Карин Слотър
Добрата дъщеря (22)

19

Чарли стоеше с нос на няколко сантиметра от телевизионния екран. Изучаваше внимателно десния ъгъл на поставения на пауза запис от училищната охранителна камера от толкова дълго време, че зрението й започваше да се замъглява. Отстъпи крачка назад. Примигна да проясни поглед. Огледа цялостния образ. Дългия празен коридор. Античната камера представяше яркосините гардеробчета като тъмносини. Обективът беше насочен надолу и покриваше коридора приблизително до средата. Очите й се прехвърлиха обратно в ъгъла. Имаше врата, вероятно затворена, на милиметър от кадъра, но безспорно беше там. Светлината от прозореца хвърляше сянка върху нещо в коридора.

— Това сянката на Кели ли е? — попита Чарли. Посочи отвъд телевизора, все едно двете се намираха в коридора, а не в дневната на Ръсти. — Трябва да е стояла тук, нали?

Сам запази мнението си за себе си. Беше обърнала глава, така че да си послужи със здравото си око да огледа изображението.

— Ти какво виждаш?

— Това. — Чарли посочи към сянката в коридора. — Размазана и рошава линия, като крака на паяк.

— Странна е. — Сам присви очи, явно виждаше нещо, което убягваше на Чарли. — Ти не я ли намираш странна?

— Мога да се опитам да го увелича. — Чарли отиде до лаптопа на Бен, но си спомни, че нямаше представа какво върши. Натисна няколко случайни бутона. Трябваше да съществува начин да се постигне.

— Да повикаме Бен да ни помогне — предложи Сам.

— Не искам Бен да ни помага. — Чарли се наведе да разчете иконите от менюто. — Приключихме в наистина добър тон…

— Бен! — викна Сам.

— Ти няма ли да хващаш самолет?

— Самолетът няма да излети без мен. — Сам си послужи с длани, за да огради горния десен участък от записа. — Нещо не е наред. Ъгълът не пасва.

— Кой ъгъл? — попита Бен.

— Този. — Чарли посочи към сянката. — На мен ми прилича на крака на паяк, но Шерлок Холмс тук вижда Баскервилското куче.

— По-скоро „Етюд в червено“ — вметна Сам, но не даде обяснение. — Бен, можеш ли да увеличиш горния десен ъгъл?

Бен изпълни някаква магия на лаптопа и ъгълът на кадъра беше изолиран, а после увеличен, така че да изпълни екрана. Тъй като мъжът й не беше технически виртуоз от филм за Джейсън Борн, изображението не се проясни, а стана по-размазано.

— О, виждам го. — Бен посочи към рошавия крак на паяк. — Мислех, че е сянка, но…

— Няма как да има такава — допълни Сам. — Осветлението в коридора е включено. Също и в класната стая. При отсъствието на трети светлинен източник сенките ще бъдат хвърляни назад от вратата, а не напред.

— Добре, да. — Бен закима. — Мислех, че излиза от отворената врата, но както изглежда, сочи навътре.

— Точно така — потвърди Сам. Винаги я беше бивало в загадки. Както ставаше ясно, този път беше открила решението, преди Чарли да е разбрала, че налице е загадка за решаване.

— Аз не успявам да видя нищо — призна Чарли. — Не можете ли просто да ми кажете?

— Мисля, че ще е най-добре вие двамата да потвърдите моите подозрения независимо един от друг — отвърна Сам.

На Чарли й идваше да я изхвърли през прозореца като чувал с боклук.

— Наистина ли мислиш, че моментът е удачен за метод на Сократ?

— Шерлок или Сократ? Избери един и стой с него. — Сам се обърна към Бен. — Можеш ли да коригираш цветовете?

— Мисля, че да. — Бен отвори друга програма на лаптопа си, открадната версия на Фотошоп, с която си беше послужил да вкара капитан Кърк в коледната им картичка преди две години. — Нека проверя дали ще си спомня как се прави.

Чарли скръсти ръце, за да е сигурна, че Сам е наясно колко е сърдита, но Сам наблюдаваше Бен прекалено отблизо, та да забележи.

Последва още натискане на клавиши, още проследяване и в следващия момент цветовете на екрана бяха наситени, дори малко прекалено наситени, особено черното.

— Използвай синьото на гардеробчетата като водещо — предложи Чарли. — Сходно синьо е с погребалния костюм на татко.

Бен отвори таблицата с цветовете. Натискаше случайни квадратчета.

— Ето го — обади се Чарли. — Точно това синьо.

— Може да го изчистя още. — Усили пикселите. Приглади ръбовете. Най-накрая увеличи мащаба, доколкото беше възможно, без изображението да се прелее в празнота.

— Мили боже — промълви Чарли, когато най-накрая го различи.

Не беше крак, а ръка.

Не една ръка, а две.

Една черна и една червена. Сексуален канибал. Червена ивица. Отровно ухапване.

Не бяха открили еднорога на Ръсти.

Бяха открили черната вдовица.

Чарли седеше в автомобила на Бен, а потните й ръце стискаха волана. Погледна часа на радиото: 17,06. Поменът на Ръсти сигурно вече замираше. Пияниците в „Шейди Рейс“ бяха изчерпали разказите си. Случайно дошлите, зяпачите, лицемерите шепнеха клюки в телефоните си или публикуваха двусмислени изказвания на почит във Фейсбук.

Ръсти Куин беше добър адвокат, но…

Чарли допълни празнините с неща, които разбираха само онези, познавали Ръсти:

Обичаше дъщерите си.

Обожаваше жена си.

Стараеше се да постъпва правилно.

Беше открил своето митично създание.

Харпия, беше заявила Сам, имайки предвид полужената, полуптица от римската и гръцката митология.

Чарли се придържаше към аналогията с паяка, защото пасваше по-добре на ситуацията. Кели Уилсън беше уловена в грижливо оплетена паяжина.

Отоплението беше включено, но Чарли се усети да трепери от студ. Посегна към ключа. Изключи двигателя. Автомобилът се разтресе и спря.

Извъртя огледалото за обратно виждане, за да погледне лицето си. Сам й беше помогнала да прикрие синините. Беше свършила добра работа. Никой не би допуснал, че Чарли е била фрасната в лицето само преди два дни.

Сам за малко не я фрасна отново.

Не искаше Чарли да се захваща с това. Бен определено не го искаше.

Чарли се беше захванала, така или иначе.

След като слезе, приглади роклята, облечена за погребението. Обу си обувките на ток, като се подпираше на волана. Взе мобилния си телефон от таблото. Затвори тихо вратата и се заслуша в прещракването на ключалката.

Беше паркирала надалече от фермерската къща и беше скрила превозното си средство зад завоя. Чарли пристъпваше внимателно, като избягваше дупките в червената глинеста почва. Къщата изникна пред погледа й. Всякакви сходства с Миш-маша бяха само бегли. Предният двор беше засаден с пъстри цветя и вечнозелени храсти. Дъсчената облицовка беше боядисана в искрящо бяло, а первазите — в наситено черно. Покривът изглеждаше нов. От въртяща се конзола до входната врата висеше американският флаг.

Чарли не мина отпред. Заобиколи отстрани на къщата. Успяваше да види старата задна веранда, подът беше прясно боядисан в синьо-зелено. Пердетата в кухнята бяха дръпнати. Вече не бяха жълти на ягодки, а от бяла дамаска.

До верандата водеха четири стъпала. Чарли се взря в тях и се помъчи да не мисли за стъпалата на Миш-маша, как преди всички тези години изтича нагоре по тях, като вземаше по две наведнъж, изрита кецовете си, събу чорапите и завари Гама да ругае в кухнята.

Фъдж.

Токът й се закачи в неравна дупка на първото стъпало. Тя се задържа за якия парапет. Примигна срещу лампата на верандата, която беше ярка като пламък дори в ранния здрач. В очите й капна пот. Чарли я бръсна с пръсти. Изтривалката беше с десен слонова кост, а каучуковите й и кокосови влакна напомняха на Чарли за треволяка, растящ на полето зад фермерската къща. В центъра й стоеше изписано в курсив „П“.

Чарли вдигна ръка.

Навехнатата й китка още беше чувствителна.

Почука три пъти на вратата.

Чу отвътре по пода да стържат краката на стол. Приближиха тихи стъпки.

— Кой е? — попита женски глас.

Чарли не отговори.

Не се чу прещракването на ключалки, нито плъзгането на верига. Вратата просто се отвори. В кухнята стоеше възрастна жена. Косата й беше по-скоро бяла, отколкото руса, и прибрана в хлабава опашка. Все така беше красива. Очите й се разшириха, щом зърна Чарли. Устата й зейна. Ръката й се стрелна към гърдите, все едно бе улучена от стрела.

— Съжалявам, че не позвъних предварително — заговори Чарли.

Джудит Пинкман стисна здраво напуканите си устни. Заради плача лицето й изглеждаше като обрулено от вятър. Очите й бяха подпухнали. Тя прочисти гърло.

— Влез — подкани тя Чарли. — Влез.

Чарли пристъпи в кухнята. Помещението беше студено. Почти леденостудено. Ягодовата тема вече не присъстваше. Плотове от тъмен гранит. Уреди от неръждаема стомана. Стени с цвят на яйчена черупка. По корниза липсваха веселите танцуващи плодчета.

— Седни, моля — каза Джудит.

До чашата с вода с лед на масата лежеше мобилен телефон. И масата, и столовете бяха от тъмно орехово дърво. Чарли седна от отсрещната страна. Остави и своя телефон върху масата с екрана надолу.

— Да ти предложа ли нещо? — попита Джудит.

Чарли поклати глава.

— Канех се да си направя чай. — Стрелна с очи чашата на масата и попита: — Искаш ли и ти?

Чарли кимна.

Джудит взе чайника от печката. От неръждаема стомана като всичко друго. Напълни го в кухненската мивка и промълви:

— Ужасно съжалявам за баща ти.

— Аз съжалявам за господин Пинкман.

Джудит хвърли поглед през рамо. Улови взора на Чарли. Устните на жената потрепериха. Очите й лъщяха, все едно сълзите й бяха нещо така постоянно като скръбта. Спря кранчето.

Чарли я проследи с поглед, когато върна чайника на печката и завъртя копчето. Чуха се няколко прещраквания и после просъскване, когато газта се възпламени.

— И така. — Джудит се поколеба. — Какво те води тук днес?

— Исках да проверя как си — отвърна Чарли. — Не съм те виждала след всичко това с Кели.

Джудит отново стисна устни. Сключи длани върху масата.

— Сигурно е било много тежко за теб. Знам, че за мен със сигурност извика стари спомени.

— Искам да знаеш колко много ценя всичко, което направи за мен онази вечер. Това, че се погрижи за мен. Че ме накара да се чувствам в безопасност. Че излъга заради мен.

Устните на Джудит трепереха, когато се усмихна.

— Заради това съм тук — заяви Чарли на другата жена. — Никога не говорех за тези неща, докато татко беше жив.

Тя отвори уста. Напрежението се изпари от взора й. Усмихна се мило на Чарли. Това беше грижовната и щедра жена, която помнеше Чарли.

— Разбира се, Шарлот. Разбира се. С мен можеш да говориш за всичко.

— По онова време татко имаше един случай — подхвана Чарли. — Защитаваше в съда изнасилвач. На мъжа му се размина, а момичето се обеси в хамбара им.

— Помня го.

— Чудя се, според теб заради това ли татко пожела да го запазя в тайна? Дали се е притеснявал, че и аз ще сторя нещо подобно?

— Аз… — Тя поклати глава. — Не знам. Съжалявам, но не мога да ти отговоря. Според мен той тъкмо е бил изгубил жена си, мислел е, че по-голямата му дъщеря е мъртва, видя какво се е случило с теб… — Гласът й пресекна. — Хората казват, че Бог не би ти дал повече, отколкото можеш да понесеш, но понякога не съм сигурна, че е вярно. Ти как мислиш?

— Не съм убедена.

— В Посланието към коринтяните се съдържат тези строфи. Господ е верен и няма да допусне да бъдеш изкушен отвъд способностите ти, но с изкушение, което можеш да понесеш, ще ти предостави изход — произнесе. — Втората част ме озадачава. Откъде знаеш какъв е изходът? Може да е там, но ако не го различиш?

Чарли поклати глава.

— Съжалявам — извини се Джудит. — Знам, че майка ти не вярваше в Бог. Беше прекалено умна за това.

Чарли знаеше, че Гама би тълкувала подобно наблюдение като комплимент.

— Тя беше толкова интелигентна — отрони Джудит. — Мъничко се боях от нея.

— Мисля, че това важеше за много хора.

— Ами… — Джудит отпи от водата с лед.

Чарли следеше ръцете на жената, търсеше издайническо треперене, но нямаше такова.

— Шарлот. — Джудит остави чашата. — Ще бъда откровена с теб във връзка с онази вечер. Никога не съм виждала толкова съсипан човек като баща ти тогава. Надявам се вече никога да не се случи. Не знам как успя да продължи напред. Наистина не знам. Но съм уверена, че те обичаше безусловно.

— Никога не съм се съмнявала в това.

— Това е добре. — Джудит обърса с пръсти конденза по чашата. — Баща ми, господин Хелър, беше предан и любящ. Осигуряваше ми всичко, подкрепяше ме. И Бог е свидетел, че учителка първа година има нужда от подкрепа. — Тя се засмя тихо. — Но след онази вечер разбрах, че баща ми не милее за мен, както твоят баща за теб. Не виня господин Хелър за това. Онова между вас с Ръсти беше нещо специално. Опитвам се да ти кажа, че без значение от мотивите на баща ти да поиска от теб да излъжеш, било е подбудено от безгранична обич.

Чарли очакваше да усети сълзи, но такива не дойдоха. Най-накрая ги беше изплакала.

— Знам, че Ръсти си отиде, а смъртта на родител те кара да обмисляш толкова много неща, но не бива да се гневиш, че бащата ти те помоли да пазиш тайна.

Чарли кимна на нещо, за което знаеше, че е самата истина.

Чайникът засвири. Джудит се надигна. Изключи печката. Насочи се към големия скрин, който Чарли помнеше отпреди. Беше висок почти от пода до тавана. Господин Хелър беше държал пушката си отгоре, скрита зад горния му извит корниз. Междувременно бялото дърво беше боядисано в тъмносиньо. Джудит отвори вратите. От куки под рафта висяха декоративни чаши. Джудит избра две от двата края. Затвори вратите и се върна до печката.

— Имам мента и лайка.

— Който и да е. — Чарли огледа скрина. Под корниза личеше изписано изречение. Буквите бяха в светлосиньо, но контрастът не беше достатъчен, та думите да изпъкнат. Зачете на глас: — „Той настанява бездетната жена в дом като майка на много деца.“

Ръцете на застаналата до плота Джудит застинаха.

— От псалм 113:9. Но това не е вариантът на крал Джеймс. — Тя наля гореща вода в чашите.

— Какъв е вариантът на крал Джеймс? — поинтересува се Чарли.

— „Той прави безплодната жена стопанка и радостна майка на деца. Слава на теб, о Боже“. — Тя извади две лъжички от чекмеджето. — Аз обаче не съм безплодна, така че предпочитам другия.

Чарли усети по кожата й да избива студена пот.

— Предполагам, в известен смисъл ти си майка на учениците си в училище.

— Напълно права си! — Джудит седна и подаде на Чарли една от чашите. — С Дъг посветихме повече от половината си живот да се грижим за децата на други хора. Не че не ни е носило наслада, но като си бяхме у дома, тишината ни даваше дори повече наслада.

Чарли завъртя чашата, но не я хвана.

— Аз съм безплодна — отрони Чарли, а думата заседна като камък в гърлото й.

— Ужасно съжалявам. — Джудит стана от масата. Донесе кутия мляко от хладилника. — Искаш ли захар?

Чарли поклати глава. Не възнамеряваше да пие чая.

— Никога ли не си искала свои деца?

— Обичам децата на другите хора.

— Чух, че си помагала на Кели за някакъв вид изпит — вметна Чарли.

Джудит остави млякото на масата. Седна обратно на стола си.

— Трябва да си се почувствала предадена — продължи Чарли. — Тя да стори такова нещо.

Джудит наблюдаваше парата, издигаща се от чая.

— И тя е познавала господин Пинкман — добави Чарли не защото Мейсън Хъкабий им го беше казал, а защото Сам беше показала на Чарли бележките си, в които беше записала точните думи на Кели.

Чувала съм хората да казват, че не е лош човек, но аз никога не съм била пращана в кабинета на директора.

Кели беше успяла да се измъкне от въпроса на Сам. Не беше заявила, че не е познавала Дъглас Пинкман. Просто беше отвърнала, че не й е известен като лош човек.

— Гледах запис от охранителна камера в училището — обяви Чарли.

Джудит я стрелна рязко с поглед, а после го сведе обратно към чашата.

— По новините показаха възстановка.

— Не, това беше реалният запис от камерата над рецепцията.

Тя хвана чашата. Подуха чая, преди да отпие.

— На някакъв етап камерата е била бутната надолу. Ъгълът достига на половин метър от вратата на твоята класна стая.

— Така ли?

— Мислиш ли, че Кели е знаела за камерата? — попита Чарли. — Как случилото се пред самата ти врата не е било хванато?

— Не го е споменавала. Ти пита ли полицаите?

Чарли беше питала Бен.

— Децата са били наясно, че камерата не хваща далечния край на коридора, но не са знаели точното място. Странното обаче е, че то е било известно на Кели. Стояла е на границата на обхвата, когато е започнала стрелбата. Което е странно, защото как би била наясно, освен ако не е била в помещението с охранителните камери?

Джудит поклати глава, привидно озадачена.

— Ти си била в това помещение, нали? Или поне си надничала вътре?

Жената отново имитира неведение.

— Мониторите са държани в малка стаичка в съседство с офиса на мъжа ти. Вратата винаги стои отворена, така че всеки, който влезе, може да види. — Чарли добави още една подробност. — Кели заяви, че никога не е била пращана в кабинета на директора. Интересно е, че слепият участък й е бил известен, без дори да е зървала мониторите.

Джудит остави чашата. Долепи длани към масата.

— Не лъжи — произнесе Чарли. — Това е от Библията, нали?

Джудит разтвори леко устни. Издиша и после отново вдиша, преди да заговори.

— Една от десетте божи заповеди е: Не свидетелствай лъжливо против ближния си. Но мисля, че ти търсиш нещо от Притчи. — Затвори очи и зарецитира: — „Шест неща мрази Господ, даже седем са мерзост за душата Му: надменни очи, лъжлив език, ръце, които проливат… — Гърлото й се задвижи. — … които проливат невинна кръв.“ — Направи нова пауза, преди да довърши. — „Сърце, което крои лоши замисли, нозе, които бърже тичат да вършат зло. Неверен свидетел, който говори лъжа. И оня, който сее раздори между братя.“^[1]

— Сериозен списък.

Джудит сведе очи към дланите си, които още бяха разперени върху масата. Ноктите й бяха изрязани къси. Пръстите й бяха дълги и тънки. Хвърляха тясна сянка върху лакираното орехово дърво.

Също като краката на паяка, който Сам беше зърнала да се прокрадва на ръба на кадъра.

Бен се показа истински виртуоз на лаптопа си, веднъж щом осъзна в какво се взираха. Беше като оптична илюзия. Щом схванеш какво виждат очите ти, вече не си в състояние да видиш образа другояче.

В този кадър, поставен на пауза, камерата беше уловила Кели Уилсън да държи револвера точно както тя призна пред Сам, но както важеше за много от твърденията на Кели, историята не се изчерпваше с това.

Този ден Кели беше облечена в черно.

Джудит Пинкман в червено.

Чарли помнеше как си мислеше, че блузата на жената е просмукана от кръвта на Луси Алегзандър.

Кафеникавият оттенък на записа почти беше накарал двата тъмни цвята да се прелеят в едно, но щом Бен приключи на лаптопа си, истината беше налице, та всички да я видят.

Редом с ръката в черен ръкав имаше ръка в червен ръкав.

Две ръце сочеха към вратата на класната стая.

Към спусъка бяха притиснати два пръста.

Оръжието беше в ръката ми.

Кели Уилсън беше изтъкнала поне три пъти по време на разговора си със Сам как тя е държала револвера, когато са били убити Дъглас Пинкман и Луси Алегзандър.

Онова, което беше пропуснало да спомене момичето, беше, че ръката на Джудит Пинкман го бе държала там.

— В болницата са тествали Кели за следи от барут — изтъкна Чарли. — Бил е по дланта й, по цялата й тениска. Точно където се очаква да бъде открит.

Джудит се облегна на стола си. Очите й останаха приковани в собствените й длани.

— Като талка е, ако от това се тревожиш — поясни Чарли. — Премахва се със сапун и вода.

— Знам, че е така, Шарлот. — Гласът й беше грапав, като звука от грамофонна плоча, когато игличката първо я докосне. — Знам.

Чарли зачака. Чуваше някъде да тиктака часовник. Долови покрай затворената врата да се вмъква лек ветрец.

Джудит най-накрая вдигна очи. Очите й проблеснаха на светлината от лампата над главите им. Изучава Чарли около миг и после попита:

— Защо ти? Защо не дойде полицията?

Чарли не беше осъзнала, че сдържа дъха си, докато не усети напрежение в гърдите си.

— Ти полицията ли искаш да бъде?

Джудит устреми очи към тавана. Сълзите й започнаха да капят.

— Предполагам, няма значение. Вече не.

— Тя е бременна — промълви Чарли.

— Отново — добави Джудит. — В прогимназията направи аборт.

Чарли се подготви за назидания на тема неприкосновеността на живота, но Джудит се въздържа от такива.

Вместо това жената се изправи. Дръпна парче домакинска хартия от ролката и обърса лицето си.

— Бащата беше момче от футболния отбор. Както стана ясно, няколко момчета се позабавлявали. Тя беше наивна. Не е имала представа какво правят с нея.

— Този път кой е бащата?

— Ще ме накараш да го изрека ли?

Чарли кимна. Беше отскорошен застъпник да се дава глас на истината.

— Дъг — произнесе. — Чукаше я в моята стая. — Чарли трябва да беше реагирала на думата чукаше, защото тя добави: — Съжалявам за езика, но като зърнеш мъжа ти да оправя седемнайсетгодишна в класната стая, в която преподаваш на прогимназисти, това е първата изникнала в ума ти дума.

— Седемнайсет — повтори Чарли. Дъглас Пинкман беше административен служител. Кели Уилсън беше ученичка в същата образователна система. Извършеното от него беше изнасилване на малолетна. Чукането нямаше нищо общо.

— Заради това камерата беше наклонена надолу — обясни Джудит. — Винаги се показваше много съобразителен на тази тема.

— Имало е и други ученички?

— Не отминаваше нищо, в което можеше да го пъхне. — Тя смачка салфетката на топка. Вече беше видимо гневна. За пръв път Чарли се разтревожи, че Сам и Бен бяха имали право колко опасно е това.

— Заради това ли се случи всичко? Защото Кели е забременяла? — попита Чарли.

— Не по причините, за които си мислиш ти. Съжалявам, Шарлот. Ти очевидно си искала деца, но не и аз. Никога не съм искала да имам свои. Обичам ги, обичам начина, по който действат умовете им, допада ми колко забавни и интересни умеят да бъдат, но най-много обичам това, че мога да ги оставя в училище, да се прибера у дома, да чета книга и да се наслаждавам на тишината. — Метна домакинската хартия в боклука. — Не съм някаква отчаяна жена, която не може да има дете и затова се е пречупила. Да нямам дете, беше мой избор. Решение, с което Дъглас се съгласи, но… — Тя повдигна рамене. — Никога не знаеш колко лош е бил бракът ти, докато не свърши.

— Той е искал развод? — предположи Чарли.

Джудит се изсмя с горчивина.

— Не, и аз също не го исках. Бях се научила да живея с безконечната му криза на средната възраст. Той не беше педофил. Не преследваше малките.

Чарли се запита с каква ли лекота жената беше загърбила факта, че Кели Уилсън притежаваше емоционалната интелигентност на дете.

— Дъг искаше да задържим бебето — продължи Джудит. — Кели и бездруго щеше да отпадне от училище. Нямаше начин да успее да завърши. Той искаше да й дадем малко пари, да я накараме да замине и да отгледаме бебето двамата с него.

Сред всичко, което би могла да изрече Джудит, Чарли никога не би допуснала, че точно това я е пречупило накрая.

— Кое го е накарало да промени решението си на тема собствени деца?

— Осъзнаването, че е смъртен. Желание да остави нещо след себе си. — Тя изпъшка гневно. — Аз съм на петдесет и шест. Дъг беше на път да навърши шейсет. Беше редно да планираме пенсионирането си. Не желаех да отгледам детето на друга, на някаква тийнейджърка. — Поклати глава, видимо още вбесена. — Без да се споменава за умствения дефицит на Кели. Дъг не просто искаше да гледам дете през следващите осемнайсет години. Очакваше да се съглася да го подкрепяме през остатъка от живота ни.

Каквото и съчувствие да беше изпитвала Чарли, то се изпари при тези й думи.

— Какво още ти каза Кели? — поинтересува се Джудит. Поклати глава. — Без значение е. Канех се да играя ролята на мъченицата; бедната вдовица, обвинявана в съучастничество от малоумна хладнокръвна убийца. Кой би повярвал на нея вместо на мен?

Чарли не каза нищо, но й беше ясно, че без записа никой не би повярвал на момичето.

— И така. — Джудит обърса ядосано сълзите си. — Това ли е моментът, когато ти казвам как го извърших? — Посочи към телефона на Чарли. — Увери се, че още записва.

Чарли обърна телефона, макар да имаше доверие на Бен, че го е нагласил, както трябва. Телефонът не просто записваше, прехвърляше звука директно в лаптопа му.

— Връзката им започна преди година — промълви Джудит. — Видях ги през прозореца на моята класна стая. Дъглас мислеше, че съм си тръгнала. Той остана да заключи, поне така каза. Аз се върнах за някакви книжа. Както вече казах, оправяше я върху един от чиновете.

Чарли притисна гръб в облегалката на стола. Джудит даваше вид, че се вбесява все повече и повече с всяка следваща дума.

— Постъпих, както се очакваше от покорна съпруга. Обърнах гръб. Отидох си у дома. Приготвих вечеря. Дъг се прибра. Обясни как го забавил някакъв родител. Гледахме телевизия заедно и аз кипях вътрешно. Терзах се цялата нощ.

— Кога започна да обучаваш Кели?

— Когато отново започна да се облича като вещица. — Джудит опря длани в плота. — Така постъпи и предишния път, започна да се облича в черно, като привърженичка на готиката, та да прикрие корема си. В мига, щом я зърнах в коридора, знаех, че пак е бременна.

— Ти обърна ли се към Дъг?

— Защо ще го правя? Аз съм просто съпругата. Жената, която готви храната му, глади дрехите му и почиства с белина петната от бельото му. — В гласа й се долавяше стържещ полутон като от пренавит часовник. — Имаш ли представа какво е да не си от значение? Да обитаваш същата къща с мъж през почти целия си живот на възрастен и да чувстваш, че си нищо? Че желанията ти, копнежите ти, плановете ти са несъществени? Че отгоре ти може да бъде стоварено всякакво бреме, без значение колко голямо, защото ти си добра жена, богобоязлива християнка и ще го понесеш с усмивка, защото мъжът, от когото се очаква да бъде твой закрилник, е господарят на дома?

Джудит беше сключила длани така силно, че кокалчетата й бяха побелели.

— Разбира се, че не знаеш — заяви на Чарли. — Била си глезена и обгрижвана през целия ти живот. Дори като изгуби майка си и сестра ти едва не умря, това само накара хората да те обичат още повече.

Сърцето на Чарли блъскаше в гърлото й. Не беше осъзнала, че е станала от стола, докато не усети гърбът й да се опира в стената.

Джудит явно не осъзнаваше ефекта, който оказва.

— Можеш да придумаш Кели на всичко. Това знаеше ли го?

Чарли не помръдна.

— Толкова е сладка. И крехка. И мъничка. Като дете е. Наистина е като дете. Но колкото повече време прекарвах с нея, толкова повече я мразех. — Поклати глава. От хлабавата й опашка бяха започнали да се освобождават кичури. В очите й личеше безумен поглед. — Знаеш ли какво е усещането да мразиш невинно дете? Да фокусираш цялата си ярост върху създание, което няма представа какво върши, какво му се случва, защото осъзнаваш, че поведението му отразява твоята собствена глупост? Да виждаш как мъжът ти ги контролира, мами, използва, злоупотребява с тях по същия начин, както го прави с теб?

Чарли огледа помещението. Погледът й падна върху дървеното трупче с ножове, върху чекмеджетата с прибори, върху скрина, на който вероятно още лежеше пушката на господин Хелър.

— Съжалявам — отрони Джудит и видимо положи усилия да се успокои. Проследи взора на Чарли към горната част на скрина. — Мислех си, че ще се наложи да измисля някаква история как Кели я е задигнала. Или да й дам пари и да се моля, че ще съумее да следва инструкциите и да купи оръжие.

— Баща й е държал револвера в колата си — вметна Чарли.

— Каза ми, че го използвал да стреля по катерици. Хората от „Холър“ ги ядат.

— Мазни са — добави Чарли в опита да я задържи спокойна. — Имам клиентка, която ги готви на яхния.

Джудит стисна облегалката на стола. Кокалчетата й бяха бели.

— Няма да те нараня.

Чарли се насили да се изсмее.

— Не казват ли така хората точно преди да наранят някого?

Джудит се отдръпна от стола. Отново се облегна на плота. Все така беше ядосана, но продължаваше да се старае да се контролира.

— Не биваше да правя онези коментари за сполетялата те трагедия. Извинявам се.

— Всичко е наред.

— Казваш го, защото искаш да продължа да говоря.

Чарли повдигна едното си рамо.

— Действа ли?

Изсмя се с неприязън.

Бен беше казал, че Джудит Пинкман била в истерия, когато парамедиците я извели от училището. Наложило се да я упоят, за да я качат в линейката. Беше се наложило да остане в болницата за цялата нощ. Появи се пред камерите, за да се моли за живота на Кели. Дори сега очите й бяха подпухнали от плач. Лицето й беше изпито от скръб. Излагаше пред Чарли истината, бруталната и неподправена истина, макар да й беше ясно, че е записвана.

Не се пазареше, не молеше, не целеше да постигне някакъв вид сделка. Така се държеше човек, когато чувстваше искрено разкаяние за действията си.

— Кели не би дръпнала спусъка сама — откъсна се от устата на Джудит. — Обеща ми да го направи, но аз знаех, че тя не е такава. Беше прекалено мила, доверяваше се твърде много, а и би била ужасен стрелец. Така че застанах зад нея в коридора и обвих длан около нейната. Стрелях в стената, за да привлека вниманието на Дъглас. — Потупа с пръсти устата си, като че да си напомни сама да запази тона си спокоен. — Той дотича навън и аз го гръмнах три пъти. А после…

Чарли чакаше.

Джудит притисна ръка към гърдите си. Гневът й беше станал безмилостен.

— Канех се да убия Кели — призна. — Планът беше следният: да застрелям Дъг, а после да убия Кели и да заявя, че съм я спряла да погуби още деца. Градският герой. Щях да получа пенсията на Дъг, социалната му осигуровка. Без сложни бракоразводни дела. С повече време да си чета книгите, нали така?

Чарли се почуди дали е възнамерявала да застреля Кели в корема, та да е сигурна, че и бебето й е умряло.

— Успях да уцеля Дъглас на точните места — вметна Джудит. — Съдебният лекар ми обясни, че всяко от трите попадения е било фатално. Предполагам, въобразявал си е, че това е някакъв вид утеха за мен. — Очите й пак проблеснаха. Преглътна звучно. — Кели обаче не пускаше оръжието. Не мисля, че е била наясно с останалата част от плана, че съм се канела да я убия. Според мен изпадна в паника, като видя, че Дъг е мъртъв. Сборичкахме се. Спусъкът беше дръпнат. Не знам дали от мен, или от нея, но куршумът рикошира в пода.

Джудит дишаше през устата. Гласът й беше дрезгав.

— И двете бяхме шокирани, че оръжието произведе изстрел — продължи. — Кели се обърна и… Не знам. Не знам какво се случи. Аз изпаднах в паника. Зърнах движение с ъгълчето на окото си, дръпнах спусъка отново и… — Гласът й пресекна от ридание. Устните й бяха побелели. Цялата трепереше. — Видях я. Видях я, когато… докато пръстът ми натискаше спусъка. Случи се така бавно и мозъкът ми го отчете ясно. Помня, че си помислих „Джудит, стреляш по дете“, но не успях да го спра. Пръстът ми продължаваше да натиска и…

Не беше в състояние да изрече думите, така че Чарли го стори вместо нея:

— Луси Алегзандър беше застреляна.

Сълзите на Джудит се лееха като река.

— Работех в екип с майка й. Често виждах Луси по събрания, танцуваше в дъното на помещението. Тананикаше си самичка. Имаше такова звънко гласче. Не знам, може би щеше да е различно, ако не я познавах, но аз я познавах.

Чарли не успя да се спре и да не помисли, че също така беше познавала и Кели Уилсън.

— Шарлот, толкова съжалявам, задето те направих част от това — увери я Джудит. — Нямах представа, че ти си в сградата. Бих го отложила за следващия ден или за следващата седмица. Никога не бих те поставила умишлено в тази ситуация.

Чарли не се канеше да й благодари.

— Ще ми се да бях в състояние да обясня какво ме прихвана. Мислех си, че ние с Дъг сме… Не знам. Той не беше голямата любов на живота ми, но мислех, че държим един на друг. Уважаваме се взаимно. Но след всички тези години нещата се заплитат. Ще видиш, като го докараш дотам. Финанси, пенсиониране, издръжки, автомобили, тази къща, спестовни влогове, билетите, които бяхме купили за круиз за това лято.

— Пари — промълви Чарли. Ръсти имаше хиляди мъдрости на тема човешките разрушителни стремежи към секс и пари.

— Не опираше само до парите — настоя Джудит. — Когато поставих пред Дъг въпроса за бременността, той ме запозна с гениалния си план да станем гериатрични родители, все едно не беше кой знае какво да се нагърбиш с подобен ангажимент. А то и не беше, не и за него. Не той щеше да става в три сутринта да сменя памперси. Наясно съм как изглежда невероятно, че именно това най-накрая ме предизвика, но беше последната сламка.

Тя потърси очите на Чарли, все едно очакваше да разчете в тях намек за съгласие.

— Позволих си да мразя Кели, защото това беше единственият начин да се придумам да го сторя — обясни Джудит. — Бях наясно колко е податлива. Само трябваше да прошепна в ухото й какво лошо момиче е била, задето е позволила на Дъг да върши такива неща с нея. Как ще отиде в ада заради стореното в прогимназията. Дали не би могла да накаже Дъг за неговите прегрешения? Дали не е възможно да го спре да наранява други момичета? Бях изумена колко малко отне да убедя друго човешко същество, че е едно нищо. Нищо — повтори Джудит. — Също като мен.

Дланите на Чарли се потяха. Обърса ги в роклята си.

— Има и друг стих, който вероятно знаеш, Шарлот. Все трябва да си го чувала във филм или да си го прочела в книга. „И тъй, всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, и вие правете на тях; защото това е същината на закона и на пророците.“^[2]

— Златното правило — отговори Чарли. — Отнасяй се към другите, както искаш те да се отнасят към теб.

— Сторих на Кели онова, което Дъг стори на мен. Това повтарях пред себе си. Така оправдах действията си, а после зърнах Луси и осъзнах… — Джудит вирна показалеца си, все едно да отброи: — „Надменни очи“ през прозореца на стаята ми. — Изпъна втори пръст, за да добави към греховете си: — „Лъжлив език“ пред мъжа ми и пред Кели. — Още един пръст: — „Лоши замисли“ да убия и двамата им. „Бързи нозе към злото“, когато поставих оръжието в ръката й. „Неверен свидетел“ за случилото се пред полицията. „Посяване на раздор“ с теб, с Мейсън Хъкабий, с целия град. — Отказа се да брои и изпъна всичките си пръсти. — „Ръце, пролели невинна кръв.“

Джудит стоеше с ръце, вдигнати във въздуха, с обърнати длани, с разперени пръсти.

Чарли не знаеше какво да каже.

— Какво ще стане с нея? — поиска да узнае Джудит. — С Кели?

Чарли поклати глава, макар да й беше ясно, че Кели Уилсън щеше да влезе в затвора. Не със смъртна присъда, вероятно не и с доживотна, но без значение на ниския коефициент на интелигентност момичето имаше право: оръжието се беше намирало в нейната ръка.

— Имам нужда да си тръгнеш, Шарлот — произнесе Джудит.

— Аз…

— Вземи си телефона. — Хвърли телефона към Чарли. — Прати записа на онази агентка. Съобщи й, че може да ме открие тук.

Чарли едва улови телефона.

— Ти какво ще…

— Върви си. — Джудит посегна към горната част на скрина. Нямаше пушка, а глок.

— Боже. — Чарли се запрепъва назад.

— Моля те, върви си. — Джудит пусна празния пълнител на оръжието. — Вече ти казах, че няма да те нараня.

— Какво ще правиш? — Сърцето на Чарли подскочи, докато задаваше въпроса.

Беше й ясно какво планира другата жена.

— Шарлот, върви си. — Джудит изнамери кутия с патрони и ги разпиля по масата. Захвана се да зарежда пълнителя.

— Боже — повтори Чарли.

Джудит направи пауза.

— Наясно съм колко нелепо ще прозвучи, но моля те, престани да споменаваш напразно Божието име.

— Добре — съгласи се Чарли.

Бен слушаше. Сигурно вече беше на път, тичаше през гората, прескачаше повалени дървета, отбутваше клони, мъчеше се да достигне до Чарли.

Единствено трябваше да кара Джудит да продължава да говори.

— Моля те — отрони Чарли. — Моля те, не го прави. Имам да те питам нещо за онзи ден, за това какво…

— Трябва да го забравиш, Шарлот. Трябва да постъпиш точно както ти поръча татко ти, да го прибереш в кашон и да го оставиш там. Защото ти казвам, че не ти трябва да си спомняш какво ти е причинил този ужасен човек. — Джудит тикна пълнителя в оръжието. — А сега наистина искам да си вървиш.

— О, Джудит, моля те, не го прави. — Чарли усети гласът й да трепери. Нямаше как това да се случва. Не и в тази кухня. Не с тази жена. — Моля те.

Джудит дръпна предпазителя и зареди патрон.

— Напусни, Шарлот.

— Не мога… — Чарли вдигна ръце, протегна ги към Джудит, към оръжието. — Моля те, не го прави. Това не може да се случи. Не мога да те оставя…

Яркобяла кост. Части от сърце и дробове. От зейналите й рани се изсипваха късове сухожилия, артерии и вени.

— Джудит — проплака Чарли. — Моля те.

— Шарлот. — Тонът й беше категоричен, като на учителка, изправила се пред класа. — Незабавно излез навън. Искам да се качиш в автомобила си, да подкараш към къщата на баща си и да позвъниш в полицията.

— Джудит, не.

— Те са привикнали да се справят с този род неща, Шарлот. Знам, че мислиш как това важи и за теб, но не мога да го поема на съвестта си. Просто не мога.

— Джудит, моля те. Умолявам те. — Чарли беше толкова близо до оръжието. Можеше да се хвърли към него. Беше по-млада и по-бърза. Беше в състояние да прекрати това.

— Недей. — Джудит постави оръжието на плота зад себе си. — Казах ти, че няма да те нараня. Не ме карай да си вземам думите обратно.

— Не мога! — Чарли ридаеше. Имаше чувството, че в сърцето й се впиват бръсначи. — Не мога да те оставя да се самоубиеш.

Джудит отвори кухненската врата.

— Можеш и ще го направиш.

— Джудит, моля те. Не ме натоварвай с подобно бреме.

— Снемам бремето от теб, Шарлот. Баща ти го няма. Аз съм последната, която знае. Тайната ти ще умре с мен.

— Няма нужда да умира! — викна Чарли. — Не ме е грижа. Хората вече узнаха. Мъжът ми. Сестра ми. Не ме е грижа. Джудит, моля те, моля те недей…

Джудит се хвърли към нея напълно ненадейно. Сграбчи я през кръста. Чарли усети как стъпалата й се отделят от земята. Опря ръце на раменете на другата жена. Почувства как ребрата й са смазвани, докато беше пренасяна през кухнята и после запратена на верандата.

— Джудит, не! — Чарли се втурна да я спре.

Вратата беше затръшната в лицето й.

Ключалката прещрака.

— Джудит! — ревна Чарли и заблъска по вратата с юмрук. — Джудит! Отвори…

Дочу силен ехтящ тътен от вътрешността на къщата.

Не беше от ауспуха на кола.

Не бяха фойерверки.

Чарли се свлече на колене.

Притисна длан към затворената врата.

Човек, намирал се близо, когато оръжие е гърмяло срещу човешко същество, никога не бърка звука от изстрел с нещо друго.