Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (30)

22

На следващия ден бе направен специален график за училищните микробуси, за да могат учениците да се видят с родителите си.

Имаше две спирки — мястото за почивка и Бърлингтън. Стиви бе пожелала да се види с родителите си на мястото за почивка. Чакаше микробуса в компанията на няколко свои съученици. Бе си сложила слушалките и слушаше подкастове, така успяваше да пребори нервността.

Всичко бе спокойно, докато до нея не се появи Дейвид. Този път не носеше прокъсани дънки и избеляла тениска, а стилна синя риза и шит по мярка черен панталон. Дори беше с официални обувки. Дрехите му бяха перфектни и подчертаваха стройната му мускулеста фигура. Този ефект се подсилваше от тясно черно сако.

Стиви не беше имала много опит с официално облечени хора (детективите по телевизията не се брояха). Дейвид се бе издокарал и това породи у Стиви чувства, водещи до физическа превъзбуда.

— Надявам се да получиш работата — подхвърли Стиви и извърна глава. — Корпоративното счетоводство би загубило много без теб.

— Това някакво логическо предположение ли е? — попита той.

— Къде ще се срещнеш с родителите си?

— О, няма такова нещо — каза той и зарови ръцете си още по-дълбоко в джобовете на дългото черно сако. — Те са на безопасно разстояние. Просто си бия камшика.

— Тогава защо…

— Държа да изглеждам добре, когато отивам на аудиенция при негово величество „Бъргър Кинг“. А ти накъде?

— Да хапна. И се надявам да се върна в училището, ако родителите ми не останат с впечатлението, че тук е пълно със смахнати либерали, които гледат с добро око на убийствата, всъщност може би точно такива неща си мислят в момента.

Един микробус се приближи и спря. Стиви и Дейвид се качиха. Стиви седна до прозореца, а Дейвид се пльосна на съседната седалка.

— Е — подхвана той, — искаш ли да поговорим?

— За какво?

— За онази вечер например.

Другите деца (бройката им не бе голяма) разговаряха помежду си или бяха със слушалки на ушите. Все пак мястото бе публично. По челото на Стиви изби студена пот.

— Има ли причина да постъпваш така? — попита тя.

— Просто искам да знам. Падам си по ученето. Затова постъпих в академията. Ученето е забавно. Ученето е игра.

— Дали гледат сериозно на мерките, относно използването на груб език спрямо съученици? — попита тя.

Дланите й бяха потни. И челото. И стъпалата? Какво бе това, по дяволите? Защо тялото й й въртеше такива номера? Защо бълваше хормони, еротични усещания… и нервна пот?

— Абсолютно — каза той с твърд глас.

— Виж какво, имам си предостатъчно грижи. Родителите ми вероятно ще ме принудят да напусна училището, така че…

— Животът намира начин — отвърна той. — Нищо ли не си научила от „Джурасик Парк“?

Той отпусна глава на облегалката и сложи на ушите си огромни слушалки, оставяйки по този начин Стиви да си мисли, че въпросът е приключен.

* * *

Микробусът излезе на черния път и мина покрай фермите, сладкарниците, стъкларските ателиета и ресторантчето, на входа на което пишеше „Бен и Джери“. После път И-89 ги отведе до мястото за почивка. Родителите на Стиви чакаха до кафеникавия семеен ван, опаковани като за екскурзия до Северния полюс.

Дейвид стана, за да й направи път да мине, после, незнайно защо, слезе и тръгна по петите й.

— Аз съм Дейвид — каза той и протегна ръка. — Дейвид Ийстман.

Защо Дейвид се представяше на родителите й?

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна майка й. — Тук ли ще се видиш с родителите ти?

— Не. Стиви каза, че вероятно няма да имате нищо против да дойда с вас в Бърлингтън. Само да не ви притеснявам. Ако е така, ще хвана следващия микробус.

Родителите й засияха. Погледите им се местеха ту към Дейвид, ту към Стиви. Очевидно останаха доволни от видяното. Стиви имаше чувството, че земята под краката й се люлее.

— Разбира се, че не! — възкликна майка й. — Идваш с нас.

— Смятаме да хапнем нещо — намеси се баща й. — Ако си гладен, заповядай.

Стиви не можеше да помръдне. Тялото й се бе сковало. Дейвид, недей. Дейвид, не е забавно. Дейвид…

— Чудесно — каза той с усмивка на уста. — Стига да не преча?

— О, за нас ще е удоволствие.

Дейвид се вторачи в залепения върху багажника на вана стикер — „Едуард Кинг“. Изгледа Стиви косо, после отиде до задната врата и я отвори.

— След теб — каза той.

— Ще те убия — изсъска тихичко тя.

— Явно гледат сериозно на тази политика.

Тя заобиколи и се качи от другата страна.

Докато пътуваха по И-89, падна здрач. Бързо стигнаха до Бърлингтън. Минаха през университетската част, но попаднаха в задръстване близо до езерото Чамплейн, затова свиха по една от многото очарователни улички.

Световният ред се бе променил. Дейвид не трябваше да е тук, при родителите й. Макар звукът да бе намален, Стиви успя да чуе бърборенето, което свързваше с любимото радиопредаване на родителите си. Там винаги говореха, че „онези хора“, които критикуват Едуард Кинг, носят неприятности. Те изключиха радиото, което си бе сериозен напредък.

В Бърлингтън имаше множество добри ресторанти, а добрите ресторанти обикновено са скъпи. Стиви си бе харесала един в централната част на града, до Чърч Стрийт. Там не бе скъпо и като че ли предлагаха хубави сандвичи и салати. Имаше и къде да паркират. Заведението бе на самообслужване.

Майката на Стиви и Дейвид първи си взеха храна. Бащата на Стиви дълго време разглежда менюто и Стиви се зачуди дали да не се набие върху стойката с картофен чипс.

— Вегетариански сандвич с печено телешко — промърмори баща й. — Това пък какво е.

— Използват заместител — прошепна Стиви.

— Значи, няма печено телешко, така ли?

Стиви запримига.

— Не прави такива физиономии. Шегувам се. Нямам ли право да се пошегувам?

Не прави такива физиономии, Стиви. Не бъди умна, Стиви. Мислиш, че знаеш всичко, Стиви, но като се сблъскаш с реалния живот, ще видиш, че нещата се случват по различен начин…

— Дойдохме да те видим. Какво пречи да си прекараме добре? Винаги можем да те приберем у дома.

Не реагирай. Не се поддавай. Преодолей това.

Моментът отмина.

— Харесвам го — продължи баща й. — Много е възпитан. Отвори вратата пред теб.

— Той е съкровище — каза Стиви.

На опашката за вземане на поръчките Дейвид като че ли забавляваше майка й и… о, не. Извади портфейла си. Настояваше, очевидно настояваше да плати сметката. Ето, кредитна карта. Още една шегичка. Тя се смееше очарована.

Стиви имаше чувството, че част от душата й умира. Надяваше се да не е някоя от важните части.

Настаниха се на една от масите до прозореца. Подухваше студен въздух, което се хареса на Стиви. Това отговаряше на настроението й. Огледа издутия си сандвич с пилешко и реши, че трудно ще успее да го захапе, така че го остави в чинията и започна да си боцка от нещата вътре с пластмасовата вилица, докато родителите й разпитваха Дейвид.

Дейвид се бе настанил отсреща — тъмни коса и очи, и потрепващи вежди. Той успяваше някак си да ръфа огромния си сандвич и едновременно с това да поддържа разговор. Говореше ясно, сякаш декламираше.

Направо й бъркаше в здравето.

— С какво се занимават родителите ти? — попита бащата на Стиви.

— Майка ми е пилот — отвърна той между хапките.

Стиви вдигна глава. Дейвид отхапа спокойно от едно пържено картофче, после го положи върху другите натрупани части от сандвича.

— Пилот? — учуди се баща й. — Впечатляващо. При такава работа сигурно е трудно да се създаде семейство. Баща ти какво работи?

— А — Дейвид пречупи друго картофче и загледа с интерес пухкавата му вътрешност, — той е директор на торен завод.

Стиви го стрелна с поглед. Дали не се шегуваше с родителите й? Пилот и директор на завод за отпадъци. В душата й се надигна гняв. Може и да не бе съгласна с родителите си по много въпроси, но това бяха нейните родители и никой нямаше право да се подиграва с тях.

— Невероятно — каза баща й.

Лицето й гореше. Опря за секунда чашата с безалкохолно в бузата си, за да я охлади.

— Ние… — подхвана майка й — бихме искали да поговорим за случилото се. Трябва да проведем сериозен разговор със Стиви, Дейвид.

— Естествено, аз също обсъдих всичко с нашите.

— Те какво казаха?

Той се отпусна в стола си с небрежността, която само мъжете бе редно да притежават и която Стиви възнамеряваше да развие.

— Ужасно — каза той, — но се случват такива инциденти.

— Как са допуснали детето да загине! — възкликна майка й. — Защо не са държали тунела заключен!

— Беше заключен — намеси се Стиви, — но той успя да влезе.

— Значи, не е бил добре заключен — отбеляза баща й.

— Някои хора са готови да дадат всичко от себе си, за да проникнат на забранено място — каза Дейвид и фиксира Стиви с поглед. — Откраднал е картата на една наша съученичка.

— Бил е известен — каза майка й. — По новините казаха, че е бил добро дете.

— Това нищо не означава — възрази Дейвид. — От медиите не може да се добие добра представа за хората.

— Така е — потвърди бащата на Стиви.

Стиви се напрегна. Моля, не започвайте пак!

— Със Стиви имаме разногласия по някои теми — продължи бащата й. — Но медиите…

Стиви усети, че пак губи почва под краката си. Щеше да забели очи, да се измъкне през прозореца и да избяга. Щеше да живее високо в планината и да се храни с камъни.

— … ни казват каквото искаме да чуем, общо взето — подхвърли Дейвид.

Сърцето на Стиви за момент сякаш спря да бие. Ей сега баща й щеше да го връхлети, а тази гледка не бе за изпускане.

— Интересно — каза баща й и кимна. — На умно момче си попаднала, Стиви.

Имаше чувството, че някой е стоварил юмрук в корема й. Стиви открай време им говореше такива неща и те все й обясняваха, че нищо не разбира. Дейвид изрази същото мнение веднъж и бе награден с кимване и комплимент.

О, мъжката магия. Де да можеха да я бутилират.

— Получихме обаждане, Стиви — каза баща й, докато измъкваше парченце домат от сандвича си. — Едуард Кинг ни се обади. Е, от офиса, неговите хора.

— Едуард Кинг е нашият сенатор — обясни на Дейвид майка й. — Той е велик човек. Но Стиви не му е фен.

Стиви сплете дланите си и ги притисна към слънчевия си сплит.

— Помолиха ни да станем координатори за целия щат — добави баща й. — Знам, че това няма да ти се хареса, Стиви…

Превърни се в камък, Стиви. В планина.

— Чудесно — каза Дейвид и се ухили до уши. — Поздравления.

Родителите й я гледаха вторачено. Това бе тестване с огън. Можеше да експлодира, така поне й се струваше. Планината, в която се бе превърнала, всъщност бе вулкан. Но… ако успееше да преглътне чутото, ако се справеше, щеше да изглежда променена по желан от тях начин. А получеха ли се нещата, вратата вероятно нямаше да е затворена. Може би, може би…

Болеше. Наистина болеше. Мускулите на лицето й се съпротивляваха. Гърлото й се опитваше да се стегне.

Но тя устояваше. Насили се да изобрази на лицето си нещо, наподобяващо усмивка. Изкара въздуха от дробовете си посредством въздишка.

— Много хубаво — каза тя.

Две думи. Много хубаво. Най-противните две думи, които бе изричала в живота си. Родителите й я погледнаха. После погледнаха елегантно облечения Дейвид. Тази странна малка драма имаше ефект. В този момент тя разбра, че ще й разрешат да остане в академията.

Тогава защо имаше чувството, че току-що е загубила играта?