Лариса Йон
Неудържимо желание (5)

Глава 4

Роуг беше жив.

Шейд се опиташе да осъзнае факта, но не успяваше. Това беше някаква безсмислица.

— Защо? Защо го правиш?

Роуг махна с костеливата си ръка.

— Това ли? Да събирам и продавам части от телата на демоните? Съвсем скоро ще узнаеш.

— Отдавна ли се занимаваш с това?

О, богове! Шейд се страхуваше, че Роуг е в бизнеса от не едно десетилетие. И беше вършил грозните си дела не само под неговия нос, а и под тези на братята му.

— От няколко години. Може да се каже, че съм начинаещ, но започнах всичко с такъв размах, че оставих конкурентите си далеч назад.

— Но защо ни позволи да повярваме в смъртта ти?

— Защо?! — изрева Роуг и замахна с тоягата. Шейд се наведе, но веригата му попречи и затова не успя да избегне удара по скулата. — И ти имаш наглостта да ме питаш? Вие се опитахте да ме убиете.

По лицето на Шейд се стече кръв.

— Що за глупости говориш?

— „Бриймстоун“, глупако! Ти, Рейт и Ейдолон организирахте смъртта ми. Само дето не зная кой от вас произнесе окончателната присъда и реши, че съм прекалено безумен, за да живея.

Шейд неотдавна беше стигнал до същия извод. Още през петдесет и втора, когато четиримата бяха провели тридесет и шест часов маратон в харема на демон бедим. Удовлетворени, обезсилени и все още неотпочинали от секс маратона, те обсъждаха какъв ще бъде животът им след прераждането. За разлика от Ейдолон и Шейд, Рейт и Роуг го очакваха с нетърпение. И ако трябваше да бъде искрен, Роуг не просто го очакваше, а изобщо не се вълнуваше в какво щеше да се превърне след него. И не му пукаше дали щеше да полудее.

Ейдолон беше изненадан, но Шейд — не. Той винаги беше смятал, че Роуг ходи по острието на бръснача. И беше нужен само лек повей, за да падне в бездната на безумието.

— Не сме били ние. Защото, въпреки постъпките ти, Ейд никога не забеляза, че си побъркан.

— Аз не съм побъркан — изръмжа Роуг.

— Ами — да, разбира се! Защото само вменяемите хора режат другите на парчета и продават органите им.

Думите на Шейд му заслужиха още един удар, но този път той го пое с рамо.

— Как смееш да ме съдиш? Докато след пожара не оздравях и не започнах този бизнес, не притежавах нищо. Настъпи време и аз да взема от вас — братята ми — това, което ми отнехте.

— Не сме били ние — повтори Шейд.

— Лъжец! Аз зная истината. И затова всички ще си платите. Също както сестра ти.

Роуг подаде сигнал на найтлиша, който се приближи, хванал в ръце друга тояга. Руна започна да вика, но Шейд просто затвори очи. Беше безсмислено да се съпротивлява — така само щеше да достави удоволствие на Роуг. Вместо това той поемаше ударите, докато краката му не се подкосиха.

В някакъв момент побоят приключи. Роуг и найтлишът си тръгнаха, но Шейд нямаше ни най-малка представа за изминалото време. Струваше му се, че са изминали дни. В коленете му се бяха впили дребни камъчета и слама, главата му пулсираше от болка, а в устата му беше сухо. Но в крайна сметка той беше дошъл на себе си.

Навярно за това му беше помогнало и лекото като перце докосване на Руна.

— Отдавна ли? — проскърца Шейд.

— Не зная. Вероятно достатъчно отдавна.

Тя отмести ръка. Двамата все още бяха приковани към срещуположните стени и можеха да се докоснат един друг само ако натегнат веригите си.

— Кучи син! — въздъхна Шейд. Той превъзмогна болката и се обърна настрани. — Ама че изрод.

— Този демон… Роуг… Ти го мислеше за мъртъв?

— От три години.

Шейд се втренчи във влажната стена зад гърба на Руна, без да я вижда. И отново превъртя в главата си онзи ден, когато усети смъртта на Роуг. Едва след време разбраха, че Егида беше узнала по някакъв начин местонахождението на скрития с магия демонически бар и го бяха изгорили до основи. Оставаше си загадка как беше успял да оживее Роуг, но изглежда раните, получени при пожара, бяха променили гласа му, защото Шейд не го разпозна. Сега той беше толкова нисък и хриплив, че дори ирландският му акцент беше станал недоловим.

— И когато е изглеждал нормално, като блондин, се е представял за един от твоите братя? И по-точно Рейт?

— Да. — Шейд отмести поглед към Руна, питайки се как приема всичко. Но дявол да го вземе, тя беше събрана и спокойна, докато през цялото това време на Шейд му му идваше да крещи до полуда.

— Аз… Мога ли да направя нещо? — прошепна тя.

— Само ако ми върнеш сестрата.

— Толкова съжалявам.

Той рискува и отново я погледна.

— Мислех, че ме ненавиждаш.

Тя отметна глава така, сякаш я беше ударил.

— Никога не бих ти пожелала нещо подобно — поясни тя и погледна към ръцете си, стиснати върху коленете. — Аз зная какво означава братска любов.

Шейд настръхна. Той си спомни брата на Руна, нейната преданост и безутешността, с която наблюдаваше за бавния му край. Двамата бяха близки… Руна му беше разказала колко я е закрилял брат й, когато е навършила шестнадесет; след като изчезнал баща им, а майка им попаднала в болницата. Ерик беше добър брат и защитник.

Такъв какъвто Шейд трябваше да бъде за Скалк.

— Как е Ерик? — попита я той в опит да се разсее, за да не закрещи.

— Страхотно! — и Руна многозначително го погледна. — Благодарение на теб.

Шейд размърда врата си, като завъртя глава.

— Не разбирам за какво говориш.

— Ти го излекува. — Руна се вглеждаше в лицето му, но той не разбираше какво точно очаква да види. — Аз го зная със сигурност.

— Аз не…

— Престани. Зная, че си бил ти. Ерик умираше, после дойде ти… И след като си тръгна, той започна бързо да оздравява.

Шейд въздъхна. Три дни преди Руна да го завари с двете жени, той беше отишъл до дома й — стара двуетажна сграда в Ню Рошел — за да й върне коженото сако, което тя беше забравила в дома му. С намерението най-цивилизовано да скъса с нея. Той усещаше растящата й привързаност и жаждата й за нещо повече… Нещо, което той не беше в състояние да й даде. Когато прекрачи прага, Шейд усети задушаващата миризма на смърт. Докато Руна говореше по телефона, той се разходи из дома й и стигна до спалнята. В леглото, наподобяващ на жив скелет, лежеше брат й.

— Той страдаше от демоническа инфекция — каза Шейд, след като по изражението на лицето й разбра, че не е възможно да отрича повече.

— И ти какво направи?

— По дяволите!

Семинусът прокара ръка по лицето си. Изобщо не искаше Руна да знае. Не искаше тя да се чувства задължена. И последното, от което имаше нужда, беше тя да започне отново да изпитва към него нежни чувства.

— Шейд? Как го излекува?

От съседната килия се дочуха звуци на борба, придружени от грозни ругатни, няколко вика на болка и после всичко се успокои. Тишината — ако не се смяташе влудяващият звук на капещата вода — беше достатъчна за Шейд, за да продължи да говори. Всичко, каквото и да е то, беше по-добре, отколкото да остане насаме със собствените си мисли.

— Аз притежавам способността да влияя на функциите на тялото. Първоначалната цел на тази дарба е да засили овулацията на жената, но аз мога просто да влизам в тялото на клетъчно ниво и да лекувам някои болести — и той присви рамене. — Всъщност да излекувам брат ти, за мен беше работа за две минути.

— Лекарите бяха поразени — измърмори Руна. — На следващия ден го заведох до болницата. И за пръв път от месеци той вървеше сам.

— Радвам се да го чуя.

— Благодарение на теб.

А ето и признателността, която той толкова се мъчеше да избегне.

— Не ми благодари. Направих го от изключително егоистични подбуди — изръмжа Шейд.

— Как спасението на живот може да бъде обявено за проява на егоизъм?

Той погледна към нея с очи, пълни със злобна подигравка. Беше трудно, но успя да го направи.

— Помислих, че ще скъсаш с мен, ако се наложи да ридаеш върху гроба му.

Руна рязко вдиша и Шейд усети лекото пробождане на вина заради изречената лъжа. Той беше спасил Ерик просто защото не можеше да постъпи по друг начин. Защото беше лекар. Въпреки че мъжът беше смъртен, той страдаше.

— Ама че си копеле!

— Аха!

Намръщен, Шейд се опита да се намести по-удобно, което се оказа сложно след понесения побой и ухапването на Руна. И веднага се почувства като пълен идиот. Да се мръщи заради някакви си неудобства, докато на Скалк се беше наложило да премине през истински Ад.

— Как успя да оцелееш след атаката на варга? — попита Шейд. — Какво изобщо се случи?

Руна помълча известно време, сякаш за да го накаже. И по някакъв начин успя.

— Случи се през нощта, когато те намерих с онези… проститутки. Побягнах по улицата, без да обръщам внимание какво става наоколо, и бях нападната от шифтър. — Тя трепна толкова силно, че Шейд се закле пред себе си да го намери и да го убие. — Когато приключи с мен, той ме захвърли на боклука. Не зная колко време съм останала там, но някак успях да си намеря телефона и да позвъня на брат си.

Той дойде. Откара ме в болницата. Лекарите искаха да ме оставят в реанимация за няколко дни, но Ерик още на следващата вечер ме взе срещу подпис, пренебрегвайки съветите им. Не зная защо, но му се доверих.

— Той беше ли наясно, че си ухапана от варг.

— Да. Макар че в началото не ми го каза. Отведе ме вкъщи и ме затвори в избата. Тогава реших, че се е побъркал. Но когато на сутринта се събудих сред останките от запасите ни от вино, той ми обясни всичко.

Шейд се наведе напред, забравил за болката.

— А той откъде е знаел? И как е успял да прихване демонически вирус?

Тя отмести поглед и той съжали, че бяха далеч един от друг. Защото щеше да я накара да го погледне в очите. Макар че сигурно беше за добро, че не се докосваха. Помнеше прекалено добре колко приятно се усещаше нежната й кожа под пръстите и колко му беше добре, когато Руна се извиваше под тялото му…

— Руна? — След като не получи отговор, той дръпна веригата. — Проклятие, той да не би да е Пазител от Егида?

Тя поклати глава.

— Военен?

В очите й проблесна изненада.

— Какво? Ти смяташ, че демоните не знаят, че правителствата от целия свят провеждат голямо тайно изследване на Преизподнята? — Шейд разтърка лицето си с ръце. По дяволите, толкова беше уморен! — И както разбирам, няма да ми се наложи да разчитам на яки военни, които да нахлуят тук и да ни спасят?

Руна просто го погледна с големите си очи.

— Така си и мислех — въздъхна тежко Шейд. — Рейт вероятно също няма да се появи. Всичко сочи натам, че ще ни се наложи да се спасяваме сами.

— Но как?

— А това — мрачно отговори той — е основният въпрос на деня.

 

 

— Най-големият минус на злите помощници е, че те са тъпи по правило — и Роуг погледна към сгърчения в краката му дребен и слузест дрекавак, подобен на обезобразена и деформирана плешива маймуна.

— Но аз ти доставих семинуса — един от братята, които искаше — измънка дрекавакът, вкопчил се с дългите си и тънки пръсти в ботушите на Роуг.

— Трябва да призная, че да го измъчвам, като не доведа до логически завършек минета му и да наблюдавам смъртта на сестра му, беше весело, но за всичко друго Шейд ми е безполезен. Той е проклет. А това значи, че органите му вероятно също са проклети. Трябва ми Рейт.

Ейдолон също можеше да му свърши работа, но Роуг и без това му беше устроил живот, изпълнен с мъчения. Умният и предан доктор всеки месец чинно търпеше от вампирите, които рано или късно щяха да го убият. Освен това Роуг имаше нужда от талантлив хирург, за да осъществи плановете си. И тъй като Шейд беше безполезен, оставаше единствено Рейт. А затова, дявол да го вземе, беше направо страхотно, защото точно той, според мнението на Роуг, трябваше да страда най-много от всички.

Бедният малък Рейт, толкова сломен и нещастен, защитаван от глупавите си, нищо неподозиращи братя. Глупаци! Роуг още от самото начало го беше прозрял. По-малкият му брат беше ходеща банка чудесни органи, която Роуг планираше да опустоши и да присвои.

— Ти отново ме подведе.

И той толкова силно изрита дрекавака, че той прелетя през огромния хол и се вряза в средновековната пейка. Когато нещастникът допълзя обратно, Роуг прие облика на Рейт. Преобразяването превърна изсушената, покрита с белези кожа, в гладка и равна.

— Съдейки по всичко, явно трябва да ти напомня как изглежда той, така че гледай.

И Роуг щеше да стане същият красавец, когато свалеше кожата на Рейт и вземеше всичките му органи за себе си.

— Скъпи?

Той се обърна, прославяйки сатаната, че беше успял да измени външността си до идването на Шериен. Демоницата от рода Батаги никога не беше виждала истинското му лице, а ако всичко се развиеше по план, нямаше да го види никога. Да, той имаше нужда от Рейт, и то колкото се може по-скоро. Рано или късно Шериен щеше да развие имунитет към менталния секс и да разбере, че въпреки спомените за всичките си оргазми, между тях не е имало полов акт.

— Какво има, Шер?

— Разбрах, че в подземието ти се е появил семинус. Може ли да си поиграя с него?

Той едва не се взриви от ревност.

— Дръж се далеч от подземието, лирила. Колко пъти съм те предупреждавал?

Тя нацупи симпатичните си устни и Роуг заскърца със зъби от досада. У него все още имаше безумни пориви на желание, също както преди, но „благодарение“ на загубата на детеродните си органи в огъня на „Бриймстоун“, той не можеше да ги удовлетвори. По-лошо мъчение от това не можеше да има. Да чувстваш възбуда, но да нямаш възможност да се чукаш. Той беше дал на Шейд да го усети, като позволи на Солис да се потруди над члена му. Но съдейки по всичко, кучката беше работила без себеотдаване, защото Шейд успя някак да се успокои, без да стъпи на прага между живота и смъртта… Той трябваше да е в агония от много часове, неудовлетворен и почти мъртъв… Тогава Роуг отново щеше да изпрати при него Солис, за да може тя да го доведе до оргазъм, и всичко да започне отначало.

Няколко мига на удоволствие, след което отново няколко часа мъчения. Отново и отново. Ммм, прекрасно!

Но всичко стана на пух и прах, защото Солис правеше толкова лош минет, също както изрязваше и органите на демоните, доведени от упирите. Ето защо му беше необходим Ейдолон. Да намери качествена медицинска помощ, беше също толкова трудно, колкото да си намери добър прислужник.

— Е, добре. — Шериен прехвърли през рамото си кичур дълга сребриста коса. — Тогава ще отида във „Вечност“. Ще се присъединиш ли?

Проклета да е! Негодницата прекрасно знаеше, че той нямаше да отиде в клуб, принадлежащ на вампири. Само от мисълта за това го обливаше студена пот.

— Ще се видим през нощта в покоите ни.

Тя му изпрати въздушна целувка и тръгна.

— Следвай я — заповяда Роуг на слугата, който седеше до горящата камина и гризеше кост. — Не искам пътьом да свърне в подземието.

Шейд с радост щеше да се възползва от възможността да я изчука, докато загубеше съзнание, а после с нейна помощ да се измъкне на свобода.

Трябваше да го убие. Или нареже на парчета. Органите на семинусите на черния пазар бяха безценни.

Но проблемът беше в това, че Роуг не знаеше със сигурност дали проклятието на Шейд — едно от най-изобретателните и ужасните — можеше да влияе на функциите на отделните части на тялото му.

Роуг правеше всичко това заради Шериен; за да бъде с любимата си и да може да я удържи в постелята си… Но нямаше как да си пресади органите на брат си и по този начин сам да се превърне в жертва на проклятието.

Да убие Шейд, би било прекалено елементарно. Не, той трябваше да измисли за него нещо, което да е сходно със страданията на Ейдолон. Оставаше само да разбере какво. Роуг беше убил майката на Шейд, но все още не беше разказал за това на брат си. Веселото си го беше запазил за после. А и смъртта на Скалк щеше да го измъчва… Но това не беше недостатъчно.

— С какво се занимава моят брат? Страда ли?

Вероятно не. Шейд винаги беше харесвал камшици и вериги.

Дрекавакът повдигна уродливите си рамене.

— Аз… мисля, че не. Онази самка шифтър го развлича.

Роуг се намръщи.

— Ще е по-добре да не се докосват един друг.

Ако негодникът намереше начин да получи удоволствие…

Я чакай… Ето, това е! Несравнимо мъчение, създадено специално за Шейд. И ако всичко се подредеше както трябва, той не просто щеше да страда до края на живота си…

А щеше да страда вечно.