Карин Слотър
Добрата дъщеря (8)

Какво се случи с Шарлот

Шарлот се обърна към сестра си и изкрещя:

— Имам последната дума!

Затича към фермерската къща, преди Саманта да е успяла да измисли отговор. Стъпалата й разпръскваха червена глина, която се наслояваше по потните й крака. Тя изкачи стъпалата към верандата, изрита обувките си, събу чорапите и бутна вратата точно навреме да чуе Гама да произнася:

— Фък.

Майка й се беше превила в кръста с една ръка опряна в плота и другата пред устата й, все едно тъкмо е кашляла.

— Мамо, това е лоша дума — избъбри Шарлот.

Гама се изправи. Използва салфетка от джоба си, за да обърше уста.

— Казах „фъдж“, Чарли. Ти какво си мислиш, че казах?

— Каза… — Шарлот съзря капана. — Ако изрека лошата дума, тогава ще разбереш, че знам лоша дума.

— Не издавай начините си на мислене, миличка. — Тикна салфетката обратно в джоба си и се запъти към коридора. — Като се върна, да си сложила масата.

— Къде отиваш?

— Не съм решила.

— Откъде да знам колко бързо да сложа масата, като не знам колко бързо ще се върнеш? — Зачака отговора.

До ушите й долетя острата кашлица на Гама.

Шарлот сграбчи хартиените чинии. Пусна пакета пластмасови вилици на масата. Гама беше купила истински прибори и чинии от магазина втора ръка, но никой не успяваше да открие кашона. Шарлот знаеше, че е в кабинета на Ръсти. Беше планирано да разопаковат съдържащото се там на следващия ден, което означаваше, че утре вечер на някого щеше да му се наложи да мие съдовете.

Саманта затръшна вратата на кухнята с такава сила, че стената се разтресе.

Шарлот не се върза. Нахвърля картонените чинии по масата.

Изведнъж и без никакво предупреждение Саманта запрати пластмасова виличка в лицето й.

Шарлот тъкмо отвори уста да викне Гама, когато почувства зъбците на вилицата да бодват долната й устна. Инстинктивно затвори уста.

Вилицата се задържа, потрепваща стрела право в целта.

— Мили боже, това беше невероятно! — отрони Шарлот.

Саманта повдигна рамене, все едно трудната част не беше да уловиш между устните си въртяща се вилица.

— Ще измия чиниите, ако можеш да го изпълниш два пъти поред.

— Ти я метни в устата ми веднъж и аз ще мия чиниите цяла седмица.

— Дадено. — Шарлот се прицели, като премерваше шансовете си: умишлено да перне Саманта в лицето или наистина да се опита да нацели устата й.

Гама се беше върнала.

— Чарли, не хвърляй прибори по сестра си. Сам, помогни ми да потърся тигана, който купих онзи ден.

Масата вече беше сложена, но Шарлот нямаше желание да бъде включена в издирването. Кашоните воняха на нафталин и спарени кучешки крака. Намести чиниите. Изравни повторно вилиците. Тази вечер щяха да ядат спагети, така че щяха да са им нужни ножове, защото Гама никога не ги доваряваше и те се слепваха в едно като нишки на сухожилия.

— Сам. — Гама отново се беше закашляла. Посочи към климатика. — Включи това нещо, та да се пораздвижи въздухът.

Саманта погледна към гигантската кутия на прозореца, сякаш никога преди не беше виждала климатик. Откакто беше изгоряла червената тухлена къща, тя се държеше крайно унило. Също и Шарлот, но само вътрешно, защото Ръсти вече се чувстваше достатъчно зле и без те да му натякват.

Шарлот взе допълнителна картонена чиния и се опита да я сгъне на самолетче, та да го даде на Ръсти.

— Кога трябва да вземем татко от работа? — поинтересува се Саманта.

— Някой от съда ще го докара — отвърна Гама.

Шарлот се надяваше да го докара Ленор. Секретарката на Ръсти й беше заела книга, озаглавена „Лейс“, която разказваше за четири приятелки. Една от тях беше изнасилена от шейх, само че не се знаеше коя. Забременяла, но никой не разказал за случилото се на дъщерята, докато тя вече не била пораснала и много богата. Тогава ги попитала: „Коя от вас, кучки, е моята майка?“.

— О, по дяволите. — Гама се изправи. — Момичета, надявам се, че не възразявате тази вечер да сме вегетарианци.

— Мамо. — Шарлот се тръсна на стола. Отпусна глава в ръцете си и се престори, че й е лошо с надеждата вместо това да си изпроси консерва супа. — Боли ме коремът.

— Нямаш ли домашно? — поиска да узнае Гама.

— По химия. — Шарлот вдигна поглед. — Можеш ли да ми помогнеш?

— Не е атомна физика.

— Имаш предвид, че не е атомна физика и ще успея да се справя и сама, или не е атомна физика, в смисъл че това е единствената наука, с която си на ти, и затова не можеш да ми помогнеш? — попита Шарлот.

— Това изречение съдържа прекалено много съюзи. — отбеляза Гама. — Върви да си измиеш ръцете.

— Според мен си беше съвсем свързано изречение.

— Веднага.

Шарлот изтича в коридора. Беше толкова дълъг, че човек можеше да застане в кухнята и да го използва вместо алея за боулинг. Или поне така беше заключила Гама и именно това щеше да стори Шарлот, веднъж щом се сдобиеше с топка.

Отвори една от петте врати и се натъкна на стълбището към гнусното мазе. Пробва друга и откри преддверието към плашещата спалня на фермера стар ерген.

— Фъдж! — кресна Шарлот, но само заради Гама.

Отвори друга врата. Дрешникът. Шарлот се ухили, защото гласеше шега на Саманта, или може би не точно шега — каквото там се наричаше, ако искаш да стреснеш някого до смърт.

Мъчеше се да убеди сестра си, че фермерската къща е обитавана от духове.

Предишния ден Шарлот беше открила странна черно-бяла фотография в един от кашоните от вехтошарския магазин. В началото се залови да я оцветява, но беше стигнала само до пожълтяването на зъбите, когато й хрумна идеята да залепи снимката в най-долното чекмедже на скрина, та Саманта да я открие.

Сестра й се стресна подобаващо, вероятно защото предишната вечер Шарлот беше накарала дъските на пода пред стаята й да скърцат, та Саманта да я последва долу в страховитата спалня, където беше умрял фермерът ерген. Като стигнаха там, втълпи й идеята, че дядката е напуснал къщата телом, но не и духом.

Шарлот пробва друга врата.

— Намерих я!

Дръпна шнура, за да включи осветлението. Смъкна шортите си, но замръзна на място, като забеляза капката кръв върху дъската на тоалетната.

Не беше като онази кръв, която оставяше понякога Саманта, като беше в цикъл. Беше пръска, каквато изскачаше от устата ти, ако кашляш прекалено силно.

Гама кашляше прекалено силно и много.

Шарлот вдигна шортите си. Завъртя кранчето и подложи шепи под струята. Плисна вода върху дъската, за да отмие кръвта. После забеляза, че по пода имаше още червени точки. Плисна малко вода и върху тях, а след това и върху огледалото, защото там също личаха няколко. Беше опръскан дори плесенясалият ръб на ъгловата душкабина.

Телефонът в кухнята звънна. Шарлот го изчака да звънне още два пъти, като се почуди дали се канеха да вдигнат. Понякога Гама не им разрешаваше, защото можеше да е Ръсти. Още беше разстроена заради пожара, но не униваше като Саманта. Предимно крещеше. Също така плачеше, но това беше известно само на Шарлот.

Дръжката на чукчето беше подгизнала, когато Шарлот почука по крана. Дупето й се намокри, като седна на дъската на тоалетната. На Шарлот не й убягваше, че е сътворила бъркотия. Част от водата беше порозовяла. Вдигна шортите си. Попи водата с парче тоалетна хартия. Хартията започна да се разпада, така че използва още едно парче. И после още едно. Предполагаше се, хартията ще попие водата, но всичко постигнато беше да оформи гигантска топка, която щеше да запуши тоалетната, ако се опиташе да я промие.

Шарлот се изправи. Озърна се из банята. Розовото беше изчезнало, но все още имаше много вода. Помещението и без друго беше доста влажно. Плесента по душ-кабината беше като нещо от филм с лагуна, от която изпълзява блатно чудовище.

В коридора се чу дрънчене от съдържанието на кашон. Сам изпъшка сподавено, все едно че беше ударила пръстите на крака си.

— Фъдж — промърмори отново Шарлот, като този път вложи истинско чувство. Парчето тоалетна хартия беше порозовяло от кръвта. Тикна го в джоба на шортите си. Нямаше време за пишкане. Затвори вратата на банята след себе си. Саманта беше на три метра разстояние. Шарлот перна сестра си по ръката, за да отвлече вниманието й от влажната буца в джоба. После премина в галоп останалата дължина от коридора, защото конете бяха по-бързи.

— Вечерята! — викна Гама. Стоеше до печката, когато Шарлот доприпка в кухнята.

— Аз съм тук — обяви Шарлот.

— Сестра ти не е.

Шарлот зърна дебелите нудли, които Гама дълбаеше с щипка за сервиране от тенджерата.

— Мамо, моля те, не ни карай да го ядем това.

— Няма да ви оставя да гладувате.

— Искаш ли експлозивна диария?

Шарлот се разболяваше от всичко, съдържащо мляко, но до голяма степен беше убедена, че жилавите спагети биха имали сходен ефект.

— Мамо, какво ще се случи, ако изям две купи сладолед? Наистина големи купи.

— Червата ти ще се спукат и ще умреш.

Шарлот се зае да изучава внимателно гърба на майка си. Понякога не успяваше да реши дали Гама е сериозна, или не.

Телефонът звънна пискливо. Шарлот сграбчи слушалката, преди Гама да й нареди да не го прави.

— Ало? — отговори.

— Здравей, Чарли, мечето ми — произнесе през смях Ръсти, все едно същите думи не бяха излизали от устата му милион пъти. — Надявах се да разговарям с моята скъпа Гама.

Гама чуваше ясно молбата на Ръсти от другия край на помещението, защото той винаги говореше много силно по телефона. Поклати глава към Шарлот и оформи с устни „не“, та да е по-ясно.

— Мие си зъбите — обясни Шарлот. — Или може би досега вече ги почиства с конец. Чух цвърчене. Реших, че е мишка, само че…

Гама сграбчи слушалката.

— „Надеждата е малка птица, гнездо в душата свила. Тя пее песничка без думи и пърха лекокрила.“^[1]

После окачи слушалката на мястото й.

— Знаеш ли, че кокошката е най-разпространената птица на земята? — обърна се към Чарли.

Шарлот поклати глава. Това не го знаеше.

— След вечерята ще ти помогна по химия. И няма да бъде сладолед.

— Химията ли няма да е сладолед, или вечерята?

— Умно момиче. — Задържа лицето на Шарлот в една ръка. — Някой ден ще намериш мъж, на когото така ще му завъртиш главата с този твой ум, че ще хвръкне.

Шарлот си представи мъж с въртяща се глава да се носи из въздуха като виличката преди малко.

— Ами ако си счупи шията през това време?

Гама целуна Шарлот по върха на главата, преди да излезе от кухнята.

Шарлот седна на стола. Наклони се назад и видя, че майка й се беше запътила към килера. Или към стълбите към мазето. Или към дрешника. Или към спалнята. Или към банята.

Остави краката на стола да стъпят обратно на пода. Опря лакти в масата.

Шарлот не беше сигурна дали иска някой мъж да се влюби в нея. Едно момче от училище беше влюбено в Саманта. Питър Алегзандър. Свиреше на джаз китара и искаше да се премести в Атланта, щом завърши училище, и да се присъедини към някоя група. Или поне това пишеше в дългите и отегчителни писма, които Саманта някога пазеше скрити между матрака и рамката на леглото.

Саманта беше най-унила заради загубата на Питър. Шарлот я беше виждала да му позволява да я докосва под тениската, а това означаваше, че наистина го харесва, защото иначе как би допускала подобно нещо. Той имаше страхотно кожено яке, което й зае, и то също изгоря в пожара. Навлече си големи неприятности с родителите си, задето го беше изгубил. Вече не говореше със Саманта.

Шарлот имаше много приятели, които бяха спрели да й говорят, но Ръсти обясни как причината е, че родителите им са малоумници, които не намират за лошо чернокож да бъде екзекутиран, въпреки че е невинен.

Подсвирна между зъби и прегъна картонената чинийка в нов опит да я превърне в самолет. Също така Ръсти беше заявил, че пожарът е поразместил малко нещата за известно време. Гама и Саманта, които обикновено бяха логичните в семейството, бяха разменили места с Ръсти и Шарлот, които си падаха емоционалните. Беше като във филма „Шантав петък“, само дето те не можеха да си вземат басет, защото Саманта беше алергична.

Шарлот облиза сгъвките на самолета с надеждата, че слюнката й ще му помогне да запази форма. Не беше уведомила Ръсти, че логичната й страна всъщност не се беше задействала. Преструваше се, че всичко е наред, а всъщност не беше. Шарлот също беше изгубила разни неща, като например цялата поредица романи за Нанси Дрю, златната рибка — която всъщност беше истинско живо същество — значките от скаутската организация и шест мъртви насекоми, които пазеше за следващата година, защото знаеше, че за първия проект по биология трябваше да подредят насекоми на дъската и да ги идентифицират пред учителя.

При няколко случая Шарлот беше правила опити да разговаря за тъгата си със Саманта, но единствената реакция на сестра й беше да започне да изрежда какво е изгубила тя, все едно ставаше дума за някакъв вид съревнование. Така че Шарлот се прехвърляше на други теми като училището, телевизионни програми и книгата, която беше взела от библиотеката, но Саманта просто се взираше в нея, докато Шарлот не схванеше посланието и не я оставеше на мира.

Единствените моменти, когато сестра й се отнасяше към нея като към нормално човешко същество, бяха вечер, докато перяха тениските, шортите и спортните сутиени в мивката в банята. Екипите им за бягане и маратонките бяха единственото, останало им след пожара, но Саманта не говореше за тях. Бавно и търпеливо превеждаше Шарлот през предаването на щафетата на сляпо, все едно това беше единственото в живота им, запазило смисъл. Прегъни предния крак, протегни ръка право зад теб, наведи се напред по посока на трасето, но не потегляй, преди аз да съм на позиция. Като почувстваш щафетата, дръпни я и тръгни.

— Не поглеждай назад — все казваше Саманта. — Трябва да ми се довериш, че ще бъда там. Просто дръж главата приведена и тичай.

Саманта винаги беше обичала бягането. Искаше да си извоюва стипендия за лекоатлетка, та да пробяга целия път до колежа и никога да не се върне в Пайквил, което означаваше, че беше възможно да е отпътувала до година, защото Гама щеше да я остави да пропусне още един клас, ако си спечелеше идеалния резултат от 1600 точки на стандартизирания тест за прием в колежите.

Шарлот се предаде и се отказа от самолета. Чинията не запазваше новата си форма. Искаше да си остане чиния. Щеше да откъсне лист от тетрадка и да го направи както трябва. Шарлот имаше желание да пусне самолета от старата метеорологична кула. Ръсти беше обещал да я заведе там, защото подготвяше изненада за Гама. Фермерът ерген беше изпълнявал ролята на граждански сътрудник към Националната метеорологична кооперативна програма за наблюдение. Ръсти беше открил в хамбара кашони, пълни с дневници с метеорологични данни, в които фермерът беше записвал температурата, барометричното налягане, валежите, вятъра и влажността почти всеки ден от 1948 година нататък.

Из цялата страна имаше хиляди доброволци точно като него, които пращаха отчетите си в Националната агенция за океански и атмосферни изследвания, за да помогнат на учените да предвидят формирането на бури и торнадо. В общи линии, налагаха се доста изчисления, а ако съществуваше едно нещо, което да може да направи Гама щастлива, то беше всеки ден да се занимава с изчисления.

Метеорологичната кула щеше да бъде най-голямата изненада в живота й.

Шарлот чу автомобил на алеята. Сграбчи неуспешния самолет и го накъса на парченца, та Ръсти да не се досети какво се е мъчила да постигне, защото вече й беше заявил как не й е разрешено да се покачи на върха на металната кула и да пусне самолета от там. Застанала пред кофата за боклук, тя бръкна в джоба на шортите си и измъкна противните късове мокра тоалетна хартия. Обърса ръце в тениската си. Изтича до вратата да посрещне баща си.

— Мамо! — кресна Шарлот, но не обяви, че Ръсти се е прибрал.

Усмихната отвори рязко вратата и в следващия миг усмивката й угасна, защото на предната веранда имаше двама мъже.

Единият отстъпи назад по стълбите. Шарлот забеляза как очите му се разшириха, все едно не беше очаквал вратата да бъде отворена, а после видя, че носи черна скиорска маска, черна фланелка и кожени ръкавици. След това отчете дулото на пушката, тикнато в лицето й.

— Мамо! — писна Шарлот.

— Млъквай! — просъска онзи с черната фланелка и избута Шарлот обратно в кухнята. Тежките му обувки внесоха червена глина от двора. Беше редно Шарлот да е напълно ужасена и да крещи, но успяваше да мисли единствено за това колко ядосана щеше да е Гама, задето щеше да й се наложи отново да чисти пода.

— Чарли Куин — обади се Гама от банята. — Недей да ми пищиш като улично гаменче.

— Къде е татенцето ти? — попита Черна фланелка.

— Моля ви — започна да заеква Шарлот. Говореше на втория мъж. Той също носеше маска и ръкавици, но беше облечен в бяла тениска с „Бон Джоуви“, което го правеше не така заплашителен, макар и той да държеше оръжие. — Моля ви, не ни наранявайте.

Бон Джоуви отправи поглед покрай Шарлот към дъното на коридора. Тя успяваше да чуе бавните стъпки на майка си. Гама трябва да го беше видяла, след като беше излязла от банята. Беше й ясно, че нещо не е наред, че Шарлот не е сама в кухнята.

— Хей. — Черна фланелка щракна с пръсти, та да привлече вниманието на Шарлот. — Къде е татенцето ти?

Шарлот поклати глава. Защо им е притрябвал Ръсти?

— Кой друг е в къщата? — попита Черна фланелка.

— Сестра ми е в… — подхвана.

В следващия миг Гама обви ръка около устата на Шарлот. Пръстите на майка й се впиха в рамото й.

— В чантата ми има петдесет долара и още двеста в буркан в хамбара — обяви Гама.

— Забрави я тази работа — отсече Черна фланелка. — Повикай и другата си дъщеря тук. И без тъпотии.

— Не. — Бон Джоуви изглеждаше нервен. — Предполагаше се, че ще бъдат на тренировка по бягане. Нека просто…

Шарлот беше свирепо изтръгната от ръцете на Гама. Черна фланелка я стисна за шията, пръстите му бяха също като клещи. Тилът й беше притиснат към гърдите му. Почувства как стиска хранопровода й и го завърта като дръжка.

— Повикай я, кучко — кресна към Гама.

— Са… — Гама беше така уплашена, че дори не успяваше да повиши глас. — Саманта?

Заслушаха се. Чакаха.

— Забрави го това, човече — обади се Бон Джоуви. — Да постъпим, както предложи тя. Да приберем парите и да си вървим.

— Къде са ти топките, шибан женчо? — Черна фланелка затегна хватката си върху гърлото на Шарлот. Болката я изгаряше като огън. Не можеше да диша. Надигна се на пръсти. Обгърна с пръсти ръката му, но той беше прекалено силен.

— Докарай я тук, преди да съм… — обърна се той към Гама.

— Саманта! — Тонът на Гама беше остър. — Моля те, увери се, че кранчето е добре затегнато и бързо ела в кухнята.

Бон Джоуви отстъпи от отвора на вратата, та Саманта да не може да го види.

— Хайде. Тя изпълни, каквото й нареди. Пусни момичето — настоя пред Черна фланелка.

Черна фланелка бавно разхлаби хватката си около гърлото на Шарлот. Тя се задави заради придошлия въздух. Опита се да отиде до майка си, но той опря длан в гърдите й. Притисна силно Шарлот към себе си.

— Не е нужно да го правите — обади се Гама. Говореше на Бон Джоуви. — Не знаем кои сте. Не знаем имената ви. Можете да си тръгнете и няма да кажем на никого.

— Млъквай, мамка му. — Черна фланелка не спираше да шава. — Не съм чак толкова глупав, та да се вържа и на една твоя дума.

— Не можете… — Гама закашля в ръката си. — Моля ви, оставете дъщерите ми да си тръгнат и аз ще… — Отново закашля. — Можете да ме закарате до банката. Задръжте колата. Ще ви дам всяко пени, което притежаваме.

— Лично ще си взема каквото пожелая. — Ръката на Черна фланелка се плъзна надолу по гърдите на Шарлот. Той притисна силно гръдната й кост. Срамните му части я ръчкаха. Изведнъж й прилоша. Изпита силна нужда да изпразни мехура си. Лицето й пламна.

— Прекрати това. — Бон Джоуви стисна ръката на Шарлот. Дръпна я, а после по-силно и накрая успя да я изтръгне от лапите му.

— Миличка. — Гама пое Шарлот в обятията си, обви ръце около раменете й, целуна я по главата, а после по ухото. Прошепна: — Побегни, ако…

Гама я пусна без никакво предупреждение, почти избута Шарлот от себе си. Отстъпи две крачки назад и се опря в кухненския плот. Ръцете й бяха във въздуха.

Черна фланелка беше насочил пушката в гърдите й.

— Моля те. — Устните на Гама трепереха. — Моля те. Умолявам те. — Гласът й беше тих, все едно бяха сами с Черна фланелка. — Прави с мен каквото искаш, но не наранявай момиченцето ми.

— Не се тревожи. — Черна фланелка също шепнеше. — Боли само първите няколко десетки пъти.

Шарлот се разтресе цялата.

Знаеше какво има предвид той. Безжалостният израз в очите му. Езикът му, който се стрелкаше навън между влажните устни. Начинът, по който нещото му се притискаше в гърба й.

Коленете престанаха да й служат.

Залитна назад към стола. Лицето й беше покрито с пот. По гърба й също се стичаше пот. Сведе очи към ръцете си, но те не бяха като нормалните й ръце. Костите вибрираха, все едно към гърдите й беше прикрепен камертон.

— Всичко е наред — обади се Гама.

— Не, не е — сряза я Черна фланелка.

Вече не говореха един на друг. Саманта стоеше на прага, застинала на място като стреснат заек.

— Кой друг е в къщата? — попита Черна фланелка.

Гама поклати глава.

— Никой.

Слухът на Шарлот се беше притъпил. Чу името на баща си и съзря гневния израз в очите на майка си.

Ръсти. Търсеха Ръсти.

Шарлот започна да се поклаща, беше неспособна да спре движението напред и назад, с което инстинктивно се мъчеше да се утеши. Това тук не беше филм. Вътре в къщата им имаше двама мъже. Носеха оръжия. Не искаха пари. Бяха дошли за Ръсти, но сега като знаеха, че него го няма, Черна фланелка беше решил, че иска нещо друго. На Шарлот й беше ясно какво е това друго нещо. Беше чела за него в книгата на Ленор. И Гама беше тук само защото Шарлот я повика. Саманта беше тук единствено по причина, че Шарлот осведоми мъжете за присъствието на сестра й в къщата.

— Съжалявам — прошепна Шарлот. Повече не можеше да сдържа мехура си. Почувства топлата течност да гъделичка краката й. Затвори очи. Продължи да се поклаща напред и назад. — Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам.

Саманта стисна ръката на Шарлот с такава сила, че тя почувства как костите й се разместват.

Шарлот беше на път да повърне. Стомахът й не спираше да се свива, преобръщаше се, сякаш се бе озовала на лодка насред бурно море. Стисна очи. Представи си се как тича. Подметките й шляпаха върху земята. Стъпалата й горяха. Гърдите й копнееха за въздух. Саманта беше до нея, конската й опашка подскачаше върху гърба. Тя се усмихваше и насочваше Шарлот какво да прави.

Преодолей го с дишане. Бавно и равномерно. Изчакай болката да отмине.

— Казах да мълчиш! — кресна Черна фланелка.

Шарлот вдигна глава, но все едно се движеше в гъста мазнина.

Прозвуча експлозия, залп от гореща течност оплиска лицето и шията й с такава сила, че тя политна към Саманта.

Шарлот се разпищя още преди да й е ясно защо.

Кръвта беше навсякъде, сякаш бе пуснат маркуч. Беше топла и лепкава и покриваше лицето й, ръцете й, цялото й тяло.

— Млъквай! — Черна фланелка зашлеви Шарлот през лицето.

Саманта я прегърна силно. Тя хлипаше, трепереше, крещеше.

— Гама — прошепна Саманта.

Чарли се вкопчи в сестра си. Завъртя глава. Наложи си да погледне към майка си, защото искаше да се увери, че никога няма да забрави извършеното от тези гадини.

Яркобяла кост. Части от сърце и бели дробове. От зейналите й рани се изсипваха късове сухожилия, артерии и вени.

— Боже мили, Зак! — викна Бон Джоуви.

Чарли се задържа спокойна и безразлична. Вече никога нямаше да допусне да се издаде.

Закарая Кълпепър.

Беше чела папките с делата му. Ръсти го беше защитавал в съда поне четири пъти. Само снощи Гама беше изтъкнала как ако Зак Кълпепър си плати сметките, на семейството не би му се налагало да живее във фермерската къща.

— Мамка му! — Зак се взираше в Саманта. Тя също беше чела папките. — Мамка му!

— Мамо… — отрони Чарли в опит да ги разсее, да убеди Зак, че не знаеше нищо. — Мамо, мамо, мамо…

— Всичко е наред — опита се да я утеши Саманта.

— Не е наред. — Зак запрати маската и ръкавиците си на пода. Кръвта на Гама беше накарала очите му да наподобяват тези на миеща мечка. Изглеждаше като на снимката от досието си, само че още по-грозен. — Дявол го взел! Защо трябваше да използваш името ми, момче?

— Аз не… — започна да заеква Бон Джоуви. — Съжалявам.

— Няма да кажем. — Саманта беше забила очи в пода, все едно още не беше прекалено късно. — Нищо няма да кажем. Обещавам.

— Момиче, току-що гръмнах майка ти. Наистина ли си мислиш, че ще излезете живи оттук?

— Не — намеси се Бон Джоуви. — Не за това дойдохме.

— Аз дойдох да залича някои сметки, момче — отсече Зак. — Сега си мисля, че аз съм този, на когото има да плаща Ръсти Куин.

— Не — повтори Бон Джоуви. — Казах ти…

Зак го накара да замълчи, като тикна пушката в лицето му.

— Не схващаш общата картина. Ще се наложи да се махнем от града, а това ще изисква ужасно много пари. Всеки знае, че Ръсти Куин държи пари в брой в къщата.

— Къщата изгоря — изтъкна Саманта. — Всичко изгоря.

— По дяволите! — кресна Зак. — По дяволите! — Изтика Бон Джоуви в коридора. Държеше пушката насочена към главата на Саманта с пръст върху спусъка.

— Не! — Чарли дръпна сестра си на пода, настрани от дулото на пушката. Усети в коленете й да се забива нещо. Натрошени кости осейваха целия под. Пое восъчнобялата ръка на майка си. Топлината вече беше напуснала тялото й.

— Недей да си мъртва, мамо. Моля те. Обичам те. Толкова те обичам — прошепна.

— Защо се държите, сякаш не знаете как ще приключи това? — чу да пита Зак.

Сам дръпна Чарли за ръката.

— Чарли, изправи се.

— Няма да напуснем това място, без вие също да окървавите ръце — заяви Зак.

— Чарли, изправи се — повтори Сам.

— Не мога. — Мъчеше се да чуе какво казваше Бон Джоуви. — Не мога да я оставя…

Саманта на практика я повдигна от пода и я настани обратно на стола.

— Побегни, когато можеш — прошепна към Чарли по същия начин, както се беше опитала да направи Гама. — Не поглеждай назад. Просто тичай.

— Какво каза? — Зак приближи до масата. Подметките му хрущяха по пода. Опря пушката в челото на Сам. Чарли успяваше да види частици от Гама, полепнали по дулото. — Какво й поръча да направи? Да избяга ли? Да се опита да се измъкне?

Чарли издаде гърлен звук в опит да отклони вниманието му.

Зак задържа пушката срещу Сам, но се усмихна на Чарли и разкри ред нащърбени потъмнели зъби.

— Какво ти поръча да направиш, кукличке?

Чарли се помъчи да не обръща внимание как тонът му се променяше, щом заговореше на нея.

— Хайде, миличка. — Зак се беше втренчил в гърдите й. Отново облиза устни. — Няма ли да бъдем приятели?

— Престани — заекна Сам. Дулото беше така силно притиснато към челото й, че се процеди струйка кръв. — Остави я на мира.

— Да съм говорил на теб, кучко? — Зак се отпусна срещу пушката. Главата на Сам се килна назад заради напрежението. — А?

Челюстта на Сам се напрегна. Стисна дланите си в юмруци. Беше все едно да гледаш съдържащото се в тенджера най-накрая да кипва, само дето у нея напираше гняв.

— Остави ни на мира, Закарая Кълпепър! — изкрещя.

Зак отпусна тежестта обратно върху петите си, стъписан от дързостта й.

— Отлично знам кой си, долен перверзнико — процеди Сам.

Стисна здраво пушката и изви злобно устна.

— Ще отстраня клепачите ти, та да можеш да гледаш как изрязвам черешката на сестра ти с ножа ми.

Взираха се ядно един в друг. Сам нямаше да отстъпи. Чарли я беше виждала така и преди, познаваше този израз в очите й, когато не беше склонна да се вслуша в никого. Само дето това тук не беше Ръсти, нито злобните момичета от училище. Пред тях стоеше мъж с пушка, при това избухлив, мъж, за малко не умъртвил човек от бой миналата година.

Чарли беше виждала снимките в архива на Ръсти. Беше чела полицейския доклад. Закарая беше причинил фрактура на черепа на другия мъж с голи ръце.

От устата на Чарли се откъсна стон.

— Зак — обади се Бон Джоуви. — Хайде, човече.

Чарли чакаше Сам да отклони очи, но тя не го правеше. Не би го направила. Не беше в състояние.

— Имахме договорка, нали така? — продължи Бон Джоуви.

Зак не помръдна. Никой не помръдна.

— Имахме договорка — повтори Бон Джоуви.

— Разбира се. — Зак метна пушката към Бон Джоуви. — Един мъж струва, колкото струва думата му.

Даде вид, че се кани да си тръгне, но ръката му се стрелна със скоростта на нападаща гърмяща змия. Сграбчи лицето на Сам и я блъсна с такава сила назад към мивката, че главата й издрънча в чугуна.

— Не! — писна Чарли.

— Сега за перверзник ли ме смяташ? — Зак беше толкова близо до Сам, че по лицето й пръскаше слюнка. — Да имаш да добавиш още нещо по въпроса?

Сам отвори уста, но не успя да изкрещи. Сграбчи ръката му и започна да го дращи, но ноктите на Зак се бяха забили в очните й ябълки. По бузите й се стече кръв също като струйки сълзи. Сам риташе с всички сили. Бореше се за въздух.

— Престани! — Чарли се хвърли върху гърба на Зак и задумка с юмруци. — Престани!

Той я запрати през помещението. Главата на Чарли се блъсна в стената също като дрънчаща камбана. Зрението й стана двойно, но после се изостри върху Сам. Зак я беше зарязал на пода. По бузите й се стичаше кръв и се събираше върху яката на блузата й.

— Сами! — проплака Чарли. Помъчи се да погледне към очите на Сам, за да провери какви щети е нанесъл. — Сам? Погледни ме. Можеш ли да виждаш? Моля те, погледни ме!

Сам се опита да повдигне предпазливо клепачи. Бяха разкъсани като парчета мокра хартия.

— Какво е това, по дяволите? — обади се Зак.

Чукчето от банята. Той го вдигна от пода. Намигна на Чарли.

— Чудиш се какво бих могъл да направя с това ли?

— Достатъчно! — Бон Джоуви сграбчи чукчето и го метна по коридора.

Зак повдигна рамене.

— Просто се забавлявам, братко.

— Вие двете, станете — нареди Бон Джоуви. — Да приключваме с това.

Чарли не помръдна. Сам примигна, за да прогони кръвта.

— Помогни й — нареди Бон Джоуви на Зак. — Ти обеща, човече. Не прави нещата по-лоши, отколкото е нужно да бъдат.

Зак дръпна Сам за ръката с такава сила, че почти я извади от рамото. Тя се блъсна в масата. Зак я бутна към вратата. Сам се блъсна в един стол. Чарли сграбчи ръката й, за да не позволи да падне.

Бон Джоуви отвори вратата.

— Вървете.

Чарли тръгна първа, като се движеше странично, за да помогне на Сам по стълбите. Сам беше протегнала другата си ръка пред себе си като слепец. Чарли зърна обувките и чорапите им. Ако имаше как да ги обуят, биха могли да побегнат. Но стига Сам да виждаше накъде да се движи.

— Виждаш ли? — попита я Чарли. — Сам, виждаш ли?

— Да — отговори Сам, но трябва да беше излъгала. Дори не можеше да повдигне клепачите си докрай.

— Насам — подкани Бон Джоуви и посочи към полето зад фермерската къща. Пръстта беше прясно засадена. Не биваше да я тъпчат, но Чарли тръгна, накъдето й беше поръчано, като водеше Сам зад себе си, помагаше й да премине през дълбоките бразди.

— Къде отиваме? — обърна се Чарли към Бон Джоуви.

Зак сръчка с пушката гърба на Сам.

— Продължавайте да вървите.

— Не разбирам — заяви Чарли на Бон Джоуви. — Защо правите това?

Той поклати глава.

— Какво сме ви направили, господине? — поиска да научи Чарли. — Ние сме само деца. Не заслужаваме това.

— Млъквай — предупреди Зак. — И двете да мълчите, мамка ви.

Сам стисна ръката на Чарли още по-силно. Беше вирнала глава, все едно беше куче, което се мъчеше да долови мирис. Чарли долавяше инстинктивно какво правеше сестра й. Два дни по-рано Гама им беше показала топографска карта на района. Сам се опитваше да си припомни ориентири, да сглоби маршрут.

Чарли също се опита.

Съседският терен потъваше отвъд хоризонта, но в тяхна посока беше съвсем равен. Дори Чарли да успяваше да криволичи, докато тича, Сам щеше да се препъне и да падне. Далечната дясна страна на имота граничеше с дървета. Ако успееше да поведе Сам в тази посока, можеше и да намерят скривалище. От другата страна на гората имаше поток, който се вливаше под метеорологичната кула. Следваше асфалтиран път, но хората рядко го използваха. На осемстотин метра на север имаше изоставена плевня. На километър и половина източно беше разположена друга ферма. Това беше най-добрият им шанс. Ако успееше да отведе Сам до другата ферма, щяха да се обадят на Ръсти и той щеше да ги спаси.

— Какво е това? — попита Зак.

Чарли погледна назад към фермерската къща. Зърна фарове, две реещи се точки в далечина. Не беше ванът на Ленор.

— Кола — обяви Чарли.

— По дяволите, ще разпознаят пикапа ми за две секунди. — Зак сръчка Сам с пушката, като я използваше вместо остен за добитък, за да я насочва.

— Продължавайте да се движите или ще ви гръмна още тук.

Още тук.

Чарли се напрегна при тези му думи. Помоли се Сам да не ги е чула, да не е схванала смисъла им.

— Има друг изход от всичко това. — Главата на Сам беше обърната към Бон Джоуви, макар да не можеше да го види.

Зак изсумтя.

— Ще направя каквото поискате — продължи Сам. Прочисти гърло. — Всичко.

— Мамка му — процеди Зак. — Нима си мислиш, че и бездруго няма да си взема своето, тъпа кучко?

Чарли преглътна вкуса на жлъчка. Зърна просека пред тях. Можеше да изтича дотам заедно със Сам и да се прикрият някъде.

— Няма да им кажем, че сте били вие — добави Сам. — Ще заявим, че през цялото време сте носили маски и…

— С пикапа ми на алеята и с майка ви мъртва в къщата? — изпръхтя Зак. — Вие, Куин, се смятате за толкова умни, та вярвате, че можете с приказки да се измъкнете от всичко.

На Чарли не й беше известно място в гората, където да се укрият. Откакто се бяха нанесли, бяха ангажирани да разопаковат кашони и нямаше време за разузнаване. Най-добрият залог на Сам и Чарли беше да изтичат обратно до фермерската къща, където се намираше полицаят. Чарли можеше да води Сам през полето. На сестра й щеше да й се наложи да се довери на нея по същия начин, както все повтаряше, че Чарли трябва да й се довери за щафетата. Сам беше бърза бегачка, по-бърза от Чарли. Стига да не се препънеше…

— Чуйте ме — заумолява Сам. — И бездруго ще трябва да напуснете града. Няма причина да убивате и нас. — Завъртя глава към Бон Джоуви. — Моля те, само си помисли върху това. Нужно е просто да ни завържете. Да ни оставите някой да ни открие. При всички случаи ще се наложи да напуснете града. Не ви трябва още кръв по ръцете.

Бон Джоуви вече клатеше глава.

— Съжалявам.

Чарли почувства по гърба й да се плъзва пръст. Потрепери, а Зак се разсмя.

— Пуснете сестра ми да си върви — продължаваше Сам. — Тя е на тринайсет. Още дете.

— На мен не ми изглежда като дете. — Зак изпълни стискащо движение с пръстите си по посока на гърдите й. — Има чудни щръкнали цицки.

— Млъквай — предупреди го Бон Джоуви. — Сериозно говоря.

— Тя няма да каже на никого — пробва се Сам. — Ще обясни, че са били непознати. Нали, Чарли?

— Черен тип ли? — поинтересува се Зак. — Също като онзи, дето баща ви го отърва за убийство?

Чарли усети пръстите му да се отъркват в гърдите й. Обърна се към него и кресна:

— Имаш предвид, както отърва теб, като си беше показвал наденичката на група малки момичета ли?

— Чарли? — произнесе умолително Сам. — Моля те, не говори.

— Остави я да си го каже — настоя Зак. — Харесва ми, като показват малко борбеност.

Чарли го изгледа гневно. Крачеше през гората, като теглеше Сам зад себе си. Стараеше се да не върви прекалено бързо, но все пак внимаваше да е достатъчно бързо, та Зак да не се движи редом с нея.

— Не — прошепна Чарли. Защо бързаше? Трябваше да се тътри бавно. Колкото повече се отдалечаваха от фермерската съща, толкова по-опасно ставаше да се измъкнат и да побегнат назад. Чарли спря. Обърна се. Вече едва успяваше да зърне светлината в кухнята.

Зак отново заби дулото в гърба на Сам.

— Мърдай.

В босите стъпала на Чарли се забиваха борови иглички с навлизането им по-надълбоко в гората. Въздухът ставаше по-хладен. Шортите й се бяха втвърдили от засъхналата урина. Усещаше, че вътрешната страна на бедрата й започва да се протрива. С всяка крачка сякаш сваляше нов пласт от кожата си.

Хвърли поглед назад към Сам. Очите й бяха затворени и беше протегнала ръка пред себе си. Под стъпалата им шумоляха листа. Чарли спря да помогне на Сам да прескочи повалено дърво. Прекосиха потока и водата беше като лед срещу кожата им. Облаците се движеха и пропускаха една идея повече лунна светлина. Чарли успяваше да различи в далечина силуета на метеорологичната кула, ръждясалата стоманена структура, наподобяваща скелет на фона на тъмното небе.

Чарли усети у нея да се пробужда усещане за посока. Ако кулата беше вляво, значи вървяха на изток. Другата ферма беше на около две мили на север, нейно дясно.

Две мили.

Рекордът на Чарли за миля беше 7,01. Сам можеше да го вземе за 5,52 на равен терен. Теренът в гората не беше равен. Лунната светлина беше непредвидима. Сам не можеше да вижда. Може би щяха да успеят да вземат една миля за около осем минути, стига Чарли да се съсредоточеше, стига да гледаше право напред, вместо назад.

Огледа пред себе си в издирване на най-добрата пътека, на най-чистия маршрут.

Беше прекалено късно.

— Сам. — Чарли се закова на място. По крака й пак плъзна струйка урина. Хвана сестра си през кръста. — Има лопата. Лопата.

Сам започна да опипва лицето си с пръсти, опита се да избута нагоре клепачите си. Пое рязко въздух, щом видя намиращото се пред тях.

На около два метра разстояние, подобно на рана в земята, се разкриваше тъмна мокра пръст.

Зъбите на Чарли пак тракаха. Чуваше почукването им. Зак и Бон Джоуви бяха изкопали гроб за Ръсти и сега щяха да го използват за Сам и Чарли.

Налагаше се да затичат.

Сега вече това беше съвсем ясно за Чарли, чувстваше го с цялото си същество. Зрението на Сам беше достатъчно, колкото да види гроба. А това означаваше, че е възможно да вижда достатъчно, та да тича. Нямаха избор. Не можеха да стоят тук и възпитано да чакат собственото си убийство.

И каквото друго имаше наум Закарая Кълпепър.

Чарли стисна ръката на Сам. Сам стисна нейната в отговор, че е готова. Всичко, което трябваше да сторят, беше да издебнат точния момент.

— Добре, здравеняко. Време е да свършиш своята част. — Зак опря приклада на пушката в бедрото си. С другата ръка отвори сгъваем нож. — С пушката ще е прекалено шумно. Вземи това. Напряко през гърлото, както правиш с прасе.

Бон Джоуви стоеше неподвижно.

— Хайде, точно както се договорихме. Ти оправи нея. Аз ще се погрижа за малката — подкани Зак.

Бон Джоуви все така не помръдваше.

— Тя е права — обади се Бон Джоуви. — Не е нужно да го правим. Планът изобщо не включваше да нараняваме жените. Дори не трябваше да са там.

— Какви ги говориш?

Сам стисна ръката на Чарли още по-силно. Двете наблюдаваха и чакаха.

— Стореното сторено — отсече Бон Джоуви. — Не е нужно да влошаваме нещата, като убиваме още хора. Невинни хора.

— Мили боже. — Зак затвори ножа и го върна обратно в джоба си. — Това вече го обсъдихме в кухнята, човече. Не е като да имаме избор.

— Можем да се предадем.

— Пълни тъпотии!

Сам се наклони към Чарли и я побутна няколко стъпки надясно, подготвяше я да тръгне.

— Аз ще се предам. Ще поема вината за всичко — заяви Бон Джоуви.

— Друг път ще я поемеш. — Зак задумка по гърдите на Бон Джоуви. — Нима си мислиш, че ще лежа за убийство, защото се е обадила съвестта ти?

Сам пусна ръката на сестра си.

Чарли усети сърцето й да се свива.

— Чарли, бягай — прошепна й.

— Няма да те издам — настояваше Бон Джоуви. — Ще кажа, че съм бил аз.

Чарли се опита отново да хване ръката на Сам. Трябваше да се придържат близо една до друга, та да може да показва пътя на Сам.

— С моя шибан пикап?

Сам махна и прошепна:

— Върви.

Чарли поклати глава. Какво имаше предвид Сам? Тя не можеше да тръгне без нея. Нямаше как да остави сестра си тук.

— Шибаняк. — Зак вдигна пушката и я насочи към гърдите на Бон Джоуви. — Ето какво ще се случи, синко. Ще вземеш този нож и ще прережеш гърлото на кучката или ще отворя дупка в гърдите ти с размерите на Тексас. — Тропна с крак. — На мига.

Бон Джоуви насочи рязко оръжието си към главата на Зак.

— Ще се предадем.

— Разкарай оръжието от лицето ми, безгръбначна отрепко!

Сам побутна Чарли и я подкани да се размърда:

— Върви.

Чарли не помръдваше. Нямаше да остави сестра си.

— По-скоро ще убия теб, отколкото тях — заяви Бон Джоуви.

— Нямаш смелостта да дръпнеш спусъка.

— Ще го направя.

Чарли чу, че зъбите й пак тракат. Дали беше редно да тръгне? Дали Сам би я последвала? Това ли имаше предвид?

— Тичай — умоляваше Сам. — Трябва да избягаш.

Не поглеждай назад. Трябва да ми се довериш, че ще съм там.

— Никаквец. — Свободната ръка на Зак се стрелна напред.

Бон Джоуви блъсна пушката с опакото на дланта си.

— Тичай! — Сам я блъсна силно. — Чарли, върви!

Чарли залитна назад и падна по дупе на земята. Зърна яркото зарево от произведен изстрел, чу внезапната експлозия, прозвучала, когато куршумът беше напуснал цевта и в следващия миг от главата на Сам се вдигаше пушек.

Сам политна във въздуха, почти се превъртя също като вилицата по-рано, и потъна в зейналата паст на гроба.

Туп.

Чарли се втренчи в разкопаната земя, чакаше, надяваше се, молеше се Сам да се надигне до седнало положение и да се озърне, да каже нещо, каквото и да е, което да покаже, че е жива.

— По дяволите — отрони Бон Джоуви. — Боже. Мили боже. — Пусна оръжието, все едно беше отровно.

Чарли зърна проблясването на метала, когато той се удари в земята. Шока, изписал се на лицето на Бон Джоуви. Внезапно лъсналите зъби на Зак, когато се ухили.

Към Чарли.

Тя заотстъпва назад, подобно на рак, на длани и пети.

Зак се спусна към нея, но Бон Джоуви го сграбчи за фланелката.

— Какво ще правим, мамка му?

Чарли опря гръб в дърво. Избута се до изправена позиция. Коленете й трепереха. Ръцете й трепереха. Цялото й тяло трепереше. Погледна към гроба. Сестра й лежеше в гроб. Сам беше простреляна в главата. Чарли не успяваше да я види, не знаеше дали е жива, или умряла, дали се нуждае от помощ…

— Всичко е наред, сладурче — заяви Зак на Чарли. — Стой, където си.

— Аз… — започна да заеква Бон Джоуви. — Аз току-що… убих… Аз…

Убих.

Нямаше как да е убил Сам. Куршумът от револвера беше малък, не като този от пушката. Може би всъщност не я е засегнал. Може би Сам беше добре и се криеше в гроба, готова да изскочи от него и да побегне.

Тя обаче не изскачаше. Не помръдваше, не говореше, не крещеше, нито командваше всички наред.

Чарли имаше нужда сестра й да каже нещо, да я насочи как да постъпи. Какво би казала Сам в този миг? Какво би поръчала на Чарли да стори?

— Ти зарий тази кучка — нареди Зак. — Остави ме с малката за няколко минути.

Боже.

Сам не би говорила, щеше да крещи, бясна, задето Чарли стърчи на място, задето пропилява шансовете си, задето не изпълнява онова, на което я беше обучила Сам.

Не поглеждай назад… Довери се, че аз ще съм там… Дръж главата ниско и…

Чарли побягна.

Вършееше с ръце, не стъпваше стабилно. Клоните на дърветата я шибаха през лицето. Не можеше да диша. Чувстваше дробовете си, сякаш в гърдите й бяха забивани игли.

Преодолей го с дишане. Бавно и равномерно. Изчакай болката да отмине.

Някога бяха най-добри приятелки. Вършеха всичко заедно. И после Сам постъпи в гимназията, а Чарли беше по-назад. Единственият начин да си спечели вниманието на сестра си беше да я помоли да я обучи да тича.

Не задържай напрежението. Вдишвай на две крачки. Издишвай на една.

Чарли мразеше всичко, свързано с бягането, защото беше тъпо, от него болеше и краката ти се набиваха, но беше искала да прекарва време със Сам, да се занимава с нещо, с което се занимаваше сестра й, може би някой ден да е по-добра в това от Сам. Така че Чарли ходеше на пистата със сестра си, присъедини се към училищния отбор и всеки ден си мереше времето, защото с всеки ден ставаше по-бърза.

— Върни се тук! — ревна Зак.

Три километра до втората фермерска къща. Дванайсет, може би тринайсет минути. Чарли не умееше да тича по-бързо от момче, но пък можеше да тича за по-продължително време. Притежаваше издръжливост, беше тренирана. Знаеше как да пренебрегне болката в тялото си. Да диша въпреки шока в дробовете, когато въздухът режеше като бръснач.

Онова, за което не беше тренирала никога обаче, беше паниката от това да чува тежките стъпки зад гърба си, начина, по който тъпият звук кънтеше вътре в гръдния й кош.

Закарая Кълпепър беше зад нея.

Чарли затича по-бързо. Прибра ръце отстрани на тялото си. Прогони напрежението от раменете си. Представи си, че краката й са бутала във високоскоростна машина. Изключи се за шишарките и острите камъни, които дълбаеха рани в босите й стъпала. Замисли се за мускулите, които спомагаха за движението…

Прасци, четириглави бедрени мускули, подколенни сухожилия, стягат тялото ти, предпазват гърба.

Закарая доближаваше. Чуваше го да пухти също като парен локомотив.

Чарли се прехвърли над паднало дърво. Огледа се наляво, а после надясно с ясното съзнание, че не биваше да тича по права линия. Нужно й беше да определи мястото на метеорологичната кула, да се увери, че се движи във вярната посока, но й беше ясно, че погледне ли назад, ще види Закарая Кълпепър, а видът му само би усилил паниката й. Случеше ли се това, щеше да се спъне, а спънеше ли се, щеше да падне.

И после той щеше да я изнасили.

Чарли се насочи надясно и пръстите на краката й задълбаха в пръстта при промяната на посоката. В последния миг съзря друго паднало дърво. Хвърли се над него и се приземи тромаво. Стъпалото й се извъртя. Почувства глезенът й да докосва пръстта. Кракът й беше пронизан от болка.

Тя продължаваше напред.

И продължаваше.

И продължаваше.

Стъпалата й лепнеха заради кръвта. Тялото й беше плувнало в пот. Дробовете пламтяха в гърдите й, но не колкото би парило, ако Закарая отново ощипеше зърното й. Стомахът й се сви, но това не беше нищо в сравнение с това, което би почувствала, ако Закарая пъхнеше нещото си в нея.

Очите на Чарли обходиха терена напред за светлина, някакъв признак за цивилизация.

Колко време беше изтекло?

Още колко щеше да може да тича?

Извикай в главата си финалната права. Трябва да се стремиш към нея по-силно, отколкото го прави човекът зад теб.

Закарая искаше нещо. Чарли искаше нещо друго повече — да се спаси, да потърси помощ за сестра си, да открие Ръсти, та той да намери начин да оправи нещата.

Изведнъж главата на Чарли беше отметната назад тъй свирепо рязко, че едва не се отдели от тялото.

Стъпалата й отхвърчаха във въздуха пред нея.

Гърбът й се блъсна в земята.

Зърна дъха си да изскача от устата й, все едно беше нещо материално.

Закарая беше върху нея. Ръцете му бяха навсякъде. Сграбчи гърдите й. Задърпа шортите й. Зъбите му се сблъскаха със затворената й уста. Тя се опита да издере очите му. Пробва да забие коляно в чатала му, но не успя да прегъне крак.

Закарая я възседна.

Чарли не спираше да го удря. Напразно се мъчеше да изтика непосилната тежест на тялото му.

Той прекара колана през токата.

Тя отвори уста. Не й беше останал дъх да изкрещи. Беше замаяна. Повръщано изгаряше гърлото й. Затвори очи и зърна Сам да се извива във въздуха. Успяваше да чуе тупването на тялото на сестра й в гроба, все едно се случваше отново. И после видя Гама. На кухненския под. Просната до шкафа.

Яркобяла кост. Части от сърце и дробове. От зейналите й рани се изсипваха късове сухожилия, артерии и вени.

— Не! — изкрещя Чарли и дланите й се стегнаха в юмруци. Задумка по гърдите на Закарая, замахна така силно към челюстта му, че главата му се отметна. От устата му бликна кръв на големи капки, не миниатюрни точици като от Гама.

— Шибана кучка. — Той отдръпна ръка назад, за да я фрасне.

Чарли зърна неясно петно с ъгълчето на окото си.

— Разкарай се от нея!

Бон Джоуви се изстреля във въздуха и повали Закарая на земята. Размахваше юмруци нагоре и надолу. Възседна Закарая по същия начин, както Закарая беше възседнал Чарли. Ръцете на Бон Джоуви вършееха, докато пребиваше проснатия на земята мъж.

— Гадина проклета! — крещеше. — Ще те убия!

Чарли се запримъква заднешком от мъжете. Дланите й потънаха дълбоко в пръстта, като се напъна да се изправи. Олюля се. Обърса очите си. Потта беше обърнала засъхналата кръв по лицето и шията й обратно в течност. Въртеше се в кръг също така сляпа като Сам. Не успяваше да се ориентира. Не знаеше накъде да затича, но й беше ясно, че трябва да се размърда.

Когато затича обратно към гората, глезенът й закрещя от болка. Не търсеше метеорологичната кула. Не се ослушваше за потока, нито се мъчеше да открие Сам. Не се стремеше към фермерската къща. Продължи да тича, после да върви и накрая беше така изтощена, че й се прииска да пълзи.

Най-накрая се даде, строполи се на длани и колене.

Помъчи се да долови нечии стъпки зад себе си, но успяваше да чуе единствено собственото си пухтене.

Повърна. Жлъчката се разплиска по земята и опръска лицето й. Искаше да се излегне, да затвори очи, да заспи и да се събуди една седмица след като всичко това е свършило.

Сам.

В гроба.

Куршум в главата й.

Гама.

В кухнята.

Яркобяла кост.

Части от сърце и дробове.

Късове сухожилия, артерии и вени, заради Закарая Кълпепър животът й беше завършил с един оръжеен изстрел.

Чарли знаеше името му. Бяха й известни конструкцията и гласът на Бон Джоуви. Беше станала свидетел как стоя безмълвно отстрани, когато Гама беше убита, също и на начина, по който ръката му се изопна във въздуха, когато гръмна Сам в главата. Не й убегна, че Закарая го нарече братко.

Братко.

Щеше да види и двама им покойници. Щеше да наблюдава как палачът ги завързва на дървените столове, поставя метални шапки на главите им с подложки под тях, та да не се подпалят. Щеше да се втренчи между краката на Закарая Кълпепър, та да види как ще потече урина, щом той осъзнае, че ще бъде умъртвен с електричество.

Чарли се надигна.

Запрепъва се, после започна да прави крачки, след това хукна и накрая най-сетне съзря светлината на верандата на втората фермерска къща.