Александър Драганов
Последната хроника (16)

Кораб

Алтан отново се бе озовал в мрачната зала на лорд Афтат. Черният елф танцуваше някакъв демоничен танц под звуците на ужасна омайна мелодия, а тялото му гореше в пламъци, червени, като светкавиците, които младият магьосник по-рано бе пуснал срещу него.

— Много добре сторено, Алтан — чу младежът глас зад себе си и се обърна.

Прокълнатия стоеше на метри от него, небрежно отпуснат. Отново бе влязъл в образа на грозен стар човек, загърнат в черна роба.

— Това е само сън — прошепна Алтан и усети как устата му пресъхва — и аз ще се събудя.

Прокълнатия не му обърна внимание.

— Виждам, че напредваш в уменията си и започваш да приемаш истинската си същност, Алтан. Ти владееш могъща, разрушителна магия, момчето ми. Моята магия.

Алтан поклати глава, а старецът го приближи.

— Но незнайно защо ти се противиш на тази сила, бягаш от нея — рече той. — Поради какво? Защо отказваш такава нечувана мощ?

— Аз не… — заплете се Алтан.

— Признай си, внуко мой, ти харесваш моята магия — продължи Прокълнатия. — Допада ти как силата и бушува през вените ти, как излиза на талази по твоя воля от теб…

— Знаеш ли какво? — прекъсна го Алтан и Прокълнатия го загледа очаквателно.

— Прав си — надигна ръце, заливайки тъмната фигура със светкавици.

Всичко потъна в червен огън, а старецът се засмя. Когато огънят утихна, двамата се намираха на друго място — безкрайна опожарена пустош, в която личаха основите на овъглени дървета.

— Това остана от Гората на Сънищата — меко рече Прокълнатия, а Алтан поклати глава.

— Лъжеш. Не е истина.

— Знаеш, че не лъжа. Защо ми е? Елфите можеха да спасят това място, но предпочетоха да избягат.

— Още една лъжа. Те никога не биха избягали.

— И все пак го направиха, а нямаше да се стигне до там, ако бяха ми се поклонили. Сега моите слуги ще ги гонят като диви зверове из планините, а накрая ще ги избият. И само защото те са твърде упорити и горделиви, за да признаят моето върховенство.

Прокълнатия погледна Алтан някак умолително:

— Не се погубвай като тях, момчето ми. Приеми моето първенство и ще владееш Ралмия навеки… навеки… навеки…

Думите на злия дух отекваха в ума на магьосника, когато той тръсна глава и се събуди.

* * *

— Значи зад всичко стои този дух? — попита Низалия невярващо няколко часа по-късно. Алтан и Тамия бяха слезли на закуска и подир тях от стаите си изскочиха хората, които ги бяха приютили. Групата се намираше в нещо като подземна галерия, която ги отвеждаше до скрита в земята къща. Оттам, бе им разкрил брата на убития кмет Рибард, хората планираха да организират въстание, с което да изгонят черните елфи от земите си. Но сега това, което им бе разкрил Алтан сериозно разколебаваше увереността им.

— Значи казваш — продължи въпроса на племенницата си ханджията Рибард, — че елфите на мрака не ще паднат, докато зад гърба им стои онова… нещо.

Алтан поклати глава.

— Дори и да успеете да сразите армиите им, а те са несметни пълчища от орки и чудовища, Прокълнатия просто ще си намери друг гостоприемник, чрез който да преследва целите си. До там обаче — магьосникът направи кратка пауза, отпивайки от кафето, което домакините му бяха приготвили — няма да се стигне. Освен армиите на мрака, самият барон Раксмаил е станал много вещ в черните изкуства. Победата срещу него би била невъзможна. Аз знам личен опит докъде се простират силите на Прокълнатия. Обикновените хора няма да могат да ги спрат.

— И ти трябва да откриеш това хранилище и да уязвиш духа оттам, така ли? — обобщи Низалия разказаното и до този момент от магьосника.

— Точно така — кимна Алтан.

— Всичко останало ще е безсмислено — допълни го Тамия.

— И къде е този храм? — запита Рибард.

За миг настана мълчание, после Алтан въздъхна. Беше споделил достатъчно, щеше да е глупаво да не каже и остатъка.

— Чували ли сте за Пъкления остров? — попита той.

— Легенди — навъсено отговори Рибард, — знам от мореплаватели, отсядали в селото ни, че той е богат и плодороден, но хора не живеят там, тъй като бил просмукан от черна магия. Разказват, че в древни времена там живеело огромно чудовище, убито от Великия Крал Александър.

— Точно това е мястото — кимна Алтан. — Чудовището, за което сте чували, Обитателят, живеело в старо капище, построено преди векове, когато още народите не се били обособили. Там се е спотаил духът на Прокълнатия сега. И там трябва да го унищожа.

— Ще имаш нужда от кораб, за да стигнеш до мястото — прекъсна го Рибард.

— Ние имаме приятели в Омарения град — обади се Низалия, — стигнем ли до тях, ще намерим и кораб.

* * *

Пътят към Омарения град мина бързо. Низалия реши да поведе спасителите си към селището, независимо от протестите на чичо си Рибард и още същия ден тримата бяха напуснали тайното укритие на бунтовниците, излизайки наново сред полята. След два дни път стигнаха река Сребропойна, по която се спуснаха, за да стигнат Омарения град. Той наближи вечерта на третия ден, откак пътуваха. През тези три дни Алтан и Тамия бяха разбрали повече за своята спътница. Низалия беше силна и умна млада жена, която умееше да стъпва безшумно, но сигурно. На кръста й висеше къс меч, за който нито Алтан, нито Тамия се съмняваха, че в случай на нужда може да бъде използван. Низалия имаше и навика да се раздава заповеди, вероятно останал и от миналото на кметска дъщеря и Алтан забеляза, че тя бързо урежда кой и как да пази нощем смените, кога да тръгват и кога да лягат. Нито той, нито Тамия обаче имаха нещо против — Низалия бе по-добре запозната от тях с местността и добре знаеше обичаите на местната власт. Именно заради нейните съвети тримата избегнаха групи от орки, чиито следи бяха изпотъпкали тревата. Пак по нейна преценка по обед на третия ден се бяха скрили във високите треви край основния утъпкан път и наистина по него скоро мина група от орки, ездачи на свине, които ескортираха карета, в която вероятно имаше черен елф. Алтан усети хлад, когато каретата мина покрай него и си даде сметка, че вероятно елфът в нея е бил магьосник.

Веднъж наближили Омарения град обаче, нямаше как да избегнат контакт с местната власт. На вратата на града стояха два огромни орка, които събираха входна такса. Алтан понечи да направи магия, но Низалия го спря.

— По каква работа сте тук? — посрещна я един от орките, свиреп звяр с белег, разсичащ лицето му и оставил го с едно око.

— Искаме да видим мястото — отвърна Низалия и остави кесия, пълна с монети в ръката на орка, чието изражение веднага се смекчи.

— Заповядайте — каза угоднически той и тримата влязоха в града. Той беше малък, но плътно населен от гоблини и хора, чиито основен поминък беше риболовът. Низалия заведе спътниците си в голяма кръчма, близо до реката, която се казваше „Пълният Черпак“. Вътре в нея бе задимено, неуютно и пълно с моряци, които шумно си приказваха един с друг. Влизането на Низалия и Тамия предизвика шумни подсвирквания и Алтан хвърли с неприязън поглед към заведението.

— Не се безпокой — прошепна му Тамия и го прегърна, — няма да ни направят нищо.

— Влизайте — подкани ги Низалия и тримата се настаниха край бара, зад който един дребен гоблин съсредоточено бършеше чаши.

— Търся капитан Стиксос — каза Низалия, — аз съм стара негова приятелка.

— Не мога да си спомня кой е капитан Стиксос — отвърна гоблинът и се усмихна, — много работа, трудно помня неща, без да бъда… хммм… без да ми покажат нещо, което да ми припомни хората.

Низалия се усмихна ледено и няколко златни монети полетяха към гоблина.

— Ааа — веднага рече той, — капитан Стиксос. Сетих се кой имате предвид.

Гоблинът изсвири тихо и негов сродник, вероятно дори роднина, се появи на часа до него. Кръчмарят му прошепна нещо и вторият гоблин хукна да бяга, излизайки извън кръчмата.

— Скоро ще дойде — рече той, — вие ще поръчате ли нещо?

Тримата си взеха по една бира, която се оказа кисела и топла.

— Хубаво местенце — каза тихо Алтан и Тамия се засмя.

— Напомня за дома — отговори девойката, имайки предвид Саликарнас.

— Пепел ти на устата — възмути се Алтан.

В това време към тримата се приближиха няколко моряка, хора, но очевидно пияни и озлобени.

— Не е ли опасно за такива хубави дами да идват сами вечер тук — подвикна един от тях, едър брадясал мъж със златна обеца на лявото ухо.

— Не са сами — отговори Алтан и се обърна към моряците.

— Ще станат — обади се втори от тях, нисък и с чорлава мръсно руса коса, — ти се разкарай и няма да има проблеми.

— Проблемите ще са за вас, ако останете — очите на Алтан светнаха в червено и морякът, който бе проговорил пръв, пребледня и направи крачка назад.

— Магьосническа измет! — процеди той. — Да се махаме!

И групичката се отдалечи бързо.

— Нямаше нужда от това — отвърна Низалия, — можех да се справя с такава сбирщина.

— Няма нужда да се рискува — отговори Алтан, но в този миг бе прекъснат.

— Скъпа ми Низалия — долетя гласът на висок мъж със спретнати дрехи и странна шапка, който бе влязъл току-що в кръчмата. На вид беше блед и болнав, но стъпваше със сигурна крачка, — отдавна не съм те виждал. По каква работа си тук?

— Помагам на двама приятели — Низалия запозна новодошлият, който беше въпросният капитан Стиксос, с Алтан и Тамия.

— Какво искате, приятели? — попита Стиксос.

— Път до морето — отвърна Алтан, — ако се съгласите, ще ви кажа точното място… но не тук.

Капитанът се намръщи за миг, но след това кимна.

— Да, разбира се, защо не. Да тръгваме към моя кораб, „Зеленият Скат“!

И четиримата напуснаха кръчмата.

Гоблинът кръчмар ги изгледа и сетне викна отново синът си.

— Иди и предупреди Наблюдателя, че търсените хора може да са тук.

Малкият гоблин кимна и хукна да бяга по новата задача.

* * *

Четиримата стигнаха на „Зеленият Скат“, който беше пуснал котва край реката и бързо се качиха на него.

— На такова място можем да сме искрени — рече капитан Стиксос, който бе станал сериозен — Низалия, какви са тези хора и какво общо имат с каузата ни?

— Вие също сте бунтовник? — вдигна вежди Тамия.

— Казах ви, че намеренията ни са сериозни — отвърна вместо Стиксос самата Низалия. — Стикс, младежът, който виждаш пред себе си е магьосникът Алтан, убиецът на Казадар.

Алтан се почувства неловко.

— Приятно ми е да се запознаем — поклони се Стиксос, от което на Алтан му стана още по-неудобно. — Предполагам вие ще ни помогнете в битката с черните елфи и кръвожадния Раксмаил.

— Всъщност… — понечи да каже Алтан, но Низалия го изпревари.

— Нещата са много по-лоши, Стиксос — рече дъщерята на кмета Тикабрин. — Самият Прокълнат стои зад този нечестив режим. Някак се е върнал от гроба и сега пак иска да завладее Ралмия. Трябва да стигнем…

— Пъкления остров — каза Алтан, — възможно най-скоро. Раксмаил вече напада светлите елфи.

Магьосникът си спомни съня за изпепелената гора и сърцето му се сви.

— Това е възможно — навъсено отговори Стиксос, — но на острова няма нищо. А от моите плавания зависи цялата организация на бунта. На ръба сме от въстание!

— Въстанието ще пропадне, ако се изправите срещу черната магия — прекъсна го Алтан.

Внезапно Тамия дръпна мъжа си за рамото и Алтан се обърна към нея. Някогашната крадла сочеше с пръст към града и магьосникът замръзна от отвращение, когато видя към него да се носи уродлив Наблюдател, чието око святкаше жестоко. Около него имаше подковани минотаври и огромни орки, както и моряците, които бяха се закачали с Низалия и Тамия в „Пълният Черпак“.

— Магьосникът е на кораба! — изврещя Наблюдателят и мигом запрати снопове жълтеникава енергия към Алтан, който блокира с щит от червен огън.

— Да се махаме! — извика Стиксос и няколкото от моряците, останали вечер да дежурят започнаха да вдигат котвата, докато другите, събудили се, започнаха да насочват кораба към реката.

В това време противниците бяха започнали да се катерят по кораба, преди мостчето към пристанището да бъде вдигнато. Първи дойдоха шумните моряци, които ги бяха притеснили в кръчмата. Низалия ги посрещна, доказвайки на думи, че наистина може да се оправи с тях. Кракът й посрещна първия от тях с два ритника, първият в корема, а вторият в брадичката, които го отпратиха назад към двама от другарите му, с които паднаха във водата. Други двама пък попаднаха на Тамия, която остави първият нападател да я приближи, след което го метна през рамо, също в реката. Последният моряк бе изритан навън от самия Стиксос, в това време извадил сабята си.

В това време Алтан пусна убийствените си светкавици и повали отвратителния Наблюдател, но в кораба бяха нахлули пет огромни орка и трима минотаври, чиито озверени лица святкаха свирепо. Един от тях се озова до Алтан и стовари бичата си глава в лицето му. Светът на магьосника избухна и той се свлече невиждащ на земята, а минотавъра надигна подковано копито, за да разцепи черепа му. По инерция Алтан надигна ръце и запрати топка червеникава енергия по звяра, която го вдигна във въздуха и после пусна в реката. Чу се шумен плясък.

В това време Тамия се бе справила и с двама орка, а моряците се бореха с останалите трима. Останалите два минотавъра бяха се изправили срещу Стиксос и Низалия. Дъщерята на покойния Тикабрин изрита бичеглавия си противник два пъти, но той само измуча и я стисна с дясната си ръка за гърлото, вдигайки я като играчка. Стиксос гневно извика, но не можеше да направи нищо, тъй като другият минотавър го бе притиснал до ръба на собствения му кораб.

Алтан изруга и от двете му ръце отново изхвръкнаха светкавиците, които обвиха минотавъра, душащ Низалия. Звярът извика и Алтан спря магията, за да му позволи да излезе, за да цопне подпален във водата. Магьосникът изпита задоволство от това, че успя да овладее заклинанието си.

— Помогнете! — извика Стиксос, който обаче бе обезоръжен от своя противник. Последният минотавър се надвеси над капитана и понечи да го довърши, без да го е грижа, че е последният от стъпилите на „Зеления Скат“.

Низалия обаче се метна към него и седна на раменете му, стискайки го за рогата и сключвайки глезени около гърлото му. Минотавърът измуча, сетне се опита да махне жената от себе си. Тя стисна глезените си още по-силно и минотавъра, хъхрещ се преви на колене. Тогава Низалия скочи от него и го изрита в брадичката, изхвърляйки го зад борда.

— Мило — коментира застаналата наблизо Тамия.

— И навременно — обади се Стиксос.

— Но как са разбрали, че съм тук? — поклати глава Алтан.

— Не е нужно да са разбирали — отговори Низалия. — Смъртта на Афтат със сигурност е била шок за черните елфи и са пратили изродите си да те издирват.

— Отново обаче пропуснаха — каза Тамия.

— Да — отвърна и Алтан, — но докога?