Карин Слотър
Добрата дъщеря (21)

18

Чарли усети зрението й да се замъглява. Паника сграбчи гърлото й в здрава хватка. Чуваше единствено крясъците в главата си.

Бен знаеше.

— Ти ли му каза? — обърна се към Сам.

— Не — отговори Сам.

— Не ме лъжи, Саманта. Просто кажи истината.

— Чарли — отрони Сам. — Фокусираш се върху погрешното нещо.

Съществуваше само едно погрешно нещо. Мъжът й беше научил какво й се е случило. Беше пребил човек почти до несвяст заради това. Беше се изплюл върху него и му каза…

Позволил си му да изнасили жена ми.

Позволил си му.

Чарли усети въздухът да напуска бързо дробовете й. Притисна длан към устата си, а в гърлото й се събра жлъчка.

— Той е бил — обясни Бен. — Не Даниъл.

— В гората ли? — попита Чарли, а гласните й струни се напрегнаха заради въпроса. Зърна противното лице на Закарая Кълпепър. Беше го фраснала така здраво, че главата му се отметна назад. От устата му течеше кръв. А после Даниъл Кълпепър го тръшна на земята и започна да го налага по същия начин, както Бен преби Мейсън Хъкабий.

Само дето това в гората не е бил Даниъл Кълпепър.

— Ти нападна Закарая — заговори Чарли. Наложи й се да преглътне, преди да успее да добави: — Закъсня.

— Знам. — Мейсън се претърколи на гръб. Покри очите си с длани. — В къщата. В гората. Все закъснявах.

Чарли усети как коленете й стават гумени. Опря рамо в стената.

— Защо?

Мейсън завъртя глава в едната и в другата посока. Дишаше с усилие. От носа му излизаха балончета кръв.

— Кажи им — подкани Бен с длани, стиснати в юмруци.

Мейсън обърса нос с опакото на дланта си. Погледна към Бен, а после към Сам и Чарли. Най-накрая отговори:

— Наех Зак да ми помогне да се погрижа за Ръсти. Дадох му всичко, което бях спестил за колежа. Знаех, че дължи пари на Ръсти, но… — Гласът му пресекна. — Предполагаше се, че вие ще сте на тренировка по бягане. Щяхме да откараме Ръсти по страничния път и да се отървем от него. Зак щеше да си докара три бона, плюс, че щяха да бъдат заличени дълговете му. Аз щях да имам своето отмъщение. — Отново погледна към Сам, а после към Чарли. — Опитах се да спра Зак, като се оказа, че баща ви го няма, но той…

— Няма нужда да ни казваш какво е направил. — Думите на Сам бяха така заредени с напрежение, че бяха почти неразчленими в откритото пространство.

Мейсън отново покри лице. Заплака.

Чарли слушаше сухите му хлипания и й идваше да го фрасне в гърлото.

— Бях готов да поема вината за майка ви — заговори Мейсън. — Заявих го в гората. Поне пет пъти. И двете ме чухте. Не съм искал да се стига до нищо от това. — Гласът му пак пресекна. — Когато майка ви беше гръмната, аз бях като вцепенен. Не можех да го повярвам. Призля ми и целият треперех. Исках да предприема нещо, но се боях от Зак. Знаете го какъв е. Ние всички бяхме уплашени от него.

Чарли усети яростта да бушува във всяка артерия от тялото й.

— Не ми излизай с това ние за никоя част от това, жалка отрепко. В кухнята ние бяхме само аз и Сам. Бяхме изтикани силом навън от къщата. Бяхме отведени в гората под дулото на оръжие. Бяхме ужасени за живота си. Ти гръмна сестра ми в главата. Ти я погреба жива. Ти допусна това чудовище да ме преследва през гората, да ме изнасили, да ме пребие, да ми отнеме всичко, всичко.

— Опитах…

— Млъквай. — Чарли стисна юмруци, както се извисяваше над него. — Може да убеждаваш сам себе си, че си се опитал да го спреш, но не е така. Ти остави да се случи. Ти допринесе да се случи. Ти натисна онзи спусък. — Замълча и се опита да нормализира дишането си. — Защо? Защо го направи? Какво сме ти сторили изобщо?

— Сестра му — обади се Сам. Тонът й излъчваше мъртвешко спокойствие. — Това имаше предвид, като говореше за отмъщение. Мейсън и Закарая се появиха в същия ден, когато на Кевин Мичъл му се размина обвинение за изнасилване. — Приехме, че става дума за задълженията на Кълпепър. А всъщност причината е била, че Мейсън Хъкабий е бил достатъчно разярен да убие, но не достатъчно смел, та да го стори със собствените си ръце.

Езикът на Чарли стана като оловен. Наложи й се да се облегне на стената, за да не падне.

— Аз бях този, който откри сестра ми. Тя беше в плевнята. Шията й беше… — Поклати глава. — Беше измъчвана жестоко от насилието на онзи мръсник. Не можеше да се надигне от леглото. През цялото време просто плачеше. Нямате представа какво е да се чувстваш така безполезен, така безпомощен. Исках някой да бъде наказан. Някой трябваше да си плати.

— И си дошъл да търсиш баща ни? — Чарли усети вече познатите вибрации в ръцете си. Разпростряха се в раменете, в гръдния й кош. — Дошъл си да убиеш баща ни и…

— Съжалявам. — Мейсън пак заплака. — Съжалявам.

На Чарли й идваше да го ритне.

— Не ми циври. Простреля сестра ми в главата.

— Беше случайно.

— Няма значение! — кресна Чарли. — Ти я простреля! Ти я погреба жива!

Сам протегна ръка. Попречи на Чарли да се надвеси над Мейсън и да започне да го налага по същия начин като Бен.

Бен.

Чарли погледна към мъжа си. Той седеше на земята с гръб, опрян в стената. Очилата му бяха оплескани с кръв и стояха накриво на лицето му. Напрягаше и отпускаше юмруци, отваряше раните и предизвикваше бликането на още кръв.

— Защо Ръсти е пишел чекове на сина на Закарая Кълпепър? — поиска да узнае Сам.

Чарли беше така шокирана, че не успяваше да накара устата си да формулира въпрос.

— Номерата на чековете — обясни Сам. — Дванайсет чека годишно за двайсет и осем години и четири месеца биха възлезли на триста и четиресет чека.

— Това е последният номер — спомни си Чарли.

— Точно така — потвърди Сам. — И после налице е балансът. Започнало се е от един милион нали?

Сам питаше Мейсън.

Мейсън кимна бавно и с неохота.

— Ако стартираш от милион и вадиш по две хиляди месечно в продължение на двайсет и осем години и малко отгоре, това те оставя приблизително с триста и двайсет хиляди долара — заключи Сам. — Всичко започна да си идва по местата, когато ни каза, че родителите ти са имали пари. — През 1989 година никой друг в Пайквил нямаше подобно състояние и още по-малко такова влияние. Изтъргували са свободата ти срещу един милион долара. Тогава това е било голяма сума. Повече, отколкото Кълпепър щял да види през скъсения си живот. Спазарил е покойния си брат срещу неродения си син.

Мейсън вдигна очи към нея. Кимна бавно.

— Каква е била ролята на баща ни в това? — попита Сам. — Той ли уреди сделката ви с Кълпепър?

— Не.

— Тогава какво? — настоя Сам.

Мейсън се претърколи на една страна. Надигна се с мъка. Седна с гръб, опрян във вратата. Лепенката, използвана от Ръсти на прозореца, създаваше впечатление за мълния над главата му.

— Нямах представа за нищо от това.

Бен отправи убийствен поглед към Мейсън.

— Ще гниеш в ада, задето завлече Ръсти в тази мръсотия.

— Не беше Ръсти. Не и в началото. — Мейсън изкриви лице, като докосна брадичката си. — Договорката беше дело на родителите ми. Вечерта, когато се случи, аз вървях пеша до дома. Десет километра. Зак ми отне обувките и джинсите, защото кръвта му беше по тях. Като стигнах вкъщи, бях полугол и покрит с кръв. Признах пред двама им. Исках да отида в полицията. Те не позволяваха. По-късно научих, че са пратили адвокат да говори със Зак.

— Ръсти — вметна Бен.

— Не, някой от Атланта. Не знам кой. — Мейсън раздвижи челюстта си. Ставата се изду. — Държаха ме извън всичко това. Нямах избор.

— Бил си седемнайсетгодишен — изтъкна Сам. — Убедена съм, че си притежавал кола. Можел си да отидеш в полицията сам или пък да изчакаш да навършиш осемнайсет.

— Исках го — настоя Мейсън. — Заключиха ме в стаята ми. Дойдоха четирима мъже. Закараха ме във военна академия на север. Постъпих във военноморската пехота веднага щом бях достатъчно голям. — Обърса малко кръв от окото си. — Бил съм в Афганистан, в Ирак, в Сомалия. Продължавах да се записвам доброволец. Исках да използвам живота си да помагам на други. Да се изкупя.

Чарли прехапа устна с такава сила, че усети как разкъсва кожата. Нямаше изкупление, без значение върху колко държави на глупавата си карта на света беше забол кабарчета.

— Посветих на това двайсет години. Върнах се обратно у дома. Започнах в училището. Сметнах, че е важно да вложа нещо тук, в този град, в тези хора.

— Ти, мръснико. — Бен се надигна. Ръцете му все така бяха стиснати в юмруци. Пое по коридора. Чарли се боеше, че ще продължи до задната врата, но той се спря при айфона на Мейсън. Заби пета в стъклото и го натроши на миниатюрни парченца.

Бен вдигна обувката си. По подметката бяха полепнали стъкълца.

— Даниъл Кълпепър беше убит заради теб — произнесе.

— Знам — отвърна Мейсън, но грешеше.

Чарли беше тази, която насъска Кен Койн след Даниъл.

— Той те нарече братко — изтъкна пред Мейсън.

Мейсън поклати глава.

— Той наричаше много хора братко. Просто някои мъже правят така.

— Няма значение — сряза го Бен. — На никого от двама им мястото не е било тук. Случилото се след това е по тяхна вина.

— Така е — съгласи се Мейсън. — По моя вина е. Изцяло по моя.

— Как така дрехите и оръжието ти се озоваха в караваната на Даниъл? — попита Сам.

Мейсън поклати глава, но не беше трудно да се достигне до отговора. Кен Койн беше подхвърлил веществените доказателства. Беше натопил невинен човек и беше оставил на виновника да се размине.

— Майка ми сподели с мен за споразумението, след като баща ми почина. Бях разпределен в Турция и се мъчех да върша добро за хората. Прибрах се у дома за погребението. Тя се тревожеше да не се случи нещо и Зак да изостави своята част от сделката.

— За да сме наясно, сделката е била, че Зак ще си мълчи за невинността на Даниъл и за твоята вина в замяна на две хиляди долара месечно, които да бъдат плащани от родителите ти на сина му Дани Кълпепър? — уточни Сам.

Мейсън кимна.

— Не знаех. Не и докато майка ми не сподели. Бяха изтекли осем години. Кълпепър още чакаше смъртна присъда. Постоянно отменяха назначените дати.

Чарли стисна челюст. Осем години след убийството. Осем години, след като Сам беше изпълзяла от гроба. Осем години, след като Чарли беше разкъсана на парчета.

Сам беше започвала обучението си за магистърска степен в Северозападния университет. Чарли беше кандидатствала право с надеждата за ново начало.

— Как така баща ни беше забъркан в това? — поиска да научи Сам.

— Дойдох при него да си призная — обясни Мейсън. — Тук, в тази къща. Седнахме в кухнята. Не знам защо, но в известен смисъл беше по-лесно да се разтоваря от бремето си, седнал до масата. На местопрестъплението. Призляваше ми, докато изливах навън цялата истина. Разказах му как съм бил разкъсван заради случилото се с Мери-Лин, как съм платил на Зак да ми помогне да си отмъстя. Като си толкова млад, виждаш нещата пределно отчетливи. Не разбираш как действа светът. Че съществуват последствия, които не е във властта ти да предвидиш. Че лошите решения и лошите дела са в състояние да те покварят. — Мейсън кимаше, все едно се съгласяваше със себе си. — Исках да обясня на Ръсти като мъж на мъж какво се случи и защо се случи.

— Ти не си мъж — заяви му Чарли. Гадеше й се от мисълта как Мейсън и Ръсти са седели в кухнята, където беше умряла Гама, от факта, че мястото беше донесло опрощение на Мейсън, вместо болка. — Ти си виновен в опит за убийство. Освен това си съучастник в изнасилване. И в убийството на майка ми. В похищение и отвличане. Във влизане с взлом. — Не можеше да допусне да си мисли за всички приятелки, които беше имал през годините. За всички партита, на които беше присъствал, рождени дни, празнувания на Нова година, докато всяка сутрин Сам ставаше от леглото, молейки се да е в състояние да ходи. — Да постъпиш във военноморската пехота не те прави добър човек. Прави те страхливец, задето си избягал — заяви на Мейсън.

Гласът на Чарли звучеше толкова гръмко, че го чу да прокънтява по коридора.

— Ръсти го е накарал да подпише самопризнания — произнесе Бен. Погледна към Сам, а не към Чарли. — Открих ги в сейфа.

Чарли устреми поглед към тавана. Позоволи на сълзите да се стекат. Никога нямаше да си прости, задето принуди Бен да научи от лист хартия.

— Аз настоях да подпиша самопризнания — посочи Мейсън. — Исках да се разкрия. Беше ми дошло до гуша от лъжи, от чувство за вина.

Сам стисна ръката на Чарли, все едно че да задържи и двете им стабилно на място.

— Защо татко не те е предал?

— Не искаше нов процес — отвърна Мейсън. — Вие си живеехте живота, вече го бяхте загърбили.

— Загърбили — промърмори Чарли.

— Ръсти не искаше раната да се разчовърква наново — продължи Мейсън. — Да те кара да се връщаш у дома, да изправя Чарли на свидетелското място. Нямаше желание да й се налага да…

— Лъже — довърши Сам.

Запечатаният за толкова дълго кашон, поставен на висок рафт в килера. Ръсти не беше искал да принуждава Чарли да избира дали да лъже под клетва, или да разтвори този кашон, та целият свят да надникне вътре.

Момичетата Кълпепър.

Тормоза, на който я бяха подложили тези гадни кучки, и на който още я подлагаха. Какво биха казали, какво биха предприели, ако се появеше доказателство, че през цялото време са били прави за невинността на Даниъл?

Те наистина бяха имали право.

Чарли беше посочила погрешния човек.

— Защо баща ни е пишел чековете? — попита Сам.

— Това беше едно от условията на Ръсти — отвърна Мейсън. — Искаше Зак да е наясно, че някой друг е в състояние да развали сделката, да отреже парите на Дани, ако Зак не си държи устата затворена.

— Това е поставило мишена на гърба му — изтъкна Чарли. — Кълпепър е можел да уреди да го убият.

Мейсън отново поклати глава.

— Не и ако е искал чековете да продължат да стигат до сина му.

— Мислиш ли, че наистина го е грижа за сина му? — почуди се Сам. — Кълпепър го е провокирал. Това знаеше ли го? Всеки месец е пращал на Ръсти писмо с фразата „Длъжник си ми“. Просто за да му го изтъкне. Да му напомни как е в състояние да обърне живота на всички наопаки, да ни окраде от чувството за покой, усещането за безопасност във всеки момент.

Мейсън не каза нищо.

— Имаш ли представа колко стрес си докарал на баща ни? — не се отказваше Сам. — Да ни лъже. Да укрива истината. Той не беше скроен за подобни измами. Вече беше преживял убийството на жена си и кошмара едната му дъщеря да се намира на прага на смъртта, а Чарли да е… — Поклати глава. — Сърцето на Ръсти и бездруго беше слабо. Това знаеше ли го? Наясно ли си колко много са допринесли за влошеното му здраве твоите лъжи, твоите признания, твоето малодушие? Може би затова е пиел толкова много, за да прогони лошия вкус от собственото си съучастничество. Съучастничество, в което си го въвлякъл ти. Налагало му се е да живее с това всеки ден, всеки месец, когато е пишел чека, всеки път, когато е звънял на мен…

Сам най-накрая се пречупи. Свали очилата си. Притисна пръсти към клепачите си.

— Заради теб му се е налагало да ни предпазва през всички тези години — добави тя.

Мейсън отпусна глава между коленете си. И да плачеше, Чарли не я беше грижа.

— Защо си тук? — поиска да узнае Бен. — Нима си мислил, че ще успееш да ги убедиш да не те предават?

— Дойдох да се изповядам — отрони Мейсън. — Да ви кажа, че съжалявам. Че оттогава всеки ден се мъча да се изкупя. Имам медали. — Вдигна очи към Сам. — Медали от сражения, лилаво сърце и…

— Не ме е грижа — процеди Сам. — Разполагал си с двайсет и осем години да се обявиш за виновен. Можел си да влезеш в кое да е полицейско управление, да признаеш и да си изтърпиш наказанието, но си се боял, че ще свършиш в затвора или със смъртна присъда, точно като Закарая Кълпепър.

Мейсън не коментира, но истината говореше сама за себе си.

— Знаел си, че ние не сме казали на никого за случилото се в гората — намеси се Чарли. — Именно така си спечелил баща ни на твоя страна, нали? Шантажирал си го. Моята тайна срещу твоята.

Мейсън обърса кръвта от устата си. Все така не казваше нищо.

— Седял си в кухнята, където беше убита майка ни, и си заявил на баща ни, че използваш семейните пари, за да се предпазиш от присъда за убийство — продължи Чарли. — Без значение кого си наранил. Без значение какво е било разкрито по време на процеса. Щяха да довлекат Сам обратно тук. Аз бих била принудена да свидетелствам. Било ти е ясно, че татко не би допуснал да ни се случи такова нещо.

— Сега какво ще предприемете? — беше единственият въпрос на Мейсън.

— Въпросът е какво ще предприемеш ти — отсече Сам. — Разполагаш точно с двайсет минути да се придвижиш до полицейския участък и без присъствието на адвокат да признаеш, че си излъгал и си отстранил оръжието от сцената на двойното убийство. В противен случай, бог ми е свидетел, че ще отнеса писмените ти признания за опит за убийство и заговор за убийство право при началника на полицията. Градът не забравя, Мейсън. Извинението ти, че просто си стоял отстрани, че е било злополука, все така е углавно престъпление. Ако не изпълниш дословно каквото ти поръчвам сега, ще свършиш в килия в съседство със Закарая Кълпепър, където е било редно да се намираш през последните двайсет и осем години.

Мейсън обърса ръка в панталона си. Посегна към строшения си телефон.

Бен го изрита. Отвори задната врата.

— Разкарай се.

Мейсън се надигна. Не отрони нито дума. Обърна се и напусна къщата.

Бен затръшна вратата с такава сила, че на стъклото се появи нова пукнатина.

Сам постави обратно очилата си.

— Къде е самопризнанието? — обърна се към Бен.

— Върху сейфа, заедно с писмата.

— Благодаря ти. — Сам не се запъти към кабинета.

Влезе в дневната.

Чарли се поколеба. Не знаеше дали да последва Сам. Какво изобщо можеше да каже на сестра си, което да накара някоя от двете им да се почувства по-добре? Мъжът, прострелял Сам в главата и погребал я жива, току-що беше излязъл през задната им врата единствено след заплаха, която да го накара да постъпи правилно.

Бен заключи.

— Добре ли си? — попита го Чарли.

Той свали очилата си и обърса кръвта от стъклата.

— Преди никога не съм участвал в истински бой. Не и в такъв, при който да успея да ударя някого.

— Съжалявам. Съжалявам, задето се разстрои така. Съжалявам, че излъгах. Съжалявам, че се наложи да прочетеш за случилото се, вместо да го чуеш от мен.

— В самопризнанието не се съдържа нищо от стореното ти от Закарая. — Бен върна очилата си на мястото им. — Ръсти ми каза.

Чарли занемя. Ръсти никога не беше предавал поверителност.

— Миналия уикенд — добави Бен. — Не ми каза, че Мейсън е бил замесен, но ме запозна с всичко останало. Заяви, че най-тежкият грях, който е извършвал срещу някого, е да те накара да пазиш тайна.

Чарли потърка ръцете си, неспособна да се пребори с внезапното усещане за студ.

— Колкото до случилото се с теб…— продължи Бен. — Съжалявам, но не ме е грижа.

Чарли усети равнодушието му почти като физическа болка.

— Формулирах го погрешно — помъчи се да обясни Бен. — Съжалявам, че се е случило, но е без значение. Не ме е грижа, че си излъгала. Изобщо не ме вълнува, Чък.

— Заради това… — Чарли сведе очи към пода. Много уместно Мейсън Хъкабий беше оставил кървава диря по път за навън.

— Заради това какво? — Бен стоеше пред нея. Повдигна брадичката й. — Чък, просто го изречи. Да го държиш в себе си, те убива.

Той вече знаеше. Знаеше всичко. И все пак тя намираше за трудно да говори за провалите си на глас.

— Спонтанните аборти. Случилото се е причината за тях.

Бен отпусна ръце върху раменете й. Изчака тя да го погледне в очите, а после промълви:

— Когато бях на девет, Тери ме изрита в топките и после пиках кръв цяла седмица.

Чарли понечи да заговори, но той поклати глава и й даде знак да не го прави.

— Когато бях на петнайсет, един спортист ме фрасна пак там. Мотаехме се заедно с другите зубъри, гледахме си нашата работа, а той ме удари толкова силно в топките, че реших как са се скрили в задника ми.

Бен притисна пръст към устните й, та да не може да го прекъсне.

— Държа мобилния си телефон в предния джоб. Знам, че не бива, защото вкисва спермата ми, но все пак го правя. И не мога да нося боксерки. Известно ти е, че мразя начина, по който се набират. И мастурбирах много. Имам предвид сега от време на време, но като тийнейджър действах, сякаш се готвех за олимпийско състезание. В цялото ни училище аз бях единственият член на клуба „Старфлийт“, също така колекционирах комикси и свирех на триангел в оркестъра. Никое момиче не ме поглеждаше. Дори и онези с акне. Обработвах се толкова много, че майка ми ме заведе на лекар от страх да не си направя пришки.

— Бен.

— Чък, чуй ме. За абитуриентския си бал се облякох в червена тениска с щампа на „Стар Трек“. Нямаше обявена тема. Аз бях единственият, който не носеше смокинг. Въобразявах си, че демонстрирам ирония.

Чарли най-накрая се усмихна.

— Очевидно не е било писано да създам потомство. Нямам представа как така свърших с толкова секси жена като теб, нито защо не можем… — Не изрече думите. — Просто сме изтеглили тази карта, мила. Нямам представа дали е заради нещо случило се с мен или с теб, или пък просто се дължи на добрия стар естествен подбор. Но така стоят нещата. И аз ти заявявам, че не ме е грижа.

Чарли прочисти гърло.

— Кейлий би могла да ти даде деца.

— Кейлий ми даде гонорея.

Беше редно Чарли да се почувства наранена, но първата й регистрирана емоция беше загриженост. Бен беше алергичен към пеницилин.

— Наложи ли се да ходиш в болницата?

— През последните десет дни всеки ден ходих до Дъктаун, та никой тук да не узнае.

Сега вече усети раната.

— Значи, се е случило съвсем неотдавна.

— Последния път беше преди два месеца. Мислех, че просто имам проблеми с уринирането.

— И не си сметнал това за знак, че е време да отидеш на лекар?

— В крайна сметка, очевидно да — отговори. — Но заради това онази вечер не исках… Чист съм, но не ми се стори правилно да не ти го кажа. Дойдох да проверя как си. Не ми беше изтрябвала никаква папка. Изобщо не е имало объркало се споразумение.

Чарли не я беше грижа за лъжата.

— Колко време продължи?

— Не продължи. Бяха само четири пъти. В началото беше забавно, но после стана печално. Тя е толкова млада. Познава Кейт Мългрю не от „Стар Трек“, а от „Оранжевото е новото черно“.

— Иха — промърмори Чарли в опит да се пошегува, за да не вземе да заплаче. — Как изобщо е успяла да завърши право?

Бен също направи опит за шега.

— Беше права за онзи, който е отгоре. Иска се много работа.

На Чарли й прилоша.

— Благодаря, че ми насади картина в главата.

— А аз на теб, че ми създаде фобия от кихане.

Чарли задъвка вътрешната страна на бузата си. Не биваше да го запознава с подробностите. И определено й се щеше да не беше чувала неговите.

— Ще опаковам нещата за Сам — обяви той.

Чарли кимна, но не искаше той да си тръгва, дори не само по коридора.

Той я целуна по челото. Тя се отпусна на гърдите му, вдиша потта му и погрешния прах за пране, който беше използвал за дрехите си.

— Ще бъда в кабинета на баща ти — уведоми я той.

Чарли проследи с поглед шантавата му скоклива походка, докато той се отдалечаваше.

Не беше напуснал къщата.

Това трябва да означаваше нещо.

Чарли не се присъедини незабавно към Сам. Повъртя се наоколо. Надзърна в кухнята. Вратата зееше отворена. Долавяше течението. Помъчи се да настрои спомените си към онзи момент, когато беше отворила в очакване да види Ръсти, но вместо това пред нея стояха двама мъже, единият в черно, а другият облечен в тениска с Бон Джоуви.

Единият с пушка.

Другият с револвер.

Закарая Кълпепър.

Мейсън Хъкабий.

Мъжът, закъснял да спре изнасилвача на Чарли, беше същият, с когото беше правила обезумял секс на паркинга на „Шейди Рейс“.

Същият, прострелял сестра й в главата.

Същият, погребал Сам в плитък гроб.

Онзи, пребил Закарая Кълпепър, но не и преди той да разкъса Чарли на милиони мънички късчета.

— Чарли? — извика я Сам.

Седеше на стола с права облегалка, когато Чарли влезе в дневната. Сам не мяташе вещи, нито се разлютяваше бавно, както се случваше, когато беше на път да избухне. Вместо това разглеждаше нещо в бележника си.

— Какъв ден — промълви Сам.

Чарли се засмя заради сдържаната й оценка.

— Как сглоби нещата толкова бързо?

— Аз съм голямата ти сестра. По-умна съм от теб.

Чарли не беше в състояние да предложи доказателство за обратното.

— Мислиш ли, че Мейсън ще отиде в участъка, както му поръча?

— На теб струва ли ти се вероятно да не се подчини предвид заплахата ми?

— Изглеждаше ми вероятно да го убиеш, ако някой беше поставил нож в ръката ти. — Чарли потрепна заради тази мисъл, но само защото не желаеше сестра й да си цапа ръцете с кръв в буквалния смисъл. — Не е излъгал просто следовател, а човек от ФБР.

— Убедена съм, че арестуващият го с радост ще му разясни разликата между дребно нарушение и углавно престъпление.

Чарли се усмихна заради изпипания трик, който би могъл да означава години във федерален затвор, вместо изпитателен срок под наблюдение със свободни уикенди в окръжния затвор.

— Защо в момента си така спокойна?

Сам поклати озадачено глава.

— Шок? Облекчение? Все съм си мислела, че на Даниъл му се е разминало нещо, че не е страдал достатъчно. По някакъв странен начин знанието, че Мейсън е бил тормозен, ми носи известно удовлетворение. Освен това ще влезе в затвора поне за пет години. Или по-добре да се случи, ако от прокуратурата не искат да ги гоня до дупка.

— Според Кен Койн ще постъпи ли както е редно?

— Не мисля, че някога в живота си този човек е постъпвал както е редно. — Устата й се изви в потайна усмивка. — Може би съществува начин да го свалим от пиедестала му.

Чарли не я помоли да обясни как би се стигнало до подобно чудо. Мъже като Койн винаги успяваха да се доберат обратно до върха.

— Аз съм човекът, който посочи Даниъл. Аз казах, че Закарая е нарекъл втория мъж братко.

— Не си приписвай вината, Чарли. Беше на тринайсет. И Бен имаше право. Ако Мейсън и Закарая не бяха дошли поначало, нищо от това не би се случило. — После добави: — Кейн Койн е човекът, взел решение да натопи Даниъл и да го убие. Не го забравяй.

— Също така Койн е спрял разследването, което би довело до откриването на истинския стрелец. — На Чарли й призля, като осмисли ролята си в потулването, която беше изиграла, без да й известно. — Колко трудно би било да се установи, че богато хлапе, пратено посред нощ във военно училище, е било замесено?

— Права си. Без стимул налице Закарая би предал Мейсън — отбеляза Сам. — Искам да се вълнувам заради Даниъл, дори за Мейсън, но просто не мога. Чувствам се, сякаш това вече е зад гърба ми. Странно ли е?

— Да. Не. Не знам. — Чарли седна на разчистеното местенце на Ръсти на дивана. Направи опит да анализира емоциите си, да проучи как се чувства във връзка с всичко, казано им от Мейсън. Установи, че в гърдите й има усещане за лекота. Беше очаквала да се почувства разтоварена, като разкаже на Сам истината за случилото се в гората, но не стана така.

Досега.

— Ами татко? — попита Чарли. — Крил го е от нас.

— Опитвал се е да ни предпази. Както постъпваше винаги.

Чарли повдигна вежда заради внезапното заставане на сестра й на страната на Ръсти.

— В прошката има стойност — добави Сам.

Чарли не беше така убедена в това. Облегна се назад на дивана. Вгледа се в тавана.

— Чувствам се така уморена. По начина, по който се случва с престъпниците, когато си признаят. Просто заспиват. Не мога да ти опиша колко пъти съм се намирала насред разпит и те захъркват.

— Заради облекчението е — обясни Сам. — Греша ли, като не чувствам вина заради факта че Даниъл беше жертва в това също колкото и нас?

— Ако грешиш, значи и аз греша — призна Чарли. — Разбирам, че Даниъл не заслужаваше да умре така. Бих могла да уверя себе си как той беше Кълпепър и в крайна сметка би свършил зад решетките или два метра под земята, но беше редно да разполага с лукса да направи личния си избор.

— Както изглежда, татко го е преодолял — отбеляза Сам. — Посвети по-голяма част от живота си да реабилитира виновни хора, но така и не изчисти името на Даниъл.

— Нищо не е по-измамно от привидното смирение.

— Шекспир?

— Господин Дарси към Бингли.

— Точно пък той ли?

— Не опира до гордостта му, а до предразсъдъците му.

Сам се засмя, но после стана сериозна.

— Радвам се, че татко не ни каза за Мейсън. Струва ми се, че сега ще се справя да го понеса, но тогава… — Поклати глава. — Знам, че звучи ужасно, защото решението му очевидно не е давало мира на татко, но като си спомня как се чувствах осем години, след като бях простреляна, мисля, че да ме принудят да се върна и да свидетелствам би ме убило. Как ти се вижда тази хипербола?

— Доста точна, ако включиш и мен. — Чарли осъзнаваше, че нов процес би ускорил движението й по низходяща траектория. Нямаше да постъпи да учи право. Нямаше да срещне Бен. Със Сам нямаше да си говорят. — Защо се чувствам, че сега съм в състояние да го понеса по-добре? — почуди се. — Какво се е променило?

— Това е комплициран въпрос със също толкова комплициран отговор.

Чарли се засмя. Това беше реалното наследство на Ръсти. През остатъка от живота си щяха да седят и да цитират покойник, цитирал покойници.

— Татко трябва да се е досещал, че ще открием самопризнанието в сейфа му — заключи Сам.

Чарли с лекота съзря една от спекулациите с висок залог на Ръсти.

— Обзалагам се, че си е въобразявал как ще надживее датата за екзекуция на Закарая Кълпепър.

— Аз се обзалагам, че си е въобразявал как ще открие начин да оправи всичко сам.

Чарли реши, че вероятно и двете бяха прави. Не съществуваше чиния, която Ръсти не би се пробвал да завърти като същински фокусник.

— Като бях малка, мислех, че татко е тласкан да помага на хората, защото притежава това изпепеляващо чувство за справедливост. А после, като пораснах, реших, че е защото му допада идеята как той е амбицираният герой, който се бори в името на доброто.

— И сега?

— Мисля, че му е било ясно как лошите хора вършат лоши неща, но все пак е вярвал, че и те заслужават шанс.

— Това е крайно романтизиран начин да гледаш на света.

— Говорех за татко, не за себе си. — Чарли се натъжи, задето приказваха за Ръсти в минало време. — Той неизменно търсеше своя еднорог.

— Радвам се, че повдигна тази тема — отговори Сам. — Струва ми се, че открихме един.