Карин Слотър
Добрата дъщеря (14)

12

Сам преодоля внимателно стръмната рампа за доставки към съдебната палата. Вонята на гниеща храна беше отслабнала или може би тя беше привикнала към миризмата. Вдигна поглед към небето. Оранжевото слънце бе надвиснало над планинските върхове в далечина. След няколко часа щеше да падне здрач. Нямаше представа къде щеше да преспи, но се налагаше да разговаря с Ръсти, преди да напусне града.

Той трябваше да узнае, че беше възможно Кели Уилсън да носи в корема си мотива за своето престъпление.

Сутрешното гадене невинаги се случваше сутрин. Понякога настъпваше следобед, но ключовият фактор беше, че времето беше приблизително същото, обикновено в рамките на първите три месеца. Това би обяснило защо Кели пропускаше часове в училище. Също така би обяснило заобленото коремче на момичето, което почувства Сам, когато я прегърна така плътно.

Кели Уилсън беше бременна от няколко седмици.

Червената кола на Ленор описа широк кръг и спря на около метър от основата на рампата.

— Сами! — Чарли изскочи навън от предната седалка. — Направо беше фантастична там вътре! О, боже мой! — Чарли обви ръка около кръста на Сам. — Нека ти помогна.

— Дай ми минута — помоли Сам. Тялото й се намираше на този етап, когато да стои беше по-лесно, отколкото да седи. — Можеше да ме предупредиш за съдията.

— Казах ти, че е педант — изтъкна Чарли. — Но, боже, ти го накара да се усмихне. Никога не съм го виждала да се усмихва. И принуди Койн да пелтечи като ученичка. Този глупак изложи тезата си насред процедурата по предварително изслушване.

Ленор слезе от колата.

Чарли се беше ухилила до ушите.

— Голямата ми сестра не изработи ли яко Кен Койн?

— Бях впечатлена — заяви Ленор неохотно.

— Този съдия. — Сам свали очилата си да потърка очи. — Бях забравила…

— Че изглеждаш като Дракула от викторианската епоха?

— Действието в „Дракула“ всъщност наистина се развива през викторианската епоха. — Сам сложи обратно очилата си. — За Ръсти приоритет номер едно трябва да бъде да открие кой да направи ментална оценка на Кели. Или е малоумна, или е прекалено интелигентна и умее да се преструва. Възможно е да занася всички ни.

Чарли изпухтя развеселено.

— Може би татко, но теб не би преметнала.

— Не каза ли, че съм била прекалено умна, та да ми е ясно колко съм глупава?

— Права си. Нужен ни е експерт — заключи Чарли. — Също така трябва да открием човек, дето го бива с фалшиви самопризнания. Наясно си, че болничният запис ще покаже надежда за изгода.

— Може би. — Сам беше притеснена, че Кен и Кийт Койн са твърде умни, за да изложат на показ труда си. Надежда за изгода или всякакъв лъжлив подтик като обещание за по-малка присъда в замяна на признание бяха незаконни. — Аз мога да намеря експерт в Ню Йорк. Ще се наложи някой да прерови щателно записите, за да се увери, че не са подправяни. Ръсти има ли детектив?

— Джими Джак Литъл — вметна Ленор.

Сам не отдели време да се чуди на нелепото име.

— На Джими Джак ще му се наложи да издири млад мъж на име Адам Хъмфри.

— Какво точно да търси при него? — поинтересува се Ленор.

— Възможно е Хъмфри да е някой, на когото Кели се е доверявала.

— Спяла е с него или той се е опитвал да легне с нея?

Сам повдигна рамене, защото можеше да предостави само толкова, без да наруши поверителността.

— Не вярвам да е съученик на Кели. Може би вече е завършил. Единствената подробност, която имам за него, е, че кара камаро.

— Шик — коментира Чарли. — Може би е в годишника. Или снимката му, или нещо, написано от него. Кели каза ли, че й е гадже?

— Пасувам — отвърна Сам. Кели Уилсън може и да не схващаше напълно клетвата за поверителност, но Сам не гледаше с лека ръка на дадената дума. — Ръсти наясно ли е, че бащата на Луси Алегзандър е преподавал на Кели? — Той можеше да е вторият заподозрян в бащинство. Обърна се към Ленор: — Би ли съставила за Ръсти списък с преподавателите на Кели…

— Сигурно ти е известно, че това е тяхната теория — намеси се Чарли. — Кели е била бясна на господин Алегзандър, задето се е канел да я остави със слаба оценка, така че отнесла оръжие в училище и убила дъщеря му.

Позициите им нямаше да са такива, ако тестът за бременност излезеше положителен.

Чарли отвори уста да каже нещо.

Ленор изшътка зад тях.

Бен се задаваше по рампата с ръце в джобовете и коса, разрошена от вятъра. Усмихна се широко на Сам.

— Като пораснеш, трябва да станеш адвокат.

Тя отвърна на усмивката му.

— Ще го обмисля.

— Беше невероятна. — Бен я стисна за рамото. — Ръсти ще се гордее с теб.

Сам почувства усмивката й да се стопява. Последното, което някога би искала, беше одобрението на Ръсти.

— Благодаря.

— Скъпи — обади се Чарли. — Сестра ми не изби ли рибата?

Той кимна.

— Изби я.

Чарли посегна да подреди косата му с пръсти, но Бен вече отстъпваше назад. Направи крачка обратно напред, но тя беше свалила ръка. Неловкостта се беше върнала.

— Бен, може ли да вечеряме заедно? — пробва се Сам.

— Ще съм ангажиран да помагам на шефа ми да се възстановява, след като ти го смля така, но благодаря за поканата. — Стрелна с очи Чарли, а после ги насочи обратно към нея. — Но, хей, Сам. Не знаех за записа от болницата. Вчера целия ден бях в управлението. Научих за изслушването половин час, преди да започне. — Повдигна едното си рамо по същия начин, както правеше Чарли. — Не играя така мръсно.

— Вярвам ти — успокои го Сам.

— Най-добре да се връщам. — Бен протегна ръка към Ленор. — Погрижи се да се приберат в безопасност.

Заизкачва се по рампата с ръце, потънали дълбоко в джобовете му.

Чарли прочисти гърло. Наблюдаваше го с такъв копнеж в очите, че сърцето на Сам се късаше. Този ден беше видяла сестра си да плаче повече, отколкото като бяха деца. На Сам й се прииска да я завлече след Бен и да я застави да умолява за прошка. Тя умееше да е такъв инат. Никога не се извиняваше за нищо.

— Качвайте се в колата. — Ленор се настани зад волана и хлопна вратата.

Сам отправи към Чарли въпросителен поглед, но тя само повдигна рамене и се качи на задната седалка, като остави достатъчно място за Сам.

Ленор вече потегляше, когато Сам затвори своята врата.

— Къде отиваме? — поиска да узнае Чарли.

— В кантората. — Ленор зави по главната улица. Профуча на жълт светофар.

— Колата ми е пред полицейското управление — отбеляза Чарли. — Съществува ли причина да ходим до кантората?

— Да — беше единственото, с което ги удостои Ленор.

На Чарли явно й стигаше. Отпусна се на седалката си. Загледа се навън през прозореца. Сам предположи, че мислеше за Бен. Потребността да я сграбчи, да я разтърси, та да вкара ум в главата й, беше всепоглъщаща. Защо сестра й застрашаваше брака си? Бен беше едно хубаво нещо, което имаше в живота си.

Ленор зави по странична улица. Сам най-накрая започна да се ориентира. Сега се намираха в лошата част на града, онази, до която не стигаха доларите на туристите. Всяка от сградите изглеждаше също толкова запусната, както и преди трийсет години.

Ленор размаха миниатюрно копие на космическия кораб „Ентърпрайз“.

— Бен ми даде това.

Сам нямаше представа защо е дал играчка на Ленор.

Чарли явно беше наясно.

— Не биваше да го прави.

— Е, направи го — отвърна Ленор.

— Изхвърли го — нареди Чарли. — Сложи го в кухненския робот.

— Може ли някой да ми обясни… — подхвана Сам.

— Флаш драйв е — заяви Чарли. — И подозирам, че съдържа нещо, което да е от помощ за случая ни.

— Именно — потвърди Ленор.

— Изхвърли го, мамка му — процеди Чарли, като натъртваше на всяка дума. — Ще загази. Ще го уволнят. Или нещо по-лошо.

Ленор тикна флаш драйва в сутиена си.

— Аз не съм част от това. — Чарли вдигна ръце. — Ако Бен си изгуби лиценза заради теб, никога няма да ти го простя.

— Добави го към списъка. — Ленор зави по друга странична улица. Някогашният склад за канцеларски материали беше леко променен. Витрините отпред бяха покрити с пана. На останалите прозорци се виждаха дебели решетки. Входът също беше нов. Когато порталът зажужа на отваряне и влязоха, у Сам изникна асоциация с парка за диви животни в зоологическата градина в Сан Диего.

— Ще отвориш флаш драйва, така ли? — наостри се Чарли.

— Ще отворя флаш драйва — потвърди Ленор.

Чарли отправи поглед към Сам, за да потърси помощ.

Сам повдигна рамене.

— Той е пожелал да го имаме.

— Мразя ви и двете. — Чарли изскочи от колата. Беше отворила охранителната врата и после нормалната, преди Сам да е успяла да говори с нея.

— Можем да видим файла в моя офис — предложи Ленор.

Чарли зави зад ъгъла, като набиваше с пети и по път светна лампите.

Сам не знаеше дали да последва сестра си, или да даде време на гнева й да отшуми. Чувстваше, че трябва да е предпазлива с нея. Тя беше толкова непостоянна — в един миг възхваляваше изпълнението на Сам в съдебната зала, а в следващия я хулеше, задето си върши работата. Чарли беше в плен на прикрито страдание, което в крайна сметка разрушаваше всичко.

— Аз съм насам. — Ленор кимна към отсрещната страна на сградата.

Сам я последва по друг дълъг коридор, в който се беше наслоила миризмата от цигарите на Ръсти. Помъчи се да си спомни кога за последно беше излагана на пасивно пушене. Вероятно в Париж, преди да забранят тютюнопушенето на закрито.

Отминаха затворена врата с името на Ръсти на табелката. Сам би познала, че това е неговият офис само по миризмата.

— Не е пушил в сградата от години — осведоми я Ленор. — Носи мириса пропит в дрехите си.

Сам се намръщи. Толкова много неща в тялото й не бяха наред, че не можеше да си представи защо някой ще си вреди умишлено. Ако два инфаркта не бяха успели да го отрезвят, нямаше надежда за него.

Ленор извади връзка ключове от чантата си. Стисна чантата си под мишница и отключи вратата. Щракна щлюча за осветлението. Сам присви очи, защото запротестираха срещу внезапната ярка светлина.

Когато зениците й най-накрая се настроиха, посрещна я гостоприемно и разтребено пространство. Офисът на Ленор беше издържан в синьо. Стените бяха светлосини. Килимът тъмносин. Имаше пастелносин диван с подредени на него възглавнички в различни нюанси на синьото.

— Харесвам синия цвят — обяви тя.

Сам застана до дивана.

— Много е хубаво.

— Можеш да седнеш.

— Мисля, че е най-добре да остана права.

— Както ти е удобно. — Ленор седна зад бюрото си.

— Кракът ми…

— Не е нужно да даваш обяснения. — Наведе се и вкара флаша в гнездото на компютъра. Завъртя монитора, та Сам да може да вижда. — Искаш ли да изляза?

Сам не желаеше да бъде възприемана като по-груба в сравнение с преди.

— Ще оставя на теб да решиш.

— Ще остана. — Ленор кликна и отвори устройството. — Само един файл е. Просто поредица от номера. Виждаш ли оттам?

Сам кимна. Разширението гласеше „mov“, което означаваше, че файлът съдържа видеозапис.

— Давай.

Ленор кликна на името на файла.

Записът се отвори.

Натисна един бутон, за да го накара да изпълни целия екран.

Изображението спокойно можеше да е снимка, ако не бяха цифрите в ъгъла: 07:58:47. Типичен училищен коридор. Сини гардеробчета. Жълто-кафяви плочки на пода. Камерата беше наведена прекалено надолу. Само половината от коридора беше видима за обектива, около петнайсет метра открито пространство. Най-далечната възможна точка показваше тънък отрязък светлина, която трябва да идваше от отворена врата. По стените имаше постери. Вратите на гардеробчетата бяха осеяни от графити. Цялото пространство беше празно. Кадрите бяха зърнести. Цветовете бяха премити, по-скоро оттенъци на червеникавокафявото.

Ленор увеличи звука на колоните.

Няма звук.

— Виж. — Сам посочи към екрана. Докакто гледаше, от стената се откърти парче мазилка.

— Изстрелът — отбеляза Ленор.

Сам се втренчи в кръглата дупка от куршума.

В коридора изтича мъж.

Нахлу в кадър иззад камерата. Беше с гръб към тях. Бяла риза. Прошарена коса, подстригана в типично мъжка прическа, къса отзад и с път.

Той спря рязко с ръце, протегнати пред него.

Не, недей.

Ленор изпусна струйка въздух през зъбите си, когато мъжът отскочи веднъж, а после отново и отново.

Във въздуха бликна кръв.

Той се строполи на пода. Сам зърна лицето му.

Дъглас Пинкман.

Прострелян веднъж в гърдите. Два пъти в главата. На мястото на дясното му око зееше черна дупка.

Около тялото му се появи река от кръв.

Сам усети как ръката й се стрелва към устата.

— О, боже — промълви Ленор.

Иззад ъгъла зави дребна фигурка. Беше с гръб към обектива.

От двете страни на главата й подскачаха опашки.

Раница с принцеси, обувки, които просветваха, като крачеше, размахващи се отстрани ръце.

Спря рязко.

Господин Пинкман. Мъртъв на пода.

Луси Алегзандър се просна отведнъж, приземи се върху полегатата страна на раницата си.

Главата й се отметна назад. Краката се раздалечиха. Обувките й сочеха към тавана.

Малкото момиче напразно се опита да вдигне глава. Докосна с върховете на пръстите си раната на шията си.

Устните й се движеха.

Джудит Пинкман затича към камерата. Червената й блуза имаше убит ръждив цвят на екрана. Ръцете й бяха назад и встрани от тялото й, напомняше крилато създание, което се готви да полети. Отмина мъжа си, а после се хвърли на колене до Луси.

— Виж — обади се Ленор.

Кели Уилсън най-сетне влезе в кадър.

Далечна. Малко не на фокус. Момичето се намираше почти на границата на обектива. Беше облечена изцяло в черно. Мазната й коса висеше над раменете й. Очите й бяха ококорени. Устата й зееше. Държеше револвера в дясната си ръка.

Както казах, оръжието беше в ръката ми.

Кели седна на пода. Лявата страна на тялото й се намираше извън обхвата на камерата. Беше опряла гръб в гардеробчетата. Револверът остана встрани от нея, лежеше на земята. Тя се взираше право напред.

— Малко под единайсет секунди от момента, когато куршумът се заби в стената — отбеляза Ленор. Посочи таймера в ъгъла. — Преброих общо пет изстрела. Един в стената. Три в Пинкман. Един в Луси. Не такава беше възстановката по новините. Там се твърдеше, че по Джудит Пинкман е стреляно два пъти, но и двата пъти е била пропусната.

Сам си позволи отново да погледне към Луси.

Устата на Джудит Пинкман беше отворена, все едно виеше към тавана.

Сам разчете думите по устните на покрусената жена.

Помогни ми.

Някъде из училището Чарли дочуваше воплите й.

Ленор държеше кутия със салфетки на бюрото си.

Сам взе няколко. Обърса очите си. Издуха носа си. Наблюдаваше как Джудит Пинкман подхвана с длан главата на Луси. Напразно се опита да запуши раната, зейнала на шията на момиченцето. Кръвта се просмукваше измежду пръстите й, все едно стискаше гъба. Жената се тресеше от скръбни ридания.

Изневиделица се появи Чарли, буквално влетя в кадър.

Тичаше по коридора по посока на камерата, към Луси и госпожа Пинкман. Изразът на лицето й беше на пълна паника. Хвърли само бегъл поглед към Дъглас Пинкман. Коленете й се удариха в пода. Беше в странична позиция към камерата и лицето й беше ясно видимо. Стисна ръката на Луси Алегзандър. Говореше на момиченцето. Поклащаше се напред и назад в опит да утеши и двете им.

Сам беше виждала Чарли да се поклаща така само веднъж преди.

— Това е Мейсън — обяви Ленор. После издуха шумно носа си.

Мейсън Хъкабий беше с гръб към камерата. Очевидно говореше на Кели, опитваше се да я придума да предаде оръжието. Тя все така седеше, но се беше прибутала по-далече по коридора. Сам вече не можеше да види лицето й. Единствените видими части от тялото на Кели бяха десният й крак и ръката, която държеше револвера.

Прикладът му беше опрян в земята.

Мейсън коленичи. Наклони се напред. Протегна ръка с разперена длан. Приближаваше сантиметър по сантиметър към Кели. Съвсем бавно. Сам можеше единствено да допуска какво й казваше той. Дай ми оръжието. Просто ми го подай. Не е нужно да правиш това.

Мейсън познаваше Кели Уилсън, бил е неин преподавател и наставник. Знаел е, че тя може да бъде убедена.

На екрана той продължи да се приближава, докато най-неочаквано Кели не вдигна оръжието извън кадър.

Стомахът на Сам се сви.

Мейсън отстъпи бързо и отвори пространство между двама им с Кели.

— Тя е обърнала дулото към себе си — изтъкна Ленор. — Затова ръцете му са свалени, а не вдигнати.

Сам отново потърси с поглед Чарли. Тя беше до Луси и срещу госпожа Пинкман. По-възрастната жена беше насочила лице към тавана и очите й бяха затворени, явно се молеше. Чарли седеше с кръстосани крака на пода. Дланите й бяха в скута. Търкаше пръстите си едни в други, беше се втренчила в кръвта, все едно преди не беше виждала такова нещо.

Или може би си мислеше как е виждала съвсем същото.

Чарли бавно завъртя глава. Погледна встрани от камерата. По пода се плъзна пушка и се спря на метър или два разстояние. Чарли не помръдна. Изтече още секунда. Пушката беше вдигната от полицай. Той затича по коридора. Страните на бронезащитната му жилетка шляпаха на кръста му. Той се отпусна на едно коляно и заби приклада в рамото си.

Оръжието беше насочено към Мейсън Хъкабий, не към Кели Уилсън.

Мейсън беше на колене пред Кели и блокираше възможността за изстрел на другия мъж.

Всичко това явно убягваше на Чарли. Тя беше приковала поглед в ръцете си, привидно хипнотизирана от кръвта. Поклащането й сега беше по-малко очебийно, по-скоро като вибрация, преминаваща през тялото й.

— Горкото ми момиченце — прошепна Ленор.

На Сам се наложи да откъсне поглед от Чарли. Видя Мейсън все така на колене. Сега беше с гръб към Кели. Пушката беше насочена към гърдите му.

Пушката беше насочена към гърдите му.

Очите на Сам прескочиха обратно към Чарли. Тя не беше помръднала. Все още се поклащаше. Изглеждаше, сякаш се намира в транс. Не даде вид да забелязва, когато покрай нея притича втори полицай.

Сам проследи бързото напредване на ченгето по коридора. Както и другият полицай, този също беше с гръб към камерата, но Сам виждаше оръжието в ръката му. Спря на метър и нещо от онзи с пушката.

Пушка и револвер.

Револвер и пушка.

Мейсън Хъкабий беше протегнал разтворената си длан към Кели над лявото си рамо. Говореше й, най-вероятно все още се опитваше да я придума.

Ченгетата раздвижиха оръжията си. Позите им издаваха агресивност. На Сам не й беше нужно да вижда лицата им, за да знае, че крещят заповеди.

В контраст с това Мейсън беше спокоен. Устните му се движеха бавно. Движенията му бяха почти като на котка.

Сам върна вниманието си върху Чарли точно когато тя погледна нагоре. Изражението й беше сърцераздирателно. На Сам й се прииска да се вмъкне във филма и да я прегърне.

— Тя отстъпи назад — обади се Ленор.

Имаше предвид Кели. Сега вече момичето почти беше излязло от кадър. Само къс от черните й джинси сочеше, че още е там. Мейсън също беше отстъпил заедно с нея. Главата му, лявото рамо и лявата ръка бяха напълно изчезнали. Ъгълът на камерата беше прекарал диагонална линия през торса му.

Ченгетата не помръдваха.

Мейсън не помръдваше.

От дулото на ченгето излезе облаче дим.

Дясната ръка на Мейсън отскочи назад.

Ченгето го беше простреляло.

— О, боже мой! — ахна Сам. Не успяваше да види лицето на Мейсън, но тялото му беше леко усукано.

Ченгетата даваха вид да са също толкова изненадани, колкото Сам. Не помръднаха още няколко секунди и чак тогава свалиха оръжията си. Разговаряха един с друг. Онзи с пушката откачи радиомикрофона от рамото си. Другият се завъртя, погледна към Чарли и после се обърна обратно.

Протегна ръка към Мейсън.

Мейсън се изправи. Второто ченге пое по посока на Кели Уилсън.

Внезапно момичето изникна на екрана, лежеше с лице към земята, а коляното на ченгето беше притиснато в гърба й. Беше захвърлена долу също като чувал.

Сам заоглежда за оръжието на убийството.

Не се намираше в ръцете на Кели, нито някъде по нея.

Нямаше го и на пода в близост до Кели.

Не беше в ръцете на ченгето, което беше притиснало коляно в гърба й.

Мейсън Хъкабий стоеше прав с празни ръце, отпуснати встрани от тялото, и говореше на полицая с пушката. Кръвта беше направила ръкава на ризата му почти черен. Бъбреше с ченгето, все едно коментираха лошо отсъждане на спортно събитие.

Сам огледа пода в краката им.

Нищо.

Нямаше открехнати гардеробчета.

Никой от полицаите не беше тикнал револвера в колана на панталона си.

Никой не го беше изритал по пода.

Никой не беше вдигал ръка да го пъхне зад сегмент от окачения таван.

Сам се прехвърли на Чарли. Ръцете й бяха празни. Все така седеше с кръстосани крака на пода и още изглеждаше замаяна. Беше извърнала глава от мъжете. Сам забеляза, че по бузата й имаше размазана кръв. Трябва да беше докоснала лицето си.

Носът й още не беше счупен. Очите й не бяха ограждани от синини.

Чарли не даваше вид да забелязва групата ченгета, препускащи по коридора. Оръжията им бяха навън. Жилетките им бяха разтворени.

Екранът стана черен.

Сам остана загледана в чернотата за няколко секунди, макар да нямаше какво да се види.

Ленор изпусна протяжна въздишка.

Сам зададе единствения въпрос, който беше от значение.

— Чарли добре ли е?

Ленор стисна устни.

— Имаше времена, когато можех да ти кажа абсолютно всичко за нея.

— Но сега?

— През последните няколко години се промениха много неща.

Инфарктите на Ръсти. Дали Чарли беше разтърсена от внезапната перспектива за кончината на Ръсти? Би й било съвсем присъщо да крие страховете си или пък да издири саморазрушителни начини да отклонява ума си от тях. Като например да спи с Мейсън Хъкабий. Или да се отчуждава от Бен.

— Трябва да хапнеш — заяви Ленор. — Ще ти направя сандвич.

— Благодаря, не съм гладна — отговори Сам. — Нужно ми е място, където да нахвърлям някои бележки за татко.

— Използвай неговия офис. — Ленор извади ключ от чантата си. Плъзна го към Сам. — Аз ще резюмирам писмено този запис, за да се уверя, че не сме пропуснали нещо. Също така искам да сваля от новините така наречената възстановка. Не съм сигурна откъде извличат информацията си за поредността, особено като опира до изстрелите, но ако се съди по този клип, грешат.

— В съда Койн спомена нещо за звука — вметна Сам.

— Не поправи Лиман — уточни Ленор. — Допускам, че съществува алтернативен източник. Училището едва си позволява сметките за ток. Камерите са на възраст десетилетия. Не биха платили да ги оборудват за звук.

— Безполезно усилие, като се има предвид броя на децата, които обикновено се намират в коридора. Да се изолира глас сред врявата, би било сериозно предизвикателство. Може би клетъчен телефон — предположи.

— Може би. — Ленор повдигна рамене и се обърна към компютъра. — Ръсти ще го установи.

Сам сведе очи към ключа на бюрото на Ленор. Последното, за което имаше желание, беше да седи в офиса на Ръсти. Баща й беше Плюшкин още от времето, преди по телевизията да популяризират тази форма на душевно разстройство. Подозираше, че във фермерската къща още има кашони, които така и не са разопаковани, откакто Гама ги беше донесла от вехтошарския магазин.

Гама.

Чарли беше споменала, че снимката — фотографията на Гама — стои на бюрото на Ръсти.

Сам тръгна към офиса на баща си. Успя да отвори вратата само частично, преди тя да запъне в купчина боклуци. Помещението беше голямо, но бъркотията смаляваше мащабите му. Почти всяка повърхност беше затрупана с кашони, книжа и папки. Само тясна пътека до бюрото сочеше, че някой все пак го използва. Застоялият въздух вътре накара Сам да се закашля. Посегна към ключа за осветлението, но после се отказа. Главоболието й беше отслабнало една идея, откакто й се беше наложило да свали очилата си в съда.

Сам остави бастуна си до вратата. Внимателно заподбира пътя си към бюрото на Ръсти, като си представи, че виртуална разходка из заплетения мозък на баща й не би представлявала нещо особено различно. Как успяваше да свърши нещо тук се явяваше абсолютна мистерия. Включи настолната лампа. Отвори щорите на мърлявия прозорец с решетка пред него. Сам прие, че плоската повърхност, осигурявана от купчето показания, му служеше като писалище. Нямаше компютър. Радиочасовник, подарен му от Гама още в детството на Сам, беше единственият намек за съвременност.

Бюрото беше от орехово дърво, огромна повърхност, на която Сам си спомняше, че стоеше зелена кожена попивателна. Сигурно още беше чиста като в деня на произвеждането й, запазена под купчините боклуци. Изпробва стабилността на стола на Ръсти. Той се килна настрани, защото баща й беше непоправим в позата си. Когато си го представеше седнал, той задължително беше подпрян на десния си лакът, с цигара в ръката.

Сам седна на разклатения стол на Ръсти. Скърцането от задвижващото устройство за промяна на височината беше напълно ненужно. Шише спрей със смазка би отстранило шума. Подлакътниците биха могли да бъдат затегнати. Подмяната на триещите пръстени на колелата вероятно би подобрила стабилността.

Или глупакът просто можеше да купи нов стол от Амазон.

Сам размести няколко купа хартия в издирване на снимката на Гама. Идваше й да помете всичко от плота, но беше убедена, че в лудостта на Ръсти имаше някаква система. Не че Сам някога би допуснала бюрото й да стигне до такова положение, но ако някой разместеше вещите й, би го убила.

Сам провери камарата върху металния шкаф, която сред многото други неща съдържаше неотворен стек жълти адвокатски бележници. Разкъса опаковката. Изрови бележките си от чантата. Смени очилата си. Записа най-отгоре името на Кели Уилсън. Добави датата. Състави списък от задачи, с които Ръсти да се заеме.

1. Тест за бременност.

2. Бащинство: Адам Хъмфри? Франк Алегзандър?

3. Болничен запис; записи от охранителните камери (звук?)

4. Защо е била в прогимназията Кели? (жертвите са случайно подбрани)

5. Списък на наставници/учители/учебни графици

6. Джудит Пинкман?

Сам проследи една по една буквите в името на жената.

По време на престоя на Сам в прогимназията прилежащата до рецепцията част от етажа беше отредена за катедра английски. Джудит Пинкман беше преподавател по английски, така че беше обяснимо присъствието й там, когато е започнала стрелбата.

Сам си припомни гледания запис.

Госпожа Пинкман се появи в коридора, след като Луси беше простреляна в шията. По преценка на Сам бяха изтекли по-малко от три секунди от момента, в който малкото момиченце беше проснато по гръб на пода, и появата на Джудит Пинкман в края на коридора.

Пет изстрела. Един в стената. Три в Дъглас Пинкман. Един в Луси.

Ако револверът е имал шест куршума, тогава защо Кели не е използвала последния срещу Джудит Пинкман?

— Мисля, че е била бременна. — Чарли стоеше на прага с чиния със сандвич в едната ръка и бутилка кока-кола в другата.

Сам обърна бележките си. Постара се да запази изражението си неутрално, за да не би да се издаде.

— Какво?

— По времето й в прогимназията, когато са били изписани всички онези гадости. Мисля, че Кели е била бременна.

Сам изпита кратък миг на облекчение, но после осъзна какво й казваше сестра й.

— Защо мислиш така?

— Извлякох го от Фейсбук. Сприятелих се с едно от момичетата от училище.

— Чарли!

— Фалшив профил е. — Чарли остави чинията на бюрото пред Сам. — Това момиче, Минди Зоуада, е една от кучките, писали гадости в годишника. Побутнах я малко, като казах, че съм чула как в прогимназията на Кели й се е носела славата, че е била разтурена. Отне й около две секунди да снесе, че Кели е правила аборт на тринайсет. Или „ъборт“, както го произнесе Минди.

Сам подпря глава на ръката си. Тази информация хвърляше нова светлина върху Кели Уилсън. Ако е била бременна преди, тогава със сигурност разпознаваше симптомите. Тогава защо не беше казала на Сам? Дали се правеше на тъпа, за да спечели съчувствието й? Можеше ли да се вярва на нещо, изречено от нея?

— Хей — подхвърли Чарли. — Казвам ти, че Кели Уилсън е дълбока и сумрачна загадка, а получавам единствено безизразен поглед, така ли?

— Извинявай. — Сам се поизправи на стола. — Гледа ли записа?

Чарли не отговори, но беше наясно за проблема със звука.

— Не съм убедена в теорията с клетъчния телефон. Звукът трябва да е дошъл отнякъде другаде. При случай на активен стрелец се задейства процедура по заключване. Преподавателите провеждат учение веднъж годишно. Всички остават по стаите си със заключени врати. Който и да позвъни на 911, не би осъществил обаждането от коридора.

— Джудит Пинкман не е последвала процедурата — посочи Сам. — Изтичала е в коридора, след като Луси е била простреляна. — Сам обърна бележника си и го задържа под ъгъл спрямо Чарли, докато добавяше това към записките си. — Също така не се насочи към мъжа си. Изтича право до Луси.

— Беше ясно, че той си е отишъл. — Чарли посочи страната на лицето си. — Челюстта на Дъглас Пинкман беше отнесена почти напълно. В очната му ямка имаше дупка от куршум.

— Излъга ли Койн, като ни накара да вярваме, че съществува звуков запис, в който Кели пита за бебчето? — почуди се Сам.

— Той е лъжец и аз съм склонна да вярвам, че лъжците винаги лъжат. — Чарли помисли за малко. — Възможно е ченгето да е казало на Койн. Той стоеше съвсем близо в коридора, когато Кели изрече, каквото изрече. Вбеси се още повече отпреди, а и преди това беше доста ядосан.

Сам завърши записките си.

— Има логика.

— Ами оръжието на убийството? — попита Чарли.

— Какво за него?

Чарли се облегна на купчина вехтории, придобили форма на стол. Затегли конец от джинсите си, същия, който беше теглила и сутринта.

Сам отхапа от сандвича. Хвърли поглед навън през мръсния прозорец. Този ден се беше оказал изтощителен и изцеждащ, а слънцето едва беше започнало да залязва.

Сам посочи към бутилката кока-кола.

— Може ли да получа малко?

Чарли отвъртя капачката. Остави бутилката върху обърнатите с лицето надолу бележки на Сам.

— Ще кажеш ли на татко за Хък и оръжието?

— За теб защо е от значение?

Чарли изпълни движението с леко повдигане на рамото.

— Какво става между вас с Бен? — поиска да узнае Сам.

— Пасувам.

Сам прекара сандвича с фъстъчено масло с глътка кока-кола. Сега беше моментът да каже на Чарли за Антон. Да обясни, че е наясно как работят браковете, че разбира как е възможно дребните негодувания да се натрупат. Беше редно да увери Чарли как това е без значение. Че ако обичаш някого, трябва да сториш всичко по силите си, та да накараш нещата да проработят, защото човекът, когото обожаваш повече от всичко, може днес да се оплаква от възпалено гърло, а утре да е мъртъв.

Вместо това каза на сестра си:

— Нужно е да оправиш нещата с Бен.

— Чудя се — подхвана Чарли — колко често би заговаряла, ако изкорениш думите „нужно е“ от речника си.

Сам беше прекалено уморена, та да воюва за изгубена кауза. Отхапа още веднъж от сандвича. Задъвка бавно.

— Търсех снимката на Гама.

— На бюрото му у дома е.

Това приключваше нещата. Сам не възнамеряваше да припарва до фермерската къща.

— Ето това обаче е тук. — Чарли си послужи с палеца и още два пръста и все едно че играеха на „Дженга“, измъкна изпод кашон с папки книга с тънки корици, без да размърда книжата отгоре.

Подаде книгата на Сам.

Сам прочете заглавието на глас:

— „Метеорологични прогнози според цифрови процеси“.

Книгата изглеждаше антична, но порядъчно разгръщана. Сам запрехвърля страниците. Някои пасажи бяха отбелязани с молив. Текстът вътре явно отговаряше на заглавието; беше ръководство за прогнозиране на времето на базата на специфични алгоритми, които комбинираха барометричното налягане, температурата и влажността.

— Чие е това, твое ли?

— Бях на тринайсет — изтъкна Чарли.

— Не беше слабоумна. — Сам внесе корекция в едно от уравненията. — Поне не те смятах за такава.

— Беше на Гама.

Химикалката на Сам спря.

— Тя поръча книгата, преди да умре. Пристигна месец по-късно — обясни Чарли. — Зад фермата има стара метеорологична кула.

— Нима? — Сам едва не се беше удавила в потока под кулата, защото беше прекалено немощна да вдигне глава от водата.

— Както и да е — продължи Чарли. — С Ръсти се канехме да поправим уредите в кулата, за да изненадаме Гама. Мислехме, че ще й достави огромно удоволствие да събира данните. Националната метеорологична кооперативна програма за наблюдение използва сътрудници доброволци. Из страната има хиляди хора, които го вършат, но сега вече за докладите се грижат компютри. Предполагам, книгата доказва, че е била на една крачка пред нас. Както обичайно.

Сам прехвърляше диаграмите и мистериозните алгоритми.

— Известно ти е, че това е физически нереалистично. Атмосферата притежава деликатен динамичен баланс между областите на маса и движение.

— Да, Саманта, всички знаят това — отвърна Чарли. — С татко работехме заедно върху изчисленията. Всяка сутрин вземахме данните от метеорологичното оборудване, вкарвахме ги в алгоритъма и предвиждахме времето за следващия ден. Или поне се опитвахме. Това ни караше да се чувстваме по-близо до нея.

— Би й се харесало.

— Би се ядосала, че не се справям с изчисленията.

Сам повдигна рамене, защото беше самата истина.

Бавно напредваше през книгата, без да обръща особено внимание на текста. Мислеше си за Чарли като дете, за начина, по който седеше до кухненската маса с приведена глава и език, показал се между устните, докато подготвяше домашните си. Винаги си тананикаше, като решаваше задачи по математика. Подсвиркваше, като рисуваше. Понякога припяваше на глас нещо прочетено, но само ако мислеше, че е сама. Сам често дочуваше тихото й оперно чуруликане през тънката стена, разделяща стаите им. „Бъди достойна, драга моя, и любовта ще дойде!“ или „Бог ми е свидетел, вече никога няма да гладувам!“

Какво беше станало с тази тананикаща, подсвиркваща и припяваща Чарли?

Смъртта на Гама, травмите на Сам, това напълно разбираемо беше прокудило част от вродената й жизнерадостност, но Чарли беше съзряла същата тази искра на ентусиазъм при последната им среща в Ню Йорк. Шегуваше се, закачаше се с Бен, тананикаше и пееше, като цяло, се забавляваше от собствените си шумове. Сам правеше аналогия на поведението й тогава с това как заварваше понякога Фоско сам в стаята да си мърка за собствена наслада.

Та коя беше очебийно безрадостната жена, в която се беше превърнала сестра й?

Чарли пак си играеше с конеца от джинсите си. Подсмръкна. Докосна носа си с пръсти.

— Боже, пак ми тече кръв. — Продължи да подсмърча, но без особена полза. — Имаш ли салфетки?

Кели Уилсън беше изчерпала запасите на Сам. Тя се озърна из офиса на Ръсти. Отвори чекмеджетата на бюрото.

Чарли продължаваше да подсмърча.

— Татко не би държал кутия със салфетки.

Сам изнамери ролка тоалетна хартия в най-долното чекмедже. Подаде я на Чарли.

— Редно е да се погрижиш за носа си, преди да е прекалено късно — заяви на Чарли. — Не прекара ли цялата нощ в болницата?

Чарли попиваше кръвта.

— Наистина боли.

— Няма ли да ми кажеш кой те удари?

Сам вдигна очи от окървавената тоалетна хартия.

— В общия план на нещата не е кой знае какво, но някак си се разрасна и наистина нямам желание да ти казвам.

— Твоя воля. — Сам хвърли поглед надолу в чекмеджето. Вътре имаше празен механизъм за папка. Ръсти беше захвърлил сноп писма върху екземпляр с подгънати ъгълчета на страниците на „Съдебни правила и процедури на щата Джорджия“, издание, датиращо отпреди три години. Сам беше на път да затвори чекмеджето, когато зърна обратния адрес на един от пликовете.

Написан на ръка.

Гневни, педантично изписани букви.

ЗАТВОР ЗА ДИАГНОСТИКА

И КЛАСИФИКАЦИЯ НА ЩАТА ДЖОРДЖИЯ

П.К. 3877

ДЖАКСЪН, GA 30233

Сам застина.

Джорджийският затвор за диагностика и класификация.

Там се помещаваха и затворниците, осъдени на смърт.

— Какво не е наред? — поинтересува се Чарли. — Да не си попаднала на нещо умряло?

Сам не успяваше да види името над адреса. Друг пощенски плик закриваше личните данни на затворника, с изключение на половината от първата буква.

Видя дъга, която можеше да бъде част от „О“, небрежно изписано „I“ или ръбът на „С“.

Останалата част от името беше закривана от брошура, рекламираща коледни венци.

— Моля те, не ми казвай, че е порно. — Чарли заобиколи бюрото. Втренчи се надолу в чекмеджето.

Сам също се взираше.

— Всичко там вътре е лична собственост на татко — изтъкна Чарли. — Нямаме право да гледаме.

Сам посегна с химикалката си.

Побутна настрана яркооцветената брошура.

КЪЛПЕПЪР ЗАКАРАЯ

ЗАТВОРНИЧЕСКИ НОМЕР 4252619

— Сигурно е смъртна заплаха — отбеляза Чарли. — Днес видя какви са от рода Кълпепър. Всеки път, когато изглежда, че Закарая най-накрая ще получи дата за екзекуция…

Сам взе писмото. Беше почти безтегловно, но тя усети тежест в костите на пръстите си. Пликът вече беше разкъсан.

— Сам, това е нещо лично — настоя Чарли.

Сам измъкна навън самотен лист от тетрадка. Беше прегънат два пъти, за да се побере в плика. Гърбът му беше празен. Закарая Кълпепър беше отделил време да отстрани нащърбения кант на мястото, където хартията е била откъсната от металната спирала.

Със същите пръсти, с които беше разкъсал клепачите на Сам.

— Сам — промълви Чарли. Надничаше в чекмеджето. Вътре имаше още дузини писма от убиеца. — Нямаме право да четем нещо от това.

— Какво имаш предвид, като казваш „право“? — настоя да узнае Сам. Думата заседна на гърлото й. — Имам право да науча какво казва на баща ми мъжът, убил майка ми.

Чарли изтръгна писмото от ръката й.

Хвърли го обратно в чекмеджето и го ритна, за да се затвори.

— Просто идеално. — Сам пусна плика на бюрото и затегли чекмеджето. То не помръдна. Чарли беше изтикала предния панел отвъд рамката. — Отвори го.

— Не — отсече Чарли. — Не е нужно ние да четем нищо казано от него.

— Ние — повтори Сам, защото не тя беше откачалката, на която хрумна да подхваща разпра с Дани Кълпепър по-рано днес. — Откога съществува „ние“, като опира до Кълпепър?

— Какво означава това, по дяволите?

— Нищо. Безсмислено е да го обсъждаме. — Сам посегна и отново затегли чекмеджето. Не помръдваше. Пръстите й сякаш бяха птичи пера.

— Знаех си, че още си ми ядосана — подхвърли Чарли.

— Не съм ти ядосана още — отговори Сам. — Прясно ядосана съм ти, защото се държиш като тригодишна.

— Разбира се — съгласи се Чарли. — Както кажеш, Сами. Аз съм тригодишна. Хубаво.

— Какво ти става, да му се не види? — Сам усещаше как собствената й ярост се подхранва от тази на Чарли. — Искам да прочета писмата от мъжа, който уби майка ни.

— Известно ти е какво пише вътре — изтъкна Чарли. — В града си само от един ден и вече сама го чу от копелето на копелето: ние сме излъгали. Той е невинен. Убиваме го заради някаква шибана адвокатска сметка, която, така или иначе, никога няма да бъде платена на татко.

Сам осъзнаваше, че сестра й е права, но това не променяше решението й.

— Чарли, уморена съм. Ще отвориш ли глупавото чекмедже, моля те?

— Не и докато не ми кажеш защо остана днес. Защо се зае с предварителното изслушване? Защо си още тук?

Сам се почувства, сякаш имаше по една наковалня на двете рамена. Облегна се на бюрото.

— Добре, значи искаш да узнаеш защо се задържах днес? Защото не мога да повярвам колко много си съсипала живота си.

Чарли изсумтя толкова силно, че от носа й покапа кръв. Обърса я с пръсти.

— Понеже твоят живот е така съвършен ли?

— Нямаш представа какво…

— Ти постави хиляда и петстотин километра помежду ни. Никога не отговаряш на телефонните обаждания на татко, нито на имейлите на Бен, и като стана дума, никога не ни звъниш. Както става ясно, постоянно летиш до Атланта, на по-малко от два часа оттук, но никога не…

— Ти ми каза да не те търся. „Никоя от нас няма да продължи напред, ако все поглеждаме назад.“ Това бяха точните ти думи.

Чарли поклати глава, което само послужи да подсили раздразнението на Сам.

— Шарлот, мъчиш се да подхванеш този спор през целия ден — заяви Сам. — Престани да клатиш глава, все едно съм някоя побъркана.

— Не си побъркана, а си шибана кучка. — Чарли скръсти ръце. — Казах ти, че не бива да гледаме назад. Не съм казвала, че не бива да гледаме напред или да се опитаме да продължим заедно с живота си, както се очаква от две сестри.

— Извини ме, ако не съм съумяла да разчета между редовете на незадоволително формулираните ти хули срещу статуса на пропадналите ни отношения.

— Е, ти беше простреляна в главата, така че съм сигурна как на мястото, където се е осъществявало обработването на формулировките, е останала дупка.

Сам сключи длани. Нямаше да допусне да избухне.

— Все още пазя писмото. Искаш ли да ти пратя копие?

— Искам да отидеш в офиса за копирни услуги, да му направиш две копия и да ги натикаш в задника си на янки.

— Защо ще правя две копия на писмо от една страница?

— Мили боже! — Чарли стовари юмрук върху плота на бюрото. — Тук си от няма и цял ден, Сам. Защо жалкият ми и нелеп живот изведнъж се явява такава грижа за теб?

— Прилагателните не са мои.

— Постоянно ме кълвеш. — Чарли сръчка рамото на Сам с пръсти. — Кълвеш ли, кълвеш.

— Наистина ли? — Сам игнорира острата болка всеки път, когато Чарли ръчкаше рамото й. — Аз кълва теб?

— Разпитваш за Бен. — Отново заби пръст, но този път по-силно. — Разпитваш за Ръсти. — Пак я сръчка. — Разпитваш за Хък. — Ново сръчкване. — Разпитваш за…

— Престани! — кресна Сам и перна ръката й. — Защо си толкова антагонистична?

— Защо си толкова вбесяваща?

— Защото от теб се очаква да си щастливата! — кресна Сам, а прозвучаването на истината предизвика шок за всичките й сетива. — Моето тяло е безполезно! Мозъкът ми е… — Вирна ръце във въздуха. — Няма го! Не остана нищо от онова, което трябваше да бъда. Не виждам. Не мога да тичам. Не мога да се движа. Не мога да асимилирам неща. Нямам чувство за покой. В никой момент не се намирам в комфорт. И си повтарям всеки ден, абсолютно всеки ден, Шарлот, как това е без значение, защото ти успя да се измъкнеш.

— Наистина се измъкнах!

— И за какво? — разфуча се Сам. — Та да воюваш с Кълпепър? Да се превърнеш във втори Ръсти? Да си изпросиш да те фраснат в лицето? Да разрушиш брака си? — Сам избута купчина списания на пода. Ахна заради болката, прорязала ръката й. Усети спазъм в бицепса си. Рамото й блокира. Облегна се на бюрото, останала без дъх.

Чарли пристъпи напред.

— Не. — Сам не желаеше нейната помощ. — От теб се очакваше да имаш деца. Да имаш приятели, които те обичат, да живееш в красивата си къща заедно с прекрасния си съпруг, а не да захвърляш всичко заради некадърен тъпак като Мейсън Хъкабий.

— Това…

— Не е честно? Не е вярно? Не това се е случило с Бен? Не това се е случило в колежа? Не това се случва всеки път, като ти скимне да побегнеш, защото не аз те виня, а ти се виниш сама, Чарли? Аз не те виня, че побягна. Гама го искаше от теб. Аз те умолявах да побегнеш. Онова, за което те виня, е, че се криеш — от живота си, от мен, от собственото си щастие. Мислиш, че съм затворена ли? Че съм студена? Ти си погълната от себеомраза. Пропита си от нея. И си въобразяваш, че да поставиш всичко и всички в различни подразделения е единственият начин да се справиш.

Чарли не каза нищо.

— Аз съм в Ню Йорк. Ръсти е в неговата килната вятърна мелница. Бен е някъде си. Мейсън е другаде. Ленор е, където е. Това не е начин да се живее, Чарли. Не си създадена за такъв живот. Толкова си умна и прилежна, и винаги си била толкова вбесяващо, толкова непоколебимо щастлива. — Сам се зае да разтрива рамото си. Мускулите й пламтяха. Попита сестра си: — Какво се случи с този човек, Чарли? Ти избяга. Ти се спаси.

Чарли беше забила очи в пода. Челюстта й беше стегната. Дишането й беше затруднено.

Също и това на Сам. Успяваше да почувства ускореното повдигане и спускане на гърдите си. Пръстите й трепереха като голямата стрелка на часовник, запънала се на едно място. Усещаше, че светът около нея излиза от контрол. Защо Чарли продължаваше да я отблъсква? Какво се мъчеше да постигне?

Ленор почука на вратата.

— Наред ли е всичко тук вътре?

Чарли поклати глава. От носа й капеше кръв.

— Да викам ли ченгетата? — пошегува се Ленор.

— Повикай такси. — Чарли стисна дръжката на чекмеджето. Дръпна го рязко. Дървото се разцепи. Писмата на Закарая Кълпепър се разпиляха по пода. — Върви си у дома, Саманта — произнесе. — Права си. Това място те прави прекалено жестока.