Карин Слотър
Добрата дъщеря (7)

6

Чарли седеше в гаража с ръце, стиснали здраво волана.

Мразеше всичко, свързано с прибирането й в празната къща.

Тяхната празна къща.

Мразеше да окача ключовете си на куката до вратата, защото тази на Бен неизменно беше празна. Мразеше да седи на дивана, защото Бен не беше до нея с кокалестите пръсти на краката му, опрени в ръба на масичката. Не можеше да седне дори до барплота, защото празният стол на Бен я натъжаваше прекалено много. Повечето вечери в крайна сметка изяждаше купичка със зърнена закуска над мивката, докато се взираше в тъмнината навън.

Като цяло, това не беше типичният начин, по който се чувства една жена след почти двайсет години брак, но в отсъствието на съпруга си Чарли беше разтърсвана от любовни мъки, каквито не беше изпитвала от гимназията.

Не беше прала калъфката на възглавницата на Бен. Любимата му бира още заемаше място на вратата на хладилника. Беше оставила мръсните му чорапи да се валят до леглото, защото знаеше, че ако ги вдигне, той няма да се върне, та да остави друг чифт.

През първата година от брака им един от най-сериозните им спорове беше свързан с навика на Бен всяка вечер да си събува чорапите и да ги оставя на пода в спалнята. Чарли започна да ги изритва под леглото, когато той не гледаше, и един ден Бен осъзна, че не са му останали никакви чорапи. Чарли му се смя, той й крещя, тя му крещя в отговор и тъй като бяха на двайсет и пет, в крайна сметка правиха секс на пода. Като по чудо яростта, която беше изпитвала някога при вида на чорапите, се беше свела до леко раздразнение, също както се проточва затихваща гъбична инфекция.

След първия месец без Бен, когато до съзнанието на Чарли най-накрая достигна, че отсъствието му не беше мимолетно, че беше възможно никога да не се върне, тя седна на пода до чорапите и плака като бебе.

Това беше единственият и последен път, когато си позволи да се даде на скръбта. След онази дълга нощ, удавена в сълзи, Чарли си наложи да престане да спи до късно, да си мие зъбите поне два пъти дневно, да се къпе и да върши всички нормални неща, които доказваха, че е функциониращо човешко същество. Знаеше едно отпреди: в мига, щом свалеше гарда, светът щеше да потъне в далечна, но позната бездна.

Първите й четири години в колежа представляваха стремително потапяне във вакханалията, която беше зърнала само бегло в гимназията. При отсъствието на Ленор, която да налива по малко ум в главата й с шамаросване от време на време, Чарли му беше пуснала края. Прекалено много алкохол. Прекалено много момчета. Размиване на границите, придобиващо значение едва на следващата сутрин, когато не можеше да разпознае момчето в нейното легло или в чието легло се намираше, и не успяваше да си спомни дали беше казала да, или не, или беше изпаднала в несвяст заради изобилното количество бира, което беше изляла в гърлото си.

По някакво чудо се беше стегнала достатъчно, та да се представи отлично на приемните изпити по право. Кандидатства единствено в университета „Дюк“. Чарли беше имала желание да започне на чисто. Ново учебно заведение. Нов град. След дълъг период на несгоди най-сетне й беше потръгнало. Запозна се с Бен в курса „Въвеждане в писането или елементи на правото“. На третата им среща и двамата се съгласиха как все някога ще се оженят, така че най-добре да го сторят веднага.

Силен стържещ звук я изтръгна от мислите й. Съседът тътреше кофата си за боклук до бордюра. Някога Бен отговаряше за това домашно задължение. След като той си тръгна, Чарли събираше толкова малко отпадъци, че повечето седмици оставяше в края на алеята едно-единствено пликче с боклук.

Погледна се в огледалото за обратно виждане. Синините под очите й сега имаха равен черен цвят като на футболните играчи. Чувстваше болка. Носът й пулсираше. Изпитваше потребност от супа, кракърси и горещ чай, но нямаше кой да й ги приготви.

Поклати глава.

— Направо си жалка — произнесе с надеждата, че вербалното унижение ще я накара да се вземе в ръце.

Не се случи.

Чарли се извлече навън от колата, преди да се е изкушила да затвори гаражната врата и да включи двигателя.

Пренебрегна празното пространство, където не стоеше паркиран джипът на Бен. Също и стелажа, съдържащ спретнато надписани контейнери и спортни принадлежности, които Бен още не си беше прибрал. Откри пакет котешка храна в металния шкаф, който Бен беше монтирал предишното лято.

Някога се присмиваха тайничко на хората, трупащи толкова много вещи в гаража си, че нямат къде да си паркират колите. Чувството за ред беше нещо присъщо и на двама им. Всяка събота почистваха къщата си заедно. Чарли переше. Бен сгъваше. Чарли оправяше кухнята. Бен чистеше с прахосмукачка и бършеше прах. Четяха една и съща книга, за да могат да я обсъждат. Правеха си телевизионни маратони с филми по „Нетлфликс“ и „Хулу“. Седяха сгушени един в друг на дивана и разговаряха за деня си в работата, семействата си и плановете за уикенда.

Изчерви се, като си спомни колко самодоволни се бяха показвали по отношение на фантастичния си брак. Налице бяха толкова много неща, за които помежду им съществуваше съгласие: в коя посока да е поставено рулото тоалетна хартия, броя котки, които е редно да гледа човек, уместния брой години да скърбиш, ако половинката ти изчезне в открито море. Когато приятелите им се караха на висок глас пред хора или си отправяха остри забележки по време на вечеря, Чарли задължително поглеждаше Бен или Бен поглеждаше нея, и се усмихваха, задето връзката им беше така солидна.

Тя го беше омаловажила.

Затова я беше напуснал Бен.

Превъплъщаването й от разбираща съпруга в развилняла се харпия не се случи плавно. Привидно от днес до утре изведнъж тя вече не беше способна на компромиси. Не й беше възможно да се примирява с нещата, каквито са. Всичко, вършено от Бен, я дразнеше. Не беше като с чорапите. Не съществуваше вероятност просто да го отминат. Чарли беше наясно за заядливото си поведение, но не можеше да го прекрати. Не искаше да го прекрати. Чувстваше се най-ядосана, когато със сарказъм се преструваше на заинтересувана за неща, които я бяха вълнували преди: политиката на работното място на Бен, приумиците на домашните им любимци или странната бучка, появила се на тила на един от колегите на Бен.

Отиде на лекар. На хормоните й им нямаше нищо. Щитовидната й жлеза си беше съвсем в ред. Проблемът не беше медицински. Чарли просто се проявяваше като зла и деспотична съпруга.

Сестрите на Бен бяха възторжени до крайност. Спомняше си ги как мигаха на онзи Ден на благодарността, когато Чарли за пръв се сдави с Бен, все едно току-що бяха излезли от гората.

Сега тя е една от нас.

Неизменно една или две от тях й се обаждаха всеки ден и Чарли изпускаше парата също като локомотив. Отпуснатата стойка. Походката. Дъвченето на върха на езика. Тананикането, докато си мие зъбите. Защо носеше у дома обезмаслено мляко вместо два процента? Защо оставяше боклука при задната врата, вместо да го отнесе до кофата, като знаеше, че миещите мечки ще го разхвърлят?

После започна да споделя със сестрите лични неща. За онзи път, когато Бен се беше опитал да се свърже с отдавна отсъстващия си баща. Защо е спрял да говори на Пеги за шест месеца след постъпването й в колежа. Какво се е случило с момичето, харесвано от всички им — но не повече от Чарли, — с което той твърдеше, че е скъсал, но те подозираха, че е разбило сърцето му.

Караше се с него на публични места. Срязваше го остро по време на вечерни събирания.

Това не беше просто омаловажаване. След почти две пълни години на почти непрестанен тормоз напълно бе изпилила нервите на Бен. Негодуването в очите му, настойчивите молби да остави поне нещо — каквото и да е — без коментар, не срещаха отговор. При двата случая, в които успя да я завлече на семеен консултант, Чарли се държа толкова гадно с него, че жената предложи да ги вижда поотделно.

Цяло чудо, че на Бен му бяха останали сили дори да си опакова вещите и да напусне къщата.

— По дяволите — произнесе провлечено Чарли. Беше разсипала котешка храна на задната веранда. Бен имаше право за точния брой котки. Чарли беше започнала да храни бездомни, бездомните се бяха умножили и сега се бяха добавили катерици и, за неин ужас, опосум с размерите на малко куче, който се примъкваше всяка вечер и я наблюдаваше през стъклените врати, а червените му, подобни на мъниста очи проблясваха на светлината от телевизора.

Чарли загреба с ръце разсипаната храна. Наруга Бен, задето тази седмица беше негов ред с кучето, защото Джафзила, техният лаком джак ръсел териер би излапал гранулите за секунди. При положение че сутринта беше пропуснала да изпълни задълженията си, тази вечер имаше повече за вършене. Добави храна и вода в съответните купички. Използва вила да разстеле сеното, което бяха положили за спане. Допълни хранилките за птици. Изми задната веранда. Използва външната метла, за да обере няколко паяжини. Стори всичко по силите си да отложи влизането вътре, докато най-накрая не стана прекалено тъмно и студено, та да не го направи.

Празната кука на Бен я поздрави от вратата. Празният барстол. Празният диван. Празнотата я последва догоре в спалнята, под душа. По сапуна нямаше залепнали косми от Бен, четката му за зъби не беше до мивката, самобръсначката му не лежеше на полицата.

Токсичното ниво на сълзливост на Чарли беше толкова подчертано, че по времето, когато се довлече долу, вече облякла пижама, дори сипването на зърнена закуска в купа й се струваше като прекалено тежка задача.

Строполи се на дивана. Не й се четеше. Нямаше желание да се взира в тавана и да пъшка. Избра онова, което беше избягвала цял ден, и включи телевизора.

Вече беше нагласен на CNN. Красива руса тийнейджърка стоеше пред прогимназията на Пайквил. Държеше свещ в ръката си, защото течеше някакво бдение. Надписът на екрана под нея я идентифицираше като „Кандис Белмонт от Северна Джорджия“.

— В часовете госпожа Алегзандър постоянно ни говореше за дъщеря си — каза момичето. — Казваше й бебчето, защото беше сладка като малко бебе. Личеше, че много я обича.

Чарли изключи звука. Медиите експлоатираха случилата се трагедия по начина, по който го правеше тя със самосъжалението си във връзка с Бен. Като човек, озовавал се насред също такава жестокост и търпял последиците, направо й призляваше, щом виждаше отразяването на подобни трагедии. Стряскащите картини. Натрапчивата мелодия. Монтажите със скърбящи хора. Каналите държаха зрителите да ги гледат и най-лесният начин да се постигне това беше да излъчват всичко чуто, а чак по-късно да уточняват кое е истина.

Камерата се прехвърли от блондинката на бдението към представителен на вид репортер с навити до под лактите ръкави на ризата и свещи, тлеещи меко на фона. Чарли отбеляза пантомимната му скръб, докато прехвърляше топката в студиото. Водещият на новините зад бюрото имаше същото печално изражение на лицето, когато продължи да излага нещо, което нямаше общо с новини. Чарли прочете пълзящия надпис в долния край на екрана, цитат от представител на семейство Алегзандър. „Чичото: Кели Рене Уилсън е хладнокръвна убийца.“

Сега вече Кели беше удостоявана с три имена. Чарли допусна, че някой продуцент в Ню Йорк е решил как три имена звучат по-застрашително.

Пълзящият надпис се скри. Водещият изчезна. Бяха заменени от илюстрация, изобразяваща коридор с покрити с шкафчета стени. Скицата беше триизмерна, но по странен начин изглеждаше плоска. Чарли допусна, че целта беше да се внуши как не е истинска. Явно някой юрист не беше удовлетворен, че излъчва достатъчна суровост. Думата „възстановка“, изписана с червено, мигаше в горния десен ъгъл на екрана.

Скицата се съживи. В коридора се появи нечия фигура, движеше се сковано и беше нарисувана в ъгловат маниер. Дългата коса и черното облекло сочеха към Кели Уилсън.

Чарли включи звука.

— … Приблизително в шест и петдесет и пет предполагаемият стрелец Кели Рене Уилсън е тръгнала по коридора. — Анимираната Кели спря насред екрана. В ръката й имаше оръжие, наподобяващо по-скоро деветмилиметров пистолет, отколкото револвер. — Твърди се, че Уилсън е стояла на това място, когато госпожа Пинкман е отворила вратата на класната си стая.

Чарли се премести на ръба на дивана.

Квадратното изображение на госпожа Пинкман отвори вратата. По някаква причина аниматорът беше изобразил бяло-русата й коса като сребристосива и прибрана в кок, вместо спусната покрай рамене й.

— Уилсън е видяла Пинкман и е произвела два изстрела — продължи говорителят. От оръжието в ръцете на Кели изскочиха две облачета дим. Куршумите бяха изобразявани от прави линии и по-скоро наподобяваха стрели. — Двата изстрела са пропуснали целта си, но директорът Дъглас Пинкман, съпруг на Джудит Пинкман от двайсет и пет години, е изтичал навън от офиса си, като е чул стрелбата.

Виртуалният господин Пинкман изплува от офиса си, а краката му не действаха със същото темпо като придвижването му напред.

— Уилсън е видяла бившия си директор и е произвела още два изстрела. — Оръжието отново изпусна облачета. Куршумите стрели очертаха линии до гърдите му. — Дъглас Пинкман е бил убит на място.

Чарли наблюдаваше как виртуалният господин Пинкман пада на една страна с ръка, притисната към гърдите. На синята му риза с къси ръкави се появиха две червени петна, наподобяващи калмари.

Което също беше грешно, защото ризата на господин Пинкман имаше дълги ръкави и беше бяла. И косата му не беше остригана почти до кожа.

Все едно че аниматорът беше заключил как директорът на прогимназия няма как да не изглежда като агент на тайната полиция от седемдесетте години, а учителката по английски задължително е стара досадница с кок на главата.

— След това — продължи говорителят — Луси Алегзандър се е появила в коридора.

Чарли стисна здраво очи.

— Луси забравила да вземе пари за обяд от майка си — поясни говорителят. — Учителка по биология, която е била на учителски съвет през улицата при започването на стрелбата. — Последва миг тишина и Чарли зърна в главата си образа на Луси Алегзандър, не ъгловатата рисунка, която аниматорите със сигурност бяха изобразили погрешно, а истинското малко момиченце. Завила е зад ъгъла усмихната и размахала ръце. — Още два изстрела са били произведени срещу осемгодишното момиченце. Първият куршум я е улучил в торса. Вторият се е забил в прозореца на офиса зад нея.

Прозвучаха три силни почуквания.

Чарли отвори очи. Спря звука на телевизора.

Още две почуквания.

Обзе я паника. Винаги чувстваше лек страх, когато на вратата й потропаше непознат.

Чарли се надигна от дивана. Помисли си за оръжието в чекмеджето на нощното й шкафче и надникна през прозореца.

Усмихна се и отиде да отвори.

Цял ден беше така заета да мисли как нещата можеха да се влошат, че не й хрумна да помисли как биха могли да се подобрят.

— Здравей. — Бен стоеше на верандата с ръце в джобовете. — Съжалявам, че те тревожа толкова късно. Нужна ми е една папка от килера.

— О. — Това беше единственото, което успя да изрече, защото беше прекалено завладяна от желанието да го има, та да каже нещо повече. Не че той беше положил някакви усилия. Бен се беше преоблякъл в долнище от анцуг и тениска, която тя не разпознаваше, а това я накара да се пита дали Кейлий Колинс, двайсет и шест годишната от офиса му, беше му купила тениската. Какво още беше успяло да промени онова момиче? На Чарли й се прищя да подуши косата му, за да провери дали още използва техния шампоан. Да погледне бельото му, за да разбере дали още е същата марка.

— Може ли да вляза? — попита Бен.

— Това още е и твоята къща. — Чарли осъзна, че щеше да се наложи да помръдне, та той да може да влезе. Отстъпи назад и задържа вратата отворена.

Бен поспря пред телевизора. Анимацията беше свършила. Водещият беше обратно на екрана.

— Някой издава подробности, но не са верните подробности — отбеляза Бен.

— Знам — отговори Чарли.

Грешаха не само за поредността на събитията, а и по отношение на външния вид на хората, позициите им, ходовете им. Който и да снасяше информация пред медиите, вероятно не беше вътрешен човек, но все пак се намираше достатъчно близо, та да получава заплащане за измамно привлекателната информация, предоставяна от него.

— И така. — Бен се почеса по ръката. Сведе очи към пода. После погледна обратно към Чарли. — Тери ми звънна.

Тя кимна, защото, разбира се, че сестра му се беше свързала с него. Какъв беше смисълът да каже нещо ужасно на Чарли, ако Бен нямаше да го научи?

— Съжалявам, задето е повдигнала темата — промълви Бен.

Тя повдигна едното си рамо.

— Няма значение.

Преди девет месеца той би настоял, че има значение, но сега просто повдигна рамене.

— Ще се кача горе, ако нямаш нищо против.

Чарли посочи към стълбите с жест като на салонен управител в ресторант.

Заслуша се в тихите му стъпки, докато качваше на бегом стълбите, и се почуди как така беше забравила звученето им. Дланта му върху парапета издаде скърцащ звук, когато той зави по площадката. Полировката беше паднала от дървото, защото той го правеше всеки път.

Как така тази подробност не беше попаднала в книгата й за самоокайване?

Чарли стоеше, където я беше оставил. Взираше се невиждащо в плоския екран на телевизора. Беше огромен, по-голям от всеки в „Холър“. Бен се беше трудил цял ден да монтира всичките му компоненти. Около полунощ попита: „Искаш ли да гледаме новините?“.

Когато Чарли се съгласи, той натисна няколко бутона на компютъра си и в следващия момент Чарли гледаше запис на стадо гнута.

Чу горе да се отваря врата. Чарли скръсти ръце ниско пред корема си. Как беше удачно да постъпи съпругата, когато разделеният с нея съпруг, който не е стъпвал в къщата от девет месеца, изведнъж е в къщата?

Завари Бен в стаята за гости, която беше по-скоро склад за излишни книги, шкафове с папки и рафтове, върху които се помещаваше колекцията на Бен от вещи, свързани със „Стар Трек“.

Именно когато Чарли осъзна, че колекцията я нямаше, разбра колко е сериозен Бен.

— Хей — обади се тя.

Той беше в дрешника и ровеше из кашоните.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита го.

— Не.

Чарли удари крака си в леглото. Дали беше редно да си тръгне? Да, беше редно.

— Споразумението ми от днес — обясни Бен и тя допусна, че търси бележки, свързани с този случай. — Човекът излъга за съучастника си.

— Съжалявам. — Чарли седна на леглото. — Няма да е зле да вземеш пищящата играчка на Джафзила. — Намерих я до…

— Купих му нова.

Чарли заби очи в пода. Помъчи се да не мисли за Бен в магазина за домашни любимци как избира играчка за кучето им без нея. Или заедно с някой друг.

— Чудя се дали човекът, снесъл сбърканата хронология на събитията пред медиите, го е направил заради внимание, или за да ги подведе.

— От окръг Дикърсън преглеждат записите от охранителните камери в болницата.

Чарли не можеше да схване връзката.

— Супер.

— Който и да е срязал гумите на баща ти, вероятно е някой идиот, но те гледат на това сериозно.

— Гадина — промърмори Чарли, защото Ръсти я беше излъгал за причината да се нуждае да го закара.

Бен подаде глава от дрешника.

— Какво?

— Нещо — отвърна тя. — Също така някой е надраскал надписи по къщата му. „Тъпкач на козел“. Или по-скоро само „тъпкач“, защото „козел“ вече е било там.

— Миналия уикенд видях „козел“.

— Какво си правил там миналия уикенд?

Той се показа от дрешника с кашон в ръце.

— Виждам се с баща ти в последната неделя на всеки месец. Наясно си с това.

Ръсти и Бен открай време поддържаха някаква странна форма на приятелство. Отнасяха се един към друг като връстници, независимо от разликата във възрастта.

— Не бях осъзнала, че още го правите.

— Ами… да. — Той остави кашона на леглото. Матракът хлътна от тежестта. — Ще уведомя Кийт за „тъпкач“. — Имаше предвид Кийт Койн, шеф на полицията и по-голям брат на Кен Койн. — Обеща да прати някого заради козела, но след случилото се днес… — Гласът му заглъхна, като свали капака на кашона.

— Бен. — Чарли го наблюдаваше, докато той преглеждаше папките. — Имаш ли чувството, че никога не те оставям да отговориш на въпрос?

— Не ме ли оставяш да отговоря в момента?

Тя се усмихна.

— Имам предвид, че татко даде този заплетен пример с прозореца на колата и… Тази част е без значение. В общи линии заяви, че е нужно да избираш между това да си прав и да си щастлив. Обясни ми как, преди да умре, Гама му заявила, че трябва да реши дали иска да е права, или щастлива.

Той вдигна очи от кашона.

— Не мога да разбера защо не и двете.

— Предполагам, ако си прав прекалено много пъти, в смисъл че знаеш прекалено много, или си прекалено умен и го изтъкваш пред хората… — Не беше сигурна как да се изрази. — Гама знаеше отговорите на много неща. Всъщност на всичко.

— Значи, според баща ти тя би била по-щастлива, ако се е преструвала на по-малко умна?

Чарли инстинктивно защити баща си.

— Гама го е казала, не той.

— Това ми звучи като проблем, засягащ техния брак, не нашия. — Той отпусна ръка върху кашона. — Чарли, ако се тревожиш, че си като майка ти, това не е нещо лошо. Според всичко, което съм чувал, тя е била изключителен човек.

Той беше толкова свестен, че чак й спираше дъхът.

— Ти си изключителен човек.

Той се изсмя рязко и със сарказъм. Тя беше пробвала това и преди, да се престарава да коригира поведението си на кучка, да се отнася към него като към малко дете, което се нуждае от награда за участие.

— Сериозна съм, Бен — настоя. — Ти си умен и забавен, и… — Изненаданото му изражение пресече суперлативите й. — Какво?

— Плачеш ли?

— Мамка му. — Чарли се стараеше да не плаче пред никой друг, освен пред Ленор. — Съжалявам. Правя така, откакто се събудих.

Той беше напълно застинал.

— Имаш предвид от случилото се в училището ли?

Чарли стисна устни.

— Отпреди това.

— Знаеш ли изобщо кой е този мъж?

Беше й дошло до гуша от този въпрос.

— Смисълът в това да си с непознат е, че той наистина е непознат и в идеалния свят повече не ти се налага да го виждаш.

— Добре е да го знам. — Измъкна една папка и започна да я разлиства.

Чарли се избута на колене, за да може да го погледне в очите.

— Преди никога не се е случвало. Нито веднъж. Дори не нещо близо до това.

Бен поклати глава.

— Докато бях с теб, никога не съм поглеждала друг мъж.

Той върна папката обратно в кашона и измъкна друга.

— Стигна ли докрай с него?

— Не — отговори тя, но беше лъжа. — Да, но ми се наложи да използвам ръката си и не беше нищо. Като кихане.

— Като кихане — повтори той. — Страхотно, сега всеки път щом кихна, ще си мисля как стигаш докрай с шибания Батман.

— Бях самотна.

— Самотна — повтори като ехо той.

— Какво искаш да кажа, Бен? Искам ти да ме довеждаш докрай. Искам да бъда с теб. — Помъчи се да докосне ръката му, но той я отдръпна. — Готова съм на всичко да оправя нещата. Само ми кажи какво.

— Знаеш какво искам.

Пак с брачния консултант.

— Не ни е притрябвала старомодна лицензирана социална работничка с лоша подстрижка, която да ни уведоми, че аз съм проблемът. Наясно съм, че аз съм проблемът. Опитвам се да го коригирам.

— Попита какво искам и аз ти отговорих.

— Какъв е смисълът да се ровя в нещо, случило се преди трийсет години? — Чарли въздъхна вбесено. — Знам, че съм гневна заради това, Бен. Направо съм бясна. Не се опитвам да го крия. Не се преструвам, че не се е случило. Ако бях обсебена и не млъквах на темата, тя пак би изтъкнала как нещо не е наред.

— Известно ти е, че не това каза тя.

— Боже, Бен, какъв е смисълът? Желаеш ли ме изобщо?

— Разбира се, че да. — Придоби смутен вид, все едно искаше да си вземе обратно отговора. — Защо не можеш да схванеш, че тази част е без значение?

— Не е без значение. — Тя се приближи към него. — Липсваш ми, скъпи. Аз не ти ли липсвам?

Той отново поклати глава.

— Чарли, това няма да оправи нещата.

— Може пък да ги оправи поне мъничко. — Тя отметна назад косата му. — Желая те, Бен.

Той продължаваше да клати глава, но не я отблъсна.

— Ще направя каквото пожелаеш. — Чарли приближи още. Да му се хвърли беше единственото, което не беше изпробвала. — Само кажи и ще го изпълня.

— Престани — отсече той, но не я спря.

— Желая те. — Целуна го по шията. Начинът, по който реагира кожата му на целувката й, я накара да й се приплаче. Започна да реди целувки по брадичката му и достигна ухото. — Искам да те почувствам вътре в мен?

Бен изстена леко, когато ръцете й се придвижиха надолу по гърдите му.

Тя продължи да го целува, да плъзга език по кожата му.

— Нека сляза надолу.

Той пое насечена глътка въздух.

— Може да имаш каквото пожелаеш, скъпи. Устата ми. Ръцете ми. Дупето.

— Чък. — Гласът му беше дрезгав. — Не можем…

Тя го целуна по устните и продължи, докато най-накрая той не отвърна. Устата му беше като коприна. Вкусването на езика му прати тръпки между бедрата й. Всеки нерв в тялото й пламтеше. Ръката му се насочи към гърдата й. Втвърдяваше се, но Чарли се зае да го втвърди още повече.

Бен покри дланта й със своята. В началото тя реши, че й помага, но после осъзна, че я спираше.

— О, боже. — Тя бързо се отдръпна, скочи от леглото и застана с гръб към стената, засрамена, унижена, обезумяла. — Съжалявам. Толкова съжалявам.

— Чарли…

— Не! — Тя вдигна ръце също като някой регулировчик. — Ако кажеш нещо сега, това ще е краят, а не може да е краят, Бен. Няма как да се случи. Ще е прекалено много след…

Чарли се пресече, но собствените й думи кънтяха в главата й като предупреждение.

Бен се втренчи в нея. Гърлото му се размърда, когато преглътна.

— След кое?

Чарли се заслуша в кръвта, бучаща в ушите й. Почувства се нервна, все едно стоеше на ръба на бездънна пропаст.

От телефона на Бен зазвучаха началните мотиви на мелодията от поредицата „Ченгета“, рингтонът избран от него за полицейското управление на Пайквил.

Лоши момчета, лоши момчета, какво ще правите сега…

— По работа е. Трябва да отговориш — заговори тя.

— Не, не трябва. — Той вирна брадичка в очакване.

Лоши момчета, лоши момчета…

— Кажи ми какво се случи днес — настоя.

— Присъстваше, като дадох показания.

— Затичала си по посока на изстрелите. Защо? Къде ти беше умът?

— Не затичах към изстрелите. Затичах към виковете за помощ на госпожа Пинкман.

— Имаш предвид Хелър?

— Това са точно тъпотиите в стил Опра, които би изрекъл някой терапевт. — Наложи й се да крещи, та да надвика тъпия му телефон. — Че съм се подложила на опасност, защото, когато преди трийсет години някой се е нуждаел от мен, аз съм побягнала.

— И виж какво стана! — Внезапният изблик на гняв от страна на Бен отекна в тишината.

Телефонът му беше замълчал.

Тътенът на тишината беше като от мълния.

— Какво означава това, мамка му?

Бен беше стиснал така здраво челюстта си, че тя на практика го чуваше как скърца със зъби. Той сграбчи кашона от леглото и го метна обратно в дрешника.

— За какво говориш, Бен? — Чарли се почувства немощна. Все едно че се беше случило нещо непоправимо. — Имаш предвид какво се случи тогава или какво се случи днес?

Той разместваше кашони по рафтовете.

Тя се изправи на вратата на дрешника и го блокира вътре.

— Нямаш право да пускаш бомби и после да ми обръщаш гръб.

Той не каза нищо.

Чарли дочу далечното звънене на нейния телефон, заровен дълбоко в чантата й някъде долу. Изброи петте дълги позвънявания, като сдържаше дъх в паузите и най-накрая гласовата поща се включи.

Бен продължаваше да размества кашони.

Тишината започна да става отровна. Тя беше на път отново да заплаче, защото днес само това го умееше.

— Бен? — предаде се най-накрая. — Моля те, кажи ми какво имаше предвид.

Той свали капака на един кашон. Плъзна пръст по надписаните папки. Тя реши, че ще продължи да я пренебрегва, но той отрони:

— Днес е трети.

Чарли отклони поглед. Затова Бен й беше звънял днес сутринта. По тази причина Ръсти тананикаше „Честит рожден ден“, докато тя стърчеше пред него като някоя малоумница и питаше отново и отново какво му е известно.

— Миналата седмица проверих на календара кой ден се пада, но…

Телефонът на Бен зазвъня отново. Този път не беше полицията, а нормално обаждане. Един път. Два пъти. Той отговори на третия път. Тя чуваше резките му отговори.

— Кога? — После: — Колко е зле? — Гласът му зазвуча по-плътно. — Лекарят каза ли…

Чарли опря рамо в рамката на вратата. Беше чувала вариации на това обаждане многократно преди. Някой в „Холър“ беше фраснал жена си по-силно или беше сграбчил нож, за да прекрати сбиване, а сега заместник-окръжният прокурор трябваше да отиде в управлението и да предложи сделка на първия проговорил.

— Той ще оцелее ли? — попита Бен. Отново закима. — Да. Аз ще се погрижа. Благодаря.

Чарли го наблюдаваше как прекъсна обаждането и пъхна телефона в джоба си.

— Нека позная. Някой от Кълпепър е бил арестуван — заговори тя.

Той не се обърна. Стисна ръба на рафта, все едно се нуждаеше от нещо за опора.

— Бен? — произнесе тя. — Какво има?

Бен подсмръкна. Не беше абсолютен стоик, но Чарли можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато беше виждала мъжа си да плаче. Само че сега не просто плачеше. Раменете му се тресяха. Изглеждаше опустошен от скръб.

Чарли също заплака. Сестрите му? Майка му? Себичният му баща, който беше избягал, когато Бен е бил на шест?

Тя отпусна ръка на рамото му. Той все така трепереше.

— Скъпи, какво има? Плашиш ме.

Той обърса нос. Обърна се. От очите му се стичаха сълзи.

— Съжалявам.

— Какво? — Гласът й се беше свел почти до шепот. — Бен, какво има?

— Баща ти. — Той преглътна с усилие. — Наложило се е да го транспортират по въздух до болницата. Той…

Коленете на Чарли омекнаха. Бен я улови, преди да се е строполила на пода.

Ще оцелее ли?

— Съседът ви го е открил — добави Бен. — Бил е в края на алеята.

Чарли си представи Ръсти да отива до пощенската кутия — тананикащ, маршируващ, щракащ с пръсти, — а после да се хваща за сърцето и да се сгромолясва на земята.

Каза:

— Той е толкова… — Глупав. Своенравен. Самоунищожителен. — Днес бяхме в офиса му и аз му казах, че ще си докара нов инфаркт, а сега…

— Не е било сърцето му.

— Но…

— Баща ти не е получил инфаркт. Някой го е намушкал.

Устните на Чарли се размърдаха беззвучно, преди да успее да произнесе думата:

— Намушкал? — Наложи се да я повтори, защото в нея нямаше никаква логика. — Намушкал?

— Чък, налага се да звъннеш на сестра ти.