Метаданни
Данни
- Серия
- Хрониките на Ралмия (6)
- Включено в книгата
- Година
- 2022 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- @От автора
- @Публикувано първо в Читанка
- Алтернативен свят
- Паралелни вселени
- Четиво за тийнейджъри (юноши)
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- cattiva2511(2022 г.)
Издание:
Автор: Александър Драганов
Заглавие: Последната хроника
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2022
Тип: роман
Националност: българска
Редактор: Марина Красимирова
Художник: analda
Коректор: Марина Красимирова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16917
История
- —Добавяне
След битката
Лордовете на черните елфи предпазливо приближиха късчетата лед, които бяха паднали от небето. Лицата им бяха смръщени, а устните — свити. Макар че те не страдаха за кончината на любимия си господар, също като него искаха да завладеят Гората на омразните си светли събратя, за да докажат това, което отдавна знаеха — че те са истинските пазители на елфическите ценности и те именно са дали на своя народ мястото, което му се полага — господстващо.
Първия ден от битката обаче не бе протекла особено добре. Светлите им братовчеди бяха успели да си намерят съюзници, а и досадният им драконов ездач бе направил достатъчно поразии. Черната некромантия на Раксмаил бе спасила нещата, но после той бе сторил глупостта да отиде да се бие с досадния ездач.
— Вижте! — внезапно каза един от черните елфи и всички погледнаха накъдето сочеше пръста му.
Пред тях някои от парчетата лед се стапяха на отвратителна черна течност, която се стече в една обща тъмна локва. Локвата забълбука и закипя, сетне течността в нея се издигна и се оформи като злокобен силует. Червените му очи проблеснаха за миг, след което пред смаяния поглед на благородниците се появи барон Раксмаил.
— Липсвах ли ви?
* * *
Готлиб внимателно кацна сред дърветата, където стояха загрижени елфи с пребледнели лица, след които и крал Леседил. Не бяха малко и кентаврите, че дори и джуджетата и орките, самия Орджа чакаше ледения дракон с широко отворени очи.
— Викнете лечители! — изрева Готлиб, когато кацна. Лапите му нежно поставиха Райлин на тревата. Кръвта бликаше от страшната рана на стомаха му, той се гърчеше и стенеше от болка, облян в студена пот.
Леседил вече се бе погрижил за лечителите — високи, стройни жени елфи, облечени във фини светлосини роби. Те се появиха като сенки и поставиха раненият на носилка от сплетени листа, след което го отнесоха нанякъде.
— Спасете го! — извика Готлиб. Никой не отговори. Леденият дракон помълча за миг, сетне нададе такъв рев, че всички звуци в Гората на Сънищата замлъкнаха, а армията на Раксмаил от другата страна се разтрепери.
— Какво стана? — попита Орджа. — Изглеждаше ми, че господарят елф нанесе успешен удар срещу противника си.
Готлиб погледна орка и изсъска.
— Това и направи — отговори той. — Райлин се би смело като лъв и спечели битката срещу онзи омразен червей. Но когато го прободе, не стана нищо. Раксмаил се засмя и…
Драконът наведе глава и от дъха му тревата под нозете му се заскрежи.
— Тъмна магия — чу се гласът на стария Оракул. Жената се бе появила от сенките. — Прокълнатия умело пази своя избраник. Райлин не трябваше да влиза в битка с него.
— Ти! — Готлиб я погледна и разпери криле. — Ти знаеш бъдещето. Ще живее ли моят ездач!
Оракула погледна дракона, сетне прошепна.
— Съдбата му не е решена, още. Уменията на лечителите ще решат това.
Драконът се сви, като ударен. Не можеше да приеме, че господарят му може да изчезне.
— Имате обаче и други грижи — продължи Оракула, — барон Раксмаил оцеля от падането.
Готлиб изрева.
— Какво? Та аз го направих на парчета!
— Дори и това не може да спре магията на Черната Сянка — рече Оракула. — Баронът е тук и на следващия ден несъмнено ще прегрупира армията си, а може да извика и още подкрепления от покорените градове.
— Без Райлин ние ще загубим — тежко рече крал Леседил и подпря челото си с една ръка, — това е катастрофа.
— Има един начин — тихо каза Орджа, — но няма да ви е лесно.
— Казвай — отговори Леседил.
— Трябва да напуснете Гората — отвърна Дъч, който стоеше наблизо, дъвчейки тютюн.
Орджа кимна.
— Това е невъзможно — отвърна Леседил, — пазим тази Гора от хиляди години. Не можем да я оставим на злите си събратя.
— Тогава всички ще умрем — отвърна Дъч.
— Джуджето и оркът говорят истината — потвърди и Оракула.
— Вие не разбирате — повиши глас Леседил и започна да трепери, — тези дървета, тези треви и цветя тук. Те са уникални! Не можем да ги оставим!
— Няма — чу се мъдрият глас на кентавъра Вотмос, който също бе приближил. — Ние, кентаврите, ще вземем семенца от всеки цвят, от всяко дръвче. Когато това свърши, ще си направим друга Гора. И дори може да се върнем в тази.
Леседил се олюля и се огледа наоколо, към другите светли елфи, с които се съветваше. В очите на някои от тях проблясваха сълзи.
— Нямаме избор — продума един от тях.
Кралят притвори очи.
* * *
Райлин отвори очи и понечи да се изправи, но изпъшка и силна болка прониза стомаха му. Елфът се отпусна назад безсилно и се огледа да види къде се намира. Беше в нещо като шатра от листа, а въздухът наоколо бе уханен и успокояващ.
— Стой мирен — чу мек глас и се обърна леко по негова посока. Пред него стоеше красиво елфическо момиче, облечено в тъмносиня роба. Лечителка, позна Райлин.
— Какво стана? — попита той. — Къде е Готлиб?
— Драконът ти е добре, но ти беше ранен — рече лечителката. — Погрижихме се за раните ти, но трябва да почиваш.
— Н-не мога — поклати глава Райлин и отново се опита да стане. Лечителката го бутна обаче отново назад.
— Ако станеш, ще отвориш раната на корема си отново и ще умреш. В момента не можеш да се биеш.
Райлин притвори очи и въздъхна. Лечителката беше права, чувстваше се слаб като коте. А и да беше в разцвета на силите си, каква полза? Раксмаил бе неубиваем, бе му го доказал в небето.
Елфът потръпна при спомена.
— Студено ли ти е? — погрешно го разбра лечителката.
— Не — отвърна Райлин. Главата му бе замаяна и чувстваше, че всичко наоколо се движи. Внезапно осъзна, че това наистина е така.
— Пътуваме ли? — попита той объркано.
— Да — наведе очи към земята момичето, — на пътуваща шатра сме.
— Как така? — не разбра Райлин. — Къде отиваме?
— В Планините на Забравата — отвърна лечителката.
— Но защо? — отново не успя да схване раненият.
— Напускаме Гората — тихо каза момичето и в очите й проблеснаха сълзи.
— Кои ние… не — Райлин зяпна, — не можем така да я оставим. Аз… аз ще помогна.
И отново понечи да стане. Момичето обаче го бутна отново назад и Райлин установи, че няма сила дори да преодолее нежната ръка, сложена върху гърдите му, камо ли да се бие с каквото и да е било.
— Стой мирен — повтори девойката твърдо, — мъчихме се цяла нощ да те спасим. Няма да провалиш всичко с глупост. Това е решение на краля, а не твое.
Райлин поклати глава.
— Но Гората… — той извъртя лице настрани, за да не може лечителката да види сълзите, които блеснаха в очите му.
— Аз съм виновен — накрая каза той, — трябваше да измисля някакъв начин да спра барона. Трябваше да съм по-добър, по-бърз…
— Няма такъв начин — отвърна елфата, — вината не е твоя.
Тя стисна ръката на Райлин.
— Всичко е в ръцете на магьосника Алтан.
Алти, помисли си Райлин. Дано той успееше.
— Сега поспи още — каза лечителката.
Райлин понечи да възрази, но тя му даде някакво ароматно сладко питие, което утоли жаждата му и го отнесе отново в сладките обятия на съня.
* * *
— Как така е празна? — попита барон Раксмаил треперещия млад черен елф, който стоеше пред него.
— Н-няма никой в Г-гората, г-господарю — заеквайки отвърна той, напразно кокорейки очи във вътрешността на огромната шатра, мъчейки се да различи фигурата на барона, спотаила се в сенките.
— Д-докато сме почивали враговете са отстъпили навътре в Гората. Като че ни я предоставят.
Баронът не отговори нищо. Приличаше на ужасна черна сянка, а единствената светлинка в шатрата идваше от блещукането на злите му червени очи.
— Значи така са направили — Раксмаил внезапно се изправи и тръгна към младия елф. Пратеникът загуби всякакъв кураж, обърна се към изхода на шатрата и побягна, но баронът не му обърна никакво внимание. Той излезе навън. Бе ранна сутрин, а дъхът му излизаше на пара.
— Не мога да повярвам — промърмори си Прокълнатия през устата на Раксмаил, — те никога не са били страхливи.
— Но може би падането на Райлин е отнело от куража им — върна привиден контрол над тялото си Раксмаил. Той внезапно се обърна към избягалия черен елф, който се бе препънал в паниката си и паднал на земята трепереше, очаквайки заповеди.
— Виж какво — рече баронът, — нареди войската ми да се изтегли от Гората незабавно.
Стражът разшири очи.
— Но ние я окупираме… — Раксмаил вдигна ръка и от пръстите му изскочи червена светкавица, която превърна елфа в пепел.
— Мразя да ми философстват — заключи той и се обърна към един от черните елфи-благородници, които бяха замръзнали с излизането му от шатрата.
— Ти — каза той с измамно мек тон, — иди моля ти се и извикай войниците да излязат от Гората. Веднага!