реклами на онлайн канали и ски курорти. Отпред минаваше дълга драскотина. Явно Хейес не бе имал навика да пази лаптопа си. Папките бяха съвсем малко. Една носеше заглавие „Идеи“. Стиви отвори файл, в който бе следният текст:

Летен лагер, в който се обучават убийци.

Лагер за трениране на шпиони.

Шпиониране, кого?

Лагер?

Свят, в който можеш.

Това бе всичко.

„Май Хейес не е бил пълен с идеи“ — каза си тя.

Пусна в компютъра търсене за файлове, свързани с „Краят на всичко“. Откри купища имейли, но видео файловете бяха малко — един дълъг и няколко къси с почти еднаква големина, сякаш дългият бе нарязан на части. Главният бе с дата 4 юни, а другите с дати от 9 до 14 юни.

Бързо проучване в мрежата показа, че шоуто „Краят на всичко“ е било пускано два пъти седмично, с начало 20 юни. Епизодите бяха общо десет — 20 юни, 23 юни, 27 юни, 30 юни, 4 юли, 7 юли, 11 юли, 14 юли, 18 юли, 21 юли. В миналогодишния план бе записано, че краят на учебната година в „Елингам“ е на 6 юни.

Основният файл бе създаден на 4 юни. Тук.

„Миналата година се прибрах във Флорида. Покарах сърф няколко дена и изведнъж ми хрумна идеята…“

— Да, ама ме — каза на глас Стиви.

Защо той бе излъгал за мястото?

Някой говореше отвън. Стиви замръзна на място. Само че не отвън. Говорът идеше от съседната стая.

Гневният глас на Дейвид. Не чуваше добре думите, затова бутна компютъра настрани и отиде до стената. Пак долавяше само неясно бърборене, докато той не извика: „Алисън!“.

— Коя е Алисън? — прошепна Стиви.

Обзе я тревога. Алисън. Гадже? Истинско? Не някоя идиотка от училището. Алисън моментално се сдоби с лице и личностни характеристики. Тя имаше дълга коса и караше сърф. Изглеждаше добре е шорти. Епилираше се с коламаска. Смееше се насън.

Стиви се плесна лекичко по челото, за да пропъди тъпите мисли, и се заслуша, но оттатък бе настанала тишина. Бе останала сама с тупкащото си ускорено сърце в стаята на Хейес.

Пикс скоро щеше да се върне. Стиви затвори лаптопа и го върна на мястото му. Изключи лампата, взе обувките си и закачи кърпата на вратата. След като се увери, че в коридора и в стаята на Дейвид е тихо, открехна вратата.

Коридорът бе пуст.

Измъкна се и внимателно затвори вратата. Когато стигна стълбището, някъде отзад се отвори врата. Извърна се и видя Дейвид, който се взираше в нея.

— Здравей — каза тя.

Той не отговори. Едва ли знаеше, че тя току-що е излязла от стаята на Хейес.

— Хайде — каза тя. — Кажи нещо. Не може вечно да ме игнорираш. Живеем в една и съща къща.

— Нещо — каза той, но в гласа му не се долавяше весела нотка.

— Предлагам следното. Би ли ме изслушал? Не е нужно да проговаряш. Ще бъда кратка. Става ли така?

Дейвид се позамисли, после сви рамене.

— Може ли да вляза за минута? — попита тя.

Той посочи отворената врата на стаята си и се прибра. Стиви си пое дълбоко въздух и отиде при него.

Дейвид не седна. Стоеше насред стаята с кръстосани на гърдите ръце.

— Какво? — попита той.

— Исках да ти кажа, че съжалявам.

— Хубаво.

Мълчание.

— Съжалявам — повтори тя.

— Добре. Ако това е всичко, можеш да си ходиш.

— Така ли? — Отново започваше да се ядосва. Чувствата, които бе потискала последните няколко дена, изведнъж се надигнаха. — О, хайде. Ти не ми каза нищо за себе си. Лъга пред родителите ми.

— Пошегувах се, защото нямах желание да говоря за мъртвите си родители.

— Постъпих ужасно. Осъзнавам го. Съжалявам, нямаш представа колко съжалявам.

— Защо обувките ти са в ръцете? — попита той.

Стиви съвсем бе забравила за обувките.

— Преди малко ги събух.

Той наклони глава и изгледа изпитателно Стиви. Хрумна й идея, която едва ли бе особено добра, но просто друга нямаше. Крайна честност. Кажи му. Разкрий се.

— Влизах в стаята на Хейес.

Той прихна да се смее, но смехът му не бе весел.

— Знам как звучи това, но се сдобих с ключ. Изслушай ме. Трябваше да го направя. Пикс ще прибере вещите му в кашони и всичко ще изчезне.

— А ти си искала да ги проучиш?

— Става нещо странно. Не мога да кажа точно какво…

— Аз пък мога. Някой в тази къща постоянно рови където не му е работа. Трябва да се направи нещо по въпроса.

Заболя я. Очите й запариха.

— Защо трябваше да влизаш там? — попита той. — Всички ли стаи на този етаж искаш да преровиш? Това ли е мечтата ти?

— Хейес не е написал „Краят на всичко“.

— Кой каза?

— Каза го здравият разум. Работих с него по едно шоу. Той нищо не пипва. Миналата година негова съученичка му е писала домашните. Съдържанието на компютъра му не подсказва, че е свършил нещо и че е притежавал уменията, нужни, за да се напише сценарий. Бившето му гадже смята…

— Гретхен — каза Дейвид и забели очи.

— Гретхен — потвърди Стиви.

— Гретхен му се ядоса. Скъса с него. Голяма драма се заформи миналата година.

— Хейес е водел всички за носа. Бил е използвач. Нищо не е вършел, но е печелел всички преимущества. Умря, работейки по проект, който е щял да му позволи да стигне до Лос Анджелис и да обере плодовете на чужд труд. Изглежда ли ти логично Хейес да се напъва да прави нещо, в което дори няма никакъв смисъл?

— Какво искаш да ни кажеш? Че не става въпрос за нещастен случай, че Хейес е бил убит?

Казани на глас, думите звучаха сюрреалистично. Хейес. Убит.

— Не — отвърна тя, шокирана от идеята. — Не… по-скоро инцидент. Някакъв план, целящ да бъдат прецакани снимките.

Вече изречена, страховитата дума се луташе из коридорите на съзнанието на Стиви. За убийство бе нужен мотив, а в случая мотиви имаше много. Той бе въртял на малкия си пръст много хора, не бе написал никакъв сценарий, а бе на път да получи заслугите и да изкара купища пари. Това беше доста сериозен мотив.

Убийство? Възможно ли бе? Затова ли се чувстваше толкова изнервена?

— Знаеш ли кое е странното? — попита Дейвид, докато Стиви беше потънала в мисли. — Странното е, че си създаваш хоби от смъртта на твой съученик. И друго е странно. Ровенето на чужди стаи, включително стаята на мъртвия ти съученик. Май не си съвсем наред с главата.

Хората, вманиачени в мистериите, често получаваха пренебрежително отношение, сякаш границата между истина и измислица бе съвсем ясна. Малцина знаеха, че образът на Шерлок Холмс е базиран на реално съществувал човек — доктор Джоузеф Бел — и че детективските методи, създадени от Артър Конан Дойл, са вдъхновявали десетки поколения истински детективи. Колцина знаеха, че Артър Конан Дойл е разследвал престъпления и дори е успял да докаже невинността на един несправедливо обвинен човек? Чувал ли бе изобщо някой, че Агата Кристи е организирала майсторски собственото си изчезване, за да отмъсти елегантно на неверния си съпруг?

Едва ли.

Но никой нямаше да се отнесе с пренебрежение към Стиви Бел, която бе влязла в това училище заради интереса си към случая „Елингам“ и която бе запозната с подозрителните обстоятелства около смъртта на своя съученик.

Тя не бе луда. Ключът от стаята на Хейес бе в джоба й, а Пикс скоро щеше да се върне.

Без да обели дума, Стиви обърна гръб на Дейвид и излезе от стаята му. Защото той не биваше да вижда сълзите в очите й.

* * *

ДОКЛАДЪТ НА БАТ

Интернет звезда загива при инцидент в академията

Хейес Мейджър, звездата от сензационното интернет шоу „Краят на всичко“, загина в събота вечерта. Учещият в академия „Елингам“ Мейджър снимаше филм за престъпленията, извършени тук преди много време. Безжизненото му тяло бе открито в излязъл от употреба тунел, чийто вход бе разкопан наскоро. Причината за смъртта все още не е обявена официално, но източници, близки до „Докладът на Бат“, посочват, че той е умрял от задушаване. Полицията установи, че Мейджър е взел голямо количество сух лед от училищната работилница, като, за да може да влезе, е откраднал картата на своя съученичка. Целта му вероятно е била да създаде изкуствена мъгла. Сухият лед се разтопил и въглеродният двуокис в тясното подземно помещение е достигнал опасно за живота ниво.

Директорът на академия „Елингам“, доктор Чарлз Скот, във вторник сутринта пусна следното изявление:

„Всички в академия «Елингам» страдат от загубата на Хейес Мейджър, който бе обещаващ актьор и писател, и наш скъп приятел. Сърцата ни са със семейството му, приятелите му и безбройните му почитатели. Загубата е много тежка.“