Карин Слотър
Добрата дъщеря (9)

7

Сам Куин редуваше ръцете си, лява, после дясна, после отново лява, докато цепеше хладната вода в басейна. На всяко трето загребване обръщаше глава и поемаше голяма глътка въздух. Стъпалата й подритваха. Очакваше следващото вдишване.

Ляво-дясно-ляво-вдишване.

Открай време й допадаше спокойствието и простотата на плуването свободен стил; това, че се налагаше да се концентрира в него достатъчно, та всички странични мисли да напуснат ума й. Под водата не звъняха телефони. Нямаше лаптопи, които да напомнят за спешни срещи. В басейна не можеше да чете имейли.

Видя линията, бележеща два метра, означението, че коридорът свършва, и се отпусна, докато пръстите й докоснаха стената.

Коленичи на пода на басейна като дишаше тежко и погледна плувния си часовник: 2 километра и 400 метра при 150 секунди на 100 метра, значи 37,5 секунди за дължина от 25 метра.

Почувства бегло разочарование, като видя цифрите, които се различаваха със секунди от вчерашните, защото състезателният й дух беше в пълна противоположност с физическите й възможности. Сам хвърли поглед към другия край на басейна и се почуди дали имаше в запас още малко сили.

Не.

Днес беше рожденият й ден. Нямаше да се изморява толкова, че да й се налага да използва бастуна, за да се добере до офиса.

Избута се на ръба на басейна. Бързо отми под душа солената вода. Усети върховете на пръстите си набраздени и груби при допира до кърпата от египетски памук. От дълбините на съзнанието й гласът на майка й обясни как е естествена реакцията на тялото при потапяне за толкова дълго възглавничките на пръстите на краката и ръцете да се сбръчкат, за да се подобри сцеплението.

Гама беше на четиресет и четири, когато умря, на същата възраст, на която беше Сам сега.

Или поне щеше да бъде след още три часа и половина.

Сам продължи да носи плувните си очила с диоптри, докато се изкачваше с асансьора до апартамента си. Върху хромираните му врати виждаше вълнообразното си отражение. Слаба фигура. Черен цял бански. Сам прекара пръсти през косата си, за да й помогне да изсъхне. Двайсет и осем години по-рано беше влязла в гората зад фермерската къща с гарвановочерна коса. Почти месец по-късно се събуди в болницата, за да открие с шок, че по обръснатата й глава беше набола бяла коса.

Сам беше привикнала на закъснелите реакции на околните, на изненаданите им погледи, когато осъзнаеха, че белокосата дама, която седеше в задната част на лекционната зала, или купуваше вино в супермаркета, или се разхождаше в парка, всъщност е млада жена.

Макар че трябваше да признае как напоследък това вече не се случваше така често. Мъжът на Сам я беше предупредил, че в крайна сметка лицето й ще догони косата.

Вратите на асансьора се отвориха с плъзгане.

Слънцето намигаше през високите от пода до тавана прозорци, опасващи апартамента й. Далече долу Финансовият район беше съвсем буден, през тройния стъклопакет проникваха приглушени звуци от клаксони, кранове и обичайната врява.

Сам отиде в кухнята, като по път светна лампите. Смени плувните си очила с нормалните. Извади храна за котарака. Напълни чайника. Приготви съда за запарване на чай, чаша и лъжичка, но преди да включи водата да заври, отиде до постелката си за йога в дневната. Махна очилата. Изпълни поредица от разтягания, с които поддържаше мускулите си гъвкави. Накрая седна на постелката с кръстосани крака. Опря опакото на дланите си в коленете. Докосна средните си пръсти с палците, като осъществи лек натиск. Затвори очи, вдиша дълбоко и помисли за мозъка си.

Няколко години след като беше простреляна, един психиатър показа на Сам хомункулус на двигателните зони в мозъка й. Човекът искаше тя да види пътищата, изминати от куршума, та Сам да съумее да схване кои структури са били увредени. Искаше от нея да мисли за тях поне веднъж дневно, да отделя време, колкото й беше възможно, за да размишлява върху всички гънки и вдлъбнатини, да си представя как мозъкът и тялото й действат като идеален тандем, също както преди.

В началото Сам се дърпаше. Упражнението й се виждаше донякъде пожелателно мислене и в голямата си част вуду.

Сега това беше единственото, което й позволяваше да държи главоболията си под контрол и равновесието си на нужното ниво.

Впоследствие Сам беше осъществила по-задълбочени проучвания на мозъка, беше разглеждала изображения от магнитнорезонансна томография и беше изчела множество дебели томове на тема неврология, но никога не замести тази първа схема като ръководещ принцип в медитацията си. В съзнанието й напречният профил на моторния и сетивния кортекс задължително беше оцветен в яркожълто и зелено. Всяка зона беше означена със съответстващата част от анатомията, на която влияеше. Пръсти на крака. Глезен. Коляно. Бедро. Торс. Ръка. Китка. Пръсти на ръката.

Сам усети аналогично гъделичкане в различните части от тялото си, докато безмълвно проучваше елементите, съставящи цялото.

Куршумът беше влязъл в черепа й отляво, точно над ухото. Лявата част на мозъка контролира дясната страна, а дясната контролира лявата. От медицинска гледна точка беше приемано, че травмата е нанесена в повърхностна зона на мозъка. Сам винаги беше смятала думата повърхностна за подвеждаща. Вярно, че куршумът не беше преминал през средния мозък, нито се беше вклинил в лимбичната система, но зоната на Брока, или речевият център, областта на Вернике, където беше тълкувана речта, както и други зони, контролиращи движението, бяха непоправимо променени.

Повърхностен — отнасящ се до повърхността, лековат, фриволен, по-скоро привиден, отколкото реален.

В черепа й имаше метална плочка. Белегът над ухото й беше с дължината и широчината на показалец.

Спомените на Сам от онзи ден си оставаха откъслечни. Беше сигурна едва в броени неща. Спомняше си бъркотията, оставена от Чарли в банята. Помнеше братята Кълпепър, миризмата им, почти осезаемия вкус на тяхната угроза. Не помнеше да е била свидетел на гибелта на Гама. Нямаше спомен какво бе предприела, та да се измъкне от гроба. Знаеше, че беше крещяла на Закарая Кълпепър. Помнеше ясно огромната потребност да види как Чарли бяга, да се увери, че тя е в безопасност, да е сигурна, че ще живее, без значение от цената, платена от Сам.

Физиотерапия. Трудова терапия. Говорна терапия. Когнитивна терапия. Комуникационна терапия. Аква терапия. На Сам й се беше наложило отново да се учи да говори. Да мисли. Да прави логически връзки. Да води разговор. Да пише. Да чете. Да схваща нещата. Да се облича. Да приема какво й се е случило. Да има наум, че ситуацията й вече е различна. Да се научи как да усвоява знания. Да се върне на училище. Отново да изразява гласно мисловния си процес. Да схваща понятия като риторика, логика и подбуда, функция и форма.

Сам често сравняваше първата година от възстановяването си с плоча, пусната на стар грамофон. Събуди се в болницата и всичко вървеше на погрешна скорост. Думите й бяха завалени. Мисълта й работеше, все едно потопена в смес за сладкиш. Изглеждаше невъзможно някога да се върне към нормално състояние. Никой не вярваше, че е способна да го постигне. Всички обаче намираха, че е възможно възрастта й да се яви магическият компонент. Както й беше обяснил един от хирурзите, ако ще те гърмят в главата, най-добре да се случи, като си на петнайсет.

Сам почувства побутване по ръката. Граф Фоско, котаракът, беше приключил със закуската и настояваше за внимание. Тя го почеса зад ушите, заслуша се в утешителното му мъркане и се почуди дали не беше по-добре да изостави медитацията и да осинови още котки.

Сложи си очилата. Върна се в кухнята и включи чайника. Слънцето се беше спуснало към ниската част на Манхатън. Затвори очи и остави топлината му да я окъпе. Като погледна, установи, че Фоско правеше същото. Видимо му допадаше топлината, излъчвана от кухненския под. Сам не успяваше да привикне към внезапното загряване на босите й стъпала, щом се събудеше сутрин. Новият апартамент разполагаше с модерни приспособления, каквито отсъстваха в стария.

Което беше и причината за новото й жилище — нищо тук не й напомняше за старото.

Чайникът писна. Тя напълни чашата. Нагласи таймера за варене на яйца на три минути и половина, за да запари листата. Извади кисело мляко от хладилника и сипа в него мюсли с лъжица, взета от чекмеджето. Свали постоянните си очила и сложи тези за четене; очите й така и не бяха привикнали към мултифокалните лещи.

Сам включи телефона си.

Имаше няколко служебни имейла и двама-трима приятели й честитяха рождения ден, но Сам продължи надолу, докато не откри очакваното дежурно послание от Бен Бърнард, мъжа на сестра й. Бяха се срещали веднъж, преди много дълго време. Сигурно не биха се разпознали един друг на улицата, но Бен притежаваше трогателно чувство за отговорност по отношение на Чарли и беше готов да свърши вместо нея онова, което тя не беше в състояние да стори.

Сам се усмихна на съобщението на Бен, снимка на господин Спок, който отдаваше почит по вулкански, придружавана от думите: Логиката повелява да ти пожелая честит рожден ден.

Сам беше отговорила само веднъж на имейл от Бен, на единайсети септември, за да го уведоми, че е в безопасност.

Таймерът зажужа. Тя наля мляко в горещия си чай и седна до барплота.

Сам измъкна бележник и химикалка от куфарчето си. Залови се със служебните имейли, отговори на някои, други пренасочи и нахвърля няколко бележки, докато чаят не беше изстинал, а киселото мляко с мюсли погълнато.

Фоско скочи на плота да провери купата.

Сам погледна часа. Трябваше да си вземе душ и да отиде в офиса.

Сведе очи към телефона си и забарабани с пръсти по плота.

Плъзна пръст по екрана, за да провери гласовата си поща.

Друго очаквано послание по случай рождения й ден.

Сам не се беше виждала с баща си лице в лице вече повече от двайсет години. Спряха да говорят един с друг, когато Сам постъпи да учи право. Не беше имало разправия или официално прекратяване на отношенията, просто един ден Сам беше добра дъщеря и звънеше на баща си веднъж или два пъти месечно, а на следващия ден вече не беше.

Първоначално Ръсти беше правил опити за контакт, а когато Сам не отвръщаше, започна да звъни, докато тя беше на лекции, и оставяше съобщения в общежитието. Не се показваше изключително натрапчив. Ако се случеше Сам да си е в стаята, не настояваше да разговаря с нея. Никога не молеше да му се обади по-късно. Препредаваните съобщения гласяха, че е на линия, ако тя се нуждае от него, че мисли за нея, че му се е приискало да провери как е тя. През следващите години звънеше безотказно всеки втори петък от месеца, а също и на рождения й ден.

Когато Сам се премести в Портланд, за да започне работа в окръжната прокуратура, той оставяше съобщения на служебния й телефон всеки втори петък от месеца и на рождения й ден.

Щом тя се прехвърли в Ню Йорк, за да стартира кариерата си в патентното право, той все така оставяше съобщения в офиса й всеки втори петък от месеца и на рождения й ден.

После изведнъж се появиха неща като мобилните телефони и всеки втори петък от месеца и на рождения й ден Ръсти записваше съобщения на гласовата поща на сгъваемия мобилен телефон на Сам, после на този марка „Рейзър“, после „Нокия“, „Блекбъри“, а сега айфонът й я уведомяваше, че баща й е звънял в 5,32 сутринта на рождения й ден.

Тя беше в състояние да предвиди модела на обаждането му, ако не точното съдържание. С годините Ръсти беше сглобил специфична формула. Започваше с обичайния пламенен поздрав, удостояваше я с доклад за климатичните условия, защото по някаква причина намираше, че времето в Пайквил е от значение, после добавяше някоя странна подробност за повода на това конкретно обаждане — деня на раждането й или въпросния втори петък, в който звънеше — и накрая вместо сбогуване следваше някой нелогичен завършек.

Имаше времена, когато Сам се мръщеше срещу името на Ръсти върху розово листче за известия, изтриваше съобщенията му, без да му мисли, или отлагаше прослушването толкова дълго, че те бяха изтиквани от системата.

Сега пусна записа.

— Добро утро, Сами-Сам! — ревна баща й. — Обажда се Ръсел Т. Куин. В момента е шест градуса, вятърът е от югозапад и скоростта му е три километра в час. Влажността е трийсет и девет процента. Барометричното налягане се държи на трийсет. — Сам поклати глава изумено. — Звъня ти днес, на съвсем същия ден, когато през 1536 година Ан Болейн е била арестувана и затворена в Кулата на Лондон, за да ти напомня, моя скъпа Саманта, да не губиш главата си на четиресет и четвъртия си рожден ден. — Засмя се, защото той задължително се смееше на собствените си остроумия. Сам го зачака да обяви финала на номера си. — Край, преследван съм от мечка.

Сам се усмихна. Тъкмо се канеше да изтрие съобщението, когато изключително нетипично Ръсти добави нещо ново:

— Сестра ти те поздравява с обич.

Сам почувства как сбърчва чело. Превъртя съобщението, за да чуе още веднъж последната му част.

… мечка — произнесе Ръсти, а после след кратка пауза добави: — Сестра ти те поздравява с обич.

Сам изпитваше много сериозни съмнения, че Чарли му е поръчала да каже нещо подобно.

Последния път, като говори с Чарли — последния път, когато се беше озовала в едно и също помещение с нея, — се беше стигнало до категорично и незабавно прекратяване на отношенията им, до единодушие, че никоя от двете им не изпитваше нито потребност, нито желание да разговаря с другата някога отново.

Чарли беше последен курс в „Дюк“. Беше долетяла до Ню Йорк да посети сестра си и да се яви на интервюта в няколко престижни фирми. Още тогава осъзна, че Чарли не толкова беше дошла да я види, колкото използваше апартамента й като безплатно място за отсядане в един от най-скъпите градове на планетата, но тъй като беше изтекло почти десетилетие от последната й среща с малката й сестра, Сам се надяваше двете да се опознаят наново като възрастни.

Първият шок от гостуването не дойде от факта, че Чарли водеше със себе си непознат мъж, а че въпросният непознат мъж й беше съпруг. Чарли се беше срещала с Бен Бърнард по-малко от месец, преди да се обвърже пред закона с него, без изобщо да го познава. Решението й беше безотговорно и опасно и ако не беше фактът, че Бен беше едно от най-милите и свестни човешки същества — без да се споменава, че очевидно беше лудо влюбен в Чарли, — Сам би се вбесила на сестра си заради подобна глупава и прибързана постъпка.

Вторият шок дойде, когато се оказа, че Чарли е отменила всичките си интервюта. Беше приела парите, пратени й от Сам за подобаващо бизнес облекло, и вместо това ги беше използвала да купи билети за концерт на Принс в Мадисън Скуеър Гардън.

Това доведе до третия и най-фатален шок.

Чарли възнамеряваше да работи с Ръсти.

Настояваше, че единствено ще се намира в същата сграда като баща си и няма да има нищо общо с дейността на Ръсти, но за Сам това уточнение не внасяше никаква разлика.

Ръсти поемаше рискове в работата си, които го следваха у дома. Хората, посещаващи офиса, който скоро Чарли щеше да дели с него, бяха от сорта, дето са готови да подпалят къщата ти, да дойдат да те търсят у дома и като не те заварят, да убият майка ти, да прострелят сестра ти и да те подгонят с пушка през гората, защото искат да те изнасилят.

Финалната конфронтация между Сам и Чарли не се случи мигом. Бяха спорили на приливи и отливи в продължение на три дълги дни от планираното петдневно посещение на Чарли.

А на четвъртия ден Сам най-сетне експлодира.

Избухливостта й винаги беше назрявала бавно. Именно тя я беше накарала да се опълчи на Закарая Кълпепър в кухнята, когато майка й лежеше мъртва само на метри, сестра й беше попикана, а в лицето й от упор бе насочено дулото на пушка с размазана по него кръв.

Вследствие на мозъчното й увреждане избухливостта на Сам беше станала почти неконтролируема. Съществуваха безброй проучвания, които даваха да се разбере, че определени типове травми на фронталния и темпоралните дялове можеха да доведат до импулсивен, дори агресивен гняв, но неудържимата ярост на Сам надхвърляше всички научни обяснения.

Никога не беше удряла никого, което беше все някаква утеха. Хвърляше обаче разни неща, беше безжалостна дори към любими предмети, все едно беше подвластна на пълно безумие. Физическите актове на опустошаване бледнееха в сравнение с щетите, нанасяни от острия й език. Бесът я сграбчваше в лапите си, Сам отваряше уста и негодуванието се изливаше оттам подобно на киселина.

Сега медитирането й помагаше да ограничава емоциите си.

Многократните дължини в басейна й помагаха да обърне безпокойството в нещо позитивно.

По онова време обаче нищо не беше в състояние да укроти злъчната ярост на Сам.

Чарли беше разглезена. Беше себична. Беше дете. Беше уличница. Прекалено много искаше да угоди на баща им. Никога не беше обичала Гама. Никога не беше обичала Сам. Тя беше причината всички да се озоват в кухнята. Тя беше причината Гама да бъде убита. Беше оставила Сам да умре. Тогава беше побягнала точно както щеше да побегне сега.

Събитията доказаха поне верността на тази последна част.

Чарли и Бен се бяха върнали в Дърам посред нощ. Не се спряха дори за да си приберат малкото лични вещи.

Сам се беше извинила. Разбира се, че се беше извинила. По онова време студентите не разполагаха с гласова поща или имейли, така че Сам прати писмо с обратна разписка до общежитието на Чарли в университетския комплекс, както и пакет с грижливо опакованите им лични принадлежности, изоставени от тях в Ню Йорк.

Написването на писмото безспорно беше най-трудното нещо, което се беше налагало на Сам да върши през целия й живот. Заяви на сестра си, че я обича, че винаги я е обичала, че тя означава много за нея, че връзката им е изключително важна. Увери я, че Гама я е обожавала, че тя й е била изключително скъпа. Изтъкна как разбира, че Ръсти се нуждае от Чарли. Че Чарли изпитва потребност баща им да се нуждае от нея. Че Чарли заслужава да бъде щастлива, да се радва на брака си и да има деца — много деца. Че е достатъчно възрастна да взема решения. Че всички се гордеят с нея и са щастливи заради нея. Увери я, че е готова на всичко, само Чарли да й прости.

„Моля те — беше написала Сам в края на писмото. — Трябва да ми повярваш. Единственото, което ме крепеше през месеците на агония, през годините на възстановяване и хроничните болки, които ще търпя до живот, е фактът, че моята саможертва, и дори саможертвата на Гама, ти дадоха възможността да избягаш и да се спасиш.“

Изминаха шест седмици, преди Сам да получи обратно писмо.

Отговорът на Чарли се изчерпваше в едно-единствено, пропито от искреност комплексно изречение. „Обичам те и знам, че ти също ме обичаш, но всеки път, като се срещнем, виждаме случилото се, и никоя от нас няма да продължи напред, ако все поглеждаме назад.“

Малката й сестра беше много по-умна, отколкото Сам някога беше отчитала.

Сам свали очилата си. Потърка леко очи. Белезите по клепачите й бяха като Брайлово писмо под върховете на пръстите й. При цялото й негодуване срещу повърхности тя се трудеше много усилено да маскира белезите си. Не защото се срамуваше, а защото хората бяха любопитни. Не съществуваше по-ефикасен метод да утрепеш разговор от думите „Бях простреляна в главата“.

Грим покриваше розовите ивици на местата, където бяха разкъсани клепачите й. Прическа за триста долара криеше белега отстрани на главата й. Имаше склонността да облича черни свободни панталони и блузи, които да й помагат да приглуши евентуална колебливост на походката. Като говореше, произнасяше думите ясно, а когато изтощението заплашваше да отслаби контрола й върху езика, заключваше уста. Имаше дни, когато на Сам й се налагаше да си служи с бастун, за да ходи, но с годините се беше научила, че единствената награда за тежък физически труд е още физически труд. Ако се забавеше в офиса и искаше да измине с кола шестте пресечки до дома, вземаше колата.

Днес измина шестте пресечки до работното си място с относителна лекота. В чест на рождения си ден беше сложила пъстро шалче, което да освежи обичайното черно облекло. Като завиваше наляво по Уолстрийт, от Ист Ривър придойде остър порив на вятъра. Шалът се развя зад нея също като пелерина. Сам се засмя, докато се бореше с копринената тъкан. Нави го около шията си и задържа хлабаво краищата му, докато крачеше през новия си квартал.

Сам не беше отдавнашен обитател на района, но открай време обичаше историята му, факта, че Уолстрийт в действителност е представлявала източна стена, предназначена да пази северната граница на Ню Амстердам; че Пърл Стрийт, Бийвър Стрийт и Стоун Стрийт бяха кръстени на изделията, продавани от холандските търговци край калните пътища, отклоняващи се от местата, където са били закотвени високите им дървени плавателни съдове.

Седемнайсет години по-рано, когато Сам се премести в Ню Йорк, тя беше разполагала с избор между правни фирми. В света на патентното право магистърската й степен по инженерни науки от Станфорд натежаваше значително повече от дипломата по право от Северозападния университет. Сам беше издържала изпита на щата Ню Йорк и изпита по патент от първия път. Беше жена в сфера, доминирана от мъже, която отчаяно се нуждаеше от разнообразие. Фирмите на практика й отправяха предложенията, паднали на колене.

Тя постъпи в първата, чийто бонус при подписване на договора стигаше да покрие аванса за апартамент в сграда с асансьор и отопляем басейн.

Сградата се намираше в Челси, прекрасна постройка със средна етажност от предвоенни времена, с високи тавани и басейн в сутерена, който изглеждаше като от викторианската епоха. Въпреки бързото подобряване на финансовото състояние на Сам през годините тя на драго сърце продължи да живее в неудобното двустайно жилище, докато не умря мъжът й.

— Честит рожден ден. — Елдрин, нейният асистент, я чакаше пред асансьора, когато се отвориха вратите. Установеният ред на Сам беше така фиксиран, че той беше в състояние да предвиди действията й до секунда.

— Благодаря. — Позволи му да поеме куфарчето й, но не и дамската чанта.

Той тръгна редом с нея през офисите, за да обсъдят графика й, както правеха винаги.

— Дискусията във връзка с „UXH“ е в десет и половина в конферентна зала шест. В три имаш телефонен разговор с Атланта, но заявих на Лорънс, че трябва да приключиш до пет, защото ти предстои изключително важна среща.

Сам се усмихна. Имаше среща с приятелка за питие по случай рождения й ден.

— Има нещо спешно, свързано със срещата на партньорите следващата седмица — добави той. — Трябва да изразиш категорично мнение по един пункт. Оставих пакета на бюрото ти.

— Благодаря. — Сам се отби в кухненския бокс. Не очакваше Елдрин да й носи чая сутрин, но заради схемата им на работа му се налагаше да я гледа как го приготвя.

— Днес сутринта получих имейл от Къртис — обяви тя. Извади пакетче чай от металната кутия на плота. — Следващата седмица искам да бъда в Атланта за снемане на показанията от „Кока-кола“. — Редом с другите клонове „Стехлик, Елтън, Малори и Сандърс“ имаха сателитен офис и в Атланта. Сам пътуваше ежемесечно дотам, отсядаше в „Четири сезона“ и изминаваше двете пресечки до офиса на Пийчтрий Стрийт, игнорирайки факта, че Пайквил беше на два часа път в рамките на същия щат.

— Ще известя отдела по пътувания. — Елдрин извади кутия мляко от хладилника. — Също така мога да попитам Грейнджър дали… О, не. — Гледаше към телевизора със спрян звук в ъгъла. По екрана злокобно се движеше надпис „Стрелба в училище“.

Като жертва на огнестрелно оръжие Сам винаги беше изпитвала особено силен ужас, щом чуеше за масова стрелба, но като повечето американци един вид беше привикнала към вече почти ежемесечното явление.

На екрана се показа снимката на малко момиче, очевидно извадена от училищния годишник. Името отдолу беше Луси Алегзандър.

Сам добави мляко в чая си.

— Като ученичка се срещах с момче на име Питър Алегзандър.

Елдрин повдигна вежди и я последва навън от кухнята. Обикновено не споделяше с лека ръка подробности от личния си живот.

Сам се насочи към офиса си. Елдрин продължи с прегледа на дневния график, но тя го слушаше само с половин ухо. Не се беше сещала за Питър Алегзандър от много дълго време. Той беше меланхолично момче, склонен към безкрайни и отегчителни речи за изтезанията, свързани с това да бъдеш творец. Сам му беше позволила да докосне гърдите й, но само защото искаше да узнае какво е усещането.

Изживяването беше придружено с отделянето на много пот, чисто и просто защото Питър не знаеше какво прави.

Сам пусна ръчната си чанта до бюрото, грамада от стъкло и стомана, която обитаваше окъпания й от слънчева светлина ъглов офис. Гледката й — като повечето във Финансовия район — беше директно към сградата от отсрещната страна на улицата. Когато бяха издигани гигантите по Уолстрийт, явно не бяха спазвани правила, засягащи отстъпването на постройките от уличната линия. Шестметров тротоар беше онова, което отделяше повечето сгради от улицата.

Елдрин завърши речитатива си, а тя остави чашата чай на подложка пред компютъра.

Сам го изчака да излезе. Седна на стола си. Изрови очилата си за четене от куфарчето. Залови се да прегледа бележките си за срещата в десет и половина.

Когато се спря на патентното право като своя кариера, на Сам й беше ясно, че в общи линии целта на заниманието е да се опитва да насочва трансферите на големи суми пари: една изключително заможна корпорация съди друга изключително заможна корпорация задето е използвала сходни райета на маратонките си или е заимствала даден цвят от тяхната марка, после много високоплатени адвокати трябваше да спорят пред много отегчени съдии за процента на циан в дадена цветова гама.

Отдавна бяха отминали дните, когато Нютон и Лайбниц бяха воювали за правото да бъдат припознати като създатели на математическия анализ. Сам прекарваше повечето си време да се рови сред подробностите на проектни схеми и да съотнася заявки за патент, понякога стигащи назад чак до зората на индустриалната революция.

Обожаваше всеки миг.

Допадаше й примесването на наука с право, беше възторжена, задето някак си беше успяла да извлече единствено най-доброто от майка си и баща си и да го прекрои в носещ удовлетворение живот.

Елдрин почука на стъклената й врата.

— Исках да ти дам допълнителна информация. Както изглежда, стрелбата е била в Северна Джорджия.

Сам кимна. „Северна Джорджия“ се явяваше като мъгляво обобщение за всички територии извън Атланта.

— Знаят ли колко са жертвите?

— Само две.

— Благодаря. — Сам се помъчи да не се хваща за думата „само“, защото Елдрин имаше право, че две се смята за нисък брой загинали. Историята вероятно щеше да изпадне от новините до утре.

Обърна се към компютъра си. Отвори груб начален вариант на адвокатско досие, с което искаше да е запозната за срещата в десет и половина. Служител с двегодишен стаж се беше пробвал да напише отговор на междинно отсъждане по делото на „Сани Лейди“, подразделение на „UXH“, заведено срещу „Лейди Мейт“, подразделение на „Нипон“.

След шест години разтакаване, две провалили се споразумения и надвикване, протекло предимно на японски, случаят отиваше в съда.

Обект на спора беше дизайнът на панта, контролираща движението на самозатварящ се капак на монтирано на стената в обществена тоалетна кошче за дамски превръзки и тампони. Корпорация „Лейди Мейт“ беше произвела копия на няколко артикула на вездесъщия контейнер — „Феми Джени“, оригиналния „Лейди Мейт“ и странно назования „Мъжага“.

Сам беше единствената ангажирана със случая, която действително беше използвала едно от въпросните кошчета. Ако се бяха консултирали с нея по време на проектирането, тя би прибегнала до принципа за истинност в рекламата и всичките до едно би ги кръстила „Гадник“, защото обикновено това първо изникваше в главата на жена, на която й се наложеше да ги използва.

Също така Сам би избрала дизайн на пантата, включващ два компонента срещу допълнителните 0,03 цента производствени разходи, вместо да поема риска с вградената панта, предизвикала дело за патентно посегателство, което щеше да възлезе на милиони долари в съдебни такси, без да се споменават обезщетенията, ако „Нипон“ изгубеше.

Ако зависеше от адвокатското досие пред нея, „UXH“ нямаше да види и помен от обезщетения. Патентното право не беше най-бароковата сфера на съдебни спорове, но съставилият документа младши служител беше подходил с финеса на парче шкурка.

Именно заради това Сам се беше подложила на тригодишното си пребиваване в окръжната прокуратура на Портланд. Беше имала желание да усвои езика на съдебната зала.

Сам прегледа текста, внесе корекции, пренаписа един дълъг пасаж в някакво подобие на простичък английски и оформи помпозен край, защото знаеше, че това би смутило противниковия адвокат, мъж, който при първата си среща със Сам й поръча да му донесе кафе с две лъжички захар и да предаде на шефа си как никак не обичал да чака.

Гама беше имала право за толкова много неща. Сам Куин получаваше респект, на какъвто Саманта Куин изобщо не би могла да се надява.

Точно в десет и трийсет и четири минути Сам беше последният човек, влязъл в конферентната зала. Малкото закъснение беше преднамерено. Не намираше удоволствие в това да мъмри други закъснели.

Зае мястото си начело на масата. Устреми поглед към морето от млади бели мъже, чиито дипломи от Мичиганския университет, Харвард или Масачузетския технологичен институт им напомпваха самочувствието. Или може би тази самомнителност беше предопределена. Седяха в лъскавите си остъклени офиси в една от най-проспериращите патентни фирми в света. Ако се смятаха за водещи в бизнеса, то беше, защото вероятно скоро щеше да е точно така.

Но засега щеше да им се наложи да се докажат пред Сам. Изслуша докладите им, коментира предложените от тях стратегии и като цяло ги остави да премятат идеи, докато не започнаха да си гонят опашките. Сам беше прословута с това, че провеждаше стегнати заседания. Поръча да се проучи закон, свързан със случая, окончателният вариант на адвокатското досие да бъде завършен за следващия ден и инкорпорирането на определена заявка за патент от шейсетте години да се интегрира по-дълбоко в работния продукт.

Стана от стола си и всички сториха същото. След дискретно напомняне как очаква резултати от тях напусна конферентната зала.

Те я последваха, като спазваха дистанция, защото всички работеха от една и съща страна на сградата. Сам често имаше чувството при дългата разходка обратно до офиса си, че я следва ято гъски. Неизменно някой се тикаше напред с надеждата името му да бъде запомнено или за да докаже на останалите, че не се бои от нея. Неколцина се отделиха на път към други срещи, като преди това я поздравиха за рождения ден. Някой се поинтересува дали й е допаднало скорошното й пътуване до Европа. Друг млад мъж, твърде напорист, след като се беше разнесла мълвата, че скоро Сам ще стане съдружник, назован в името на фирмата, я последва чак до офиса й, като разказваше дълга история, завършваща с факта, че баба му била родена в Дания.

Мъжът на Сам беше роден в Дания.

Антон Микелсен беше с двайсет и една години по-възрастен от Сам, преподавател в Станфорд, при когото беше посещавала курс по Технологиите в обществото, озаглавен „Инженерен дизайн в Римската империя“. Увлечението на Антон по темата беше успяло да заплени Сам. Открай време я привличаха хора, възторжени от света, такива, които гледаха навън вместо навътре.

Докато Сам беше студентка, Антон се държеше абсолютно настрана, дори малко резервирано, и тя беше убедена, че е сторила нещо нередно. Чак след като завърши и вече беше втора година в Северозападния университет, Антон се свърза с нея.

В Станфорд Сам беше една от шепата жени, които изучаваха специалност, доминирана от мъже. В редки случаи беше получавала имейли от някои от преподавателите. Темата на имейлите обикновено загатваше за комбинация от отчаяние и прекалено свободно схващане за препинателния знак многоточие. „Не мога да те прогоня от мислите си…“ или „…. Трябва да… ми помогнеш…“ Все едно бяха влудявани от желание и единствено Сам беше в състояние да облекчи болката. Тази тяхна колективна комплексираност беше една от причините Сам да кандидатства право, вместо да продължи с докторантура. Мисълта някой от тези жалки женкари на средна възраст да ръководи дисертацията й беше абсолютно неприемлива.

Антон познаваше добре репутацията на колегите си, когато за пръв път прати имейл на Сам.

„Извинявам се, ако сметнеш този контакт за нежелан — беше написал. — Изчаках три години, за да се уверя, че професионалните ми пълномощия не се припокриват, нито влияят на избраната от теб сфера.“

Беше се пенсионирал рано от Станфорд. Поел бе поста на консултант в чуждестранна инженерингова фирма. Установи се в Ню Йорк, за да е по-близо до нея. Ожениха се четири години, след като Сам беше назначена за сътрудник във фирмата.

Антон беше разгърнал живота й по начин, какъвто Сам никога не си беше представяла.

Първото им пътуване в чужбина беше вълшебно. Като се изключеше недомислената екскурзия до Тихуана в първи курс, Сам никога преди не беше напускала Съединените щати. Антон я заведе в Ирландия, където като момче беше прекарвал летата с майка си. В Дания, където се беше научил да обича дизайна. В Рим, за да й покаже руините, във Флоренция, за да й покаже Пиаца дел Дуомо, във Венеция, за да й покаже любовта.

В рамките на брака си бяха пътували безкрайно много. Антон поемаше задачи, а Сам посещаваше конференции, само и само да се озоват на ново място. Дубай. Австралия. Бразилия. Сингапур. Бора Бора. С всяка нова държава, с всеки нов чуждестранен град, в който стъпваше кракът на Сам, тя си мислеше за Гама, за начина, по който я беше подканяла майка й да си тръгне, да види света, да заживее навсякъде другаде, но не и в Пайквил.

Това, че Сам го осъществи с мъж, когото обожаваше, направи всяко пътуване още по-удовлетворяващо.

Телефонът в офиса на Сам звънна.

Тя се облегна на стола си. Погледна часа. Обаждането от Атланта в три часа. Отново се беше потопила в работа, пропусна обяда, безжалостно погълната от патента за дизайн на шарнирна панта с тесни пластини.

Лорънс ван Лун беше живеещ в Атланта холандец и техен фирмен специалист по международно патентно право. Обаждаше се във връзка с делото на „UXH“, но също като Сам и той беше ентусиазиран пътешественик. Преди да заговорят по работа, пожела да узнае всичко за пътуването й отпреди няколко седмици, десетдневна обиколка на Италия и Ирландия.

Беше имало време в живота на Сам, когато описваше чуждестранните градове с културата, архитектурата, хората в тях, но парите и годините я бяха направили склонна да описва хотелите.

Разказа на Лорънс за престоя си в „Мерион“ в Дъблин и как градинският апартамент не гледаше към градина, а към задна уличка. Увери го, че хотел „Аман“ на Канале Гранде е абсолютно зашеметяващ, че обслужването е било безупречно, а малкият вътрешен двор, в който е пиела чая си всяка сутрин, е едно от най-необезпокояваните местенца в града. Във Флоренция беше отседнала в „Уестин Екселсиор“, който предлагаше великолепна гледка към Арно, но шумът от покривния бар от време на време кънтеше в нейния апартамент. Уведоми Лорънс, че в Рим е избрала „Кавалиери“ заради баните и прекрасните му басейни.

Последната част беше лъжа.

Сам беше наела стая в „Рафаело“, защото този нискобюджетен хотел беше единственото място, което можеха да си позволят с Антон при онова първо вълшебно пътуване до Рим.

Заради Лорънс продължи да говори уклончиво, препоръчваше ресторанти и музеи, известни й от предишни пътувания. Не сподели с него, че в Дълбин беше стърчала в Дългата зала на Старата библиотека в Тринити Колидж, загледана в красивия сводест таван с очи, пълни със сълзи. Нито пък му разкри, че във Флоренция седя на една от многобройните пейки в Галерия дел Академия, където беше изложен „Давид“ на Микеланджело, и рида безутешно.

Рим беше изпълнен с равни части носталгия и скръб. Фонтан ди Треви, Испанската стълба, Пантеона, Колизеума, Пиаца Навона, където Антон й направи предложение, докато пиеха вино под лунната светлина.

Сам беше видяла за пръв път всички тези прекрасни места заедно с Антон, а сега, когато Антон беше покойник, вече никога нямаше да ги гледа със същата наслада.

— Пътуването ти звучи невероятно — отбеляза Лорънс. — Ирландия и Италия. Ами, това са то държавите с „И“, макар формално погледнато да би могла да включиш и Индия.

— Исландия, Индонезия, Израел… — Сам се усмихна, когато той се изсмя. — Струва ми се, че е време да престанем да обсъждаме хотели и да се прехвърлим във вълнуващия свят на кошчетата за санитарни материали.

— Да, разбира се — отвърна Лорънс. — Но може ли да те попитам? Надявам се да не е нахално…

Сам се подготви за въпрос, свързан с Антон, защото дори година по-късно, хората още питаха.

— Тази стрелба в училището — уточни Лорънс.

Сам се почувства засрамена, задето беше забравила напълно за случилото се.

— Неподходящ момент ли е да говорим?

— Не, не. Разбира се, че е нещо ужасно. Само че видях по телевизията един човек. Ръсел Куин, защитникът на заподозряната.

Сам стисна слушалката толкова силно, че в палеца й се появи тремор. Не беше свързала точките, но това, че Ръсти се беше писал доброволец да защитава някой, застрелял двама души в училище, не биваше да я изненадва.

— Знам, че си от Джорджия, та се почудих дали имате връзка — вметна Лорънс. — Както изглежда, този човек е ревностен застъпник на либералната кауза.

Сам не намираше думи да му отвърне.

— Често срещано име е.

— Така ли? — Лорънс винаги беше жаден да научи повече за града, който беше приел за свой.

— Да. Още отпреди Гражданската война. — Сам поклати глава, защото можеше да излезе с някоя по-читава лъжа. Всичко, което можеше да стори сега, бе да се прехвърли на друга тема. — Та, чух от информирани хора в „UXH“, че „Никон“ им кроят обстойна проверка.

Лорънс се поколеба за миг, преди да мине на служебната тема. Сам го изслуша, докато споделяше научените слухове, но вниманието й се отклони към компютъра.

Отвори уебсайта на „Ню Йорк Таймс“. Луси Алегзандър. Стрелбата се беше случила в прогимназията на Пайквил.

Средното училище на Сам.

Огледа лицето на детето в издирване на позната форма на очите, извивка на устните, които биха могли да й напомнят за Питър Алегзандър, но не откри нищо. Независимо от това Пайквил беше съвсем малък град. Налице бяха сериозни шансове момиченцето да имаше роднински връзки с бившия кавалер на Сам.

Плъзна очи надолу по статията за още подробности около стрелбата. Осемнайсетгодишно момиче беше внесло оръжие в училището. Започнала да стреля точно преди първия звънец. Оръжието й било отнето от учител, чието име не се споменаваше, бивш морски пехотинец с много отличия, който сега преподаваше история на тийнейджърите.

Сам слезе надолу до друга снимка, тази на втората жертва.

Дъглас Пинкман.

Телефонът се изплъзна от ръката на Сам. Наложи й се да го вдигне от пода.

— Съжалявам — каза на Лорънс, а гласът й беше леко разтреперан. — Може ли да продължим с това утре?

Сам едва регистрира отговора му. Успяваше единствено да се взира в снимката.

По време на престоя й в училище Дъглас Пинкман беше тренирал както отбора по футбол, така и този по бягане. Той беше най-ранният й покровител, човек, който вярваше, че ако Сам тренира усърдно, ще успее да си спечели стипендия за колеж по неин избор. На Сам й беше ясно, че интелектът й би могъл да й предостави това, че и отгоре, но беше заинтригувана от перспективата тялото й да действа със същата ефективност като ума. Бягането беше нещо, което й доставяше истинско удоволствие. Откритото пространство. Потта. Освобождаването на ендорфини. Усамотението.

И ето че сега в лошите й дни на Сам й се налагаше да използва бастун, а господин Пинкман беше убит пред кабинета си в училище.

Тя продължи надолу по страницата в издирване на още подробности. Прострелян два пъти в гърдите с куршуми с кух връх. Според анонимни източници смъртта на Пинкман бе настъпила мигновено.

Сам щракна, за да отвори „Хъфингтън Поуст“ с ясното съзнание, че те щяха да предоставят повече внимание на историята, отколкото „Таймс“. Цялата първа страница беше посветена на стрелбата. Основното заглавие беше „Трагедия в Северна Джорджия“. Редом бяха публикувани снимки на Луси Алегзандър и Дъглас Пинкман.

Сам прегледа набързо хиперлинковете:

„Героят морски пехотинец предпочита да остане анонимен“

„Адвокатът на заподозряната дава изявление“

„Какво се е случило и кога: хронология на стрелбата“

„Съпругата на Пинкман е станала свидетел на гибелта на мъжа си“

Сам нямаше желание да зърва адвоката на заподозряната. Кликна на последния линк.

Разтвори изненадано устни.

Господин Пинкман се беше оженил за Джудит Хелър.

Какъв странен свят.

Сам никога не се беше срещала лично с госпожица Хелър, но разбира се, името на жената й беше известно. След като Даниъл Кълпепър простреля Сам, а Закарая се беше опитал да изнасили Чарли, Чарли беше дотичала във фермата на семейство Хелър за помощ. Докато госпожица Хелър я обгрижвала, застаряващият й баща седял на предната веранда въоръжен до зъби, в случай че някой от братята Кълпепър цъфне преди пристигането на полицията.

По очевидни причини Сам беше научила тези подробности значително по-късно. Дори след първия месец от началото на възстановяването й тя още не можеше да проследи поредността на събитията. Имаше бегли спомени как Чарли седи на болничното й легло и повтаря отново и отново историята на тяхното избавление, защото краткосрочната памет на Сам беше като сито. Очите й още бяха превързани. Беше сляпа и безпомощна. Посягаше към ръката на Чарли, бавно започна да различава гласа и задаваше все същите въпроси.

Къде съм? Какво стана? Защо я няма Гама?

И десетки пъти, може би повече от сто, Чарли отговаряше все същото:

В болница си. Беше простреляна в главата. Гама беше убита.

След това Сам заспиваше или пък изтичаха определен брой минути и тя отново се обръщаше към Чарли със същите въпроси.

Къде съм? Какво стана? Защо я няма Гама?

Гама е мъртва. Ти си жива. Всичко ще бъде наред.

В продължение на много години Сам не беше вземала предвид емоционалните последствия от това на тринайсетгодишната й сестра да се налага да преразказва тяхната история. Не й беше известно, че след известно време сълзите на Чарли бяха пресъхнали. Емоциите бяха затихнали или поне се бяха потулили. Макар Чарли да не проявяваше съпротива да говори за събитията, препредаваше ги някак от разстояние. Не точно все едно всичко това се беше случило на друг, а по-скоро сякаш искаше да даде ясно да се разбере, че трагедията вече не я владее в хватката си.

Въздействието пролича най-ясно в протоколите от делото. В различни моменти от живота си Сам беше препрочитала хиляда двеста петдесет и осемте страници като един вид упражнение за паметта. Случи ми се това, случи ми се онова, после ето как успях да продължа да живея.

Показанията на Чарли по време на разпитите на прокурора бяха сухи, по-скоро все едно репортер описваше някаква случка. С Гама се случи това. Със Сам се случи еди-какво си. Закарая Кълпепър се опита да ми причини това. Когато отвори вратата, госпожица Хелър каза това и това.

За късмет показанията на Джудит Хелър бяха послужили да внесат малко цвят сред резките щрихи на Чарли. Изправена пред залата, жената беше описала шока си, като заварила покритото с кръв и ужасено малко момиче да стои на верандата им. Чарли треперела толкова силно, че в началото не била способна да говори. Най-накрая, като вече била вътре, все пак успяла да оформи думи с устните си и съвсем неочаквано помолила за купа сладолед.

Госпожица Хелър не знаела как иначе да постъпи, освен да й угоди, докато баща й се обадел в полицията. Не й било известно обаче, че сладоледът ще разболее Чарли. Била сервирала вече две купички, преди Чарли да изтича в тоалетната. Чак през затворената врата на банята Чарли съобщила на госпожица Хелър, че според нея майка й и сестра й са мъртви.

Силен пищящ звук откъсна Сам от мислите й.

Лорънс беше затворил преди минути, но Сам още държеше телефона. Остави слушалката на мястото й. Ръката й се задържа над апарата за кратко.

Страницата на „Хъфингтън Поуст“ се презареди автоматично. Семейство Алегзандър даваше пресконференция на живо.

Сам включи тихо звука и се загледа в клипа. Мъж на име Рик Фейхи говореше от името на семейството. Изслуша апела му за зачитане на правото им на уединение с ясното съзнание, че ще остане нечут. Може би един плюс на това да си в кома, след като са те простреляли, беше, че не ти се налагаше да слушаш безкрайните спекулации по новините.

Фейхи се обърна директно към камерата.

— Кели Уилсън е именно това. Хладнокръвна убийца — произнесе.

Фейхи завъртя глава. Размени погледи с мъж, който нямаше да е кой друг, освен Кен Койн. Вместо зле скроената полицейска униформа сега Койн носеше тъмносин костюм. Сам беше наясно, че той е настоящият окръжен прокурор за Пайквил, но не беше сигурна как се е сдобила с тази информация.

Така или иначе, погледите, които си размениха двамата мъже, потвърждаваха очевидното: щеше да е дело, целящо смъртна присъда. Това обясняваше намесата на Ръсти. Още от много отдавна беше неприкрит противник на смъртното наказание. Като адвокат на защитата, като човек, способствал за реабилитирането на осъдени, той вярваше, че вероятността за грешка е прекалено голяма.

Сам знаеше от протоколите по делото на Кълпепър, че баща й беше говорил пред съда почти цял час, беше отправил затрогваща и изпълнена със страст молба Закарая Кълпепър да бъде пожален на основание, че щатът няма моралното право да отнема живота му.

Чарли се беше борила също толкова непреклонно за смърт.

Сам беше някъде по средата. На онзи етап не беше способна да изрази ясно мислите си на глас. В писмото си до съда настояваше Закарая Кълпепър да остане завинаги в затвора. Това не беше демонстрация на жалост. В онзи момент Сам беше пациент на центъра за третиране на увреждания на гръбначния стълб „Шепърд“ в Атланта. Хората, които й съдействаха през тежките месеци на възстановяване, проявяваха състрадание и професионализъм, но Сам се чувстваше като заек в капан.

Не можеше да легне или да стане от леглото без помощ.

Не можеше да излезе от стаята без помощ.

Не можеше да се храни, когато й се дояде, или да хапва каквото й се иска.

Тъй като пръстите й не бяха в състояние да се справят с цип или копче, не беше възможно да облича дрехите, които желаеше да носи.

По причина, че не можеше да завърже връзките на маратонките си, беше принудена да носи грозни ортопедични обувки със залепващи ленти.

Да се изкъпе, да си измие зъбите, да си среши косата, да излезе на слънцето или под дъжда навън, всичко това се случваше по благоволението на друг.

Цитирайки моралните си принципи, Ръсти беше поискал от съдията да даде на Закарая Кълпепър доживотна присъда. Изгаряна от желание за мъст, Чарли настояваше за смърт. Сам беше поискала Закарая Кълпепър да бъде осъден на дълго и окаяно съществуване, лишен от всякакво чувство за свобода на волята, защото тя беше научила от първа ръка какво е усещането да си затворник.

Може би всички си бяха получили своето. Заради жалби, временни отлагания и правни маневри към този момент Закарая Кълпепър беше един от най-дълго лежалите затворници в Джорджия, очакващи изпълнение на смъртна присъда.

Продължаваше да настоява, че е невинен пред всеки, готов да слуша. Все така твърдеше, че Чарли и Сам са заговорничили да натопят него и брат му, защото е дължал на Ръсти няколко хиляди долара за правни услуги.

В ретроспекция Сам разбираше, че е трябвало да държи на смъртното наказание.

Затвори браузъра на компютъра си.

Отвори празен имейл и изпрати извинения на приятелката си с молба да отменят пийването тази вечер по случай рождения й ден. Поръча на Елдрин да приема обажданията й. Сложи си очилата за четене.

Насочи вниманието си обратно към шарнирната панта с тесни пластини.

Когато Сам отклони очи от компютъра, прозорците бяха черни от спусналия се мрак. Елдрин си беше тръгнал. Офисът беше притихнал. Не за пръв път тя се оказваше сама на етажа.

Също така беше седяла прекалено дълго, без да помръдва. Изпълни няколко разтягания от седнало положение. Тялото й беше сковано, но в крайна сметка успя да се надигне с решителност. Отвори сгъваемия бастун, който държеше в най-долното чекмедже. Уви шала на шията си. Почуди се дали да не извика кола, но докато пристигнеше такава, щеше да е изминала шестте пресечки.

Съжали за решението си в мига, щом пристъпи навън.

Вятърът, прииждащ от реката, беше режещ. Сам хвана краищата на шала в една ръка. С другата стискаше здраво бастуна. Куфарчето и дамската й чанта висяха на свивката на ръката. Трябваше да изчака колата. Трябваше да излезе за по питие с приятелката си. Имаше много неща, към които трябваше да подходи различно през днешния ден.

Нощният портиер честити на Сам рождения ден, щом тя влезе в сградата. Спря се да му благодари и да се поинтересува за децата му, но кракът я болеше прекалено много, та да остане права.

Качи се сама в асансьора.

Вгледа се в отражението си на задната стена.

В нея в отговор се взря самотна белокоса фигура.

Вратите се отвориха с плъзгане. Фоско се изтягаше и въргаляше по пода, когато влезе в кухнята. Накара се да хапне малко останала тайландска храна от партито по случай рождения й ден в събота. Барстолът беше неудобен. Седна на ръба му с двете стъпала опрени върху пода. Отстрани по крака й плъзна болка, все едно горещо острие разрязваше мускулите й.

Погледна към часовника. Беше рано за лягане, но тя беше прекалено уморена да се концентрира върху работа. Прекалено изтощена да започне новата книга, която получи като подарък за рождения си ден.

В стария им апартамент в Челси двамата с Антон бяха отбягвали гледането на телевизия. Сам се взираше в екрани по цял ден. Очите й можеха да понесат само определено количество синя светлина, преди главоболието да започне да гложди зоната зад тях.

Новият апартамент вървеше с голям телевизор, вече монтиран в кабинета. Сам често се чувстваше привличана към тъмната стая, една от онези кутии без прозорци, определяни от строителите като бонус пространство, защото не можеха легално да ги броят за спални.

Сам седна на дивана. Сложи празна чаша за вино на масичката. До нея постави бутилка „Тенута Поджо Сан Николо“ от 2011 година.

Любимото вино на Антон.

Фоско скочи в скута й. Сам го почеса разсеяно между ушите. Зае се да изучава елегантния етикет на бутилката вино, деликатната спираловидна рамка по ръба, простичкия печат от червен восък в центъра му.

Течността вътре спокойно можеше да е и отрова.

Сам вярваше, че именно вина като „Сан Николо“ бяха убили мъжа й.

С разрастването на консултантския бизнес на Антон и напредването на кариерата на Сам им стана възможно да си позволяват повече луксове. Петзвездни хотели. Полети първа класа. Апартаменти. Частни обиколки. Изискани ресторанти. Сред дългогодишните страсти на Антон беше виното. Пийваше една чаша с обяда, друга чаша, може би две, с вечерята. Особено любими му бяха сухите червени. От време на време, ако Сам не беше наоколо, гарнираше виното с пура.

Лекарите на Антон сочеха с пръст съдбата и може би пурите, но Сам смяташе, че го беше убило високото съдържание на танин във виното.

Рак на хранопровода.

Съставляваше по-малко от два процента сред всички останали видове рак.

Танинът, естествено произвеждан астрингент, предоставяше на определени растения защита срещу насекоми и хищници. Химическият компонент можеше да бъде открит в много плодове и бобови растения. Налице бяха няколко различни приложения на таноидите. Растителни и синтетични танини се използваха при производството на кожа. Фармацевтиката често си служеше с танатни соли за синтезирането на антихистамини и медикаменти против кашлица.

В червеното вино танинът действаше като структурен компонент, реакция от контакта на гроздовата ципа със семките. Вината с високо съдържание на танин отлежаваха по-качествено от тези с по-ниски нива, следователно колкото по-отлежала беше бутилката, толкова по-висока цена имаше и повече танин.

Танинът също така присъстваше в чая, но коагулиращите му свойства можеха да бъдат неутрализирани от белтъци, съдържащи се в млякото.

Според разсъжденията на Сам белтъчните вещества и танините имаха най-важна роля за заболяването на Антон; по-специално хистатините, белтъчни вещества в слюнката, произвеждани от жлезите в задната част на езика. Течността притежаваше антимикробни и противогъбични свойства, но също така играеше ключова роля при зарастването на рани.

Тази й последна функция беше може би най-съществена. Все пак ракът се явяваше резултат от анормален клетъчен растеж. Ако хистатините не предпазваха и не възстановяваха тъканта, покриваща хранопровода, тогава клетъчното ДНК би се изменило и можеше да възникне анормален растеж.

Беше известно, че танинът потиска производството на хистатини в устата.

Всеки тост, вдиган от Антон, всяка наздравица бяха допринасяли за злокачественото образувание, растящо в тъканите, покриващи хранопровода, което се беше разпростряло до лимфните възли и после в органите.

Или поне такава беше теорията на Сам. Докато наблюдаваше красивия си и пълен с енергия съпруг да линее в рамките на две дълги години, тя се беше вкопчила в нещо, изглеждащо като реално обяснение — х води до у. Антон беше дал отрицателен резултат на теста за орален човешки папиломен вирус, вирусна инфекция, свързвана с приблизително седемдесет процента от разновидностите рак в главата и шията. Той пушеше само от време на време. Не беше алкохолик. В прякото му семейство нямаше заболели от рак.

Следователно — танинът.

Да приеме, че съдбата беше изиграла някаква роля в неговото заболяване, че мълнията беше ударила Сам не два, а три пъти, беше нещо отвъд интелектуалния й и емоционален капацитет.

Фоско притисна глава към ръката на Сам. Той беше котаракът на Антон. Вероятно мирисът на вино пробуждаше някакъв вид рефлекс на Павлов.

Сам го отмести внимателно на една страна и приседна на ръба на дивана. Наля чаша вино, която не възнамеряваше да изпие, заради мъжа, когото не можеше да види.

След това стори нещо, от което се въздържаше още от три часа следобед до този момент.

Включи телевизора.

Жената, която Сам винаги щеше да приема за госпожица Хелър, беше застанала пред главния вход на окръжната болница в Дикърсън.

Разбираемо изглеждаше напълно смазана. Пепеляворусата й коса беше разрошена, отделни кичури се вееха на вятъра. Очите й бяха зачервени. Тънката линия на устните й имаше почти същия цвят като лицето.

— Днешната трагедия не може да бъде заличена от смъртта на една млада жена — произнесе. Замълча и стисна здраво устни. Сам чуваше да щракат фотоапарати и репортерите да прочистват гърла. Гласът на госпожа Пинкман се задържа силен. — Моля се за семейство Алегзандър. Моля се за душата на моя мъж. За моето собствено избавление. — Отново стисна устни. В очите й проблеснаха сълзи. — Но също така се моля за семейство Уилсън. Защото днес те страдаха също колкото всеки от нас. — Устреми поглед директно към камерата и изправи рамене. — Прощавам на Кели Уилсън. Давам й прошка за тази ужасна трагедия. Както казва Матей, „ако простиш на онези, съгрешили срещу теб, небесният ти Отец ще прости на теб“.

Жената се обърна и влезе в болницата. Охранители блокираха вратите, за да попречат на репортерите да я последват.

Сам изпусна глътката въздух, задържана в гърдите й.

На екрана отново се появи водещият. Седеше зад бюро заедно със самозвани експерти. Думите им пробягваха покрай ушите на Сам, когато гушна Фоско обратно в скута си.

Британец, приятел на Сам, беше заявил, че Англия е изгубила прословутата си сдържаност в деня на смъртта на принцеса Даяна. Отведнъж култура, в която емоциите бяха замествани със сухи коментари, се обърна в ревяща бъркотия. Приятелят й определяше този феномен като поредната нежелана американизация — британците неизменно протестираха срещу Америка, но лакомо поглъщаха американските продукти и култура — и изтъкваше как публичната проява на скръб по Даяна завинаги е променила начина, по който хората да реагират приемливо на трагедия.

Вероятно в тази теория се съдържаше известна истина, дори в частта с обвиняването на Америка, но Сам вярваше, че най-лошата последица от тези привидно несвързани национални трагедии беше пораждането на формула за възстановяване. Атентатът по време на Бостънския маратон. Стрелбата в Сан Бернардино. Нощния клуб „Пулс“.

Хората бяха възмутени. Залепиха се за телевизорите, за уеб страниците си, за стените си във Фейсбук. Изразяваха гласно скръбта си, ужаса, яростта, болката. Призоваваха за промяна. Събираха пари. Настояваха да бъдат взети мерки.

А после се връщаха към нормалния си живот, докато не се случеше отново.

Сам насочи очи обратно към телевизора.

— Ще покажем видеоматериала от по-рано — обяви водещият. — За зрителите, които се включват сега, това е възстановка на събитията от тази сутрин в Пайквил, град на приблизително два часа северно от Атланта.

Сам наблюдаваше грубо скицираните фигури да се движат сковано по екрана — по-скоро нещо като симулация, отколкото възстановка.

— Приблизително в шест и петдесет и пет днес сутринта — подхвана водещият — предполагаемият стрелец Кели Рене Уилсън се е появила в коридора.

Сам наблюдаваше как фигурата се придвижва до центъра на коридора.

Отвори се врата. Навън се показа възрастна жена и бяха произведени два изстрела.

Сам затвори очи, но продължи да слуша.

Господин Пинкман е застрелян. Луси Алегзандър е застреляна. На сцената се появяват още двама души. Никой не е посочен по име. Единият е мъж, а другата жена. Жената изтичва до Луси Алегзандър. Мъжът отнема оръжието от Кели Уилсън.

Сам отвори очи. На челото й беше избила голяма капка пот. Беше стискала юмруци толкова силно, че на дланите й се бяха отбелязали резки във форма на полумесец.

Мобилният й телефон зазвъня. От кухнята. Някъде от чантата й.

Сам не помръдна. Гледаше към телевизора. Водещият интервюираше плешив мъж, чиято папийонка сочеше, че твърде вероятно е част от психиатричната колегия.

— Като цяло, ще установите, че този тип стрелци са самотници — заяви той. — Чувстват се отчуждени, необичани. Често са тормозени от другите деца.

Телефонът й престана да звъни.

— Фактът, че в този случай убийцата е жена… — продължи Папийонка.

Сам изключи телевизора. В помещението се възцари непрогледна тъмнина, но тя беше привикнала да се придвижва в мрака. Провери, за да се увери, че Фоско спи до нея. Колебливо посегна към бутилката вино и чашата и ги отнесе в кухнята, където съдържанието и на двете беше излято в мивката.

Сам провери телефона си. Обаждането беше от непознат номер. Най-вероятно от брокер на телепродажби, макар че тя беше включила номера си в списък „Не звъни“. Сам използва палеца си, за да управлява екрана и блокира номера.

Апаратът завибрира в ръката й и обяви получаването на нов имейл. Погледна часа. Работният ден в Хонконг беше започнал. Ако в живота на Сам съществуваше една константа, това беше постоянният и неумолим обем работа за вършене.

Нямаше желание да вади очилата си за четене, освен ако не беше някое спешно съобщение. Примижа и прегледа набързо списъка с нови имейли.

Остави ги неотворени.

Сам сложи телефона си на плота. Зае се с вечерната си рутина. Погрижи се паничките с вода на Фоско да са пълни. Изключи осветлението, натисна необходимите бутони, за да пусне щорите, увери се, че алармата е включена.

Отиде в банята и си изми зъбите. Взе вечерната си доза таблетки. Влезе в стаята дрешник и се преоблече в пижама. На нощната й масичка лежеше много хубав роман, но тя беше нетърпелива да се отдаде на почивка, да остави деня зад себе си, да се събуди утре със свежи перспективи пред себе си.

Легна си. Фоско изникна сякаш от нищото. Зае мястото си на възглавницата до нейната. Тя свали очилата си. Угаси лампата и затвори очи.

Сам изпусна въздух тихо и продължително.

Премина бавно през вечерните си упражнения, задейства и после отпусна всеки мускул в тялото си, от флексор дигиторум бревис в стъпалата до галея апоневротика под скалпа.

Зачака тялото й да релаксира, да дойде сънят, но налице беше подчертана липса на взаимодействие. Тишината в стаята беше прекалено натрапчива. Дори Фоско не издаваше обичайните си звуци на въздишки, облизване и сумтене.

Сам отвори очи.

Взря се в тавана, зачака тъмнината да прерасне в сивота, а сивотата да отстъпи място на сенките, хвърляни от тънкия лъч светлина, неизменно проникващ през щорите на прозорците.

Виждаш ли? — попита Чарли. — Сам, виждаш ли?

Да — излъга Сам. Чувстваше прясно разораната пръст под босите си крака. С всяка стъпка по-далече от фермерската къща и от светлината към тъмнината във вижданото от нея се добавяше още един пласт. Чарли беше сиво петно. Даниъл беше висок и кльощав като парче графит. Зак Кълпепър беше застрашителен черен квадрат от омраза.

Сам се надигна до седнало положение и спусна крака отстрани на леглото. Притисна длани към бедрата си и разтри скованите мускули. Топлината, излъчвана от пода, загря стъпалата й. Синоатриалния възел, атриовентрикуларния възел, мрежата от влакна Хис-Пъркинджи, която изпращаше импулси до мускулните стени на камерите на сърцето и ги караше да редуват съкращаване и отпускане.

Сам се изправи. Върна се обратно в кухнята. Извади очилата си за четене от куфарчето. Задържа телефона си в ръка.

Отвори новия имейл от Бен.

Чарли има нужда от теб.