Лариса Йон
Неудържимо желание (14)

Глава 13

— Беше страхотно! — промърмори Руна в рамото му. Тя събра с устни стичащите се по кожата му капки вода и с удоволствие навлажни пресъхналото си гърло. Кожата му имаше аромата на тропическо слънце, мокра земя и мъж.

Шейд простена и я притисна по-силно към мократа скала. Ръцете му я докосваха нежно и внимателно, а мускулестото му тяло потръпваше. Преди година този демон беше разбил сърцето й, но душевната рана сякаш беше започнала малко по малко да се затваря.

Разбира се, Шейд не беше от тези, които обичаха да се прегръщат с часове. Той се отстрани от нея, без да я поглежда в очите, и влезе в пещерата. Така й се стори или на места беше станал прозрачен? Той можеше да се слива със сенките и на практика да става невидим, но… тук имаше нещо. Дали не беше някакъв страничен ефект от преобразяването му в демон сора?

Руна стъпи под падащата вода. Боже, направо беше невероятно, че в леговището му имаше естествен природен душ. Малко по-късно откри Шейд в кухнята. Косата му все още беше влажна, но той беше облечен с добре познатите й кожен панталон и яке. Облечените му в ръкавици ръце леко трепереха, а напрежението се излъчваше от цялото му тяло. Може би се чувстваше неловко след всичко, случило се помежду им? Да, нещо определено го безпокоеше, защото упорито избягваше погледа й.

— Отиваме ли някъде?

Шейд се направи на глух. Той подхвърли към нея голяма кърпа за баня и бутна чинията към нея.

— Хапни!

Руна се загърна в хавлията и погледна към сандвича с шунка и кашкавал. Преди минута тя умираше от глад, но възникналата помежду им неловкост бързо я лиши от апетит.

— Не съм гладна.

Шейд най-накрая я погледна в очите и тя почти се задъха, щом видя изражението върху лицето му.

— Гладна си. Усещам го!

По дяволите всичко! Той с ожесточение се нахвърли върху храната.

— Защо аз не мога да усетя, че си гладен? — попита Руна.

— Не зная. Яж!

Тя седна с въздишка и се загледа как дъвче Шейд, преди да преглътне хапката си, и адамовата ябълка на гърлото му да се раздвижи. После погледна към устните, с които я беше ласкал вчера, и от тези мисли й стана горещо. Спомни си го на колене пред нея, докато й се наслаждава така, сякаш опитваше изискано лакомство.

— Защо ме гледаш така? — попита той. — Имам остатъци от храна между зъбите ли?

Руна се разсмя.

— Разбира се, че не. Просто ми харесва да те гледам. Нищо не мога да направя. Нима според законите на демоните това е престъпление?

— Мисля, че не.

В пещерата нахлу хладен повей и Руна веднага потръпна. Косата й все още беше мокра и тя се опита да я среше с пръсти. Сигурно приличаше на мокра кокошка.

— Слушай, наясно съм, че тази ситуация не устройва и двама ни, но ако сме свързани…

— Така е.

— Добре. Тогава смятам, че трябва да се договорим за нещо.

Шейд взе кенче с лимонада и я подаде на Руна.

— Като например?

— Не смятам да прекарам целия си живот в тази пещера. Пълнолунието приключи. Може ли вече да идем на друго място?

— Не.

— Тоест ти смяташ, че трябва ти бъда затворница?

Шейд с такава сила стисна сандвича, че майонезата потече между парчетата хляб.

— Забрави ли за Роуг? Ти уби неговата жена. И той непременно ще си отмъсти.

— Откъде знаеш? Според думите ти, той явно е откачалка.

— И точно заради това е още по-опасен. А аз го зная, защото бих постъпил по същия начин, ако някой убиеше мо… — Шейд захвърли остатъка от сандвича си в чинията. — Не искам да говоря за това.

Руна го гледаше мълчаливо. Част от нея мечтаеше да разцелува демона за думите, които почти беше произнесъл преди малко. Но другата част не смяташе да отстъпва пред очевидното му нежелание да го обсъжда.

— Е, не ти е провървяло — и тя също остави сандвича си. — Не мога да живея така. И няма да го направя. На теб не ти ли идва наум, че аз също си имах свой живот? И работа, с която се справях отлично? Хора, които мислеха за мен?

— Ако трябва да бъде честен — не, не ми е идвало наум — и Шейд неприятно се разсмя. — Нито веднъж не съм се замислял за това. Боже, какво съм копеле!

— Не мога да не се съглася — измърмори Руна.

В отговор Шейд произнесе гневна тирада на непознат за нея езика, но тя нямаше как да не се досети, че това бяха ругатни. И когато спря да говори, защото явно ги беше изчерпал, започна да побутва остатъците от сандвича в чинията си.

— На кого звъня? — попита внезапно той.

Охо! Сърцето й пропусна удар.

— Ти помниш?

— Не бях на себе си по време на прераждането, но паметта ми малко по малко се възстановява.

В гърлото й изведнъж пресъхна и тя посегна към лимонадата.

— А какво… Какво чу?

— Достатъчно, за да разбера, че събеседникът ти знаеше за болницата. И че това е свързано с Кайнан.

Руна се обля в студена пот. Тя никога не е била умела лъжкиня, а благодарение на връзката им Шейд веднага щеше да разбере, че не казва истината. Може би ако премълчеше основното и малко го поукрасеше…

— Беше Ерик. Казах ти, че той познава Кайнан.

— Откъде?

— Това какво е? Разпит ли?

— Отговаряй! — Руна упорито мълчеше и той се наведе към нея през масата. — Колкото по-силно се инатиш, толкова по-сериозни стават подозренията ми. И макар че не мога да ти изтръгна истината със сила, освен ако самата ти не искаш да изпиташ болка, затова пък мога да стисна за гърлото Кай. Така че — казвай!

— Престани да ми нареждаш!

Шейд отново изруга и този път Руна чудесно го разбра.

— Ние току-що правихме точно това, приятелю. Така че можеш да се изриташ сам отзад, за да повдигнеш гадното си настроение. А после да си напомниш, че не аз съм виновна за тази ситуация. Докато през това време ти търкам устата със сапун.

Шейд стовари юмруци върху масата с такъв грохот, че Руна подскочи, но само след няколко секунди се успокои, преди се съгласи:

— Права си!

И понеже той не беше свикнал да се извинява, това вероятно беше максимумът, на който беше способен, реши Руна.

— Двамата са служили заедно.

Тъмните му очи се присвиха.

— Кайнан ни шпионира?

— Не.

Шейд кимна, сякаш най-накрая беше схванал цялостната картина.

— Значи, ето за кого работиш… Спецслужбите, нали?

Той се беше досетил.

— Не… аз… — лъжата не можа да се отрони от езика й и понеже нямаше смисъл да опитва, Руна просто сведе очи и прошепна: — Да.

— И как Кайнан е намесен в това? — Тя замълча и той въздъхна. — Кажи нещо.

Руна заговори внимателно, страхувайки се да не каже повече от необходимото.

— Той беше свързващото звено между армията и Егида. Когато жена му загина, ние изведнъж го изгубихме от поглед. Оттогава не се чу нищо повече за него. В Егида не можеха да ни помогнат. Дойдох в Ню Йорк, за да го търся.

Тейла знаеше, къде е Кайман, но не беше казала на никого. А задачата на Руна беше не просто да определи местонахождението му. Армията настояваше да си го получи обратно по всеки възможен начин. Тя не знаеше защо и нямаше право да пита. Заповедите не се обсъждаха, а се изпълняваха. Шейд внимателно я погледна.

— Това не е всичко. Казвай останалото.

— Не…

— Онзи ден си ме търсила не за да си изясним отношенията. Трябвала ти е информация за болницата, нали?

Руна извърна очи и се вгледа в сребристата дръжка на хладилника. Така видя отражението на виновните си очи.

— Да.

— Толкова силно ли си ме ненавиждала, че си решила да ме унищожиш заедно с болницата? — Гласът му леко се смекчи. — Макар че не мога да те виня за това.

Тя не можеше да излъже.

— Работата не е само в това — възрази тя, изгаряйки от непонятното желание да го утеши. — Не излъгах, когато казах, че искам да убия варга, който ме преобрази. За това се запътих към дома ти.

— В кой ден се случи това?

— Петък. И само след седмица се оказахме в подземието.

Шейд прокара облечената си в ръкавица ръка през лицето.

— Проклятие!

— Какво?

— Готов съм да се обзаложа, че Роуг се е опитвал да изненада Рейт. С него трябваше да се срещнем в дома ми онази вечер. Но в последния момент всичко се промени, защото аз бързах за тук при…

— При жена — довърши Руна, като сама се учуди на горчивината в гласа си.

Той отмести очи и сякаш се присви. Дожаля й. Нека се преструва, колкото си иска, че не му пука за нищо. Тя вече не му вярваше.

— Ясно — каза тя по-меко. — А откъде е разбрал Роуг, че Рейт трябва да дойде при теб?

— Защото знаеше Солис. Медсестрата от нашата болница. Тя ммм… беше тук с мен онази нощ.

— Аха! Е, брат ти очевидно не е бил известен, че си променил плановете си за вечерта. И вместо теб и Рейт, заловиха мен.

— Ммм… По дяволите! — и той поклати глава. — Руна, толкова съжалявам. — Тя дори не успя да се изненада и да се смекчи, защото той почти веднага смени темата. — В какво се състои работата ти?

Тя изобщо не искаше да обсъжда работата си, но едновременно с това изпита облекчение, че повече не се налагаше да го пази в тайна. И вероятно Шейд щеше да разбере защо беше необходимо тя да се върне в своя свят.

— Постъпих в отряда доброволно. Военните ми помогнаха след нападението.

— Как точно ти помогнаха?

— Ерик ме отведе в базата и те се опитаха да ме излекуват от ликантропията — и тя въздъхна дълбоко, преди да продължи: — Чрез експериментални методи. След няколко месеца развих способност да се преобразявам по желание.

— И ти смяташ, че това се дължи на лечението? — Руна кимна, но Шейд поклати глава. — Трябваше да ми кажеш веднага. За да знае Ейдолон на какво да обърне внимание в анализите ти.

— Не знаех какво да очаквам от теб. Или от братята ти. Аз съм шифтър, но освен това съм и човек. И не мога да предам своя вид, като издам военните им тайни. Помисли си сам. Ако беше на моето място, нима не би постъпил по същия начин?

Руна виждаше, че му е неприятно да признае правотата й и затова избегна отговора, като зададе поредния въпрос:

— Какво каза на брат си за болницата, когато говори с него по телефона?

— Нищо. Кълна се.

Шейд кръстоса ръце пред широките си гърди.

— Знаеш ли какво е казал Кайнан на военните?

— Не.

— Какво още можеш да кажеш за отряда, към който се числиш?

— Шейд, моля те. Не мога да обсъждам това.

От погледа му я разтърси тръпка.

— Затова пък Кайнан може.

И той излезе от кухнята, като остави Руна зяпнала и — бясна от негодувание. Разбира се, не беше сериозен, когато заплашително намекна за разправа с доктора. По дяволите! А ако Кайнан наистина плетеше коварни планове спрямо болницата? И ако работеше тайно срещу тях? Проклятие! Е, поне Руна не можеше да го навика за това, че ругае наум.

— О, не! Не смей просто така да се обръщаш и да си тръгваш!

Тя го настигна почти до входа. Той имаше нужда да излезе, да отиде някъде, да се уедини за няколко минути и да се успокои, докато не беше направил поредната глупост. Като например да я сграбчи в обятията си и да обещае да оправи всичко, което беше сторил с нея Роуг. Коремът му звучно се обади и той си спомни защо не може да го направи. Проклятието беше започнало да действа. Докато Руна се къпеше, той изгълта два сандвича, а се чувстваше така, сякаш не беше ял нищо. Гладът му не намаляваше.

— Обличай се, Руна — подхвърли той, без да се оглежда. — Трябва да се върна в болницата. — За която й бяха наредили да събере информация. Защо фактът, че тя се беше съгласила да го направи, му причиняваше такава силна болка?

— За да направя поредните изследвания? Или възнамеряваш да измъчваш Кайнан?

— Заради изследванията.

Той трябваше да позвъни на Ейдолон и да му разкаже за експерименталното лечение на военните, но не искаше да го прави по телефона. Сега повече от всякога болницата му се струваше безопасно убежище. Той беше демон, но освен това и парамедик. Да спасява живот му се искаше толкова силно, колкото да прави секс. С Руна. С неговата половинка. Проклятие!

— Шейд?

— Какво? Не съм ругал. — Виновният тон на гласа му го издаде.

— Страх ме е!

Нима се беше досетила, че той беше не по-малко опасен от Роуг? Шейд рязко се обърна, когато усети как коремът му се присвива от ужас. Руна стоеше неподвижно, вирнала брадичка и изправила рамене. Мократа й коса беше разрошена.

— От какво се страхуваш?

— Че нямам контрол над ставащото. Твоят полудял брат иска да ме убие; свързана съм с теб и не съм в състояние да го променя; не мога да се измъкна оттук дори и да искам, защото не умея да ползвам Хароугейт — и тя звучно преглътна.

— Струва ми се, че ти просто очакваш от мен да се нагодя, и аз се опитвам, но… но ти изобщо не ми помагаш. Държиш се така, сякаш за теб съм едно нищо, а после ми казваш, че ще сме заедно завинаги. И ако това е така, нима не искаш да ме опознаеш? И да се опиташ да ми помогнеш да изградим отношенията си? Изобщо не те разбирам. Наистина.

Най-накрая гласът й трепна и Шейд не издържа. Разбира се, че искаше да я опознае по-отблизо. Какво е било детството й, кой е любимият й филм, какво най-много харесва да яде и къде мечтае да отиде през отпуската. Но как да й обясни, че всичко това не беше желателно? И че тези дреболии щяха ги сближат още повече? Той беше обречен.

Затова не каза нищо. Просто я притисна към себе си с ясното съзнание, че прави непоправима грешка, и тя послушно се гушна. Беше много приятно да я прегръща и да усеща как топлината на тялото й буквално запълва студената празнина в сърцето му.

Шейд потри нос в косата й, вдишвайки свежия и необичаен аромат на шампоана и водата на тропиците.

— Извинявай, че те забърках в това.

Ръцете на Руна го стиснаха по-силно.

— Станалото — станало. Миналото няма значение.

— Аха — измърмори той. — Няма. Но миналото формира много от бъдещето.

Тя успокоително го погали по гърба.

— Разкажи ми за себе си. Не за онези белези, които видя Джем — бързо поясни тя, — а за нещо хубаво. Например за семейството ти.

Шейд веднага разбра какво се опитваше да направи Руна — опитваше се да го разбере. Раната след смъртта на Скалк още не беше зараснала и разговорът за семейството му можеше да се окаже целителен балсам за душата му.

— Вече ти казах, че истинският ми баща е семинус. Той приел формата на демон амбър и майка ми забременяла от него. Скоро след това тя срещнала своята половинка, също амбър демон. Затова, когато съм се появил на бял свят, всички били потресени — първородното им дете приличало на децата на смъртните, а освен това било белязано със знаци на ръката. За щастие, амбър демоните са чудесни родители. Те ме задържали в семейството и си родили още деца. — Ръката на Руна продължаваше ласкаво да го гали и мълчаливо да го насърчава да продължи разказа си. — Скалк беше най-слабата от дребосъците. Скоро след като тя се появи на бял свят, домът ни беше нападнат от демон канибал, който уби баща ми.

— Какъв ужас — каза Руна и ръката й спря на кръста му. Той се размърда леко, тя разбра намека, и пръстите й подновиха поглаждането по гърба.

— Майка ми успя да го убие, но смъртта на съпруга й я сломи. Наложи се да й помагам във всичко. — Шейд усети как Руна се усмихва. — Какво му е смешното?

— Просто не мога да си представя как дундуркаш цял куп малки момиченца.

Той нави кичур от косата й на пръста си.

— Аз обичам децата. И бих бил щастлив, ако по цялата тази пещера… — Шейд се спря навреме. Той не можеше да го има с Руна. Не можеше да го има изобщо.

— Деца — въздъхна тя. — Вероятно трябва да го обсъдим рано или късно, нали?

— Да. — В дрезгавия му глас прозвуча напрежение. Инстинктът му на семинус настояваше веднага да я оплоди, но здравият му разум крещеше да зареже всичко и да бяга. Надделя разумът му.

— Хайде да вървим в болницата.

 

 

Джем едва дочака работния ден да свърши. След вчерашното фиаско с Кайнан тя не посмя да го погледне в очите, когато той застъпи на смяна.

Тя беше завършена неудачница. Беше си паднала по мъж, който не можеше да я гледа, освен ако не беше пиян. Също както знаеше, че ако сега Кай влезе в отделението и я подмами с пръст, тя щеше да се хвърли в краката му като пребито куче, радващо се на жалките трохички внимание от страна на стопанина си. Ама че глупачка!

Проблесна Хароугейт. Появи се Рейт, който носеше в ръце окървавено женско тяло… Циска! О, боже!

Страхът й помогна да се вземе в ръце и тя започна да дава нареждания на персонала, като едновременно с това насочваше Рейт накъде да върви.

— Какво стана?

Докато той поставяше жената върху масата, Джем си слагаше ръкавиците.

— Не зная — отговори той с неочаквана тревога в гласа. — Намерих я в това състояние.

— Къде?

— На територията на болницата.

Дотичаха няколко от сестрите, също и Ривър, но Джем усети, че е прекалено късно. Циска беше буквално пребита. Коремната й област беше разтворена и някои от органите й липсваха. Упири. Роуг.

— Изпратете съобщение на Ейдолон. Ако Шейд е тук, позвънете му. Ейд може да срасне повредените тъкани, а Шейд е способен временно да изпълнява функциите на жизненоважните органи по-добре от всеки медицински апарат.

— Няма дишане — изрече медбратът вампир.

— Интубираме — и Джем направи знак на Ривър. — Кръвно налягане и пулс?

— Секунда — отговори той.

Горещият дъх погъделичка тила на Джем и тя изненадано трепна.

— Джем — прошепна Рейт в ухото й. — Как стана така, че двамата с теб нито веднъж досега не сме се изчукали?

— Защото не ми харесваш. — Особено с оглед на това какво си позволяваше, докато пред очите му умираше една от медсестрите. Той сложи ръце върху бедрата на Джем и леко одраска врата й със зъби.

— Остави я, тя така или иначе е мъртва. Ела с мен и ще те накарам да промениш мнението си.

— Какво ти става? — отблъсна го тя с две ръце. — Отново ли си пресушил наркоман?

Рейт се разсмя, намигна й и излезе от стаята, докато тя остана да стои и объркано да гледа след него. Разбира се, той беше безцеремонен и кръвожаден, но никога преди не се беше държал толкова цинично. Джем очакваше по-скоро изблик на гняв и гръмки обещания за възмездие в името на пострадалата.

— Докторе, погледнете!

Мед братът беше разтворил устните на Циска. В устата й имаше парче хартия, което — о, боже! — беше заковано към езика й. Джем внимателно го извади и разбра, че е бележка. Всичко в нея се присви.

„Подаръче за Рейт. Зная какво направи.“

 

 

Рейт седеше с Ейдолон в стаята за почивка в болницата и пушеше. Демоните не боледуваха от тумор на белия дроб, но Ейд по инерция, още от института, ненавиждаше дима. Затова беше толкова весело да пуши в негово присъствие.

— По дяволите, Рейт! — изръмжа той, но не добави нищо повече.

Бяха попаднали в задънена улица и на Рейт много му се искаше да стовари върху някого раздразнението си. Преди час им беше позвънил Шейд с думите, че скоро ще е при тях и ще говорят. И сега Рейт бездействаше в очакване. Той се притесняваше за брат си, но вълнението му беше по-голямо заради новата информация, която трябваше да обсъдят.

Миналата нощ, след като си беше тръгнал от Кайнан, той отиде на лов. Но не за храна. Рейт проследи Рамзес — единия от старейшините в съвета на семинусите — до жилището на неуловима и древна заклинателка, към която самият той се обърна за консултация. Незнайно защо, но тя не го хареса още от самото начало. Наложи му се да изгуби няколко часа, докато завоюва симпатията й. В леглото. Добре, че притежаваше несекващ запас от сили. Най-накрая се беше появила следа, която можеше да помогне и на него, и на Шейд.

След като си тръгна от вещицата, Рейт щателно претърси и изследва местността около всеки Хароугейт в северна част на Ирландия. Не откри нищо, но днес възнамеряваше да се заеме с южната част на острова. О, той непременно щеше да открие Роуг и мъките, на които щеше да подложи брат си, щяха да влязат в историята. И дори след столетия, демоните щяха да продължават да плашат с тях непослушните деца. Вратата рязко се отвори и с грохот се блъсна в стената. В стаята нахлу Шейд, облечен от главата до петите в черна кожа. На ръцете му имаше ръкавици, а в устата — дъвка. Само дето не беше влязъл с „Харлея“ си в болницата.

Рейт със завист забеляза новия черен символ, който обвиваше гърлото на брат му като втори пръстен. Шейд беше преминал през прераждането.

— Къде е Руна — попита Ейдолон.

— На ЯМР — и брат му с учудване повдигна вежда, когато Шейд поклати глава. — Там няма мъже. С изследванията, които назначи, се занимава доктор Шакиан.

Рейт вдиша дима.

— Това пък защо? Заради връзката ли?

Ейдолон кимна.

— В началото, когато тя още се формира, мъжете охраняват половинката си дори прекалено.

А това беше още една причина, поне според Рейт, заради която си струваше подобни отношения да бъдат избягвани на всяка цена. Не, това определено не беше за него. Той беше твърдо решен да се потопи в новия живот, който щеше да настъпи след прераждането му. Живот без грижи, с изключение на една — да се чука до припадък. А когато окончателно се побърка, братята му трябваше да го убият.

— И какво? Време ли е да убием Руна?

Шейд стисна покритите си с кожа пръсти в юмруци.

— Млъкни.

— Шейд? — леко проговори Ейд. — Всичко наред ли е?

Шейд продължаваше мълчаливо да свива и отпуска пръсти и Рейт изведнъж се усъмни, че брат му крие нещо.

— Да. Просто вече искам да се избавя от тази глупава ликантропия. Сега разбирам какво означава да бъдеш вързан като куче. Откри ли нещо в изследванията?

— Засега нищо. Просто имай търпение.

— Търпение, мамка му! Няма да понеса още едно пълнолуние — и той тежко се отпусна върху дивана. — Може би зная, какво може да помогне. Военните са провели някакви експерименти върху Руна. По-скоро някакъв опит да я излекуват, но вместо това, тя е развила способност да се преобразява по желание.

В очите на Ейдолон се появи блясък както винаги, когато му предстоеше да разгадае поредната медицинска загадка.

— Това обяснява много. Част от нейна ДНК е грубо изменена и аз почти бях решил, че в рода й е имало демони. Но опитът за лечение… да, това ще ми спести много време.

Шейд се наведе и опря ръце върху коленете си.

— Имаме още един проблем. Нашият смъртен доктор е служител на Егида.

— Кайнан ли?

— Двамата с брата на Руна са служили заедно. Най-вероятно в тайното им подразделение. Руна също е там на щат. Изпратили са я да го намери. Знаят и за болницата. Мисля, че той им е казал.

— По дяволите! — Ейдолон погледна към ръчния си часовник. — Точно сега Кайнан е на смяна. Двамата с Рейт ще си поговорим малко с него. Чу ли за Циска?

Рейт се намръщи.

— За какво говориш? — с недоумение го попита той.

— Тя умря почти веднага, след като я донесе тук.

Циска? Мъртва? Шокът и болката се смесиха с изненадата.

— Как? Кога?

Вчера Рейт се беше чукал с нея. В кабинета си. И на бюрото. Двамата трябваше да се срещнат след час в стаята за отдих.

— Ти не знаеш как е умряла или кога? — учуди се и Ейдолон. — Нали ти си я оставил в ръцете на Джем. Била е страшно обезобразена. Не помниш ли?

— Ти как мислиш, дали бих забравил такова нещо?

Ейд се вгледа замислено в него и се поколеба, докато сякаш преценяваше дали може да му се довери. После бръкна в джоба си извади нещо.

— В устата й е имало бележка. Адресирана до теб.

Рейт взе от ръката му парчето хартия, изцапаното с кръв. „Зная какво направи!“ Прониза го студена тръпка, щом позна почерка.

— Дяволите да го вземат — простена Шейд. — Циска е била донесена от Роуг.

Рейт усети как стомахът му се преобръща.

— Роуг е бил тук? В болницата?

— Копеле! Гаден изрод! — извика Ейдолон, преди да забие юмрук във вратата на шкафа и преди да застине, отпуснал ръце до тялото си и свел глава. Рейт познаваше много добре тази поза, която означаваше само едно: сега, когато се успокоя, ще убия брат си. За първи път гневът на Ейдолон не беше насочен към него, а към Роуг. — Какво означава тази бележка? — най-накрая успя да изрече той, все още задъхан от гняв. — Какво знае той?

Първата мисъл на Рейт беше да излъже, но не за да се защити. Истината щеше да причини болка на Шейд, а на него и без това му се беше насъбрало прекалено много през последните дни. Дори на Ейдолон щеше да му дойде прекалено. Рейт не беше глупак. Той беше наясно, че брат му го слага в графика на дежурствата само за да може по-лесно да го наблюдава и да не му дава възможност да се забърква в неприятности. Но сега на Ейдолон вероятно нямаше да му пука за нищо.

— Рейт — меко и нежно започна Шейд. — Кажи ни.

Ейдолон се обърна, погледна го в очите и потвърди догадката му — в тъмните очи на брат му се четеше разочарование. Е, какво пък, нищо неочаквано. Той се изкашля в опит да се избави от буцата, заседнала в гърлото му, докато двамата му братя се приближиха, готови да чуят за поредното безумство, което беше извършил.

— Аз съм виновен за онова, което се случи в „Бриймстоун“. Аз подадох сигнала до Егида, защото знаех, че Роуг ще бъде там — и той погледна към Шейд, преди да продължи: — Аз уредих смъртта му.

Ейд затвори очи, преди да разтърси глава, но Рейт повече се безпокоеше от реакцията на другия си брат. Роуг искаше да си отмъсти. И беше се случило така, че Скалк беше мъртва заради него. Шейд изглеждаше напълно зашеметен.

— Недей да мълчиш — обърна се към него Рейт с умолителен тон, но брат му продължаваше да мълчи. Наложи му се да вдиша, с надежда да долови емоциите му, но не усети нищо, освен аромата на половинката му. И на секса, който бяха разделили.

— Дяволите да те вземат, Шейд! Аз съм виновен, че ти и Руна сте в тази ситуация! Аз съм виновен за смъртта на Скалк! Не смей просто да седиш и да мълчиш!

Шейд нито помръдна, нито отговори, и Рейт не издържа. Той се обърна към стената, опря ръка в нея и затвори очи. Нека правят с него всичко, каквото сметнат за необходимо.

От негова страна нямаше да има никаква съпротива. Беше си го заслужил.

Когато Шейд най-накрая заговори, гласът му беше съвсем безжизнен.

— Няма да питам за причините. Роуг си беше побъркан. Но защо ти, майка му стара, не ни каза по-рано?

Защото се страхувах, че двамата с Ейд ще ме намразите. Защото нямам никого другиго, освен вас. Защото и досега съм жив, благодарение на вас.

— Шейд може и да не иска да знае защо си постъпил така, но аз искам — в гласа на Ейд звучеше гневно негодувание. Той дори не се опита да се успокои, за да може да разсъждава трезво. — Всички заедно трябваше да вземем това решение и ти много добре го знаеш.

— Така е — отговори Рейт и отново се обърна към тях. — Но ти за нищо на света нямаше да се съгласиш. Твоят безценен Роуг беше непогрешим. Не като мен, завършеният неудачник. Макар че аз никога не съм причинявал на жените онова, което им причиняваше той — и Рейт потръпна, когато си спомни за последната от жертвите на Роуг; жената, към чийто труп беше погледнал, твърдо решен да убие брат си при първа възможност. И тази възможност му се беше отдала в „Бриймстоун“.

— А защо ти с такова нетърпение очакваш прераждането си? — попита Ейдолон — Самият ти можеш да се превърнеш в същото изчадие като Роуг? Мислиш ли, че ще си по-добър от него?

Буквите на плаката пред лицето на Рейт се размазаха и загърчиха от мигновено избухналата му ярост. Но той успя да се сдържи, щом погледна към Шейд, който седеше притихнал, със затворени очи, и вероятно си спомняше за Скалк.

— Разликата — измърмори той — е в това, че аз не искам да полудея след прераждането — прикова той с тежък поглед Ейдолон на място. — А Роуг искаше. И ако с мен се случи същото, надявам се, че ще направите това, което е необходимо.

Шейд покри лицето си с ръце.

— О, господи, Рейт!

— Зная. Наистина забърках голяма каша този път. Но ако ти беше видял жертвата… ако само знаеше… — той отново замълча и се отвърна от братята си. Не трябваше да дава воля на емоциите си. По-добре двамата да го бяха пребили. Все още не беше късно да го направят. Той беше „за“.

Настъпи тишина. После по пода се чуха стъпки. Рейт се напрегна в очакване на удар, но вместо това беше прегърнат от силните ръце на Ейдолон. В същия миг го прегърна и Шейд.

— Братко — изхриптя той — наистина си направил глупост. Но не си могъл да предвидиш, че Роуг ще оживее и ще се побърка още повече. От тази минута никакви съжаления и упреци — гласът на Ейдолон трепна. — Роуг се опитва да вбие клин помежду ни. И да ни отслаби. — Той леко се отдръпна и обърна лицето на Рейт към своето. Ръката му погали Шейд, а после и Рейт. — Трябва да се подкрепяме един друг.

Шейд потръпна, сякаш от студ, но очите му избухнаха в златисто.

— Сега ще проверим как можем да действаме заедно — проговори той и се втурна към вратата. — Нещо се е случило с Руна.