Карин Слотър
Добрата дъщеря (4)

3

Чарли седеше на пода в стаята за разпити с гръб, притиснат в ъгъла. Нямаше представа колко време беше минало, откакто я бяха довлекли в полицейското управление. Най-малко час. Все така имаше белезници на китките си. Смазаният й нос все още беше натъпкан с тоалетна хартия. Шевовете на тила й щипеха. Главата й пулсираше. Зрението й беше размазано. Стомахът й се бунтуваше. Бяха я снимали. Бяха й снели отпечатъци. Още беше облечена в същите дрехи. Джинсите й бяха осеяни с тъмночервени петна. Същият десен важеше и за фланелката й „Дюк Блу Девилс“. По ръцете й все още имаше спечена кръв, защото от мърлявото кранче в килията, в която я пуснаха да използва тоалетната, църцореше единствено тънка струя кафява вода.

Двайсет и осем години по-рано беше умолявала сестрите в болницата да й позволят да си вземе вана. Кръвта на Гама беше засъхнала върху кожата й. Всичко лепнеше. Чарли не се беше потапяла напълно във вода, откакто беше изгорена червената тухлена къща. Искаше да почувства топлината да я обгръща, да наблюдава кръвта и парченцата кости да отплават като лош сън, избледняващ в спомените й.

В действителност нищо не избледня напълно. Времето само притъпи ръбовете.

Чарли изпусна бавно въздух. Опря странично глава в стената. Затвори очи. Зърна мъртвото момиченце в училищния коридор, как цветът й се отцеди като настъпването на зима, как ръчичката й се свлече от тази на Чарли, също както ръката на Гама падна надолу.

Малкото момиченце сигурно още беше в студения коридор в училището — или поне тялото й — заедно с това на господин Пинкман. И двамата все така мъртви. Щяха да бъдат оставени на открито, незавити, незащитени, докато хората се мотаят около тях. Така подхождаха от отдел „Убийства“. Никой не помръдваше нищо, не дори дете или обичан треньор, докато всеки сантиметър от мястото не бъдеше фотографиран, каталогизиран, премерен, скициран, проучен.

Чарли отвори очи.

Всичко това беше така тъжна и позната територия: образите, които не беше в състояние да прогони от главата си, тъмните места, на които съзнанието й продължаваше да се връща отново и отново също като автомобилни гуми, износващи чакълен път.

Дишаше през устата си. Носът й пулсираше болезнено. Парамедикът беше казал, че не е счупен, но Чарли не вярваше на никого от тях. Дори докато шиеха главата й, полицаите се надпреварваха да си покрият гърбовете, репетираха на глас докладите си, като всички до един бяха съгласни, че Чарли е проявила враждебност, че сама се е хвърлила към лакътя на Грег, че телефонът е бил счупен, когато, без да иска е стъпила върху него.

Телефонът на Хък.

Господин Хъкълбери неколкократно беше изтъкнал как телефонът и съдържанието му принадлежат на него. Дори им показа екрана, та да видят как изтрива клипчето.

Докато се случваше, Чарли я болеше прекалено много, та да поклати глава, но сега го стори. Бяха простреляли Хък без никаква провокация, а той вземаше тяхната страна. Беше се сблъсквала с подобно поведение при всички полицейски звена, с които си беше имала работа.

Каквото и да ставаше, винаги се покриваха взаимно.

Вратата се отвори. Влезе Джона. Носеше два сгъваеми стола, по един във всяка ръка. Намигна на Чарли, защото сега, като беше под негов арест, я харесваше повече. В гимназията си беше същият садист. Униформата само беше вкарала система в това.

— Искам баща ми — изрече тя същото, което казваше на всеки, влязъл в помещението.

Джона отново намигна, като разгъваше столовете от двете страни на масата.

— Имам законното право на адвокат.

— Току-що разговарях с него по телефона. — Това дойде не от Джона, а от Бен Бърнард, заместник-окръжния прокурор. Едва хвърли поглед към Чарли, когато метна папка на масата и седна. — Свали й белезниците.

— Искате ли да завържа каишката й за масата? — поинтересува се Джона.

Бен приглади вратовръзката си. Вдигна очи към другия мъж.

— Казах да свалиш проклетите белезници на жена ми на мига.

Бен беше повишил глас, за да произнесе последното, но без да крещи. Никога не крещеше, поне не през осемнайсетте години, откакто Чарли го познаваше.

Джона завъртя ключовете на пръста си, за да даде ясно да се разбере, че щеше да го изпълни, когато му скимнеше на него, по негова собствена воля. Грубо откопча белезниците и ги дръпна от китките на Чарли, но шегата беше за негова сметка, защото тя беше така изтръпнала, че не почувства нищо.

Джона блъсна вратата, като напусна помещението.

Чарли се заслуша в екота от затръшването в бетонените стени. Остана да седи на пода. Чакаше Бен да каже нещо шеговито, нещо от сорта как никой не държи Бейби в ъгъла, но Бен имаше на главата си две жертви на убийство в прогимназия, склонна да посегне на живота си тийнейджърка убийца, държана под арест, и жена му седнала в ъгъла и покрита с кръв, така че тя се примири с начина, по който той отметна брадичка, та да й даде да разбере, че трябва да седне на стола срещу него.

— Кели добре ли е? — попита го.

— Пазят я да не се самоубие. Две полицайки се редуват.

— Тя е на шестнайсет — изтъкна Чарли, макар и на двамата да им беше ясно, че Кели Уилсън щеше да бъде обвиняема като възрастна. Единствената спасителна благодат за тийнейджърите — буквално — беше, че непълнолетните не подлежаха на смъртно наказание.

— Ако помоли за родител, това може да бъде тълкувано като еквивалент на искане за адвокат.

— Зависи от съдията.

— Наясно си, че татко ще уреди промяна на мястото на процеса. — На Чарли й беше известно, че баща й беше единственият адвокат в града, който би поел случая.

Осветлението над главите им проблесна по очилата на Бен, когато той отново кимна към стола.

Чарли се изправи, като се опираше на стената. Вълна на замайване я накара да затвори очи.

— Нуждаеш ли се от медицинска помощ? — попита Бен.

— Някой вече ме попита това. — Чарли не желаеше да ходи в болница. Вероятно имаше сътресение. Но все пак беше в състояние да върви, стига да задържаше поне част от тялото си в контакт с нещо стабилно. — Добре съм.

Той не каза нищо, но безмълвното „Разбира се, че си добре. Ти винаги си добре“ отекна в помещението.

— Виждаш ли? — Докосна стената с върховете на пръстите си също като акробат върху въже.

Бен не вдигна очи. Намести очилата си. Отвори папката пред себе си. Вътре лежеше самотен формуляр. Чарли не успяваше да фокусира поглед, та да разчете думите, дори когато той се зае да пише с едрия си ъгловат почерк.

— По какво обвинение съм задържана? — поинтересува се тя.

— Възпрепястване на силите на реда.

— Удобно обобщение.

Той продължи да пише. Също така продължи да не поглежда към нея.

— Вече видя какво ми причиниха, нали? — попита го тя.

Единственият звук, идващ от Бен, беше този на скърцането на химикалката му по хартията.

— Затова не ме поглеждаш сега, защото си ме видял през това там. — Кимна към двустранното огледало. — Кой още е там? Койн? — Окръжен прокурор Кен Койн беше шефът на Бен, непоносимо антипатичен тип, който виждаше всичко в черно и бяло, а в последно време и в кафяво^[1], заради нарасналия наплив на мексикански емигранти от Атланта покрай засиленото жилищно строителство.

Чарли проследи с поглед отражението на вдигнатата си ръка в огледалото, като вирна среден пръст в поздрав към окръжен прокурор Койн.

— Взех показания от девет свидетели и всички твърдят, че си била неутешима на сцената на престъплението. В хода на успокояването ти от страна на полицай Бренър, носът ти се е срещнал с лакътя му — произнесе Бен.

Щом щеше да й говори като юрист, тя щеше да се държи като юрист.

— Това ли показва клипът на телефона, или се налага да се снабдя с призовка за съдебна експертиза на всички изтрити файлове?

Бен повдигна рамо.

— Постъпи както е нужно.

— Добре. — Чарли опря длани в масата, та да успее да седне. — Сега ли идва моментът, когато предлагаш да оттеглиш обвинението за измисленото възпрепятстване, ако аз не подам оплакване за прилагане на прекомерна сила?

— Вече оттеглих обвинението за измисленото възпрепятстване. — Химикалката му се прехвърли на следващия ред. — Можеш да подадеш колкото си искаш оплаквания.

— Всичко, което искам, е извинение.

Тя дочу някакъв звук иззад огледалото, наподобяващ изсумтяване. През последните дванайсет години Чарли беше водила две изключително успешни дела от името на свои клиенти срещу полицията на Пайквил. Вероятно Кен Койн беше приел, че седи тук и брои наум парите, които ще си докара от общината, вместо да оплаква детето, издъхнало в ръцете й, или да скърби за загубата на директор, който я беше наказал с оставане след часовете, при положение че и на двамата им беше ясно как си заслужаваше да я изрита от училището.

Бен все така държеше главата си сведена. Почукваше с химикалката си по масата. Тя се постара да не си мисли как Хък беше вършил същото на бюрото си в училището.

— Сигурна ли си? — попита я.

Чарли махна към огледалото с надеждата, че Койн беше от другата му страна.

— Ако вие, момчета, бяхте в състояние просто да си признаете, като сте сторили нещо нередно, тогава като кажете, че сте сторили нещо редно, хората биха ви вярвали.

Най-накрая Бен погледна към нея. Очите му обходиха лицето й, преценявайки нараняванията. Забеляза фините линийки около устата му, когато се намръщи, и се почуди дали той беше зърнал сходни белези за стареене по нейното лице.

Бяха се запознали в юридическия факултет. Той се премести в Пайквил, за да бъде с нея. Бяха планирали да прекарат остатъка от живота си заедно.

— Кели Уилсън има право да… — подхвана тя.

Бен вдигна ръка, за да я спре.

— Известно ти е, че съм съгласен с всичко, което се каниш да кажеш.

Чарли се облегна на стола си. Наложи й се да си напомни, че никой от двама им не беше възприел манталитета на Ръсти и Кен Койн в стил „ние срещу тях“.

— Искам писмено извинение от Грег Бренър — заяви тя. — Истинско извинение, не някакви тъпотии. Не нещо от сорта „Съжалявам, че се чувстваш по този начин“, все едно съм някаква истерична жена и той не се е държал като проклет нацист.

Бен кимна.

— Дадено.

Чарли посегна към формуляра. Стисна химикалката. Думите се размазваха пред очите й, но беше изчела достатъчно свидетелски показания, та да й е известно къде да сложи името си. Надраска подписа си в долния край на листа и го плъзна обратно към Бен.

— Ще ти се доверя, че ще изпълниш своята част от сделката. Попълни показанията както желаеш.

Бен се взря надолу във формуляра. Пръстите му се поколебаха на ръба му. Не гледаше подписа й, а кървавокафявите отпечатъци, останали по белия лист.

Чарли примигна да проясни очите си. Това беше най-близкото до докосване, което бяха преживявали от девет месеца.

— Добре. — Той затвори папката. Понечи да се изправи.

— Само те двамата ли са? — попита Чарли. — Господин Пинк и малката…

— Да. — Той се поколеба, преди да седне обратно на стола. — Един от разсилните заключил закусвалнята. Заместник-директорът спрял автобусите на улицата.

Чарли нямаше желание да си мисли за щетите, които би причинила Кели Уилсън, ако беше започнала стрелбата няколко минути след звънеца, вместо няколко минути преди него.

— Ще се наложи всички да бъдат разпитани. Деца. Преподаватели. Персонал — отбеляза Бен.

Чарли знаеше, че администрацията не беше в състояние да координира толкова много разпити, а какво остава сама да сглоби тъй сериозен случай. Полицейското управление на Пайквил разполагаше със седемнайсет офицери на пълен работен ден. Бен беше един от шестимата юристи в окръжната прокуратура.

— Кен ще помоли ли за помощ? — попита тя.

— Вече са тук — отвърна Бен. — Всички просто пристигнаха. Рейнджъри. Щатска полиция. Шерифството. Дори не ни се наложи да се обаждаме.

— Това е добре.

— Да. — Той хвана с пръсти ъгълчето на папката. Устните му потрепнаха, както се случваше винаги, като дъвчеше върха на езика си. Стар навик, който никога нямаше да отмре. Чарли веднъж видя с очите си как майка му се пресегна през масата и го перна по ръката, та да го накара да спре.

— Видя ли телата? — поиска да узнае тя.

Той не отговори, но не беше нужно. Чарли знаеше, че Бен вече е видял сцената на местопрестъплението. Личеше по мрачния тон на гласа му, по отпуснатите рамене. Пайквил се беше разраснал през последните две десетилетия, но все така беше малък град, от местата, където хероинът представляваше много по-сериозна грижа от убийствата.

— Наясно си, че отнема време, но им поръчах да преместят телата при първа възможност — обясни той.

Чарли вдигна очи към тавана, за да спре сълзите. Той я беше будил дузини пъти от най-лошия й кошмар: обикновен ден, Чарли и Ръсти изпълняват нормалните си задължения в старата фермерска къща, приготвят си храна, перат и мият съдове, докато тялото на Гама гние опряно в кухненските шкафчета, защото полицията е забравила да го откара.

Сигурно беше заради парчето от зъб, открито от Чарли в дъното на шкафа, защото какво друго бяха забравили да отнесат?

— Колата ти е паркирана зад кантората ти — уведоми я Бен. — Училището е заключено. Вероятно ще остане затворено през остатъка от седмицата. Вече пристигна новинарски ван от Атланта.

— Там ли се перчи баща ми?

И двамата се поусмихнаха леко, защото им беше ясно как баща й не обичаше нищо повече от това да се види по телевизията.

— Поръча да се държиш — предаде Бен. — Като му се обадих, думите на Ръсти бяха „Поръчай на момичето да се държи“.

Което означаваше, че Ръсти не се канеше да дотича да я спасява. Че е заключил как коравата му дъщеря ще съумее да се справи някак в помещение, пълно с развилнели се ченгета, докато той изтича до къщата на Кели Уилсън да убеди родителите й да подпишат договор за хонорара му.

Когато хората заявяваха колко мразят адвокатите, Ръсти беше примерът, който им идваше наум.

— Мога да накарам някоя полицейска кола да те откара до офиса ти — предложи Бен.

— Няма да се кача при когото и да било от тези мръсници.

Бен прекара пръсти през косата си. Нуждаеше се от подстрижка. Ризата му беше омачкана. На сакото му липсваше копче. Искаше й се да мисли, че той се срива без нея, но истината беше, че немарливостта му бе присъща открай време, и беше по-вероятно Чарли да се занася с него как изглежда като бездомен битник, отколкото да извади игла и конец.

— Кели Уилсън беше под арест — настоя Чарли. — Не се съпротивляваше. В мига, когато й сложиха белезниците, те станаха отговорни за безопасността й.

— Дъщерята на Грег посещава това училище.

— Също и Кели. — Чарли се наведе напред. — Това тук не е затворът „Абу-Грейб“, ясно ли е? По закон Кели Уилсън има конституционно право на справедлив процес. Работа е на съдията и съдебните заседатели да отсъдят, а не на банда саморазправящи се ченгета, нахъсани да пребият тийнейджърка.

— Разбирам го. Всички го разбираме. — Бен заключи, че тя търсеше ефект за пред великия Оз отвъд огледалото. — Справедливото общество е законово общество. Няма как да си от добрите, ако се държиш като някой от лошите.

Цитираше Ръсти.

— Канеха се да я смелят от бой. Или нещо по-лошо — изтъкна тя.

— И ти се предложи в замяна.

Чарли почувства силно парене по дланите си. Без да мисли, остъргваше засъхналата кръв и тя се ръсеше на миниатюрни топченца. Ноктите й представляваха десет черни полумесеца.

Вдигна очи към мъжа си.

— Каза, че си взел показания от девет свидетели?

Бен кимна веднъж с неохота. Знаеше защо задава този въпрос.

Осем полицаи. Госпожа Пинкман не беше там, когато носът на Чарли беше счупен, което подсказваше, че показания номер девет бяха дошли от Хък, а това значеше, че Бен вече е разговарял с него.

— Знаеш ли? — Това беше единственото помежду им, което имаше значение точно сега, дали Бен беше научил, или не, защо е била в училището тази сутрин. Защото ако Бен знаеше, тогава и всички други знаеха, а това означаваше, че Чарли за пореден път беше открила нов уникално жесток начин да унижи мъжа си.

— Бен? — настоя тя.

Той прекара пръсти през косата си. Приглади вратовръзката си. Имаше толкова много неща, които да го издават, че никога не можеха да играят на карти заедно, дори не на някоя елементарна игра.

— Скъпи, съжалявам — прошепна тя. — Ужасно съжалявам.

Почука се за кратко и вратата се отвори. Чарли таеше надежда, че може да е баща й, но в помещението влезе по-възрастна чернокожа жена в тъмносин костюм с панталон и бяла блуза. Късата й черна коса беше прошарена тук-там. Носеше на рамо видимо много препатила голяма чанта, която беше почти толкова обемиста като онази, използвана от Чарли за работа. На шията й висеше ширит с ламинирана идентификационна карта, но Чарли не можеше да я разчете.

— Аз съм отговорният по случая специален агент Дилия Уофорд от Бюрото за разследвания на щата Джорджия. Вие сте Шарлот Куин, нали? — Протегна се да стисне ръката на Чарли, но промени решението си, като забеляза засъхналата кръв. — Снимаха ли ви?

Чарли кимна.

— За бога. — Отвори чантата си и извади пакет мокри кърпички. — Използвайте колкото са ви нужни. Мога да набавя още.

Джона се върна с още един стол. Дилия посочи към челото на масата, за да му даде да разбере, че това е мястото, където иска да седне.

— Ти ли си гадината, която не е позволила на жената да се почисти? — обърна се към Джона.

Джона не знаеше как да реагира на въпроса й. Вероятно никога не му се беше налагало да отговаря пред друга жена, освен пред майка си, а това се беше случвало много отдавна.

— Затвори вратата след себе си. — Дилия отпрати Джона и седна. — Госпожице Куин, ще приключим с това възможно най-бързо. Ще възразите ли да записвам разговора?

Чарли поклати глава.

— Действайте.

Тя натисна някакви бутони на телефона си, за да активира режима на записване, а после разопакова съдържанието на чантата си, нахвърля по масата бележници, справочници и други книжа.

Сътресението правеше невъзможно за Чарли да прочете каквото и да било от намиращото се пред нея, така че отвори пакета мокри кърпички и се хвана на работа. Първо изтърка местата между пръстите си, като отлепваше парченца чернилка, които валяха като пепел от буен огън. Кръвта се беше набила в порите й. Ръцете й изглеждаха като тези на стара жена. Внезапно я обзе изтощение. Искаше да си иде у дома. Искаше да си вземе гореща вана. Искаше да мисли за случилото се днес, да анализира всички елементи, после да ги събере, да ги натъпче в кашон и да ги качи на висок рафт, та повече никога да не й се налага да се занимава с тях.

— Госпожице Куин? — Дилия Уофорд й предлагаше бутилка вода.

Чарли почти я изтръгна от ръката на жената. До този момент не беше осъзнала, че е жадна. Половината вода изчезна, преди логичната страна на разсъдъка й да й напомни, че не е добра идея да пие толкова бързо на празен стомах.

— Извинете. — Чарли притисна длан към устните си, за да прикрие неприятното оригване.

Агент Уофорд явно се беше сблъсквала и с по-лоши неща.

— Готова ли сте?

— Записвате ли?

— Да.

Чарли извади още една кърпичка от пакета.

— Първо искам информация за Кели Уилсън.

Дилия Уофорд имаше достатъчно години стаж, та да не изглежда така ядосана, както сигурно се чувстваше.

— Прегледана е от лекар. Под постоянно наблюдение е.

Не това беше имала предвид Чарли и другата жена го знаеше.

— Съществуват девет фактора, които трябва да бъдат взети предвид, преди да се установи дали показанията на непълнолетен са…

— Госпожице Куин — прекъсна я Дилия, — да престанем да се тревожим за Кели Уилсън и да започнем да се занимаваме с вас. Убедена съм, че нямате желание да прекарате тук и секунда повече от наложителното.

Чарли би завъртяла очи, ако не се боеше, че ще си докара световъртеж.

— Тя е на шестнайсет. Не е достатъчно голяма да…

— На осемнайсет е.

Чарли спря с почистването на ръцете си. Взря се в Бен, а не в Дилия Уофорд, защото много рано през брака им двамата бяха приели, че лъжа поради премълчаване пак е лъжа.

Бен отвърна на вперения й поглед. Изражението му не издаваше нищо.

— Според акта й за раждане Кели Уилсън е навършила осемнайсет преди два дни.

— Вие… — На Чарли й се наложи да отклони поглед от Бен, защото разбитият им брак отстъпи място пред смъртната присъда. — Видели сте акта й за раждане!

Дилия прехвърли купчинка папки, докато не откри каквото търсеше. Постави лист хартия пред Чарли. Всичко, което успя да различи Чарли, беше кръглият официален на вид печат.

— Архивите на училището го потвърждават, но това официално копие ни беше изпратено по факса от здравния отдел на Джорджия. Пръстът й посочи към мястото, където явно се намираше датата на раждане на Кели. — Навършила е осемнайсет в шест и двайсет и три сутринта в събота, но законът й отпуска времето до полунощ, преди да бъде приемана като възрастен.

На Чарли й призля. Два дни. Разликата между живот с евентуална вероятност за предсрочно освобождаване за добро държание и смърт от инжекция се равняваше на четиресет и осем часа.

— Изостанала е с един клас. Може би от това идва объркването.

— Какво е правела в прогимназията?

— Все още са налице много неотговорени въпроси. — Дилия зарови в чантата си и издири химикалка. — И така, госпожице Куин, за протокола, склонна ли сте да дадете показания? Ваше право е да откажете. Наясно сте с това.

Чарли едва успяваше да проследи думите на агент Уофорд. Притисна длан плътно към стомаха си и му нареди да се успокои. Дори по някакво чудо Кели Уилсън да успееше да избегне смъртната присъда, законът на Джорджия за седемте смъртни гряха щеше да се погрижи тя никога да не излезе от затвора.

Нима това би било толкова нередно?

Тук нямаше място за двусмислия. Кели буквално беше заловена с оръжието на убийството в ръце.

Чарли сведе очи към собствените си ръце, все още окървавени от малкото момиченце, умряло в обятията й. Мъртво, защото Кели Уилсън го беше застреляла. Беше я убила. Точно както беше убила и господин Пинкман.

— Госпожице Куин? — Дилия хвърли поглед към часовника си, но на Чарли й беше ясно, че се намираше точно където трябва да бъде.

Също така й беше известно как действа правосъдната система. Никой не би разказал за случилото се от тази сутрин, без да има наум как ще прикове Кели Уилсън към кръста. Нито осемте ченгета пристигнали там. Нито Хък Хъкабий. Може би дори не госпожа Пинкман, чийто съпруг беше покосен на някакви си десет метра от вратата на класната й стая.

— Съгласна съм да дам показания — заяви Чарли.

Дилия имаше пред себе си жълт бележник за записки. Свали капачката на химикалката си.

— Госпожице Куин, първо искам да ви кажа колко съжалявам, задето сте замесена в това. Наясно съм със семейната ви история. Убедена съм, че е било трудно да станете свидетел…

Чарли изпълни въртеливо движение с ръка, за да даде знак да продължат нататък.

— Добре — съгласи се Дилия. — Следващата част обаче трябва да я кажа. Искам да знаете, че вратата зад мен не е заключена. Не се намирате под арест. Не сте задържана. Както ви уведомих и преди, свободна сте да си тръгнете по всяко време, макар че като един от малкото свидетели на днешната трагедия, доброволните ви показания биха могли да се явят като инструмента, който да ни помогне да сглобим какво точно се е случило.

Чарли отбеляза наум как жената не я предупреди, че ако излъже агент на Бюрото за разследвания на щата Джорджия, това би могло да я прати в затвора.

— Искате да ви помогна да изградите тезата си срещу Кели Уилсън.

— Просто искам да ми кажете истината.

— А аз бих могла да сторя това само доколкото тя ми е известна. — Чарли не осъзнаваше, че се държи враждебно, докато не сведе очи към ръцете си и не установи, че ги е скръстила пред гърдите си.

Дилия остави химикалката си на масата, но записващото устройство още работеше.

— Госпожице Куин, нека сме наясно, това е крайно мъчителна ситуация за всички нас.

Чарли зачака.

— Ще ви помогне ли да говорите по-свободно, ако мъжът ви напусне помещението? — попита Дилия.

Чарли стисна устни.

— Бен знае защо бях в училището днес сутринта.

Ако Дилия беше разочарована, че козът й вече е бил изигран, не позволи да проличи. Хвана химикалката.

— Тогава да започнем от този момент. Известно ми е, че колата ви е била паркирана на преподавателския паркинг източно от главния вход. Как влязохте в сградата?

— През страничната врата. Беше подпряна и отворена.

— Като паркирахте колата си, забелязахте ли, че вратата е отворена?

— Тя винаги е отворена. — Чарли поклати глава. — Имам предвид беше, когато бях ученичка там. Така пътят от паркинга до закусвалнята е по-кратък. Някога ходех до… — Гласът й пресекна, защото това нямаше значение. — Паркирах встрани и влязох през страничната врата, за която като бивша ученичка приех, че ще бъде отворена.

Химикалката на Дилия се движеше по бележника. Не вдигна очи, когато попита:

— Право в класната стая на господин Хъкабий ли отидохте?

— Обърках се. Отминах рецепцията. Беше тъмно, с изключение на лампата на господин Пинкман в дъното.

— Видяхте ли някого?

— Не видях господин Пинкман, само забелязах, че лампата му свети.

— Ами някого друг?

— Мисля, че госпожа Дженкинс, училищната секретарка, влезе в офиса, но тогава аз вече бях надалече по коридора. Осветлението се включи. Обърнах се. Бях на около трийсет метра. — Беше стояла на същото място, където Кели Уилсън беше застанала, за да убие господин Пинкман и момиченцето. — Не съм убедена, че в офиса влезе госпожа Дженкинс, но във всеки случай беше възрастна жена, която изглеждаше като нея.

— И това е единственият човек, когото сте видели? Възрастна жена, влязла в офиса?

— Да, вратите на класните стаи бяха затворени. В някои от тях имаше преподаватели, така че може да се каже, че съм видяла и тях. — Чарли задъвка устна в опит да си събере мислите. Нищо чудно, че клиентите й така често загазваха заради думите си. Чарли беше свидетел, дори не заподозрян, а вече пропускаше подробности. — Не разпознах никого от учителите отвъд вратите. Нямам представа дали са ме видели, но е твърде възможно.

— Добре, значи след това сте отишли в класната стая на господин Хъкабий?

— Да. Бях в стаята му, когато чух оръжеен изстрел.

— Оръжеен изстрел ли?

Чарли смачка мокрите кърпички върху масата на топка.

— Четири изстрела.

— Последователни ли?

— Да. Не. — Затвори очи. Помъчи се да си припомни. Бяха минали едва няколко часа. Защо всичко създаваше усещането, все едно се е случило преди цяла вечност? — Чух два изстрела, а после още два. Или може би три и после един?

Дилия държеше химикалката си във въздуха в очакване.

— Не съм сигурна за поредността — призна си Чарли, а после си напомни, че даваше показания под клетва. — Доколкото мога да си спомня, изстрелите бяха общо четири. Знам, че ги преброих. А после Хък ме повали долу. — Чарли прочисти гърло. Устояваше на потребността да погледне към Бен, да прецени как приемаше чутото. — Господин Хъкабий ме събори зад един шкаф. Предполагам за прикритие.

— Допълнители изстрели?

— Аз… — Поклати глава, защото отново не беше напълно сигурна. — Не знам.

— Да се върнем малко назад — предложи Дилия. — Само вие с господин Хъкабий ли бяхте в стаята?

— Да. Не видях никого друг в коридора.

— От колко време бяхте в класната стая на господин Хъкабий, преди да чуете изстрелите?

Чарли поклати глава за пореден път.

— Може би две до три минути.

— Значи, влизате в класната му стая, изтичат две или три минути, чувате тези четири изстрела, господин Хъкабий ви поваля долу и после?

Чарли повдигна рамене.

— Затичах.

— Към изхода ли?

Чарли стрелна Бен с очи.

— Към изстрелите.

Бен потърка безмълвно челюст. Това беше един от поводите им за спор, фактът, че Чарли неизменно се втурваше към опасността, когато всички останали бягаха надалеч.

— Добре. — Дилия говореше, докато пишеше. — Господин Хъкабий с вас ли беше, като затичахте към изстрелите?

— Той беше зад мен. — Чарли си припомни да отминава на бегом Кели, да прескача протегнатите й крака. Този път споменът й показа Хък да коленичи до момичето. В това имаше логика. Явно беше видял оръжието в ръцете на Кели. Опитвал се е да убеди тийнейджърката да му предаде револвера през цялото време, докато Чарли беше гледала малкото момиче да умира.

— Може ли да ми кажете името й? На малкото момиченце? — обърна се към Дилия.

— Луси Алегзандър. Майка й преподава в училището.

Чарли съзря външният вид на детето да идва на фокус. Розовото й яке. Също такава на цвят раница. Имаше ли монограм с името й от вътрешната страна на якето, или това беше подробност, плод на въображението на Чарли?

— Не сме съобщили името на пресата, но родителите са уведомени — поясни Дилия.

— Тя не страда. Поне аз не мисля така. Не знаеше, че е… — Чарли поклати глава още веднъж, наясно, че попълваше празнините с неща, за които желаеше да са истина.

— И така, затичали сте към изстрелите, по посока на рецепцията — подкани Дилия. Отвори нова страница в бележника си. — Господин Хъкабий е бил зад вас. Кого друг видяхте?

— Не помня да съм видяла Кели Уилсън. Имам предвид, видях я по-късно, чак като чух ченгетата да крещят. Но докато тичах преди това, Хък ме изпревари на ъгъла, а после аз го отминах… — Чарли отново задъвка устната си. Подобни криволичещи обяснения я докарваха до лудост, като разговаряше със своите клиенти. — Притичах покрай Кели. Взех я за някое от децата. Ученичка. — Кели Уилсън беше и двете посочени неща. Дори на осемнайсет беше миниатюрна, от типа момичета, които винаги ще изглеждат като деца, дори като е пораснала жена със свои собствени деца.

— Затруднявам се да уточня хронологията — призна Дилия.

— Съжалявам. — Чарли положи усилия да обясни. — В главата ти настава пълен безпорядък, като попаднеш насред подобно нещо. От права линия времето се превръща в сфера. Чак по-късно вече ти е възможно да го задържиш в ръка и да го погледнеш отвсякъде. Казваш си О, сега си спомням, случи се това, после това и накрая… Едва по-късно успяваш да го върнеш обратно към права линия, която изглежда логично.

Бен я изучаваше. Беше й ясно какво си мисли, защото познаваше главата му отвътре по-добре от своята собствена. С тези няколко изречения Чарли беше разкрила повече за чувствата си по отношение на стрелбата срещу Гама и Сам, отколкото беше загатвала през шестнайсетте години брак.

Чарли задържа фокуса си върху Дилия Уофорд.

— Онова, което се опитвам да кажа, е, че не си спомнях да съм видяла Кели първия път, докато не я видях за втори път. Нещо като дежа вю, но реално.

— Схващам. — Дилия кимна и отново се захвана да записва. — Продължавайте.

На Чарли й се наложи да помисли, за да открие докъде беше стигнала.

— Кели не беше помръднала между двата случая, в които я видях. Беше опряла гръб в стената. Краката й бяха изпънати пред нея. Първия път, когато тичах по коридора, хвърлих й поглед, за да се уверя, че е добре. Да съм сигурна, че не е сред пострадалите. Тогава не забелязах оръжието. Беше облечена в черно като феновете на готиката, но не обърнах внимание на ръцете й. — Чарли спря, за да поеме дълбоко въздух. — Както изглеждаше, насилието се беше ограничило до края на коридора. Точно пред рецепцията. Господин Пинкман беше на пода. Изглеждаше мъртъв. Беше редно да проверя пулса му, но се втурнах право към малкото момиченце, към Луси. Госпожица Хелър беше там.

Химикалката на Дилия застина.

— Хелър ли?

— Какво?

Взряха се една в друга, и двете видимо объркани.

Бен наруши мълчанието.

— Хелър е моминското име на Джудит Пинкман.

Чарли поклати разцепваната си от болка глава. Може би все пак беше редно да отиде в болницата.

— Добре. — Дилия отгърна чиста страница. — Какво правеше госпожа Пинкман, като я видяхте в края на коридора?

На Чарли пак й се наложи да се замисли, за да открие вярното място.

— Крещеше — спомни си Чарли. — Тогава вече не, но преди това. Съжалявам. Това го пропуснах. Още преди, като бях в стаята на Хък, след като той ме дръпна на земята зад шкафа, чухме да крещи жена. Не знам дали беше преди да бие звънецът, или след него, но тя извика „Помогнете ни“.

— Помогнете ни — повтори Дилия.

— Да — потвърди Чарли. Именно заради това беше затичала. Защото й беше познато мъчителното отчаяние да чакаш някого, когото и да е. Някой, който да успее да помогне светът да се върне обратно към нормалното.

— И после? — подкани Дилия. — Къде точно в коридора се намираше госпожа Пинкман?

— Беше коленичила до Луси, държеше ръката й. Молеше се. Аз хванах другата ръка на Луси. Погледнах я в очите. Тогава още беше жива. Очите й се движеха, а устата й беше отворена. — Чарли се постара да преглътне скръбта. Беше прекарала последните няколко часа да преживява отново и отново кончината на момиченцето, но да го изрече гласно й идваше в повече. — Госпожица Хелър произнесе нова молитва. Ръката на Луси пусна моята и…

— Тя почина? — завърши вместо нея Дилия.

Чарли стисна дланта си в юмрук. Всички тези години по-късно още си спомняше ясно усещането да стиска треперещите пръсти на Сам със своите собствени.

Не беше убедена на кое беше по-тежко да станеш свидетел: на внезапна и шокираща смърт или на бавния и отмерен начин, по който угасна в нищото Луси Алегзандър.

И двете съществуваха в свое собствено царство на непосилното.

— Нужна ли ви е минутка? — поинтересува се Дилия.

Чарли остави мълчанието й да отговори на въпроса. Устреми поглед над рамото на Бен по посока на огледалото. За пръв път, откакто я бяха заключили в това помещение, се зае да изучава отражението си. Преднамерено се беше облякла неугледно за посещението си в училището, тъй като не беше желала да изпраща погрешни послания. Джинси, маратонки, прекалено голяма фланелка с дълги ръкави. Избелялото лого на „Дюк Девил“ беше опръскано с кръв. Лицето на Чарли не беше в кой знае колко по-добро състояние. Червеникавото обезцветяване около дясното й око започваше да се превръща в порядъчна синина. Дръпна топчетата тоалетна хартия от носа си. Падна коричка и очите й се напълниха със сълзи.

— Имате колкото време ви е нужно — обади се Дилия.

Чарли не желаеше такова нещо.

— Чух Хък да моли полицая да свали оръжието. Той имаше пушка. — Спомни си нещо. — Той се препъна напред. Ченгето с пушката. Стъпи в кръвта и… — Поклати глава. Все още успяваше да зърне паниката по лицето на мъжа, оставящото го без дъх чувство за дълг. Беше напълно ужасен, но също като Чарли се беше втурнал към опасността, а не надалече от нея.

— Искам да разгледате тези снимки. — Дилия затършува из чантата си още веднъж. Подреди три снимки върху масата. Портретни снимки. Трима бели мъже. Три ниски подстрижки. Три масивни шии. Ако не бяха ченгета, щяха да бъдат гангстери.

Чарли посочи към онзи в средата.

— Този беше с пушката.

— Полицай Карлсън — уточни Дилия.

Ед Карлсън. Беше един випуск преди нея в училище.

— Карлсън беше насочил пушката към Хък. Хък го призова да действа спокойно или нещо от този род. — Посочи към друга снимка. Името под нея гласеше „Роджърс“, но Чарли не го познаваше отпреди. — Роджърс също беше там. Имаше пистолет.

— Пистолет ли?

— Глок 19 — допълни Чарли.

— Запозната сте с оръжията, значи?

— Да. — Чарли беше посветила последните двайсет и осем години да научи всичко възможно за всяко произведено някога оръжие.

— Към кого бяха насочили оръжията си полицаи Карлсън и Роджърс? — попита Дилия.

— Към Кели Уилсън, но господин Хъкабий беше коленичил пред нея, за да я прегради, така че предполагам формално оръжията им бяха насочени към него.

— Какво правеше Кели Уилсън през това време?

Чарли осъзна, че не беше споменала нейното оръжие.

— Тя имаше револвер.

— С пет патрона? С шест?

— Само мога да предполагам. Изглеждаше по-стар. Не от тъпоносите, а… — Чарли се прекъсна. — Имало ли е и друго оръжие? Друг стрелец?

— Защо питате такова нещо?

— Защото искахте да узнаете колко изстрела са били произведени и с колко патрона е бил револверът?

— Няма защо да извличате изводи от въпроса, госпожице Куин. На този етап от разследването можем да заявим с висока степен на убеденост, че не е имало друго оръжие и друг стрелец.

Чарли стисна здраво устни. Беше ли чула повече от четири изстрела? Беше ли чула повече от шест?

Изведнъж вече не беше сигурна в нищо.

— Посочихте, че Кели Уилсън е имала револвер. Какво правеше с него?

Чарли затвори очи, та да даде миг на съзнанието си да се върне в онзи коридор.

— Както вече казах, Кели седеше на пода. Беше опряла гръб в стената. Беше опряла дулото в гърдите си, ето така. — Чарли сключи длани, имитирайки начина, по който момичето беше държало оръжието с две ръце, с палеца й вмъкнат в ухото на спусъка. — Имаше вид, сякаш се кани да се самоубие.

— Значи, левият й палец е бил в ухото на спусъка?

Чарли сведе очи към ръцете си.

— Съжалявам, само допускам. Аз съм левичарка. Не знам кой палец беше вътре, но един от тях определено беше.

Дилия продължаваше да пише.

— И?

— Карлсън и Роджърс крещяха на Кели да остави оръжието. Направо бяха полудели. Всички бяхме полудели. С изключение на Хък. Предполагам, виждал е битки и… — Не спекулира повече. — Хък беше протегнал ръка. Прикани Кели да му подаде револвера.

— Кели Уилсън направи ли изявление в някой момент?

Чарли не се канеше да потвърди, че Кели Уилсън е говорила, защото не вярваше двамата мъже, чули думите й, да са ги препредали правдиво.

— Хък преговаряше с Кели да се предаде — заяви. — Тя отстъпи. — Погледът на Чарли се насочи обратно към огледалото, отвъд което се надяваше Кен Койн да е на път да се попикае. — Кели постави револвера в ръката на Хък. Напълно се беше отказала от него. Именно тогава полицай Роджърс простреля господин Хъкабий.

Бен отвори уста да заговори, но Дилия вдигна ръка, за да го спре.

— Къде беше прострелян той? — попита агентът.

— Тук. — Чарли посочи бицепса си.

— По това време какво беше състоянието на Кели Уилсън?

— Изглеждаше замаяна. — Чарли се смъмри безмълвно, задето беше отговорила на въпроса. — Това е само допускане. Не я познавам. Не съм специалист. Не мога да коментирам душевното й състояние.

— Ясно — прие Дилия. — Беше ли господин Хъкабий невъоръжен, когато го простреляха?

— Ами, револверът беше в ръката му, но лежеше настрани, както Кели го бе оставила там.

— Покажете ми. — Извади от чантата си глок 45. Освободи пълнителя, дръпна плъзгача, за да извади патрона от цевта и постави оръжието на масата.

Чарли нямаше желание да взема глока. Мразеше огнестрелни оръжия, въпреки че се упражняваше два пъти месечно на стрелбището. Вече никога нямаше да се озове в ситуация, в която да не знае как да си послужи с такова.

— Госпожице Куин, не е задължително да го правите, но ще ми е от голяма помощ, ако ми покажете позицията на револвера, когато е бил поставен в ръката на господин Хъкабий — изтъкна Дилия.

— О. — Чарли се почувства все едно в главата й се включи гигантска осветителна крушка. Беше толкова смазана от убийствата, че не беше осмислила факта за второ разследване, занимаващо се с изстрела, произведен от униформения. Ако Роджърс беше мръднал оръжието на сантиметър в погрешна посока, телата в коридора пред рецепцията щяха да са три.

— Позицията му беше ето тази. — Чарли хвана глока. Почувства черния метал хладен до кожата си. Повдигна го в лявата си ръка, но това не беше правилно. Хък беше посегнал назад с дясната. Постави оръжието върху разтворената си дясна длан, обърна го настрани, с дулото сочещо назад, по същия начин, както беше действала Кели с револвера.

Дилия вече държеше клетъчния си телефон в ръка. Направи няколко снимки.

— Нали не възразявате? — попита с ясното съзнание, че дори Чарли да възразяваше, беше прекалено късно за това. — Какво стана с револвера?

Чарли постави глока на масата, така че дулото му да сочи към задната стена.

— Не знам. Хък не помръдна. Имам предвид, потръпна заради болката от куршума, забил се в ръката му, но не падна или нещо подобно. Настоя Роджърс да вземе револвера, но не си спомням дали Роджърс го взе, или не, или дали някой друг го стори.

Химикалката на Дилия беше спряла работа.

— След като господин Хъкабий е бил прострелян, поискал е от Роджърс да вземе револвера?

— Да. Подхождаше изключително спокойно, но атмосферата беше напрегната, защото никой нямаше представа дали Роджърс ще стреля отново по него. Все така глокът му беше насочен към Хък. А Карлсън все така държеше пушката си.

— Но не беше произведен друг изстрел?

— Не.

— Можехте ли да видите дали нечий пръст се намираше върху спусъка?

— Не.

— И не сте видели господин Хъкабий да подава револвера на някого?

— Не.

— Видяхте ли да го оставя някъде по себе си? На земята?

— Не… — Чарли поклати глава. — Бях по-разтревожена, задето е прострелян.

— Добре. — Тя вписа още няколко бележки, преди да вдигне очи. — Какво си спомняте след това?

Чарли не знаеше какво си спомня след това. Дали беше погледнала ръцете си по същия начин, както ги гледаше сега? Успяваше да си спомни учестеното дишане от страна на Карлсън и Роджърс. Двамата мъже бяха изглеждали също толкова ужасени, колкото се чувстваше Чарли, потяха се обилно, гърдите им се повдигаха и спускаха под тежестта на бронежилетките им.

— Моето момиченце е на същата възраст.

— Пинк ме е тренирал.

Карлсън не беше закопчал бронежилетката си. Двете й страни се вееха разтворени, когато влетя с пушката си. Не е имал представа какво ще открие, щом завие зад ъгъла; тела, касапница, куршум в главата.

Ако никога преди не си виждал подобно нещо, би могло да те пречупи.

— Госпожице Куин, нуждаете ли се от минутка? — попита Дилия.

Чарли се замисли за ужасеното изражение на лицето на Карлсън, когато се подхлъзна върху петното кръв. Беше ли имало сълзи в очите му? Беше ли се питал дали покойното момиченце на метри от него не е собственото му дете?

— Искам да си тръгна. — Чарли не знаеше, че ще изрече думите, докато не чу да излизат от устата й. — Отивам си.

— Трябва да довършите показанията си. — Дилия се усмихна. — Нужни са ми още само няколко минути.

— Искам да ги довърша по-късно. — Чарли се вкопчи в масата, за да успее да се изправи. — Казахте, че съм свободна да си тръгна.

— Безспорно. — За пореден път Дилия Уофорд се показа напълно невъзмутима. Подаде на Чарли една от визитните си картички. — Чакам с нетърпение пак да разговаряме.

Чарли взе визитката. Зрението й все така не беше фокусирано. От стомаха й в гърлото се качи киселина.

— Ще те преведа през задния вход — заяви Бен. — Ще бъдеш ли в състояние да стигнеш пеша до офиса си?

Чарли не беше сигурна за нищо, освен че беше наложително да се махне от това място. Стените приближаваха все повече. Не можеше да диша през носа си. Щеше да се задуши, ако не излезеше веднага.

Бен тикна бутилката й с вода в джоба на сакото си. Отвори вратата. На практика изпадна навън в коридора. Опря ръце в стената противоположно на вратата. Четиресетте години боядисване бяха направили блокчетата от сгуробетон съвсем гладки. Тя долепи буза към хладната повърхност. Сградата гъмжеше от представители на правоприлагащите органи. Мускулести мъже и жени с големи автомати, прикрепени към широките им гърди, се щураха напред и назад. Щатски рейнджъри. Шерифски заместници. Магистрални патрули. Бен беше прав; всички бяха пристигнали. Виждаше инициалите по гърбовете на куртките им. БРД. ФБР. На отряда за спешно реагиране, на бомбения екип.

Когато коридорът най-сетне се разчисти, Бен вече държеше телефона си в ръка. Мълчеше, докато палците му се движеха по екрана.

Тя се облегна на стената и зачака той да приключи с писането на съобщението, до когото и да беше то. Може би до двайсет и шест годишното момиче от офиса му. Кейлий Колинс. Беше точно типът на Бен. Чарли беше наясно с това, защото на тази възраст тя също беше била типът на мъжа си.

— По дяволите. — Бен плъзна палци по екрана. — Дай ми още секунда.

Чарли можеше да напусне сама полицейското управление. Би могла да измине шестте пресечки до офиса си.

Но не го стори.

Захвана се да изучава върха на главата на Бен, начина, по който косата му растеше на темето във форма на спираловидна шунка. Искаше й се да се сгуши в тялото му. Да се изгуби в него.

Вместо това Чарли безмълвно повтори фразите, които беше упражнявала в колата си, в кухнята, понякога пред огледалото в банята.

Не мога да живея без теб.

Последните девет месеца бяха най-самотните в живота ми.

Моля те, ела си у дома, защото не мога да понеса повече от това.

Съжалявам.

Съжалявам.

Съжалявам.

— Пропадна споразумение за друг случай. — Бен пусна телефона в джоба си. Той издаде звук, като докосна полупразната бутилка с вода на Чарли. — Готова ли си?

Нямаше друг избор, освен да тръгне. Задържа върховете на пръстите си долепени до стената, като се извърташе странично, докато се разминаваха с още ченгета в черна тактическа екипировка. Израженията им бяха ледени и неразгадаеми. Или отиваха някъде, или се връщаха от нещо, а съвкупните им челюсти бяха упорито стиснати срещу света.

Това беше училищна стрелба.

Чарли беше така съсредоточена върху това какво се беше случило, че напълно беше забравила къде.

Не беше експерт, но знаеше достатъчно за този тип разследвания, та да й е ясно, че всяка училищна стрелба даваше информация за следващата. Гимназията „Колъмбайн“, Политехническия институт на Вирджиния, началното училище „Санди Хук“. Правоприлагащите органи изучаваха тези трагедии в усилие да предотвратят или поне да разберат следващата.

От Бюрото за алкохол, цигари, огнестрелни оръжия и експлозиви щяха да претършуват училището за бомби, защото други бяха използвали бомби преди. Бюрото за разследвания на щата Джорджия щеше да издирва съучастници, защото понякога, действително рядко, имаше такива. Полицейски кучета щяха да душат за подозрителни раници по коридорите. Щяха да проверят за експлозиви всяко гардеробче, всяко преподавателско бюро, всеки шкаф. Следователите щяха да търсят дневник, принадлежал на Кели, или списък с мишени, чертежи на училището, запаси от оръжия, план за нападението. Техническите експерти щяха да преглеждат компютри, телефони, страници във Фейсбук, регистрации в Снапчат. Всеки щеше да се мъчи да открие мотив, но какъв мотив биха могли да намерят? Какъв отговор би могла да предложи една осемнайсетгодишна защо е решила да извърши хладнокръвно убийство?

Сега това беше грижа на Ръсти. Точно от вида мъчни от морална и правна гледна точка проблеми, които го измъкваха от леглото сутрин.

Именно правото, което Чарли никога не беше желала да практикува.

— Хайде. — Бен крачеше пред нея. Имаше широка, леко скоклива крачка, защото винаги отпускаше прекалено много от тежестта върху възглавничките на стъпалата си.

Дали Кели Уилсън е била малтретирана? Това щеше да е първата линия на разследване на Ръсти. Имаше ли налице някакви смекчаващи обстоятелства, които да я избавят от смъртна присъда? Беше изостанала най-малко с една година в училище. Сочеше ли това нисък коефициент на интелигентност? Снижен умствен капацитет? Беше ли способна Кели да различи редното от нередното? Можеше ли да вземе участие в собствената си защита, както се изискваше от закона?

Бен отвори външната врата.

Беше ли Кели Уилсън лоша по природа? Обяснението в този случай беше ли единственото, в което нямаше никаква логика? Дали Дилия Уофорд щеше да каже на родителите на Луси Алегзандър и на госпожа Пинкман как причината да изгубят обичаните си хора е, че Кели Уилсън е лоша?

— Чарли — обади се Бен. Задържаше вратата отворена. Айфонът му беше обратно в ръката му.

Чарли засенчи очи, щом се показа навън. Слънчевите лъчи бяха остри като ножове. По бузите й се стекоха сълзи.

— Ето. — Бен й подаде слънчеви очила. Бяха нейните. Трябва да ги беше взел от колата й.

Чарли прие очилата, но нямаше как да ги постави на чувствителния си нос. Отвори уста за малко въздух. Внезапната топлина й дойде в повече. Наведе се напред и опря длан в коляното си.

— Ще повръщаш ли?

— Не — отговори, а после добави: — Може би. — В крайна сметка повърна, колкото да направи малка локвичка.

Бен не отстъпи назад. Успя да отметне косата от лицето й, без да докосне кожата. На Чарли й се повдигна още няколко пъти, преди той да попита:

— Добре ли си?

— Може би. — Отвори уста. Зачака за още. От устата й се проточи струйка слюнка, но нищо повече. — Добре.

Той остави косата й да се спусне обратно по раменете.

— Парамедиците ми казаха, че имаш сътресение.

— Не могат да направят нищо по въпроса — заяви му Чарли, въпреки че не беше в състояние да повдигне глава.

— Могат да те следят за симптоми като гадене, замъглено зрение, главоболие, забравени имена и неспособност да отговориш, като ти задават елементарни въпроси.

— Няма как да знаят имената, които забравям — изтъкна тя. — Не желая да прекарвам нощта в болница.

— Остани в ММ — „Миш-маш“. Прякорът на Сам за безредно изградената фермерска къща се беше оказал траен. — Ръсти може да те гледа — предложи Бен.

— Та да умра от пасивното пушене вместо от мозъчен аневризъм?

— Не е смешно.

С все така наведена глава Чарли посегна назад към стената. Усещането за масивния бетон й предостави достатъчно стабилност, та да рискува да се изправи. Огради очи с длани. Спомни как беше сторила същото на стъклото на рецепцията същата сутрин.

Бен й подаде бутилката с вода. Вече беше свалил капачката вместо нея. Отпи няколко малки глътки и се постара да не търси кой знае какво в грижливостта му. Мъжът й беше грижлив към всички.

— Къде се е намирала госпожа Дженкинс, когато започна стрелбата?

— В архива.

— Видяла ли е нещо?

— Ръсти ще открие всичко с течение на времето.

— Всичко — повтори Чарли. През задаващите се месеци от Кен Койн щеше да се изисква по закон да прегледа всеки материал от следствието, който би могъл основателно да бъде приет за доказателство. Представата на Койн за „основателно“ беше постоянна колкото паяжина.

— Госпожа Пинкман добре ли е? — попита тя.

Бен не спомена нищо за изплъзналото се от устата й „Хелър“, защото това не беше в стила му.

— В болницата е. Наложи се да я упоят.

Беше редно Чарли да отиде да я посети, но й беше ясно как ще си намери извинение да не го направи.

— Остави ме да мисля, че Кели Уилсън е шестнайсетгодишна.

— Мислех, че можеш да го разгадаеш с магическо кълбо.

Чарли се разсмя.

— Тези щуротии са ми вече зад гърба.

— Все нещичко ти е останало.

Обърса уста с опакото на ръкава си. Отново я лъхна мирисът на засъхнала кръв. Както важеше за всичко друго, помнеше миризмата отпреди. Спомняше си тъмните частици да валят като пепел от косата й. Спомняше си, че дори след като взе вана, след като се изтърка, докато едва не свали кожата си, миризмата на смърт все така остана.

— Тази сутрин си ми звънял — промълви.

Бен повдигна рамене, все едно беше без значение.

Чарли изля остатъка от водата върху ръцете си, за да ги почисти.

— Говори ли с майка ти и сестрите ти? Сигурно се тревожат.

— Говорихме. — Отново същото повдигане на раменете. — Трябва да се връщам обратно вътре.

Чарли зачака, но той не влезе. Тя затърси отчаяно причина да го накара да остане.

— Как е Джафкащото чудовище?

— Джафка. — Бен пое празната бутилка. Завинти капачката. Пусна я обратно в джоба на сакото си. — Как е Елинор Рузвелт?

— Тиха.

Той заби брадичка в гърдите си и се върна към мълчанието. Това не беше нищо ново. Обичайно красноречивият й мъж не беше намерил много какво да й каже през последните девет месеца.

Но не си тръгваше. Не я отпращаше, не я подканяше да си върви. Не й обясняваше как единствената причина да не я пита дали е добре, е, че тя би казала, че е добре, дори да не е. Особено ако не е.

— Защо ми звъня днес сутринта? — попита го.

Бен изсумтя. Облегна глава на стената.

Чарли също облегна глава на стената.

Очите й обходиха ъгловатата линия на челюстта му. Това беше нейният тип — върлинест и релаксиран всезнайко, който можеше да цитира „Монти Пайтън“ със същата лекота, с която и конституцията на САЩ. Четеше комикси. Всяка вечер преди лягане изпиваше чаша мляко. Обичаше картофена салата, „Властелинът на пръстените“ и модели на влакове. Предпочиташе виртуалния американски футбол пред истинския. Не можеше да напълнее, дори да го тъпчеха с чисто масло. Като се изправеше, беше висок метър и осемдесет и два, но това не се случваше често.

Тя го обичаше толкова много, че буквално я болеше сърцето от мисълта как вече никога няма да го има.

— Пеги имаше една приятелка, като беше на четиринайсет. Казваше се Вайълет — отрони Бен.

Пеги беше най-властната от трите му по-големи сестри.

— Загина при автомобилна злополука. Тя беше с колело. Отидохме на погребението. Не знам какво си е мислила майка ми, като ме поведе. Бях прекалено малък да ставам свидетел на подобно нещо. Ковчегът беше отворен. Карла ме повдигна, та да мога да видя. — Гърлото му се движеше. — Изгубих контрол върху себе си. На мама й се наложи да ме изведе на паркинга. Гледката предизвикваше кошмари. Мислех си, че това е най-лошото нещо, което някога ще видя. Умряло дете. Мъртво момиченце. Но тя беше почистена. Не личеше какво й се е случило, че колата я е ударила в гръб. Че беше кървила до смърт, но вътрешно. Не като момиченцето от днес. Не като онова, което видях в училището.

В очите му имаше сълзи. Всяка излязла от устата му дума откъртваше по още едно парченце от сърцето на Чарли. Наложи й се да стисне юмруци, за да не протегне ръце към него.

— Убийството е убийство — добави Бен. — С това съм в състояние да се справя. Дилъри. Гангстери. Дори домашно насилие. Но дете? Малко момиченце? — Не спираше да клати глава. — Тя не изглеждаше сякаш спи, нали?

— Не.

— Изглеждаше, все едно е била убита. Все едно някой е стрелял в гърлото й, куршумът го е разкъсал и тя е умряла от ужасна и жестока смърт.

Чарли устреми очи нагоре към слънцето, защото не желаеше да съзира Луси Алегзандър да умира още веднъж.

— Този човек е герой от войната — вметна Бен. — Беше ли ти известно?

Говореше за Хък.

— Спасил цял взвод или нещо от този род, но не говори за това, защото е като Батман или кой знае кого. — Бен се о тласна от стената надалече от Чарли. — И тази сутрин е получил куршум в ръката. За да предпази убийца, за която е попречил да бъде убита. А после се застъпи за човека, който едва не го е убил. Излъга в клетвени показания, за да спести неприятности на друг. Освен това е толкова представителен, нали? — Сега вече Бен беше ядосан, но задържаше гласа си тих, смазан от унижението, споходило го по благоволение на съпругата му кучка. — Като видиш такъв мъж да върви по улицата, чудиш се дали искаш да се чукаш с него, или да пиете бира.

Чарли заби поглед в земята. Беше им ясно, че ги е свършила и двете.

— Ленор е тук.

Секретарката на Ръсти беше спряла на портала червената си мазда.

— Бен, съжалявам — промълви Чарли. — Беше грешка. Ужасна, ужасна грешка.

— Позволи ли му да е отгоре?

— Разбира се, че не. Не ставай нелеп.

Ленор подсвирна с клаксона. Смъкна стъклото и помаха. Чарли помаха в отговор с разперена длан, за да даде на Ленор да разбере, че се нуждаеше от минута.

— Бен…

Беше прекалено късно. Бен вече затваряше вратата след себе си.