Карин Слотър
Добрата дъщеря (23)

Какво се случи със Сам

Сам редуваше ръцете си, лява, после дясна, после отново лява, докато цепеше хладната вода в басейна. На всяко трето загребване обръщаше глава и поемаше голяма глътка въздух. Стъпалата й подритваха. Очакваше следващото вдишване.

Ляво-дясно-ляво-вдишване.

Изпълни идеално преобръщане срещу стената на басейна, без да изпуска от очи черната линия, която я водеше.

Открай време й допадаше спокойствието и простотата на плуването свободен стил; това, че се налагаше да се концентрира в него достатъчно, та всички неприсъщи мисли да напуснат ума й.

Ляво-дясно-ляво-вдишване.

Видя означението, че коридорът свършваше, така че се спусна, докато пръстите й докоснаха стената

Коленичи на пода на басейна, като дишаше тежко и погледна плувния си часовник: 2 километра и 400 метра при 154,2 секунди на 100 метра, значи 38,55 секунди за дължина от 25 метра.

Не беше лошо. Не чак толкова добре като предишния ден, но се налагаше да се примири с факта, че тялото й действа със своя собствена скорост. Сам се помъчи да убеди себе си, че приемането на истина представлява прогрес. Все пак в мига, щом излезе от басейна, състезателният й дух се подигра на самоокуражаването й. Желанието да скочи обратно в басейна, да подобри времето си беше обезсърчено от тъпата болка в седалищния нерв.

Бързо отми солената вода. Обърса се с кърпата, а сбръчканите й от водата пръсти закачаха тъканта от египетски памук. Огледа набраздената кожа по върховете на пръстите си; реакция на тялото й да бъде потопено за толкова дълго във вода.

Сам продължи да носи плувните си очила с диоптри, докато се изкачваше с асансьора до апартамента си. На нивото на входното преддверие в него се качи по-възрастен мъж с вестник под мишница и мокър чадър в ръка. Подсмихна се, като видя Сам.

— Красива русалка!

Тя се постара да отвърне на ведрата му усмивка. Побъбриха за лошото време и как се очакваше до следобед буря, приближаваща крайбрежието, да донесе в Ню Йорк още по-поройни дъждове.

— Почти юни е! — възкликна той, все едно месецът някак му се беше изплъзнал.

Сам също се почувства леко изненадана. Не можеше да повярва, че от напускането й на Пайквил бяха изтекли само няколко седмици. Оттогава животът й с лекота се беше върнал обратно към нормалното. Графикът й си беше същият. На работното си място срещаше същите хора, провеждаше същите срещи и конферентни разговори, в подготовка за процеса изучаваше същите схеми на кошчето за санитарни материали.

И все пак усещаше всичко различно. По-наситено. По-богато. Дори да върши нещо така шаблонно като ставането от леглото, й носеше чувство на лекота, което й се беше изплъзвало толкова дълго време — ами, ако трябваше да е честна, откакто се беше събудила в болницата преди двайсет и осем години.

Асансьорът издаде звук. Бяха стигнали етажа на възрастния мъж.

— Приятно плуване, красива русалке! — Той размаха вестника си във въздуха.

Сам го проследи с поглед, докато се отдалечаваше по коридора. Имаше наперена походка, която й напомняше за Ръсти, особено пък като започна да си подсвирква и после задрънча шумно с ключовете си в същия ритъм.

Вратите на асансьора се затвориха и Сам прошепна:

— Край, преследвана съм от мечка.

По вълнистите хромирани повърхности на вратите се виждаше изображението на жена с нелепи плувни очила, която се усмихваше на себе си. Слаба фигура. Черен цял бански. Сам прекара пръсти през късата си побеляла коса, за да й помогне да изсъхне. Върхът на пръста й закачи белега на мястото, където куршумът беше проникнал в мозъка й. Тя вече рядко мислеше за онзи ден. Вместо това си мислеше за Антон. За Ръсти. За Чарли и Бен.

Вратите на асансьора се отвориха.

През високите от пода до тавана прозорци, обрамчващи пентхауса й, надничаха тъмни облаци. Сам дочу звуци от клаксони, кранове и обичайната врява, приглушавана от тройния стъклопакет.

Отиде в кухнята, като по път светна лампите. Смени плувните си очила с нормалните. Извади храна за Фоско. Напълни чайника.

Приготви съда за запарване на чай, чаша и лъжичка, но преди да включи водата да заври, отиде до постелката си за йога в дневната.

Сам си свали очилата. Изпълни поредицата от разтягания прекалено бързо. Беше нетърпелива да стартира с деня си. Помъчи се да медитира, но се почувства неспособна да прочисти ума си. Фоско беше приключил със закуската си и се възползва от промяната в рутината й. Търка глава в ръката й, докато тя не се предаде. Сам го почеса по гушката, заслушана в утешителното му мъркане, и както често се случваше, запита се дали не беше добра идея да осинови още една котка.

Фоско задъвка лекичко пръста й, за да й даде да разбере, че му стига.

Тя го наблюдаваше как се отдалечава и после се гътва пред прозорците.

Сам постави очилата си. Върна се в кухнята и включи чайника. По стъклото падаха коси пръски дъжд, докато Манхатън отвъд подгизваше. Тя затвори очи и се заслуша в тихото барабанене на хилядите дъждовни капки. Като ги отвори, установи, че Фоско също се беше взрял навън. Беше извил гръбнак в обратно „S“ с предните крака протегнати към прозореца и се наслаждаваше на топлината, излъчвана от кухненските плочки.

Двамата останаха загледани в дъжда, докато чайникът не писна тихо.

Сам напълни чашата. Нагласи таймера за варене на яйца на три минути и половина, за да запари листата. Извади кисело мляко от хладилника и сипа в него мюсли с лъжица, взета от чекмеджето. Свали постоянните си очила и сложи тези за четене.

Включи телефона си.

Имаше няколко служебни имейла, но тя отвори първо този от Елдрин. Рожденият ден на Бен беше следващата седмица. Сам беше помолила асистента си да измисли хитро послание, което да зарадва зет й. Предложението на Елдрин беше:

„Не можеш да избягаш от остаряването с дрибъл? Бъди трибъл!“^[1]

Сам се намръщи. Не знаеше дали „трибъл“ не е твърде младежко и неуместно за четиресет и четири годишна сестра, та да го напише на мъжа на сестра си.

Отвори с почукване браузъра на телефона си, та да издири думата „трибъл“. Страницата на Чарли във Фейсбук вече беше на екрана. Сам я посещаваше два пъти дневно, защото това беше най-надеждният начин да научи новините около Чарли и Бен — търсеха къща в Атланта. Явяваха се на интервюта за нова работа. Мъчеха се да открият някой, който е наясно дали беше практично да прехвърлят зайци от провинцията в града.

Вместо да потърси думата, Сам презареди страницата на сестра си. Поклати глава заради публикуваната нова снимка. Беше прибрано поредното улично куче. Псето беше петнисто като бигъл, но с къси крака като на дакел. Беше нагазило в дълбоката трева в задния им двор. Приятел на Чарли, подвизаващ се под съмнителния прякор Йона Трейлър, беше публикувал критичен коментар как мъжът й трябва да окоси.

Бедният Бен. Беше посветил безкрайни часове да помогне на Чарли да изрине кабинета на Ръсти и останалите помещения в Миш-маша. Опаковаха, даряваха и предлагаха за продажба в Ибей всевъзможни списания, облекло и най-невероятно изкуствен крак, който се продаде за шестнайсет долара и отпътува при мъж от Канада.

Така и не откриха фотографията на Гама. Налице беше снимката, обезцветеното от слънцето изображение, което Ръсти беше оставил да избледнее до бяло върху бюрото му. Но фотографията, за която спомена на Сам и за която твърдеше, че е уловила мига на влюбването им с Гама, я нямаше никъде. Нито в сейфа. Нито в архивите на Ръсти. Нито в шкафовете. Никъде в кантората му в града или в Миш-маша.

В крайна сметка Сам и Чарли заключиха как митичното изображение вероятно се явяваше някоя от небивалиците на Ръсти, разкрасена заради слушателя, но съдържаща много малко факти.

Все пак загубата на фантомната фотография причини болка на Сам. С години се беше ровила в дебрите на академичния и научен свят в издирване на производни от гениалния ум на майка им. Допреди три седмици никога не й беше хрумвало колко е глупава така и никога да не потърси лицето на майка си.

Сам можеше да хвърли поглед в огледалото и да зърне сходствата. Можеше да споделя спомени с Чарли. Но с изключение на две суховати академични статии не съществуваше доказателство, че майка им е била човешко същество от плът и кръв.

Откритата в сейфа на Ръсти картичка от НАСА даде идея на Сам. Смитсъновият институт в сътрудничество с космическия център „Джонсън“ поддържаше подробни архиви на всеки етап от космическото съревнование. Сам беше отправила искане изследовател или историк да осъществи надлежно проучване дали архивите съдържаха снимки на Гама. Вече беше получила няколко отговора. Явно в областта на науката, технологиите, инженерството и математиката беше настъпил период на ренесанс, целящ да отчете отдавна забравения принос на жените и представители на малцинствата към научния прогрес на човешкия вид.

Търсенето щеше да се равнява на това на игла в копа сено, но дълбоко в себе си Сам вярваше, че фотография на Гама съществува някъде в НАСА или дори в архивите на „Фърмилаб“. За пръв път в живота си изпитваше вяра, че съществува такова нещо като съдба. Случилото се в кухнята преди близо три десетилетия не беше краят. Сам знаеше, че е писано отново да зърне лицето на майка си. Всичко, което щеше да коства, бяха пари и време, две неща, с които Сам разполагаше в изобилие.

Таймерът зажужа.

Сам наля мляко в горещия си чай. Устреми поглед навън през прозореца, наблюдаваше как дъждовните капки осейват стъклото. Небето беше притъмняло. Вятърът се беше усилил. Сам усещаше леките вибрации на сградата заради прииждащата буря.

Странно, но се запита какво ли беше времето в Пайквил.

Ръсти би знаел. Както стана ясно, беше продължил с метеорологичния проект, стартиран някога с Чарли. Бен беше открил купчини с формуляри в хамбара, в които за двайсет и осем години Ръсти почти ежедневно беше нанасял посоката и скоростта на вятъра, въздушното налягане, температурата, влажността и валежите. Нямаха представа защо Ръсти още следеше данните. Климатичната станция, инстралирана на кулата, безжично докладваше данните на Националната агенция за океански и атмосферни изследвания. Може би се свеждаше просто до факта, че Ръсти беше човек на навиците. Сам винаги беше намирала, че е повече като майка си, но поне в това отношение определено беше като него.

Ежедневните кръгчета в басейна. Чашата чай. Киселото мляко с мюсли.

Едно от множеството дребни неща, за които съжаляваше Сам, беше, че не запази последното послание, оставено от Ръсти на рождения й ден. Експанзивния поздрав. Информацията за времето. Мистериозната доза история. Чудатото сбогуване.

Най-много от всичко й липсваше смехът му. Открай време беше впечатляван от собственото си остроумие.

Беше така потънала в мисли, че не чу звъненето на телефона. Насеченото вибриране на апарата я върна обратно към реалността. Тя плъзна пръст по екрана. Долепи телефона до ухото си.

— Тя постигна споразумение — изрече Чарли вместо поздрав. — Обясних й, че можем да успеем да свалим още няколко години, но родителите на Луси Алегзандър притискат сериозно, а семейство Уилсън искаха просто да се приключи. Получи десет години при минимално строг режим, след пет години подлежи на предсрочно освобождаване при добро поведение, а то, разбира се, ще е добро.

На Сам й се наложи да повтори думите на Чарли безмълвно в главата си, за да успее да ги схване напълно. Сестра й говореше за Кели Уилсън. Сам беше наела адвокат от Атланта, за да помогне да постигнат извънсъдебно споразумение. При внезапната оставка от страна на Кен Койн и приемането на записа, направен от Чарли в кухнята на Джудит Пинкман, като предсмъртно признание щатската прокуратура нямаше търпение случаят на Кели Уилсън да се махне от главата им.

— Койн никога не би приел такава сделка — отбеляза Чарли.

— Обзалагам се, че аз бих могла да го убедя.

Чарли се изсмя одобрително.

— Някога ще ми кажеш ли как успя да го накараш да напусне?

— Интересна история е — увери я Сам, но не я сподели. Чарли все така отказваше да обясни как е бил счупен носът й, така че Сам отказваше да съобщи как си е послужила с признанието на Мейсън, та да принуди Койн да се оттегли.

— Предсрочно освобождаване след пет години е добра сделка — отбеляза Сам. — Кели ще е в началото на двайсетте си години, като излезе. Детето й ще е достатъчно малко, та да успеят да създадат връзка.

— Гложди ме — вметна Чарли и на Сам й беше ясно, че няма предвид Кели Уилсън или нероденото й дете, нито дори Кен Койн. Говореше за Мейсън Хъкабий.

По време на широко отразения от медиите процес ФБР бяха награкали Мейсън за лъжа пред федерален агент, отнемане на улика, възпрепятстване на правосъдието и в съответствие — съучастничество в двойно убийство. Въпреки доброволното му признание пред полицията на Пайквил, никак не изненадващо Мейсън Хъкабий беше наел много добър и много скъп адвокат, който свали присъдата му до шест години без право на предсрочно освобождаване. Федералният затвор на Атланта не беше лесно място за пребиваване, но в рамките на последните седмици Чарли и Сам бяха започнали да се чудят дали е добра идея да осъществят заканата на Сам и да оповестят писмените признания на Мейсън.

— За нас е добре да обърнем гръб на всичко това, Чарли — повтори Сам онова, което винаги беше твърдяла. — Татко не би искал да посвещаваме следващите пет, десет или двайсет години от живота си да преследваме Мейсън Хъкабий посредством наказателноправната система.

— Знам — призна Чарли, но с очевидно колебание. — Просто ме вбесява, че той получи само с една година повече от Кели. Предполагам, това е урок да не лъжеш федерален агент. Но пък винаги можем да го погнем, след като го освободят. Кой знае какво ще ни хрумне след шест години? Няма краен срок за…

— Чарли.

— Добре — отговори тя. — Може би ще го заколят в банята или някой ще му сложи стъкло в храната.

Сам остави сестра й да бъбри.

— Не казвам, че трябва да бъде убит, но нещо от сорта на това да изгуби бъбрек или да накълцат стомаха му и да му се налага да дриска в торбичка през остатъка от живота си. — Направи кратка пауза, колкото да си вземе дъх. — Условията на живот в затвора са плачевни, здравните грижи са пълна скръб и в общи линии ги хранят с говна от плъхове, но не ти ли носи известна радост, че е възможно да го споходи нещо нелепо като инфектиран зъб и да умре от бавна и болезнена смърт?

Сам изчака, за да се увери, че е приключила.

— Когато с Бен започнете новия си живот в Атланта, вече няма да е от такова значение. Това е твоят реванш. Радвай се на живота си. Цени каквото имаш.

— Знам — повтори Чарли.

— Бъди от полза, Чарли. Това искаше мама.

— Знам — произнесе тя за трети път. — Да сменим темата. И след като се захванах да ти давам отчет за престъпността в Пайквил, наложи се да освободят Рик Фейхи.

Скърбящият чичо на Лузи Алегзандър. Човекът, който най-вероятно беше намушкал Ръсти.

Сам произнесе гласно онова, което сигурно беше известно на Чарли.

— При липсата на признание нямат никакви доказателства срещу него.

— Все си повтарям как татко го е видял онази вечер и е знаел, че е бил Фейхи, но е решил да забрави, така че може би и ние трябва да забравим.

Сам реши да не поучава сестра си с фразата на Ръсти за стойността на прошката.

— Не каза ли, че искаш да се научиш именно на това? Да оставяш нещата да отминават?

— Да, аз пък си мислех, че ти се учиш как да не бъдеш такава досадница?

Сам се усмихна.

— Искам да ти пратя чек за разчистването на…

— Престани. — Чарли беше прекалено голям инат, та да приеме пари от Сам. — Чуй, мислим да отидем на почивка, преди да започнем на новите си работни места. Да се разходим до Флорида за няколко дни, та да се уверим, че Ленор се е установила добре. После може да дойдем да те видим.

Сам усети бузите й да се разтягат в усмивка.

— Значи, не приемаш парите ми, но приемаш безплатна стая и храна?

— Именно.

— Това ми харесва. — Сам се озърна из апартамента си. Внезапно й се стори прекалено стерилен. Трябваше да купи разни неща като възглавнички и да окачи някое произведение на изкуството. Може би да добави малко цвят преди гостуването на Чарли. Искаше сестра й да разбере, че си е създала дом.

— Добре, трябва да вървя да мрънкам пред Бен до изнемога — добави Чарли. — Провери си имейлите. Открихме нещо шантаво в мазето.

Сам потрепна. Мазето беше владение на фермера ерген.

— Пак ли нещо чудато, което да ме стресне до смърт?

— Провери си имейлите.

— Тъкмо ги проверих.

— Провери ги пак, но след като затворим.

— Мога да погледна, докато…

Чарли беше затворила.

Сам завъртя очи. Имаше си и минуси да има обратно в живота си малката си сестра.

Натисна бутона, за да върне телефона си до началната страница. Отвори имейлите. Плъзна палец по екрана. Кръгчето започна да се върти и имейлите се заредиха.

Най-отгоре не се появи нищо ново. Сам презареди.

Пак нищо.

Свали си очилата. Потърка очи. Прегледа всички смущаващи изненади на фермера ерген, на които се бяха натъкнали в мазето: разнообразно бельо, всякакви видове обувки, но само леви, часовник с гола жена.

Фоско скочи на плота. Подуши празната й купичка от кисело мляко видимо разочарован. Сам го почеса по ушите. Той замърка.

Телефонът й бипна.

Имейлът от Чарли най-накрая беше пристигнал.

Сам хвърли поглед на съдържанието.

Това съобщение няма съдържание.

— Чарли — промърмори.

Отвори имейла, подготвяйки наум сух отговор, но установи, че съобщението не беше празно.

В долния край имаше прикачен файл.

Маркирайте, за да свалите.

Палецът на Сам се поколеба над иконката.

Името на файла беше над нейния нокът.

Вместо да докосне екрана, тя остави телефона на плота.

Наведе се и долепи чело до хладния мрамор. Затвори очи. Сключи ръце в скута си. Вдиша бавно, изпълни дробовете си, а после издиша бавно навън. Заслуша се в барабанящия дъжд. Изчака пеперудите да отлетят от корема й.

Фоско побутна бузата й с муцуна. Мъркаше силно.

Сам вдиша дълбоко още веднъж. Почеса ушите на Фоско, докато той не се насити и не скочи на пода.

Тя постави очилата си. Взе телефона си. Отново хвърли поглед към името на файла в имейла.

Gama.jpg

Ако Чарли беше творение на Ръсти, Сам се чувстваше изцяло такова на Гама. Като дете Сам беше прекарала толкова много часове да наблюдава майка си, да я изучава, да копнее да бъде като нея — да е интересна, да е умна, да е добра, да е права за всичко; но след като Гама умря, когато и да се случеше Сам да се опита да призове лицето й, намираше за трудно да му придаде съответстващо изражение — усмивка, израз на изненада, на озадаченост, на съмнение, на любопитство, на поощряване, на радост.

Досега.

Сам почука с пръст по файла. Наблюдаваше как изображението се зарежда на екрана.

Покри устата си с длан. Не стори нищо, за да спре сълзите.

Чарли беше открила фотографията.

Не снимката, а митичната фотография от любовната история на Ръсти.

Сам остана взряна в продължение на много минути, на часове, колкото беше необходимо, та да накара спомените й да бъдат цялостни.

Точно както го беше описал Ръсти, Гама стоеше насред поле. На земята беше постлано червено одеяло за пикник. В далечина се виждаше стара метеорологична кула; дървена, не като металната у дома. Тялото на Гама беше извърнато към обектива. Беше опряла длани на тънката си талия. Единият й крак, безспорно прелестен, беше свит в коляното. Очевидно се мъчеше да не предостави на Ръсти удовлетворението да се изсмее на някоя изречена от него щуротия. Беше повдигнала вежда. Белите й зъби проблясваха. Бледите й бузи бяха осеяни от лунички. Имаше едва забележима трапчинка на брадичката.

Сам не можеше да оспори преценката на баща си за възловия миг, уловен на лентата. Яркосиният цвят на очите на Гама несъмнено говореше за току-що влюбила се жена, но имаше и още нещо; оформеното от устните й осъзнаване на предстоящите предизвикателства, склонност да се учи, надежда за взаимно разбирателство, за семейство, за деца, за пълноценен и резултатен живот.

Тя знаеше, че точно така би искала да бъде помнена Гама: с изправена глава, с изпънати назад рамене, със стиснати зъби, неизменно преследваща радостта.