Александър Драганов
Последната хроника (7)

Пътищата се разделят

В Гората на Елфите Алтан спа спокойно, без да сънува. Райлин, както бе обещал, се обърна към елфи-лечители, които дадоха на магьосника да сдъвче сладки на вкус билки, които го приспаха бързо и му дариха хубав и приятен сън без кошмари. Когато Алтан се събуди в стаята-хралупа, където бе настанен заедно с Тамия, за момент светът изглеждаше чудесен, със слънчевите лъчи, влизащи през прозореца, с песента на птиците, долитаща отвън, с нежната му и красива съпруга, сгушила се до него и поставила нежната си глава на гърдите му.

После споменът за думите на Оракула дойде и Алтан въздъхна, притваряйки за миг очи. Седем години след като бе отблъснал духът на Прокълнатия от себе си, магьосникът се бе боял, че отново ще трябва да се изправи срещу омразния си предшественик. Колкото и хубав живот да бе имал в двореца на крал Хоуфгар, колкото и добре да си изкарваше с Тамия, Алтан така и не бе успял да се освободи от опасението, че Черната Сянка го дебне.

И ето че сега това се бе оказало реалност.

Младият мъж се изправи деликатно от леглото си, стремейки се да не буди Тамия и се измъкна навън, насред Гората, където няколко елфа се разхождаха под сенките. Готлиб спеше сгушен под масивен дъб, а до него мълчаливо правеше упражнения Райлин, въртейки мечът на баща си в перфектен ритъм, в танц, който срещу враг би бил смъртоносен.

— Как спа? — попита ездачът, сваляйки мечът си надолу, щом видя приближаването на приятеля си.

— Чудесно — усмихна се Алтан, — билките на лечителите наистина имаха добър ефект.

— Съмнявал ли си се в елфическото изкуство? — засмя се Райлин.

Алтан поклати глава.

— Не, естествено.

Двамата се умълчаха за миг. Драконът Готлиб мързеливо отвори едното си око, изпръхтя облак скреж, скри главата си с крило и отново задряма.

— Кога тръгваме? — попита Райлин внезапно.

— Какво имаш предвид? — не разбра в първия момент Алтан.

— Нали не мислиш, че ще те пуснем сам срещу Прокълнатия, а? — вдигна вежди елфът. — Ще пътуваме заедно, разбира се.

— Не, няма — чу се познатия глас на Оракула и двамата младежи почти подскочиха от изненада. Никой от тях не бе усетил приближаването на старицата.

— Как така няма? — ядоса се Райлин. — Винаги сме били заедно.

— Не и този път — поклати глава старицата. — Прокълнатия очаква точно това. Неговият барон е разпръснал драконоубийци из цялата земя. Ако отидете към владенията му, ще ви убие.

Готлиб отви главата си от огромното си крило и изръмжа.

— Няма да успеят, бабе. Нито черен елф, нито орк може да се мерят с мен.

— Но магията на Прокълнатия може! — повиши глас Оракула. — Ако напуснете Гората на Сънищата, елфите тук ще бъдат избити, а самите вие ще паднете от засада, повличайки и Алтан със себе си.

— Послушай я, братко — поклати глава младият магьосник. — Тази мисия е моя. Аз съм от кръвта на Злия и аз ще се изправя срещу него.

Алтан погледна Райлин в очите.

— Ще пътувам сам.

— И как мислиш ще позволя това! — острият глас на Тамия, която се бе спуснала от стаята-хралупа навън звучеше наистина ядосано. Алтан се обърна към нея.

— Скъпа… — започна той.

— Да? — остро отвърна Тамия, намръщена и потропвайки с крак по земята.

— Ще бъде опасно — каза Алтан.

— И? — гласът на Тамия стана още по-остър и ядосан.

— Аз… — поколеба се Алтан. — Ъъ… не искам да рискуваш живота си.

— И ти ли ще го решиш вместо мен — Тамия приближи съпругът си и преди той да може да отвърне нещо прекъсна възраженията му с целувка.

— Обичам те и няма да те оставя — простичко каза крадлата.

В очите на Алтан проблеснаха сълзи.

— Няма да си го простя, ако те загубя — прошепна той с внезапно предрезгавял глас.

— Тя ще е по-добре при теб, момче — внезапно се намеси Оракула — и това ти го казвам не от прорицателската си дарба, а от все по-мъглявите си спомени на човешко същество. Вие имате нужда един от друг. Останете заедно.

Алтан прегърна Тамия.

— А аз? — ядосано се намеси Райлин. — Нали не очакваш да бездействам, докато те пътуват към онова дяволско място?

— Няма да бездействаш — гробовно отвърна Оракула, — твоята съдба те очаква, млади елфе.

Сякаш в потвърждение на думите й, един кентавър долетя с галоп от гъстите дървета.

— Къде е крал Леседил? — попита той, дишайки тежко от изтощение.

— Спи още, защо? — попита Райлин, а по гърба на всички започнаха да лазят ледени тръпки.

— Съгледвачите ни… — задъхано отвърна кентавърът, — забелязаха огромна черна войска. До дни ще е стигнала Гората!

Тежко мълчание настана изведнъж, след което Оракула надигна глава и каза:

— Няма време за губене. Алтан, ти и любимата ти трябва да напуснете Гората възможно най-бързо, преди да сте се озовали на пътя на черната армия. Райлин, ти трябва да останеш тук. Ти си този, който трябва да вдъхне кураж на елфите срещу злия им противник.

Готлиб изсъска.

— Той да вдъхва кураж! Аз ще вдъхна мраз в сърцата на вражеските войници.

Алтан и Райлин се спогледаха един друг и десниците им се срещнаха в ръкостискане, което миг по-късно прерасна в сърдечна прегръдка.

— Сбогом, приятелю — рече Алтан, — успешен да е пътят ти!

— Твоят също! — отговори елфът.