Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (20)

12

Процесът по написване на сценария на „Искрено коварен“ не се оказа гладък, както бе обещала Стиви.

Сутринта на първия ден Нейт посрещна Стиви с широка усмивка на уста.

— Снощи написах две глави от новата книга! — възкликна той. — За чернова става въпрос. Пишех страшно бързо, Стиви. Някъде около петнайсет хиляди думи напрасках, заклевам се.

— Това… добре ли е? — попита тя.

— Не знам! Заради факта че се ангажирах с онзи сценарий, ми се прииска да напиша нещо друго, така че работих по моята книга!

— Чакай, чакай. Значи, сценарият не е готов?

Нейт поклати доволно глава.

— Да!

До вечерта бе настъпила промяна.

— Всичко, което написах снощи, е ужасно — обяви той. — А и нямаме сценарий. Хайде да се заемаме. Покажи ми отново материалите.

Този модел на поведение се повтори няколко пъти. Стиви вадеше копията на свидетелските показания — всички бяха достъпни онлайн. Нейт започваше да пише, после се отвяваше и се захващаше с друго. Накрая Стиви се настани до него на масата и за пет часа, като си подаваха компютъра един на друг, успяха да напишат сценарий с дължина десет страници.

Първата сцена бе в тунела, където Хейес четеше писмото на Искрено коварен. Следваше предаването на откупа, като Хейес играеше Алберт Елингам. Как Хейес щеше да изиграе бизнесмен, по-възрастен от него с трийсет години, не бе техен проблем. Не бе техен проблем и фактът, че Алберт Елингам трябваше да прекоси с гребна лодка езеро, което вече не съществува. Важното бе, че всичко се случваше в потопената градина, защото по време на снимките там Стиви щеше да има възможност да влезе в наблюдателницата.

Приоритети.

Като цяло тя бе доволна от свършеното. Бяха успели да създадат нещо като сценарий, имаше реплики, имаше и действие.

В понеделник вечерта, докато навън трещяха гръмотевици, Стиви и Нейт представиха сценария пред малка група хора, събрали се в Хамбара. Присъстваше и Марис, която изглеждаше провокативно в тесния си черен мъхест пуловер (прекалено дебел за сезона). Червилото й бе алено на цвят и искрящо. Носеше полупрозрачни чорапи с декоративен шев отзад, които тя показваше изпъвайки краката си на пода и въртейки стъпалата си. Стараеше се никой да не пропусне гледката на прасците й. Държеше чаша с чай, чийто аромат се усещаше ясно.

— Мисля, че познавате Марис — каза Хейес. — Тя ще ни помогне при заснемането и режисирането.

Присъстваше и едно момче, което Стиви бе видяла първата вечер в юртата. Лицето му бе издължено, с преждевременно набръчкано високо чело и квадратна челюст. Носеше дълго черно палто и червен шал, преметнат върху раменете.

— Това е Даш — каза Хейес. — Той ще е нашият сценичен мениджър. Много е добър.

Хейес зачете на глас сценария от компютъра си, като Марис правеше уточнения относно декорите. Текстът бе грубоват на места и приличаше на съвкупност от извадки от документите по случая, но Нейт се бе постарал да придаде добра форма. Стиви бе подбрала най-подходящите материали. Хейес се справяше добре в ролята на Алберт Елингам. Някак си бяха успели да създадат прилично шоу.

— Удивително — каза Хейес, когато приключи с четенето. — Хей, Марис, ще направиш ли няколко снимки? За да документираме работния процес.

— Разбира се — отвърна тя.

Извади телефона си и засне Хейес, приведен над компютъра.

— Нужни са ми още подробности — каза Даш. — Времето какво е било тогава?

— Мъгливо — обясни Стиви.

— Можем да направим мъгла.

Даш извади телефона си. Искате мъгла? Никакви проблеми.

— Много мъгла — намеси се Хейес.

— О, да. — Даш кимна. — Ще сложа няколко димки Т-90 в потопената градина. Тази химическа мъгла стои ниско. Ще направим така, че езерото да изглежда затиснато от мъгла.

— Чудесно — каза Хейес. — Мъгла.

— Ще ми трябват машини за дим. И няколко стълба, на които да сложа лампите. Ще се получат нещата.

* * *

Следващите стъпки включваха задвижване на процеса, Стиви и Нейт ги чакаше още много работа. Трябваше да намерят костюми и декори.

Марис и Стиви се обърнаха за помощ към театъра на академия „Елингам“. Сградата на театъра бе малка, но изящна; отвън приличаше на старогръцки храм. Залата бе продълговата, с черни стени и можеше да побере стотина зрители. До стаята с костюмите се стигаше по стълба, тръгваща от ъгъла на фоайето. На тавана имаше две помещения, отделени едно от друго чрез коридор с широчина малко над петдесет сантиметра.

Помещението с костюмите бе със скосен таван и Стиви непрестанно си удряше главата в гредите. Дрехите по рафтовете бяха разнородни, никой не се бе постарал да ги подреди добре по вид. Имаше мъжки костюми с всевъзможни кройки, палта, рокли от различни епохи, разни мъхести неща, брони от гипс и пластмаса, разкривени предмети, приличащи на гигантски парчета чипс, и кафява торба, покрита с направени от филц очни ябълки.

Подът представляваше море от обувки и ботуши. На полиците горе бяха наредени шапки, шлемове, чанти, щитове, пера (Само пера? Защо?) и разни предмети с неизвестен произход и предназначение. Мястото миришеше на магазин за вещи втора употреба, които са се пекли на слаб огън. Човек се чувстваше като в прегръдката на нещастен мъпет.

Спряха се на два костюма, шапка и палто. От стаята с декорите, която бе също толкова потискаща и още по-зле подредена, взеха брезентова торба и гребло на лодка.

Срядата донесе нещо неочаквано — конструиране. Групичката ученици се събраха в работилницата — подобна на хангар сграда, разположена до ремонтния цех. Вътре бе студено и имаше неща, които Стиви рядко виждаше в ежедневието си, като циркуляри, сандъци с инструменти и контейнери. Тук учещите в „Елингам“ можеха да работят по проектите си. Тук бе Джанел, която бе покрила лицето си с маска и се взираше в две парчета метал. При влизането на Стиви тя свали маската си и помаха.

— Тези трябва да се нарежат — каза Даш на Стиви и посочи купчина дървен материал. Ето ти мерките.

Тикна лист хартия в ръцете на Стиви.

Тя се вторачи с празен поглед във върволицата от цифри.

— Какво?

— Нарежи гредите и дъските. Според оразмеряването. — Даш посочи купчината, а после и циркуляра.

— Сигурно се шегуваш — измънка Стиви.

— Аз ще свърша тази работа — намеси се Марис. В гласа й се усещаше пренебрежение, демек „тази смотанячка дори не е виждала циркуляр“. Отиде до циркуляра, както си бе в официалните дрехи, и го огледа с професионално око.

Машината заработи. Марис сложи една дъска на плота и я сряза. Въздухът се изпълни с миризма на трици. По едно време се появи Хейес. Поздрави всички, седна на земята и се вторачи в сценария.

— Хей — викна Джанел, когато Даш взе няколко греди от палетата в ъгъла, — какво правиш?

— Стълбове за осветление.

— А, не, не. Тези са си мои.

— Всичките?

— Да, всичките.

— Трябват ни само за няколко дена.

— Гредите са оразмерени за машината ми — каза Джанел.

— Стига бе, всичките! Ще взема няколко.

— Може ли да вземем няколко назаем? — попита плахо Стиви. — Ще се погрижа да си ги получиш обратно.

— За теб може. Само на теб давам.

Даш веднага награби колкото можа и се изстреля към изхода.

Марис спря да реже за момент и стрелна с поглед големия син контейнер до стената.

— Там има сух лед — провикна се тя към Даш. — Много.

— Имам достатъчно машини за лед — отвърна той. — С течност се работи по-лесно.

Марис сви рамене.

След като сглобиха рампите и подготвиха стълбовете и останалите неща, нужни за снимките в потопената градина в събота, решиха да разгледат тунела. Това щеше да стане следващата вечер. Разбраха се да се срещнат зад Хамбара в седем часа.

Миришещата на трици Стиви се прибра в стаята си и се метна на леглото. Няколко минути лежа по гръб, както бе с дрехите; хладният ветрец, духащ откъм прозореца, галеше лицето й. Летният здрач премина в мрак. Някъде горе изскърца дъска. Дейвид се бе прибрал. Тя познаваше всички в къщата по стъпките. Започваше да разбира мистичните шумове на „Минерва“. Протегна ръка и опипа студената желязна рамка на леглото. Зави се с одеялото и остана сама с миризмата на трици, която лъхаше от долнището на анцуга й. Джанел бе от едната страна, Ели — от другата. Тя бе в средата и това й се струваше съвсем нормално. Мисълта я завладя и успокои. Това бе нейният дом и сега работеше заедно с приятелите си по голям проект, свързан със случая „Елингам“. Е, Нейт й бе приятел, за Хейес, Марис и Даш не бе сигурно. Приятелката й Джанел й бе услужила с материали.

Заля я вълна на задоволство. Пресегна се и взе телефона си от шкафчето до леглото. Бе качила приложение, чрез което организираше информацията по случая „Елингам“. Отвори папка със заглавие „СВЕТСКИ“. Тук бяха проучванията й за живота на Елингамови преди трагедията, когато къщата е била просто странно, но прекрасно планинско местенце, където известни хора идвали да карат ски през зимата, да гледат топлите багри на листата през есента и да пият през цялото време. Някои от тях вероятно са пребивавали в тази сграда, в тази стая още преди отварянето на училището, когато „Минерва“ е била къща за гости. Стиви се поразрови. Спря се на една от любимите й снимки — списък с гостите на парти, проведено през 1929 година. Нямаше представа кои са тези хора, но обичаше да чете имената им: Гъс Суенсън, близнаците Билбоди, Естер Нийл и Бък Рандолф, сестрите Дейвис (Грета и Фло), Бърнард Хендиш, лейди Изобела де Исла, доктор Франк Додс, Франки Съливан, семейство Ван-Уорнър, Макмъри и Лорна Дарвиш от „Телеграф“…

Списъкът бе безкрайно дълъг. Те бяха идвали да пият шампанско и да танцуват под звездите. Актьори, писатели, художници, хора от висшето общество. Доти Епщайн бе живяла тук. Стиви бе чела за Доти — едно от най-интелигентните деца в училището. Със силна воля и брилянтен ум. Кораво момиче от Долен Ийст Сайд, което можело да краде ябълки и да цитира Вергилий. Разгледа снимката на Доти вероятно за хиляден път. Тя имаше кафява къдрава коса, заоблени скули и процеп между предните зъби. Пренебрегнатата жертва, защото не била от богато семейство. Тя не притежавала училище. Била просто едно умно момиче, което се стремяло да постигне нещо в живота благодарение на академията „Елингам“. Тя обичала детективски романи. Отишла в наблюдателницата да чете, книгата й останала там.

Стиви сложи телефона на корема си и дълго време се взира в тавана. Случаят трябваше да бъде разрешен. Заради всички, но може би най-вече заради Доти. Доти, която обичала мистериите. Довечера щеше да влезе в тунела, който бил затрупан през 1938 година. Никой от хората, работили по случая през последните десетилетия, не бе имал тази възможност. Стиви буквално щеше да навлезе в нови територии. Доти е минала през този тунел. И загинала там някъде. Тунелът бележеше мястото, откъдето Доти се преселила в отвъдното.

Задряма, докато си мислеше за Доти и тунела. Пулсираща светлина я върна в реалността.

Стиви запримига объркано. Мозъкът й се опитваше да разбере какво свети. Фарове на кола?

Не.

Все още сънена, се надигна на лакът.

Светлина или нещо, направено от светлина, обливаше стената, по-точно пространството до камината. Цветни петна Букви, думи.

Когато съзнанието й се проясни, разбра, че това е съобщение, съставено от изрязани букви:^[1]

Секунда по-късно съобщението изчезна.