Лариса Йон
Неудържимо желание (16)

Глава 15

Докато вървеше към административния корпус, Кайнан си спомни как го викаха при директора на училището. Само че този път го викаше Ейдолон. Стомахът му се присви от тревогата.

Вратата на кабинета се оказа отворена. Ейд седеше зад бюрото, кръстосал ръце, протегнал дългите си крака върху него. Рейт стоеше в ъгъла с непроницаем израз върху лицето. Това не предвещаваше нищо добро.

— Затвори вратата — студено започна Ейдолон — и ни разкажи откъде познаваш Ерик Вагнер.

— Познаваме се от армията — едва изрече Кайнан, след като с усилие преглътна буцата в гърлото си.

— Дай си ръката.

„Това пък защо?“ — изненада се той, макар че изобщо не помисли да откаже. Ейд го хвана за китката и притисна с пръсти вената му.

— Казвам истината. И няма защо да се правиш на детектор на лъжата. А точно това се опитваш да правиш, нали?

— Именно — отряза го Ейдолон. Незнайно защо на Кайнан му стана много обидно. — Кажи ми откъде знае за болницата?

О, боже! Сърцето му лудо се разтуптя. По време на пребиваването си тук Кайнан не беше направил нищо лошо, но предишната му работа в Егида сега му се струваше като предателство.

— Аз му го казах. Миналата година. Когато разбрах за нея от Тейла. Но тогава все още не работех тук.

— Кой още знае? — Кайнан замълча и Ейдолон болезнено го стисна. — Кой?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

Очите на Ейд гневно проблеснаха.

— Помисли си добре. Длъжен съм да защитя това място.

— Няма за какво да се тревожиш.

— Тогава защо военните са изпратили сестрата на Ерик да те търси?

От минута на минута ставаше все по-зле.

— Дори не знаех, че той има сестра.

— Има — обади се и Рейт. — Така се случи, че тя е половинката на Шейд.

Явно светът беше малък, а армията — още повече. Дяволите да го вземат, нищо чудно, че я бяха изпратили след него. Той отдавна не числеше на служба при тях, но за известно време им беше информатор. Докато не започна работа в болницата. Тогава прекъсна всичките си контакти и с Егида, и с Подразделение Хикс. Само от време на време помагаше на Тейла. Предишната му работа будеше прекалено много спомени, а най-неприятно беше, че сега се чувстваше така, сякаш беше преминал на страната на врага. Ако военните разберяха с какво се занимава тук, лесно щяха да го приберат и затворят за неопределено време. И дори да направят нещо по-лошо.

— Моля те, Кайнан — за пръв път в живота си той чуваше Ейдолон да говори с някого с такъв тон. — Отговори ми.

— Не мога.

В същия миг Рейт до него се озова. Прегърна го небрежно през раменете и го стисна. Пръстите на ръката му притиснаха някаква точка върху тила на Кай и напълно го обездвижиха.

— А беше започнал да ми харесваш, смъртен — тихо проговори на ухото му Рейт. — От цялата си душа се надявам да не си поставил болницата под удар. — Гласът му зазвуча по-ниско и по-грубо: — Хайде да видим какво се крие в жалкото ти човешко мозъче.

Пазителите винаги носеха със себе си магически талисман, който ги защитаваше от чуждо проникване в съзнанието. Кай беше изхвърлил своя преди месеци. Въпреки това той помнеше основите на заклинанието и затова побърза да го изгради. Усилията му накараха Рейт да се разсмее.

— Мислиш ли, че ще помогне?

Кай изведнъж се озова на плажа. Напълно сам, ако не се смяташе силуетът на жена в далечината, която вървеше към него. Тя носеше розова плажна рокля, дълга до коленете; същата като тази, която някога имаше Лори. Сърцето му се присви от горчива надежда и затуптя по-бързо. Колко много непознатата приличаше на нея. Жената се приближи и се усмихна. С усмивката на Лори.

Браво на Рейт! Кайнан знаеше, че това беше негова работа, но все пак не можа да се сдържи и въздъхна: — Лори?

Тя се затича и се хвърли върху гърдите му. От тласъка той се олюля и падна на пясъка, като я увлече след себе си.

— Що за глупости? — изрече той. — Ти си мъртва. Рейт, приключвай!

— Шшт — отговори тя и притисна пръст към устните му. — Разкажи ми за Ерик.

Той поклати глава. В ушите му шумеше, мислите му се лутаха. Менталните му щитове се огънаха.

— Кайнан, разкажи ми.

— Ерик служи в Подразделение Хикс — отряда за паранормални явления. — Проклятие, наистина ли той беше казал това на глас?

— Да, каза го — и Лори потърка нос във врата му така, както правеше винаги когато искаше да правят любов бавно. — Ти си им казал и за болницата на демоните. Нали?

Кайнан въздъхна тежко, но усещането за неправилност на случващото се не отминаваше. Рейт беше… Кой беше този Рейт?

— Отговори ми, любими — прошепна нежно Лори.

— Да, казах им. Но не им разкрих местоположението й. — Когато самият той беше разбрал за нея, вече не работеше за военните.

— Кажи им.

— За нищо на света.

— Скучая по теб, Кай. Прости ми за всичко. — Лори плъзна ръка по корема му. Пръстите й се промушиха под колана на панталона му, преди да го яхне и да започне да се отърква в слабините му така, както го беше направила Джем. А Джем беше толкова сексуална и…

— Моля те, Кай. Нека правим любов.

— Толкова те обичах, Лори. — Той я прегърна и се превъртя с нея така, че сега тя лежеше на гръб, а той — върху нея. Кайнан рязко вдигна ръцете й нагоре и ги притисна към пясъка. Нямаше да допусне повече да го прави на глупак. — А ти ме предаде и ме изхвърли. — Тя се извиваше срещу него, в опит да го възбуди. Не се получаваше.

— Разкажи ми за болницата за демони. Какво точно съобщи на Подразделението?

Кайнан се намръщи.

— Не съм контактувал с тях от нощта, когато те видях с Рейт.

Рейт! Шибан кучи син такъв!

Изведнъж Кайнан отново се върна в офиса на Ейдолон с лудо туптящо сърце.

— Проклет да си! — прошепна той. — Проклет да си!

Той се отскубна и се отдръпна от демона. Краката едва го удържаха и се наложи да се хване за края на бюрото на Ейд. След което застина и се присви. Очите му останаха затворени, докато той отчаяно се опитваше да се вземе в ръце. Лори изглеждаше толкова истинска, но Рейт го беше принудил да признае реалността.

— Аз толкова те обичах, Лори, макар че ти ме предаде…

Обичал ли? Нима вече не я обичаше?

Той се олюля от преживяното сътресение и продължи борбата си с гаденето, докато слушаше как Рейт преразказва на брат си какво беше успял да изкопчи от подсъзнанието му.

— Съжалявам, че ни се наложи да прибегнем до този метод — каза Ейд. — Но трябваше да разберем какво криеш. Ние ще си траем за Подразделението, докато те не ни закачат. Обещавам!

Без да отваря очи, Кайнан кимна. Той наистина ги разбираше. На тяхно място щеше да постъпи по същия начин. Както всъщност и правеше, докато работеше в Егида.

— Ако имаш нужда да си починеш, не се притеснявай — Ейдолон излезе и той остана насаме с Рейт.

— Добре ли си?

Кайнан рязко се обърна към него и стаята се завъртя.

— Върви на майната си!

— Защо се сърдиш на мен, а не на Ейдолон?

— Защото той ръководи болница и персонал. И иска да ги защити, а ти… — Ти си ми приятел. Сериозно? Само защото Рейт веднъж беше пил от него? Е, добре де, от няколко месеца двамата заедно посещаваха залата за тренировки и играеха видео игри. Но нима това можеше да се счита за приятелство? Да, той определено се беше побъркал от самота, щом вече си вярваше сам. — Ти бягаш от това като от чума.

— Смяташ ли, че ми беше приятно да те измъчвам с образа на покойната ти жена? — тихо попита Рейт.

— Сам казваш, че не ти пука за нищо и за никого.

Рейт се напрегна и сега вече изглеждаше обиден.

— Това не означава, че ми харесва да гледам как хората около мен страдат.

Кайнан насмешливо изсумтя.

— Ама, разбира се, че не! Ти си толкова състрадателен.

— Бих те избавил от тази болка, смъртен, само ако можех — едва чуто каза Рейт и бързешком се изнесе от кабинета.

С омекналите си крака Кайнан успя някак си да се добере до стола на Ейдолон и тежко се отпусна в него. Ама че работа! Обърканите му мисли се въртяха и скачаха безразборно насам-натам — Лори, Джем, начинът, по който и двете бяха свързани с болницата, Егида, Подразделение Хикс. Той успешно избягваше да мисли за това с помощта на работа и алкохол, но сега всичко се беше стоварило върху му изведнъж.

Той беше наясно с едно: болницата трябваше да бъде защитена. И то не само заради личните му симпатии към Ейдолон и братята му. Знанията, които можеше да получи тук, щяха да бъдат безценни за хората, но само ако успее да убеди Ейд да ги сподели. Кайнан предполагаше, че около десет процента от заболяванията при смъртните по един или друг начин бяха свързани с демоните. А една голяма част от тях възникваха, защото демоните си вземаха за половинки смъртни. Джем също беше стигнала до този извод, докато работеше в болницата на хората.

Как сестрата на Ерик се беше оказала обвързана с Шейд? Той разтри тила си и простена, когато се опита да отпусне скованите си от напрежение мускули. Ако тя беше казала на брат си, че Кайнан работи в болницата, то това щеше да бъде краят му. Подразделението веднага щеше да изпрати по следите му спецотряд и да го залови.

Трябваше да се свърже с Ерик.

И веднага след това трябваше да реши още един настоящ проблем. Този, който го преследваше в кошмарните му нощи и обземаше мислите му през деня. Джем.

Най-изненадващо Шейд не коментира факта, че Руна отказа да му се подчини. На нея дори й се стори, че това му хареса.

Добре, защото в бъдеще щеше да се повтаря нееднократно. По-рано тя беше страхливка. Всъщност каква ти страхливка: беше си направо безгръбначна. Но нападението на шифтъра я беше направило по-силна. Също както и престоя й в подземието на Роуг. Шейд по някакъв начин беше успял да я изкара извън кожата й, но сега поне беше наясно колко силна нужда имаше той от нея…

Докато вървяха по полутъмния коридор, скулите й порозовяха от срам. Той беше споменал, че при двойките на семинусите последната дума има жената, но това не означаваше, че тя ще започне да злоупотребява.

— Къде отиваме сега? — попита Руна, докато разглеждаше странните отвори на пода и се чудеше защо бяха нужни.

— В кабинета ми. Трябва да съставя новия график на дежурствата — обясни той и крадешком я погледна. — Не пипай!

Тя бързо отдръпна ръката си от гаргойла, който галеше.

— Защо?

В изкусно създадената от бял мрамор скулптура красиво се преплитаха тъмни и златисти жилки.

— Хапе.

Тя стреснато отстъпи назад и забърза по коридора след Шейд. Но можеше да се закълне, че едното ъгълче на устните на статуята насмешливо се повдигна.

— Болницата ви наистина е страшна — измърмори тя, докато го догонваше.

Но затова пък не миришеше като болниците на смъртните — на антисептик и на тънкия, едва доловим мирис на болест и смърт. Тя трепна. В паметта й изплуваха мъчителни образи на умиращата й майка в стая, заобиколена от апаратура. След година там умря и баща й.

— И така… От колко години работиш като парамедик? — попита тя, защото не само искаше да се разсее от неприятните си мисли, но и защото наистина изпитваше любопитство.

— Малко повече от четиресет. На всеки десет години преминавам обучение заедно със смъртните, за да съм в крак с новите техники и методи на лечение.

— Значи, си отдаден на работата си с цялата си душа — и тя се приближи към него, за да пропусне напред някакво страшно двуглаво същество. — А защо избра точно тази професия?

Той въздъхна, наясно, че трябва да й обясни колко беше сериозен.

— Освен че притежавам способност да съблазнявам жените и да се възпроизвеждам, аз умея отлично и да лекувам. Когато с братята ми направихме болницата, реших, че няма да изгубя няколко години, за да стана лекар — и той присви рамене. — Спецификата на работата ми позволява да оказвам първа помощ на пациенти, а после да ги предавам в ръцете на други специалисти. Така не ми се налага да прекарвам с тях много време и да се привързвам. Както го прави Ейдолон например.

— Не е необходимо непременно да се привързваш.

— Зависи от гледната точка.

Изглежда, че Шейд имаше само една гледна точка по този въпрос. Двамата свиха зад ъгъла и Руна едва не връхлетя върху клетка, в която имаше някакъв крилат демон. Съдейки по извития черен клюн и силните остри нокти, съществото явно беше хищник. Руна дори не искаше да се замисля какво точно ловуваше то. Демонът просъска срещу нея и запляска с едното си крило. Другото беше гипсирано.

— Какво е това? — попита тя, като внимателно заобиколи клетката.

— Нещо като чистач.

— Нима не трябва да го види ветеринар или нещо такова?

Тя изумено наблюдаваше как Шейд се приближи, пъхна ръка в клетката на демона и приглади разрошените му пера. В отговор демонът започна да издава крякащи звуци.

— Да, трябва. Но както вече се досещаш, демоните ветеринари са рядкост. И голяма част от тях работят в клиниките на смъртните. Някой е донесъл демона тук и Ейд не е могъл да откаже. Той лекува почти всички животни, освен няколко екзотични вида. Дори веднъж го направи за кучето на Скалк.

Върху устните на Шейд се появи печална усмивка. Руна хвана ръката му с желание да го утеши, но щом усети как той се напрегна, с въздишка разтвори пръсти.

— А другите парамедици? — попита тя, за да смени темата. — И те ли са като теб?

Шейд тихичко изцъка с език и продължи да гали демона.

— В какъв смисъл? Също толкова недружелюбни ли?

— Ами — да. Е, Люк също работи като парамедик, но аз съм сигурна, че не обича животни.

Изведнъж Руна беше обгърна от горещата вълна. Тя чу груба ругатня — Шейд беше бесен.

— Мечтая си да го пребия за това, което е сторил с теб.

— Значи, все пак си приличате?

— Не — и той отново тръгна по коридора. На Руна й се наложи да се затича, за да не изостане. — Голяма част от нас стават парамедици, защото обичат адреналина. Никога не знаеш кого ще се наложи да спасяваш, когато си на дежурство. Понякога ни викат при улични битки. Скалк обичаше… — той се спря и стисна ръце в юмруци.

— Жалко, че не мога да се запозная с нея — тихо каза Руна.

Шейд отново рязко спря и се обърна.

— Защо?

В гласа му нямаше злоба, а само учудване.

— Защото си я обичал. И защото съм наясно, че не обичаш почти никого. — Шейд само стисна зъби, но погледът му се смекчи. Той бавно вдигна ръка и с едва доловимо докосване отмести косата от лицето й. Нежният допир премина по тялото й подобно на мощен електрически заряд.

— Господи! — неясно промълви той. — Колко ми се иска…

— Какво, Шейд? — тя посегна за ръката му, потри нос в дланта му и игриво я захапа. Видя как очите му потъмняха, клепачите му се притвориха, и в погледа му проблесна чувствено обещание. — Какво би искал?

Но той изведнъж се отдръпна. Стъпките му отекнаха тежко, когато се обърна и продължи напред.

— Нищо.

Невъзможен мъж! Руна вече се беше научила да го разбира добре и нямаше как да не се усети, че не беше подходящ момент да го притиска. Затова мълчаливо го последва към фоайето, където се намираха вратите на кабинетите. Докато вървяха натам, тя с изненада установи, че всички прозорци гледаха към фоайето, а не към улицата. И че досега не беше видяла нито един прозорец, който да гледа навън.

— Ние сме под земята, нали? — попита тя, чувствайки се като глупачка, че не го беше забелязала по-рано.

— С оглед на точността, ние сме в самия център на Ню Йорк, под изоставен подземен многоетажен паркинг.

Тя разсеяно се огледа наоколо.

— Явно вие, демоните, имате първокласни строители.

Шейд изсумтя в знак на съгласие, но веднага изохка, когато върху му връхлетя Кайнан.

— Кайнан, трябва да поговорим — започна Шейд.

— Братята ти току-що се ровичкаха в главата ми, така че дай да отложим веселието за после, става ли?

— Кайнан? — повтори Руна. Тя имаше за задача да намери този човек и точно заради това се беше оказала въвлечена в цялото това безумие. Мъжът се намръщи.

— Ти си сестрата на Ерик.

Тя само кимна и внимателно започна да го оглежда. Кайнан беше оцелял след битка, в която беше загинал целият му отряд, също както и вражеския, след което съвсем самостоятелно се беше разправил с фангорг. Нима този беше човекът, предал смъртните и преминал на страната на врага?

— Военните знаят ли къде съм и с какво се занимавам?

— Да. — Руна все едно му заяви: аз те предадох. Трябваше да му отдаде дължимото — мъжът по никакъв начин не издаде емоциите си. Дори и да беше уплашен — това не му пролича. Той само кимна отсечено и се обърна към Шейд.

— Надявам се не смяташ, че ще рискувам безопасността на болницата? — Кайнан отново погледна към Руна. — Приятно ми беше да се запознаем — изрече той и ги подмина. Тя продължи да гледа след него, докато гърбът му не се скри от погледа й, и едва тогава се обърна към Шейд:

— Вярваш ли му?

— Да — последва бързият отговор. — Той е същият като Ейдолон, само че в облика на смъртен. Навсякъде се придържа към това свое благородство.

Руна ахна театрално:

— О, какъв ужас! Трябва да бъде убит. И то незабавно!

Шейд безмълвно се втренчи в очите й и тя реши, че го е разсърдила. За пореден път днес. Но след известно време едното ъгълче на устните му бавно се вдигна нагоре.

— Какво?

— Твоята вълчица ми харесва — изрече той. Но изведнъж се изчерви и отново забърза напред. Явно току-що осъзнал грешката си: че е потвърдил правотата й, след обвиненията й, че лъже в чувствата си. На него наистина не му беше все едно. Оставаше само да го принуди да признае.