Карин Слотър
Добрата дъщеря (20)

17

Чарли се разхождаше из възпоминателния параклис с чаша вино в ръка. Само баща й би поръчал изрично на погребението му да бъдат сервирани питиета. На бара се предлагаше и твърд алкохол, но на обед за повечето беше прекалено рано, което се явяваше първият проблем в скоростните погребални планове на Ръсти. Вторият проблем беше изтъкнатият от Сам по-рано: зяпачите и лицемерите.

Чарли се чувстваше зле, задето обрисуваше някои от бившите си приятели със същата тази четка. Не можеше да ги вини, че бяха избрали Бен пред нея. Тя също би избрала Бен. След седмица, месец или може би година любезните им кимания и усмивки вероятно биха значели нещо, но в момента единственото, върху което успяваше да се съсредоточи Чарли, бяха мръсниците.

Хората от града, оплювали Ръсти за наивните му либерални похвати: Джуди Уилард, която беше нарекла Ръсти убиец, защото беше представлявал клиника за аборти. Абнър Коулман, който го беше нарекъл кучи син, понеже защитавал в съда убиец. Уит Филдман, който го беше нарекъл предател, задето станал адвокат на негодник. Списъкът беше дълъг, но Чарли беше прекалено отвратена да го прехвърля.

Най-черен й беше Кен Койн. Гнусният гадняр стърчеше насред групичка подмазвачи от окръжната прокуратура. Кейлий Колинс беше фасадата им. Младата жена, която вероятно прелюбодействаше със съпруга на Чарли, нямаше вид да схваща как може би не беше желана там. Но пък цялата правна общност се отнасяше към помена като към социално мероприятие. Койн очевидно разказваше някаква история за Ръсти, някоя щуротия, сътворена от баща й в съдебната зала. Чарли видя как Кейлий отметна глава назад и се засмя. Бръсна дългата руса коса от очите си. Изпълни онова интимно движение с протягане и докосване ръката на мъж по начин, за който само неговата съпруга можеше да заяви, че е неуместен.

Чарли отпи от виното и си пожела да беше киселина, та да я плисне в лицето на тази жена.

Телефонът й звънна. Тя се насочи към празен ъгъл и отговори точно преди да се беше включила гласовата поща.

— Аз съм — обяви Мейсън Хъкабий.

Чарли обърна гръб на помещението, а чувството на вина се прояви под формата на срам.

— Казах ти да не ми звъниш.

— Съжалявам. Трябва да говоря с теб.

— Не, не трябва — отсече тя. — Чуй ме много внимателно. Случилото се между нас беше най-голямата грешка в живота ми. Обичам мъжа си. Не проявявам интерес към теб. Не желая да разговаряме. Не искам да имаме нищо общо и ако ми се обадиш отново, ще си издействам ограничителна заповед срещу теб, а после ще се погрижа в комисията по образованието да са наясно, че имаш досие за тормоз над жена. Това ли искаш?

— Не. Боже. Набери ме обратно. Моля те. — Звучеше отчаян. — Шарлот, имам нужда да говоря лично с теб. Изключително важно е. Нещо по-голямо от двама ни. По-голямо от онова, което сторихме.

— Именно тук грешиш — увери го тя. — Най-голямото нещо в живота ми са отношенията ми с мъжа ми. Няма да ти позволя да застанеш на пътя им.

— Шарлот, ако само…

Чарли прекъсна, преди да е успял да изтресе още от тъпотиите си.

Пусна телефона в чантата си. Оправи косата си и допи виното си. Взе си нова чаша от бара. Половината я беше опразнила, преди да усети треперенето да спира. Слава богу, че Мейсън беше звъннал само по телефона. Ако се беше появил на погребението, ако градът ги беше видял заедно, ако Бен ги беше видял, Чарли щеше да се стече в локва от самоотвращение и омраза.

— Шарлот. — Нютън Палмър, друг безотговорен юрист в помещение, пълно с такива, й отправи добре отработен съболезнователен поглед. — Как я караш?

Чарли допи виното си, та да удави ругатните в него. Нютън беше един от онези прототипни белокоси старци, които командваха в повечето малки американски градове. Веднъж Бен заяви как всичко, което трябва да се стори, е да се чака дъртите и подли расисти и сексисти като Нютън да измрат. Онова, което не беше съобразил, бе, че те продължаваха да произвеждат нови.

— Видях се с баща ти на закуска миналата седмица — съобщи Нютън. — Мъжкар както винаги, но каза нещо свръхкомично.

— Такъв си беше татко. Комичен. — Чарли се престори, че слуша тъпия му разказ, като в същото време издирваше с поглед сестра си.

Сам също беше хваната в капан, но от госпожа Дънкан, учителката й по английски от осми клас. Сам кимаше и се усмихваше, но Чарли не можеше да си представи сестра й да има в запас кой знае колко търпение за празни разговори. Чувството на Сам за различност беше особено подчертано сред тълпа. Не заради недъзите й, а просто защото очевидно не принадлежеше на това място, а може би и на това време. Тези тъмни очила. Царствената поза на главата. Начинът на обличане на Сам също не допринасяше особено тя да се впише, дори и на погребение. Беше облечена изцяло в черно, но погрешното черно. От онзи вид, дето беше достъпен едва на един процент от населението. Застанала редом с античната си учителка, Сам изпъкваше още по-силно.

— Все едно гледам майка ви. — Ленор носеше тясна черна рокля и обувки на токове, по-високи от тези на Чарли. Усмихна се към Нютън. — Господин Палмър.

Нютън пребледня.

— Шарлот, нали ще ме извиниш?

Ленор не му обърна внимание и Чарли стори същото. Притисна рамо до това на Ленор, докато двете наблюдаваха Сам. Госпожа Дънкан продължаваше да й надува главата.

— Хариет винаги отчаяно е желала да създава връзки с хората, но така и не се справи да открие решението — отбеляза Ленор.

— С татко го постигна.

— Баща ти беше отклонение от правилото. Те бяха две необикновени личности, които функционираха най-добре заедно.

Чарли се притисна още по-плътно до ръката й.

— Мислех, че няма да дойдеш.

— Не можах да устоя на изкушението да се подиграя на тези ненавистни мръсници за един последен път. Чуй… — Ленор пое дълбоко въздух, като че се подготвяше за нещо трудно. — Възнамерявам да се пенсионирам и да се оттегля във Флорида. Да съм сред хора, сред вкиснати стари бели жени, които живеят на фиксирани приходи.

Чарли стисна здраво устни. Не можеше да плаче повече. Не беше редно да кара Ленор да се чувства виновна, че върши нужното за себе си.

— О, миличка. — Ленор обви ръка около кръста й. Долепи устни до ухото на Чарли. — Никога няма да те изоставя. Просто ще се намирам някъде другаде. Можеш да ми идваш на гости. Ще устроя специална спалня за теб със снимки на коне, котета и опосуми по стените.

Чарли се засмя.

— Време ми е да продължа напред — добави Ленор. — Водих битки достатъчно дълго.

— Татко те обичаше.

— Разбира се, че ме обичаше. А аз обичам теб. — Ленор я целуна по слепоочието. — Като стана дума за обич…

Бен си проправяше път през тълпата. Вдигна ръце и се стрелна покрай възрастен мъж, който даде вид, че има да му каже нещо. Поздрави няколко познати, но не спираше да се придвижва напред, с лекота се освобождаваше от натрапниците. Хората винаги се усмихваха, като видеха Бен. Чарли усети, че също се усмихва.

— Здравей. — Той приглади вратовръзката си. — Тук при вас само за момичета ли е?

— Тъкмо се канех да насоля шефа ти — обяви Ленор. Целуна още веднъж Чарли и се понесе към Кен Койн.

Групичката от окръжната прокуратура се разпадна, но Ленор погна Койн също като гепард, хукнал по дирите на бебе африкански глиган.

— Ленор ще се оттегли във Флорида — съобщи Чарли на Бен.

Той не изглеждаше изненадан.

— Сега като го няма баща ти, не й остана много.

— Само аз. — Чарли не беше в състояние да мисли за отпътуването на Ленор. Беше прекалено болезнено. — Ти ли избра костюма на татко? — попита тя Бен.

— Изцяло дело на Ръсти — отвърна той. — Протегни ръка.

Чарли протегна ръка.

Той бръкна в джоба на сакото си. Извади червено топче. Положи го върху дланта й.

— Моля, не ми благодари.

Чарли сведе очи към червения клоунски нос и се усмихна.

— Ела навън — помоли Бен.

— Защо?

Бен зачака, търпелив както винаги.

Чарли остави чашата си. Тикна клоунския нос в чантата си и го последва навън. Първото, което забеляза, беше гъстия облак цигарен дим. Второто бе, че е заобиколена от бивши затворници. Зле скроените им костюми не успяваха да прикрият татуировките и стегнатите мускули, резултат от часовете занимания с уреди в двора. Имаше дузини мъже и жени, сигурно поне петдесет.

Това бяха истинските оплаквачи на Ръсти — пушеха отвън също като калпазанчетата зад физкултурния салон в училище.

— Шарлот. — Един от мъжете сграбчи ръката й. — Искам да ти кажа колко много значеше татко ти за мен. Помогна ми да си получа обратно детето.

Чарли усети да се усмихва, докато стискаше загрубялата длан на мъжа.

— Съдейства ми да си намеря работа — добави друг. Предните му зъби бяха загнили, но фините линии от зъбците на гребен в мазната му коса даваха да се разбере, че е положил усилия.

— Беше свестен. — Една жена тръсна цигара в препълнения пепелник до вратата. — Накара безполезния ми бивш мъж да плаща детски.

— Хайде сега — намеси се човек, вероятно безполезният бивш съпруг.

Бен намигна на Чарли, преди да се върне обратно вътре. Заместник окръжният прокурор не беше особено популярен в тази компания.

Чарли продължи да се ръкува. Помъчи се да не кашля заради гъстия дим. Изслушваше истории за това как Ръсти е помагал, когато никой друг не е бил склонен на това. Искаше й се да се върне вътре и да доведе Сам, защото сестра й би желала да чуе какво имат да кажат тези хора за комплицирания им и сприхав баща. А може би Сам нямаше да иска. Или щеше да има нужда да го чуе. Сам открай време беше рязко привличана към бялото и черното. Сивите участъци, онези, в които Ръсти процъфтяваше, винаги я бяха озадачавали.

Чарли се засмя на себе си. Не й убягна парадоксът как, след като изсипа пред Сам най-съкровените си и мрачни грехове, най-важното според Чарли, което сестра й можеше да отнесе обратно у дома, беше знанието, че баща им е бил добър човек.

— Шарлот? — Джими Джак Литъл се вписваше добре сред бившите затворници. Имаше повече татуировки от много от тях, в това число цял ръкав, с който се беше сдобил при престой в затвора за банков обир. Черното му бомбе го поставяше на друго място и в друго време. Той изглеждаше перманентно ядосан, сякаш защото за негово пълно разочарование не беше един от добрите, покварени от зла кукла в роман ноар от четиресетте години.

— Благодаря, че дойде. — Чарли го прегърна през врата, нещо, което не беше правила никога преди и което сигурно вече никога нямаше да стори. — Татко би се радвал, че си тук.

— Да. Ами… — Той изглеждаше смутен от физическия контакт. Даде си време да запали цигарата, та да успее да възстанови усещането си за мачовска твърдост. — Съжалявам за стария глупак. Очаквах да се спомине под валящи куршуми.

— Аз се радвам, че не се случи — заяви Чарли, защото баща й беше прободен с нож два дни по-рано. Да бъде застрелян, беше прекалено сходно, та да се шегува на тази тема.

— Това хлапе Адам Хъмфри… — Джими Джак отстрани късче тютюн от устната си. — Не съм сигурен, че успявам да го разтълкувам. Възможно е той да маже бисквитката й, но днешните хлапетии, момичетата и момчетата, могат да бъдат приятели, без да се отъркалят в шубрака. — Вдигна неразбиращо рамене, както би го направил на тема самоуправляващи се автомобили и дигитална система „Тиво“. — Колкото до Франк Алегзандър, него го познавам отпреди няколко дни. Имаше провинение за шофиране в нетрезво състояние, което Ръсти помогна да изчезне.

— Татко е работил със семейство Алегзандър? — Чарли осъзна, че прекалено беше повишила глас. Добави шепнешком: — Какво е станало?

— От гледна точка на Ръсти нищо ангажиращо. Нищо необичайно в отношенията им. А се случило това, че Франк тикнал червейчето си в погрешната дупка. Малко попрекалил в безименен мотел, а после тръгнал да се прибира при женичката си, вонящ на парфюма на друга. Или се опитал да се прибере. Ченгетата му лепнали небезопасно шофиране под влияние на алкохол.

На Чарли й беше ясно как това е значело, че алкохолната проба на Франк е била под допустимата граница, но все пак е бил обвинен в шофиране в нетрезво състояние, защото полицаите са сметнали способностите му да управлява автомобил за понижени.

— Приятелката ученичка ли е била? — поинтересува се Чарли.

— Агент по недвижими имоти, много по-възрастна от съпругата, в което няма особена логика, понеже… защо? Искам да кажа, няма спор, имала е пари, но мацките не са някоя класика като колите. Искаш нещо свежо, не съм ли прав?

Чарли нямаше желание да подхваща дискусии на тема тънкостите на изневярата.

— Та какво е станало с Франк Алегзандър?

— Върши общественополезен труд, посещава курсове за шофиране в нетрезво състояние и съдията заличи обвинението от досието му, та да си запази преподавателския лиценз. Според мои източници реалният проблем бил у дома. Съпругата не била особено доволна заради дъртото гадже. От къде на къде ще си хваща прецъфтяла изгора?

— Ставало ли е дума за развод? — попита Чарли.

Джими повдигна рамене.

— Може би не са имали избор. Шофирането в нетрезво състояние е игра за богати момчета. Сметките по делото. Заплащането за курса за пияници. Глобите. Таксите. Това ти бърка в джоба като нищо с осем или девет бона.

На Чарли й беше ясно, че за всеки това е голяма сума, а семейство Алегзандър и двамата бяха учители с малко дете. Едва ли разполагаха с пари в излишък.

— Нищо не попарва така любовта като осъзнаването на факта, че до края на живота си ще ядеш постни спагети — изтъкна Джими Джак.

— Или може би се обичат и са решили да оправят нещата заради детето си.

— Това са сладки приказки от устата ти, кукличке. — Той допуши цигарата си до самия филтър. Метна я в кашпа близо до вратата. — Предполагам, вече е без значение. Ръсти няма да ми плати от гроба да проследя тази гадост.

— Който и да поеме случая, ще се нуждае от разследващ.

Той изкриви лице, все едно мисълта му беше причинила болка.

— Не знам дали ми е по силите да работя за адвокат, който не е баща ти. Като се изключи настоящата компания. Но, мамка му, адвокатите обикновено не си плащат сметките и като цяло са калпави човешки същества.

Чарли беше съгласна.

Той й намигна.

— Добре, кукличе, връщай се да слушаш онези боклуци. Скапаняците вътре не познаваха баща ти. Не са достойни да държат чаша с пикнята му, мен ако питаш.

Чарли се усмихна.

— Благодаря ти.

Джими Джак цъкна с език и отново й намигна. Чарли го проследи с поглед, докато си проправяше път през тълпата. Потупа няколко души по гърбовете, юмрукът му срещна за поздрав няколко други юмрука и той се насочи към вратите и вероятно към безплатния бар. Повдигна бомбето си по посока на жената, която си беше получила децата обратно. Тя опря ръка на кръста си и Чарли остана с впечатлението, че никой от двама им нямаше да бъде сам тази вечер.

Прозвуча клаксон.

Всички насочиха погледи към паркинга.

Бен беше зад волана на автомобила си. Сам седеше до него.

Последния път, когато момче й беше бипкало с клаксона си, Ръсти я наказа, задето се беше измъкнала през прозореца на стаята си посред нощ.

Бен отново натисна клаксона. Махна на Чарли да приближи.

Тя се извини на групичката, макар да допускаше, че на някакъв етап от живота им много от тях бяха тичали към автомобил с включен двигател на някой паркинг.

Сам слезе и опря ръка в отворената врата. Чарли успяваше да чуе пърпоренето на ауспуха от десет метра. Датсунът на Бен беше двайсетгодишен, единственото, което успяха да си позволят след неосъщественото пътуване до Колорадо. Бяха продали неговия СУВ, за да изплащат заема. Седмица по-късно купувачът не беше склонен да им го продаде обратно. Ръсти и Ленор предложиха да задържат заетите пари, но Чарли не можеше да се накара да го приеме. Клиниката в Колорадо възстанови предплатеното в рамките на дни. Проблемът бяха останалите сметки: анулирането на самолетните билети и резервацията в хотела, таксите по кредитните им карти заради тегленето на пари в брой, сметката за лежането в болница след спонтанния аборт, за хирургическата намеса, за преглед при специалист, за анестезиолог, за рентген, за лекарства, плюс лавина от други висящи сметки. В онзи момент дълговете им бяха така смазващи, та беше цяло чудо, че успяха да платят за тази таратайка.

Тя отдели цял уикенд да изстърже гигантската лепенка с конфедерационния флаг от задното стъкло.

— Бен предложи да ми помогне да се измъкна — обясни Сам. — Не можех да издържа повече в тази компания.

— Нито пък аз — отвърна Чарли, макар да предпочиташе общуването с доказаните нарушители пред несръчния опит за сватосване от страна на Сам, както го възприемаше.

Чарли преживя конфузен момент заради стърчащия от пода скоростен лост. Понечи да запретне роклята си, за да го прекрачи от двете страни, но преди няколко вечери Бен беше дал ясно да се разбере, че не иска нищо свое между бедрата й.

— Добре ли си? — попита Бен.

— Разбира се. — В крайна сметка седна странично, със събрани колене и крака под ъгъл, също като Бони Блу Бътлър преди падането й от понито.

Вратата проскърца заради ръждивите панти, когато Сам я хлопна.

— Спрей със смазка би смекчил този шум.

— Пробвах с WD-40 — отвърна Бен.

— Това е разтворител, не смазка — поясни Сам и се обърна към Чарли: — Реших, че можем да прекараме малко време заедно във фермерската къща.

Чарли я изгледа, отклони очи и после пак я изгледа, защото не можеше да си представи причина сестра й да иска да прекара и две секунди на това омразно място. Вечерта, преди да отпътува за Станфорд, Сам подхвърли не напълно лишена от хумор шега как ще е най-ефективно да го изгорят до основи.

Бен включи на скорост и направи стегнат обратен завой около групата паркирали коли. Беемвета, аудита, мерцедеси. Чарли се надяваше да няма такъв сред оплаквачите на Ръсти, дето ще се изкуши да задигне някоя.

— По дяволите — промърмори Бен.

На уширение до изхода бяха спрели две полицейски коли. Чарли разпозна Джона Викъри, Грег Бренър и повече от останалите ченгета от прогимназията. Чакаха, облегнати на автомобилите си с цигари в устите, за да изпълнят погребалния ескорт.

Те също разпознаха Чарли.

Джона оформи окръжности с пръстите си и ги долепи до очите си. Останалите от бандата се присъединиха към него, хилеха се като хиени и се престориха, че имат очи на миещи мечки заради синините на Чарли.

— Мръсници. — Бен стисна дръжката и смъкна стъклото надолу.

— Скъпи — произнесе разтревожено Чарли.

Той се показа през прозореца и размаха юмрук.

— Долни гадняри.

— Бен! — Чарли се опита да го изтегли обратно. Той вече почти крещеше. Какво го беше прихванало нейния обикновено пасивен съпруг.

— Бен, какво…

— Вървете да се шибате. — Бен им показа средни пръсти и с двете си ръце. — Тъпаци!

Ченгетата вече не се смееха. Останаха загледани в Бен, докато той се отклоняваше към магистралата.

— Полудя ли? — поиска да узнае Чарли. Предполагаше се, че тя е откачалката. — Можеха да те пребият.

— Нека.

— Нека те убият? — попита Чарли. — Боже, Бен. Те са опасни. Също като акули. Със сгъваеми ножове.

— Едва ли със сгъваеми ножове — намеси се Сам. — Те са незаконни.

Чарли сподави приглушено сумтене.

Бен вдигна стъклото.

— До гуша ми е дошло от това проклето място. — Превключи рязко на трета, а после на четвърта и набра скорост по магистралата.

Чарли се взря в празния път пред тях.

Преди никога не беше казвал, че му е дошло до гуша от мястото.

— Ами… — Сам прочисти гърло. — Аз обичам живота в Ню Йорк. Културата. Изкуството. Ресторантите.

— Не бих могъл да живея на север — заяви Бен, все едно че обмисляше идеята. — Може би Атланта.

— Сигурна съм, че от офиса за служебна защита ще се радват да те приемат — увери го Сам.

Чарли изгледа гневно сестра си и изрече беззвучно:

Какви ги дрънкаш?

Сам повдигна рамене, а изражението й не подлежеше на тълкуване.

Бен разхлаби вратовръзката си. Разкопча копчето на яката.

— Дадох моя принос за доброто. Искам да се присъединя към мрачната страна.

Чарли почти физически усети слисването си.

— Какво?

— Мисля за това от известно време — отвърна Бен. — Уморих се да бъда в служба на обществото. Искам да натрупам малко пари. Да притежавам лодка.

Чарли стисна здраво устни, както беше постъпила, когато Ленор обяви, че ще се мести във Флорида. Като цяло, Бен беше отстъпчив за повечето неща, но Чарли се беше научила, че вземеше ли някакво решение, имаше малка вероятност да се откаже от него. Очевидно беше решил да внесе промяна в кариерата си. Може би вече си беше наумил да се махне от града. У него се долавяше нещо различно. Изглеждаше релаксиран, почти лекомислен, все едно от раменете му е било снето голямо бреме.

Чарли прие, че това бреме е тя.

— Има няколко фирми в Атланта, с които си сътрудничим в случаи на криминални съдебни спорове. Определено мога да ти напиша препоръки — предложи Сам.

— Благодаря. Ще ти съобщя, след като направя известни проучвания. — Бен развърза вратовръзката си. Тъканта изшумоля, когато я измъкна изпод яката си. Метна я зад себе си. — На записа от болницата Кели прави признание.

— Боже! — Гласът на Чарли беше достатъчно писклив да строши стъкло. — Бен, не бива да ни го казваш!

— Ти все още разполагаш с привилегиите си на съпруга, а тя… — Той се изсмя. — Боже, Сам, здраво го стресна Койн. Почти го чух как се надрисква, когато ти започна да парираш съдията.

Чарли го стисна за ръката.

— Какво ти става? Може да те уволнят…

— Снощи напуснах.

Ръката на Чарли се свлече надолу.

— Записът… — обади се Сам.

— По дяволите — прошепна Чарли.

— Какво мислиш? Виновна ли е? — попита Сам.

— Без съмнение е виновна. От лабораторията го потвърдиха. Пробата за следи от барут по ръцете й е позитивна, също по ръкавите, по деколтето и около дясната гърда. Точно, където се очаква да бъдат открити. — Бен задъвка върха на езика си. Поне част от него осъзнаваше, че онова, което вършеше, беше морално нередно. — Не ми допада начинът, по който я накараха да признае. Не ми допада как вършат много от нещата.

— Кели може да бъде придумана за всичко — посочи Сам.

Бен кимна.

— Не й прочетоха правата Миранда. Дори да го бяха направили, кой знае дали тя схваща какво представлява правото да запазиш мълчание.

— Според мен е бременна.

Чарли се извърна рязко към нея.

— Защо мислиш така?

Сам поклати глава. Говореше на Бен.

— Знаеш ли какво е станало с оръжието?

— Не. Ти знаеш ли? — попита Бен.

— Да — отговори Сам. — Кели каза ли, дали е познавала жертвите?

— Знаеше, че Луси Алегзандър е дъщеря на Франк Алегзандър — произнесе Бен. — Но ми се струва, че е получила тази информация впоследствие.

— Колкото до семейство Алегзандър — намеси се Чарли, — Джими Джак сподели с мен, че преди няколко години Франк бил хванат да изневерява на жена си. Бил спрян за проверка за консумация на алкохол и историята се разкрила.

— О — отрони Сам. — Значи го е правил и преди? Ученичка ли е била?

— Не, агент по недвижими имоти. Заможна, но по-възрастна, което, както става ясно, е погрешният начин да изневеряваш. Татко е представлявал Франк във връзка с обвинението за шофиране в нетрезво състояние — добави Чарли. — Джими Джак каза, че било нещо съвсем рутинно.

— Така е — вметна Бен. — Койн вече разгледа информацията. Фокусът му е върху факта, че Кели е била ядосана на Франк заради алгебрата. Франк се канел да й пише слаб. Чухте теорията му вчера. Според Койн момиче с коефициент на интелигентност на ряпа е така разтревожено и засрамено заради неуспехите си по алгебра, че ще извади оръжие в училище и ще гръмне двама души. В погрешното училище, между другото.

— Това е интересен момент — изтъкна Сам. — Защо Кели е била в прогимназията?

— Джудит Пинкман й е давала уроци заради някакъв тест за пригодност по английски.

— О — повтори Сам, все едно нещата най-накрая си идваха по местата.

— Но Джудит заяви, че не са имали уговорка с Кели за тази седмица — допълни Бен. — Дори не е имала представа, че Кели е в коридора, докато не чула изстрелите.

— Какво друго ти каза Джудит? — поиска да узнае Сам.

— Не много повече. Беше искрено разстроена. Имам предвид, това е очевидно, при положение че мъжът й е бил убит, но като се добави случилото се с Луси и вероятно срещата й с Чарли… — Бен хвърли бърз поглед към Чарли, а после го насочи обратно към пътя. — Джудит беше дълбоко потресена. Наложило се да я упоят, за да я качат в линейката. Струва ми се, че именно в този момент е достигнало до съзнанието й, в секундата, когато е напуснала сградата. Просто беше напълно погълната от скръбта.

— Къде се е намирала Джудит, когато е започнала стрелбата?

— В своята стая — отвърна Бен. — Чула е гърмеж. Трябвало е да заключи и да потърси прикритие, но вместо това е затичала, защото е знаела, че предстои да бие първият звънец. Искала е да предупреди децата да не идват. Стига да е било възможно да го стори, без да бъде простреляна. Заяви, че не е мислела за собствената си безопасност. — Отново погледна към Чарли. — Това е твърде разпространено явление.

— Плавателните съдове са мъчни за поддръжка — изтъкна Сам.

— Нямам амбиции за яхта.

— Налице са застраховка, заплащане за док, такси.

Чарли не можеше да понесе да слуша отчуждената й сестра да разговаря с отчуждения й съпруг на тема лодки. Взираше се безизразно в пътя. Помъчи се да си обясни случилото се. Бен беше напуснал — това беше нещо, с което съзнанието й не можеше да се справи в този момент. Вместо това се съсредоточи върху разговора му със Сам. Бен се беше раздрънкал като някой затворнически доносник. Сам беше по-предпазлива. Кели е бременна. Оръжието липсва. Чарли се беше намирала в училището, когато се случи стрелбата, стана свидетел на част от разигралото се, но бе повече на тъмно, отколкото всеки от тях.

Бен се наклони леко, за да надникне към Сам.

— Би трябвало да поемеш случая Уилсън.

Сам се изсмя.

— Не мога да си позволя орязването в заплащането.

Той намали заради трактор на пътя. Фермерът беше заел и двете платна. Бен натисна два пъти клаксона и човекът се отдръпна достатъчно, та той да мине.

Бен и Сам възобновиха безцелното си бъбрене на тема лодки. Чарли се върна обратно на въпросите на Сам и се помъчи да разбере накъде водеха. Сам винаги се беше показвала бърза в разрешаването на загадки. По-точно казано, беше бърза във всичко. Определено беше по-добра от нея в съдебната зала. Вчера Чарли беше изпитала силно възхищение. И нацели определението съвсем точно. Сам изглеждаше типичен викториански Дракула, от стилното й облекло до внушаването на авторитет и начина, по който дезориентира Кен Койн и го погълна също като тлъст плъх.

— Колко куршума са били изстреляни? — попита Сам.

Чарли зачака Бен да отговори, но после осъзна, че Сам говори на нея.

— Четири? Пет? Шест? Не знам. Наистина съм калпав свидетел.

— В стената, три в Пинкман и един в Луси. — Наведе се напред да погледне към Бен. — Ами стаята на госпожа Пинкман? Нещо в близост с нейната врата?

— Нямам представа — призна той. — Случаят е само на два дни. Още правят анализи. Има обаче и друг свидетел. Той заяви, че е отброил общо шест изстрела. Вземал е участия в битки. Доста е надежден.

Мейсън Хъкабий.

Чарли сведе очи към дланите си.

— Ами звукът?

— Налице е доста треперливо обаждане от мобилен телефон от рецепцията, но то е направено, след като стрелбата е спряла. Звуковият запис, към който се стремите вие, идва от микрофона на полицай в коридора. Именно така Койн е чул репликата за бебчето. Никой от изстрелите не е бил уловен — добави Бен. — Ние, или поне аз, не разполагаме с доклада от съдебния лекар. Някъде в телата може да има още някой куршум.

— Мисля, че искам да изгледам видеозаписа отново — заяви Сам.

— Нямам достъп до него. Бях доста прям в молбата си за напускане — обясни Бен. — Убеден съм, че няма да се сдобия с препоръки.

На Чарли й се прииска да се сгуши под завивките си и да заспи. Имаха ипотека. Имаха да правят вноски за колата. Здравни застраховки. Автомобилни застраховки. Данък за имота. Всички онези сметки отпреди три години.

— Аз ще заместя липсата. — Сам взе да рови дълбоко в чантата си, кожена и скъпа, която вероятно би могла да плати всичките им сметки. Извади флаш драйва „Ентърпрайз“. — Татко има ли компютър?

— Има отличен телевизор — отвърна Бен. Бяха купили на Ръсти същия модел, какъвто имаха у дома. Това беше четири години по-рано, преди Колорадо. Преди лодката.

Бен намали скорост. Бяха стигнали до фермерската къща, но той не зави по алеята. По червената глинеста почва личаха мазно черни петна от кръв. На това място се беше строполил баща им във вечерта, когато беше отишъл до края на алеята да прибере пощата.

— Мислят, че чичото е наръгал Ръсти.

— Фейбър? — попита Сам.

— Рик Фейхи. — Чарли помнеше чичото на Луси Алегзандър от пресконференцията. — Защо мислят, че е той?

Бен поклати глава.

— Изобщо не съм запознат с това. Чух слухове в офиса, а после Кейлий се оплакваше, че била извикана късно вечерта, когато беше нападнат Ръсти.

— Значи са имали нужда от човек, който да разговаря с евентуален заподозрян — коментира Чарли, като се престори, че нехайното споменаване на името на жената, с която си мислеше, че й изневерява той, не беше подействало като нож в сърцето й. — Убедена съм, че татко е видял извършителя.

— Също и аз — вметна Сам. — Развиваше ми теории как прошката си имала своята стойност.

— Можете ли да си представите — додаде Чарли. — Ако татко беше оживял, сигурно щеше да се предложи за защитник на Фейхи.

Никой не се засмя, защото на всички им беше ясно колко реална бе тази възможност.

Бен превключи на първа. Зави по алеята, като се движеше бавно, за да избегне коловозите.

Фермерската къща изникна пред тях с олющената си боя, изгнилия покрив и напуканата дограма, но иначе изобщо непипната, откакто братята Кълпепър бяха почукали на кухненската врата двайсет и осем години по-рано.

Чарли усети Сам да се размърдва на мястото си. Подготвяше се, подсилваше решимостта си. На Чарли й се искаше да изрече нещо, което да й донесе утеха, но успя единствено да стисне ръката на Сам.

— Тук защо няма решетки и ключалки? — поинтересува се Сам. — Кантората е като крепост.

— Татко твърдеше, че гръмотевицата не удря два пъти на едно и също място. — Чарли усети в гърлото й отново да се оформя буца. Беше й известно, че прекомерните мерки за сигурност в кантората бяха заради нея, а не заради Ръсти. При редките случаи, когато беше идвала в Миш-маша през годините, неизменно оставаше отвън в колата си и натискаше клаксона, та Ръсти да се покаже, защото не беше искала да влиза. Може би ако го беше посещавала по-често, баща й щеше да вземе повече мерки за сигурност в къщата.

— Не мога да повярвам, че бях тук едва миналата седмица — промълви Бен. — Говорихме с него на верандата.

Чарли закопня да се облегне на него, да отпусне глава на рамото му.

— Дръжте се — поръча Бен. Колелата заподскачаха в дупките, после нацелиха дълбок коловоз и накрая поеха по равен терен. Той понечи да спре в зона за паркиране до хамбара.

— Продължи до предната врата — помоли Чарли. Не искаше да минава през кухнята.

— „Тъпкач на козел“ — прочете графитите Сам. — Заподозреният го е познавал.

Чарли се засмя.

Не и Сам.

— Никога не съм мислила, че ще се върна обратно тук.

— Не е нужно да го правиш. Аз мога да вляза и да потърся снимката — предложи Чарли.

Стиснатата челюст на Сам даваше да се разбере, че е твърдо решена.

— Искам да я открием заедно.

Бен описа широк завой и достигна до предната врата. Зеленината се състоеше предимно от бурени. От съседско хлапе се очакваше да коси, но като слезе, Чарли се озова нагазила до глезените сред глухарчета.

Сам отново я държеше за ръката. Не се бяха докосвали толкова много дори като деца.

С изключение на онзи ден.

— Спомням си, че бях тъжна, като изгубихме червената тухлена къща, но също така помня, че беше хубав ден — промълви Сам и се обърна към Чарли. — Ти помниш ли го това?

Чарли кимна. Гама беше изпадала в чести изблици на раздразнение, но се създаваше усещането, че нещата се изглаждат.

— Това можеше да бъде нашият дом.

— Всички деца го искат, нали така? — заключи Бен. — Безопасно място, където да растат. — Явно се усети. — Имам предвид… безопасна къща…

— Не се притеснявай — успокои го Чарли.

Бен метна сакото си в багажника. Измъкна лаптопа си иззад седалката.

— Ще вляза и ще подготвя телевизора.

Сам пусна флаш драйва върху дланта му.

— Не забравяй да ми го върнеш, за да се погрижа да бъде унищожен — поръча му.

Бен й козирува.

Чарли го проследи с поглед, докато се изкачваше по стълбите. Протегна ръка над касата, взе ключа и си отвори.

Дори от двора Чарли успяваше да подуши познатата миризма на цигарите без филтър на Ръсти марка „Камъл“.

Сам устреми поглед към фермерската къща.

— Все така си е пълен миш-маш.

— Предполагам, че ще я продадем.

— Татко купил ли я е?

— Фермерът ерген си падал малко воайор. И с фетиш към стъпалата. Освен това често крадял бельо. — Чарли се засмя заради изражението на Сам. — Като умрял, имал сериозни сметки за адвокатски услуги. Семейството прехвърли къщата на Ръсти.

— Защо татко не я е продал преди години, за да построи наново червената тухлена къща? — почуди се Сам.

Чарли знаеше защо. Покрай възстановяването на Сам беше имало много сметки за плащане. За лекари, за болници, за терапевти, за рехабилитации. Чарли беше запозната със смазващата тежест на неочаквано заболяване. Не ти оставяше много време и енергия да построиш наново каквото и да било.

— Мисля, че се дължеше предимно на инерцията — обясни на Сам. — Знаеш, че Ръсти не беше по промените.

— Можеш да задържиш къщата. Не че си го поискала, но на мен не ми трябват парите. Искам единствено снимката на мама. Или нейно копие. Разбира се, че ще направя копие за теб. Или за себе си. Можеш да задържиш оригинала, ако…

— Ще го измислим. — Чарли се помъчи да се усмихне. Сам не си падаше по празното бърборене, но в момента го правеше. — Или пък аз ще го измисля вместо теб.

— Да вървим. — Сам кимна към къщата.

Чарли й помогна да се изкачи по стълбите, макар Сам да не я беше помолила. Бен беше оставил вратата отворена. Чуваше го да отваря прозорците, за да пусне вътре въздух.

Щеше да е най-добре да я запечатат — също като Чернобил.

Купища от наследството на Чарли изпълваха дневната. Стари вестници. Списания. Екземпляри от „Анализи на законите на Джорджия“ датиращи от деветдесетте години. Кашони с папки от стари случаи. Изкуствен крак, който Ръсти беше приел като заплащане от пияница, известен на всички като Скип.

— Кашоните — отрони Сам, защото някои от кашоните с придобивките на Гама от магазина за вещи втора употреба така и не бяха разопаковани. Обели изсъхналата лепенка на един кашон, надписан „Всичко за един долар“, и извади лилава тениска с Чърч Лейди.

Бен наблюдаваше иззад телевизора.

— В кабинета му има и друг кашон — отбеляза. — Сигурно можеш да направиш състояние с продажби в Ибей. — Погледна към Чарли. — Не „Стар Трек“, а направо „Междузвездни войни“.

Чарли не можеше да повярва, че беше успяла да разочарова мъжа си още като тринайсетгодишна.

— Гама избра всичко, аз не съм участвала.

Главата му се скри зад телевизора. Опитваше се да свърже всички компоненти, които Ръсти беше разкачил, под претекст че светлинките ще му причинят припадъци.

— Добре, мисля, че съм готова — отсече Сам.

Чарли нямаше представа за какво е готова, докато не я видя да наднича към дългия коридор, преминаващ по цялата дължина на къщата. Задната врата с матови стъкла се намираше в далечния му край, а кухнята в срещуположния. Именно там беше стоял Даниъл Кълпепър, докато наблюдаваше Гама да излиза от банята.

Чарли още си спомняше броденето си по коридора в издирване на тоалетната и начина, по който подвикваше „Фъдж“, та майка й да я чуе.

Имаше общо пет врати и никоя не беше на място, което изглеждаше логично. Една водеше към злокобното мазе. Втора се отваряше към дрешник. Друга към килер. Следващата отвеждаше в банята. А една от средните необяснимо водеше в миниатюрната спалня, в която беше умрял фермерът ерген.

Ръсти беше устроил в тази стая своя кабинет.

Сам тръгна първа. Отзад изглеждаше непроницаема. Гърбът й беше изправен. Главата й беше вирната високо. Дори лекото колебание в походката й беше изчезнало. Единственото издаващо я беше това, че постоянно докосваше стената с пръсти, все едно изпитваше нужда да се увери, че има достъп до нещо стабилно.

— Задната врата. — Сам посочи към вратата. Матовото стъкло беше пукнато. Ръсти се беше опитал да го фиксира с жълта лепенка. — Нямаш представа колко пъти съм се будила през годините след сън, че съм хукнала през тази врата, вместо да вляза в кухнята.

Чарли не каза нищо, макар че самата тя беше сънувала сходни неща.

— Добре. — Сам положи длан върху бравата към кабинета на Ръсти. Отвори уста и вдиша дълбоко като плувец на път да потопи глава под водата.

Вратата се отвори.

Все същото помещение, но пропито с натрапчивата миризма на застоял никотин. Книжата, кашоните, стените, дори въздухът, имаха жълтеникав оттенък. Чарли се пробва да отвори един от прозорците, но боята го беше запечатала затворен. Осъзна, че чувстваше китката си навехната заради думкането по капака на бащиния й ковчег. Не й беше денят да си има вземане-даване с неодушевени предмети.

— Не я виждам — отбеляза тревожно Сам. Беше до бюрото на Ръсти. Разбута някои от книжата, други събра на купчета. — Не е тук. — Плъзна поглед по стените, но те бяха украсени с рисунки от училищни проекти на Чарли. Само Ръсти би залепил на стената си интерпретацията на осемгодишна на анатомията на торен бръмбар.

— Ето я — обади се Чарли, когато зърна черната паянтова рамка от метал, държала снимката почти петдесет години. — По дяволите, татко. — Ръсти беше допуснал слънцето да обезцвети лицето на майка им. Личаха само тъмните отвори на очите и устата под гъстата черна коса.

— Съсипана е. — Сам звучеше напълно смазана.

На Чарли й призля от чувство за вина.

— Трябваше да му я отнема много отдавна и да я съхраня някак. Толкова съжалявам, Сам.

Сам поклати глава. Остави снимката обратно върху папката.

— Не това е фотографията, която имаше предвид той. Не забравяй, че сподели как съществувала друга, която не ни е показвал. — Тя отново се залови да размества книжа, проверяваше зад кашони с ръкописи и купчини показания под клетва. Изглеждаше отчаяна. Очевидно снимката беше важна за нея сама по себе си, но също така това беше едно от последните неща, за които беше говорил Ръсти на Сам.

Чарли събу обувките си, за да не закачи нещо с токовете и да си счупи врата. Следващата година от живота й щеше да бъде пропиляна да прехвърли всички тези боклуци. Спокойно можеше да се залови още сега.

Вдигна няколко кашона от нестабилната сгъваема масичка. Разпиляха се неприбрани в кутия фигури за шах и изтракаха върху участък от пода, който беше вече оголен.

— Дали не я е държал в шкафовете с класьори? — почуди се Сам. Изглеждаше разколебана. Имаше пет дървени шкафа, до един заключени с тежки резета.

— Как ще успеем да открием ключовете в тази бъркотия?

— Сигурно са били у него, като са го откарали в болницата.

— Което означава, че са сред веществените доказателства.

— И нямаме никой в окръжната прокуратура, който да ни помогне, защото, както става ясно, мъжът ми ги е пратил да вървят на майната си. — Замисли се за Кейлий Колинс и добави наум може би не всички. — Значи татко беше убеден, че двете с теб не сме я виждали? — обърна се към Сам.

— Вече ти казах. Заяви, че я е пазил за себе си. Че е уловила мига, в който с Гама са се влюбили един в друг.

Чарли долови патетичния дух в коментара на баща им. Езикът му винаги беше толкова вбесяващо бароков, че тя понякога губеше представа за смисъла.

— Той я обичаше — каза на Сам.

— Знам — отвърна сестра й. — Позволих си да забравя, че той също я изгуби.

Чарли устреми поглед навън през прозореца. Беше плакала достатъчно да й държи за цял живот.

— Не мога да си тръгна, без да я открия — отрони Сам.

— Възможно е да си я е измислил — допусна Чарли. — Знаеш го колко обичаше да извърта историите.

— Не би излъгал за това.

Чарли задържа устата си затворена. Не беше толкова убедена.

— Проверихте ли в сейфа? — попита Бен. Стоеше в коридора с метнати на рамото си сноп разноцветни кабели.

Чарли потърка очи.

— Кога татко си е взел сейф?

— Когато е осъзнал, че вие със Сам четете всичко, донесено от него у дома. — Избута купчина кашони със стъпало и разкри свободно стоящ сейф, достигащ до средата на бедрото му.

— Знаеш ли комбинацията?

— Дори не знаех, че има сейф — напомни му Чарли. — И от къде на къде ще я знам?

Сам коленичи. Огледа цифрите.

— Сигурно е поредица от числа, която е от значение за татко.

— Каква е цената на стек „Камъл“?

— Имам идея. — Сам завъртя шайбата няколко пъти. Спря на две, после върна до осем и накрая обратно до седемдесет и шест.

Рожденият ден на Чарли.

Сам пробва ръчката.

Сейфът не се отвори.

— Пробвай твоя рожден ден — подкани я Чарли.

Сам отново завъртя шайбата, като спираше на верните цифри. Дръпна ръчката.

— Не.

— Рожденият ден на Гама — предположи Бен.

Сам въведе цифрите. Без успех. Поклати глава, все едно съзряла очевидното.

— Рожденият ден на Ръсти.

Бързо завъртя шайбата, като въведе рождения ден на Ръсти.

Пробва ръчката.

Отново нищо.

Сам погледна към Бен.

— Следващият рожден ден е твоят.

— Пробвай 16.03.89 — промълви Чарли.

Денят, в който Кълпепър бяха цъфнали пред кухненската врата.

Сам изпусна бавно въздух. Обърна се и се залови с шайбата: надясно, после наляво и отново надясно. Отпусна пръсти върху дръжката. Вдигна очи към Чарли. Пробва я.

Сейфът се отвори.

Чарли коленичи редом със Сам. Сейфът беше плътно запълнен, също като всичко друго в живота на Ръсти. В началото успяваше да подуши единствено застоялия мирис на стара хартия, но после долови и нещо друго, почти наподобяващо дамски парфюм.

— Мисля, че това е сапунът на мама — прошепна Сам.

— „Розова наслада“ — спомни си Чарли. Гама го купуваше от аптеката. Единствената й глезотия.

— Мисля, че се излъчва от тези. — На Сам й се наложи да си послужи с двете си ръце да освободи сноп пощенски пликове, запънали се в тавана на сейфа.

Бяха завързани с червена панделка.

Сам подуши писмата. Затвори очи досущ като котка, мъркаща на слънце. Усмивката й беше напълно блажена.

— Все едно е тя.

Чарли също подуши пликовете. Кимна. Ароматът беше смътен, но все пак беше на Гама.

— Виж. — Сам посочи адреса, който беше на Ръсти в Университета на Джорджия. — Това е нейният почерк. — Сам плъзна пръсти по идеално оформените букви по метода на Палмър, с който си служеше майка им. — Пощенското клеймо е от Батавия, Илинойс. Там се помещава „Фърмилаб“. Това трябва да са любовни писма.

— О — намеси се Бен. — Ами, сигурно няма да искате да ги четете.

— Защо пък не?

— Защото са били истински влюбени.

Сам се усмихваше широко.

— Но това е прелестно.

— Така ли? — Гласът на Бен достигна висини, с каквито вероятно не си беше служил след пубертета. — Имам предвид, сериозно ли искате да четете ароматизирани писма, съхранявани от баща ви, вързани с червена панделка, които датират от времето, когато тъкмо са се били запознали с майка ви и сигурно… — Тикна пръст в разхлабения си юмрук. — Помислете само. Баща ви може да е бил истински жребец.

Чарли се почувства несигурна.

— Да оставим за момента това решение настрана — предложи Сам. Постави писмата върху сейфа. Вмъкна ръка обратно вътре и плъзна навън пощенска картичка.

Сам показа на Чарли въздушна снимка от космическия център „Джонсън“.

Преди да постъпи във „Фърмилаб“ Гама беше работила за НАСА.

Сам обърна картичката. Красивият почерк на майка им беше непогрешим.

Чарли прочете на глас посланието до Ръсти.

— „Ако можеш да видиш как от хаоса произлиза ред, то можеш да видиш и как се е стигнало до хаоса.“ Доктор Сюс.

Сам изгледа многозначително Чарли. Все едно че майка им предлагаше брачен съвет от гроба си.

— Очевидно се е мъчила да комуникира с татко на неговото ниво — заключи Чарли.

— Очевидно. — Сам се усмихваше по същия начин, както го беше правила в коледните сутрини. Неизменно отваряше подаръците си влудяващо бавно, коментираше опаковката, количеството използвана лепенка, размерите и формата на кутията, докато Чарли разкъсваше хартията на нейните, настървена като чихуахуа на метамфетамини.

— Трябва да прегледаме всичко това изключително внимателно — изтъкна Сам. Настани се по-удобно на пода. — Надявам се да открием снимката още днес, но ако не стане така, всъщност при всички случаи, имаш ли нещо против да отнеса това тук в Ню Йорк? Част от нещата са изключително ценни и бих могла да ги каталогизирам и…

— Няма проблем — отговори Чарли, защото й беше известно, че Гама и Сам открай време бяха разговаряли на техен собствен тайнствен език.

А също така и че тя самата никога не би създала каталог.

— Ще ги върна — обеща Сам. — Може да се срещнем в Атланта или аз да дойда дотук.

Чарли кимна. Допадаше й идеята отново да се види със сестра си.

— Не мога да повярвам, че татко е запазил това. — Сам държеше един от медалите си по бягане. — Трябва да е бил в кантората му. В противен случай щеше да изгори при пожара. И… О, боже мой. — Беше открила сноп стари училищни домашни работи. — Есето ти на тема трансцендентална философия. Чарли, помниш ли, че Гама се впусна в двучасов спор с учителя ти? Беше така разярена, задето е маргинализирал Луиза Мей Алкот. О… Виж, мой стар бележник. От него се очакваше да го подпише.

Бен подсвирна, за да спечели вниманието на Чарли. Държеше празен лист хартия.

— Баща ти е запазил рисунката ми на зайче в снежна буря.

Чарли се ухили.

— Я, почакай. — Той взе химикалката от бюрото и постави черна точка в центъра на листа. — Всъщност е задникът на полярна мечка.

Тя се засмя, а после й се доплака, защото хуморът му й липсваше толкова много.

— Чарли — произнесе въодушевено Сам. — Струва ми се, че ударихме джакпота. Помниш ли тетрадките на мама? — Отново ровеше в сейфа. Този път измъкна голям дневник с кожена подвързия. Отвори го.

Вместо страници, изписани с уравнения, вътре имаше непопълнени чекове.

Чарли надникна над рамото на Сам. Метална спирала. По три реда на страница, разръфани кочани от вече написани и откъснати стари чекове. Сметката беше в „Банк ъв Америка“, но тя не разпознаваше името на фирмата.

— „Пайквил Холдинг Фънд“.

Сам прехвърли кочаните с чекове, но обичайната информация — датата, сумата и човека, на когото са платими чековете — не беше попълнена. Попита Чарли:

— Защо татко е имал бизнес сметка за холдингово дружество?

— Набирателната му сметка е на името Ръсти Куин — отговори Чарли. Повечето съдебни адвокати имаха безлихвени холдингови сметки, в които се депозираха суми от споразумения. Адвокатът си вземаше своя дял, а после изплащаше останалото на клиента. — Но в това няма никаква логика. Ленор води счетоводството на татко. Пое го, откакто татко беше забравил да плати сметката за ток и електричеството беше прекъснато.

Бен прехвърли купчина неотворена поща върху бюрото на Ръсти. Намери сред нея един плик и го размаха.

— „Банк ъв Америка“.

— Отвори го — подкани Чарли.

Бен измъкна навън извлечение, състоящо се от една страница.

— Мили боже. Над триста хиляди.

— Татко никога не е имал клиент, който да получи такова обезщетение.

— Миналия месец е имало само едно теглене. Чек номер 0340 за две хиляди долара — обяви Бен.

— Обикновено номерът на чека започва с три нули — отбеляза Сам. — Кога е датата на последния чек? — попита.

— Не пише, но е осребрен преди четири седмици.

— Втория петък на всеки месец.

— Какво? — Чарли сведе очи към чековата книжка. — Откри ли нещо?

Сам поклати глава. Затвори кожената корица.

— Не искам да се правя на член от бандата на Скуби Ду, но не искате ли да пробваме номера с молива? — попита Бен. — Да натъркаме с графит празния чек под написания от Ръсти? Като хванеше химикалка, натискаше здраво.

— Отлична идея, скъпи. — Чарли се надигна да потърси молив по бюрото.

— Ще са ни нужни официални копия — изтъкна Сам. — Натъркването с графит няма да ни разкрие нищо.

— Ще ни даде да разберем на кого е написал чека.

Сам притисна дневника към гърдите си.

— Имам няколко сметки в „Банк ъв Америка“. Мога да се обадя утре и да поискам копия. Ще ни е нужен смъртният акт на татко. Чарли, сигурна ли си, че няма завещание? Наистина е редно да го потърсим. Много възрастни хора правят завещание, но не казват на децата си.

Чарли застина. Почувства по гърба й да избива пот. Към къщата се движеше автомобил. Долетя познатият тътен, когато предницата му попадна в дълбока дупка. Хрущенето на гумите, когато минаваха по утъпканата червена глина.

— Сигурно е Станислав, шофьорът ми — обясни Сам. — Поръчах му да ме вземе оттук. — Хвърли поглед към часовника върху бюрото на Ръсти. — Точно навреме. Ще трябва да открия кашон да прибера всичко това.

— Бен… — продума Чарли.

— Аз ще отида. — Бен пое по коридора.

Чарли стоеше в коридора и следеше движението му към кухнята. Той надникна през прозореца. Ръката му описа окръжност около бравата. Сърцето й потрепна странно в гърдите. Не искаше Бен в кухнята. Не искаше да отваря вратата.

Бен отвори вратата.

На страничната веранда стоеше Мейсън Хъкабий. Погледна изненадано към Бен. Носеше черен костюм, синя вратовръзка и камуфлажна бейзболна шапка.

Бен не заговори на другия мъж. Обърна се кръгом и пое обратно по коридора.

На Чарли й призля. Затича да срещне Бен. Блокира пътя му с ръце, опрени в двете стени на коридора.

— Съжалявам.

Бен се опита да я заобиколи.

Чарли стоеше непоколебимо на мястото си.

— Бен, не съм го викала тук. Не го искам тук.

Бен не я избута от пътя си. Просто се взираше в нея. Задъвка върха на езика си.

— Ще се отърва от него. Мъчех се да го направя и преди.

— Бен, ще ми помогнеш ли да опаковам тези неща? — викна Сам от кабинета.

Чарли знаеше, че Бен е прекалено много джентълмен, та да отговори с не.

Пусна го да отмине с неохота. Затича към кухнята на практика в галоп.

Мейсън помаха към нея, защото имаше пряка зрителна връзка с дъното на къщата. Имаше благоразумието да не се усмихне, когато тя приближи.

— Съжалявам — откъсна се от устата му.

— Ще те накарам наистина да съжаляваш — прошепна дрезгаво тя. — Не те занасях, като споменах за ограничителната заповед. Ще ми отнеме две минути да скапя живота ти.

— Наясно съм с това — отвърна той. — Чуй, съжалявам. Наистина съжалявам. Просто искам да поговоря с теб и сестра ти.

Чарли пренебрегна отчаянието в тона му.

— Не ме е грижа какво искаш. Трябва да си вървиш.

— Чарли, пусни го да влезе — намеси се Сам.

Чарли се обърна. Сам стоеше на прага. Отново докосваше стената с пръсти.

— Насам — каза на Мейсън и после влезе в дневната, преди Чарли да е успяла да се възпротиви.

Мейсън пристъпи в кухнята, без да е поканен. Стоеше на прага. Свали бейзболната си шапка. Започна да я прехвърля в ръце. Озърна се из помещението, видимо впечатлен. Ръсти не беше променил нищо от деня на нанасянето им. Паянтовите столове. Очуканата маса. Единственото, което липсваше, беше някога монтираният на прозореца климатик. Не беше съществувал начин да отстранят частиците от Гама от вентилатора.

— Насам. — Чарли огледа празния коридор за Бен. Вратата на кабинета на Ръсти беше затворена. Автомобилът на Бен не беше изчезнал. Не беше отворил задната врата. Сигурно стоеше в кабинета на Ръсти и се чудеше защо жена му е такава уличница.

— Съжалявам за баща ви — обади се Мейсън.

Чарли се извърна рязко.

— Знам кой си.

Мейсън изглеждаше притеснен.

— Очевидно, като те срещнах, не го знаех, но сестра ми ми разказа за твоята сестра и… — Намираше за трудно да открие точните думи. — Ужасно съжалявам за случилото се с нея. Както и с теб и семейството ти. Но онова, което направихме двамата с теб, то беше еднократна грешка, огромна грешка. Влюбена съм в мъжа ми.

— И преди го каза. Разбирам. Уважавам позицията ти. — Мейсън кимна към Сам. Тя си беше отворила място за сядане на стол с права облегалка. Записът от охранителната камера в училището беше поставен на пауза на екрана до нея. Бен беше успял да го накара да проработи.

Мейсън се втренчи в огромния екран.

— Кой ще бъде адвокат на Кели сега?

— Ще намерим някого от Атланта — отговори Сам.

— Аз мога да платя — предложи той. — Семейството ми има пари. Родителите ми имат… имаха компания за превоз с камиони.

Чарли помнеше надписите.

— „Хъкабий транспорт“.

— Да. — Той отново насочи поглед към записа. — Това от онзи ден ли е?

Чарли нямаше желание да подхваща този разговор.

— Защо си тук?

— Просто… — Той се прекъсна сам. Вместо да предложи обяснение за продължителното си и нежелано присъствие, каза: — Кели се опита да се самоубие. Това показва разкаяние. Четох по този въпрос в интернет, че разкаянието е от значение при дела с евентуална смъртна присъда. Можете да го използвате на процеса, та да накарате съдебните заседатели да й дадат доживотна или може би доживотна с възможност за освобождаване. Наясно са с това, нали?

— Кой да е наясно? — попита Сам.

— Полицията. Прокуратурата. Вие.

— Ще кажат, че е зов за помощ — вметна Чарли. — Тя предаде оръжието. Не натисна спусъка.

— Натисна го — заяви той. — Три пъти.

— Какво? — Сам стана от стола.

— Не можеш да излъжеш за това — настоя Чарли. — Имаше хора.

— Не лъжа. Тя притисна оръжието към гърдите си. Ти беше на шест метра разстояние. Трябва да си го видяла. Или поне да си го чула. — Обърна се към Сам. — Кели притисна дулото към гърдите си и натисна спусъка три пъти.

Чарли нямаше абсолютно никакъв спомен.

— Чух прещракването — отсече той. — Обзалагам се, че Джудит Пинкман също го е чула. Не си го измислям. Тя наистина се опита да се самоубие.

— Тогава защо ти просто не й отне оръжието? — попита Сам.

— Нямах представа дали не е презаредила. Морски пехотинец съм. Винаги приемаш, че оръжието е готово за стрелба, освен ако нямаш пряка видимост към празния патронник.

— Презаредила — повтори Сам и претегли думата. — Когато започна стрелбата, колко изстрела чу?

— Шест — заяви той. — Един, последва пауза, после три в наистина бърза поредност, след това по-кратка пауза, следващ изстрел, отново кратка пауза, още един изстрел. — Той повдигна рамене. — Шест.

Сам седна отново. Зарови в чантата си.

— Убеден ли си в това?

— Когато си вземал участие в близки сражения толкова пъти, колкото аз, научаваш се да броиш куршумите наистина бързо.

Тя държеше бележник в скута си.

— И револверът на Кели е бил с шест патрона?

— Да.

— Беше ли празен, когато го взе ти? — поиска да узнае Чарли.

Мейсън погледна нервно към Сам.

— Сега ще е уместен момент да обясниш защо си го тикнал отзад в панталоните си — изтъкна тя.

— Инстинкт. — Той повдигна рамене, все едно извършването на углавно престъпление беше нещо маловажно. — Ченгето не го взе и аз го прибрах временно в колана на панталона си. А после никое от ченгетата не ми го поиска, нито ме претърсиха за него, така че напуснах и се качих в автомобила си, преди да съм осъзнал, че още е у мен.

Сам не се захвана да ръчка в пролуките на неубедителния му разказ, а попита:

— Какво стори с оръжието?

— Разглобих го и го разхвърлях из езерото. На най-дълбоките места.

Тя за пореден път остави да му се размине.

— Възможно ли е да се прецени само на вид дали дадено оръжие е заредено?

— Не — отвърна Мейсън. — Имам предвид, при деветмилиметров затворът ще се върне обратно, но можеш да натиснеш предпазителя и…

— При револвера веднъж щом куршумите бъдат изстреляни, гилзите остават в барабана — прекъсна го Чарли.

— Така е — потвърди Мейсън. — Всички шест бяха там, така че тя не беше презаредила.

— Което означава, че й е било известно как оръжието е празно, когато е натиснала спусъка три пъти — изтъкна Чарли.

— Не сме сигурни в това — настоя Мейсън. — Кели сигурно си е мислела…

— Потвърди поредността, моля. — Сам извади химикалката от бележника и започна да пише, както говореше. — Един изстрел, дълга пауза, три поредни изстрела, кратка пауза, нов изстрел, друга кратка пауза, изстрел. Нали така?

Мейсън кимна.

— След като Луси Алегзандър е била уцелена в шията, имало е друг изстрел — допълни тя.

— В пода — поясни Мейсън. — Имам предвид, това е моето допускане.

Сам изви вежда.

— Видях дупка от куршум на пода. Някъде тук — добави и посочи към дясната част на екрана. — Няма да се види на записа заради ъгъла на камерата. По-близо е до вратата. По-скоро там, където се намираше Кели, когато й поставиха белезниците..

— Как изглеждаше дупката? — поиска да узнае Чарли.

— От плочката беше откъртено парче, но нямаше барутен прах, така че вероятно е бил изстрелян от разстояние от поне петдесет до сто сантиметра. Също така имаше овална форма. Като сълза. Надолу е било стреляно под ъгъл. — Протегна ръка с показалец и палец, имитиращи оръжие. — Някъде от нивото на кръста й може би. Тя е по-ниска от мен, но ъгълът не беше толкова остър. Ще трябва да го реконструирате. — Мейсън повдигна рамене. — Не съм експерт. Обучаван съм като част от подготовката ми по време на служба.

— Не е искала да убие Джудит Пинкман и затова е изстреляла последния куршум в пода — заразсъждава Сам.

Мейсън отново повдигна рамене.

— Може би. Но тя отдавна познава семейство Пинкман и това не я спря да убие Дъг.

— Познавала ги е? — попита Сам.

— Кели беше момичето, което разнасяше вода за футболния отбор. Именно тогава започнаха слуховете за нея и един от играчите. Не съм сигурен точно какво се случи, но Кели отсъства три седмици от училище, а другото хлапе напусна града, така че… — Останалото го премълча, но явно имаше предвид слуховете, стимулирали половината училище да хули Кели в собствения й годишник.

— Дъглас Пинкман е бил треньор на футболния отбор, така че е познавал Кели от ангажимента й да разнася вода — уточни Сам.

— Точно така, тя се задържа два сезона, струва ми се, заедно с друго момиче от групата на специално обучение. От окръжната управа ни спуснаха указ да интегрираме тези деца в повече извънучилищни дейности: оркестъра, групата на мажоретките, баскетбол, футбол. Идеята беше добра. Струва ми се, че на някои от тях това наистина им помогна. Очевидно не на Кели, но…

— Благодаря. — Сам се върна отново към бележките си. Разгръщаше бавно страниците и отбелязваше нещо с химикалката си. Не толкова пренебрегваше Мейсън, колкото беше открила нещо по-интересно.

Мейсън отправи поглед към Чарли в търсене на някакво обяснение.

Чарли единствено можа да повдигне рамене.

— За какво искаше да разговаряш с нас?

— Да. — Той запрехвърля шапката в ръцете си. — Може ли първо да използвам тоалетната ви?

Чарли не беше в състояние да повярва, че той продължаваше да го проточва.

— По коридора.

Чарли се обърна към Сам, която още беше съсредоточена върху бележките си.

— Защо говориш с него? Трябва да го разкараме оттук.

— Можеш ли да огледаш и да ми кажеш какво виждаш? — Сам посочи към дясната част на екрана. — Нямам доверие на очите си. Тази сянка не ти ли се струва странна?

Чарли чу Мейсън да отваря вратата на банята и после да я затваря. Слава богу, че не беше попаднал по грешка в кабинета на Ръсти.

— Моля те, помогни ми да се отърва от него — обърна се Чарли към Сам.

— Ще го направя — обеща Сам. — Просто погледни записа.

Чарли се изправи пред гигантския телевизор. Залови се да изучава поставения на пауза запис. Виждаше ясно, че камерата е под ъгъл и улавя само половината коридор. Прословутият сляп участък, за който й спомена Мейсън. Горното осветление беше включено, но отдясно в коридора падаше странна сянка. Тясна и дълга, почти като крака на паяк.

— Я почакай — заговори Чарли, но не във връзка със записа. — Откъде знаеше той къде е банята?

— Какво?

— Просто се запъти право към нея и отвори вратата. — Чарли усети по гръбнака й да пробягват тръпки. — Никой не нацелва вярната врата, Сам. Пет са и в местоположението на никоя няма логика. Наясно си с това. В общи линии е повод за шега, че никой не ги разгадава. — Сърцето на Чарли затуптя силно в основата на гърлото й. — Според теб Мейсън познавал ли е татко? Дали е бил тук и преди? Като например многократно, та да му е известно къде е банята, без да му се обяснява?

Сам отвори уста. После я затвори.

— Известно ти е нещо — предположи Чарли. — Татко каза ли ти…

— Чарли, седни. В момента не знам нищо със сигурност, но се мъча да сглобя нещата.

Спокойствието на Сам я разтревожи.

— Защо искаш да седна?

— Защото се рееш над мен като военен дрон.

— Можеше да си послужиш с нещо по-деликатно като колибри?

— Всъщност колибритата са доста свирепи.

— Чък! — ревна Бен.

Чарли усети сърцето й да подскача. Преди никога не го беше чувала да крещи така силно.

— Чък! — отново ревна Бен.

По коридора прозвуча тропотът от стъпките му. Отмина дневната и после се върна, видимо не на себе си.

— Добре ли си? — Бен надзърна над рамото й в двете посоки по коридора. — Къде е той?

— Бен, какво… — подхвана Чарли.

— Къде е той, мамка му? — Бен крещеше така силно, че тя запуши ушите си с длани. — Мейсън! — Той размахваше юмруци в стената. — Мейсън Хъкабий!

Вратата на банята проскърца.

— Ти, мръснико! — викна Бен и се втурна по коридора.

Чарли затича след него. Закова се на място, когато Бен повали Мейсън на пода.

Бен размахваше юмруци. Мейсън вдигна ръце да прикрие лицето си. Чарли беше изпълнена от ужас, докато наблюдаваше как мъжът й пребива човек.

— Бен! — Налагаше се да предприеме нещо. — Бен, спри!

Сам стисна Чарли през кръста и я задържа назад.

— Трябва да… — Чарли замълча. Не знаеше какво да стори. Мейсън щеше да убие Бен. Беше обучен войник. — Сам, ние трябва да…

— Той не отвръща — отбеляза Сам, почти все едно озвучаваше документална поредица. — Виж, Чарли. Той не отвръща.

Имаше право. Мейсън лежеше на пода с длани, прикриващи лицето му, и поемаше всеки удар по главата, шията и гърдите си.

— Ти, страхливецо! — крещеше Бен. — Покажи ми скапаното си лице.

Мейсън отдръпна ръце.

Бен го фрасна здраво в челюстта. Чарли чу трошенето на зъби. От устата на Мейсън бликна кръв. Той лежеше на пода с ръце отстрани на тялото и понасяше побоя.

Бен не се отказваше. Налагаше го още и още.

— Не — прошепна Чарли.

Стената беше опръскана от кръв.

Брачната халка на Бен разкъса веждата на Мейсън.

Устната му беше разцепена.

Кожата на бузата му беше ожулена.

Мейсън все така просто лежеше и търпеше.

Бен го удари отново.

И отново.

— Съжалявам — произнесе с фъфлене Мейсън. — Съжалявам.

— Ти скапан… — Бен замахна назад и цялото му тяло се усука, а после стовари юмрук върху челюстта на Мейсън.

Чарли видя как кожата на бузата на Мейсън се набразди като повърхността на езерото зад лодка. Дочу остър пукот, също като от бухалка, ударила топка. Главата на Мейсън се отметна на една страна.

Клепачите му запърхаха.

О устата и носа му се стичаше кръв.

Отново примигна, но не помръдваше. Взорът му остана прикован в стената. Кръвта се стече по прашния перваз и оформи локвичка върху дървения под.

Бен се отпусна назад върху петите си. Бе задъхан от усилието.

— Съжалявам — произнесе Мейсън. — Съжалявам.

— Върви на майната си с твоето съжалявам. — Бен се изплю в лицето му. Гътна се на една страна и рамото му се блъсна в стената. Спусна ръце от двете страни на тялото си. От кокалчетата му капеше кръв. Вече не крещеше. Плачеше.

— Ти… — пробва се наново, но гласът му пресекна. — Позволил си му да изнасили жена ми.