Карин Слотър
Добрата дъщеря (15)

13

Сам седеше срещу Ленор в сепаре в иначе празната закусвалня. Бавно потапяше торбичката чай в горещата вода, донесена на масата от сервитьорката. Усещаше, че Ленор я наблюдава, но не знаеше какво да каже.

— Ще стане по-бързо, ако аз те откарам до болницата — предложи Ленор.

Сам поклати глава. Щеше да изчака таксито.

— Не е нужно да оставаш с мен.

Ленор задържа чашата кафе между дланите си. Ноктите й бяха спретнато изрязани и лакирани с безцветен лак. Носеше един-единствен пръстен на десния показалец. Забеляза, че Сам го гледаше, и обясни:

— Майка ти ми го даде.

Сам си помисли как пръстенът изглеждаше като нещо, което би носила майка й — необичаен, не задължително красив, но впечатляващ по свой си начин.

— Разкажи ми за нея — помоли Сам.

Ленор вдигна ръка и заоглежда пръстена.

— Лана, сестра ми, работеше с нея във „Фърмилаб“. Не бяха в един отдел, нито дори на един и същ етаж, но по онова време на необвързаните момичета не беше позволено да живеят сами, така че от университета ги бяха разпределили в една квартира. Съществуваше само един начин майка ми да разреши на Лана да работи там, на всяка цена да стои далече от вманиачените на тема секс учени.

Сам я зачака да продължи.

— Лана доведе Хариет у дома по време на коледната ваканция и в началото аз я пренебрегвах, но една вечер не можех да заспя, излязох в двора да подишам въздух и тя беше там. — Ленор повдигна вежди. — Гледаше звездите. Физиката беше нейното призвание, но астрономията беше страстта й.

Сам се натъжи, задето никога не беше знаела тази подробност за майка си.

— Говорихме цялата нощ. Много рядко ми се случваше да открия толкова интересен човек. Един вид започнахме да се срещаме, но никога не е имало… — Изостави настрана подробностите. — Бяхме заедно малко повече от година, макар че беше връзка от далечно разстояние. Аз учех право заедно с Ръсти. Отделна история е защо от това не излезе нищо. През лятото заведох баща ти с мен в Чикаго и той й завъртя главата. — Тя повдигна рамене. — Аз се отдръпнах. Винаги сме били по-скоро приятели, отколкото любовници.

— Но тя постоянно ти беше бясна — изтъкна Сам. — Долавях го в тона й.

— Държах мъжа й навън до късно, за да пие и да пуши, вместо да прекарва време със семейството си. — Ленор отново повдигна рамене. — Тя винаги е искала стандартен живот.

Сам не можеше да си представи майка й да е желаела подобно нещо.

— Далеч не беше стандартна.

— Хората винаги се стремят към онова, което не могат да имат — обясни Ленор. — Хари не се вписваше докрай дори във „Фърмилаб“. Беше прекалено чудата. Липсваха й социални умения. Предполагам, сега биха я определили като някъде в спектъра, но тогава беше смятана за прекалено умна, прекалено успяла, прекалено странна. Особено пък за жена.

— И какво представляваше за нея нормалният живот?

— Брак. Социално изграждане. Вие, момичета. Никога не е била така щастлива, както когато се появихте вие. Да наблюдава как се развива мозъкът ти. Да изучава реакциите ти на различни стимули. Водеше безкрайни дневници.

— Караш ме да звуча като научен проект.

— Майка ти обожаваше проектите — изтъкна Ленор. — Чарли обаче беше толкова различна. Толкова креативна. Така непринудена. Хариет я обожаваше. Обожаваше и двете ви, но така и не успяваше да разбере Чарли.

— Ето нещо общо помежду ни. — Сам отпи от чая си. Млякото имаше вкус на вкиснато. Остави чашата си. — Защо не ме харесваш?

— Нараняваш Чарли.

— Чарли ми изглежда напълно способна сама да се наранява.

Ленор бръкна в чантата си и изрови флаш драйва, даден й от Бен.

— Искам да вземеш това.

Сам се отдръпна, сякаш предметът криеше физическа заплаха.

— Изхвърли го някъде из Атланта. — Ленор плъзна космическия кораб по масата. — Направи го заради Бен. Наясно си колко много може да загази.

Сам не знаеше как иначе да постъпи, освен да го тикне в собствената си чанта. Не можеше да го вземе в самолета до Ню Йорк. Щеше да се наложи да издири някого в офиса им в Атланта, който да го унищожи.

— Можеш да говориш с мен за случая — изтъкна Ленор. — Койн никога не би ме призовал на свидетелското място. Облечена така, ще взривя всеки състав от съдебни заседатели.

Сам знаеше, че има право, също както знаеше, че тази истина е погрешна.

— Тревожат ме куршумите — произнесе Ленор. — В случайния изстрел в стената няма логика. Кели е била способна са улучи Пинкман три пъти: веднъж в гърдите и два пъти в главата. Това или е сляп късмет, или наистина добро прицелване.

— Луси. — Сам докосна шията си. — Там не е била особено точна.

— Така е, но чуй ме. В Пайквил не се подвизаваш като жена, както правя аз, без да си сигурна как да боравиш с оръжие. Не бих уцелила тези мишени на стрелбище, при това без напрежението, без да е заложен животът на хора. Тук говорим за осемнайсетгодишно момиче, което стои в коридора и чака да бие звънецът. Адреналинът й трябва да е бил до небето. Или е най-хладнокръвният убиец, на когото се е натъквал градът ни, или се случва нещо друго.

— Какво би могло да е това друго нещо?

— Нямам представа.

Сам се замисли за бременността на Кели. За Адам Хъмфри. За годишника. Това бяха парченца от пъзел, който вероятно никога нямаше да види сглобен.

— Преди никога не съм нарушавала поверителност — заяви на Ленор.

Ленор сви рамене, все едно не беше кой знае какво.

Сам почувства вина, задето дори обмисляше подобно прегрешение, още повече, при положение че не го правеше пред сестра си.

— Възможно е Кели да е бременна — призна най-накрая.

Ленор допи кафето си, без да каже нищо.

— Спомена Адам Хъмфри, когато говорихме. Мисля, че може той да е бащата. Или Франк Алегзандър — добави Сам. — Както изглежда, това е втората й бременност. Имало е по-раншна в прогимназията, която според мълвата е била прекратена. Чарли е наясно за първата. Не знае, че е възможно Кели пак да е бременна.

Ленор остави чашата си.

— Койн ще заяви, че бебето е на Франк Алегзандър и Кели е убила Луси от злоба или ревност.

— Съществуват прости тестове, които доказват бащинство.

— Ръсти може да ги накара да чакат, докато се роди детето. Тези тестове не са без рискове. Мислиш ли, че по някаква неизвестна причина Адам Хъмфри или Франк Алегзандър са я убедили да донесе оръжие в училището? Или според теб го е предприела сама?

— Единственото, в което съм сигурна, е, че Кели Уилсън е последният човек, на когото можем да разчитаме за истината. — Сам притисна пръсти към слепоочието си в опит да отнеме част от напрежението. — Виждала съм преди записи с фалшиви признания по време на обучението ми, по телевизията, в документални програми. Тримата от Уест Мемфис, Брандън Даси, Чък Ериксън. Всички сме ги виждали или сме чели за тях, но като седиш срещу човек, който е толкова податлив на внушение, с толкова силно желание да угоди, че буквално би те последвал във всяка посока — била тя и заплетена, — чак не ти се вярва.

Сам се помъчи да осмисли разговора си с Кели, да го анализира, да схване точно какво се беше случило.

— Предполагам, в действие влиза склонност за потвърждаване. Повтаряш сам на себе си, че не е възможно някой да е толкова несъобразителен, че сигурно ти върти някакъв номер, но фактът е, че седящият срещу теб не притежава умствения капацитет да те надхитри. Функционира на прекалено ниско ниво за увъртане от подобни мащаби, а ако функционира на толкова високо ниво, та да е способен да те заблуди, тогава не би бил толкова глупав, та поначало да се забърка в такова нещо. — Сам осъзна, че глаголстваше също като Чарли. Постара се да е по-сбита. — Придумах Кели Уилсън да заяви, че е станала свидетел как Чарли е зашлевила Джудит Пинкман през лицето.

— Мили боже. — Ленор притисна длан към сърцето си. Вероятно отправяше благодарствена молитва, че запис, доказващ противното, се намираше в тяхно притежание.

— Толкова беше лесно да я накарам да го изрече — призна Сам. — Знаех, че е уморена, че й е лошо, че е объркана, уплашена и самотна. След по-малко от пет минути не само я убедих да повтори думите ми, но да ги потвърди, дори да добави още подробности, все едно плесницата е била толкова шумна, че я е чула да прокънтява по коридора; всичко това в подкрепа на една лъжа, с която я захраних аз. — Сам поклати глава, защото още й беше трудно да го повярва. — Винаги съм знаела, че живея в различен свят от повечето хора, но Кели е на дъното на купчината. Не го казвам, за да бъда жестока или арогантна. Просто е нещо безспорно. Съществува причина подобни момичета да губят пътя си.

— Имаш предвид да бъдат заблудени? — вметна Ленор.

Сам отново поклати глава, несклонна да се прикрепи към която и да било теория.

— Вече пуснах Джими Джак след младежа Хъмфри. Досега вече сигурно го е набелязал.

— Бащата на Луси Алегзандър не може да бъде изключван напълно — напомни й Сам. — Само защото не желаем Кен Койн да се окаже прав, не бива да загърбим вероятността.

— Ако някой може да стигне до дъното на причината за случилото се, това е Джими Джак.

Сам се почуди дали хвърлената мрежа щеше да е достатъчно широка, та да включи Мейсън Хъкабий, но беше достатъчно разумна да не повдига пред Ленор темата за любовника на сестра си.

— И да установим мотива на Кели, това няма да върне жертвите — промълви.

— Не, но би могло да спаси от смъртна присъда трета жертва.

Сам стисна здраво устни. Тя не беше напълно убедена, че Кели Уилсън е била жертва. Нискоинтелигентна или не, беше отнесла оръжие в училището и беше дръпнала спусъка достатъчно пъти, та да погуби брутално две невинни души. Сам се почувства късметлийка, задето съдбата на момичето не лежеше на нейните рамене. Неслучайно от съдебните заседатели се изискваше безпристрастност. Но пък от друга страна вероятността в радиус от сто и петдесет километра от Пайквил да бъде издирено безпристрастно жури беше толкова слаба, че почти граничеше с абсурд.

— Таксито ти скоро ще пристигне. — Ленор се озърна за сервитьорката и вдигна ръка да привлече вниманието й.

Сам се обърна. Жената седеше до барплота.

— Извинете?

Сервитьорката стана и се върна при масата им с явна неохота. Въздъхна, преди да попита Сам:

— Какво?

Сам хвърли поглед към Ленор, която поклати глава.

— Готова съм да си платя сметката.

Жената тръсна бележката на масата. Хвана чашата на Ленор с върховете на палеца и показалеца си, все едно уплашена от зараза.

Сам изчака неприятната жена да си тръгне.

— Защо живееш тук? — попита тя Ленор. — На това задръстено място?

— Тук е домът ми. А и все още се навърта по някой и друг добър човек, спазващ принципа „Живей и остави другите да живеят“. А и Ню Йорк изгуби моралните си позиции при последните президентски избори — додаде.

Сам се изсмя печално.

— Ще отида да проверя Чарли. — Ленор извади банкнота от един долар от портмонето си, но Сам махна с ръка.

— Благодаря — промълви Сам, макар единствено да предполагаше какво беше сторила Ленор за семейството й. Сам неизменно беше така потънала в агонията на собственото си възстановяване, че не се беше отдавала на кой знае колко мисли за това какво представлява животът на Ръсти и Чарли. Очевидно Ленор беше запълнила някои от празнините, оставени от Гама.

Сам чу камбанката над вратата да издрънчава, когато Ленор излезе. Сервитьорката процеди злобна забележка пред готвача. Сам понечи да я среже с някой остър коментар, но нямаше енергия да води повече битки този ден.

Отиде в тоалетната. Застана пред мивката и се поизми повърхностно, докато си мечтаеше за душа в „Четири сезона“ в Атланта. Откакто Сам отпътува от Ню Йорк, бяха изтекли шестнайсет часа. Усещаше в главата си тъпа болка като от гниещ зъб. Тялото й беше неотзивчиво. Огледа изнуреното си и съсипано лице в огледалото и съзря горчивото разочарование на майка си.

Сам вдигаше ръце от Чарли.

Не съществуваше друг вариант. Чарли отказваше да разговаря с нея, не отвори заключената врата на офиса си, когато Сам чука неколкократно. Сега нещата не бяха като предишния път, когато Чарли си тръгна посред нощ, уплашена за своята безопасност. Сега Сам умоляваше и се извиняваше — за какво и тя самата не знаеше — само за да се сблъска с упоритото мълчание на Чарли. Най-накрая с огромно неудоволствие Сам почувства, че приема нещо, което трябваше да е знаела през цялото време.

Чарли не се нуждаеше от нея.

Използва тоалетна хартия да попие очите си. Не знаеше дали плаче заради безполезността на пътуването си, или от изтощение. Преди двайсет години беше почувствала загубата на сестра си като нещо случило се по взаимно съгласие. Сам беше избухнала. Чарли избухна в отговор. Стигна се до бой, до истински ръкопашен бой и накрая и двете се съгласиха всяка да поеме по пътя си.

Този скорошен пробив дойде по-скоро като кражба. Сам се вкопчи в нещо хубаво, в нещо, което чувстваше истинско в ръцете си, а Чарли й го отне.

Заради Закарая Кълпепър ли беше?

Писмата му бяха в чантата на Сам. Поне част от тях, защото при Ръсти имаше още много. Сам беше стояла зад бюрото му и отваряше плик след плик. Всички до един съдържаха все същия самотен прегънат лист от тетрадка и на всеки от тях с тежка ръка бяха изписани същите три думи, така че писецът почти беше пробил хартията:

ДЛЪЖНИК СИ МИ.

Един ред, пращан по пощата стотици пъти веднъж месечно до адреса на Ръсти.

Телефонът на Сам изчурулика.

Тя зарови в чантата си за него. Не беше Чарли. Нито Бен. Беше получила съобщение от таксиметровата компания. Шофьорът беше отвън.

Сам попи очите си. Прекара пръсти през косата си. Върна се в сепарето. Остави банкнота от един долар на масата. Затътри куфара си навън до чакащото такси. Мъжът изскочи да й помогне да го натовари в багажника. Сам зае мястото си на задната седалка. Взираше се навън през прозореца, докато шофьорът я прекарваше през центъра на Пайквил.

Станислав щеше да я чака пред болницата. Сам не умираше да се вижда с баща си, но имаше отговорност пред него, пред Кели Уилсън, трябваше да предаде бележките си и да сподели идеите и подозренията си.

Ленор беше права за куршумите. Кели беше демонстрирала забележителна точност в стрелбата си в онзи коридор. Беше успяла да улучи както Дъглас Пинкман, така и Луси Алегзандър от значително разстояние.

Тогава защо не беше гръмнала Джудит Пинкман, когато жената се е показала от стаята си?

Още загадки, които да разрешава Ръсти.

Сам свали стъклото на таксито. Устреми поглед към звездите, осейващи небето. В Ню Йорк имаше толкова много светлинно замърсяване, че Сам беше забравила как се очакваше да изглежда нощта. Луната беше, кажи-речи, просто монета от синкава светлина. Тя свали очилата си. Почувства свежия въздух върху лицето си. Позволи на клепачите си да се спуснат. Замисли се за Гама, загледана в звездите. Наистина ли тази забележителна жена беше копняла за стандартен живот?

Домакиня. Майка. Мъж, който да се грижи за нея; обет тя да се грижи за него.

Дълготрайният спомен на Сам за майка й беше как Гама неизменно търсеше. Познания. Информация. Отговори. Сам си спомняше един от многото анонимни дни, когато се беше прибрала у дома, за да завари Гама да се труди върху проект. Чарли беше у приятелка. Все още живееха в червената тухлена къща. Сам отвори задната врата. Пусна чантата си на пода в кухнята. Събу си обувките. Гама се обърна. Държеше маркер в ръката си. Беше записвала нещо на големия прозорец, гледащ към задния двор. Сам виждаше, че са някакъв вид уравнения, макар смисълът им да й убягваше.

— Мъча се да разбера защо кейкът ми спадна — обяснила беше Гама. — Това е проблемът в живота, Сам. Ако не се издигаш, падаш.

Таксито се подрусна и събуди Сам.

За миг на паника тя не беше сигурна за заобикалящото я.

Сам постави очилата си. Беше изтекъл почти половин час. Вече се намираха в Бридж Гап. Четири и пететажни офисни сгради се извисяваха над кафенета. Плакати рекламираха концерти в парка и семейни пикници. Отминаха киното, където Мери-Лин Хъкабий беше отишла с приятелки и в крайна сметка беше изнасилена в тоалетната.

В този окръг се подвизаваха такива жестоки хора.

Сам положи длан върху чантата си. Писмата вътре излъчваха осезаема топлина.

ДЛЪЖНИК СИ МИ.

Дали Сам я беше грижа какво смята Закарая Кълпепър, че му се дължи? Преди три години Ръсти беше пледирал животът му да бъде помилван. Ако изобщо ставаше въпрос за това, Закарая беше длъжник на Ръсти. И на Сам. И на Чарли. А като стана дума, и на Бен.

Сам отключи телефона си.

Отвори на нов имейл и набра адреса на Бен. Пръстите й не успяваха да решат каква комбинация от букви да изпишат на реда с темата. Името на Чарли? Молба за съвет? Извинение, че не успя да поправи пречупеното?

Фактът, че Чарли беше пречупена, беше единственият, който Сам успяваше да види с безспорна яснота. Сестра й беше пожелала Сам да се върне у дома за нещо. Та Сам да я притисне да признае нещо, да издаде нещо, да каже истината за нещо, което я тормозеше. Не съществуваше друга причина за постоянните провокации, за острите нападки, за отблъскването.

Сам беше запозната с тези тактики. След като я бяха простреляли, беше станала така избухлива, бясна заради немощта на тялото си, гневна, задето мозъкът й не работеше както преди, че не съществуваше и един човек, на когото да беше спестена невъздържаността й. Стероидите, антидепресантите и антиконвулсантите, предписани от лекарите, само разпалваха допълнително емоциите й. През повечето време Сам се беше чувствала разярена и единственото, което уталожваше гнева й, бе насочването му навън.

Чарли и Ръсти бяха двете мишени, по които биеше най-силно.

Шестте месеца след рехабилитацията, които прекара във фермерската къща, бяха ад за всички. Сам никога не беше доволна. Постоянно негодуваше. Тормозеше Чарли, караше я да се чувства, сякаш не върши нищо както трябва. Случеше ли се някой да предложи терапия за настроенията й, Сам започваше да крещи като обезумяла, настояваше, че е добре, че се възстановява, че не е гневна, мамка му — просто беше уморена, просто беше ядосана, просто се нуждаеше от пространство, от време, от шанс да остане сама, да се махне, да възвърне усещането си за самоличност.

Най-накрая Ръсти позволи на Сам да се яви на изпити, та да може да си уреди ранен прием в Станфорд. Чак като се озова в университета на четири хиляди километра разстояние, Сам осъзна, че гневът й не беше ограничен единствено до фермерската къща.

Човек беше в състояние да види нещо по-добре, като се намираше извън него.

Сам беше ядосана на Ръсти, задето въведе Кълпепър в живота им. Беше сърдита на Чарли, задето отвори кухненската врата. На Гама, задето хвана пушката. Гневеше се на себе си, задето не се вслуша в инстинкта си, докато стоеше в банята, че хвана чукчето и се запъти към кухнята, вместо да побегне през задната врата.

Беше гневна. Беше гневна. Беше ужасно гневна, дявол го взел.

И все пак Сам беше на трийсет и една, преди да си даде разрешение да произнесе думите на глас. Разправията с Чарли отвори раната и Антон по неговия крайно преднамерен начин се беше явил като единствен инструмент, сложил началото на зарастването й.

Сам беше в неговия апартамент. Нова година. Гледаха по телевизията спускането на новогодишната сфера на Таймс Скуеър. Пиеха шампанско или поне Сам се преструваше, че пие.

— На лош късмет е, ако не отпиеш — изтъкна Антон.

Сам се присмя, защото на този етап лошият късмет я беше преследвал през повече от половината й живот. А после му призна нещо, което не беше изповядвала пред никого преди.

— Постоянно се тревожа, че ще изпия нещо, ще взема нещо, ще предприема погрешно движение и това ще предизвика припадък или инсулт, ще унищожи останалото от мозъка ми.

Антон не я заля с баналности за потайностите на живота или съвети как да оправи проблема. Вместо това заяви:

— Сигурно много хора са ти казали, че си късметлийка да си жива. Според мен би била късметлийка, ако поначало не те бяха простреляли.

Сам плака почти цял час.

Всички постоянно и неизменно й повтаряха, че е късметлийка, задето е оцеляла след стрелбата. Никой не взе предвид дори веднъж, че й се полагаше да се гневи заради това как й се налагаше да оцелява.

— Госпожо? — Таксиметровият шофьор включи мигача. Посочи й бялата табела отпред.

Окръжната болница Дикърсън. Ръсти сигурно беше в стаята си и гледаше новините, най-вероятно в опит да улови кадър със самия себе си. Вече щеше да е узнал за представянето й в съдебната зала. Усети пеперудите да се завръщат, а после порица сама себе си, задето се вълнуваше от нещо, свързано с Ръсти.

Сам беше тук единствено да предаде записките си. Щеше да се сбогува с баща си, най-вероятно за последен път лице в лице, а след това щеше да се запъти обратно към Атланта, където утре сутринта щеше да се събуди с истинския й живот възстановен, също като Дороти, завърнала се в Канзас.

Шофьорът спря под бетонната козирка. Извади куфара на Сам от багажника. Изтегли дръжката. Сам возеше куфара към входа, когато подуши цигарен дим.

— О, аз съм истински галеник на съдбата! — ревна Ръсти. Беше в инвалидна количка с десния му лакът опрян на подлакътника и с цигара в ръка. На метална колона в задната част на стола бяха окачени двете торбички на системата. Торбичката на катетъра му висеше отстрани. Беше се настанил под табелка, предупреждаваща пушачите да спазват трийсетметрова дистанция от входа. Той не беше на повече от шест метра, ако не и по-малко.

— Тези ще те уморят — отбеляза Сам.

Ръсти се усмихна.

— Вечерта е приятна. Аз разговарям с една от красивите си дъщери. Разполагам с пълна кутия цигари. Трябва ми само чаша бърбън и ще умра като щастлив човек.

Сам размаха ръка, за да прогони дима.

— Вечерта не е толкова приятна с тази воня.

Той се засмя, а после се разкашля.

Сам избута куфара си до бетонената пейка в съседство с количката му. Репортерите бяха изчезнали, вероятно се бяха прехвърлили на следващата масова стрелба. Седна в далечния край на пейката, на завет от дима.

— Чух, че имало актьорско изпълнение на изслушването.

Сам повдигна едното си рамо. Беше прихванала лошия навик на Чарли.

— Убито ли е бебчето? — придаде драматичен трепет на гласа си. — Бебчето убито ли е?

— Татко, било е убито дете.

— Знам, скъпа. Повярвай ми, знам. — Дръпна за последно от цигарата си, преди да я угаси в подметката на пантофа си и пусна фаса в джоба на халата си. — Един процес не е нищо повече от съревнование да разкажеш по-добра история. Който успее да повлияе на журито, печели. И Кен излезе с доста добрата история.

Сам потисна потребността да изиграе ролята на мажоретка за баща си, да го увери, че той ще излезе с още по-добра и ще оправи нещата.

— Какво мислиш за нея? — попита Ръсти.

— За Кели ли? — Сам обмисли добре отговора си. — Не съм сигурна. Възможно е да е по-умна, отколкото мислим. Възможно е да функционира на по-ниско ниво, отколкото ни се иска да вярваме. Можеш да я тласнеш в каквато и да е посока, татко. В каквато и да е.

— Винаги съм предпочитал побъркани пред глупави. Глупавите са способни да ти разбият сърцето. — Ръсти надзърна над рамо, за да се увери, че са сами. — Научих за аборта.

Сам си представи сестра си в офиса й как звъни на Ръсти да побъбрят.

— Говорил си с Чарли.

— Не. — Ръсти се подпря на лакът с вдигната ръка и разперени пръсти, все едно цигарата още беше между тях. — Джими Джак, това е моят детектив, го установи вчера следобед. Открихме улики от дните на Кели в прогимназията, които сочат към нещо лошо. Просто слухове. Една седмица Кели е закръглена, после отсъства няколко дни и се връща слаба. Снощи майка й потвърди аборта. Все още не е на себе си заради него. Бащата на бебето бил във футболния отбор, напуснал града преди много време. Платил за аборта или по-скоро семейството му платило. Майка й я завела в Атланта. Едва не си изгубила работата, задето си взела почивни дни.

— Възможно е Кели отново да е бременна — произнесе Сам.

Веждите на Ръсти подскочиха на челото му.

— Повръща в един и същи час всеки ден. Пропускала е училище. Коремът е издут.

— Напоследък започнала да носи тъмни дрехи. Майката няма представа защо.

Сам осъзна нещо очевидно, за което още не беше споменавала пред Ръсти.

— Мейсън Хъкабий има отношения с Кели.

— Така е.

Сам зачака за още, но Ръсти беше зареял поглед из паркинга.

— Ленор вече е предала това на детектива ви — продължи Сам. — Но налице е момче на име Адам Хъмфри, по което си пада Кели. Също така би могъл да провериш Франк Алегзандър, бащата на Луси. — Пробва още веднъж. — Или Мейсън Хъкабий.

Ръсти се почеса по бузата. За втори път пренебрегваше името.

— Никак не е хубаво, че е бременна.

— Би могло да помогне на тезата ти.

— Би могло, но все пак осемнайсетгодишно момиче с бебе на път и доживотна присъда пред нея… И това, ако има късмет — добави.

— Мислех, че тя е твоят еднорог.

— Известно ли ти е колко невинни хора има в затвора?

— Бих предпочела да не узнавам. Защо мислиш, че е невинна? — поинтересува се Сам. — Какво още си узнал?

— Не съм научил нищо по-общо или конкретно. Просто… — Посочи към корема си. — Ножът не уцели интуицията ми. Все така непокътната е. Тя ми казва, че има нещо повече от онова, което виждат очите.

— Моите очи са видели доста много — изтъкна Сам. — Ленор каза ли ти, че се добра до записа от охранителните камери?

— Също така чух, че ти и сестра ти почти сте прибегнали до бой с юмруци в моя офис. — Ръсти опря длани в сърцето си. — Нека цикълът остане непрекъснат.

Сам не желаеше да омаловажава това.

— Татко, какво й е?

Ръсти продължи да се взира в паркинга. Около паркираните коли искреше ярка светлина.

— Не съществуват грехове и добродетели, а само човешки постъпки.

Сам беше сигурна, че Чарли би разпознала цитата.

— Никога не съм разбирала отношенията ви с нея. Двамата постоянно говорите, но никога не казвате нищо значимо. — Сам си представи два петела, които се обикалят един друг в селскостопанския двор. — Предполагам, затова винаги ти е била любимката.

— И двете ми бяхте любимки.

На Сам не й минаваха тези. Чарли открай време беше добрата дъщеря, онази, която се смееше на шегите му, която оспорваше възгледите му, която се задържа.

— Работата на един баща е да обича дъщерите си по начина, по който им е нужен — заяви Ръсти.

Сам се изсмя гръмко на глупавата му баналност.

— Как така никога не си печелил приза баща на годината?

Ръсти се заподхилква заедно с нея.

— Едничкото разочарование в живота ми е, че така и не получих една от онези чаши за кафе с надпис „Баща на годината“. — Бръкна в джоба на халата си. Изрови пакета цигари. — Шарлот спомена ли ти за личните й отношения с Мейсън?

— Ще говорим ли най-накрая на темата?

— По нашия си заобиколен начин.

— Аз й казах за Мейсън. Тя нямаше представа кой е той — отбеляза Сам.

Ръсти не си даваше зор да бърза, докато палеше цигарата. Изкашля няколко облачета дим. Махна парченце тютюн от езика си.

— След онзи ден вече никога не съм можел да представлявам изнасилвач.

Сам беше изненадана от разкритието.

— Винаги си казвал, че всички заслужават шанс.

— Заслужават, но не е нужно аз да съм този, който им го предоставя. — Ръсти изкашля още малко дим. — Като гледах снимките на момичето, името й беше Мери-Лин, осъзнах нещо за изнасилването, което не бях разбирал никога преди. — Завъртя цигарата между пръстите си. Гледаше към паркинга, а не към Сам. — Онова, което отнема един изнасилвач на жената, е нейното бъдеще — добави. — Човекът, в който би се превърнала, който е предначертано да бъде, вече го няма. В много отношения е по-лошо от убийство, защото той е убил потенциалния човек, заличил е потенциалния живот, и все пак тя продължава да съществува, да диша, да се мъчи да открие друг начин да се развива. — Махна с ръка. — Или в някои случаи не.

— Звучи много сходно с това да те прострелят в главата.

— Шарлот винаги е била стадно животно — изтъкна той. — Не изпитва потребността да бъде лидер, но й е нужно да е в група. Бен беше нейната група.

— Защо му е изневерила?

— Не ми е работа да ти разказвам за сестра ти.

Сам не можеше да продължи да говори със заобикалки, макар да знаеше, че баща й с радост би се въртял в кръг цяла нощ. Извади записките си от чантата.

— Има няколко неща, които ще трябва да проследиш. Както изглежда, Кели не познава жертвите. Не съм сигурна дали това подобрява, или влошава нещата. — Сам знаеше, че от нейна гледна точка ги влошаваше. Така и не успя да развие безпристрастност към случайността на актовете на насилие. — Ще се наложи да уточниш поредността и броя на изстреляните куршуми. Изглежда, налице е известно объркване.

Ръсти се зае да прехвърля списъка.

— Бременност: въпросителен знак. Бащинство: голям въпросителен знак. Запис: разполагаме с един, благодарение на сещаш се кого, но ще видим дали тази стара змия господин Койн ще изпълни нарежданията на съдията. — Почука с пръст по листа. — Да, защо наистина Кели е била в прогимназията? Случайни жертви. — Вдигна очи към Сам. — Сигурна ли си, че не ги е познавала?

Сам поклати глава.

— Попитах и тя отговори не, но си струва да се проучи допълнително.

— Допълнителните проучвания са ми любимите. — Прочете последния ред от списъка. — Джудит Пинкман. По-рано я видях по новините. Доста сериозен прелом с това „обърни и другата буза“. — Прегъна листа отново на две и го прибра в джоба си. — Когато течеше процесът на Закарая Кълпепър, тя лично искаше да натисне бутона. Това беше още по времето, когато екзекутираха хората с електричество. Нали помниш, че за всеки, извършил престъпление преди май 2000 година, важеше завареното положение.

Сам беше чела за методите на екзекуция по време на обучението си по право. Беше намирала процедурата за варварска, докато не си представи Закарая Кълпепър да се опикава също като Чарли в очакване на първата доза от хиляда и осемстотин волта.

— Искаше убиецът на Гама да бъде екзекутиран, но убиецът на мъжа й да бъде пощаден — изтъкна Ръсти.

Сам повдигна рамене.

— Като остареят, хората се смекчават. Някои хора.

— Ще приема това като комплимент — заключи Ръсти. — Колкото до Джудит Пинкман, ще кажа следното: по-добре да си прав понякога, отколкото винаги да грешиш.

Сам реши, че моментът беше уместен да спусне проблема на Чарли обратно в скута на Ръсти.

— Кели ми каза, че Мейсън Хъкабий е пъхнал оръжието на убийството отзад в панталона си. Предполагам, че го е изнесъл от сградата. Нужно е да установиш защо е поел такъв огромен риск.

Ръсти не реагира. Пушеше си цигарата. Продължаваше да се взира в паркинга.

— Татко — обади се Сам. — Взел е оръжието на убийството от местопрестъплението. Или някак си е замесен, или е идиот.

— Вече ти казах, че глупостта ти къса сърцето.

— Доста бързо стигна до това заключение.

— Нима?

Сам не се канеше да влиза в тона на гатанките му. Очевидно Ръсти знаеше нещо, което не споделяше.

— Ще се наложи да предадеш Мейсън на властите заради оръжието. Като се изключи Джудит Пинкман, вероятно той е най-силният свидетел на Койн.

— Ще открия друг начин.

Сам поклати глава.

— Моля?

— Ще открия друг начин да неутрализирам Мейсън Хъкабий. Не е нужно да вкарваме човек в затвора, задето е допуснал глупава грешка.

— Ако това беше стандартът, щеше да се наложи да ги освободим половината. — Сам потърка очи. Беше прекалено изцедена за този разговор. — Това някакво чувство на вина от твоя страна ли е? Някакъв вид покаяние? Не знам дали да оставиш на Мейсън да му се размине те прави лицемер или мекосърдечен, защото очевидно се опитваш да предпазиш Чарли за сметка на клиентката ти.

— Вероятно и двете — призна Ръсти. — Саманта, ще ти кажа нещо изключително важно, прошката притежава стойност.

Сам се замисли за писмата в чантата си. Не беше убедена дали иска да узнае защо убиецът на майка й, мъжът, опитал се да изнасили сестра й, онзи стоял отстрани, когато Сам беше простреляна в главата, се обръщаше към Ръсти. В действителност Сам се боеше, че баща й му е простил, и че тя самата никога не би могла да прости на Ръсти, задето предостави на съвестта на Закарая Кълпепър помилване.

— Някога присъствала ли си на екзекуция? — поинтересува се Ръсти.

— Защо, за бога, ще присъствам на екзекуция?

Ръсти угаси цигарата си. Пъхна я в джоба си. Протегна ръка към Сам.

— Напипай пулса ми. — Забеляза изражението й. — Угоди на стария си баща, преди да се качиш обратно на самолета до дома.

Сам притисна пръсти от вътрешната страна на кокалестата му китка. В началото не усети нищо, освен дебелите влакна на лъчевия мускул на китката. Заопипва с пръсти и набеляза ритмичното туп-туп-туп на движещата се във вените кръв.

— Намерих го — обяви.

— Когато е екзекутиран човек — подхвана Ръсти, — седиш в зоната за наблюдение, отпред са семейството, пастор и репортер, ти също си там, човекът, който не е успял да предотврати нищо от това. — Ръсти покри дланта на Сам със своята. Кожата му беше груба и суха. Тя осъзна, че това беше първият път от почти трийсет години, когато докосваше баща си. — Дърпат завесата — продължи той. — И ето го там, човешко същество, дишащо създание. Чудовище ли е той? Може би е извършил чудовищни дела. Но сега е завързан за легло. Ръцете му, краката, главата са прикрепени здраво, та да не може да осъществява контакт с очи с никого от присъстващите. Взира се нагоре в тавана, където плочките са боядисани в небесносиньо с нарисувани по тях облаци. Малко карикатурни на вид, вероятно дело на друг затворник. Това е последното, което осъденият някога ще види.

Ръсти притисна пръстите й по-плътно към китката си. Сърдечният му ритъм се беше ускорил.

— Онова, което забелязваш, е, че гърдите му се движат, докато се мъчи да контролира дишането си. И именно тогава го усещаш. — Той потупа горната част на пръстите й. — Дум-дум, дум-дум. Чувстваш собствената си кръв да се изпомпва в тялото ти. Усещаш дъха ти да навлиза и да излиза от дробовете.

Без да се замисля, Сам беше позволила на дишането си да влезе в ритъм с това на баща й.

— После го питат за последните му думи и той изрича нещо на тема прошка или как се надява смъртта му да донесе покой на семейството му, или че е невинен, но гласът му трепери, защото му е ясно как това е краят. Червеният телефон на стената няма да звънне. Той вече никога няма да види майка си. Никога няма да държи детето си. Това е то. Смъртта му е близо.

Сам стисна здраво устни. Не можеше да прецени дали сърцето й беше възприело ритъма на това на Ръсти, или отново се беше оставила да бъде погълната от думите му.

— Директорът на затвора кимва, че е време — продължи Ръсти. — В помещението има двама мъже. Всеки от тях натиска отделен бутон, за да достави коктейла от медикаменти. Така е, та никой да не знае със сигурност кой го е умъртвил. — Ръсти помълча за няколко секунди, все едно наблюдаваше натискането на бутоните. — Усещаш вкуса в собствената си уста като някакъв вид химикал, сякаш успяваш да вкусиш онова, което е на път да го убие. Той се напряга, а после бавно и безпощадно мускулите му започват да го изоставят, докато не е напълно неподвижен. В този момент го усещаш, чувството за умора, все едно медикаментите са попаднали в твоите вени. Главата ти започва да се поклаща нагоре и надолу. Почти си облекчен, защото си бил така напрегнат през цялото това време, в периода на изчакване, а сега най-накрая сте на секунди всичко да свърши. — Ръсти направи нова пауза. — Сърцето ти забавя ритъм. Усещаш как издиханията ти отслабват.

Сам зачака останалото.

Ръсти не каза нищо.

— И после? — попита тя.

— И после вече се е свършило. — Потупа я по ръката. — Толкова. Те дърпат завесите. Ти напускаш помещението. Качваш се в колата си. Отиваш си у дома. Изпиваш едно питие. Миеш си зъбите. Лягаш си в леглото и се взираш в тавана за остатъка от живота си точно както онзи осъден се е взирал в плочките на тавана над главата му. — Задържа здраво ръката на Сам. — Именно за това мисли Закарая Кълпепър във всяка секунда от живота си и ще продължи да го прави всеки ден, докато го вкарат на количка в онова помещение и не отворят завесата.

Сам се дръпна от него. Почувства кожата на ръката си опъната, все едно е била опърлена.

— Ленор ти е казала, че сме намерили писмата.

— Така и не успявах да ви държа надалече от книжата ми вас, момичетата. — Стисна подлакътниците на инвалидната количка. Загледа се в далечина. — Той е наказан. Наясно съм, че искате той да страда. Страда. Не е нужно да преследвате нещо повече във връзка с този човек. Нужно е да се върнеш обратно в Ню Йорк и да забравиш за него. Живей си живота. Именно така получаваш реванш.

Сам поклати глава. Трябваше да се усети какво се задава. Беше бясна на себе си, задето неизменно допускаше Ръсти да се укрие в сляпото й петно.

— Ако не можеш да го направиш заради себе си, направи го заради сестра си — промълви той.

— Опитах се да помогна на сестра ми. Тя не го желае.

Ръсти я сграбчи за ръката.

— Изслушай ме, миличка. Трябва да чуеш това, защото е важно. — Изчака, докато тя не го погледна. — Ако разбъркаш главата на Шарлот на тема Закарая Кълпепър, тя абсолютно никога няма да се върне от лошото място, на което се намира.

— Какво си въобразява Закарая Кълпепър, че му дължиш?

Ръсти пусна ръката й.

— Ще се позова на Чърчил и ще кажа, че това е загадка, увита в скалъпена история.

— Ръсти — заговори Сам. — Той ти праща тези писма по пощата, същия лист със същото послание всеки втори вторник на месеца.

— Така ли?

— Известно ти е, че е така — настоя Сам. — В същия ден, когато задължително ми звъниш.

— Радвам се да узная, че очакваш обажданията ми.

Сам поклати глава. И на двамата им беше ясно, че не това се съдържаше в думите й.

— Татко, защо ти праща все същото писмо? Какво му дължиш?

— Нищо не му дължа. Кълна се в живота си. — Ръсти повдигна дясната си ръка, все едно се заклеваше над Библията. — На полицията е известно за писмата. Просто нещо, което той прави. Нещастната гадина разполага с премного време. Лесно е да спазва дадена рутина.

— Значи, зад писмата не се крие нищо? Той е просто затворник със смъртна присъда, който си е въобразил, че му дължиш нещо?

— Хора в такава ситуация често смятат, че им се дължи нещо.

— Моля те, не ме убеждавай как прошката ми към него има някаква стойност.

— Има стойност в това да го забравиш — поясни Ръсти. — Аз го забравих, за да мога да продължа напред с живота си. Съзнанието ми отчита съществуването му като незначително; никога обаче няма да му простя, задето ми отне духовната ми половинка.

Сам се изкушаваше да извърти очи в гримаса.

— Обичах майка ти повече от всичко на този свят. Всеки ден с нея беше най-хубавият в живота ми, дори като си крещяхме един на друг с пълно гърло.

Сам помнеше ясно крясъците, ако не хвалебствията.

— Никога не съм успявала да разбера какво виждаше тя у теб.

— Мъж, който не изпитваше желание да носи бельото й.

Сам се изсмя, а после се почувства зле, задето се смееше.

— Лени ни запозна. Това знаеше ли го? — Ръсти не дочака отговор. — Затътри ме на север, та да се запозная с момичето, с което се срещаха понякога, и в мига, щом я видях, помислих си как от небето е паднал камък и ме е тупнал по главата. Просто не успявах да откъсна очи от нея. По-красиво създание не бях виждал никога. Краката й продължаваха до безкрайност. С прелестна извивка на ханша. — Ухили се на Сам. — И, разбира се, за да не си помислиш как баща ти е само долен женкар, умът й беше абсолютна енигма. Боже, какви неща знаеше само. Зашемети ме с всеобхватността и дълбочината на познанията си. Никога в живота си не бях срещал жена като нея. Тя беше като котка. — Вирна пръст към Сам. — Някой да е казвал това за теб?

— Не мога да твърдя подобно нещо.

— Кучетата са глупави — отсече Ръсти. — Това е всеизвестен факт. Но котките… Трябва да печелиш уважението на една котка всеки ден от живота си. Губиш го и… — Щракна с пръсти. — Това беше майка ти за мен. Моята котка. Поддържаше компаса ми да сочи истинския север.

— Метафорите ти са смесени.

— Котките са плавали с викингите.

— За да избиват плъховете. Не за да поемат навигацията на корабите — вметна Сам. — Мама мразеше онова, с което се занимаваше ти.

— Мразеше рисковете, присъщи на заниманията ми. Дългите часове ангажираност също без съмнение ги мразеше. Но разбираше, че изпитвах потребност да го върша, а тя винаги е уважавала хората, които умеят да са от полза.

Сам дочу гласа на Гама в думите му.

— Портланд срещу Хенри Аламида — произнесе Ръсти.

Сам почувства пристъп на шок.

Първият й случай.

— Седях отзад, а зъбите ми така святкаха, че можех да покажа на котка как отклони кораба от скалист бряг — заяви Ръсти.

— Но, татко…

— Идваше ти отвътре, моето момиче. Просто си отличен прокурор. Напълно държиш контрола над съдебната зала. Никога не съм бил по-горд.

— Защо не…

— Просто исках да те проверя как я караш, дали си си намерила мястото. — Ръсти тръсна пакета за нова цигара. — „Клинтън Кейбъл Корпорейшън“ срещу „Станли Мъркантайл Лимитид“. — Намигна й, все едно не беше кой знае какво да рецитира първата патентна жалба, която беше водила съвсем сама. — Това е твоето място, Саманта. Открила си своя начин да бъдеш от полза на този свят и несъмнено си най-добрата в играта. — Тикна цигарата в устата си. — Не бих казал, че аз лично бих избрал да тласна забележителния ти мозък в тази посока, но наистина беше в свои води, когато обсъждаше издръжливостта на опън на подсилените кабели. — Наклони се напред. Сръчка я с пръст в гърдите. — Гама би се гордяла.

Сам усети очите й да се пълнят с нежелани сълзи. Помъчи се да извика в главата си образ на съдебната зала, да се накара да се завърти и да зърне баща си да седи на последния ред, но споменът не идваше.

— Така и не съм знаела, че си присъствал.

— Не, не знаеше. Аз исках да видя теб. Ти не искаше да видиш мен. — Протегна ръце, за да й спести усилията да търси извинение. — Работа на бащата е да обича дъщеря си по начина, по който й е нужно да бъде обичана.

Вместо да се шегува, този път Сам обърса сълзите си.

— В кабинета ми има снимка на Гама, която бих искал да имаш — обяви той.

Сам беше изненадана. Нямаше как Ръсти да знае, че беше посветила част от деня си да мисли за тази снимка.

— Преди не сте я виждали — добави. — Съжалявам за това. Винаги съм мислил, че в крайна сметка ще ви я покажа.

— И Чарли не я е виждала?

Ръсти поклати глава.

— Не е.

Сам почувства странна лекота в гърдите си, задето той й казваше нещо неизвестно за Чарли.

— И така. — Ръсти извади незапалената цигара от устата си. — Когато беше направена тази снимка, Гама стоеше насред поле. В далечина се издигаше метеорологична кула. Не метална като тази до фермерската къща. Беше от дърво, стара и разнебитена. Нашата Гама гледаше към нея, когато Лени извади фотоапарата си. Беше облечена в шорти. — Ръсти се ухили. — Боже мой, времето, което съм прекарал с тези крака… — Издаде смущаващо глухо ръмжене. — Снимката, за която ви е известно, е правена в същия ден. Бяхме си устроили пикник, аз извиках името й и тя погледна към мен с повдигната вежда, защото изрекох нещо смазващо интелигентно.

Сам се усмихна против волята си.

— Съществува обаче втора снимка. Моя лична снимка. Гама е с лице към обектива, но е извърнала леко глава, защото гледа към мен и аз гледам към нея. Когато с Лени се прибрахме у дома и дадохме филма да бъде проявен, аз хвърлих един поглед и отсякох: „Това е мигът, когато се влюбих“.

Историята й хареса прекалено много, та да е истина.

— Гама съгласи ли се с теб?

— Моя красива дъще. — Ръсти протегна ръка и обхвана брадичката на Саманта. — Ще кажа без грам неискреност, че тълкуването ми на този критичен момент беше единственото нещо в живота ни, за което с майка ти се намирахме в пълно съгласие.

Сам отново примигна, за да прогони сълзите.

— Бих се радвала да я видя.

— Ще я пратя по пощата веднага щом съм в състояние. — Ръсти се изкашля в ръката си. — И ще продължа да ти звъня, ако не възразяваш.

Сам кимна. Не можеше да си представи живота си в Ню Йорк без неговите послания.

Ръсти закашля отново, гърдите му изхриптяха глухо, но това не го спря да запали нова цигара.

— Сигурно знаеш, че кашлицата е белег за конгестивна сърдечна недостатъчност — отбеляза тя.

Той покашля още малко.

— Също така и за жажда.

Сам схвана намека. Остави куфара си до пейката и отиде обратно до болницата. Сувенирният магазин беше до главния вход. Сам намери бутилка вода в хладилника. Изчака на опашката, докато възрастна жена реши да плати сметката си с дребните монети от дъното на чантата си.

Сам пое дълбоко въздух и реши да не обръща внимание. Можеше да види Ръсти отвън. Пак се беше облегнал на десния си лакът. Държеше между пръстите си запалената цигара.

Жената пред Сам продължаваше да рови за дребни монети. Бъбреше с касиерката за болната си приятелка, която беше дошла да посети.

Сам се озърна. Пътуването обратно до Атланта би отнело около два часа. Вероятно беше редно да открие нещо за хапване, тъй като в закусвалнята се беше чувствала прекалено разстроена, та да поръча нещо. Търсеше протеиново блокче „Кайнд“, когато забеляза изложените в дъното на магазина чаши. „МАЙКА НА ГОДИНАТА“. „НАЙ-ДОБРАТА ПРИЯТЕЛКА НА СВЕТА“. „ПАСТРОК НА ГОДИНАТА“. „НАЙ-ДОБРИЯТ ТАТКО НА СВЕТА“.

Сам взе чашата с най-добрия татко. Повъртя я в ръцете си.

Надигна се на пръсти, та да успее да зърне Ръсти.

Все така седеше облегнат на лакът. Около главата му се виеше пушек. Остави чашата обратно и избра онази с пастрока, защото Ръсти щеше да го намери за забавно.

Отброяващата центове си беше тръгнала от касата. Сам изрови кредитната си карта от чантата. Изчака апаратът да обработи плащането.

— При пастрока си ли идвате? — попита касиерката.

Сам кимна, защото никой нормален човек не би съзрял хумор в обяснението й.

— Надявам се, че скоро ще е по-добре. — Касиерката откъсна бележката и я подаде на Сам.

Тя прекоси обратно преддверието. Болничните врати се плъзнаха пред нея. Ръсти все така беше до пейката. Сам размаха чашата.

— Виж какво купих.

Ръсти не се обърна да погледне.

— Татко? — викна Сам.

Ръсти не просто се беше облегнал в инвалидната количка. Беше се килнал на една страна. Ръката му се беше спуснала надолу. Запалената му цигара се валяше на земята.

Сам пристъпи по-близо. Погледна баща си в лицето.

Устните на Ръсти бяха леко разтворени. Очите му се взираха невиждащо в ярките светлини на паркинга. Кожата му изглеждаше восъчна, почти бяла.

Сам опря пръсти в китката му. В шията му. Притисна ухо до гърдите му.

Затвори очи. Заслуша се. Чакаше. Молеше се.

Сам се отдръпна.

Седна на пейката.

Очите й се замъглиха от сълзи.

Баща й си беше отишъл.