Александър Драганов
Последната хроника (21)

Светлината или мрака

Лодката на Алтан и Тамия заседна в плитчините пред брега и двамата слязоха от нея, нагазвайки до глезени в морската вода. Тя бе неестествено ледена и магьосникът и крадлата потръпнаха, бързайки да излязат на пясъчния бряг. Когато го стигнаха, двамата огледаха острова. Личеше си, че някога е бил много красиво място — с гъсти гори и поточета, извиращи между тях.

Сега обаче цялата тази красота по парадоксален начин изглеждаше отвратително — сякаш вътре в нея имаше пулсиращо сърце на злото.

— Вие двамата цял ден ли ще оглеждате околността? — Тамия подскочи, като чу непознатия глас, а Алтан се обърна към него, надигнал ръце. Пред погледа му стоеше ниско джудже, изникнало от нищото, от чиято уста висеше лула.

— Кой си ти? — попита Алтан.

Джуджето изпрати димно колелце във въздуха, сетне отговори.

— По-важно е кой си ти, потомъко на Прокълнатия?

Алтан замръзна.

— Не разбирам какво говориш — тихо каза той.

— О, разбираш, нали дойде тук заради дядо си — отговори джуджето и се усмихна, — беше дълъг път, а злия старец още те чака.

— Откъде знаеш? — повиши глас Алтан. — Как се казваш?

Джуджето се усмихна.

— Хмм — каза то — някога, много отдавна, ме наричаха Клаус.

Дребното създание зачака и като видя, че няма никаква реакция от страна нито на младия магьосник, нито на приятелката му, изсумтя.

— Мда, това е една много неприятна особеност на старите легенди. Помнят великия крал Митраир, но не и спътникът му Дулхейм, избавил го от паяжината на Демоничния Паяк. Помнят лорд Дакавар, паднал в тъмата, но не и опитващия се да го спаси до последно барон Силиан. Помнят Великия Крал Александър, но не и мен.

— Великия крал… — Алтан усети как по гърба му полазват иглички.

— Но той е живял преди хиляди години — довърши мисълта му Тамия.

— Чак хиляди не, малко повече от хиляда — отвърна Клаус, дръпвайки още малко от лулата си.

— Но ти трябва да си… — понечиха да кажат Алтан и Тамия.

— Мъртъв, да — съгласи се джуджето — и аз съм умрял, спокойно. Умрял обаче беше и Обитателят, а това не му попречи да се весне отново.

Алтан и Тамия гледаха неразбиращо, след което крадлата запита.

— Защо си дошъл? — попита тя.

— За да помогна — отговори джуджето.

— На мен? — отвори уста Алтан.

— Не — отговори Клаус и посочи с лула Тамия, — на нея. Разбирате ли, вашия път ви води до Храма в центъра на Острова. Там си стои духът на Прокълнатия, макар че по същото време направлява и барон Раксмаил. Малко е сложно за обяснение. Така или иначе на входа му има магическа преграда.

— Ще я разбия — отвърна Алтан.

— Тц, няма да можеш — пресече го Клаус, — тя е поставена не от Прокълнатия, а от Създателя и срещу такава сила колкото и да се мъчиш, ще бъдеш като теленце блъскащо крепостна стена. Проблемът е, че самия Прокълнат е успял някак да направи дупка в стената и да извлича гадове от отвъдното, докато си държи преградата около Храма, за да не влиза никой, или почти никой.

— Кой може да влезе? — запита Алтан.

— Е, ако си вече мъртъв, като мен, няма проблем — сви рамене Клаус, — но ако си жив, трябва да има умрял човек или пък джудже, което да те покани вътре.

— Значи ти ще ми помогнеш да вляза — запита Алтан.

— Не — поклати глава джуджето.

— Ъ? — не разбра Алтан.

— Ти ще влезеш без проблеми, понеже си внуче на Прокълнатия. За да го обясня по-просто, той е умряло създание, което е излязло в света на живите и за да има равновесие ти, като негов внук, можеш да влезеш в света на мъртвите. Схвана ли? — попита джуджето.

— Аха — колебливо отвърна Алтан, — но тогава…

— Тя обаче не може да влезе — джуджето посочи с палец Тамия, — освен ако не е поканена. Е, аз ще я поканя.

Магьосникът и приятелката му го гледаха за миг.

— Е, хайде, нямаме цял ден — ухили се джуджето, — да тръгваме!

И така Клаус — или неговият призрак — поведе двамата през горските пътеки.

— Много съм доволен, че върнахте Обитателя където му е мястото — бъбреше джуджето, докато ходи.

— Вярно ли е, че Великия Крал Александър го е убил? — запита Тамия.

— Не, не е вярно — отвърна Клаус кисело.

— Но в легендите… — намеси се Алтан.

— Легендите, както казах, подвеждат. Аз го убих — безгрижно отвърна джуджето. — По времето, когато беше на този остров Алекс все още бе твърде объркан и изплашен за такава задача, а въпреки готината елфическа броня, която имаше, оръжията, с които разполагаше далеч не можеха да се мерят със светкавичките, дето ги пускаш.

— А, пристигнахме! — внезапно каза джуджето и Алтан преглътна. В центъра на острова се издигаше уродливо капище, от чиито разбит връх излизаше струя от тъмнина. Сега младежът разбра, че пепелта, скриваща слънцето е най-малката част от чудовищното заклинание, което Прокълнатия използваше, за да почерни света.

— Да не караме добрия старец да ни чака — присмехулно рече Клаус и поведе Алтан и Тамия надолу, стигайки до входа на Храма. На входа и стоеше страховит скелет, загърнат в черна качулка и подпрял се на коса, а зад него вътрешността на мрачното здание бе скрита от зеленикаво сияние, което Алтан разбра, че никога не би могъл да разбие, дори да намереше начин да мине през Пазителя.

— Алтан, Тамия, това е Смъртта — махна с ръка Клаус. — Съжалявам, че изглежда толкова подвеждащо, в селенията на Създателя е като прекрасен ангел, макар и с малко печална физиономия. Тук обаче сме в района на Прокълнатия, а той винаги е издигал в култ грозотата.

— Радвам се, че ме представи така подробно — отвърна скелетът, който Алтан и Тамия гледаха с ужас. — Надявам се да си задоволил любопитството на гостите си. Но не можете да преминете.

— О, хайде стига с тая патетика. Прокълнатия ли те кара да говориш така, не ти отива! — заяде се Клаус. — Добре знаеш, че внукът му може да мине във вътрешността на Храма, така, както самият му дядо измами твоята защита и навлезе обратно в Ралмия, ако се не лъжа за втори път.

— Първия път беше много кратък и не се брои — раздразнено отвърна Смъртта. — Добре, Алтан може да мине.

— Ти знаеш името ми? — ужаси се магьосникът.

— Аз знам имената на всички — мрачно отвърна Смъртта, — освен на Прокълнатия, защото той няма име.

— Той няма нищо — отговори Клаус.

— Все тая — заяде се Смъртта, — момичето обаче не може да мине. Часът и не е ударил… още.

Тамия потръпна.

— Тя е моя гостенка — изпъчи се Клаус.

Смъртта го изгледа раздразнено.

— И от кога реши да каниш гости?

— От как Прокълнатия реши да праща Юрген по разни задачи. И ние, верните на Създателя можем да помагаме. Единственото, което съжалявам, е, че няма да покажа на девойката по-хубави места от Отвъдното, но след няколко десетилетия тя и сама ще ги види — отвърна джуджето.

Смъртта се отдръпна, без да казва нищо.

Зеленото сияние угасна и Клаус покани с ръка двамата да влязат.

— Оттук ви оставям сами. Вътре в Храма ще се оправите. Ако нещата минат по план, ще се видим още веднъж, на края — рече джуджето.

Алтан кимна с пресъхнала уста и, стискайки Тамия за ръка, навлезе в Храма.

Внезапно Смъртта проговори:

— Бъди внимателен, момче. Съдбата ти виси на везни, които в момента са в абсолютен баланс. Прокълнатия е станал прекалено могъщ, по-могъщ и от мен, но силата му се базира на измама. Разкрий измамата и ще спасиш себе си, момичето и Ралмия.

Магьосникът потръпна и в следващия миг остана сам с Тамия.

В Храма.

* * *

Последната битка за Ралмия настъпваше и представители на всички раси — от дребните гноми до огромните дракони — се бяха събрали в града, изграден около Кралския замък. Целия светлик в света бе угаснал, а Мракът ставаше все по-гъст и по-гъст. Жените и децата от всички раси бяха скрити в Замъка и най-близките до него сгради, а по крепостната стена и вътрешните къщи бяха се наредили войни — орки, елфи, джуджета и хора, дори кентаври, готови да защитят последното, останало от техния свят. Драконите бяха накацали по бойниците или кръжаха във въздуха, а тревожните им ревове докладваха, че Тъмнината приближава.

Тъмнината, мислеше си Райлин докато стоеше яхнал своя леден дракон, тъмнината, която поглъщаше всичко. Не можеше да спечели сега, говореше сърцето на елфа, не и сега, когато срещна Лисия, това прекрасно момиче.

Но разумът му подсказваше друго. Тъмнината не можеше да бъде спряна. Алтан явно се бе провалил, глътнат от тъмното наследство, което носеше. Дори Перлата на Феникса, която Хоуфгар бе извадил с такава надежда, повече крееше, отколкото грееше в сбръчканите му ръце.

— Воалът към света на Мъртвите е разкъсан — бяха му обяснили пустинните орки, — Перлата вече само дразни, но не възпира силите на мрака. Векове наред Прокълнатия я искаше, за да направи това, което стори сега без нея.

А стореното от него приближаваше. Невиждани изроди, надаващи вопли, които можеха да накарат човек да полудее, пъплеха на талази към Града, а над тях, яхнал възстановеното си костено изчадие, което обаче вече имаше и чифт прилепови криле, беше барон Раксмаил — една отвратителна тъмна фигурка на безумието, чиито червени очи се виждаха дори от далечината, докато размахваше изисканата си сабя като остен, с който насочваше уродите си към Кралския град.

— Значи това е краят — промърмори крал Леседил.

— Ако е така — отвърна му стоящият наблизо Дъч, — поне ще го проточим.

Малко след тези му думи битката започна. Чудовищата се хвърлиха без ред към Града, лазещи като мравки по стените му, нехаещи за раните, които получават. Драконите ги посрещнаха с пламъци. Елфите ги пронизваха със стрели. Джуджетата и орките ги наказваха с удари на брадви и криваци, а сияйните рицари на Кралството ги удряха с тежките си мечове.

Но съществата идваха, нямащи чет, а над всички Раксмаил крещеше заклинания, на език, който никога не беше бил изричан в света на живите.

Хоуфгар бе издигнал високо Перлата на Феникса, но дори нейната светлина изглеждаше мътна на фона на мрака, който бе обвил всичко.

Тогава в небето се издигна Райлин и ледените издихания на дракона му пръснаха десетки чудовища на скреж, а бляскавият му меч отрази светлината на Перлата и грейна така, че изчадията отдолу завиха и закрещяха, а дори Раксмаил нададе писък на омраза.

Райлин видя барона, яхнал кошмарната си твар и инстинктивно реши, какво да прави.

— Раксмаил — извика той, — още ли искаш да се биеш с мен?

Баронът го погледна невярващо, сетне избухна в лудешки смях и пришпори Кошмара, който яздеше, към елфа. Сабята му се срещна с меча на героя със звън, който отекна из цяла Ралмия.

* * *

Малко време отне на Алтан и Тамия, за да открият своята цел. Голямата зала в Храма ги очакваше, а в нея, разположен на огромен трон, се бе облегнал Прокълнатия. Червените му очи проблеснаха нетърпеливо, когато забеляза Алтан и втори път раздразнено, когато видя Тамия до него.

— Най-сетне се виждаме отново, мой скъпи внуко — рече той и протегна ръце. Този път не бе приел формата на Санарос, беше си фигура от тъмнина, загърната в качулка, под която проблясваха злите му червени очи.

— Трябва да призная — продължи Прокълнатия, — че дойде по-бързо, отколкото очаквах и все пак недостатъчно. Моят верен барон в момента атакува Кралския замък. Падне ли той, Ралмия е моя.

— Не казвай „хоп“, преди да си скочил — с тези думи Алтан вдигна ръце и изстреля светкавиците си по Прокълнатия… за да се превие от болка в следващия миг. Тамия изпищя.

— Магическо огледало — спокойно рече злия дух, — мислих, че си научил урока си от Афтат. Ако не бях аз, вече щеше да си мъртъв.

Алтан го погледна неразбиращо.

— Кой мислиш ти даде това просветление за защитния възел от заклинания? — червените очи се извиха въпросително нагоре. — Създателя? Опасявам се, че той не се меси в делата на хората… Прокълнатия се изкикоти.

Сякаш някой с железен ботуш стържеше по суха шума.

Алтан поаленя.

— Е, може би този път сам ще разгадая възела — извика той и запрати мълнията си по черната сянка, която я пое без видима следа.

— Алти, Алти, дори без огледалото аз съм неуязвим за теб — меко каза Прокълнатия — или за Тамия, ако се надяваш тя да ти помогне, си в голяма беда.

Духът махна с ръка. Младата жена полетя във въздуха и попадна в ръцете на изникнала от нищото статуя, която я хвана в мраморен капан.

— Пусни я! — извика Алтан.

— Всяко нещо по реда си, момчето ми — отвърна Прокълнатия и потри доволно ръце, — първо ще ми се подчиниш и ще ми се закълнеш във вярност, пък после ще мислим за твоите нужди и желания.

— Никога няма да ти се подчиня! — отговори младежът. — Каквото и да направиш!

— Така ли? — рязко отвърна Прокълнатия. — Дори ако заплаша да я убия? Черният дух насочи ръката си към младата жена и Алтан потръпна.

— И после аз съм бил чудовището? — продължи Злият дух. — Ти си готов да пожертваш любимата си, само за да не стане моето. И за какво? Какво ти даде Създателят? Щастливо детство? Грижовен чичо?

Алтан потръпна. В съзнанието му се появи образът на стария вълшебник, който го бе отгледал, както и на ужасните му чудовища.

— Ти си убил родителите ми, а не Създателят! — извика Алтан.

— Не е вярно — отвърна Прокълнатия. — Аз им предложих избор като на теб и те избраха да умрат. Но дори и да е както ти казваш, защо Създателят не ме спря? С какво си му длъжен? Какво ти е дал той? Хората добри ли бяха с теб?

Алтан стисна юмруци.

— По-добри от теб, във всеки случай!

— Ама наистина? Много съм изненадан от това твое мнение. Те не ти дадоха нищо. Отиде при Хоуфгар да му помогнеш, а той те изгони и знаеш ли за какво? За пари!

Алтан отвори уста, за да каже нещо, но не можа да измисли нищо.

— А аз ти предлагам да ми служиш като дясна ръка или нещо по-добро, да станем едно създание, което да управлява Ралмия завинаги. Ако си толкова уверен в добрите си намерения, няма ли да успееш да помогнеш? Няма ли да облагородиш дори и мен?

— Не го слушай, Алтан! — обади се Тамия, но Прокълнатия махна с ръка и тя онемя.

— Ти — задъхано рече Алтан, — ти изпращаш чудовища по хората…

— Не е вярно, Алтан, те сами си ги изпращат — невинно отвърна Прокълнатия. — Те ме измислиха, те ме поискаха преди всичките тези хилядолетия. Аз съм роден от тяхната жажда за мъст. И сега, когато съм дал на барон Раксмаил чудовища, с които да унищожи противниците си, знаеш ли откъде са тези чудовища?

Прокълнатия щракна с пръсти, а пред очите на Алтан се разигра кошмарната гледка на Кралския град, обкръжен от такива същества, че само при вида им той пожела да изтръгне очите си, за да не вижда никога нищо повече, но когато надигна ръце да го направи, се спря, тъй като видя как в небето се бият Райлин и Раксмаил, но докато прекрасния меч на елфа и ледения дъх на дракона минаваха през черния барон и неговото изчадие-скелет като през дим, то сабята на злия вече бе нанесла няколко болезнени порязвания на Райлин, независимо, че елфа се биеше с върхово майсторство.

— Знаеш ли какви са тези същества? — предателски рече Прокълнатия. — Това са техните кошмари и болните им фантазии, придобили живот в отвъдното и освободени, когато границата падна. Всички зли чудовища които виждаш, са плод на човешкия ум. И на елфическия, и на джуджешкия. Най-грозните, на орския. Мога дори да ти кажа кое създание от кои хора е измислено. Крачещите главоноги от жителите на крайбрежните градове. Рогатите демони от хората в Кралството. Кошмара, язден от Раксмаил от светлите елфи. Безликите гърбави войни от джуджетата.

— Млъкни! — извика Алтан.

— Спокойно, Алти. Все още можеш да ги спасиш от самите тях. Но трябва да ми се поклониш. Да се отвориш за мен, да станем едно създание, всесилно и могъщо, което ще управлява Ралмия завинаги!

— Тоест ще унищожи всичко. Каквото и добро да има в мен, ако стана едно с теб, то ще се разтвори в твоята злина. И ти го знаеш. И ме лъжеш.

— Но силата ще е реална! — изграчи Прокълнатия. — Днес в Ралмия, а утре и в други светове! Толкова ли си глупав, че да не го разбереш!

Магьосникът се поколеба за миг. В един момент в съзнанието му избухнаха виденията за неземна сила, са огромна мощ. Прокълнатия изръмжа одобрително.

Но в следващия миг погледа на младежът попадна на Тамия.

— Ти си този, който не разбира! — каза бавно Алтан. — Ние хората, елфите, джуджетата, орките, всички имаме слаби страни и властта съблазнява всички ни, но не тя е най-хубавото нещо. Не и за нас! Ние имаме любовта! Това е, което ни движи! Това е, което ни крепи!

— Тогава спаси тези, които обичаш… — зави Прокълнатия. — Подчини ми се и аз ще ги пощадя!

— Както пощади Дакавар, който превърна в мъртвец! — изплющя гласът на Алтан. — Ти си Баща на Лъжата и можеш само да убиваш!

— Защо толкова ти пука за тия смешни твари? — внезапно изрева Прокълнатия и Алтан падна назад, стъписан от силата на гнева му. — За наглия елф Райлин, който те презираше, само защото си човек и си беден! За парцаливата крадла и просякиня Тамия! Как те посрещна тя! С ритник между краката! Такива са вашите взаимоотношения! На омразата! Те са мои! Всички хора! И ти също! И сега ще те грабна и ще владея Ралмия навеки!

Алтан трепереше пред гнева на ужасното създание, но сетне отговори.

— Горкият ти, толкова самотен и изпълнен със злоба. Ти не разбираш, защото няма как да разбереш. Никога не си обичал и никога няма да обичаш. Никога не си бил обичан и няма да бъдеш обичан. Създаден си с омраза и си служил на омразата цял живот. Ти, при цялата си сила, си една грешка.

— Една лъжа, повторена сто пъти, става истина. Вече победих Смъртта. Ела при мен и ще направим света, както го искаме.

— Ще го направиш кух и безрадостен и накрая ще го унищожиш. Тъй като ти можеш само да рушиш, а не да създаваш.

Прокълнатия се сви.

— И аз, дядо — очите на магьосника се насълзиха, — не мога да ти помогна, защото когато помоли да те облагородя, ти не беше искрен. Ти дори не можеш да бъдеш искрен.

Гласът на магьосника потръпна, сетне стана по-силен.

— Отричам се от теб!

Прокълнатия остана за миг мълчалив, сетне отговори тихо и в този миг изглеждаше стотици пъти по-застрашителен дори от Смъртта.

— В такъв случай гледай как всичко около теб умира и умри с него.

И в следващия миг качулката и наметката рухнаха, разкривайки кълба от мрак с толкова уродлива форма, че Алтан изкрещя и Тамия, която беше под заклинание за безгласие също отвори уста в безмълвен писък. Мракът изстреля от себе си черни пипала и уви магьосникът и приятелката му, изсмуквайки живота от тях като цвете, попарено от слана, а в очите им се разкриха ужасни видения, за това как кошмарните създания, обсаждащи Кралския град стигат до върха на крепостната стена и рицарите, джуджетата и красивите елфи рухват под ударите им, как Раксмаил приема удара на Райлин, за да хване в капан меча му и надига сабя за удар, който ще разкъса гърлото на младия ездач…

И в този миг отвсякъде блясва ярка светлина и се чува гласът на Клаус.

— Достатъчно. Ти загуби, Сянко.

— АЗ НЕ МОГА ДА ЗАГУБЯ! — отвръща гласът на Прокълнатия, гърлен и отвратителен, гласът на цялото зло, събрало се от цялата вселена в едно.

— О, напротив — отговаря Клаус, — за теб играта свърши още когато загуби Дакавар от Алекс в онзи съдбовен ден в тронната зала на Ралмия.

— Но понеже наруши правилата — чу се и гласът на Смъртта, а Алтан отнейде видя, че това вече не е скелет, а прекрасен, страшен ангел с черна коса и дълъг, тъмен меч — и понеже разкъса пределите, сега ще се срещнеш с последиците от своето деяние.

И ангелът замахна с меча си и едно от черните пипала рухна, а Прокълнатия изкрещя.

И отнякъде се появи млад бляскав войн в златни доспехи, известен на хората като Великия Крал Александър, който надигна красив елфически меч и второ от пипалата падна.

След това дойде втори войн, като син на първия. Това наистина бе неговият потомък Майкъл, който нанесе втори удар, а доведеният му брат Джеси също се яви и освободи Алтан и Тамия от капана им.

— Справи се добре, а мисля, че съм по-подходящ за твой дядо — намигна му Джеси, чиято коса бе тъмна като тая на Алтан.

Дойдоха още двама войни, приличащи на Алекс — Джефри и Чарли. Нанесоха кръстосан удар с мечовете си, събаряйки още от тъмните пипала.

Накрая се появи рицар в черни доспехи, които изсветляваха с приближаването му.

— За втори и последен път — прошепна рицарят, който беше лорд Дакавар.

Спаси ме, внуко мой — чува се гласът на Прокълнатия, който вече бе лишен и от страх, и от омраза. В него се усещаше само неизразим глад за бедствия и нещастия, бездна, в която потъваше всичко.

И за миг всичко изтръпна, всичко замръзна и Алтан разбра, че изборът е негов. Че винаги е бил негов. Че той е бил нишката, на която Прокълнатия е разчитал.

— Съжалявам, дядо — отвръща той и запрати светкавицата си по Тъмнината, но тя вече не бе пурпурна крива мълния, а лъч от сияйна светлина.

И в следващия миг армиите от създания около Кралския замък изчезнаха.

Барон Раксмаил така и не нанесе своя удар, а се озова без своя Кошмар в небето и с тяло, отдавна унищожено, че да задържи духа му в себе си. Разпадна се на черна локва, която се изля в земята под Райлин и изчезна без следа.

А Тъмнината, която бе Прокълнатия се разсея и изчезна.

Завинаги.