Карин Слотър
Добрата дъщеря (3)

2

Чарли наблюдаваше как лявото рамо на Хък отскочи, когато куршумът прониза ръката му. Ноздрите му се разшириха. Устните му се разтвориха за въздух. Тъканта на ризата му се пропи с кръв подобно на червен ирис. Независимо от всичко обаче задържа револвера, подаден му от Кели.

— Мили боже — прошепна някой.

— Добре съм — заяви Хък на полицая, който го беше прострелял. — Можеш да прибереш оръжието си.

Ръцете на полицая трепереха така силно, че едва успяваше да задържи оръжието си.

— Офицер Роджърс, приберете оръжието си в кобура и поемете този револвер — произнесе Хък.

Чарли по-скоро почувства, отколкото видя отминалата я тълпа полицаи. Въздухът около тях свистеше също като анимираните вихри, следващи облаци, нищо повече от тънки извити линии, индикиращи движение.

В следващия момент парамедик държеше здраво ръката на Чарли. Някой светеше с фенерче в очите й, питаше я дали е пострадала, дали се намира в шок, дали желае да отиде в болница.

— Не — отговори госпожа Пинкман. Друг парамедик проверяваше нея за наранявания. Червената й блуза беше наквасена с кръв. — Моля ви. Добре съм.

Никой не проверяваше състоянието на господин Пинкман.

Никой не проверяваше състоянието на малкото момиченце.

Чарли сведе очи към ръцете си. Костите във върховете на пръстите й вибрираха. Усещането бавно се разпростря навсякъде, докато тя не се почувства, сякаш стои на няколко сантиметра извън тялото си, сякаш всяка поета глътка въздух беше ехо на друга глътка, поета по-рано.

Госпожа Пинкман обгърна с длан бузата на Чарли. Използва палеца си да обърше сълзите й. Дълбоките бръчки, прорязващи лицето на жената, бяха белязани от болка. Ако беше някой друг, Чарли би се отдръпнала, но се сгуши напред в топлината на госпожа Пинкман.

Това го бяха преживявали и преди.

Преди двайсет осем години госпожа Пинкман беше госпожица Хелър, която живееше заедно с родителите си на около три километра от фермерската къща. Тя беше тази, която отговори на колебливото почукване на вратата им и завари на предната веранда тринайсетгодишната Чарли, потънала в пот, опръскана с кръв и питаща дали им се намира сладолед.

Именно върху това се бяха фокусирали хората, като разказваха историята — не че Гама беше убита или Сам беше погребана жива, а че Чарли беше изяла две купички сладолед, преди да съобщи на госпожица Хелър за случилото се нещастие.

— Шарлот. — Хък я стисна за рамото. Тя наблюдаваше как се движи устата му, докато повтаряше име, което вече не беше нейното. Вратовръзката му беше развързана. Забеляза червени петна, осеяли бялата превръзка на ръката му.

— Шарлот. — Отново я разтресе. — Трябва да се обадиш на бащата ти. Незабавно.

Чарли погледна нагоре, а после се озърна. Времето се беше придвижило напред без нея. Госпожа Пинкман вече я нямаше. Парамедиците бяха изчезнали. Единственото останало същото бяха телата. Все така си бяха там, само на няколко метра разстояние. Господин Пинкман с вратовръзката му, заметната през рамото. Малкото момиченце в нейното розово яке, изпоцапано с кръв.

— Обади му се — нареди Хък.

Чарли зарови за телефона в задния си джоб. Той беше прав. Ръсти би се разтревожил. Трябваше да го уведоми, че е добре.

— Поръчай му да доведе репортери от вестниците, шефа на полицията, всеки, до когото успее да се добере — избъбри Хък и после погледна встрани. — Не мога да ги спра сам.

Чарли почувства гърдите й да се стягат, собственото й тялото й даваше да разбере, че беше попаднала насред нещо опасно. Проследи погледа на Хък към другия край на коридора.

Не беше разтревожен за Чарли.

Притесняваше се за Кели Уилсън.

Тийнейджърката лежеше по лице на пода с ръце, закопчани с белезници зад гърба й. Беше дребничка, с размери не много по-различни от тези на Чарли, но беше просната долу, все едно е развилнял се престъпник. Едно ченге беше притиснало гърба й с коляно, друго беше коленичило върху краката й, а трето беше подпряло подметката на обувката си отстрани на лицето й.

През по-широк обектив тези им действия сами по себе си биха могли да бъдат видени като допустимо задържане, но не затова Хък й беше поръчал да позвъни на Ръсти. Други петима полицаи стояха в кръг около момичето. Преди не ги беше регистрирала, но сега ги чуваше съвсем ясно. Крещяха, ругаеха, размахваха ръце. Чарли познаваше някои от тези мъже, разпознаваше ги от гимназията, от съдебната зала или и от двете места. Израженията на всички издаваха еднаква степен на разяреност. Бяха огорчени заради отнетия живот и гневни заради собственото си чувство на безсилие. Това беше техният град. Тяхното училище. Имаха деца, които бяха ученици тук, приятели, които преподаваха в прогимназията.

Един от полицаите фрасна шкафче с такава сила, че пантите на металната вратичка се строшиха. Други не спираха да стискат и разпускат юмруци. Неколцина крачеха напред и назад по късия коридор също като животни в клетка. Може би бяха животни. Една погрешна дума би могла да доведе до ритник, после до удар с юмрук, а след това щяха да бъдат размахани палките, да бъдат извадени пистолетите и щяха да се нахвърлят върху Кели Уилсън като чакали.

— Моето момиченце е на същата възраст — просъска някой през стиснати зъби. — Бяха в един клас.

Нечий друг юмрук се заби в следващото шкафче.

— Пинк ми беше треньор — отбеляза някой.

— Вече няма да тренира никого.

Поредната врата на шкафче беше свалена от пантите.

— Вие… — Гласът на Чарли пресекна, преди да е успяла да довърши. Това беше опасно. Прекалено опасно. — Престанете — викна, а после заумолява: — Хайде, престанете.

Те или не я чуха, или не ги беше грижа.

— Шарлот — обади се Хък. — Не се замесвай в това. Просто…

— Шибана кучка. — Полицаят с коляно, забито в гърба на момичето, дръпна рязко кичур от косата й. — Защо го направи? Защо ги уби?

— Престанете — избъбри Чарли. Хък я стисна за ръката, но тя все пак успя да се изправи. — Престанете — повтори.

Никой не я слушаше. Гласът й беше прекалено плах, защото всеки мускул в тялото й настояваше да не се вмъква в тази влязла в действие месомелачка от мъжка ярост. Все едно да спре кучета да се бият, само че тези кучета имаха оръжия.

— Хей — отрони Чарли, а страхът я накара да се задави от думата. — Отведете я в участъка. Вкарайте я в ареста.

Джона Викъри, як негодник, когото познаваше от гимназията, измъкна рязко металната си палка.

— Джона. — Коленете на Чарли бяха толкова немощни, че й се наложи да се опре на стената, та да не се свлече на пода. — Трябва да й прочетеш правата и…

— Шарлот. — Хък й направи знак да седне обратно на пода. — Не се набърквай в това. Позвъни на баща ти. Той ще съумее да го прекрати.

Имаше право. Ченгетата се бояха от баща й. Бяха запознати със съдебните му дела, с обществената му платформа. Чарли се опита да натисне бутона за избиране на телефона си. Пръстите й бяха прекалено тромави. Потта беше превърнала засъхналата кръв в гъста каша.

— Побързай — подкани Хък. — Накрая ще я убият.

Чарли видя как стъпало се заби отстрани в Кели с достатъчна сила, та да повдигне хълбоците й от пода.

Чу се изсвистяването на още една метална палка.

Чарли най-накрая успя да натисне бутона за събуждане. Екранът се изпълни от снимка на кучето на Хък. Не попита Хък за кода. Беше прекалено късно да звъни на Ръсти. Нямаше да успее да пристигне в училището навреме. Докосна иконката на камерата с ясното съзнание, че беше постигнала байпас в заключения телефон. След още две плъзвания по екрана камерата вече записваше. Увеличи мащаба върху лицето на момичето.

— Кели Уилсън. Погледни ме. Можеш ли да дишаш?

Кели примигна. Главата й създаваше впечатлението за глава на кукла, съпоставена с черната полицейска кубинка, притисната встрани до лицето й.

— Кели, погледни в обектива — нареди Чарли.

— Дявол го взел — изруга Хък. — Казах ти да…

— Момчета, налага се да прекратите това. — Чарли отърка рамене в шкафчетата, докато се примъкваше по-близо до бърлогата на лъва. — Отведете я в участъка. Снимайте я. Снемете й отпечатъци. Не позволявайте това да повлияе на…

— Тя ни заснема — викна едно от ченгетата. Грег Бренър. Друг спортист гадняр. — Изключи го, Куин.

— Тя е шестнайсетгодишно момиче. — Чарли продължаваше да снима. — Аз ще се кача с нея на задната седалка. Можете да я арестувате и…

— Накрайте я да спре — кресна Джона. Той беше онзи със стъпало, притиснато към лицето на тийнейджърката. — По-лоша е от проклетия си баща.

— Да й дадем купичка сладолед — предложи Ал Лариси.

— Джона, разкарай си ботуша от главата й — настоя Чарли. Насочи камерата към лицето на всеки от мъжете. — Съществува правилен начин да се свърши това. На всички ви е ясно. Не ставайте причината този случай да бъде компрометиран.

Джона притисна крака си с такава сила, че челюстта на Кели беше отворена принудително. На мястото, където шините й се бяха забили в бузата, бликна кръв.

— Виждаш ли онова мъртво детенце ето там? — попита той и посочи към другия край на коридора. — Виждаш ли как я е гръмнала в шията?

— Ти как мислиш? — сопна му се Чарли, при положение че целите й ръце бяха покрити с кръвта на детето.

— Мисля, че те е грижа повече за една шибана убийца, отколкото за две невинни жертви.

— Достатъчно. — Грег се опита да й отнеме телефона. — Изключи я.

Чарли се завъртя, та да може да продължи да снима.

— Качете ни в колата — настоя. — Откарайте ни в управлението и…

— Дай ми го. — Грег отново посегна към телефона.

Чарли се опита да отскочи, но Грег беше прекалено бърз. Той измъкна телефона от ръката й и го метна на пода.

Чарли се наведе да го вдигне.

— Остави го — нареди й той.

Чарли посегна към телефона.

Без предупреждение лакътят на Грег се заби в носа й. Главата й се отплесна назад и се блъсна в шкафчето. Болката беше като от бомба, експлодирала в лицето й. Чарли зяпна и изкашля кръв.

Никой не помръдваше.

Никой не говореше.

Чарли притисна длани към лицето си. Кръвта шуртеше от носа й като от чешма. Почувства се напълно стъписана. Грег също изглеждаше смаян. Вдигна ръце, все едно в опит да каже, че не го е целял. Но щетата вече беше нанесена. Чарли политна настрани. Препъна се в собствените си крака. Грег се протегна да я улови. Закъсня обаче.

Последното, което видя тя, беше таванът да се върти над нея, когато главата й дрънна в пода.