Александър Драганов
Последната хроника (19)

Фигурите се нареждат

Барон Раксмаил лежеше, възстановявайки се в мрачната равнина, където го бе скрил Прокълнатия. Новата му бляскава войска от непобедими създания съскаше в очакване на нова битка, а количеството й бе безгранично. Болката от раната, нанесена му от онзи нагъл орк, започваше да избледнява, а следите й съвсем изчезнаха. Духът, който се криеше вътре в него, му нашепваше успокоителни думи и баронът отново почувства могъществото на тъмната магия, която течеше вместо кръв в жилите му.

„Оркът вече е мъртъв, приятелю, а ти си още жив“ — говореше Прокълнатия, — „Ездачът е оцелял, но се стъписа пред твоето могъщество. Много скоро няма да има къде да се скрие и Ралмия ще е твоя“.

След като остави баронът да тъне в самодоволство, Прокълнатия насочи мисълта си към Алтан. Внукът му идваше към древния храм, точно според предвижданията му, но досадната му съпруга все още бе жива, а на всичко отгоре покрай тях се бяха нароили още идиоти. Слугите му от Ралмия не се бяха оказали на висота нито в битката с армиите на елфите, джуджетата и ренегатите-орки, нито в елиминирането на възможните помощници на Алтан. Затова и той се бе принудил да изкара на белия свят своите стари приятели от отвъдното, които отдавна искаха да погълнат красивия живот в Ралмия. Прокълнатия се замисли дали да не прати някой от тях на Алтан и приятелите му, но си даде сметка, че бунтовният му внук вече е прекалено силен, за да бъде сплашен или победен от деформираните му съюзници. Със сигурност трябваше да му прати някоя нежива твар, но по-специална, по-могъща.

Злият дух се замисли. За съжаление възможностите му бяха ограничени. Дакавар завинаги се бе откъснал от света на мрака със своето последно предателство, а да съживи Саркорос бе немислимо. Глупавият му бунтовен син бе изгубил цялата си есенция след битката си с още по-малоумния му внук, а и да имаше нещо за възкресяване, Прокълнатия не би го използвал. Лоялността на Саркорос винаги беше била доста съмнителна. Ауганфил, който вече бе изкарал времето си в Ралмия и като жив, и като не-мъртъв, също бе неизползваем.

Внезапно Прокълнатия се сети за някого и се засмя. Навремето го бе мразил доста силно, тъй като онзи бе винаги бил прекалено неконтролируем, но хилядолетие и половина в мрака на неживота променят отношенията. Злият дух обходи с мисъл небитието и намери своята цел.

— Юрген… — прошепна той гальовно и нещо отблъскващо се оформи в мрака, длъгнесто и змиевидно, с многобройни очи, въртящи се жадно насам-натам.

— Юрген… — повтори бавно Прокълнатия, — направи каквото те моля и отново ще живееш… а всички съкровища в Ралмия ще бъдат твои… завинаги…

Прокълнатия вкара в объркания мозък на чудовището видение на кораб, на който стоеше висок чернокос младеж. Алтан.

— Виждаш ли това момче, Юрген? — прошепна Прокълнатия. — Искам го жив… Останалите убий.

В този миг Пъкления Остров бе разцепен от ужасяващ писък и всички живинки, все още останали в него, замряха.

След векове в света на мъртвите, Обитателя се бе завърнал.

* * *

Само нежността и добротата на Лисия спасиха Райлин през следващите часове, когато той се върна в лагера на бягащите жени и деца. Мнозина от тях се разплакаха, когато не зърнаха съпрузите си след връщащите се, а и облекчените замръзнаха от ужас, когато чуха разказът на крал Леседил са ужасните демони, които барон Раксмаил бе стоварил по войската им. Дезертиралите от армията на Раксмаил бяха красноречивото доказателство за думите им.

— Аз не съм добър по душа и никога не съм се срамувал да убия — каза един от тях, висок черен елф на име лорд Ризос, — нито пък съм се свенил да направя магия на някой. Но това, което видях в онзи проход беше безумие.

— Какво точно е направил вашият барон? — запита го Дъч.

— Разкъсал е нишката, разделяща света на живите от този на мъртвите — отговори Ризос мрачно, — сега проблемите ще станат несравнимо по-големи.

Но Райлин не чуваше дори тези прокоби. В душата му бе празнота, а мъката по Орджа бе немислима. Не бе си и представял, че за няколкото седмици запознанство така ще се привърже към стария орк. Не можеше да допусне, че великият войн, който го бе усъвършенствал и то по начин, че нито за миг някой да не се усъмни в предимството на Райлин, можеше да умре.

Покосен от същия изрод, който едва не бе отнел живота му.

Същата гад, която бе гледала как баща му умира.

Лудият, който бе отприщил най-гнусните магии върху Ралмия и се бе зарекъл да унищожи всичко добро и красиво.

Раксмаил…

Нямаше сили дори да го мрази. Драконът Готлиб се мъчеше да му помогне, ръмжейки успокоително, но Лисия бе тази, която пое младежът в прегръдките си и го държеше като малко дете, докато се успокои и заспи.

Дори и по време на почивка елфите не спираха да пътуват, движейки се на своите платформи, а сега дори ускориха темпото след новините за злите изроди, които Раксмаил бе призовал. Към тях постоянно се стичаха още джуджета и местни хора, наплашени от прииждащия мрак и нечестивия дъх на сяра, който бе покрил като че целия свят. Драконите хвърчаха неуморно над групата, бдейки за заплаха.

Но тъкмо в подножието на планините ги посрещна странен ескорт от орки, чиито глави бяха накипрени с тюрбани, а чиито тела бяха скрити от дълги платнени дрехи. С тях имаше и бронирани рицари, а най-отпред яздеше старец с дълга бяла брада и златна коронка, поставена върху оплешивяващо теме.

Райлин позна възрастния човек, но нямаше сили дори да се разгневи.

— Крал Хоуфгар — каза той тихо.

— Райлин, скъпо, мило момче — извика старият владетел на хората и се поздрави с крал Леседил, който го посрещна, макар и хладно.

— Толкова, толкова съжалявам — оплака се старият крал, — постъпих късогледо и новините за ужасния пожар стигнаха до мен, както и тази тъма.

Хоуфгар махна с ръка към небето.

— А и пустинниците, казват ужасни неща — кралят се обърна към странните орки, чиито лица бяха навъсени, — че Раксмаил е разкъсал границата между света на живите и мъртвите.

— Пустинниците говорят правилно — отговори Райлин глухо, — с очите си видях по красивите земи на Ралмия да пъплят неща, които е най-добре да останат неназовани, а ужасът ме бе сковал и не можех да мръдна, аз, който заедно с Алтан се борих със злия Казадар. Но кажи ми, кралю честити, къде са сега съветите на Христизий, още ли искате да търгувате с демона, който унищожи нашата гора?

— Стига, Райлин — пресече го Леседил — и да бяха дошли рицарите на хората, нямаше да могат да спрат адските твари, които баронът призова.

— Не, кралю Леседил, момчето е право — тежко въздъхна Хоуфгар, — след като си тръгнахте усойницата Христизий ни предложи да нападнем вашето Кралство изненадващо и така да ви приклещим от две страни.

Леседил зяпна, а Райлин усети как гневът се надига в гърдите му.

— Аз, естествено отказах и тогава проклетникът — продължи Хоуфгар — се опита да ме убие, като изпрати онзи глупак Ейнхард да направи заговор. Добре, че единият от вербуваните се оказа мой верен поданик и ме извести за ставащото. Метежниците победихме, а Христизий наредих да обесят. След смъртта му претърсихме покоите му и намерихме чували, пълни с монети от Саликарнас. Злодеят е бил купен и ме подведе… Ужасно съжалявам.

— Съжаляваш! — надигна глас Райлин въпреки предупредителния поглед на Леседил и успокоителната ръка на Лисия. — Нашата гора я няма, а стотици добри хора, елфи, джуджета и орки са мъртви!

Готлиб, който бе кацнал отзад леко въздъхна над елфа, за да го разхлади малко, но Райлин тръсна глава.

— Съжалението ти не е достатъчно — и плю на земята.

— Райлин! — извика отново Леседил, вече ядосан, но Хоуфгар надигна ръце.

— Момъкът е прав — въздъхна той, — но за щастие аз вече направих повече, от едното съжаление. Пустинниците дойдоха при мен с новини за ставащото бедствие и вече сме укрепили Кралския град. Каня и вас да дойдете там.

Кралят вдигна лицето си.

— Перлата на Феникса все още стои скрита в тайник в моята тронна зала. Извадим ли мощта и, баронът ще бъде съкрушен, каквито и магии да използва.

— Елате всички в Кралския замък и нека там се отбраняваме от врага.

Райлин замлъкна, изненадан от предложението на Хоуфгар. Не бе очаквал такава рязка промяна в позицията на човешкия крал.

— За нас ще е чест — отвърна Леседил.

— Радвам се — плесна с ръце Хоуфгар, — а сега, кажете ми, къде мога да видя моят приятел Алтан?

За миг лицето на стареца пребледня.

— Той нали не е…

— Не, не е! — бързо отвърна Райлин. — Той е на път към сърцето на нашия враг. Не Раксмаил, а Прокълнатия. И ще го съкруши навеки.