Лариса Йон
Неудържимо желание (18)

Глава 17

Докато Шейд продължаваше да разговаря с брат си, Руна се върна в спалнята и седна на леглото, измъчвана от въпроса какво да прави. Шейд твърдеше, че няма намерение да я убива, но в този момент й беше трудно да му вярва. По един или по друг начин той все пак възнамеряваше да се избави от нея и затова тя все още се страхуваше.

Каква глупачка беше само. Да направи два пъти една и съща грешка.

Шейд влезе в стаята и застина на вратата с телефон в ръка; ръка, която беше станала почти прозрачна. Пръстите му се разтвориха и телефонът тупна на пода.

— По дяволите! — въздъхна той, без да направи опит да го вдигне.

— Какво става с теб?

— Не искам да говоря за това.

Руна скочи.

— Знаеш ли, че не ми пука какво искаш! Длъжник си ми!

Стори й се, че върху лицето му се изписа вина.

— Не мога.

— Мога ли поне разбера защо искаш да ме убиеш? Или тази тема също е в списъка със забранените? Смятал си, че само това е начинът, по който можеш да се освободиш от тази връзка? Или има друга причина? — Шейд не отговори и Руна се ядоса. Тя замахна и го удари по лицето с всичка сила. Ръката й веднага изтръпна, а върху скулата му се появи яркочервен отпечатък. — Боже, колко ли сте се смели с братята си за моя сметка? Няма как да не си си помислил: „Руна е толкова жалка, горката, и съвсем се е побъркала от самота. Врича ми се винаги да е до мен, макар че не е длъжна да го прави“.

В тъмните дълбини на очите му се размърдаха сенки.

— Никога не съм ти се надсмивал — горещо възрази той. — И не те смятам за неудачница.

Тя горчиво се разсмя. Звукът отекна странен и зловещ в тишината на дома.

— А би трябвало. Направо ми се повдига от самата мен. — Тя поклати глава и обходи стаята с поглед. — Знаеш ли кое е най-лошото? Даже и наясно, що за демон си, аз се влюбих в теб. За втори път.

— Не исках това, Руна. И го казах още в самото начало.

— Да, вярно. Каза ми. Определено ме накара да го разбера — гласът й беше пропит с горчивина. — Разбира се, нима сега мога да те упрекна? Ти с всички сили се опитваше да предизвикаш у мен омраза, а аз толкова много мечтаех за любовта ти, че си затварях очите за всичко. Виновна съм само аз. Е, надявам се, че ти е олекнало.

Да, тя определено имаше сериозни проблеми с мозъка. Същите, които имаше и майка й. Тя по същия начин не можеше да изостави своя мъж алкохолик; мъжът, който й изневеряваше и я пребиваше от бой. Очевидно Руна беше наследила този дефектен ген. В един момент баща й приключи с пиенето и престана да пуска ръце на жените, но по онова време тя толкова се беше разочаровала от него, че изобщо не й пукаше.

Да има начин поне част от тази горчивина и омраза да насочи срещу Шейд. Тя отмести очи от него, молейки се глупавата й наследственост да не позволи отново да падне в обятията му. Слабата светлина леко проблясваше върху кожените играчки по стените и те сякаш насмешливо й намигаха.

С колко ли жени ги беше използвал? И колко от тях беше заставял с тяхна помощ да проливат сълзи от наслада?

Горчивината заседна като буца в гърлото й. Гласът й не се подчиняваше, но тя някак си успя да произнесе:

— Нека всичко това приключи, Шейд. Искам чувствата ми към теб изчезнат. Не искам да приличам на майка си. — Тя захвърли халата и се приближи към стълба, от чийто връх висяха кожени белезници. — Давай! Накажи ме както всички останали. Не показвай страх точно сега.

— Няма да правя нищо с теб, Руна. — Гласът му секна и тя почти го съжали. — Никога повече.

— Това пък защо? С другите можеш, а с мен — не?

— Те го искаха по друга причина. В някои от тях се таеше мрак. Други просто харесваха болката. Защото тя ги възбуждаше.

— Вероятно и с мен е така — тихо проговори тя. — Всъщност аз съм твърдо убедена, че харесвам болката. Да те обичам, е болезнено, а аз не мога да спра.

— Престани да го повтаряш. — Той отстъпи крачка назад и едва не настъпи телефона. — Престани да казваш, че ме обичаш.

— Тогава ми помогни. Използвай камшика. Нека болката, която ме изгаря отвътре, да стане физическа.

— Руна — простена Шейд. — Моля те, недей. Моля те…

Тя притисна чело към стълба и затвори очи, като се опитваше да диша равномерно.

— Ще го направиш, Шейд. Длъжник си ми. Ти трябва да го направиш.

Той усети как коремът му се присвива. Догади му се. Да, той наистина й беше длъжник, но въпреки всичко не можеше да й даде онова, за което настояваше. Миналия път тя знаеше, че той няма да й причини болка.

Първия път тя беше движена от любопитство, докато сега изпитваше странна потребност, която Шейд не разбираше, но отчетливо усещаше благодарение на връзката им. Желанието й за подчинение изглеждаше тъмно, порочно и странно съблазнително като грях. В края на краищата Шейд се предаде, потръпвайки в очакване.

— Хвани се за стълба с две ръце — гласът му се беше променил и това го подразни. — Защото категорично отказвам да те окова.

За малко му се стори, че тя ще започне да спори — у новата Руна имаше достатъчно инат за това — но тя послушно обхвана стълба с такава сила, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

За първи път Шейд съжали, че не притежава дара на Рейт. Той с удоволствие би проникнал в съзнанието й и би я накарал да повярва, че е направил с нея всичко, каквото беше поискала.

Стройното тяло, притиснато към стълба в уязвима поза, и гъстите кичури коса, които я покриваха до талията, накараха Шейд да усети как въпреки нежеланието му, собственото му тяло недвусмислено реагира. Той внимателно премести косата отпред върху гърдите й и чу тихата й въздишка на очакване. Боже, тя наистина го искаше! Самият Шейд също започна да диша учестено. Той отчаяно се опитваше да сподави желанието си, но от това само се възбуждаше повече.

Може би щеше да може да я разсее, като редува болката с удоволствието… И наблегне на удоволствието. Шейд леко се успокои, че е взел правилното решение. Руна изобщо не беше толкова глупава, така че щеше да му се наложи да бъде убедителен.

— Изправи се! — заповяда той и тя трепна. Беше изненада, но се подчини. Какво пък, не беше зле. Като признак на награда, той прокара леко пръсти по закръгленото й дупе. Погали я бавно по корема и после плъзна ръка по-надолу. Тя сепнато вдиша и той се усмихна.

— Смъртните се чувстват много уязвими без дрехи.

— А демоните?

— Не всички. Аз определено не се чувствам уязвим — и след като го каза, се избави от панталона си. — Напротив, чувствам се много по-сигурен, когато съм гол. — Той застана пред нея. — Стига разговори. Нито дума повече, докато не разреша. — От изпълнения й с гняв поглед лесно разбра, че тя не беше очаквала точно това. — Какво, кученце? Смяташе, че ще се разминеш само с едно шибане с камшик? — и той се наведе към ухото й. — Това, което правя с телата на жените, го правя и със съзнанието им.

Шейд вдиша дълбоко и усети наситения аромат на кожата й, примесен с възбуда и гняв.

— Аз не искам точно това — не издържа Руна.

Чудесно! Може би сега щеше да чуе отказа й от цялото това безумие? Шейд се надяваше тя да го направи, преди да се увлече прекалено. Той все още можеше да мисли ясно, но колкото по-силно се разгаряше желанието й, толкова повече щеше да замъглява разума му. Още малко и щеше да остане единствено голият му инстинкт; инстинктът му и нейното желание.

— Какво казах относно разговорите? — изрече той и я плесна по дупето достатъчно силно, за да остави красив розов отпечатък. Шейд чувствено погали горещата кожа на мястото удара и допирът накара Руна да простене и се притисне към ръката му.

Проклятие, толкова му харесваше да я докосва! И да слуша тихите звуци, които издаваше, когато е възбудена. Той плъзна пръсти между краката й, докосна копринената й плът и започна да движи ръка напред-назад по начин, който накара дишането й да се учести.

Членът му се втвърди и Шейд стисна зъби, за да се сдържи и да не я обладае веднага.

— Твоята стоп-дума е Шейд. Повтори. И запомни.

— Ш-Шейд — прошепна тя и притисна дупето си към ръката му.

— Добре. Много добре.

Щеше да бъде много по-лесно, отколкото си мислеше. Той се усмихна, огледа висящите по стените секс играчки и избра кожена пръчка с дълга дръжка и плосък като лопатка подвижен край. Тази играчка при умело използване причиняваше умерена и приятна болка. А съчетана с правилните ласки, можеше да доведе до потресаващ оргазъм, който да бъде прикрит под формата на наказание.

Той пробно се шляпна по дланта и Руна подскочи от гръмкия звук.

— Ще ми разкажеш ли на какво се дължи желанието ти?

В очите и проблесна учудване.

— Какво?

— Очите в пода! — грубо я прекъсна той и я плесна отпред през бедрата. Тя послушно сведе очи.

— Нищо няма да ти кажа, докато се държиш така с мен.

— Сесиите протичат така, Руна.

— Аз не съм идиотка — промърмори тя, все още втренчена в пода. — Ако ти отговоря, няма да има нужда да бъда наказана за непослушание, нали? — След което предизвикателно вдигна очи и ги впи в неговите. — Ще ти се наложи да ме бичуваш, за да ме принудиш.

Шейд преглътна. И се изпоти. Паника го обзе.

— Какво? Мислеше да ме измамиш? Смяташе, че ще се пречупя, ако ме пошляпнеш няколко пъти с това? Налагало ми се е да понасям побои. Върви на майната си, Шейд, щом ме смяташ за толкова изнежена! — извика тя и изби пръчката от ръката му. — И вземи нещо по-сериозно. Като това например — и тя махна с ръка към стената.

Той проследи погледа й. Камшик. В устата му започна да горчи. Той се наведе и вдигна пръчката.

— Не!

Руна замълча. Той почти беше отстъпил пред непоколебимата й решителност, много по-голяма от неговата. Идиот! Беше я сметнал за слаба. В живота си не беше срещал по-силен човек от нея. Трябваше да се съсредоточи. И да блъфира.

— Първо — започна Шейд, като се стараеше да говори уверено, — ти ще ми разкажеш кой те е бил. — Той се досети още когато тя спомена баща си, но искаше да го чуе от нея. Без за това да му се налага да й причинява болка. Споменаването на побоите просто го беше изненадало.

Руна продължи да мълчи, вероятно решила да не говори, и Шейд прокара плоския връх на пръчката високо по вътрешната част на бедрото й. Той започна да описва бавни кръгове по кожата й и тя започна да трепери. От нея се разнесе пленителния аромат на очакване, но Шейд не можа да определи за какво точно: за камшик или за удоволствие.

— Баща ми, разбра ли? Моят баща негодник.

Шейд леко я погали между краката с мекия край. Нещо като награда за послушанието, и Руна простена от удоволствие.

— Разтвори крака по-широко… да, точно така. — Той продължи леко да я докосва по слабините. — С какво заслужи това отношение от него?

Тя трепна, но не събра крака.

— С нищо.

— Тогава защо той постъпваше така?

— Защото… пиеше.

Добре. Стори му се, че е успял да я разсее от камшика. Започна да я гали по-силно, като при всяко движение я докосваше по клитора.

— Значи е имал пристъпи на гняв? — Изведнъж в съзнанието му възникна плашещ образ — как Руна се пази от юмруците на баща си. По време на сесиите нерядко му се случваше да вижда откъслечни картини от чужди спомени, но този път видението му го потресе. Изведнъж му се прииска да убие онзи човек за всичко, което беше сторил с нея.

Сега поне беше наясно защо тя се опитваше да го провокира към насилие. Руна ненавиждаше баща си и смяташе, че ако Шейд започне да се държи по същия начин с нея, ще успее да намрази и него. Нима не съзнаваше, че няма да се получи? И тя, и Шейд, трябваше да разберат къде беше коренът на психологическия й проблем, но Руна все още не беше готова за това.

— Къде е той сега? — изрече Шейд с ръмжене, без да успее да овладее гласа си.

— Мъртъв е. — Болката, която усети в думите й, толкова го изненада, че той изтърва пръчката. — Изостави ни, когато бях тийнейджър. За последен път се видяхме, когато той умираше.

— Защо… защо толкова преживяваш смъртта му, след като не си могла да го понасяш?

Руна бързо се обърна. Очите й горяха от гняв.

— Защото по онова време вече му бях простила. Ако искаш да чуеш историята по-нататък — знаеш какво трябва да направиш.

Шейд погледна към камшика.

— От това няма нужда — тихо каза той в последен отчаян опит да я накара да премисли, но тя само поклати глава.

— Има. И ти го знаеш.

За нещастие, тя беше права. А това го вбесяваше. И го дразнеше. С тежки стъпки той се приближи до стената и свали камшика от куката, на която висеше. Камшикът натежа в ръката му като камък. Шейд се закле във всичко свято, че ще се избави от него. И ще го изхвърли веднага след това. Заедно с всички останали играчки.

Когато се върна при Руна, дишането му все още беше неспокойно.

— Къде беше майка ти, когато баща ти те биеше?

Тя го прониза с блеснали очи. О, да, определено имаше какво да каже. Но все още не беше готова. Трябваше й тласък.

Шейд застана до нея, сгъна камшика и го прокара по бедрата й. Докосването му не й причини болка, но от гърлото й се откъсна стон на изненада.

— Разказвай!

— Тя работеше през цялото време. И не се досещаше за нищо.

— Смяташ ли? — меко попита я той. Собствената му майка знаеше дори колко пъти на ден беше кихнал, макар да ги деляха километри. Шейд подозираше, че смъртните жени по нищо не се отличаваха от демоните.

— Тя не знаеше — едва процеди Руна през здраво стиснатите си зъби.

— Лъжеш — и той я шляпна с камшика.

— Не! — Гласът й затрепери. Най-накрая бяха стигнали до същината на проблема.

— Знаела е, но ти не можеш да се накараш да го признаеш.

— Не!

Емоциите й връхлетяха върху му като приливна вълна. Тя нямаше да каже нищо повече, освен ако той не й причинеше болка. Ръката, с която Шейд стискаше камшика, се вдигна, въпреки отчаяния му шепот: „не… не…“.

Ударът на камшика върху голия й гръб беше силен и върху кожата й веднага се появи ярка розова ивица. Руна не издаде звук. Шейд не издържа и продължи:

— Майка ти е знаела. И не е направила нищо, за да те защити. Признай го, Руна! Признай го, иначе никога няма да мръднем от тази мъртва точка.

Най-накрая тя изхлипа.

— Моята майка… Не мога!

— Можеш и ще го признаеш — настоя той и ръката му отново вдигна. Върху гърба й се появи нова линия, а в неговата душа — нов дълбок белег.

— Да — прошепна най-накрая Руна. — Тя знаеше. Не може да не е знаела. Но не направи нищо. — По скулата й се плъзна сълза и Шейд едва успя да се сдържи да не я махне с пръсти. — Защо тя не се намеси? Той ме измъчваше. Изневеряваше й. Изпиваше всичките ни пари дори ако след това трябваше да гладуваме.

Спомените явно й причиняваха силна болка, но въпреки думите, мракът в душата й оставаше. И той не можеше да пусне камшика. Тялото му не му се подчиняваше, защото се беше подчинило на желанието на Руна. Ситуацията беше излязла извън контрол и нямаше връщаше назад. Единственият начин, да спре всичко това, беше Руна да използва своята стоп-дума.

Шейд замахна отново.

— Руна, спри ме — помоли се той. Беше на път да повърне. Моля те! Моля те!

— Ние… — и тя преглътна с усилие, преди да продължи — … все още не сме свършили.

Проклятие! Той не успя да задържи ръката си и ударът му попадна върху горната част на гърба й. Той искаше да се извини, но не можеше. В миналото не беше съжалявал за нищо в подобни ситуации, защото се задействаха инстинктите му. Той нямаше как да се сдържи, когато трябваше да освободи чуждата душа от болката. Така, както не можеше да престане да диша. Но случващото се сега бавно го убиваше.

— Защо усещаш вина? Откъде е тази тъма у теб, Руна? — попита той. Всичко в него трепереше, но гласът му звучеше спокойно. — Аз безпогрешно я усещам. Още от първия ден.

Руна поклати глава.

— Говори! — извика той.

— Мразех го! — отвърна тя и заплака. — Така както и нея. Защото не искаше да се разведе.

Шейд не можеше да отмести очи от гърба й. Напрегнатите й мускули потръпваха, но не толкова от болка, колкото от гняв.

— Всички ние от време на време ненавиждаме родителите си.

— Не, не говоря за това. Държах се отвратително. Нарочно го провокирах, за да осъзнае мама, че трябва да се разведе с него.

— Но ти си била дете…

— Млъкни! — извика тя. — Ти не знаеш нищо!

Шейд изведнъж изпита непоносимо желание да я утеши. Той посегна към нея, но рязко спря и шумно вдиша през здраво стиснатите си зъби. Ръката му беше станала невидима. До лакътя. От ужас, дишането му се накъса. Той погледна към другата си ръка — тази, с която държеше камшика. Тя изглеждаше напълно нормална.

Ръката му отново вдигна камшика въпреки нежеланието му. Той опита да я спре със силата на волята си, но не успя. Още от самото начало му беше ясно, че няма да се получи, но поне опита. Имаше усещането, че под кожата му се забиваха остри шипове.

Камшикът със свистене се впи в гърба на Руна и тя изохка от болката, смесена с удоволствие. Шейд усети как пред очите му притъмнява, как съзнанието му се изключва и как тялото му се подчинява на вродения си инстинкт. Инстинктът, който сега щеше да му помогне да направи онова, което не се съгласяваше да извърши още от самото начало.

— Какво не зная? — чуваше той гласа си сякаш отдалеч и не го разпознаваше.

— Веднъж мама му постави ултиматум и той спря да пие. Превърна се в идеалния мъж и баща. Но беше прекалено късно — и тя простена тихо и мъчително. Шейд се приближи плътно до нея и леко докосна с устни розовите линии върху копринената й кожа.

— Защо?

Моля те, Руна! Не искам да започвам всичко отначало.

— Защото аз вече го ненавиждах с цялото си сърце — отговори тя. — Бях на шестнайсет. И веднъж го заварих с любовница.

Сърцето му сякаш препусна. Ето, това беше! Той отчетливо усети как вината и болката се надигнаха у нея подобно на черна вълна и започнаха да я задушават. Но Руна все още не беше готова да се пребори с нея.

— И какво направи ти?

— Ерик ме уговаряше да си замълча, но аз не го направих. Разказах всичко на мама. И се наслаждавах, че я накарах да страда… Боже! Получих такова удоволствие.

Емоциите й разкъсваха сърцето на Шейд.

— Ти си направила така, че двамата да се разделят?

Руна кимна.

— Мама… Тя се самоуби. Абсолютно напразно.

Той усети как кръвта във вените му замръзва.

— В какъв смисъл?

Тя наведе глава и отпусна рамене така, сякаш изведнъж омекна. Шейд недоумяваше как все още стои изправена.

— Бил е неизлечимо болен. Така ми каза, когато го заварих с онази жена… И че това е било последната им среща. А мама… Боже, Шейд!

— Какво?

Руна изхлипа.

— Нямаше нужда да знае за неговата измяна. За него всичко беше приключило. И ако аз не й бях разказала…

— Руна, не можеш да продължаваш да се виниш — каза Шейд, но думите му се сториха кухи и безсмислени. През последните години тя вероятно беше чувала хиляди пъти подобни брътвежи от брат си, които явно не бяха помогнали. Имаше само едно нещо, което можеше да свърши работа. И той изпадна в ужас, когато тя помоли за него.

— Още, моля те!

— Не мога — изрече той, но ръката му се вдигна и камшикът послушно полетя във въздуха. Дръжката прогаряше дланта му така, сякаш се беше враснала в нея и пуснала корени до самото му сърце; до онзи далечен и тъмен ъгъл на душата му, където се криеше черната му демоническа същност.

— Накажи ме — прошепна тя. — Не се сдържай! Накарай ме да си платя за всичко.

Пръстите му стиснаха дръжката по-здраво. Символите около врата му започнаха болезнено да пулсират и да се нагряват, защото неговата половинка го умоляваше. Инстинктът му налагаше да се подчини веднага, докато съзнанието му се гърчеше от отвращение. Той отново вдигна ръка. Не! Не\ Наложи се да приложи огромно усилие, за да се застави да пусне камшика, който падна на пода с глух звук. По слепоочието му избиха капки пот. Стиснал зъби, Шейд се подготви да изтърпи непоносимата болка, породена от инстинкта, който му налагаше да се подчини на половинката си. Той трябваше да й даде всичко, от което тя имаше нужда.

Търпи! Сдържай се! Краката му сякаш сами тръгнаха към стената, макар че го слушаха лошо. Той се ужаси, когато видя какво свалиха ръцете му от куката на стената. Камшикът беше направен от множество ивици преплетена кожа, всяка от които завършваше с остър метален шип.

— По-бързо! — гласът на Руна го примамваше и привличаше като магнит. Ръцете не го слушаха. Разумът му отчаяно се съпротивляваше. Всичко в него се присвиваше в очакване на нетърпима болка. Той замахна и се шибна с бича през гърдите. Кожата му сякаш се подпали. Усещането беше мъчително и едновременно с това — приятно.

Руна потресено извика:

— Какво правиш? Спри веднага!

— Не… не мога. — По странен начин болката го успокояваше и му помагаше да се справи със собственото му чувство за вина. Беше му хубаво да мисли, че няма защо да измъчва Руна. — Аз ще приема наказанието вместо теб — обеща той. — Ако трябва един от нас да пролее кръв, то това ще съм аз. Единствено аз. Само аз. — Изведнъж беше осъзнал, че е готов на всичко заради Руна.

— Не! — извика тя и свали ръцете си от стълба. Но Шейд изненадващо бързо се озова до нея и докато тя се усети, върху китките й щракнаха кожени белезници. — Аз… — по лицето й не спираха да се стичат сълзи. — Аз те обичам. Зная, че не го искаш. Прости ми, но не мога да направя нищо.

Той усети вълната на нежност, която бликна от сърцето й, и разбра, че тя най-накрая се беше освободила. Сега дори въздухът в стаята стана по-чист. Изпитаното облекчение накара Руна да разбере защо Шейд беше водил тук другите жени: за да изпитат най-силния оргазъм в живота си, който в известен смисъл продължаваше вечно. Нямаше нищо по-хубаво от това, една душата да бъде освободена от натрупалите се в нея чувства на вина, ненавист и горчивина.

Но Шейд все още не можеше да захвърли камшика. Той успя да помогне на Руна да прогони тъмата в душата си, но все още не беше успял да прогони собствената си. И нямаше представа как да го направи.