Карин Слотър
Добрата дъщеря (5)

4

Чарли подуши слънчевите си очила, докато крачеше към колата на Ленор. Осъзнаваше, че се държи като глуповато момиче в юношески роман, но имаше желание да вдиша Бен. Вместо това обаче я лъхна собствената й пот, примесена с воня на повръщано.

Ленор се пресегна през купето, за да отвори вратата.

— Носят се на носа, миличка, не пред него.

Чарли не можеше да сложи абсолютно нищо на носа си. Метна евтините очила върху таблото, щом се качи.

— Татко ли те прати?

— Бен ми написа съобщение, но чуй ме, баща ти иска да вземем семейство Уилсън и да ги откараме до кантората. Койн се опитва да издейства заповед за обиск. Донесох ти дрехите за в съда, та да се преоблечеш.

Чарли беше започнала да клати глава още като чу думите „баща ти иска“.

— Къде е Ръсти? — поинтересува се.

— В болницата с дъщерята Уилсън.

Чарли сподави изсмиване. Бен наистина беше ошлайфал уменията си да заблуждава.

— Колко време мина, преди татко да загрее, че не я държат в управлението?

— Повече от час.

Чарли постави предпазния си колан.

— Размишлявах над това колко много Койн обича да играе своите игрички. — Нямаше абсолютно никакво съмнение, че окръжният прокурор беше натоварил Кели Уилсън в линейката, за да бъде откарана в болницата. Като поддържа илюзията, че тя не се е намирала под полицейски арест, можеше да твърди как всяко изявление, направено от нея в отсъствието на адвокат, е било напълно доброволно. — Тя е на осемнайсет години.

— Ръсти ми каза. В болницата момичето беше на практика кататонично. Едва успя да изкопчи от нея номера на майка й.

— Така беше и като я видях аз. Почти в дисоциативна фуга. — Чарли се надяваше Кели скоро да се изтръгне от това състояние. В момента тя беше най-важният източник на информация за Ръсти. Докато не получеше материалите от Кен Койн — списък със свидетели, полицейски рапорти, бележки от следователи, съдебномедицински доклади — баща й щеше да действа на сляпо.

Ленор постави ръка върху лоста за скоростите.

— Къде ще те возя?

Чарли си се представи у дома, застанала под горещия душ, заобиколена от възглавници в леглото. После си спомни, че Бен нямаше да е там, и отвърна:

— Предполагам, в дома на семейство Уилсън.

— Живеят в задната част на „Холър“. — Ленор включи на скорост. Направи широк обратен завой и подкара по улицата. — Няма адрес. Баща ти ми прати природни указания — завий наляво при старото бяло куче, хвани вдясно при чепатия дъб.

— Предполагам това са добри новини за Кели. — Ръсти спокойно можеше да оспори заповед за обиск, върху която не фигурираше точният адрес или поне точно описание на къщата. Шансовете не бяха на страната на Койн да излезе с което и да било от двете. Из „Холър“ имаше разпръснати стотици съборетини и каравани под наем. Никой не знаеше точно колко души обитават мястото, как се казват и дали децата им посещават училище, или не. Хазяите печалбари на бордеите там не си даваха труда да сключват договори или да проверяват препоръки, стига всяка седмица да получаваха точната сума пари.

— Колко време мислиш, че имаме, преди Кен да издири точното местонахождение на къщата? — поинтересува се Чарли.

— Нямам представа. Преди час докараха хеликоптер от Атланта, но доколкото схващам, намира се от другата страна на планината.

Чарли беше убедена, че ще е в състояние да нацели дома на Уилсън. Разхождаше се из „Холър“ поне два пъти седмично в преследване на просрочени плащания за адвокатски услуги. Бен направо се ужаси, когато тя спомена нехайно за среднощните си екскурзии. Шейсет процента от престъпленията в Пайквил се извършваха в рамките на комплекса „Сейдис Холър“.

— Взех ти сандвич — съобщи Ленор.

— Не съм гладна. — Чарли хвърли поглед към часовника на таблото. 11,52 часа. Преди по-малко от пет часа беше надничала през стъклото на притъмнялата рецепция на прогимназията. Няма и десет минути по-късно двама души бяха загинали, друг беше прострелян и носът на Чарли беше на път да бъде счупен.

— Редно е да се храниш — настоя Ленор.

— Ще ям. — Чарли устреми поглед навън през прозореца. През високите дървета отвъд сградите проникваха слънчеви лъчи. Пулсиращата светлина извика образи в съзнанието й, подобни на старовремски диапозитиви. Чарли си позволи рядката глезотия да се задържи върху тези на Гама и Чарли — как тичат по дългата алея на фермерската къща, как се кискат заради запратена надалече пластмасова виличка. Беше й известно какво следва после, затова превъртя на бърз ход напред, докато Гама и Сам не останаха в миналото и всичко налично бяха последствията от тази сутрин.

Луси Алегзандър. Господин Пинкман.

Малко момиченце. Директор на прогимназия.

Привидно между жертвите нямаше кой знае колко общо, освен че се бяха намирали на погрешното място в погрешното време. Ако се налагаше да допусне, Чарли би заключила как планът на Кели Уилсън е бил да застане насред коридора, с револвер, изваден пред нея, и да изчака биенето на звънеца.

После Луси Алегзандър е завила зад ъгъла.

Бум.

Господин Пинкман се е втурнал навън от кабинета си.

Бум-бум-бум.

После е ударил звънецът и ако не е била светкавичната съобразителност на член на персонала, прясна порция жертви биха придошли в същия този коридор.

Фен на готиката. Самотница. Изостанала с един клас.

Кели Уилсън беше точно типът момиче, подлагано на тормоз. Сама на масата за обяд, последна да бъде избрана в отбор в час по физическо, посещавала училищните танци с момче, желаещо само едно нещо от нея.

Защо Кели беше избрала оръжието, когато Чарли не го беше направила?

— Поне изпий кока-колата от охладителя. Ще ти помогне за шока.

— Не съм в шок.

— Да бе, сигурно и носът ти не е счупен.

— Всъщност мисля, че е счупен. — Настоятелните вмятания на Ленор за здравето на Чарли най-накрая убедиха Чарли, че то не е цветущо. Главата й се намираше в менгеме. Носът й си имаше свой собствен пулс. Чувстваше клепачите си, сякаш са оплескани с мед. Предаде се за няколко секунди, позволи им да се спуснат и прие с радост тъмнината.

Заедно с бръмченето на двигателя чуваше стъпалата на Ленор върху педалите, докато сменяше скорости. Тя винаги шофираше боса с обувките й на висок ток на пода до нея. Имаше склонност да се облича в къси поли и цветни чорапогащници. Имиджът беше прекалено младежки за седемдесетгодишна жена, но предвид, че понастоящем Чарли имаше повече косми по краката от Ленор, не беше нейна работа да съди.

— Нужно ти е да изпиеш малко от тази кока-кола — настоя Ленор.

Чарли отвори очи. Светът още си беше там.

— Веднага.

Чарли беше прекалено изтощена, та да спори. Откри охладителя, вклинен до седалката. Извади кока-колата, но остави сандвича. Вместо да отвори бутилката, допря я до тила си.

— Може ли да получа аспирин?

— Не. Повишава риска от кървене.

Чарли би предпочела кома пред болката. Някак си слънчевата светлина беше превърнала главата й в гигантска биеща камбана.

— Как се казва, когато имаш звънтене в ушите?

— Тинитус — отвърна Ленор. — Ще спра колата, ако не започнеш да пиеш на мига.

— И ще позволиш от полицията да се доберат до къщата на Уилсън преди нас?

— Първо, ще им се наложи да минат по същия този път, второ, дори да имат съдия в готовност, пак ще им отнеме половин час да сглобят заповед, и трето, млъквай и прави каквото ти казвам, преди да съм те пернала по крака.

Чарли използва фланелката си да отвърти капачката. Отпи глътка кока-кола, като наблюдаваше в огледалото за обратно виждане как центърът на града остава в далечина.

— Повръща ли? — попита Ленор.

— Пас. — Чарли почувства стомахът й отново да се свива на топка. Външният свят беше прекалено дезориентиращ. Наложи й се отново да затвори очи, за да открие баланс.

Диапозитивите пак изникнаха в главата й: Луси Алегзандър. Господин Пинкман. Гама. Сам. Чарли запрехвърля набързо образите, все едно търсеше файл в компютъра си.

Какво беше казала пред агент Дилия Уофорд, което би могло да накърни защитата на Кели Уилсън? Ръсти щеше да иска да узнае. Също така щеше да се интересува от броя и поредността на изстрелите, от характеристиките на револвера, от думите, прошепнати от Кели, когато Хък я молеше да предаде оръжието.

Тази последна част щеше да е от съществено значение за защитата на Кели Уилсън. Ако беше направила признание, ако беше подхвърлила нагъл коментар или беше изтъкнала неприемлив мотив за престъпленията си, тогава никакъв обем цветисто ораторство от страна на Ръсти не би я спасил от иглата. Кен Койн за нищо на света не би прехвърлил на щатските власти толкова важно дело. Преди беше надделял в два големи случая. Никой съдебен състав в Пайквил не би отхвърлил искането му за смъртна присъда с инжекция. Койн говореше с особен авторитет. По времето си на униформен беше екзекутирал мъж с голи ръце.

Преди двайсет и осем години Даниъл Кълпепър, братът на Закарая Кълпепър, си седял в караваната и гледал телевизия, когато полицай Кен Койн се появил в служебната си кола. Било осем и половина вечерта. Тялото на Гама вече било открито във фермерската къща. Животът на Сам гаснел в плитката вада под метеорологичната кула. Тринайсетгодишната Чарли седяла в линейката и молела парамедиците да я пуснат да се прибере у дома. Полицай Койн разбил с ритници вратата на караваната на Даниъл Кълпепър. Заподозреният бил хванал оръжието си. Койн прострелят деветнайсетгодишния младеж седем пъти в гърдите.

И до ден-днешен мнозинството от клана Кълпепър настояваха за невинността на Даниъл, но доказателствата срещу хлапето бяха неоспорими. Револверът, открит в ръката на Даниъл, по-късно беше идентифициран като същото оръжие, използвано Сам да бъде простреляна в главата. Покритите с кръв джинси на Даниъл и отличителните му високи сини маратонки бяха открити да тлеят във варел за горене зад караваната. Дори собственият му брат заяви, че двамата отишли в ММ да убият Ръсти. Били разтревожени как ще изгубят дома си заради някакви глупави сметки за правни услуги, за които подозирали, че ще станат належащи сега, когато семейство Куин били изгубили всичко при пожара. Чарли беше оставена да преживее изпитанието със съзнанието, че животът на семейството й е бил приравнен до цената на стара каравана.

— Минаваме покрай училището — обади се Ленор.

Чарли отвори очи. Средното училище на Пайквил се бе наричало прогимназия по времето, когато Чарли беше ученичка. Сградата се беше разпростряла през годините, набързо бяха добавяни пристройки, за да поемат хиляда и двестата ученици, наставили се от прилежащи общности. Гимназията в съседство беше дори по-голяма, предназначена да приеме две хиляди деца.

Тя зърна празното място, където по-рано беше паркирана колата й. Полицейска лента опасваше целия паркинг. Разпръснати сред полицейските коли, служебните седани, линейките, пожарните коли, бусовете на криминалистите и вана на следователите имаше автомобили, принадлежащи на учители. Новинарски хеликоптер летеше ниско над учебното заведение. Сцената създаваше усещане за сюрреализъм, все едно всеки момент режисьор би извикал „Стоп!“ и всички щяха да си вземат почивка за обяд.

— Наложило се да упоят госпожа Пинкман — отрони Чарли.

— Тя е добра жена. Не заслужава това. Никой не го заслужава.

Чарли кимна, защото не можеше да обели дума с буцата, заседнала в гърлото й. Джудит Хелър Пинкман беше играла ролята на особен вид пробен камък за Чарли през годините. Виждаха се в коридора, когато Чарли в крайна сметка се върна в училище. Госпожица Хелър винаги се усмихваше, но не притискаше Чарли, не я принуждаваше да говори за трагедията зад тяхната свързаност. Спазваше дистанция, което тя схващаше в ретроспекция, че изисква особен тип дисциплина, липсваща на повечето хора.

— Чудя се колко ли ще трае интересът на медиите? — подхвърли Ленор. — Беше вдигнала поглед към хеликоптера. — Две жертви. Това е нищо в сравнение с повечето масови стрелби.

— Момичетата не убиват. Поне не по този начин.

— „Не обичам понеделниците“.

— По принцип или имаш предвид песента на „Бумтаун Ратс“?

— Песента — отговори Ленор. — Разказва за стрелба. От 1979 година. Шестнайсетгодишно момиче отишло със снайперистка пушка на детската площадка. Забравих колко беше избила. Когато ченгетата я попитали защо, тя отговорила „Не обичам понеделниците“.

— Боже — прошепна Чарли с надеждата, че Кели Уилсън не е била така коравосърдечна, като прошепна, каквото имаше да каже в коридора.

И после Чарли се запита защо я беше грижа за Кели Уилсън, при положение че момичето беше убийца.

Чарли беше разтърсена от внезапната яснота на тази мисъл.

Като се махнеше настрана всичко случило се тази сутрин — страхът, смъртните случаи, спомените, сърдечните страдания, — Чарли оставаше с една проста истина: Кели Уилсън беше убила хладнокръвно двама души.

Гласът на Ръсти се намеси неканен: И какво?

Кели все така имаше право на процес. Полагаше й се най-добрата защита, която успееше да намери. Чарли лично беше изтъкнала всичко това пред групичката гневни ченгета, които искаха да пребият момичето до смърт, но сега, като седеше в колата на Ленор, запита се дали не се беше впуснала в нейна защита просто защото никой друг не го стори.

Друг личностен недостатък, който се беше превърнал в болезнен момент за брака им.

Протегна се към задната седалка, този път за дрехите си за съда. Откри онова, което Бен наричаше нейната „амиш блуза“, а Чарли поставяше само на едно стъпало над бурката. Съдиите на Пайквил, все ексцентрични мъже на години, бяха агресивно-консервативна пасмина. Жените адвокати трябваше да избират между това да са облечени в дълга пола и целомъдрена блуза или да се примирят, че всяко възражение, всеки ход, всяка дума, излязла от устата им, ще бъде отменена.

— Добре ли си? — попита Ленор.

— Всъщност не. — Признаването на истината отслаби малко напрежението в гърдите й. Чарли открай време беше споделяла с Ленор неща, които не би казала на друг. Ленор познаваше Ръсти от над петдесет години. Тя беше като черна дупка, в която изчезваха всички тайни на семейство Куин. — Главоболието ме убива. Носът ми е счупен. Чувствам се, сякаш съм изповръщала стомаха си. Не виждам достатъчно добре, за да чета, и нищо от това няма значение, защото снощи изневерих на Бен.

Ленор смени безмълвно скоростта и пое по магистралата с две ленти.

— Докато траеше, беше добре — добави Чарли. — Имам предвид, че той си свърши работата. — Съблече внимателно фланелката, като се опитваше да не докосва носа си. — Тази сутрин се събудих разплакана. Не можех да спра. Лежах на леглото половин час, взирах се в тавана и ми идваше да се самоубия. А после звънна телефонът.

Ленор отново смени скоростта. Напускаха очертанията на Пайквил. Вятърът от планините шибаше компактния седан.

— Не биваше да вдигам глупавия телефон. Дори не можех да си спомня името му. Той не можеше да си спомни моето. Или поне се престори, че не може. Беше смущаващо и неприятно, а сега Бен знае. Бюрото за разследвания на щата Джорджия знае. Всички в офиса му знаят. Затова бях в училището днес сутринта — допълни Чарли. — За да се срещна с онзи тип, защото беше взел телефона ми погрешка, обади се и… — Облече блузата си за в съда, колосана, с копчета и жабо, та да увери съдиите, че гледа сериозно на тези неща. — Не знам какви изобщо си ги мислех.

Ленор превключи на шеста.

— Че си била самотна.

Чарли се засмя, макар че в истината нямаше нищо смешно. Наблюдаваше пръстите си, докато закопчаваше блузата. Изведнъж копчетата се оказваха прекалено малки. Или може би се дължеше на това, че дланите й се потяха. Или пък на това, че пръстите й пак трепереха, вибриране в костите, което създаваше усещане, все едно в гърдите й е забит камертон.

— Мила — обади се Ленор. — Излей си го.

Чарли поклати глава. Нямаше желание да го излива. Искаше да го задържи, да прибере всички ужасни образи в кутия, да я запрати на някой рафт и вече никога да не я отвори.

Но после се изтъркаля една сълза.

И още една.

В следващия момент Чарли вече плачеше, ридаеше така неудържимо, че се преви на две и отпусна глава в ръцете си, защото скръбта беше прекалено тежък товар, който да носи.

Луси Алегзандър. Господин Пинкман. Госпожица Хелър. Гама. Сам. Бен.

Колата забави скорост. Гумите заподскачаха върху чакъла, когато Ленор отби встрани от пътя. Потърка гърба на Чарли.

— Всичко е наред, мила.

Не беше наред. Искаше мъжа си. Искаше този безполезен проклетник баща си. Къде беше Ръсти? Защо никога го нямаше, когато се нуждаеше от него?

— Всичко е наред. — Ленор продължаваше да търка гърба на Чарли, а Чарли продължаваше да плаче, защото никога нямаше да бъде наред.

В мига, когато Чарли чу първия изстрел в класната стая на Хък, най-свирепият час в живота на Чарли се пробуди в спомените й в пълната си цялост. Чуваше все същите думи отново и отново. Продължавай да тичаш. Не поглеждай назад. Право към гората. Към къщата на госпожица Хелър. Напред по училищния коридор. По посока на изстрелите. Но закъсня. Чарли винаги закъсняваше.

Ленор отметна назад косата на Чарли.

— Дишай дълбоко, миличка.

Чарли осъзна, че започваше да хипервентилира. Зрението й се замъгли. По челото й изби пот. Наложи си да диша, докато белите й дробове не започнаха да поемат повече от миниатюрна глътка въздух наведнъж.

— Не бързай — промълви Ленор.

Чарли вдиша дълбоко още няколко пъти. Зрението й се проясни, поне толкова, колкото му беше възможно. Изпълни още една серия от вдишвания и издишвания, като ги задържаше за секунда, може би две, та да си докаже, че го може.

— По-добре ли си?

— Това пристъп на паника ли беше? — прошепна Чарли.

— Като нищо.

— Помогни ми да се надигна. — Чарли посегна към ръката на Ленор. Кръвта нахлу в главата й. По инстинкт докосна пострадалия си нос и болката се усили.

— Здраво са те цапнали — отбеляза Ленор.

— Да беше видяла другия. По него нямаше и драскотина.

Ленор не се засмя.

— Съжалявам. Не знам какво ме прихваща — добави Чарли.

— Не ставай глупава. Знаеш какво е.

— Да бе… — произнесе Чарли двете думи, с които си служеше винаги, когато не желаеше да говори за нещо.

Вместо да включи колата на скорост, Ленор преплете дългите си пръсти с по-късите на Чарли. При всички й къси поли ръцете й бяха като на мъж, с широки длани и масивни кокалчета, а напоследък и със старчески петна в добавка. В много отношения Чарли беше познала повече майчинско отношение от Ленор, отколкото от Гама. Ленор беше тази, която я научи как да слага грим, която заведе Чарли в аптеката, та да й купят първата кутия с тампони, която я предупреди никога да не се доверява на мъж да се погрижи за предпазване от нежелана бременност.

— Бен ти е написал съобщение да дойдеш да ме прибереш — отрони Чарли. — Това значи нещо, нали?

— Да.

Чарли отвори жабката и извади пакетче салфетки. Не можеше да си издуха носа. Попи мястото под него. Примижа през прозореца, доволна, че вече виждаше предмети, а не само силуети. За съжаление, гледката беше възможно най-лошата. Намираха се на триста метра от мястото, където Даниъл Кълпепър беше застрелян в караваната си.

— Наистина скапаното в цялата работа е, че дори не мога да заявя как днес е най-лошият ден в живота ми — заключи Чарли.

Този път Ленор се засмя, дрезгаво и гърлено потвърждение, че Чарли беше права. Включи на скорост и след миг бяха обратно на пътя. Движеха се плавно, докато не намали, за да завие по Кълпепър Роуд. Дълбоки дупки отстъпиха място на чакъла и накрая се превърнаха в сбита червена глина. Долавяше се бегла промяна в температурата, може би няколко градуса, докато се движеха към планината. Чарли устоя на потребността да потрепери. Усещаше безпокойството си като нещо, което можеше да хване в ръка. Косъмчетата по гърба й настръхнаха. Винаги се чувстваше по този начин, като посещаваше „Холър“. Не беше само заради липсата на усещане за принадлежност, а също и заради осъзнаването, че погрешният завой, погрешният Кълпепър и физическата опасност вече нямаше да представляват абстрактна концепция.

— По дяволите! — Ленор се сепна, когато глутница кучета се втурнаха покрай телената ограда. Яростният им лай звучеше, сякаш по колата думкаха хиляди чукове.

— Алармата на бедняка — подхвърли Чарли. Кракът на човек не можеше да стъпи в „Холър“, без най-малко сто кучета да оповестят за пристигането му. Колкото по-навътре навлизаше, на толкова повече млади бели мъже се натъкваше. Стояха на предните си веранди с мобилен телефон в едната ръка, а с другата потъркваха корем под тениската си. Тези млади хора бяха трудоспособни, но отбягваха физическите дейности, за които им стигаше квалификацията. По цял ден пушеха трева, играеха на видео игри, крадяха, ако им потрябваха пари, биеха приятелките си, когато искаха оксикодон, пращаха децата до пощата да им прибират чековете за инвалидност и благодарение на блестящите си житейски решения формираха гръбнака на юридическата дейност на Чарли.

Почувства прилив на вина, задето обрисуваше целия „Холър“ с четката на Кълпепър. Беше й известно, че тук живееха и добри хора. Отрудени и борбени мъже и жени, чийто единствен грях беше, че са бедни, но Чарли не беше в състояние да попречи на първосигналния рефлекс за покварата от близостта.

Имаше шест момичета от рода Кълпепър на най-разнообразни възрасти, които бяха превръщали живота на Чарли в ад, докато още беше в училище. Бяха наядени от бълхи гадни кучки с дълги лакирани нокти и мръсни усти. Тероризираха Чарли. Крадяха й парите за обяд. Късаха тетрадките й. Една от тях дори беше оставила купчина изпражнения в спортния й сак.

И до ден-днешен семейството настояваше, че Чарли е излъгала как е видяла Закарая с пушката. Твърдяха, че е била водена от някаква велика схема от страна на Ръсти, който целял да претендира за оскъдната полица от застраховка живот и двустайната каравана, подлежаща на конфискация, след като Даниъл беше мъртъв, а Закарая влезе в затвора. Като че човек, превърнал в дело на живота си търсенето на справедливост, би изтъргувал морала си срещу шепа монети.

Фактът, че Ръсти не даде под съд семейството дори за пени, не допринесе особено да усмири необузданите им конспиративни теории. Все така бяха твърдо убедени, че Кен Койн е подхвърлил изобилстващите улики, открити в караваната и по Даниъл. Че Койн е убил Даниъл, за да стартира от раз политическата си кариера. Че Кийт, братът на Кен, е подправил уликите в лабораторията.

Независимо от всичко най-вече Чарли беше под прицела на голяма част от гнева им. Тя беше тази, идентифицирала братята. Лъжите не само се бяха родили на нейните устни, но и тя продължаваше да настоява, че са самата истина. Следователно убийството на единия брат Кълпепър и смъртната присъда, очакваща другия, тежаха изцяло на нейната съвест.

Не бяха напълно без основание, или поне не от гледната точка на Закарая. Въпреки категоричното неодобрение на Ръсти тринайсетгодишната Чарли се беше изправила в претъпканата съдебна зала и беше помолила съдията да определи смъртна присъда за Закарая Кълпепър. Би сторила същото и на процеса на Даниъл, ако Кен не я беше лишил от това удоволствие.

— Какъв е този шум? — попита Ленор.

Чарли дочу бученето на хеликоптер над главите им. Разпозна логото на един от новинарските телевизионни канали в Атланта.

Ленор подаде телефона си на Чарли.

— Чети ми насоките.

Чарли въведе кода за достъп, който беше нейният собствен рожден ден, и отвори текстовото съобщение от Ръсти. Баща й беше завършил право в университета на Джорджия и беше един от най-известните пледиращи адвокати, но правописът му го нямаше никакъв.

— Тук вляво — каза на Ленор и посочи към дири в земята, белязани от бял флагщок с конфедерационното знаме на него. — После вдясно при онази каравана.

Чарли прочете набързо останалото, разпознала маршрута като такъв, който беше изминавала и преди. Имаше клиент с проблем с метамфетамини, който той финансираше, като продаваше на други наркомани с проблем с метамфетамините. Веднъж и с нея се пробва да се разплати така. Както ставаше ясно, живееше през две врати от семейство Уилсън.

— Тук завий вдясно, после още веднъж вдясно в подножието на хълма — обясни.

— Сложих договора за хонорар в чантата ти.

Чарли почувства да свива устни, за да попита защо, но после сама отговори на собствения си въпрос.

— Татко иска да представлявам семейство Уилсън, та това да ме изключи като свидетел срещу Кели.

Ленор я погледна веднъж и после още веднъж.

— Как така това ти убегна преди двайсет минути?

— Не знам — отговори Чарли, но знаеше. Защото беше травмирана. Защото копнееше за мъжа си. Защото беше такава идиотка и всеки път очакваше баща й да е типът човек, разтревожен за дъщеря си по начина, по който се тревожеше за сводниците, гангстерите и убийците. — Не мога да го направя. Всеки съдия на мястото си ще ме халоса толкова яко с обвинение в неетичност, че ще ме прати чак в Китай, преди да ми анулират лиценза за практикуване.

— Няма да ти е нужно да се скиташ из „Холър“, за да си прибираш дължимото, когато получиш обезщетение от делото. — Кимна към телефона. — Трябва да си направиш няколко снимки на лицето, докато синините още са пресни.

— Казах на Бен, че няма да завеждам дело.

Стъпалото на Ленор се подхлъзна на педала.

— Всичко, което искам, е искрено извинение. В писмена форма.

— Едно извинение няма да промени нищо. — Бяха достигнали подножието на хълма. Ленор зави рязко вдясно. На Чарли не й се наложи да чака дълго за задължителното конско. — Мръсници като Кен Койн проповядват на тема пестеливо правителство, но в крайна сметка пропиляват два пъти повече пари за съдебни дела, отколкото биха похарчили, ако поначало обучат ченгетата да подхождат правилно.

— Знам.

— Единственият начин да ги накараш да се променят, е да ги удариш в портфейла.

На Чарли й се прииска да тикне пръсти в ушите си.

— Това ще го чуя от татко. Няма нужда да го чувам и от теб. Тук е.

Ленор натисна спирачките. Колата се разтресе. Върна няколко метра на заден и зави в поредната пряка без настилка. Между коловозите растяха бурени. Отминаха жълт училищен автобус, паркиран под една плачеща върба. Маздата подскочи над хребета и пред погледа им се разкриха група малки къщи. Бяха общо четири, разпръснати в широка елипса. Чарли пак погледна съобщението от Ръсти и установи, че номерът отговаря на намиращата се крайно вдясно. До нея не стигаше алея, а само периферията на черния път. Къщата беше изградена от боядисани плочи от дървесни частици. Голям еркерен прозорец стърчеше пред предната фасада подобно на гнойна пъпка. Няколко блокчета сгуробетон служеха вместо предни стъпала.

— Ава Уилсън кара автобус — уведоми я Ленор. — Била е в училището сутринта, като са заключили сградата.

— Някой уведомил ли я е, че Кели е била стрелецът?

— Не беше разбрала, докато Ръсти не позвъни на мобилния й телефон.

Чарли беше доволна, че Ръсти не й натресе това телефонно обаждане.

— Бащата присъства ли в картинката?

— Илай Уилсън. Работи като надничар в Елиджей, от онези, които всяка сутрин чакат пред дъскорезницата някой да им даде работа.

— От полицията открили ли са го?

— Не, доколкото ни е известно. Семейството притежава само един мобилен телефон и той е у съпругата.

Чарли се загледа в умърлушената на вид къща.

— Значи, тя е сама там вътре.

— Не задълго. — Ленор вдигна поглед, когато над главите им закръжи друг хеликоптер. Този беше боядисан с отличителните сиви и сребристи ивици на щатския патрул на Джорджия. — Ще лепнат извадка от „Гугъл Мап“ на заповедта и ще са тук до половин час.

— Ще съм бърза. — Чарли понечи да слезе от колата, но Ленор я спря.

— Ето. — Ленор дръпна чантата на Чарли от задната седалка. — Бен ми я даде, като докара колата ти.

Чарли стисна дръжките и се почуди дали държеше чантата по същия начин, както я беше държал Бен.

— Това говори нещо, нали?

— Да.

Чарли слезе от колата и тръгна към къщата. Зарови из чантата си за ментови бонбонки. Наложи се да се примири с шепа „Тик-так“ с полепнали по тях боклучета, които откри набити като въшки в шевовете на предния джоб.

Беше научила по трудния начин, че като цяло хората в „Холър“ отваряха входната врата с някакъв вид оръжие в ръце. Затова вместо да се изкачи по стъпалата от блокчета, приближи до еркерния прозорец. Нямаше завеси. Под него бяха подредени три саксии с мушкато. Върху пръстта беше поставен стъклен пепелник, но беше празен.

Вътре Чарли зърна на дивана да седи дребна тъмнокоса жена с поглед прикован върху екрана на телевизора. Всички в „Холър“ притежаваха огромни телевизори с плоски екрани, които, както изглежда, бяха изпаднали от един и същ камион. Ава Уилсън беше пуснала новините. Звукът беше така усилен, че гласът на репортерката се чуваше и отвън.

— … нови подробности от кореспондента ни в Атланта…

Чарли отиде до входната врата и почука рязко три пъти.

Зачака. Ослуша се. Почука за втори път. После и трети.

— Ало? — провикна се.

Най-накрая звукът на телевизора беше изключен. Чу тътренето на крака. Прещракването на ключалка. Плъзгането на верига. Оключването на друга ключалка. Допълнителните мерки за сигурност бяха смехотворни, като се имаше предвид, че крадец би могъл да вкара юмрука си директно през паянтовата стена.

Ава Уилсън примигна към непознатата отвън. Беше също толкова дребна като дъщеря си, със същите почти детски характеристики. Носеше светлосиня пижама с нарисувани слончета на долнището. Очите й бяха кървясали. Беше по-млада от Чарли, но тъмнокестенявата й коса бе прошарена.

— Аз съм Чарли Куин — представи се на жената. — Баща ми, Ръсти Куин, е адвокат на дъщеря ви. Помоли ме да ви взема и да ви отведа в кантората му.

Жената не помръдна. Не каза нищо. Така изглеждаше шокът отстрани.

— От полицията разговаряха ли вече с вас? — попита Чарли.

— Не, госпожо — отвърна жената, а изговорът, типичен за „Холър“, сля думите в едно. — Татко ви ми поръча да не вдигам телефона, освен ако не разпознавам номера.

— Има право. — Чарли пристъпи от крак на крак. Чуваше в далечина да лаят кучета. Слънцето изгаряше темето й. — Чуйте, разбирам, че сте напълно съкрушена заради дъщеря си, но се налага да ви подготвя за предстоящото. От полицията идват насам в същия този момент.

— Ще върнат ли Кели у дома?

Чарли беше изумена от надеждата в тона на Ава Уилсън.

— Не. Ще претърсят къщата. Вероятно ще започнат от стаята на Кели, а после…

— Ще вземат ли чисти дрехи за нея?

Още веднъж Чарли беше зашеметена.

— Не, ще претърсят къщата за оръжия, записки, компютри…

— Ние нямаме компютър.

— Добре, това е хубаво. Кели в библиотеката ли си подготвяше домашните?

— Не е направила нищо — отвърна Ава. — Не е убила… — Гласът й пресекна. Очите й заблестяха. — Моето детенце не е извършило онова, в което я обвиняват.

Чарли беше имала работа с немалък брой майки, които бяха убедени, че децата им са били натопени, но нямаше време да произнася пред Ава Уилсън речта как понякога добри хора вършат лоши неща.

— Чуй ме, Ава. Полицаите ще влязат, без значение дали ти ще ги пуснеш, или не. Ще те отстранят от къщата. Ще осъществят задълбочено претърсване. Възможно е да счупят това-онова или да открият неща, които не желаеш да откриват. Едва ли ще те задържат, но е възможно да го сторят, ако решат, че има опасност да преиначиш доказателства. Затова моля те, не го прави. Няма начин. Моля те, послушай ме, не можеш да им казваш нищо за Кели, или защо е възможно да е постъпила така, или какво е възможно да се е случило. Те не се опитват да ти помогнат. Разбираш ли го?

Ава не даде вид да е възприела информацията. Просто стоеше на мястото си.

Хеликоптерът се спусна по-ниско. Чарли успяваше да зърне лицето на пилота зад стъклото. Говореше в микрофона, вероятно посочваше координатите за заповедта за обиск.

— Може ли да влезем вътре? — попита тя Ава.

Жената не помръдна, така че Чарли я хвана за ръката и я въведе в къщата.

— Говорила ли си с мъжа си?

— Илай не се обажда, докато не свърши работа, звъни от уличен телефон пред дъскорезницата.

Което означаваше, че бащата на Кели вероятно щеше да узнае за престъпленията на дъщеря си от радиото в колата му.

— Имаш ли малък куфар или сак, където да прибереш малко дрехи?

Ава не отговори. Очите й бяха приковани в работещия без звук телевизор.

Прогимназията беше в новините. Въздушна снимка показваше покрива на учебното заведение, който вероятно беше използван като организационен пост. Пълзящият надпис в долния край гласеше: „Бомбеният отряд преглежда сградата за подозрителни устройства. Двама убити — осемгодишна ученичка и директорът герой, опитал се да я спаси“.

Луси Алегзандър е била само на осем.

— Тя не е направила това — промълви Ава. — Не би го направила.

Студената ръка на Луси.

Треперещите пръсти на Сам.

Внезапната восъчна белота на кожата на Гама.

Чарли обърса очи. Озърна се из помещението, борейки се с кошмарните образи, пробудили се отново в главата й. Къщата на семейство Уилсън беше бедняшка, но разтребена. До вратата висеше фигурка на Исус Христос. Двустранният кухненски бокс се намираше вдясно от претъпканата дневна. От ръба на мивката висяха жълти ръкавици. Плотовете бяха претрупани, но съществуваше ред.

— Няма да те пуснат обратно в къщата за известно време — обясни Чарли на Ава. — Ще са ти нужни дрехи за преобличане и някакви тоалетни принадлежности.

— Тоалетната е там отзад.

Чарли пробва наново.

— Нужно е да опаковаш малко вещи. — Зачака да провери дали Ава е разбрала. — Дрехи, четки за зъби. Нищо повече.

Ава закима, но или не можеше, или не желаеше да откъсне очи от телевизора.

Отвън хеликоптерът се вдигна. Чарли пилееше време. Койн сигурно се беше сдобил с подписаната заповед. Екипът за обиск вероятно вече пътуваше от града с включени светлини и сирени.

— Искаш ли да събера разни неща вместо теб? — попита тя Ава. Зачака поредното кимване. Продължаваше да чака. — Ава, ще прибера малко дрехи, а после ще изчакаме полицията отвън.

Ава стискаше дистанционното управление, седнала на самия ръб на дивана.

Чарли се залови да отваря кухненските шкафове, докато не изнамери найлонова пазарска торбичка. Нахлузи една от жълтите ръкавици за миене на съдове от ръба на мивката и пое покрай банята по късия коридор. Имаше две спални, заемащи единия край на къщата. Тази на Кели имаше лилава завеса вместо врата. Върху лист от тетрадка, забоден за плата, беше написано „Забрънено за възрастни“.

На Чарли и през ум не й минаваше да влиза в стаята на заподозряна за убийство, но използва телефона на Ленор да снима надписа.

Спалнята на Уилсън беше вдясно, с изглед към стръмен хълм. Спяха в голямо водно легло, което заемаше почти цялото пространство. Висок скрин пречеше на вратата да се отвори напълно. Докато отваряше едно от чекмеджетата, Чарли остана доволна, че е решила да сложи жълтата ръкавица, макар Уилсън да бяха по-подредени от нея. Откри малко дамско бельо, няколко чифта боксерки и чифт джинси, които изглеждаха, все едно са купени от детски щанд. Измъкна две тениски и пъхна всичко в найлоновата пазарска торбичка. Кен Койн беше пословичен с това, че проточваше ненужно обиските. Семейство Уилсън щяха да са късметлии, ако им позволяха да се приберат в дома си за уикенда.

Чарли се обърна с план да се прехвърли в банята, но нещо я спря.

„Забрънено.“

Как Кели Уилсън бе стигнала до осемнайсетгодишна възраст, без да научи правописа на тъй проста дума?

Чарли се поколеба за миг и дръпна завесата. Не би влязла в стаята. Канеше се да направи снимка от коридора. Не се оказа толкова лесно, колкото звучеше. Спалнята беше с размерите на просторен дрешник.

Или на затворническа килия.

Вътре косо се процеждаше светлина от тесен хоризонтален прозорец, разположен високо над двойното легло. Ламперията на стените беше боядисана в люляково лилаво. Килимът беше оранжев и рошав. Върху покривката на леглото имаше щампа на „Хелоу Кити“, което слушаше уокмен с огромни слушалки на ушите.

Това не беше стаята на фен на готиката. Стените не бяха черни и нямаше постери с хевиметъл тематика. Вратата на дрешника беше отворена. На пода имаше спретнато сгънати купчинки тениски. Няколко по-дълги дрехи висяха от релсата. Дрехите на Кели бяха в светли цветове, с картинки на понита и зайчета, апликации, каквито се очакваше да избере десетгодишно момиче, а не осемнайсетгодишна почти жена.

Чарли снима всичко, което успя: покривката на леглото, плакатите с котенца, розовия гланц за устни върху тоалетката. През цялото време фокусът й беше върху нещата, които ги нямаше. Осемнайсетгодишните притежаваха какви ли не гримове. Имаха снимки с приятели, бележки от евентуални бъдещи гаджета и тайни, които пазеха само за себе си.

Сърцето й подскочи, когато чу по черния път да стържат автомобилни гуми. Стъпи на леглото и надникна навън. Пред жълтия училищен автобус спря черен ван с надпис „Специален тактически отряд“. Двама мъже с автомати скочиха от вана и се качиха в автобуса.

— Как… — откъсна се от устата на Чарли, но после тя осъзна, че беше без значение как са се добрали толкова бързо дотук, защото в мига, щом приключеха с автобуса, щяха да обърнат наопаки къщата, в която се намираше.

Но Чарли не просто се намираше в къщата. Стоеше права върху леглото на Кели Уилсън в стаята на Кели Уилсън.

— Мамка му — прошепна, защото нямаше как иначе да постави нещата. Скочи от леглото. Използва облечената в гумена ръкавица ръка, за да бръсне мръсотията, оставена от маратонките й. Плътната лилава тъкан прикриваше вдлъбнатините, но техник от криминалната лаборатория щеше да е научил размера, марката и номера на модела още преди залез-слънце.

Чарли трябваше да се махне оттук. Трябваше да изведе Ава навън с ръце, вдигнати във въздуха. Трябваше да даде на тежковъоръжените мъже да разберат ясно, че са готови да сътрудничат.

— Мамка му — повтори Чарли. С колко ли време разполагаше? Надигна се на пръсти и надникна през прозореца. Двете ченгета претърсваха автобуса. Останалите бяха във вана. Или вярваха, че елемента на изненадата е на тяхна страна, или издирваха взривни устройства.

Чарли забеляза движение по-близо до къщата. Ленор стоеше до колата. Беше се ококорила срещу Чарли, защото за всеки глупак би станало ясно как шлицовият прозорец, през който гледаше навън, е в някоя от спалните.

Ленор отметна глава по посока на вратата. Устните й оформиха „Бързо вън“.

Чарли натъпка найлоновата торбичка с дрехи в чантата си и понечи да напусне.

Лилавите стени. „Хелоу Кити“. Постерите с котенца.

Трийсет, може би четиресет секунди. Толкова щеше да им отнеме да прегледат автобуса и да достигнат до входната врата.

Използва облечената си в ръкавица ръка, за да отвори чекмеджетата на тоалетката. Дрехи. Бельо. Химикалки. Нямаше дневник. Нито тетрадки. Коленичи и прекара ръка между матрака и рамката с пружина, а после погледна под леглото. Нищо. Тъкмо проверяваше между купчинките сгънати дрехи на пода в дрешника, когато чу затръшването на вратите на вана и хрущенето на камъчета под гумите му, докато приближаваше къщата.

Стаите на тийнейджъри никога не бяха толкова разтребени. Чарли разрови съдържанието на миниатюрния дрешник с една ръка, изсипа навън две пълни с играчки кутии от обувки, дръпна няколко дрехи от закачалките и ги метна на леглото. Опипваше джобове, обръщаше шапки с вътрешността навън. Надигна се на пръсти и се протегна на сляпо през рафта.

Гумената ръкавица премина по нещо плоско и твърдо.

Снимка в рамка?

— Господа полицаи — достигна до ушите й през тънките стени плътният глас на Ленор. — В къщата има две жени. И двете са невъоръжени.

Ченгето не прояви интерес.

— Върнете се в колата си! Незабавно!

Сърцето на Чарли щеше да се пръсне в гърдите й. Сграбчи намиращото се на рафта в дрешника. Беше по-тежко от очакваното. Острият ръб се заби в главата й.

Годишник.

От прогимназията на Пайквил, випуск 2012 година.

Чу се оглушително думкане по входната врата. Стените се разтресоха.

— Щатска полиция! — прогърмя мъжки глас. — Изпълняваме заповед за обиск. Отворете вратата.

— Идвам! — Чарли натика годишника в чантата си. Беше стигнала до кухнята, когато входната врата зейна широко.

Ава пищеше, все едно се е подпалила.

— Легнете! Легнете! — Из помещението се плъзнаха лазери. Къщата се тресеше върху основите си. Трошаха се прозорци. Бяха ритани врати. Мъже крещяха заповеди. Ава не спираше да пищи. Чарли падна на колене с ръце във въздуха и широко отворени очи, та да може да види кой щеше да я гръмне в крайна сметка.

Никой не я гръмна.

Никой не помръдваше.

Писъците на Ава замлъкнаха мигновено.

Шест огромни ченгета в пълна тактическа екипировка запълваха всеки свободен сантиметър от помещението. Ръцете им бяха така напрегнати, докато стискаха своите оръжия AR-15, че Чарли успяваше да различи отделните мускули, трудещи се да попречат на палците им да натиснат спусъците.

Чарли бавно сведе очи към гърдите си.

Върху сърцето й имаше червена точка.

Погледна към Ава.

Останалите пет точки бяха върху нейните гърди.

Жената беше върху дивана с подгънати колене. Устата й беше отворена, но страхът беше парализирал гласните й струни. Напълно непонятно държеше по една четка за зъби във всяка от вирнатите си ръце.

Мъжът най-близо до Ава снижи оръжие.

— Четки за зъби.

Друг автомат също беше снижен.

— Изглеждаше като шибано детониращо устройство.

— Да, нали?

Останалите оръжия също бяха снижени. Някой се изсмя.

— Господа? — кресна жена някъде извън къщата.

— Чисто — викна в отговор първото ченге. Стисна Ава за ръката над лакътя и я избута през вратата. Обърна се да стори същото с Чарли, но тя излезе сама с вдигнати ръце.

Не ги свали, докато не напусна границите на двора. Пое голяма глътка въздух и се постара да не мисли как можеше да умре, ако някой от мъжете не беше отделил достатъчно време да разграничи четката за зъби от детониращо устройство за самоубийствена жилетка.

В Пайквил.

— Мили боже — отрони Чарли с надеждата, че би могло да мине за молитва.

Ленор беше останала до колата. Изглеждаше й ядосана, за което имаше пълно основание, но само отметна брадичка, задавайки очевидния въпрос: Добре ли си?

Чарли кимна в отговор, но в действителност не се чувстваше добре. Чувстваше се гневна — задето Ръсти я беше пратил тук, задето тя беше поела такъв глупав риск, че беше нарушила закона по напълно непонятни й причини, че се беше поставила под заплахата да я прострелят в сърцето, твърде вероятно с бързо експандиращ куршум с кух връх.

И всичко това заради някакъв проклет годишник.

— Какво става? — прошепна Ава.

Чарли хвърли поглед към къщата, която все още се тресеше от тежестта на мъжете, кръстосващи вътре.

— Търсят неща, които да могат да използват в съда срещу Кели.

— Какво например?

Чарли изреди нещата, които беше търсила тя самата.

— Признание. Обяснение. План на училището. Списък с хора, на които е била ядосана Кели.

— Тя никога не се е ядосвала на никого.

— Ава Уилсън? — Висока жена в обемиста тактическа екипировка тръгна към тях. Оръжието й висеше на една страна. Стискаше в юмрук навит на руло лист хартия. Ето как се бяха добрали дотук така бързо. Заповедта им беше пратена по факс директно във вана. — Вие ли сте Ава Уилсън, майка на Кели Рене Уилсън?

Ава застина заради прозвучалата авторитетност.

— Да, сър. Госпожо.

— Това вашата къща ли е?

— Под наем сме, да, госпожо. Сър.

— Госпожо Уилсън. — Полицайката не даваше вид да я вълнуват особено обръщенията. — Аз съм капитан Айзък от щатската полиция. Имам заповед да претърсим къщата.

— Вече я претърсвате — изтъкна Чарли.

— Имаме причини да вярваме, че е възможно да бъдат подправени доказателства. — Айзък огледа посиненото око на Чарли. — По време на нахлуването ли пострадахте, госпожо?

— Не. Друг полицай ме удари днес.

Айзък хвърли поглед към Ленор, която явно още беше бясна, а после го насочи обратно към Чарли.

— Заедно ли сте?

— Да — отговори Чарли. — Госпожа Уилсън би желала да види копие от заповедта.

Айзък даде ясно да се разбере, че не й е убегнала жълтата ръкавица на ръката на Чарли.

— Ръкавица за миене на съдове — обясни Чарли. — Госпожа Уилсън би желала да види копие от заповедта.

— Вие ли сте адвокатът на госпожа Уилсън?

— Просто адвокат съм — поясни Чарли. — Тук съм като приятелка на семейството.

— Госпожо Уилсън — обърна се Айзък към Ава, — по искане на вашата приятелка ви предоставям копие от заповедта.

На Чарли й се наложи да повдигне ръката на Ава, та заповедта да бъде поставена върху дланта й.

— Госпожо Уилсън, има ли някакви оръжия в къщата? — попита Айзък.

Ава поклати глава.

— Не, сър.

— Някакви игли, за които е редно да се притесняваме? Нещо, което би могло да ни пореже?

Ава поклати отново глава, макар да изглеждаше смутена от въпроса.

— Експлозиви?

Ръката на Ава се стрелна към устата й.

— Изтичане на газ ли има?

Айзък погледна към Чарли за обяснение. Чарли повдигна рамене. Животът на майката беше преобърнат с главата надолу. Логиката беше последното, което можеха да очакват от нея.

— Госпожо, имам ли съгласието ви да ви претърся? — обърна се Айзък към Ава.

— Да…

— Не — прекъсна я Чарли. — Нямате съгласието да претърсвате нищо или никого извън обхвата на заповедта.

Айзък хвърли поглед към чантата на Чарли, която беше приела приблизително формата на правоъгълния годишник.

— Нужно ли е да претърсвам чантата ви?

Чарли почувства сърцето й да се свива.

— Имате ли причина?

— Ако укривате доказателства или сте отстранили нещо от къщата, с цел да го укриете, тогава…

— Това би било незаконно — отбеляза Чарли. — Също като да претърсвате училищния автобус, при положение че не е изрично посочен в заповедта ви и не представлява част от прилежащия двор.

Айзък кимна веднъж.

— Бихте имали право, стига да не съществува причина.

Чарли свали рязко жълтата ръкавица.

— Отстраних това от къщата, но не преднамерено.

— Благодаря, задето сте така отзивчива. — Айзък се обърна към Ава. Имаше сценарий, който да следва. — Госпожо, можете да останете отвън или да си тръгнете, но не можете да влизате в къщата, докато не я освободим. Разбирате ли?

Ава поклати глава.

— Разбира — вметна Чарли.

Айзък прекоси двора и се присъедини към мъжете в къщата. До вратата бяха струпани пластмасови контейнери. Хартиени пликове за документиране на доказателства. Кабелни връзки за запечатване. Найлонови торбички. Ава се взираше през еркерния прозорец. Телевизорът още беше включен. Екранът му беше толкова голям, че Чарли успяваше да разчете течащия в долния край надпис: „Според източник от полицията в Пайквил няма да бъдат публикувани записите от охранителни камери“.

Охранителни камери. Чарли не ги беше забелязала сутринта, но сега си спомняше камерите в края на всеки коридор.

Масовото убийство е било заснето.

— Какво ще правим? — попита Ава.

Чарли потисна първосигналния си отговор: ще гледаме как завързват дъщеря ти на носилка и я екзекутират.

— Баща ми ще обясни всичко, като отидем в кантората му — произнесе вместо това. Пое навитата на руло заповед от потната ръка на жената. — До четиресет и осем часа трябва да има обвинение. Най-вероятно Кели ще бъде държана в окръжния арест, но после ще я прехвърлят някъде другаде. Ще има много явявания в съда и премного възможности да я видиш. Нищо от това няма да се случи бързо. Всичко отнема дълго време. — Чарли прегледа заповедта за обиск, която, в общи линии, беше любовно писмо от съдията, позволяващо на ченгетата да вършат каквото им скимне. — Това ли е адресът ви? — обърна се към Ава.

Ава погледна към заповедта.

— Да, госпожо, това е номерът на улицата.

През отворената врата Чарли зърна как Айзък започна да измъква рязко кухненските чекмеджета. Тракаха прибори. Мокетът беше съдран от пода. Никой не действаше внимателно. Докато тъпчеха наоколо, вдигаха високо крака, проверявайки за кух звук под дъските, ръчкаха лекьосаните панели на тавана.

Ава сграбчи ръката на Чарли.

— Кели кога ще си дойде у дома?

— Това ще се наложи да го обсъдиш с баща ми.

— Не мога да си представя как ще си позволим нещо от това — промълви Ава. — Нямаме пари, ако затова сте тук.

Ръсти никога не беше проявявал интерес към парите.

— Държавата ще плати за защитата й. Няма да е много, но ти обещавам, че баща ми ще вложи сърцето си заради дъщеря ти.

Ава примигна. Не даваше вид, че схваща.

— Тя има задължения за вършене.

Чарли се вгледа в очите на жената. Зениците й бяха свити, но това можеше да бъде обяснено със силната слънчева светлина.

— Вземала ли си нещо?

Тя сведе очи към стъпалата си.

— Не, госпожо. Имаше някакво камъче, но го изритах.

Чарли зачака за неуместна усмивка, но жената беше сериозна.

— Пила ли си някакви лекарства? Или може би си пушила трева, за да се поуспокоиш?

— О, не, госпожо. Аз съм шофьор на автобус. Не мога да приемам наркотици. Децата зависят от мен.

Чарли отново се вгледа в очите й, но този път в издирване на намек за здрав разум.

— Баща ми обясни ли какво се случва с Кели?

— Каза, че работи за нея, но не знам — прошепна. — Братовчед ми твърди, че Ръсти Куин е лош човек, който представлява отрепки, изнасилвачи и убийци.

Устата на Чарли пресъхна. Жената явно не схващаше, че Ръсти Куин беше точно типът човек, от който се нуждаеше дъщеря й.

— Ето я Кели. — Ава отново гледаше към телевизора.

Снимката на Кели Уилсън изпълваше екрана. Явно някой беше измъкнал отнякъде училищна фотография. Вместо тежкия готически грим и черните дрехи Кели беше облечена в една от тениските й с пъстроцветно пони, намиращи се в дрешника й.

Снимката изчезна и беше заменена от материал, показващ Ръсти да напуска окръжната болница „Дерик“. Намръщи се на репортерката, която тикна микрофон под носа му, но неслучайно използваше главния вход. Изпълни показна сценка, като спря уж неохотно да даде интервю. Заради начина, по който движеше устата си, Чарли беше в състояние да схване как изливаше поток от бисери с южняшки изговор, които щяха да бъдат въртени до безкрайност по националните канали. Така се действаше при случаи с подобни мащаби. На Ръсти му се налагаше да излезе пред медиите и да обрисува Кели Уилсън като загазила тийнейджърка, която е очаквана от подобаващо наказание, вместо като чудовище, умъртвило малко дете и училищния си директор.

— Револверът оръжие ли е? — прошепна Ава.

Чарли усети да й призлява. Дръпна Ава надалече от къщата и застана редом с нея насред пътя.

— Притежавате ли револвер?

Ава кимна.

— Илай го държи в жабката на колата.

— Онази, с която днес е отишъл на работа?

Тя кимна отново.

— Законно ли притежава оръжието?

— Ние не крадем разни неща, госпожо, плащаме за тях.

— Съжалявам, онова, което имах предвид, е мъжът ти осъждан ли е за нещо?

— Не, госпожо. Той е почтен човек.

— Знаеш ли с колко куршума е?

— Шест. — Ава звучеше достатъчно убедена, но все пак добави: — Мисля, че са шест. Виждала съм го безброй пъти, но никога не съм обръщала особено внимание. Съжалявам, не си спомням.

— Всичко е наред. — Чарли се беше чувствала по същия начин, докато я разпитваше Дилия Уофорд. Колко изстрела чухте? Каква беше последователността? Господин Хъкабий с вас ли беше? Какво се случи с револвера?

Чарли се беше намирала насред всичко това, но страхът беше разводнил спомените й.

— Кога за последно видя револвера? — попита Ава.

— Аз не… О… — Телефонът на Ава звънеше от предния джоб на пижамата й. Измъкна евтин затварящ се апарат, от онези, с които можеш да предплащаш минути. — Не разпознавам този номер.

Чарли го разпознаваше. Беше на нейния айфон, който явно още беше у Хък.

— Качвай се в колата — поръча на Ава и направи знак на Ленор да й помогне. — Нека аз отговоря.

Ава изгледа предпазливо Чарли.

— Не знам дали…

— Качвай се в колата. — Чарли на практика я избута. Отговори на петото позвъняване.

— Ало?

— Госпожо Уилсън, обажда се господин Хъкабий, учителят на Кели от прогимназията.

— Как ми разкодира телефона?

Хък се колеба доста дълго време.

— Имаш нужда от по-надеждна парола от 1-2-3-4.

Чарли беше чувала същото от Бен неведнъж и два пъти. Отдалечи се по пътя за повече усамотение.

— Защо се обаждаш на Ава Уилсън?

Той се поколеба за втори път.

— Преподавах на Кели в продължение на две години. След като се прехвърли в гимназията, за няколко месеца я обучавах индивидуално.

— Това не отговаря на въпроса.

— Прекарах четири часа да отговарям на въпросите на двама загубеняци от Бюрото за разследвания на щата Джорджия и още час да отговарям на въпроси в болницата.

— Кои загубеняци?

— Аткинс. Ейвъри. Някакво вчерашно хлапе с лизнат перчем и по-възрастна чернокожа, която постоянно разиграваше побратимяване.

— По дяволите — промърмори Чарли. Вероятно имаше предвид Луис Ейвъри, полеви агент от ФБР, отговарящ за северна Джорджия. — Той даде ли ти визитката си?

— Изхвърлих я — отговори Хък. — Между другото, ръката ми е добре. Куршумът е преминал директно през нея.

— Носът ми е счупен и имам сътресение — обяви Чарли. — Та защо се обади на Ава?

Въздишката му й даде разбере, че склоняваше да й угоди.

— Защото ме е грижа за учениците ми. Исках да съм от помощ. Да се уверя, че има адвокат. Че за нея се грижи някой, който не се кани да я използва или да я вкара в допълнителни неприятности. — Най-неочаквано Хък се отказа от перченето. — Кели не е от умните, Шарлот. Не е убийца.

— Не е нужно да си умен, за да убиеш някого. Всъщност обикновено е истина точно обратното. — Обърна се да погледне към къщата на Уилсън. Капитан Айзък тъкмо изнасяше найлонов чувал, пълен с дрехите на Кели.

— Ако наистина искаш да помогнеш на Кели, стой настрана от абсолютно всички репортери — обясни на Хък. — Не се появявай пред камера, не допускай да ти правят снимки, не разговаряй с приятели за случилото се, защото те ще застанат пред обективите или ще разговарят с репортери, а ти няма да си в състояние да контролираш какво излиза от устите им.

— Това е добър съвет. — Изпусна кратка въздишка и добави: — Хей, трябва да ти се извиня за нещо.

— За какво?

— Б2. Бен Бърнард. Мъжът ти звънна тази сутрин и аз за малко да отговоря.

Чарли почувства бузите й да поруменяват.

— Не знаех, докато едно ченге не ме уведоми — продължи той. — Това беше, след като бях говорил с него, вече му бях казал какво е имало между нас и защо си била в училището.

Чарли отпусна глава върху дланта си. Беше й ясно как се изразяват за жените определен тип мъже. Особено за такива, които са оправили на задната си седалка пред някой бар.

— Можеше да ме предупредиш — отбеляза Хък. — Това поставя всички ни в още по-неприятна ситуация.

— Извиняваш се, но всъщност вината е моя? — Направо не можеше да му се начуди на този тип. — Кога трябваше да ти кажа? Преди Грег Бренър да ме фрасне? Или след като ти изтри записа? Или може би, когато излъга в свидетелските си показания как е бил счупен носът ми, което, между другото, е углавно престъпление — да излъжеш, за да покриеш ченге, не да стоиш и да броиш мухите, докато удрят жена в лицето. Това си е съвсем законно.

Хък въздъхна отново.

— Нямаш представа какво е да попаднеш насред такова нещо. Хората допускат грешки.

— Аз ли не знам какво е? — Чарли беше разтресена от внезапна ярост. — Мисля, че бях там, Хък. Озовах се там преди теб, така че ми е ясно точно какво е. И като стана дума, ако наистина си израснал в Пайквил, значи си наясно, че вече ми се е случвало два пъти. Така че върви на майната си с твоето „Не знаеш какво е“.

— Добре, права си. Съжалявам.

Чарли не беше свършила.

— Излъга за възрастта на Кели.

— Шестнайсет, седемнайсет. — Можеше да си го представи как клати глава. — В единайсети клас е. Каква разлика има?

— На осемнайсет е и разликата е смъртна присъда.

Той ахна. Не съществува друга дума за внезапното рязко поемане на въздух, дължащо се на шок.

Чарли зачака той да заговори. Провери квадратчетата, показващи обхвата.

— Ало?

Той прочисти гърло.

— Нужна ми е минута.

Чарли също се нуждаеше от минута. Пропускаше нещо сериозно. Защо Хък е бил разпитван четири часа? Средният разпит траеше между половин час и два часа. Чарли беше приключила приблизително на четиресет и петата минута. Цялостното участие в престъплението на тях с Хък се изчерпваше с непълни десет минути. Защо Дилия Уофорд беше организирала от ФБР да играят пред Хък доброто/лошото ченге? Той определено не беше враждебен свидетел. Бяха го простреляли в ръката. Но той каза, че бил разпитван, преди да отиде в болницата. Дилия Уофорд не беше полицай, който не би следвал процедурата. Повече от сигурно от ФБР не се занасяха.

Тогава защо бяха задържали звездата си сред свидетелите в управлението за четири часа? Не така се подхождаше към свидетел. Така се действаше със заподозрян, който не им играе по свирката.

— Добре, върнах се — обади се Хък. — Кели е… Как му викат сега? Със затруднения при заучаване? Интелектуално непълноценна? На нивото на основните класове е. Не е в състояние да следва концепции.

— Законът би го определил като намален капацитет, в смисъл че е неспособна да формира умствено състояние, нужно за престъпление, но това е изключително труден за изграждане довод — обясни му Чарли. — Държавната образователна система и съдебната система, разглеждаща убийства, имат коренно различни приоритети. Едната се опитва да й помогне, а другата да я убие.

Той беше така притихнал, че успяваше да чуе единствено дишането му.

— Двамата агенти, Уофорд и Ейвъри, пълни четири часа ли разговаряха с теб, или имаше промеждутъци?

— Какво? — Звучеше озадачен от въпроса. — Да, в стаята винаги имаше някой от тях. На моменти и мъжът ти. И онзи тип, как му беше името? Носи от онези лъскавите костюми.

— Кен Койн. Той е окръжен прокурор. — Чарли смени тактиката. — Кели била ли е тормозена?

— Не и в моята класна стая — отговори, а после добави: — Извън училището, в социалните мрежи, това са места, които не можем да контролираме.

— Значи казваш, че е била тормозена?

— Казвам, че беше различна и това никога не е нещо хубаво, като си дете.

— Бил си учител на Кели. Защо не ти беше известно, че е изостанала с един клас?

— На година през мен минават над сто и двайсет деца. Не преглеждам досиетата им, освен ако нямам причина.

— Да е по-бавно възприемаща не е причина?

— Много от децата ми са по-бавни. Тя се крепеше над оценка слаб. Никога не се замесваше в неприятности. — Чарли чуваше потропване като от химикалка върху ръба на маса. — Чуй, Кели е добро дете. Не е умна, но е мила. Следва каквото й се възложи. Не върши неща като това днес. Не й е присъщо.

— Имахте ли интимни отношения с нея?

— Какво, за бога…

— Оправяне. Чукане. Наясно си какво означава.

— Разбира се, че не. — Звучеше отвратен. — Бога ми, тя беше едно от децата.

— Някой друг правеше ли секс с нея?

— Не, бих го докладвал.

— Господин Пинкман?

— Дори не ми го побира умът…

— Друг ученик от училището?

— Как бих могъл да…

— Какво стана с револвера?

Ако не се вслушваше, би пропуснала леката засечка в дишането му.

— Какъв револвер? — попита.

Чарли поклати глава и безмълвно се мъмреше, задето беше пропуснала очевидното.

По време на собственото й интервю с Дилия Уофорд беше прекалено дезориентирана, за да сглоби картинката, но сега осъзнаваше, че жената на практика й беше начертала схема. Не сте видели господин Хъкабий да подава револвера на някого? Видяхте ли да го прибира някъде у себе си? Да го оставя на земята?

— Какво направи с него?

Това го поведе към нова пауза, както постъпваше, като лъжеше.

— Не знам за какво говориш.

— Така ли отговори на двамата агенти?

— Казах им, каквото казах и на теб. Не знам. Случваше се толкова много.

Чарли само успя да поклати глава заради неговата глупост.

— Кели каза ли ти нещо в коридора?

— Не, доколкото чух. — Направи пауза сигурно за милионен път. — Както вече споменах, случваше се много.

Бяха го простреляли и той дори не направи физиономия. Страхът не беше отслабил паметта му.

— На чия страна си? — попита го.

— Няма такова нещо като страни. Има само правилни постъпки.

— Съжалявам, че ще срина философията ти, Хорацио, но ако съществува правилна постъпка, значи съществува и погрешна, и като човек с диплома по право мога да те уверя, че да задигнеш оръжието от сцена на двойно убийство и да излъжеш агент на ФБР може да те прати от неправилната страна на затворническата решетка за много дълго време.

Той изпълни номера си с мълчанието за две секунди и после каза:

— Не знам дали сме попаднали в него, но съществува сляпо петно за охранителните камери.

— Спри да говориш.

— Но ако…

— Замълчи — предупреди го Чарли. — Свидетелка съм. Не мога да ти бъда адвокат. Онова, което ми казваш, не е поверително.

— Шарлот, аз…

Тя прекъсна, преди да е успял да се окопае още по-дълбоко.