Лариса Йон
Неудържимо желание (17)

Глава 16

Шейд не искаше да изпуска Руна от поглед, докато се занимава с книжата в кабинета си. Но тя съвсем справедливо беше отбелязала, че той вероятно развива параноя. Така въпреки свитото си сърце, Шейд й разреши да се огледа в административното крило, докато съставяше графика с дежурствата на парамедиците и отхвърляше писарската работа, която се беше натрупала върху бюрото му, докато беше в подземието на Роуг. Да работиш в кожени ръкавици, беше неудобно, но Шейд не се решаваше да ги свали. И не само защото се страхуваше, че братята му или Руна щяха да видят ръцете му, а защото самият той не искаше да вижда как собственото му тяло изчезва късче по късче. Беше му много по-лесно да се преструва, че всичко е наред. Дори отлично.

— Може ли да си взема нещо за пиене от стаята за почивка? — попита Руна.

— Прави каквото искаш, само не излизай извън сградата.

— Вече ти обещах. Не се тревожи, никъде няма да ходя.

— Просто бъди внимателна. Някои от сътрудниците ни изобщо не са ангелчета. — Но проблемът не беше в това. Роуг се беше осмелил да се появи в болницата и Шейд не искаше да рискува.

Шейд чу как Руна тръгна към стаята и когато стъпките прозвучаха отново, той беше толкова потънал в работата си, че изобщо не допусна, че може да е някой друг. В рамката на отворена вратата беше застинал Рейт, чието напрежение буквално се излъчваше на вълни от него.

— Махни си ръкавиците.

По дяволите!

— Върви на майната си!

— Не ме карай да ти ги сваля аз.

Сърцето му ускори ритъма си. Рейт знаеше. Или поне се досещаше.

— Може би просто ще ми разкажеш какво се е случило?

Вместо отговор, Рейт обърна очи към тавана и Шейд разбра, че следващите му думи няма да му харесат. Макар че с брат му винаги беше така.

— Не исках да ти казвам по-рано. Обърнах се към съвета на семинусите. И ги попитах дали се е случвало инкуб да създаде връзка с варг. Знаеш ли какво ми отговориха?

— Нямам представа, но предполагам, че сега ще го чуя, нали?

Рейт изведнъж го погледна много сериозно.

— Случвало се е само веднъж и е завършило трагично. Връзката е била едностранна. Позната ситуация, нали? Шифтърите не могат да формират връзка с демони от нашия вид, така че онази самка по време на разгонването си е предпочела друг самец — също шифтър. След което двамата убили семинуса.

— Това не ме безпокои — отвърна Шейд. Дишането му се учести и започна да му се вие свят.

— Тоест, готов си да я убиеш?

— Рейт! — изръмжа ниско и заплашително той в отговор.

— Но ти казваше, че ще го направиш. Време е.

Шейд скочи, хвърли се към брат си и го повали на пода. Но Рейт успя да го удари по ребрата с такава сила, че болката прониза тялото му като светкавица. Гневът придаде на Шейд сили да я изтърпи. Във въздуха се размаха юмруци и той с удоволствие чу скърцането на кожата на ръкавиците, когато ръцете му се срещнаха с тялото Рейт. Ала брат му все пак успя да го удари в лицето. Устата му веднага се напълни с кръв, а пред очите му проблеснаха звезди. Шейд му отвърна с размах, като го удари с лакът в гърлото. Той започна да се отбранява по-сериозно, но в следващия миг усети как полита назад. Бюрото, върху което се приземи, се счупи под тежестта му и гръбнакът му едва оцеля. От болка и гняв всичко около Шейд потъна в червена мъгла. Той ясно осъзна, че Рейт не се биеше с цялата си сила — иначе лесно би счупил всичките му кости. Затова се преобърна, хвана брат си за глезена и го дръпна рязко надолу. Едва успя да се отмести, когато пред очите му се мярна юмрук, насочен право в носа му. Ударът беше поет от скулата и болката избухна в лицето му. Ръмжейки от ярост, Шейд отново се нахвърли върху брат си и със сила го удари в корема. Ударът накара Рейт да изохка, което си беше победа, макар и малка, защото той винаги търпеше мълчаливо.

Изведнъж две силни ръце сграбчиха Шейд за раменете и го издърпаха назад. Рейт се претърколи и се изправи, озъбен, с блестящи златисти очи. Самият Шейд вероятно изглеждаше по същия начин.

— Достатъчно! — извика Ейдолон и застана между тях. Шейд, без да му обръща внимание, се опита да го заобиколи и отново да се нахвърли върху Рейт, но големият му брат го хвана през кръста и го блъсна към стената. — Полудя ли? — изрева той заплашително. — За какво си мислехте и двамата?

— Лично аз — да пребия Рейт!

Ейдолон отново заби пръст в гърдите на Шейд.

— Това няма да помогне — но Шейд изобщо не го слушаше. Той мечтаеше само за едно: да пусне кръв на брат си. Рейт се приближи.

— Ами питай го защо не си сваля ръкавиците, Ейд? Шейд все още усещаше в устата си отвратителния вкус на кръвта.

— Затвори си шибаната уста! — извика той, и се опита да прониже Рейт с поглед. Брат му отвърна със същия поглед. Ейдолон пусна Шейд.

— Обясни какво става.

— Тъкмо смятах да отскоча до Ирландия, за да търся Роуг, когато изведнъж ме спря Люк. — Рейт говореше на Ейдолон, но не сваляше очи от брат си. — Каза ми, че Шейд изчезва. И аз дойдох тук. Исках да му влея малко мозък.

— Е, страхотно ти се е получило — изрече Ейд. Той се отмести настрани и присви устни с неодобрение.

— Хайде, Шейд! Свали си ръкавиците и ни докажи, че не ти пука за шифтъра. — Рейт поклати глава. — Тя ти помогна да преминеш през прераждането, но повече не ти е нужна. Ти каза, че ще я убиеш. Докога ще се бавиш?

Ейд се намръщи.

— Шейд, какво става с теб?

Не! О, не! Сърцето му се сви от болка. Не, не беше не — готов. А на Руна. Тя стоеше на прага бледна, с трепереща брадичка. Явно беше чула всичко. Някои сякаш го удари по главата. Сълзи. Дяволите да го вземат! Тя знаеше, че той я беше предал.

— Руна — изхриптя той. Тя изпусна кенчето с газирана вода и побягна. Той изруга, измъкна се от захвата на Ейд и понечи да се втурне след нея, но Рейт го хвана и го задържа.

— Ние ще се погрижим за нея. Но ти трябва да я забравиш. Веднага. И завинаги.

— Не! — Шейд не беше дори наполовина толкова силен, колкото Рейт, но все пак успя да се освободи от ръцете му и изхвърча от офиса. Трябваше да намери Руна преди братята си. Докато те не я бяха убили. От любов към него. Или докато Роуг не се беше добрал до нея. И не я беше убил от омраза.

Руна летеше по коридорите, усещайки как очите й парят от сълзите. Болката от предателството на Шейд прогаряше сърцето й като с нажежено желязо и я пронизваше до върховете на ноктите. Гаден кучи син! Беше й се сторило, че не му е безразлична; че той просто не може да го признае на глас… А той я беше измамил за втори път. С тази разлика, че вторият път самата тя му го беше позволила; с тази разлика, че този път нямаше да свърши като първия — само с разбитото й сърце. Той беше разрушил целия й живот. Ако те измамят един път — позорът беше за измамника. Ако те измамят втори път — позорът беше за теб. Ако го направят трети път… тя щеше да умре. Трябваше да се махне от болницата.

Задъхана се от страх, тя импулсивно търсеше изхода. Болницата беше разположена под земята, но линейките по някакъв начин влизаха и излизаха от нея. Трябваше някъде да има изход. Тя знаеше, че в отделението на Бърза помощ има Хараугейт — двамата с Шейд я бяха използвали, за да стигнат дотук. Както и да напуснат това място. Но тя дали щеше да може да го направи сама? Трябваше да се пренесе там, където беше безопасно. Някъде по-наблизо до щаба на армията. Ако Ерик стигнеше до нея преди Шейд, той щеше да я защити.

„Тя повече не ти е нужна!“

Думите на Рей се забиха в нея така, сякаш я прониза без жалостното острие на кинжал. Тя очакваше Шейд да опровергае брат си, но той мълчеше. Следващите думи едва не накараха сърцето й се спре.

„Ти каза, че ще я убиеш.“

Боже мили!

Руна нахлу в приемната на Бърза помощ, но рязко спря, щом забеляза, че медицинската сестра със синя кожа обърна главата си на 180 градуса и се втренчи в нея с ослепително белите си очи. „Успокой се! — заповяда си Руна. — Тихо. Не трябва да привличаш внимание.“

Отпред блещукаше Хароугейт и тя решително се насочи натам. Опита се да си придаде уверен вид, че знае какво прави и че е свой човек в болницата. За нейна изненада беше настигната от лаборанта, който й беше взел кръв за предишния анализ.

— Вече си тръгваш? — попита Франк. — И моята смяна свърши. Ще се възползвам от портала заедно с теб.

— Руна! — дочу се вик от фоайето. Шейд. Гласът му звучеше приглушено, но напълно отчетливо. Сърцето й пропусна удар. Трябваше да побърза и да се възползва от помощта на Франк.

— Да. Страхотно. Благодаря ти!

Двамата стъпиха под арката портала и веднага се озоваха в пълна тъмнина. Единствено картите по стените просветваха слабо. Стори й се, че лаборантът очаква да направи нещо. Руна чуваше гръмкото туптене на сърцето си, докато нервно се опитваше да съобрази как да извика картата на Съединените щати, която миналия път използва Шейд.

— Не търсиш ли това? — попита Франк и почука с върха на пръста си по странен на вид участък, който веднага се увеличи. Появиха се познатите очертания и той посегна към надписа Ню Йорк.

— Не, аз исках… — тя спря. Не трябваше да съобщава на сътрудниците на болницата, че отива във Вашингтон, в секретното военно подразделение. — Да, това ще свърши работа. Благодаря.

— Тогава Ню Йорк. Кой гейт?

Руна нямаше представа. Тя се вгледа в картата и се опита да намери точката, която беше по-близо до дома й. Имаше две такива. Тя се докосна до едната от тях и в следващия миг се озова под дърветата в тъмния парк. Достраша я, че щеше да се наложи да прекосява парка сама през нощта, но затова пък беше много по-безопасно от болницата и демоните, които възнамеряваха да я убият. В случай на нужда можеше дори да се преобрази. И сред най-отявлените негодни смъртни щеше да се чувства много по-спокойно, отколкото…

Смъртни ли? Франк беше смъртен. А смъртните не можеха да използват Хароугейт. Значи, това изобщо не беше Франк. О, боже! По гърба й се плъзна тръпка, но тя с усилие успя да съхрани неутралното изражение върху лицето си. Дори дишането й не се промени.

— Много благодаря — вежливо проговори тя и стъпи на тревата. Усети коленете си да треперят, но успя да направи една крачка. А после и още една. И още… Засега всичко беше наред… Зад гърба й се дочу ниско, заплашително ръмжене и Руна се обърна, задъхана от ужас. Демонът под арката изглеждаше така, сякаш беше овъглен от пламъци. Цялата му фигура беше изкривена по някакъв много странен начин. И съществото излъчваше ненавист.

Роуг.

Викът замря в гърлото й, когато той протегна към нея обезобразената си, приличаща на обгорели кокали ръка.

— Дребна твар! Ще те одера жива за това, което стори на Шериен!

Руна се затича напред толкова бързо, сякаш полетя. Спъна се веднъж, но не успя да падне. Върху лицето си усети въздушно течение и чу плясъка на крила секунди преди да види демона, който с глухо тупване се приземи пред нея. Той се усмихваше, оголил огромните си, остри като на акула зъби. Червените му очи я пронизваха, изпълнени с ненавист.

Тя беше безпомощна срещу него в сегашното си състояние, но преобразяването криеше рискове — за няколко секунди тя щеше да остане съвсем беззащитна. Трябваше по някакъв начин да спечели време. Затова замахна и стовари юмрука си в покрития му с люспи корем, а после го изрита с всичка сила в слабините — благодарение на Ерик и неговите уроци по самоотбрана.

Роуг изрева и изплю към нея някаква гадост, която я изгори, щом попадна върху врата и ръката й, но тя се втурна надясно към онази част на парка, която познаваше добре. Дърветата тук бяха гъсти и щяха да затруднят движението на по-едър летящ демон.

Дробовете й горяха от недостига на кислород, но тя не спря, докато болката в хълбока й не стана непоносима, а краката й не се подкосиха. По периметъра на парка имаше дълъг ров, и Руна, без да се замисля, скочи в него. Щом се озова на дъното му, тя се съсредоточи и се преобрази.

Кожата й се разтегна, костите й запукаха и тя мигновено усети мощен прилив на сила. После бързо се шмугна зад близките храсти и се вслуша в пукането на сухите клоните и шума на листата. Роуг се приближаваше. Той се появи иззад дърветата в нова форма, която беше много по-страшна от обезобразеното от огъня му тяло. Защото беше в облика на Шейд.

— Руна? Аз съм. В безопасност си.

Само че тя не беше чак такава глупачка. Ако Роуг смяташе, че тя ще се хвърли към Шейд веднага, щом той я повика като дресирано куче, то определено го очакваше изненада. Защото безкрайно се заблуждаваше. Тя не мръдна от мястото си, изчаквайки го да се приближи. Роуг огледа още веднъж поляната и изведнъж се втренчи право в нея.

— Зная къде си.

Руна скочи, прелетя над храста и се вряза в широката му гръд. Сблъсъкът запрати и двама им на земята.

— Мамка му! — изохка демонът. Да, той явно отлично копираше навиците на брат си. Роуг замахна с ръка и отблъсна Руна към ствола на дървото. Тя се удари в него, но веднага скочи на крака. В облика си на варг тя беше по-силна, отколкото Шейд в облика му на човек.

— Руна, чуй ме — проговори меко и ласкаво демонът с гласа на възлюбения й. Явно Роуг познаваше много добре всички в болницата, защото тя почти му повярва. — Не искам да ти причиня болка. Преобрази се и ще поговорим.

Тя отново му се нахвърли. И този път почти успя. Ноктите й се забиха в раменете му, а челюстите й почти се сключи около гърлото му. Устата й се напълни с топла, гореща кръв. Тя стисна по-здраво зъби и… усети как скубе козина.

Роуг изведнъж се беше превърнал в огромен черен шифтър, също както го беше направил Шейд по време на пълнолунието. Ръмженето му предизвика тръпки по цялото й тяло. Зверовете се затъркаляха по земята, като се хапеха един друг, и навсякъде се разхвърча козина. Руна се съпротивляваше с всички сили, но Роуг я обхвана с лапи, преобърна я и я притисна към земята с муцуната надолу. Няколко секунди той я задържа така, захапал тила й. Ноктите му се бяха забили под ребрата й и той продължаваше гърлено да ръмжи. Роуг беше поне два пъти по-тежък от нея и — о, боже! — Руна изведнъж усети как в бедрото й се опира твърд член.

От гняв и безсилие очите й се насълзиха. Тя беше сигурна, че Роуг ще я убие, но не преди да я изнасили и измъчва. Затова мислено закрещя от ужас, с надежда да бъде чута от Шейд. Най-вероятно той нямаше да си направи труд да откликне на зова й; точно обратното — щеше да се зарадва, че някой ще свърши мръсната работа вместо него. Трябваше да остане в болницата. Разбира се, Шейд възнамеряваше да я довърши, но той поне би го направил бързо.

Тя отново се напрегна, събирайки силите си за нова атака, но Роуг я притисна по-силно към земята. И двамата кървяха, но изглежда, неговите рани бяха по-тежки. Странно, но демонът сякаш се сдържаше… Сякаш се опитваше да не й причинява излишна болка.

Ситуацията напълно беше излязла извън контрол. Шейд успя да стигне до Хароугейт и да види как Руна влиза вътре. Но когато забеляза до нея Франк, кръвта във вените му се смръзна. Смъртните не можеха да използват портала.

Той едва не полудя, докато чакаше порталът отново да заработи. Сдържаше го единствено присъствието на Ейдолон. Когато порталът се освободи, той се втурна в него заедно с братята си. Шейд не хранеше опасения по повод нетърпението им. В момента на тях не им пукаше за Руна, защото бяха тръгнали след Роуг.

Нишката на обвързването им буквално трепереше от обхваналия я ужас и настойчиво му показваше пътя към нея. Без да се бавят, Ейдолон и Рейт тръгнаха след Роуг. Шейд го видя как се преобразява и полита над дърветата. Дано успееха да го хванат. В момента го интересуваше не Роуг, а вълчицата, която продължаваше да притиска към земята.

Тя трепереше от умора, страх и безсилен гняв, което му помогна изключително много да сдържи възбудата си, която го беше обхванала по време на схватката им. Дали тя все още го смяташе за Роуг?

Вероятно Руна се страхуваше и от него. Тази мисъл предизвика болка в сърцето му. Той не беше чудовище. Не беше. Но защо дори сам не вярваше на думите си?

— Руна…

Вместо името й, от устата му излезе дрезгаво ръмжене и Шейд се усети, че все още не се беше преобразил. Той бавно и внимателно разтвори зъбите си, с които я беше захапал за тила, но не се отмести. Тя отново се напрегна и той се съсредоточи, за да приеме обратно облика на семинус. Вълчицата беше огромна и Шейд беше наясно, че рискува.

— Руна. Аз съм.

В отговор тя започна злобно да ръмжи. Да, определено нямаше да му е лесно.

— Мога да ти го докажа. Роуг не знае как се запознахме двамата с теб — зашепна той на ухото й, отърквайки скула в меката козина, която гъделичкаше устните му. — Той няма как да знае, че в онзи ден те изведох от кафенето и те обладах в задната пресечка. Ти беше толкова сексуална и толкова тясна, че едва не свърших още преди да вляза в теб.

Докато говореше Шейд се вслушваше в тъмната тишина на нощта. Затова чу как се учести дишането й при споменаването на онзи ден.

— Той не знае, че най-много обичам да те наблюдавам, докато ти дарявам удоволствие. — Руна притихна под него и той разбра, че тя му беше повярвала. И беше осъзнала думите му. — Ти знаеш, че това съм аз. Преобрази се. Мога да ти обясня онова, което чу в болницата. — Той веднага усети как напрежението в тялото й отново се повиши. Усети колко е объркана и колко я боли. — Моля те, лир… — той се спря по средата на думата. Лирша? Това ли възнамеряваше да изрече? Любима? Възлюбена моя? Дявол да го вземе! — Поговори с мен, моля те.

Тя трепереше цялата, но продължаваше да мълчи.

В далечината се дочуха гласове. Смъртни. Засега достатъчно далечни. Нямаше защо да се тревожи, но щеше да е по-добре, ако продължат този разговор на друго място. Демоните, според правилата, бяха невидими за хората, освен ако самите те не искаха да бъдат видени. Но демон в човешка форма и варг нямаше как да останат незабелязани.

— Сега ще те пусна. Не прави резки движения — и той бавно се отдръпна. Коленичи до нея, с ръце върху бедрата си, като се опитваше да изглежда колкото се може по-безобиден. И беше чисто гол. Дрехите му — разкъсани на парчета — лежаха на купчина на земята до тях. Този факт също трябваше да помогне. Той се осмели да погледне към ръцете си и видя, че бяха станали прозрачни до китките. Също както и краката му до глезените.

В този момент Руна скочи, обърна глава към него и му се озъби. О, тя беше просто огромна! И толкова красива. Козината й проблясваше на лунната светлина, а очите й светеха с жълт пламък.

— Ела тук — умоляваше я той. И беше искрен — прекалено много беше заложено на карта. Тя можеше да го убие или просто да го изостави. В случая това нямаше да е от значение, защото той така или иначе щеше да умре.

За миг въздухът сякаш застина. Руна тихо изсумтя и започна да се трансформира. И тъй като Шейд знаеше, че тя не иска да я гледат в този момент, си наложи да отмести очи. Той изчака, докато пукането на костите й спре, и когато отново я погледна, тя вече стоеше гола пред него.

— Трябва да отидем на безопасно място — започна да я убеждава той с ласкав глас, но по изражението на лицето й бързо се досети, че беше казал грешните думи.

— Безопасно? — и тя се разсмя горчиво. — С теб? Шегуваш ли се? Защо ме спаси от Роуг? Да го беше оставил да свърши всичко вместо теб.

— Наясно съм какво чу, но се кълна, че не смятам да те убивам.

— Ще оставиш това на някого от братята си ли?

— Никой няма да те докосне дори с пръст. Няма да им позволя, Руна.

Тя обви ръце около себе си и започна да трепери.

— Но си възнамерявал да им позволиш.

— Да — отговори честно той, наясно, че времето за лъжи помежду им беше минало.

В очите й избухна болка. Той би направил всичко, за да я успокои, но двамата отдавна бяха прескочили този етап на отношенията си.

— Ти явно мечтаеш да се освободиш от тази връзка. Дори не съм предполагала, че толкова силно ме мразиш.

Боже! На Шейд толкова му се искаше това да е истина. Жалко, че Руна не знаеше колко много беше раздразнен той от факта, че не може да се застави да я ненавижда.

— Точно в това е проблемът, че не изпитвам омраза към теб — изръмжа той.

— Сериозно? — тя го гледаше, зяпнала от изненада. — Явно не е шега. Ти искаш да ме мразиш? Ама ти да не си някакъв изрод?

И тя недоволно тръсна глава, явно в опит да разбере какво се криеше зад странните му думи.

— Чуй ме… — изрече той, но замълча, щом чу стъпките. Шейд скочи на крака и прикри Руна с тяло. Много се надяваше това да е един от двамата му братята; и то желателно този, който беше способен да мисли разумно.

— Кой е това? — шепнешком попита Руна.

— Не се показвай.

Иззад дърветата се появиха двама демони и сърцето на Шейд едва не спря. Демоните бяха от различни видове — единият беше найтлиш, а втория — семинус, който още не бе преминал през прераждането. Шейд можеше да види по символите му, че двамата с непознатия имаха в миналото общ прародител. Демоните бяха с униформата на Карцерис — органа, който залавяше и затваряше демони, нарушили неписаните им закони.

Найтлишът пристъпи напред.

— Шейд, сине на Кейн, обвинен си в убийството на варг, с цел да му попречиш да реализира Правото на първия. Какво можеш да кажеш в своя защита?

— Ти си убил Люк? — ахна Руна.

— Много ми се иска да дам положителен отговор — каза Шейд — но не съм го направил аз.

Семинусът сведе глава.

— Този въпрос ще го реши Съдът. Твоето заявление е прието като такова. Последвай ни.

Ще имат да вземат да ги последва! Разбира се, съдът щеше да изясни всичко, но той не можеше да остане в затвора и да изчака, докато бъде оневинен. Роуг беше тръгнал след Руна и той не възнамеряваше да я оставя без защита.

Затова Шейд само се усмихна.

— Разбира се. Разрешете ми да се сбогувам — и преди демоните да му откажат, той се обърна към Руна. Погледът й беше изпълнен с недоумение и гняв; гняв, който се усещаше и в напрегната й поза.

— Сега ще побегнеш към Хароугейт — прошепна той в ухото й. — Аз идвам след теб. Чакай ме две минути. След това търси или Ейдолон, или се премести в болницата, ясно?

— Не, не е ясно.

— Не спори… — пръстите на найтлиша се вкопчиха в рамото му. Шейд се обърна и с размах заби юмрука си в грозното му лице, преди да извика: — Руна, бягай!

Разбира се, тя направи точно обратното — нахвърли се върху семинуса и успя да го изненада, докато той се опиташе да помогне на колегата си. Шейд беше успял да забрави колко беше добра тя в схватките, но сега не беше моментът да й се любува. Той години наред беше тренирал заедно с Рейт, но найтлишът беше по-висок и по-силен, и докато Шейд го повали и обездвижи, изминаха скъпоценни минути. Той го удари два пъти в корема, след което се хвърли на земята, претърколи се и го подкоси с един добре премерен удар зад коленете. Демонът отхвърча в канавката. Шейд скочи и бързо стовари длан в носа на семинуса. Когато демонът отстъпи, прикрил лицето си с ръка, Шейд хвана Руна за ръката и двамата се втурнаха към Хароугейт. Щом влязоха вътре, Шейд визуализира карта и избра Коста Рика. Двамата успешно излязоха от портала и се затичаха към пещерата. Щом стигнаха, Шейд отключи вратата и бързо издърпа Руна вътре.

— Проклятие! — изруга той, когато каменната врата зад гърбовете им се затвори. — Яката съм загазил. — На всичкото отгоре беше гол. Преди това нямаше да му направи впечатление, но сега реши, че Руна нямаше да оцени този факт по достойнство. А и трябваше да прикрие онези части от тялото си, които вече бяха станали прозрачни. Затова се насочи към спалнята, докато тя му дишаше във врата.

— Какво беше това? — попита тя.

Той й подхвърли халата.

— Кое по точно?

— Всичко — отговори тя, докато го обличаше. — Но повече ме интересува дали могат да ни открият.

— Могат да ни проследят чрез портала — обясни Шейд докато си навличаше дънките. — Но когато излязат от него, няма да бъде толкова лесно да открият бърлогата ми. Дори и да разберат къде сме, ще им бъде трудно да проникнат вътре. Пещерата си остава най-доброто скривалище, в случай че Роуг не знае за нея. И следователно не може да им даде местонахождението й.

— Кои бяха тези? Демони полицаи?

— Нещо такова — смота думите той, докато ровеше в шкафа и търсеше потник и ръкавици.

— А съдът?

По дяволите, къде бяха изчезнали всичките му ръкавици?

— Шейд?

Той изруга и се насочи към скрина. И там не намери ръкавици.

— Това са демоните, които извършват правосъдието по нашите закони. Ейдолон едно време е бил на такава длъжност, така че горе-долу зная какво мога да очаквам. В крайна сметка те ще открият истината, но аз нямам време да чакам в килията.

Руна се намръщи.

— Ти там… ще… се измъчваш ли без мен?

Шейд поклати глава в отрицание.

— Килиите са построени така, че напълно да задоволяват нуждите на затворника в съответствие с неговия вид. Вампирите например, по време на пребиваването си там не изпитват глад; инкубите не се нуждаят от секс… все неща в този дух. — Разумните и предвидливи служители на правосъдието се бяха погрижили за всичко. — Ти вярваш ли, че не съм го направил?

— Че не си убил Люк ли? — и Руна поклати глава — Сигурна съм, че не си виновен. Почти през цялото време беше до мен в болницата.

— Вероятно е работа на Роуг — каза Шейд и разтри основата на носа си. За зараждащата се болка в главата му нямаше лек. В слепоочията му нарастваше отвратителна пулсация. — Той го е убил, приел облика ми, а после ме е предал на съвета. Става все по-нагъл.

Шейд взе сателитния телефон, излезе от пещерата, за да хване по-добър сигнал, и набра номера на Ейдолон, който отговори след втория сигнал.

— Шейд?

— Да.

— Добре ли си? В безопасност ли си?

— Засега — да. След мен са двама Карцерис.

— Зная. И ти само си утежнил ситуацията, когато си избягал.

— Не мога да изоставя Руна. Или двамата с Рейт вече успяхте да се погрижихте за Роуг?

— Мерзавецът ни се изплъзна. Изглежда, че е ограбил хранилището ни с лекарства в болницата.

Шейд изруга. Роуг можеше да открадне нещо наистина опасно.

— Трябва по-сериозно да се заема с издирването му. И мисля, че трябва да скриеш Тейла.

— Вече го направих. Изпратих я в щаба на Егида. Когато е необходимо да се видим, Кайнан ще я съпровожда до болницата. Как е Руна?

Тя беше излязла заедно с него и сега, кръстосала ръце, стоеше мълчаливо и спокойно. Само огънят, който пламтеше в очите й, показваше, че всъщност е много далеч от спокойствието. Шейд реши, че тя все още му беше ядосана заради думите, чути от нея в болницата.

— Тя е добре.

— Наистина ли? — Ейдолон изведнъж започна да шепне и Шейд трябваше да се напрегне, за да го чуе. — С теб става нещо. Рейт го преживява тежко и аз едва успявам да го удържа.

— Мислиш ли, че може да си причини нещо?

— Колкото и невероятно да звучи, той се опитва да се държи в ръце. Само защото е готов да тръгне да те търси. И защото мисли, че имаш нужда от помощ.

Главоболието му се усили.

— По дяволите, не искам да му казваш къде сме.

— В такъв случай по-добре двамата да не мърдайте оттам. Освен ако ти не…

— Не започвай!

— Злосърдието е, нали? Влюбил си се в Руна.

Шейд рязко си пое въздух.

— Не мога да говоря сега за това. — Иначе цялата тази кошмарна ситуация щеше да стане още по-реална. И без това скоро щеше да се превърне в безплътен дух.

Ейд грубо изруга.

— Няма да те дам просто така.

— С нищо не можеш да ми помогнеш. Аз съм си виновен.

Шейд непрестанно правеше грешки още от деня, в който го бяха проклели. Той беше свикнал да мисли, че Рейт е черната овца в семейство, но самият той го беше надминал с грандиозна преднина.