Карин Слотър
Добрата дъщеря (6)

5

Напълно предсказуемо старият мерцедес на Ръсти не беше на паркинга, когато Ленор спря на едно празно място зад сградата. Чарли беше гледала на живо по телевизията как баща й напуска болницата. Беше се намирал на половин час от кантората, приблизително на същото разстояние като къщата на Уилсън, така че явно беше направил отклонение.

— Ръсти е на път — обърна се Ленор към Ава. Лъжа, която изричаше пред множество клиенти много пъти на ден.

Ава не даваше вид да се интересува от местонахождението на Ръсти. Челюстта й увисна, когато охранителната ролетка се плъзна зад тях. Затвореното пространство с набора му от охранителни светлини, метални решетки на прозорците и висока три и половина метра ограда по периферията с бодлива тел в горния й край изглеждаше като пропускателен пункт на строго охраняван затвор.

През годините Ръсти беше продължил да получава смъртни заплахи, защото не спираше да представлява незачитащи закона рокери, наркобандити и убийци на деца. Като към списъка се добавеха профсъюзни организации, нелегални работници и клиники за аборти, в общи линии беше успял да вбеси, кажи-речи, всички в щата. Личната теория на Чарли беше, че повечето от смъртните заплахи произтичаха от клана Кълпепър. Само минимална част идваха от порядъчни благопристойни граждани, които вярваха, че Ръсти Куин служи като дясна ръка на Сатаната.

Нямаше как да се предвиди какво биха предприели, като се разпространеше мълвата, че Ръсти представлява училищен стрелец.

Ленор паркира маздата си до субаруто на Чарли. Обърна се и погледна към Ава Уилсън.

— Ще ти покажа място, където да се освежиш.

— Имате ли телевизор?

— Може би е най-добре да не… — подхвана Чарли.

— Искам да гледам.

Чарли не можеше да откаже на възрастна жена правото да гледа телевизия. Слезе от колата и отвори вратата на Ава. В началото майката не помръдна. Взираше се в гърба на седалката пред нея с длани, отпуснати върху коленете.

— Всичко това е истинско, нали? — отрони Ава.

— Съжалявам — отвърна Чарли. — Съвсем истинско е.

Жената се завъртя бавно. Краката й приличаха на две клечки под долнището на пижамата. Кожата й беше толкова бледа, че почти прозираше на безмилостната дневна светлина.

Ленор затвори тихо вратата откъм мястото на шофьора, но изразът на лицето й даваше да се разбере, че има желание да я затръшне. Беше бясна на Чарли от мига, когато я зърна в предната спалня в дома на семейство Уилсън. Ако не бе присъствието на Ава Уилсън, би откъснала главата на Чарли и би я хвърлила навън през прозореца.

— Това не е краят — промърмори Ленор.

— Супер! — Чарли се усмихна ведро, в крайна сметка защо да не налееше още масло в огъня? Ленор нямаше какво да може да каже за нелепите действия на Чарли, което самата Чарли вече да не го беше отбелязала пред себе си. Ако съществуваше едно, в което да е ненадмината, то беше да играе ролята на свой собствен ожесточен критик.

Подаде на Ава найлоновата торбичка с дрехите, за да потърси ключа си.

— Моят ми е под ръка. — Ленор отключи стоманената предпазна решетка и я сгъна на хармоника. Масивната метална врата зад нея изискваше код и друг ключ, с който да бъде задействана гредата, минаваща напряко и заключена в двете страни на стоманената каса. На Ленор й се наложи да използва известна сила, за да завърти резето. Чу се силно прещракване, преди да успее да отвори вратата.

— Пари ли държите тук вътре, или какво? — поинтересува се Ава.

Въпросът накара Чарли да потрепери. Остави Ленор и Ава да влязат първи.

Познатият мирис на цигари си проправи път през счупения нос на Чарли. Беше забранила на Ръсти да пуши в сградата, но нареждането беше дошло с трийсет години закъснение. Той носеше вонята със себе си също като Пиг-Пен от комиксите „Фъстъци“. Без значение колко пъти почистваше и боядисваше стените и дори след като смени мокета, мирисът пак си остана.

— Насам. — Ленор отправи поредния убийствен поглед към Чарли, преди да придружи Ава до рецепцията, депресиращо тъмно помещение с метална ролетна щора, която блокираше гледката към улицата.

Чарли се запъти към своя офис. Първият й приоритет беше да звънне на баща си и да го подкани да си довлече задника. Не беше редно Ава Уилсън да седи захвърлена върху дивана им на буци и да получава цялата информация за дъщеря си от новините по кабелната телевизия.

Просто за всеки случай Чарли мина по дългия път до офиса на Ръсти, за да се увери, че не е паркирал отпред. Бялата боя на вратата му беше станала жълтеникава заради никотина. Гипсокартонът по стените и тавана беше осеян от петна. Дори по бравата имаше наслоен тънък филм. Тя дръпна надолу ръкава на блузата си, за да покрие дланта си, и се увери, че вратата е заключена.

Нямаше го.

Чарли изпусна дълга въздишка, докато крачеше към собствения си офис. Целенасочено беше предявила претенции към противоположната страна на сградата, която в предишния си живот беше помещавала администрацията на верига магазини за канцеларски материали. В безпорядъка си архитектурата на едноетажната постройка беше сходна с тази на фермерската къща. С баща й деляха обща рецепция, но нейната кантора беше напълно отделена от неговата. Други юристи идваха и си отиваха, наемаха пространството за по някой и друг месец. Университетът на Джорджия, щатската управа на Джорджия, Морхаус Колидж и университетът „Емъри“ спорадично изпращаха стажанти, които се нуждаеха от бюра и телефони. Детективът на Ръсти, Джими Джак Малкия, си беше устроил база в някогашно хранилище за материали. Доколкото хващаше Чарли, Джими Джак използваше мястото да съхранява папките си, вероятно с надеждата, че от полицията ще се замислят сериозно, преди да нахлуят в офис в сграда, пълна с адвокати.

От страната на Чарли мокетът беше по-дебел и интериорът по-приятен. Ръсти беше окачил на вратата й табела „Дюи, Пледирам и Хау“^[1], шега, свързана с факта, че тя държеше повечето си клиенти настрана от съдебната зала. Чарли не възразяваше да води дела, но мнозинството от клиентите й бяха прекалено бедни да си го позволят, а и познаваха твърде добре съдиите на Пайквил, та да си губят времето да воюват със системата.

Ръсти от своя страна би оспорвал глоба за паркиране пред Върховния съд на САЩ, стига да го допуснеха толкова далече.

Чарли зарови в чантата си за ключовете от кантората. Чантата се смъкна от рамото й. Тя зяпна. На корицата на годишника на Кели Уилсън имаше комиксово изображение на генерал Лий, защото бунтовникът беше талисманът на учебното заведение.

Адвокат от защитата, който е в притежание на физически обект при обстоятелства, уличаващи клиент в извършено престъпление, трябва да разкрие местонахождението му или да го предаде на правоприлагащите органи.

На Чарли не й убегна как беше наставлявала Хък на тема укриване на доказателства, при положение че тя стискаше под мишница годишника на Кели Уилсън.

Макар че, от друга страна, Чарли беше попаднала в правен еквивалент на експеримента Котката на Шрьодингер. Не би й било известно дали в годишника се съдържаше доказателство, докато не го отвореше. Потърси отново ключовете си. Най-лесното би било да стовари албума на бюрото на Ръсти и да го остави да се оправя.

— Да вървим. — Ленор се беше върнала и явно беше готова да си каже своето.

Чарли посочи към тоалетната през коридора. Не можеше да се справи с това с пълен мехур.

Ленор я последва вътре и хлопна вратата.

— Част от мен се чуди дали изобщо си струва да те нападам, защото си прекалено застреляна, та да ти е ясно колко си глупава.

— Моля те, вслушай се в тази си част.

Ленор заби пръст в гърдите на Чарли.

— Не ми хитрей.

В главата на Чарли се изля рогът на изобилието по отношение на находчиви отговори, но тя се сдържа. Разкопча джинсите си и седна на тоалетната. Ленор беше къпала Чарли, когато тя беше прекалено съсипана от скръб, та да се грижи за себе си. Спокойно можеше да я гледа как пишка.

— Никога не мислиш, Шарлот. Просто действаш. — Ленор кръстосваше из тясното помещение.

— Права си — съгласи се Чарли. — И знам, че си права, също както знам, че няма как да ме накараш да се чувствам по-зле, отколкото вече се чувствам.

— Няма да ти се размине така лесно.

— Това на лесно ли ти прилича? — Чарли разтвори широко ръце, та да изтъкне щетите. — Тази сутрин се озовах във военна зона. Противодействах на ченге, за да се докарам до това положение. — Посочи към лицето си. — Унижих съпруга си. Отново. Чуках се с мъж, който може да е мъченик, педофил или психопат. Преживях срив пред теб. И дори не искаш да знаеш какво вършех, като влязоха спец частите. Имам предвид, сериозно не искаш да знаеш, защото се нуждаеш от правдоподобно опровержение.

Ленор разшири ноздри.

— Видях оръжията им насочени към гърдите ти, Шарлот. Шестима мъже, всички с вдигнати автомати, всичките ги делеше едно натискане на спусъка от това да те убият, докато аз стоях отвън и кършех ръце като безпомощна старица.

Чарли осъзна, че Ленор не беше ядосана. Беше уплашена.

— Какви си ги мислеше, за бога? — не мирясваше Ленор. — Защо би рискувала живота си по този начин? Кое беше толкова важно?

— Нищо не беше толкова важно. — Срамът на Чарли се подсилваше допълнително от сълзите, търкалящи се по лицето на Ленор. — Съжалявам. Права си. Не биваше да постъпвам така. Изобщо не биваше. Аз съм идиотка и глупачка.

— Няма спор, че си точно това. — Ленор сграбчи тоалетната хартия и разви достатъчно да си издуха носа.

— Моля те, крещи ми — умоляваше я Чарли. — Не мога да понеса, като си разстроена.

Ленор отклони очи и на Чарли й се прищя да изчезне в море от самоомраза. Колко пъти беше водила същата тази дискусия с Бен? Онзи път в супермаркета, когато бутна някакъв мъж, зашлевил жена си. Случая, при който едва не беше сгазена от кола, докато помагаше на закъсал шофьор. Опълчваше се на представители на клана Кълпепър всеки път, като ги срещнеше в града. Ходеше в „Холър“ посред нощ. Посвещаваше дните си да защитава отрепки, пристрастени към метамфетамини и безжалостни престъпници. Бен твърдеше, че паднат ли й точните обстоятелства, Чарли би се хвърлила с главата напред към циркуляр.

— Не можем и двете да плачем — отбеляза Ленор.

— Аз не плача — излъга Чарли.

Ленор й подаде ролката тоалетна хартия.

— Защо мислиш, че този човек е психопат?

— Не мога да ти кажа. — Чарли закопча джинсите си, а после отиде до мивката да си измие ръцете.

— Трябва ли да се тревожа, че се връщаш към преди?

Чарли не желаеше да мисли за преди.

— Охранителните камери имат сляпо петно.

— Бен ли ти го каза?

— Наясно си, че с Бен не обсъждаме случаи. — Чарли почисти мишниците си с мокра салфетка. — Телефонът ми е у психопата. Трябва да го изключа и да го заменя с нов. Днес пропуснах две изслушвания.

— Съдът затвори врати в мига, когато се разпространи новината за стрелбата.

Чарли си припомни, че това беше стандартна процедура. Преди веднъж беше имало фалшива тревога. И тя като Ава Уилсън срещаше трудности да приеме, че нещо от това е реално.

— В пластмасовата кутия на бюрото ти има два сандвича. Ще отида до магазина за телефони, ако ги изядеш — заяви Ленор.

— Договорихме се — съгласи се Чарли. — Чуй, съжалявам за днес. Ще се помъча да бъда по-добра.

Ленор завъртя очи.

— Да бе.

Чарли изчака, докато вратата се затвори, преди да продължи с почистването си в стил работещо момиче. Докато го правеше, изучаваше лицето си в огледалото. С всеки час изглеждаше все по-зле. Под двете очи имаше синини, които я караха да изглежда като жертва на домашно насилие. Основата на носа й беше тъмночервена и обезформена от предишното счупване.

— Ще престанеш да бъдеш идиотка — заяви на отражението си.

Изражението й издаваше също такава подозрителност като това на Ленор.

Чарли се върна пред кантората си. Пусна чантата на пода, за да изрови ключовете. После трябваше да намери начин да напъха всичко обратно вътре. Чак след това осъзна, че Ленор вече беше отключила, защото тя винаги беше две крачки напред. Чарли хвърли чантата си на канапето до вратата. Включи осветлението. Бюрото й. Компютърът й. Столът й. Усещането да е сред познати неща беше приятно. Офисът не беше нейният дом, но тя прекарваше повечето време тук, особено откакто Бен се изнесе, така че беше почти същото като дом.

Излапа един от сандвичите с фъстъчено масло и желе, оставени й от Ленор на бюрото. Прегледа набързо съдържащото се във входящата й поща на компютъра и отговори на имейлите, питащи дали е добре. Беше редно да си прослуша гласовата поща, да звънне на клиентите си и да провери в съда за кога са отложени изслушванията й, но беше прекалено нервна, за да се концентрира.

Хък едва ли не беше признал, че е взел от местопрестъплението оръжието на убийствата.

Но защо?

Всъщност по-уместният въпрос беше как?

Револверът не беше нещо дребно и предвид, че беше оръжие на убийство, от полицията биха започнали да го издирват почти незабавно. Как го беше измъкнал от сградата Хък? В панталоните си? Дали го беше пъхнал в медицинската чанта на разсеян парамедик? Чарли предполагаше, че полицията на Пайквил беше проявила уважение към личното пространство на Хък. Не претърсваш невинен цивилен, когото си прострелял по грешка. Също така Хък беше изтрил клипа, заснет от Чарли, с което доказа, че е изцяло на тяхна страна — доколкото господин Хъкабий вярваше в заемане на страна.

Но агенти Дилия Уофорд и Луис Ейвъри нямаха причина за подобна лоялност към господин Хъкабий. Нищо чудно, че го бяха въртели на шиш четири часа, докато огнестрелната рана в ръката му бавно е кървила. Вероятно са заподозрели, че той е задигнал оръжието, точно както са заключили, че местните ченгета трябва да са пълни идиоти, за да му разрешат да напусне сградата без претърсване.

Да излъжеш агент на ФБР можеше да ти докара до пет години във федерален затвор и 250 хиляди долара глоба. Ако отгоре на това се добавеше унищожаване на доказателство, лъжа с цел възпрепятстване на разследването и вероятността Хък да бъде обвинен за съучастничество след извършването на двойно убийство, той вече никога нямаше да работи в училище или някъде изобщо.

И всичко това усложняваше нещата за Чарли. Освен ако не желаеше да съсипе живота му, щеше да се наложи да открие начин да каже на баща си за оръжието, без да замесва Хък. Беше й известно как би подходил Ръсти, надушеше ли кръв. Хък беше от типа добросъвестен хубавец, отдаден на добри дела, точно какъвто съдебните заседатели биха схрускали на една хапка. Военното му досие и изборът му на благородна професия нямаше да имат тежест, ако свидетелстваше в оранжев затворнически гащеризон.

Погледна към часовника над канапето. Беше 2,16 часа следобед.

Този ден беше също като някаква безкрайна сфера.

Чарли отвори на компютъра си нов документ в уърд. Щеше да запише всичко, което си спомняше, и да го предаде на Ръсти. Той най-вероятно вече беше чул версията на Кели Уилсън. Чарли можеше поне да го уведоми каквото бе казала на следователите.

Ръцете й се поколебаха над клавиатурата, но не започна да набира. Наблюдаваше мигащия курсор. Не знаеше откъде да започне. Очевидно от самото начало, но именно то беше трудната част.

Ежедневната рутина на Чарли обикновено беше непоклатима. Ставаше в пет. Хранеше различните видове животни. Излизаше за крос. Вземаше душ. Закусваше. Отиваше на работа. Прибираше се у дома. Сега, като Бен го нямаше, вечерите й бяха запълвани от изчитането на случаи, гледането на безсмислени телевизионни програми и следенето на часовника да стане приличен час за лягане.

Днес не се беше случило така и щеше да се наложи Ръсти да научи причината за това.

Най-малкото, което можеше да стори Чарли, беше да издири малкото име на Хък.

Отвори браузъра на компютъра си. Потърси преподавателския състав на прогимназия Пайквил.

Малкото пъстроцветно колелце започна да се върти. Най-накрая на екрана се изписа нещо: „Уебсайтът не реагира“.

Опита се да пропусне началната страница, като изписваше различни катедри, имена на учители, дори училищния вестник. Всички показваха едно и също съобщение. Сървърите на образователния отдел на община Пайквил нямаха капацитета да се справят със стотиците и дори хилядите любопитни, опитващи се да получат достъп до уебсайта им.

Отвори нова страница. Написа „Хъкабий Пайквил“.

— Скапана работа — промърмори Чарли. Гугъл я питаше дали е имала предвид Хъкълбери.

Първият сайт беше вписване в Уикипедия, което посочваше, че това е националният плод на щата Айдахо. След това имаше няколко статии за училищни настоятелства, които се опитваха да забранят „Хъкълбери Фин“. Най-отдолу на страницата Ърбън Дикшънъри уведомяваше, че „Аз съм твоят Хъкълбери“ е жаргон от деветнайсети век за „Аз съм твоят човек“.

Чарли почука с пръст по мишката. Беше редно да погледне CNN или MSNBC, или дори „Фокс“, но не можеше да се накара да набере имената на новинарските сайтове. Беше минал цял час, без в главата й да беше изниквала поредица от образи. Нямаше желание да приканва обратно пороя от лоши спомени.

И без друго случаят си беше на Ръсти. Чарли сигурно щеше да бъде призована като свидетел и да потвърди историята на Хък, но това би предоставило на съдебния състав малко парченце от пъзела.

Ако някой знаеше повече, това беше госпожа Пинкман. Стаята й беше директно срещу мястото, където вероятно беше стояла Кели, когато е започнала стрелбата. Джудит Пинкман трябва да е била първата на сцената на местопрестъплението. Заварила е мъжа си мъртъв. Луси умираща.

Моля ви, помогнете ни!

Чарли още чуваше писъците на жената да кънтят в ушите й. Четирите изстрела вече бяха произведени. Хък беше завлякъл Чарли зад шкафа с папки. Той звънеше на полицията, когато тя чу още два изстрела.

Чарли беше изумена от внезапната яркост на спомена.

Шест изстрела. Шест патрона в револвера.

В противен случай Джудит Пинкман би била гръмната в лицето, като е отворила вратата на класната си стая.

Чарли вдигна очи към тавана. Мисълта беше пробудила стар образ, който не желаеше да вижда.

Трябваше да се махне от това място.

Взе пластмасовата кутия с втория сандвич с фъстъчено масло и желе и тръгна да потърси Ава Уилсън. Чарли беше сигурна, че Ленор вече е предложила храна на Ава — притежаваше този типично южняшки импулс да храни всеки, когото срещне, — точно както беше сигурна, че Ава е прекалено стресирана, за да се храни, но не искаше жената да е сама за прекалено дълго.

В зоната на рецепцията Чарли завари твърде позната картинка: Ава Уилсън на дивана пред включен телевизор с прекалено усилен звук.

— Искаш ли втория ми сандвич? — попита я.

Ава не отговори. Чарли тъкмо се канеше да повтори въпроса, когато осъзна, че очите на Ава бяха затворени. През устните й се разнасяше леко свистене заради дупката на мястото на един липсващ зъб.

Чарли не я събуди. Стресът си имаше начин да накара тялото ти да се изключи, когато не можеше да поеме повече. Ако този ден Ава Уилсън щеше да има миг покой, това щеше да е той.

Дистанционното управление беше на масичката. Чарли така и не питаше защо то вечно лепнеше. Повечето бутони не работеха. Останалите заяждаха. Бутонът за включване и изключване изобщо не реагираше. Този за звука беше изчезнал — на мястото му беше останало празно правоъгълниче. Тя приближи към апарата, за да провери дали не съществува друг начин да го изключи.

На екрана новините бяха в период на застой, нямаше реална информация за съобщаване, така че бяха събрали група анализатори и психиатри, които да бистрят какво е възможно да се е случило, какво евентуално си е мислела Кели, защо изобщо е сторила каквото е сторила.

— И налице е прецедент — отбеляза една красива блондинка. — Ако си спомняте песента на „Бумтаун Ратс“ от…

Чарли тъкмо се канеше да изтръгне кабела от стената, когато водещият прекъсна психиатърката.

— Имаме горещи новини. Ще се прехвърлим на пресконференцията, течаща на живо в Пайквил, Джорджия.

Картината се смени и този път пред погледа й беше подиум, устроен на познато на вид място. Кафетерията в полицейското управление. Бяха разчистили масите и бяха окачили на стената синьо знаме с логото на Пайквил.

Зад подиума стоеше набит мъж, облечен в омачкани кафеникави панталони и риза. Погледна вляво и камерата се прехвърли на Кен Койн, който имаше раздразнен вид, като му махна да започва.

Очевидно Койн беше искал да е пръв на сцената.

Мъжът смъкна микрофона надолу, после го вдигна нагоре и накрая го свали обратно долу. Наведе се и устните му се озоваха прекалено близо.

— Аз съм Рик Фейхи — заговори. — Луси Алегзандър беше… — Гласът му пресекна. — Аз съм чичото на Луси Алегзандър. — Обърса сълзите си с опакото на ръката. Лицето му беше червено. Устните му бяха прекалено розови. — Семейството ме помоли да… — Фейхи извади сгънато листче от тетрадка от задния си джоб. Ръцете му трепереха толкова силно, че листът запърха като от внезапен вятър. Най-накрая Фейхи успя да разпъне листа пред себе си и продължи: — Семейството ме помоли да прочета следното изявление.

Чарли хвърли поглед към Ава. Тя все така спеше.

— „Луси беше прекрасно дете — зачете Фейхи. — Беше креативна. Обичаше да пее и да играе с кучето си Шаги. Беше в класа по изучаване на Библията на госпожа Дилард в баптистката църква и обичаше да чете евангелието. Прекарваше летата си във фермата на баба си и дядо си в Елиджей, където им помагаше да берат ябълки…“ — Измъкна носна кърпа от задния си джоб и попи потта и сълзите от кръглото си лице. — „Семейството се уповава на Бог да ни помогне през този тежък момент на изпитание. Молим да присъстваме в мислите и молбите на цялата ни общност. Също така бихме желали да изразим надеждата си, че полицейското управление на Пайквил и окръжната прокуратура на Дикърсън в лицето на господин Кен Койн ще сторят всичко по силите си, за да има справедливо възмездие за… — Гласът му отново пресекна. — … убийцата на Луси.“ — Вдигна очи към репортерите. — Кели Уилсън е именно това. Хладнокръвна убийца.

Фейхи се обърна към Кен Койн. Двамата размениха тържествени кимания във връзка с обещание, което вероятно беше дадено.

— Междувременно семейството ни иска да помоли медиите и всички останали да уважат правото ни на уединение — продължи Фейхи. — Погребението не е организирано все още. — Фокусът му се прехвърли в далечина, отвъд множеството микрофони и камери. Дали си мислеше за погребението на Луси и как на родителите й щеше да им се наложи да изберат ковчег с детски размери, та да погребат дъщеря си?

Тя беше толкова дребничка. Чарли си спомняше ясно колко крехка беше почувствала ръката на момиченцето в своята.

— Господин Фейхи! — обади се един от репортерите. — Можете ли да ни кажете…

— Благодаря. — Фейхи се отдръпна от подиума. Кен Койн го потупа по ръката, докато се разминаваха.

Чарли наблюдаваше как шефът на мъжа й стисна здраво катедрата от двете страни, все едно на път да я содомизира.

— Аз съм Кен Койн, окръжен прокурор — обяви пред тълпата. — Тук съм да отговоря на въпросите ви на тема разследването на това отвратително убийство. Не се заблуждавайте, дами и господа, ще настояваме на око за око в това ненадминато…

Чарли изключи телевизора от контакта. Обърна се, за да се увери, че Ава не се е събудила. Жената беше все в същата поза, все така облечена в пижамата си. Торбичката с дрехи беше на пода до краката й. Чарли се мъчеше да си спомни дали имаха някъде одеяло, когато задната врата се отвори със замах и после се затръшна.

След цялата тази дандания в сградата влезе само Ръсти.

За късмет, шумовете не бяха събудили Ава. Тя само се размърда на дивана и обърна глава на една страна.

Чарли остави сандвича на масичката и се запъти да открие баща си.

— Шарлот? — прогърмя гласът му. Тя чу да се отваря вратата на офиса му. Бравата вече беше издълбала дупка в стената. Той никога не пропускаше възможността да вдигне шум. — Шарлот?

— Тук съм, тате. — Спря на прага. Кабинетът му беше така претрупан, че вътре нямаше къде да се застане. — Ава Уилсън е в рецепцията.

— Добро момиче. — Той не вдигна очи от книжата в ръцете си. Ръсти беше нервняк и човек на половинчатите неща, никога не се съсредоточаваше напълно върху едно. Дори сега потропваше с крак, четеше, тананикаше спонтанно и водеше нещо, наподобяващо разговор. — Как е тя?

— Не е в цветущо състояние. Задряма преди малко. — Чарли говореше на върха на главата му. Той беше на седемдесет и четири и прошарената му коса още беше гъста, но отстрани я носеше прекалено дълга. — Трябва да действаш бавно с нея. Не съм сигурна доколко схваща.

— Ясно. — Той си отбеляза нещо на листа. Кокалестите пръсти на Ръсти държаха химикалката по същия начин като цигара. Всеки, който разговаряше с него по телефона, очакваше, че ще изглежда като нещо средно между полковник Сандърс и наперения анимационен петел Фогхорн Легхорн. Не беше така. Ръсти Куин беше висок като върлина мъж, но не по същия начин като Бен, защото Чарли би се хвърлила от върха на планина, преди да се омъжи за някой като баща си.

Като се изключеше високият им ръст и неспособността им да изхвърлят старо бельо, между двамата мъже в живота й нямаше други сходства. Бен беше надежден, но като спортен миниван. Ръсти беше булдозер с индустриални размери. Въпреки двата инфаркта и двойния байпас с готовност продължаваше да угажда на пороците си: бърбън, пържено пиле, цигари „Кемъл“ без филтър, шумни разправии, въвличането на Бен в дълбокомислени дискусии, бира и мандраджийски сирена.

Всъщност Чарли осъзна, че налице беше ново сходство между тях: днес и на двамата им беше трудно да я погледнат.

— Какво представлява тя? — поинтересува се Чарли.

— Момичето ли? — Ръсти записа още нещо, като тананикаше все едно химикалката притежаваше някакъв вид ритъм. — Крехко дребосъче. Койн сигурно се е подмокрил. Съдебните заседатели ще се влюбят в нея.

— Семейството на Луси Алегзандър може и да има да каже нещо по въпроса.

— Оборудван съм за битка.

Чарли заби палеца на крака си в мокета. Не съществуваше нещо, което той да не е способен да обърне в съревнование.

— Би могъл да се пробваш да сключиш сделка с Кен, да отстраниш смъртната присъда от играта.

— Да бе — отвърна той, защото и на двамата им беше ясно, че Кен не би приел сделка. — Струва ми се, че си имаме работа с еднорог.

Чарли отметна рязко глава нагоре. Еднорог беше тяхната дума за невинен клиент; рядко митично създание, съзирано от малцина.

— Няма как да си сериозен.

— Разбира се, че съм сериозен. Защо да не съм?

— Аз бях там, тате. — Идваше й да го разтърси здраво. — Озовах се насред всичко това.

— Бен ми звънна да ме запознае набързо със случилото се. — Изкашля се в свивката на ръката си. — Както звучи, имала си трудно изживяване.

— Това е грандиозно подценяване на ситуацията.

— Прочут съм със способността си да завоалирам. — Чарли го наблюдаваше как прехвърля книжата в ръцете си. Тананикането се поднови. Тя преброи до трийсет, преди той най-накрая да я погледне над очилата си за четене. Остана блажено смълчан за още десет секунди, а после на устните му цъфна усмивка. — Синините ти си ги бива, кораво момиче. Изглеждаш като същински бандит.

— Бях фрасната с лакът в лицето.

— Вече поръчах на Койн да държи в готовност чековата си книжка.

— Не подадох оплакване.

Той не спираше да се усмихва.

— Добра идея, миличка. Изчакай, докато нещата се уталожат. Никога не подритвай лайно в горещ ден.

Чарли покри очите с длан. Беше прекалено уморена за цялата тази въртележка.

— Татко, трябва да ти кажа нещо.

Думите й останаха без отговор. Свали ръка.

— Причината да бъдеш в училището днес сутринта ли? — попита Ръсти. Сега вече нямаше проблем да гледа към Чарли. Погледите им се сключиха за изключително кратък, но смущаващ миг, преди тя да отклони своя.

— Е, сега знаеш, че аз знам.

— Бен ли ти каза?

Той поклати глава.

— Удоволствието беше на Кени Койн.

Чарли не възнамеряваше да се извинява пред баща си.

— Ще запиша всичко от сутринта, което успея да си спомня, всичко, което казах на агента от Бюрото за разследвания на щата Джорджия, която сне показанията ми. Името й е Дилия Уофорд. Имам визитката й. Също така тя е разпитала и другия свидетел заедно с агент на име Ейвъри или Аткинс. Бен беше в стаята заедно с мен. Мисля, че през повечето време Койн беше отвъд огледалото в съседното помещение.

Ръсти се увери, че е приключила, преди да каже:

— Шарлот, приемам, че ако не си добре, би ме уведомила.

— Ръсел, приемам, че си достатъчно умен да извлечеш тази информация от суровия материал.

— Ало, познат импас. — Той остави книжата върху бюрото. — Последния път като се пробвах да отгатна настроението ти, пощенската марка първа класа струваше двайсет и девет цента и ти спря да ми говориш за шестнайсет дни и осемнайсет часа.

Чарли отдавна беше изгубила воля да преговаря за съчувствието му.

— Чух, че имало пропадък в записите от училищните охранителни камери.

— Откъде се сдоби с това сведение?

— От едно място.

— Докато беше там, случайно да се добра и до нещо друго?

— Притеснени са за оръжието на убийството. В смисъл че май не знаят къде се е озовало в крайна сметка.

Веждите му подскочиха.

— Това е нещо сериозно.

— Само допускане е — отвърна Чарли, тъй като не желаеше да го насочва по следите на Хък. — Агентката ми зададе много въпроси за това къде е било, кога съм го видяла за последно, у кого е било, кога/какво/къде. Револвер. Не съм сто процента сигурна, но мисля, че беше с шест патрона.

Ръсти присви очи.

— Има и още нещо, нали? Ако ми е позволено да екстраполирам.

Чарли се обърна с ясното съзнание, че той ще я последва. Беше прекосила половината сграда, когато дочу тежките му стъпки зад гърба си. Имаше широк и бърз разкрач, защото смяташе, че ходенето се брои за кардио. Дочу да барабани с пръсти по стената. Тананикаше нещо, което звучеше като „Честит рожден ден“. Единственият случай, в който Чарли виждаше баща си напълно неподвижен, беше в съдебната зала.

Чарли откри чантата си на дивана в кабинета й. Измъкна от нея годишника.

Ръсти застина, затаил дъх.

— Какво е това?

— Годишник. Понякога му казват албум на випуска.

Той скръсти ръце върху гърдите си.

— Нужно е да си малко по-конкретна със старото си татенце.

— Купуваш го от училището в края на учебната година. Съдържа снимки на класовете и клубовете. Хората записват по страниците неща от сорта на „Никога няма да те забравя“ или „Благодаря, задето ми помогна по биология“. — Повдигна рамене. — Тъпа работа. Колкото повече подписи събереш, толкова по-популярен си.

— Това обяснява защо така и не си носила такъв у дома.

— Ха-ха.

— Та популярно ли е било нашето момиче? — поинтересува се той. — Непопулярно?

— Не съм го отваряла. — Чарли размаха албума пред лицето на Ръсти, за да му даде да разбере, че трябва той да го стори.

Той задържа ръцете си скръстени, но тя забеляза, че у него се задейства нещо, същото, което се задействаше, като се намираше в съдебната зала.

— Къде беше открито това? — попита я.

— В дрешника на Кели Уилсън в дома й.

— Преди влизането в сила на заповедта за обиск?

— Да.

— Някой от правоприлагащите органи съобщавал ли ти е, че ще има издадена заповед за обиск?

— Не.

— Майката…

— Ава Уилсън.

— Ава Уилсън ли ти го предаде?

— Не.

— Тя твоя клиентка ли е?

— Не, и благодаря, задето се опита да допринесеш да си изгубя лиценза.

— Би разполагала с най-добрия адвокат в страната, който да се увери, че ще го задържиш. — Ръсти кимна към годишника. — Отвори го вместо мен.

— Вземи го или ще го пусна на пода.

— Дявол го взел, караш майка ти да ми липсва истински. — Гласът на Ръсти потрепна странно. Рядко споменаваше Гама и ако се случеше, то беше само за да осъществи сравнение не задължително в полза на Чарли. Пое годишника от нея и й отдаде почит. — Хиляди благодарности.

Тя проследи с поглед преувеличената му маршова стъпка.

— Хей, гадино — провикна се Чарли.

Ръсти се обърна и се ухили, докато изминаваше пътя си обратно до нея. Отвори годишника с претенциозен жест. Вътрешната страна на корицата беше запълнена с ръкописни бележки, някои с черно мастило, други със синьо и няколко с розово. Различни почерци. Различни подписи. Ръсти отгърна страницата. Още различни цветове химикалки. Още послания.

Ако Кели Уилсън е била самотница, значи е била най-популярната самотница в училището.

— Извини ме, госпожичке — обади се Ръсти. — Нали не потъпквам скрупулите ти, ако те помоля да ми прочетеш това-онова? — Почука слепоочието си. — Не си нося очилата.

Чарли му направи знак да обърне албума. Прочете първото попаднало й изречение, ъгловат почерк, който създаваше усещането, че принадлежи на момче.

— „Благодаря за свирката. Скапанячка.“ — Вдигна очи към баща си. — Иха.

— Няма спор, иха. — Ръсти не се поддаваше на шок. Чарли се беше отказала да пробва преди години. — Продължавай.

— „Ще те изнасиля, кучко.“ Няма подпис. — Очите й зашариха по страниците. — Друга закана за изнасилване. — „Ще приложа малко содомия на задника ти, кучко.“ Содомия е написано с „у“.

— Първата или втората сричка?

— Втората. — Потърси нещо записано с розово с надеждата момичетата да се окажеха по-малко зло. — „Ти си шибана курва. Мразя те и искам да умреш. Шест удивителни. О. М. С. Минди Зоуада.“

— О. М. С.? — попита Ръсти.

— Обаждай ми се.

— Колко прочувствено.

Чарли прегледа набързо останалите бележки, които бяха също толкова нецензурни като първите няколко.

— Все такива са, татко. Наричат я уличница, коментират предишен секс, настояват за секс или заявяват, че ще я изнасилят.

Той обърна на следващата страница, която беше оставена празна, та съучениците да могат да добавят още записки. Нямаше такива. По-голяма част от листа беше запълвана от гигантски пенис и тестиси. Най-отгоре имаше рисунка на момиче с гъста коса и ококорени очи. Устата й беше отворена. Към нея сочеше стрелка и беше изписано „Кели“.

— Бавно започва да се оформя картинка — заключи Ръсти.

— Продължавай.

Той отгърна следващите страници. Още рисунки. Още нецензурни послания. Няколко закани за изнасилване. Снимката на класа също беше осквернена; този път пенисът, сочещ към устата й, еякулираше.

— Явно са го предавали из училището — отбеляза Чарли. — Стотици деца са взели участие.

— На колко мислиш, че е била, като се е случило това?

— На дванайсет или тринайсет.

— И го е пазила през цялото това време. — Провлече думата „цялото“, все едно за да провери как би звучала в съда. Чарли не можеше да критикува изпълнението му. Албумът в ръцете му беше пример за смекчаващ вината фактор.

Кели Уилсън не просто беше тормозена в училище. Сексуалната агресивност в бележките от съучениците й сочеше за нещо дори по-зловещо.

— Майката каза ли, дали момичето е било насилвано сексуално? — попита Ръсти.

— Майката смята, че момичето е прекалено чувствително.

— Добре — продължи Ръсти. — Значи, ако се е случило нещо, възможно е да фигурира в училищното й досие или има някой в окръжната прокуратура, когото би могла да попиташ…

— Не — бързо го сряза Чарли. — Можеш да накараш Ава да изиска копие от училищното й досие, а също така можеш да отправиш запитване към съда за малолетни за евентуално дело.

— Ще направя точно това.

— Нужен ти е наистина добър компютърен специалист — добави Чарли. — Някой, който да може да осъществи разследване на профили в социалните мрежи. Ако в проекта годишник са били въвлечени достатъчно хлапета, възможно е дори да съществува отделна страница във Фейсбук.

— Не ми трябва човек. Вече си имам CNN.

Имаше право. Медиите сигурно вече имаха свои специалисти, които се ровеха в мрежата. Репортерите щяха да разговарят със съученици и учители на Кели, да издирват приятели или хора, които претендираха да са такива, и бяха склонни да застанат пред камерата, за да кажат нещо за Кели Уилсън, независимо дали истина, или лъжа.

— Отвори ли ти се възможност да провериш как е госпожа Пинкман? — попита Чарли.

— Направих опит да осъществя социална визита, но тя беше на тежки седативи. — Той изпусна дрезгаво въздух. — Достатъчно тежко е да изгубиш половинката си, но да се случи така, е самата дефиниция за мъчение.

Чарли се зае да го изучава в опит да разтълкува тона му. Вече два пъти беше споменал Гама. Тя допускаше, че вината беше нейна, като се имаше предвид участието й в събитията от сутринта. Поредната стрела, която беше пратила по посока на баща си.

— Къде ходи, след като приключи в болницата?

— Направих малко отклонение до Кенесоу, за да осъществя сателитно интервю. Довечера ще имаш удоволствието да видиш по телевизията представителния лик на татенцето си.

Ако зависеше от нея, Чарли не би припарила до телевизор.

— Ще се наложи да си внимателен с Ава, тате. Тя не схваща кой знае колко. Не съм сигурна, че е само от шока. Не включва.

— Дъщерята има същия проблем. Преценявам коефициента й на интелигентност някъде около седемдесет. — Потупа годишника. — Благодаря за помощта, скъпа моя. Бен свърза ли се с теб сутринта?

Сърцето й се сви по същия начин, както когато чу, че Бен й е звънял.

— Не, знаеш ли защо ми е звънял?

— Да.

Телефонът на бюрото й звънна и Ръсти понечи да излезе.

— Татко?

— Утре ще ти е нужен чадър. Сутринта шансовете за дъжд са шейсет и три процента. — Изтананика сносен вариант на „Честит рожден ден“ и й отдаде почест, докато отстъпваше заднешком с високо повдигане на коленете също като капелмайстор на маршируващ оркестър.

— Ще си докараш нов инфаркт — отбеляза тя.

— Ще ти се!

Чарли завъртя очи. Този човек не пропускаше да си излезе без театрален апломб. Вдигна телефона.

— Чарли Куин.

— Не би трябвало да говоря с теб — заяви Тери, най-младата от по-големите сестри на Бен. — Но исках да се уверя, че си добре.

— Добре съм. — Чарли дочуваше крясъците на близнаците й на фона. Бен ги наричаше „женския и мъжкия племенник“. — Бен каза, че ви е звънял днес сутринта — каза на Тери.

— Беше доста разстроен.

— Заради мен или от мен.

— Това е траеща девет месеца мистерия.

Всъщност не, но на Чарли й беше ясно, че каквото и да споделеше с Тери, то щеше да бъде предадено на Карла и Пеги, а те пък щяха да го изпеят пред майката на Бен, така че задържа устата си затворена.

— Там ли си? — попита Тери.

— Съжалявам, на работа съм.

Тери не схвана намека.

— Когато Бен се обади, замислих се колко странно говори за нещата. Налага се да ръчкаш ли, ръчкаш, още и още и тогава може би най-накрая той ще каже как през 1998 година съм му откраднала пържено картофче от чинията и това е наранило чувствата му.

Тя продължи да говори, но Чарли се изключи за гласа й и вместо това слушаше как децата се опитват да се избият взаимно. Веднъж преди Чарли се беше заплитала в мрежите на злобните сестри на Бен, защото ги беше приела за чиста монета, вместо да се досети, че съществуваше причина Бен да ги вижда само в Деня на благодарността. Бяха властни безмозъчни жени, които се опитваха да командват Бен със стоманен юмрук. Вече бил постъпил в колежа, когато осъзнал, че на мъжете им е разрешено да уринират прави.

— А после говорих с Карла за случващото се между вас двамата — продължаваше Тери. — Няма абсолютно никаква логика. Знаеш, че той те обича. Прихванало го е нещо обаче и не казва нито дума. — Спря за момент, за да кресне на децата си, и подхвана наново разговора, където го беше прекъснала. — Бени казвал ли ти е нещо до този момент? Посочи ли ти някакви причини?

— Не — излъга Чарли и си помисли как ако изобщо познаваха Бен, биха се досетили, че не би си тръгнал, без да изложи причини.

— Продължавай да го ръчкаш. Обзалагам се, че не е нищо кой знае какво.

Случаят не беше такъв.

— Бедата му е, че е прекалено чувствителен. Разказвал ли ти е за онзи път в „Дисниленд“, когато…

— Всичко, което можем да сторим, е да се потрудим по въпроса.

— Трябва да се трудите по-усилено — отсече тя. — Девет месеца са прекалено дълго време, Чарли. Онзи ден Пеги казваше как е износила цяло бебе за девет месеца и защо вие не можете да стигнете до… По дяволите.

Чарли почувства как затяга хватка около слушалката.

— По дяволите — повтори Тери. — Нали знаеш, че не мисля, преди да говоря. Такава съм си аз.

— Всичко е наред, честна дума. Не се тревожи. Чуй, на другата линия ми звъни клиент. — Чарли говореше прекалено бързо, та другата жена да не успее да вметне и дума. — Много благодаря, че се обади. Моля те, предай поздравите ми на останалите и ще се чуем пак.

Чарли тресна телефона.

Отпусна глава в ръцете си. Най-лошото на това обаждане му беше, че тази вечер нямаше да може да се сгуши с Бен в леглото, да отпусне глава на гърдите му и да му разкаже като каква противна кучка се е проявила сестра му.

Чарли се отпусна обратно на стола си. Установи, че Ленор беше спазила своята част от сделката. Към компютъра й беше включен на зареждане чисто нов айфон. Чарли натисна бутона, за да събуди екрана. Изпробва 1-2-3-4 за парола, но не беше приета. Въведе рождения си ден и телефонът се отключи.

Първото, което отвори, беше списъкът й с гласова поща. Едно съобщение от Ръсти от сутринта. Няколко съобщения от приятели в часовете след стрелбата.

Нищо от Бен.

Из сградата кънтеше характерното боботене на Ръсти. Отвеждаше Ава Уилсън в кантората си. Чарли беше способна да отгатне точно какво казваше само по модулацията на гласа му. Произнасяше обичайната си реч. „Не е нужно да ми казваш цялата истина, но трябва да ми кажеш истината.“

Чарли се зачуди дали Ава беше способна да долови разликата. Помоли се Ръсти да не й излиза с теорията си за еднорога. Ава и бездруго вече беше затънала в свой собствен модел фалшиви надежди. Нямаше нужда Ръсти да я тласка още по-дълбоко.

Чарли щракна с мишката, за да събуди компютъра си. Браузърът още беше отворен на „Хъкълбери“. Въведе за търсене „Минди Зоуада Пайквил“.

Момичето, нарекло Кели в годишника й шибана курва, имаше страница във Фейсбук. Настройките й бяха на режим поверително, но Чарли можеше да види заглавната й снимка, която беше посветена на Джъстин Бийбър. На профилната си снимка Минди позираше като лидерка на мажоретките. Изглеждаше точно както си я беше представяла Чарли: красива, гадна и самодоволна.

Чарли прегледа списъка й с харесвани и нехаресвани неща, ядосана, задето беше прекалено стара, та да разбере половината от интересите на тийнейджърката.

Отново натисна бутона на мишката.

Чарли имаше два профила във Фейсбук: един със собственото й име и друг с фалшиво. Втория го създаде на шега. Или поне в началото си вярваше, че е шега. След като състави имейл адрес за профила и избра снимка на прасе с папийонка, най-накрая прие, че се канеше да го използва да шпионира момичетата Кълпепър, които я бяха малтретирали в гимназията. Фактът, че до една приеха поканата за сприятеляване с Айона Трейлър, доказваше като верни много от стереотипите на Чарли по отношение на интелигентността им. Странно, но също така с нея се сприятелиха далечни роднини на семейство Трейлър, които й честитяха измисления рожден ден и неизменно я призоваваха да се моли за болнави лели и далечни братовчеди.

Чарли влезе в профила си с името Трейлър и прати покана на Минди Зоуада. Беше изстрел на сляпо, но искаше да узнае какво казваше за нея сега момичето, проявило такава жестокост към Кели Уилсън. Това, че Чарли беше разпростряла дебненето си от момичетата Кълпепър към мъчителите на друго момиче, беше невроза, която щеше да анализира на по-късен етап.

Чарли минимизира браузъра. Празната страница в уърд още беше на екрана й. Нямаше какво друго да стори, та да продължи да отлага, така че се залови да пише показания за Ръсти. Представяше събитията възможно най-сухо, като си мислеше за сутринта по начина, по който би го правила със статия, прочетена във вестника. Случи се това, после това и това, а накрая това и това.

Ужасиите бяха толкова по-лесно смилаеми, ако човек отстранеше емоционалния елемент.

Епизодът в училището не се отклоняваше от казаното пред Дилия Уофорд. Файлът в уърд можеше да бъде изискан и според спомените на Чарли в него нямаше нищо различно от посоченото пред агента. Онова, което се беше променило, беше нейната убеденост. Четири изстрела, преди госпожа Пинкман да се разкрещи. Два след това.

Чарли спря да пише. Остана взряна в екрана, докато думите не се размазаха. Дали госпожа Пинкман беше отворила вратата, когато е чула първоначалните четири изстрела? Дали се беше разкрещяла, като е зърнала мъжа си и детето на пода? Дали Кели Уилсън беше изпразнила останалите два куршума в опит да застреля и нея?

Освен ако Кели не се разкриеше пред Ръсти, беше възможно да не си изяснят поредността със седмици, вероятно месеци, докато Ръсти не получеше в ръцете си съдебномедицинските доклади и свидетелските показания.

Чарли примигна, за да проясни зрението си. Натисна бутона, за да започне нов параграф, пропусна разговора си с Бен в полицейското управление и премина директно на разпита, който бе приела да й проведе Дилия Уофорд. При всичките си тъпотии относно сферата Чарли беше права за едно: изтичането на времето изостряше перспективата. И отново, убедеността беше това, което се беше променило. Щеше да се наложи да уточни някои моменти от показанията си пред агента от Бюрото за разследвания на щата Джорджия, преди да ги подпише.

Компютърът й изпиука за внимание.

TraylerLvr483@gmail.com: Минди Зоуада прие поканата ви!

Чарли увеличи страницата във Фейсбук на момичето. Заглавната снимка на Минди беше променена и на нея се виждаше запалена свещ, трепкаща на вятъра.

— О, дявол го взел — промърмори Чарли и превъртя надолу към публикациите.

Преди шест минути Минди Зоуада беше написала:

Не знам какво да правя толкова съм тъжна заради станалото мислех Кели за добро момиче предполагам можем само да се молим.

Интересно, като се имаше предвид мнението й за Кели отпреди пет години.

Чарли прегледа отговорите. Първите трима се съгласяваха с изявлението на Минди и настояваха, че са шокирани — шокирани!, — задето момичето, тормозено от цялото училище, се е пречупило. Четвъртият отговор беше на гадината в групата, защото смисълът на Фейсбук беше неизменно да има един, който да оплюе всичко, от невинна снимка на коте до клипче от рождения ден на детето ти.

Нейт Маркъс беше написал:

„аз знам какво не й наред тя е шибана пачавра дето чука целия футболен отбор и сега има СПИН.“

Чейс Лъвет беше отговорил:

„ше я обесят тази кучка как ми облиза кура само ама туй щото съм толкова секси“

Алиша Тод допълваше:

„кучката ще гори в ада кели уилсън така съжалявам за теб“

Чарли си записа всички имена, защото реши, че Ръсти сигурно щеше да иска да си поговори с тях. Ако са били в класа на Кели в прогимназията, поне част от коментиралите щяха да са над осемнайсет, което означаваше, че на Ръсти нямаше да му е нужно позволение от родителите им.

— Ленор отведе Ава Уилсън да види мъжа си.

Прозвучаването на гласа на Ръсти я накара да подскочи. Най-шумният човек на планетата беше успял да се промъкне до нея незабелязано.

— Искат да са насаме за малко, да обсъдят всичко това. — Ръсти се отпусна на дивана срещу бюрото й. Плесна коленете си с ръце. — Не знам дали могат да си позволят хотел. Предполагам, ще спят в колата. Между другото, револверът не е в жабката.

Чарли погледна часа, беше 18,38. Първо времето се беше влачило, а после беше профучало.

— Нали не си говорил с нея за евентуална невинност? — попита.

— Не. — Той се облегна на дивана с едната ръка отпусната върху възглавницата, а с другата все още потупваща по коляното. — Честно казано, не говорих с нея кой знае за какво. Записах й някои неща, които да покаже на мъжа си, какво да очакват в предстоящите седмици. Тя си въобразява, че момичето ще се прибере у дома.

— Като добър малък еднорог?

— Ами, Чарли, мечето ми, има невинни и невиновни, а помежду тях няма кой знае какво смислено. — Намигна й. — Защо не откараш старото си татенце у дома?

Шарлот мразеше да шофира до фермерската къща дори само за да го остави. Не беше влизала в ММ от години.

— Къде ти е колата?

— Наложи се да я оставя за сервиз. — Зашляпа по-силно по коляното си. — Установи ли защо ти е звънял Бен днес сутринта?

Чарли поклати глава.

— Ти знаеш ли?

Той отвори уста да отговори, но вместо това се ухили.

— Точно в този момент не съм в състояние да понеса шибаните ти игрички, Ръсти. Просто ми кажи истината — настоя тя.

Той изсумтя и се надигна от дивана.

— Пълната истина рядко е присъща на някое човешко изказване изобщо.

Напусна помещението, преди Чарли да е открила нещо, което да метне по него.

Не бързаше да се срещне с него в колата си, защото независимо от разюзданото му щуране наоколо Ръсти винаги закъсняваше. Изпринтира екземпляр от показанията си. Прати го в имейл сама на себе си за в случай че пожелаеше да го прегледа у дома. Сграбчи купче папки, върху които трябваше да поработи. Провери страницата във Фейсбук за нови публикации. Най-накрая събра вещите си, заключи офиса и завари баща си да стърчи до задния вход и да пуши.

— Такова начумерено изражение върху това красиво лице — отбеляза, угаси цигарата в подметката на обувката си и пусна фаса в джоба на сакото си. — Около устата ти ще се образуват същите бръчки, каквито имаше баба ти.

Чарли метна чантата си на задната седалка на колата си и се качи. Изчака Ръсти да заключи сградата. Той донесе със себе си лъх на цигарен дим. По времето, когато излезе на пътя, се чувстваше, все едно се намираше във фабрика на „Кемъл“.

Смъкна стъклото си, вече вбесена, че й се налага да пътува до фермерската къща.

— Нямам намерение да правя коментари на тема колко е глупаво да пушиш след два инфаркта и сърдечна операция.

— Това се нарича паралипсис или от гръцки апофазис — информира я Ръсти. — Риторичен похват, при който наблягаш на дадена тема, като заявяваш, че ще кажеш малко или нищо във връзка с нея. — Потропваше ликуващо с крак. — Също така са риторични роднини с иронията, която, вярвам, познаваш от училище.

Чарли се протегна към чантата си на задната седалка и измъкна изпринтираните си показания.

— Прочети това. Тишина в колата, докато не стигнем.

— Слушам, мадам. — Ръсти извади от джоба си очилата за четене. Включи осветлението в купето. Кракът му потропваше, докато четеше първия параграф. А после престана.

Заради топлината, обгърнала лицето й, разбираше, че той се взира в нея.

— Добре. Признавам. Не му знам малкото име — обади се Чарли.

Страниците прошумоляха, когато Ръсти спусна ръка в скута си.

Тя го погледна. Беше свалил очилата си за четене. Нямаше потропване, шляпане или подскачане. Той се взираше през прозореца напълно застинал и фиксирал поглед в далечина.

— Какво не е наред? — попита тя.

— Главоболие.

Баща й никога не се оплакваше от истински неразположения.

— Заради онзи мъж ли е? — Ръсти не каза нищо, така че тя добави: — Ядосан си ми заради онзи мъж ли?

— Разбира се, че не.

Чарли почувства тревожност. При цялото й перчене не можеше да понесе да разочарова баща си.

— Утре ще науча името му.

— Не ти е работа. — Ръсти тикна очилата в джоба на ризата си. — Освен ако не планираш отново да се срещнеш с него?

Чарли долови странно напрежение зад този въпрос.

— Би ли имало значение?

Ръсти не отговори. Отново беше устремил поглед навън.

— Трябва да започнеш да тананикаш и да ръсиш глупави шеги или ще те закарам до болницата, за да се уверят, че на сърцето ти му няма нищо.

— Не за моето сърце се тревожа. — Това изявление бе изречено простичко, без обичайната цветистост и апломб. — Какво се случи между вас с Бен? — попита.

Стъпалото на Чарли едва не се отплесна от педала.

В рамките на девет месеца Ръсти не й беше задал този въпрос. Беше изчакала пет дни, за да му съобщи, че Бен си е тръгнал. Изправи се на прага на офиса на баща си да го уведоми, че Бен я е напуснал и нищо повече. И стори именно това. Ръсти кимна рязко, все едно му напомняше да се подстриже. Последвалото му мълчание беше предизвикало словесна диария, каквато Чарли не беше преживявала от девети клас. Устата й не спираше да мели. Заяви на Ръсти как се надява Бен да си е у дома до уикенда. Че се надява той да отговори на обажданията, текстовите съобщения, записите на гласовата поща и бележката, която беше оставила под чистачката на предното му стъкло.

Най-накрая, вероятно за да я накара да замълчи, Ръсти беше цитирал първата строфа от стих на Емили Дикинсън — „Надеждата е малка птица“.

— Татко… — отрони Чарли, но не успя да измисли какво друго да каже. Фаровете на насрещен автомобил просветнаха в очите й. Шарлот хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и видя как червените задни светлини се отдалечиха. Нямаше желание, но все пак каза на Ръсти: — Не се случи заради едно нещо. Бяха много.

— Може би въпросът е как ще оправиш всичко това — заключи той.

Сега вече й беше ясно, че да го обсъжда, е било грешка.

— Защо приемаш, че аз съм единствената, която може да се заеме с това?

— Защото Бен никога не би ти изневерил, нито би сторил нещо, с което умишлено да те нарани, така че трябва да е нещо, което си направила или не си направила ти.

Чарли прехапа устната си прекалено силно.

— Мъжът, с когото се виждаш…

— Не опира до виждане — тросна се тя. — Случи се веднъж. Беше първият и последен случай и никак не ми допадна…

— Заради спонтанния аборт ли е?

Дъхът на Чарли пресекна.

— Това беше преди три години. — И шест. И тринайсет. — И бездруго Бен никога не би проявил подобна жестокост.

— Това е вярно, Бен не би проявил жестокост.

Коментарът му я накара да се зачуди дали намекваше как Чарли е способна на жестокост.

Ръсти въздъхна. Нави снопчето листа в ръката си. Кракът му потропа два пъти по пода.

— Имах дълго време да размишлявам над това — заговори. — Струва ми се, онова, което обичах най-много у майка ти, беше, че тя беше трудна за обичане жена.

Чарли почувства жегване заради намекваното сравнение.

— Проблемът й, единственият й проблем, ако питаш мъжа, който я боготвореше, беше прекалената й интелигентност. — Потропа с крак на последните три думи, за да натърти. — Гама знаеше всичко и можеше да ти даде отговор, без да й е нужно да мисли и миг. Като корен квадратен от три. Просто така би ти казала… Ами, аз не знам отговора, но тя би казала…

— Едно цяло и седемдесет и три.

— Да, да — отрони той. — Или ако някой би поискал да узнае коя е най-разпространената птица на земята.

Чарли въздъхна.

— Кокошката.

— Най-смъртоносното нещо на земята?

— Комарът.

— Най-големият износ на Австралия?

— Ъъ… Желязна руда? — Тя смръщи чело. — Татко, накъде води това?

— Нека те попитам следното: какъв беше моят принос в малкия диалог, който проведохме току-що?

Чарли не схващаше накъде бие.

— Татко, прекалено съм уморена за гатанки.

— Визуална помощ… — Той се захвана да си играе с бутона за прозореца, спускаше го една идея надолу, после го качваше една идея нагоре, обратно надолу, и пак нагоре.

— Добре, твоят принос е да ме вбесиш и да ми повредиш колата — отговори тя.

— Шарлот, нека ти дам отговора.

— Добре.

— Не, драга, чуй ме какво ти казвам. Понякога, дори да знаеш отговора, нужно е да оставиш другия човек да се пробва. Ако постоянно е с усещането, че греши, никога няма да му се отвори възможност да се почувства прав.

Тя отново задъвка устна.

— Да се върнем на нашата визуална помощ. — Ръсти натисна бутона, но този път го задържа. Стъклото се смъкна чак до долу. После натисна в другата посока и то се вдигна до горе. — Гладко и лесно. Напред и назад. Все едно запращаш тенис топка на корта, само дето така не ми се налага да тичам по корта, за да ти го демонстрирам.

Чарли го чу да потропва с крак в унисон с мигача, докато завиваше вдясно към фермерската къща.

— Наистина е трябвало да станеш брачен консултант.

— Пробвах, но по някаква причина никоя от жените не се съгласяваше да се качи с мен в колата.

Сръчка я с лакът, докато тя не се усмихна неохотно.

— Помня как веднъж майка ти ми каза: „Ръсти, преди да умра, трябва да реша дали искам да съм щастлива, или да съм права“.

Чарли почувства странно бодване в сърцето, защото това беше прозвучало точно като типа заявление, каквото би направила Гама.

— Тя беше ли щастлива?

— Струва ми се, че се беше запътила натам. — Той изпусна въздух с хриптене. — Тя беше неразгадаема. Беше красива. Беше…

— Тъпкач на козел? — Фаровете на субаруто осветиха широката странична част на фермерската къща. Някой беше написал със спрей „Тъпкач на козел“ върху бялата дъсчена облицовка на фасадата.

— Смешна работа — отбеляза Ръсти. — „Козел“ е там от седмица или две. „Тъпкач“ се появи едва днес. — Шляпна се по коляното. — Много са ефективни тези момчета, не мислиш ли? Козелът вече е изтипосан. Няма нужда да се ровиш в Шекспир.

— Трябва да се обадиш в полицията.

— Ама и ти, миличка, сигурно точно от полицията са го направили.

Чарли приближи колата до кухненската врата. Прожекторите се включиха. Светлината им беше толкова силна, че можеше да бъде различен всеки стрък бурен в обраслия двор.

Нямаше желание, но все пак предложи:

— Редно е да вляза с теб и да проверя дали вътре няма някой.

— Не. — Отвори вратата със замах и изскочи навън. — Не забравяй утре да си вземеш чадър. Сигурен съм, че ще вали.

Тя проследи с поглед наперената му походка, докато крачеше към вратата. Застана на верандата, където Чарли и Сам бяха оставили чорапите и маратонките си преди всички тези години. Ръсти отключи двете ключалки и отвори рязко вратата. Вместо да влезе вътре, обърна се и й отдаде чест, напълно наясно, че беше застанал точно между думите „тъпкач“ и „козел“.

— „Стореното — сторено. Не можем го върна!“ — изкрещя той. — „А сега в леглото, в леглото…“^[2]

Чарли включи на задна.

Наистина нямаше нужда да се вадят събраните съчинения на Шекспир.