Лариса Йон
Неудържимо желание (23)

Глава 22

Кайнан лежеше в болничното легло в безсъзнание. Над главата му имаше пластмасов контейнер с кръв, а иглата на система беше включена към ръката му. Шейд мълчаливо стоеше до леглото в краката му, а Руна — отстрани. Рейт се беше сгърбил на стола от другата страна, отпуснал глава върху ръцете си, подпрени на борда на леглото. Изглеждаше така, сякаш току-що беше изваден от ямата на робите на нитулите.

— С него всичко ще е наред — каза Шейд и го потупа по рамото. Рейт, също облечен в лекарска униформа, повдигна зачервените си очи. Под тях се виждаха тъмни кръгове.

— И Джем така каза.

— А тя не би те излъгала.

Рейт кимна.

— Искам да изчакам, докато се събуди.

— И после какво?

— После трябва да направя нещо.

Шейд не започна да му чете поредната лекция, че е време да престане да се храни от наркомани и да се забърква в разправии. Рейт вече беше стъпил на пътя на изцелението, щом разбра, че за лошите му постъпки се разплаща Ейдолон. Или поне Шейд си мислеше така. В крайна сметка поне с убийствата беше приключено. Всичко останало беше спорен въпрос.

Шейд хвана ръката на Руна и двамата безшумно излязоха в коридора, където ги чакаше Ейдолон. Тей и Джем си говореха нещо настрани, за да дадат възможност на братята да останат насаме.

— Как е той? — попита Ейдолон.

— Кайнан или Рейт?

— И двамата.

— Кай е добре, а Рейт… — поклати глава Шейд. — Не зная.

— Доволен съм, че Роуг ще страда вечно.

— Аз също, братле.

Ейдолон обходи фоайето с разсеян поглед.

— Имам добри новини. Първо, Люк не е мъртъв.

— Какво?

— Люк. Този, който преобрази Руна.

Шейд успя да стисне зъби, но ревността все пак го прободе. Руна ласкаво го погали по ръката и това го поуспокои.

— Можеше и да не си чак толкова точен — подразни се той. Спомни си за Правото на първия и в гърлото му заседна бодлива буца. — Как е оживял?

— Новият парамедик го е открил. Реанимирал го и го откарал в отделението за интензивна терапия. После е трябвало само да изчакат. Току-що бях при него. Излязъл е от комата и е зъл като дявол. Казва, че някаква безобразна твар се е преобразила в теб и се е опитала да го убие. Освен това каза, че спасението му само е отсрочило неизбежното.

— Да го бях научил на добри маниери — намръщи се Шейд. — Я чакай… Ти кога разбра, че е жив?

— След като изтървахме Роуг в парка. А ти се върна в пещерата с Руна. Смятах да ти кажа, но…

— Роуг ни залови — констатира Шейд. Той вдиша дълбоко и зададе на Руна въпрос, който беше от жизненоважно значение за него: — Усещаш ли Люк?

— Не усещам абсолютно нищо — усмихна се тя.

Ейдолон се изкашля. Явно доктор Всезнайко възнамеряваше да им изнесе поредната кратка лекция.

— Смъртта му, макар и кратковременна, вероятно е разкъсала връзката помежду ви така, както се случи с нас, когато Роуг умря. Имам една теория…

— А втората добра новина? — прекъсна го Шейд. Все пак не смяташе да оглежда зъбите на подарен кон. Освен това не би го направил за нищо на света: проклетите коне бяха огнедишащи.

Ейд веднага се разсея.

— Това, че ми разказа за опитите на военните, позволи да съкратя областта от изследвания.

— Искаш да кажеш, че можеш да ме излекуваш от ликантропията?

Ейдолон кимна.

— Лекарството е почти готово. Успях да отделя белтъците, които са те заразили. Ваксината ще бъде готова след няколко седмици. Най-много — след месец.

О, да! На Шейд му идваше да закрещи от щастие; да вдигне Руна на ръце и да се завърти с нея, докато и на двамата им се завиеше свят.

— А Руна?

Тя го докосна по рамото. Страхът и надеждата й го пронизаха така, сякаш през него премина електричество. Но изражението, изписано върху лицето на Ейдолон, мигновено ги приземи в реалността.

— Няма да можеш да я излекуваш — досети се Шейд. — Защо?

— Ухапването на шифтър променя ДНК-то на смъртните — поясни Ейд. — Експериментите, които са направени с нея, са променили и синтеза на белтъците в организма й. И точно тези изменени белтъци й позволяват да се преобразява по желание. Те са попаднали в твоя организъм, но не са променили гените ти. Тези белтъци позволят да бъдат отделени от организма. И ако това се направи, ти ще оздравееш, но Руна просто няма да може повече да се трансформира по желание.

— И при всяко пълнолуние така или иначе ще се преобразявам — въздъхна Руна.

— Точно така — съгласи се Ейдолон. — Много съжалявам.

Тя поклати глава.

— Няма страшно. Аз почти свикнах. Дори на няколко пъти имах полза от това. А и продължителността на живота ми ще се увеличи почти четири пъти. Струва си!

Боже, Шейд дори не се беше замислял върху това. Ако тя отново станеше смъртна, той щеше да я загуби много скоро. И нямаше да може да го преживее. Разкъсването на връзката им не би го убило физически, но той не би могъл да съществува с разбито сърце. Руна го стисна за рамото.

— Ти се лекувай. И без това твоите проблеми са достатъчни.

Той не я заслужаваше, но — о, боже! — толкова беше щастлив, че тя го беше избрала. Той ненавиждаше Роуг от цялото си сърце, но благодарение на онзи мерзавец имаше половинка. Някога Шейд го мислеше за късмет, но сега не съжаляваше дори за секунда, че двамата с Руна имаха връзка. Макар и едностранна.

— Аз няма да си отида — каза тя, сякаш прочела мислите му. — Със или без твоя знак, ти си мой. Обичам те, Шейд.

Той силно я притисна към себе си.

— Но ти, както и преди, не ме усещаш. Ами, ако си ми нужна или ако ме ранят…

— Аз винаги ще бъда до теб. Все някак ще се оправим с това.

— Толкова те обичам.

Тя въздъхна. Шейд обожаваше този тих звук.

— Съгласи се на лечението.

— Дори не съм сигурен, че го искам.

Ейдолон се отмести настрана, за да не им пречи.

— Не се отказвай — настояваше Руна. — Това е твоят шанс да се освободиш.

— Може би нямам нужда от свобода — отвърна той и очерта с пръст контура на лицето й. И забеляза с удоволствие потъмняването на златистите й очи. — Харесва ми онова, което правим двамата с теб по време на пълнолуние. И сутрините, когато се събуждаме заедно, и все още усещаме зова на луната.

— Това няма изчезне. Ти ще можеш да се преобразяваш по всяко време.

— Шейд? — повика го Ейдолон и се приближи до тях заедно с Тейла. — Забравяш за децата.

— Какво за децата? Руна вече не е човек и ще роди чистокръвни семинуси.

— Да, но те ще бъдат и варги.

— Руна е била превърната в шифтър, така че това няма да се случи. — Преобразените смъртни раждаха човешки деца, освен когато зачатието се извършваше в животинската им форма. Но при чистокръвните варги се раждаха също варги, независимо от формата, в която се беше случило зачатието.

— Подозирам, че опитите на военните са повлияли по някакъв начин и на това. И ако те излекуваме от ликантропията, можем да използваме антителата от кръвта ти, за да приготвим ваксина за децата ви. Дори ако те бъдат заченати в периода на разгонване в облика на животно.

Шейд въздъхна. Той не се радваше особено на възможността да бъде излекуван, но не искаше да предава ликантропията на децата им. Без половинка по време на пълнолуние те щяха да представляват опасност както за себе си, така и за всички жени в околността.

— Добре, тогава ще се лекувам.

Руна обхвана лицето му в ръце и го целуна.

— Обичам те — прошепна тя в устните му. Гласът й звучеше ниско и дрезгаво и Шейд веднага се възбуди. Тя винаги му действаше така. — Ще ти докажа. И знаеш ли как?

Той леко се отдръпна.

— Как?

— Помниш ли, че когато започнахме да се срещаме, ти не ми позволяваше да направя нещо? — И тя стрелна с очи нарастващата издутина в слабините му. Той вдиша конвулсивно и си представи как тя коленичи, разтваря устни и… по дяволите…

— Не можех да го допусна — изхриптя той. — Семето ми е афродизиак. Как щях да ти обяснявам после защо полудяваш от страст?

Тя палаво му се усмихна и той загуби ума и дума. Сърцето му пропусна удар.

— До теб нямах нужда от това, но сега ми звучи интересно — и тя облиза устни. Той не издържа, хвана я за ръката и се обърна към Ейд.

— Аз тръгвам. Позвъни ми, ако ти потрябвам, но е желателно да не е в близките няколко часа.

Ейд отвори уста, но Тейла му хвърли предупредителен поглед. Правилно, сестричке! Шейд се втурна към Хароугейт, докато по пътя размишляваше къде щеше да бъде най-добре да отидат. Дяволите да го вземат! И пещерата, и двата апартамента се намираха достатъчно далеч от порталите. Руна явно се досети за какво мислеше той, защото го стисна за ръката и го задърпа в другата посока.

— Как мислиш, дали в болницата няма останала свободна стая за прегледи?

Той беше обхванат от веселие и страст.

— Ами, ако я заемем за няколко часа…

— Дни — хитро се усмихна тя. Шейд усети как сърцето му се изпълва с нежност, а слабините му пламнаха още повече.

— О, да! Да вървим.

Ейдолон се загледа след тях. Беше усетил остро възбудата и на двамата. Тялото му също не беше останало равнодушно, така че когато Тейла обви ръце около него и прошепна в ухото му:

— Как мислиш, дали ще може да се намери още една свободна приемна? — той не се поколеба дори за секунда.

С периферното си зрение забеляза как Рейт излиза от стаята на Кайнан и се помоли горещо брат му също в най-скоро време да може да намери покоя, който му беше жизнено необходим. Жалко, че в случая с Рейт молитвите бяха безполезни.

 

 

Кайнан беше изтръгнат от тъмните дълбини на съня от досадния писък на болничната апаратура. До леглото му имаше някого.

— Рейт? — едва успя да произнесе той и примигна, за да се опита да се избави от усещането за насипан пясък под клепачите си. Струваше му се, че е проспал седмица. А може и да е било точно така. Защо беше в болницата? И от какво беше болен?

Рейт се наведе напред.

— Здравей, приятелю.

Приятелю ли? Кай отново примигна и се огледа. Определено не беше във военната болница, а в ЦПБ.

— Как… Какво се е случило? — Едва беше задал въпроса си, когато си спомни за битката. В замъка в Ирландия. Но раните му бяха не бяха толкова тежки, а и Ейд веднага ги беше изцелил. — Как се озовах тук?

Рейт разтри тила с пръсти си и сведе очи.

— Ами… хм… Заради мен.

Ситуацията ставаше все по-странна и по-странна. Неудобството не беше характерно за Рейт. Кайнан знаеше, че семинусът никога и за нищо не съжаляваше. Но сега явно имаше нещо, което го караше да се чувства зле.

— Защо заради теб? Какво направи?

— Ами нищо особено — само дето не те пресуших напълно.

Леко намръщен, Кайнан се порови в паметта си. След битката повечето от тях се бяха заели с пострадалите. Рейт се беше втурнал след онези, които бяха успели да избягат. И се върна целият в рани… И имаше нужда от кръв. Джем поиска да помогне, но Кай не разреши. Освен това Рейт вече беше пил веднъж от него.

Първия път Кайнан го направи, беше, за да се приближи до Лори. Той се опитваше да разбере какво си беше мислила тя в нощта, когато я завари в обятията на Рейт. А вторият — защото не искаше Джем да се приближава до Рейт. Дори за да помогне. И макар все още да му беше ядосан за случилото се в кабинета на Ейдолон, едновременно с това му беше и благодарен. Защото именно Рейт му беше помогнал да превъзмогне чувствата си към Лори. Макар и не изцяло. Но раната, нанесена му от покойната му жена, беше започнала да се затваря.

— И какво?

— Какво означава „и какво“? — възкликна Рейт.

— Защо лицето ти е такова?

— Едва не те изпратих на оня свят, глупав смъртен! — Ето това беше Рейт, когото всички познаваха и обичаха.

— Много се радвам да видя, че чувството ти за вина никак не е подобрило обноските ти.

— Много се радвам да видя, че дори на косъм от смъртта, изобщо не си поумнял! — парира го Рейт.

— И ако сме приключили с обмяната на любезности — усмихна се Кайнан — може ли да ми разкажеш какво съм пропуснал, докато съм бил в безсъзнание?

Неудобството на Рейт се изпари като по чудо. Той изправи рамене, без по нищо да му личи, че само преди миг се беше притеснил за някого; и това притеснение не е останало незабелязано.

— Джем си поигра с теб на доктор — каза той в обичайния си самодоволен маниер.

— Тя е доктор — с въздишка отговори Кайнан.

— Да, това беше и нейното оправдание — изсумтя Рейт.

— Достатъчно!

— Идиот! — се втренчи в него Рейт. — Изчукай я най-накрая.

— Ти не разбираш.

— Какво?

— Ти си инкуб.

— Вие смъртните сте толкова загрижени за моралната страна — театрално обърна очи Рейт към тавана — А това е само секс. Тялото ти е предназначено за удоволствие. Така че защо не?

— Проблемът не е в морала — изрече Кайнан леко объркан. И той вече се питаше какъв точно беше проблемът.

— Тогава в какво? Само не продължавай да ми мрънкаш, че не й харесваш.

— Погледни я!

— Ами гледам я — многозначително повдигна вежди Рейт.

— Е, какво друго да очаквам? На теб ти е достатъчно жената само да диша.

— Както обича да повтаря Ейд, да диша, изобщо не е задължително.

Кайнан с въздишка се отпусна назад върху възглавницата и се втренчи в прикрепената към тавана дебела верига. Някъде в сградата нещо звучно проскърца.

— Не зная. След смъртта на Лори не приличам на себе си.

— Мислех, че вече си наясно с това.

Споменаването на факта, че Рейт се беше ровил в главата му, малко го подразни, но той беше прав.

— Не е това. Просто не съм сигурен, че ще мога да се доверя на някого другиго така, както на нея.

— А кой ти е казал, че задължително трябва да изградиш някакви отношения с Джем? Ето в това се състои проблемът на смъртните. Ти какво? Никога ли не си имал безразборни връзки, когато си бил млад?

— Срещнах Лори много рано.

— И никога не си й изневерявал?

— Не — изсумтя Кайнан — Направо съм си идиот, а?

— Струва ми се, че е време да престанеш да се криеш зад лекарската униформа и най-накрая да започнеш да се веселиш.

Инкубът го дразнеше! Демонът, когото Кай смяташе за завършен егоист, незабелязващ нищо около себе си, изведнъж се оказа много наблюдателен.

Рейд се изправи.

— Слушай, наясно съм, че цялата тази история с жена ти те раздруса здраво, но ти самият придаваш на случилото се прекалено голямо значение. Свали тази тежест от раменете си и започни да живееш.

— Нима това не е лицемерие?

— И то какво — съгласи се Рейт и силно го тупна по рамото. — И лично аз възнамерявам да последвам собствения си съвет. Пак ще се видим, смъртен.

Демонът излезе от стаята, а стъпките му продължиха да отекват тежко и зловещо по болничния под. А Кайнан можеше да се обзаложи, че каквото и да беше намислил Рейт, последствията за болницата щяха бъдат като след земетресение с голям магнитуд.

Наясно, че не може да попречи на Рейт, Кайнан свали крака на пода и издърпа иглата от вената си. Самият той не си вярваше, че ще се вслуша в съветите на Рейт, но демонът беше прав. Прекалено отдавна се опитваше да забрави всичко. Като се затрупва с работа и се налива с алкохол. Затова не беше забелязал как се беше изгубил. Време беше да погледне страха си в лицето.

Когато на вратата на дома й се почука, Джем тъкмо си наливаше кафе.

— Влез!

Дочуха се тежки стъпки и тя се обърна. В отвора на вратата стоеше Кайнан и това я накара конвулсивно да си поеме дъх.

— Ето какво предлагам — каза той, без дори да я поздрави. — През целия си живот съм се стремил да правя добро и да се боря със злото. Исках да спася света. Но изведнъж се изясни, че злото не е чак такова зло, а онези, които смятах за добри, се оказаха лоши. Това за известно време ме обърка, Джем, но аз отново искам да стана предишният. Преди убивах демони, а сега ги спасявам… И дори с един от тях искам да правя секс. — Очите му потъмняха и тя се задъха. — Но първо трябва да вкарам мислите си в ред. И да разбера къде е мястото ми в този побъркан свят.

Чашката в ръката й затрепери и тя я постави на масата, за да не разлее кафето.

— Накъде биеш?

— Връщам се в Егида.

Сърцето й се заблъска отчаяно.

— Ти… си тръгваш от болницата?

Той с няколко крачки преодоля разстоянието, което ги разделяше, и спря на сантиметри до нея. Тя усети горещината на тялото му, в комбинация с наситения му мъжки аромат, и веднага беше обхваната от чувствен глад.

— Не, разбира се. Изслушай ме. Почти съм сигурен, че военните ме следят. И не искам да поставям болницата под удар. Ще работя в Егида, но не възнамерявам никъде да ходя. Тук имам приятели. Ейдолон, Рейт, Шейд, Тейла — и той притисна длан към лицето й. — И ти.

Сърцето й болезнено се блъскаше в гърдите.

— Приятели. Ти за това ли дойде? Да ми кажеш, че сме приятели?

— Не искам да бъда твой приятел. — Внимателният поглед на сините му очи беше търпелив. — Искам да бъда твой любовник.

Да, да, о, да! Тя едва не започна да крещи от радост. Сигурно сънуваше.

Кайнан погали с палец долната й устна.

— Просто си помислих. Ето, Тейла е в редиците на Егида, макар да е наполовина демон. А и съпругът й е демон. Значи, и аз мога да се срещам с демон.

— Ти… ти сериозно ли говориш?

Ъгълчето на устните му се приповдигна в усмивка и той бавно кимна.

— Да.

Погледът му натежа от желание и тя си помисли, че нейните очи вероятно изглеждаха по същия начин. Той я погали по ръката и тя настръхна. Обхвана раменете й с ръце и бавно, толкова бавно, че тя едва не заскърца със зъби от досада, сведе лице към нейното.

На вратата се почука.

— Не обръщай внимание — прошепна той в устните й.

— Дори не смятам.

Но вратата беше избита с грохот от пантите. Кайнан се обърна, избута Джем зад гърба си, и в същия миг срещу гърдите му прищракаха затворите на автомати.

Проклятие! Кайнан се беше досетил, че военните ще започнат да го следят, но не очакваше да се задействат толкова скоро. Мислеше си, че тихомълком правеха проверки на познатите му. Ако узнаеха, че Джем е наполовина демон… Той протегна ръка назад, за да провери дали беше скрита надеждно зад гърба му, преди да улови погледа на бившия командос от „Делта“, който явно ръководеше операцията. Той имаше късо подстригана тъмна коса и сурово лице.

— Кажи им да свалят оръжието си, Ерик.

Той само кимна и всички веднага се подчиниха.

— Трябва да поговорим.

— Говори!

— Повярвай, че ще бъде по-добре да го направим насаме — подхвърли Ерик и се насочи към гостната. Кайнан беше принуден да го последва.

— Стой тук — обърна се той към Джем. — Аз ще се разбера. Не се страхувай.

— Не се страхувам — усмихна му се тя, но бързо се намръщи, щом се загледа в гърба на Ерик. — А за вратата ще се наложи да ми платят.

— Ще проследя да го направят — и той стисна ръката й, преди да влезе в гостната след Ерик, без да я изпуска от очи. Той улови погледа на един от мъжете от отряда на Ерик към Джем и едва се сдържа да не го удари.

— Какво става? — припряно попита той.

— Извинявай, че ми се наложи да действам по този начин. Но ти отказа да сътрудничиш.

— Защото нямам никакво желание да търпя мъчения.

— Никой не възнамерява да те подлага на мъчения. Изобщо не става въпрос за това. Началството е малко хм… обезпокоено, че лекуваш демони в болница за демони. Но не за това изпратиха Руна да те търси.

— Започвам да губя търпение. Давай по същество.

Ерик хвърли бърз поглед по посока на кухнята.

— Върни се в отряда — тихо произнесе той.

— Вече казах не, приятел.

— Нямаш избор.

— Няма да се предам просто така — отвърна Кайнан и стисна ръце в юмруци.

Ерик дори не трепна.

— Наясно си, че всеки човек от личния състав, нападнат от демон, трябва да премине през специално изследване в Подразделението, нали?

Кайнан отлично го знаеше. Беше му се наложило да изтърпи цяла серия от анализи, преди да го пуснат в Егида.

— И какво?

— Сега имаме на разположение много по-нови технологии и отново започнахме да тестваме старите биологически образци. — Ерик за секунда сведе очи към пода, преди отново да го погледне в лицето. — В твоите открихме нещо. Необичаен ген.

Сърцето му сякаш скочи в петите.

— Извинявай, само не ми казвай, че генът е демонски. Не. Го. Произнасяй.

— Там е работата, Кай. Смятаме, че е нещо друго.

— Друго? Ген на шифтър?

— Това изобщо не е земен ген — поклати глава Ерик. — Не мога да ти кажа нищо повече. Аз съм само обикновен войник.

— Мамка му! Говори!

— Открихме у теб ДНК на паднал ангел, Кайнан. Учените предполагат, че те са били сред предците ти.

— Падналите ангели също са демони — произнесе Кайнан с труд и усети как му се завива свят.

— Не всички. Изглежда, че твоя много пра-пра-предшественик ангел не е успял да попадне в Шеул. Пак е паднал, но не е демон.

Кайнан познаваше такъв паднал ангел — Ривър — един от сътрудниците в болницата. Ривър също се намираше в това странно промеждутъчно състояние по неизвестна за Кайнан причина. Но те никога не бяха говорили за това. Ривър на никого не беше разказвал за себе си.

Всичко това му се струваше невероятно. Сигурно имаше някаква грешка. Няма начин да е истина. Искаше му се да крещи и да руши всичко наоколо. Наложи си да запази спокойствие. Ако учените не грешаха, той трябваше да разбере какво би могло да означава това за него.

— Какво конкретно иска от мен Подразделението? — попита той с неочаквано дрезгав глас — Карай направо!

— Иска да направи допълнителни изследвания.

— Отново да ме измъчват, така ли?

Ерик не посмя да отрече.

— Никога не сме срещали нещо подобно.

Но и Кайнан не беше вчерашен. Подразделението не изпращаше след някого въоръжен отряд, ако трябваше само да поговорят за нови анализи.

— Какво още?

На челото на Ерик запулсира вена. Кайнан се досети, че следващите му думи трябваше да бъдат изречени само в краен случай.

— Господи! Само не ми казвай, че съществува някакво глупаво пророчество! В тях няма никакъв смисъл. И ако все пак се сбъднат, всичко се случва не съвсем така, както…

— Всичко е много по-сериозно — отвърна мрачно Ерик, без да сваля твърдия си поглед от очите му. — Представи си, че съществува замък с размерите на Вселена. А ти си ключът към него.

— Какъв ключ?

— Който ще ни помогне да предотвратим края на света. Армагедон.

Кайнан трепна. Той стоеше мълчаливо, зашеметен от думите на Ерик. Без да смее да помръдне. Дори за да отвори уста и да вдиша.

— Една секунда — най-накрая с огромни усилия успя да произнесе той. Краката му не бяха стабилни и той се олюляваше, на път за кухнята.

На прага й стоеше Джем с очи, пълни със сълзи.

— Ти заминаваш — досети се тя.

— Да. — Нищо не можеше да смекчи този удар. Разбира се, самият той също не очакваше толкова да го заболи. Животът му едва започваше да влиза в релси. И той едва-едва се беше съвзел след преживяното. Сега щеше да му се наложи да започне всичко отначало. Той не възнамеряваше да вярва в думите на Ерик, но и не можеше да ги подмине просто с едно махване на ръката. — Прости ми, Джем.

И той се опита да й предаде с целувка всичките противоречиви емоции, които се бореха в него. След което се обърна и си тръгна.