Карин Слотър
Добрата дъщеря (2)

1

Чарли Куин крачеше по сумрачните коридори на прогимназия „Пайквил“ с нарастващо чувство на безпокойство. Това не беше сутрешна разходка на позора. Беше разходка на дълбоко таено разкаяние. Много уместно, при положение че първия път, като беше правила секс с момче, с което не биваше да го прави, се беше случило именно в тази същата сграда. Във физкултурния салон, ако трябваше да е по-точна, което само идваше да покаже, че баща й беше имал право по отношение на опасностите от късния вечерен час.

Стискаше здраво клетъчния си телефон, като зави зад ъгъла. Погрешното момче. Погрешния мъж. Погрешния телефон. Погрешната посока, защото нямаше представа къде отива. Чарли се обърна и се върна обратно по стъпките си. Всичко в тази глупава сграда й се струваше познато, но нищо не се намираше там, където го помнеше тя.

Зави наляво и се озова пред рецепцията. Празните столове очакваха непослушните ученици, които щяха да бъдат пратени при директора. Пластмасовите седалки изглеждаха сходни с онези, на които Чарли беше прекарвала толкова време през ранните си години. Отговаряне. Устатничене. Разправии с учители, съученици и неодушевени предмети. Вече пораснала, беше склонна да опердаши себе си като тийнейджърка, задето беше създавала всички тези проблеми.

Обрамчи лице с длани и надникна през стъклото в тъмния офис. Най-накрая нещо, което изглеждаше, както се очакваше да изглежда. Високият плот, където се беше подвизавала госпожа Дженкинс, училищната секретарка. От осеяния с петна таван се спускаха флагове. По стените висяха рисунки на ученици. Някъде в дъното светеше самотна лампа. Чарли не се канеше да моли директор Пинкман да я упъти към любовната й среща. Не че това беше любовна среща. По-скоро нещо от сорта на „Хей, момиче, прибра погрешния айфон, след като снощи те оправих в пикапа си пред Шейди Рейс“.

Нямаше смисъл да си задава въпроса какви си ги е мислила, защото не отиваш в бар на име „Шейди Рейс“, за да мислиш.

Телефонът в ръката й звънна. Чарли зърна непознатия й скрийнсейвър, изобразяващ немска овчарка с кучешка играчка в уста. Името на обаждащия се гласеше „Училище“.

— Да — отговори.

— Къде си? — Той звучеше напрегнато и тя се замисли за всички скрити заплахи, съпътстващи това да оправиш непозната, която си забърсал в бар: нелечими венерически заболявания, ревнива съпруга, способно на убийство младо мамче, евентуални претенции за бащинство.

— Пред офиса на Пинк съм — отвърна.

— Тръгни обратно и завий по втория коридор вдясно.

— Добре. — Чарли затвори. Осъзна, че се опитва да разтълкува тона му, но си каза, че е без значение, защото вече никога нямаше да го види.

Тръгна обратно по пътя, по който беше дошла, а маратонките й скърцаха по лъснатия под, докато крачеше напред по тъмния коридор. Чу изщракване зад себе си. Осветлението пред рецепцията се включи. Прегърбена възрастна жена, която подозрително много напомняше духа на госпожа Дженкинс, се потътри зад гишето. Някъде в далечина метални врати се отвориха и затвориха. До ушите й достигна бипкащото жужене на детекторите за метал. Някой издрънча с връзка ключове.

Въздухът сякаш привличаше всеки нов звук, все едно училището се подготвяше за сутрешната атака. Чарли насочи очи към големия часовник на стената. Ако графикът още беше същият, първият звънец щеше да бие съвсем скоро и учениците, оставени по-рано и скупчени в кафето, щяха да плъзнат из сградата.

Някога Чарли беше едно от тези деца. В продължение на много дълго време, когато и да си помислеше за баща си, умът й сглобяваше сцена с него, протегнал ръка през прозореца на автомобила си шевролет „Шевет“, стиснал току-що запалена цигара, докато потегля от паркинга пред училището.

Спря на място.

Номерата на стаите най-накрая привлякоха вниманието й и мигом й се изясни къде се намираше. Чарли долепи пръсти до затворена дървена врата. Трета стая, нейният рай на сигурността. Госпожица Бийвърс се беше пенсионирала преди векове, но гласът на възрастна жена още кънтеше в ушите на Чарли:

— Ще ти отнемат козата само ако им кажеш къде държиш сеното си.

Чарли все още не беше разтълкувала точно какво означаваше това. Човек можеше единствено да допуска, че имаше нещо общо с клана Кълпепър, който я беше тормозил безмилостно, щом Чарли най-сетне се върна в училище.

Или пък можеше да се приеме, че в качеството й на треньорка по баскетбол на момичетата на име Ета Бийвърс, на нейната учителка й беше известно какво е усещането да си провокиран.

Нямаше кой да посъветва Чарли как да се справи с настоящата ситуация. За пръв път след колежа си беше позволила еднократен случаен секс. В седнала поза, ако трябваше да уточни. Чарли не беше от хората, които вършеха подобни неща. Не ходеше по барове. Не се отпускаше с пиенето. Като цяло, не беше склонна към непростими грешки. Поне не доскоро.

Животът й започна да се обърква през август предишната година. Чарли посвещаваше всеки час в будно състояние да разнищва грешка след грешка. Както ставаше ясно, новозапочналият месец май нямаше да донесе особено подобрение. Несгодите вече стартираха още преди да е станала от леглото. Тази сутрин лежеше съвсем будна по гръб, взираше се в тавана и се мъчеше да убеди сама себе си как случилото се предишната вечер изобщо не се беше случило, когато от чантата й прозвуча непознат рингтон.

Отговори, защото идеята за увиването на телефона в алуминиево фолио, изхвърлянето му в контейнер зад офиса й и купуването на нов телефон, който щеше да възстанови резервно копие с информацията от стария й телефон, не й хрумна, преди да каже ало.

Последвалият кратък разговор беше точно какъвто можеше да се очаква между двама непознати: Здравей, човеко, за чието име сигурно съм попитал, но сега не мога да си спомня. Явно телефонът ти е останал у мен.

Чарли предложи да се срещне с него на работното му място, защото не искаше той да научава къде живее. Или работи. Или каква марка кола кара. Ако се съдеше по пикапа му и разкошното му тяло, бе предположила, че сигурно е механик или фермер. Той обаче заяви, че е учител, и в главата й се мерна нещо в смисъл „Обществото на мъртвите поети“. После той допълни, че преподава в прогимназията, и тя мигом се хвърли на необосновано с нищо заключение, че е педофил.

— Насам. — Той стоеше пред отворена врата в далечния край на коридора.

Като че по сигнал флуоресцентното осветление се включи и окъпа Чарли във възможно най-неласкателна светлина. Тя мигом съжали за избора си от разръфани джинси и избеляла баскетболна фланелка с дълги ръкави на „Дюк Блу Девилс“.

— Милостиви боже — промърмори Чарли под нос. Човекът в другия край на коридора нямаше подобен проблем.

Господинът със забравеното име беше дори по-привлекателен, отколкото го помнеше. Стандартната униформа на прогимназиален учител, състояща се от риза и панталони каки, не успяваше да прикрие факта, че той имаше мускули по места, на които повечето мъже на четиресет и нещо в общи линии ги бяха заменили с тлъстинки от бира и пържено месо. Наболата му брада ни най-малко не му придаваше неспретнат вид. Прошарената на слепоочията коса придаваше нотка на зряла загадъчност. Имаше на брадичката си една от онези трапчинки, които можеха да бъдат използвани, за да си отвориш бутилка.

Не беше от типа мъже, с които се срещаше Чарли. По-скоро беше от типа, който тя старателно избягваше. Създаваше усещането за твърде овладян, силен и трудно познаваем. Беше все едно да си играеш със заредено оръжие.

— Това съм аз. — Посочи към бюлетинно табло пред стаята си. Върху бяла амбалажна хартия бяха отпечатани следи от малки длани. Очертани с лилаво букви гласяха „Господин Хъкълбери“.

— Хъкълбери? — попита Чарли.

— Всъщност Хъкабий. — Протегна ръка. — Хък.

Чарли стисна ръката му и прекалено късно осъзна, че в действителност той си искаше айфона.

— Съжалявам. — Подаде му телефона.

Дари я с крива усмивка, която вероятно беше предизвикала началото на пубертета при много девойчета.

— Твоят е там вътре.

Чарли го последва в класната стая. Стените бяха окичени с карти, което беше логично, защото, както се оказваше, той беше преподавател по история. Или поне ако можеше да се вярва на надписа, гласящ „Господин Хъкълбери обича световната история“.

— Възможно е спомените ми от снощи да са малко повърхностни, но не каза ли, че си морски пехотинец?

— Вече не, но звучи по-секси от прогимназиален учител. — Изсмя се самопренебрежително. — Присъединих се, като бях на седемнайсет. Преди шест години се уволних. — Облегна се на бюрото си. — Търсех начин да продължа да служа, така че постъпих в университет от квотата на армията, получих магистърска степен и ето ме тук сега.

— Обзалагам се, че за Свети Валентин получаваш много осеяни със сълзи картички. — Чарли би се проваляла редовно по история, ако учителят й беше изглеждал като господин Хъкълбери.

— Имаш ли деца? — попита я.

— Не, доколкото ми е известно. — Чарли не върна въпроса. Прие, че някой с деца не би използвал снимка на кучето си за скрийнсейвър. — Женен ли си?

Поклати глава.

— Не ми пасна.

— На мен ми пасна — обясни тя. — От девет месеца сме разделени официално.

— Изневери ли му?

— Човек би го допуснал, обаче не. — Пръстите на Чарли пробягаха по гърбовете на книгите на рафта до бюрото. Омир. Еврипид. Волтер. Бронте. — Не ми създаде усещането за поклонник на „Брулени хълмове“.

Той се ухили.

— В пикапа нямаше кой знае колко приказки.

Чарли понечи да отвърне на усмивката му, но съжали и кривна ъгълчетата на устата си надолу. В известен смисъл този лековат и закачлив флирт й се струваше по-голямо прегрешение от самия сексуален акт. Закачаше се с мъжа си. На него задаваше нелепи въпроси.

И предишната вечер за пръв път през брачния им живот беше изневерила на мъжа си.

Той явно долови промяната в настроението й.

— Очевидно не ми влиза в работата, но той е луд да те остави да си тръгнеш.

— Аз съм тежко бреме. — Чарли заоглежда картите. Имаше карфици със сини глави в по-голяма част от Европа и Близкия изток. — Бил си на всички тези места?

Той кимна, но не предложи повече подробности.

— Морски пехотинец — произнесе тя. — Беше ли военноморски тюлен?

— Пехотинците могат да бъдат тюлени, но не всички тюлени са военноморски пехотинци.

Чарли тъкмо се канеше да изтъкне, че не е отговорил на въпроса й, но Хък се обади пръв.

— Телефонът ти зазвъня в по тъмно и половина.

Сърцето й подскочи в гърдите.

— Нали не отговори?

— Не, много по-забавно е да се опитвам да те разгадая според обозначенията на контактите ти. — Набра се и седна върху бюрото. — В2 звънна около пет тази сутрин. Приемам, че това е контактът ти в магазина за витамини.

Сърцето на Чарли подскочи отново.

— Рибофлавин, инструкторът ми по колоездене на тренажор.

Той присви очи, но не я притисна.

— Следващото обаждане дойде приблизително в пет и петнайсет от някой, който се изписа като „тати“ и за който поради отсъствие на прилагателни приех, че е баща ти, а не богато татенце.

Тя кимна, макар гласът на майка й безмълвно да изтъкна, че „когото“ беше правилното в случая.

— Други насоки?

Той се престори, че поглажда дълга брада.

— Като се започна от пет половина, получи поредица от обаждания от окръжния затвор. Най-малко шест, горе-долу през пет минути.

— Залови ме, Нанси Дрю. — Чарли вирна ръце в знак на поражение. — Наркотрафикант съм. Някое от мулетата ми е било пипнато през уикенда.

Той се разсмя.

— Почти ти вярвам.

— Адвокат съм — призна тя. — Обикновено хората са по-благосклонни към наркотрафиканти.

Хък спря да се смее. Отново присви очи, но закачливостта се беше изпарила.

— Как се казваш?

— Чарли Куин.

Тя беше способна да се закълне, че той потрепна.

— Проблем ли има? — попита го.

Той беше стиснал челюст с такава сила, че костта изпъкна.

— Не това е фамилията на кредитната ти карта.

Чарли направи пауза, защото в това изявление имаше нещо ужасно погрешно.

— Там е фамилията ми по мъж. Защо си гледал кредитната ми карта?

— Не съм. Хвърлих един поглед, като я остави на бара. — Надигна се от бюрото си. — Редно е да се подготвям за часовете.

— Заради нещо, което казах ли е? — Тя се помъчи да го обърне на шега, защото разбира се, че беше заради нещо казано от нея. — Чуй, всички мразят адвокатите, докато не им потрябва такъв.

— Израснах в Пайквил.

— Казваш го, все едно това е някакъв вид обяснение.

Той отвори чекмеджето на бюрото и после го затвори.

— Звънецът скоро ще бие. Трябва да се приготвя за часа.

Чарли скръсти ръце. Това не беше първият случай, когато провеждаше разговор в този дух с дългогодишен жител на Пайквил.

— Налице са две вероятни причини да се държиш така.

Той игнорира казаното и отвори друго чекмедже.

Тя започна да изброява на пръсти.

— Или мразиш баща ми, което не е проблем, защото много хора го мразят, или… — Вдигна друг пръст за по-достоверното обяснение, онова, поставило мишена на гърба на Чарли двайсет и осем години по-рано, когато се върна в училище, онова, което още й печелеше злобни погледи от хора, подкрепящи многочисления и затворен за външен достъп клан Кълпепър. — Смяташ ме за разглезена малка кучка, която допринесе за обвинението срещу Закарая Кълпепър и невинния му по-малък брат, та баща ми да се докопа до някаква мижава пӝлица за застраховка живот и скапаната им малка каравана. Което, между другото, така и не се случи. Можеше да ги съди за двайсетте хиляди, които му дължаха за адвокатски хонорар, но не го направи. Без да споменавам, че бях в състояние да посоча мерзавците в редицата, строена за разпознаване, дори със затворени очи.

Той клатеше глава още преди тя да е приключила.

— Нищо от изреденото.

— Наистина ли? — Беше го набедила за поддръжник на Кълпепър, щом спомена, че е израснал в Пайквил.

От друга страна беше способна да си представи как загриженият пехотинец мрази адвокатските похвати на Ръсти, докато въпросният морски пехотинец не бъде спипан с малко повече оксикодон или с проститутка. Както все повтаряше баща й, демократът е републиканец, преминал през криминалната правораздавателна система.

— Чуй, обичам баща си, но не практикувам същия тип право като него — заяви на Хък. — Половината от случаите ми са в съда за непълнолетни, а другата половина са свързани с наркотици. Работя с глупави хора, които вършат глупави неща и които се нуждаят от адвокат, та да попреча на прокурора да им даде прекалено голяма присъда. — Повдигна рамене и разпери ръце. — Просто изравнявам игралните полета.

Хък й отправи кръвнишки поглед. Първоначалният му гняв беше ескалирал до ярост за части от секундата.

— Искам да напуснеш стаята ми. Незабавно.

Суровият му тон накара Чарли да отстъпи назад. За пръв път й дойде наум, че никой не беше наясно за присъствието й в училището и че господин Хъкълбери можеше да скърши врата й с едно движение.

— Хубаво. — Сграбчи телефона си от бюрото му и се запъти към вратата. Още докато си казваше как е редно да замълчи и да си тръгне, Чарли се извърна към него. — Какво толкова ти е направил баща ми?

Хък не отговори. Седеше зад бюрото си привел глава над купче листа с червена химикалка в ръка.

Чарли зачака.

Той почука с химикалката по бюрото си в знак на крещящо пренебрежение.

Тя тъкмо се канеше да му обясни къде да си натика химикалката, когато чу по коридора да прокънтява пукот.

В бърза последователност дойдоха още три.

Не беше ауспухът на автомобил.

Не бяха фойерверки.

Някой, който е стоял в близост, когато друго човешко същество е било простреляно с оръжие, никога не бърка изстрела с нещо различно.

Чарли беше дръпната рязко на пода. Хък я запрати зад една етажерка и загради тялото й със своето собствено.

Каза нещо — видя устата му да се движи, — но единственият звук, който беше способна да чуе тя, бяха кънтящите в главата й изстрели. Четири изстрела, всеки от тях отчетливо и ужасяващо ехо от миналото. Точно като преди устата й пресъхна. Точно като преди сърцето й спря да бие. Гърлото й блокира. Зрението й се озова в тунел. Всичко изглеждаше малко, сведено до една-единствена миниатюрна точка.

Гласът на Хък най-накрая проникна в главата й.

— Стрелец в действие в прогимназията — шепнеше хладнокръвно в телефона. — Звучи някъде близо до директорския кабинет.

Нов пукот.

Нов изстрелян куршум.

И после още един.

После звънна звънецът.

— Боже — отрони Хък. — В столовата има поне петдесет деца. Трябва да…

Смразяващ кръвта писък прекъсна изречението му.

— Помощ! — викна жена. — Моля ви, помогнете ни!

Чарли примигна.

Гръдният кош на Гама експлодира.

Примигна отново.

От главата на Сам блика кръв.

Чарли, тичай!

Изхвърча през вратата, преди Хък да е успял да я спре. Движеше крака с бясна скорост. Сърцето й препускаше. Маратонките й стъпваха стабилно върху полирания под, но в съзнанието си успяваше да почувства пръстта да се движи под босите й стъпала, клоните на дърветата да я шибат през лицето, страх да затяга бодлива тел около гръдния й кош.

— Помогнете ни! — проплака жената. — Моля ви!

Хък догони Чарли, когато тя завиваше зад ъгъла. Той не представляваше нищо повече от петно, защото зрението й отново оформи тунел, този път около тримата души в края на коридора.

Стъпалата на мъж сочеха към тавана.

Зад него, леко вдясно, лежаха разперени по-малък чифт стъпала.

Розови обувки. Бели звезди на подметките. Светлинки, които биха просветвали, докато тя крачи.

По-възрастна жена беше коленичила до малкото момиченце, поклащаше се напред и назад и виеше.

На Чарли също й се дощя да вие.

Кръв беше опръскала пластмасовите столове пред офиса, беше оплискала стените и тавана, беше покапала по пода.

В цялата тази касапница се долавяше нещо познато, което докара вцепенение в тялото на Чарли. Затича малко по-бавно и после сведе темпо до енергично ходене. Беше виждала това и преди. Беше й ясно, че по-късно можеше да прибере всичко в малка кутийка и да я затвори, та да може да продължи с живота си, стига да не спи прекалено много, стига да не диша прекалено много, да не живее прекалено много, за да не се върне смъртта и да я отведе.

Някъде двойка врати се отвориха рязко. По коридорите се чуваше тропот от тежки стъпки. Повишиха се гласове. Крясъци. Плач. Бяха произнасяни думи, но те оставаха неразбираеми за Чарли. Тя се намираше под вода. Тялото й се движеше бавно, ръцете и краката й се рееха противно на засилената гравитация. Мозъкът й автоматично каталогизира всички неща, които тя не желаеше да види.

Господин Пинкман беше проснат по гръб. Синята му вратовръзка беше заметната на рамото му. По предницата на бялата му риза избиваше кръв. Лявата страна на главата му зееше, кожата висеше също като раздрана хартия около бялата кост на черепа му. На мястото, където трябваше да се намира дясното око, имаше дълбока черна дупка.

Госпожа Пинкман не беше до мъжа си. Тя беше пищящата жена, която внезапно беше спряла да пищи. Беше положила главата на детето в скута си и придържаше пастелносин пуловер до шията на момиченцето. Куршумът беше разкъсал нещо жизненоважно. Ръцете на госпожа Пинкман бяха яркочервени. Кръвта беше придала на диаманта на брачната й халка цвят на костилка от череша.

Коленете на Чарли поддадоха.

Свлече се на пода до момиченцето.

Виждаше се как лежи на земята в гората.

— На дванайсет? На тринайсет?

Кльощави крачета. Къса черна коса като на Гама. Дълги мигли като тези на Сам.

— Помощ — прошепна дрезгаво госпожа Пинкман. — Моля ви.

Чарли протегна ръце, без да знае къде да ги постави. Момиченцето завъртя очи, а после също така внезапно ги фокусира върху Чарли.

— Всичко е наред — увери я Чарли. — Ще се оправиш.

— Води тази овчица, о, Боже — молеше се госпожа Пинкман. — Не я изоставяй. Побързай и й помогни.

Няма да умреш, настояваше умът на Чарли. Няма да се предадеш. Ще завършиш гимназия. Ще постъпиш в колеж. Ще се омъжиш. Няма да оставиш зееща дупка в семейството си на мястото, където е било обичното ти същество.

— Води ме по пътя ми, о, Боже, мой Спасителю.

— Погледни ме — настоя Чарли пред момиченцето. — Ще се оправиш.

Малката нямаше да се оправи.

Клепачите й започнаха да трептят. Посинелите й устни се разтвориха. Миниатюрни зъбчета. Бели венци. Светлорозовият връх на езика й.

Цветът бавно започна да се отцежда от лицето й. Това напомни на Чарли начина, по който настъпваше зимата в планината, пищните червени, оранжеви и жълти нюанси на листата помръкваха до умбра, после до кафяво, а накрая започваха да окапват и по времето, когато студът протегнеше ледените си пръсти към хълмовете в покрайнините на града, вече всичко беше мъртво.

— О, боже — изхлипа госпожа Пинкман. — Малкото ангелче. Бедното малко ангелче.

Чарли не можеше да си спомни да е хващала ръката на детето, но ето че малките й пръстчета бяха преплетени с нейните големи пръсти. Толкова малка и студена ръчица, също като изгубена ръкавичка на детската площадка. Чарли наблюдаваше как пръстчетата й бавно разхлабват хватка и накрая дланта й се отпусна на пода.

Нямаше я.

— Код черно!

Чарли подскочи при прозвучаването на тези думи.

— Код черно! — По коридора тичаше полицай. В едната ръка беше стиснал радиостанция, а в другата пушка. Гласът му издаваше паника. — Елате в училището! Елате в училището!

За част от секундата мъжът осъществи контакт с очи с Чарли. В неговите проблесна разпознаване и после той зърна тялото на мъртвото дете. Очите му се изкривиха от ужас, а после от скръб. Върхът на обувката му попадна в локва кръв и той се подхлъзна. Стовари се тежко на земята. Въздухът изскочи рязко през отворената му уста. Пушката отлетя от ръката му и се плъзна по пода.

Чарли сведе очи към собствената си ръка, онази, която държеше ръчичката на детето. Потърка пръстите си едни в други. Кръвта беше лепкава, не като онази на Гама, която й се беше сторила хлъзгава като олио.

Искрящо бяла кост. Части от сърце и бели дробове. Сухожилия, артерии, вени и живот, който се излива навън през зейналите рани.

Спомняше си как се върна обратно във фермерската къща, когато всичко свърши. Ръсти беше наел някого да почисти, но не бяха свършили работата прилежно. Месеци по-късно Чарли търсеше купа в дъното на шкафа и откри парче от зъба на Гама.

— Недей! — изкрещя Хък.

Чарли вдигна очи и се шокира от видяното. От онова, което беше пропуснала. От онова, което в началото дори не успяваше да схване, макар то да се случваше едва на петнайсет метра от нея.

Тийнейджърка седеше на пода, опряла гръб в шкафчетата. Мозъкът на Чарли извика образ отпреди, този на момичето, навлязло в периферията на ограниченото й зрение, докато Чарли тичаше по коридора към касапницата. Чарли мигом беше разгадала типа на момичето: черно облекло, черна очна линия. Поклонничка на готиката. По нея нямаше кръв. Кръглото й лице демонстрираше шок, но не и болка. Добре е, беше си помислила Чарли и я отмина тичешком по посока на госпожа Пинкман, та да достигне до детето. Но момичето, заплеснато по стила готика, не беше добре.

Тя беше стрелецът.

Държеше револвер. Вместо да стреля по други жертви, беше насочила оръжието към собствените си гърди.

— Остави го! — Полицаят стоеше на няколко метра разстояние с опрян в рамото приклад на пушката. Всяко негово действие беше белязано от ужас, от начина, по който пружинираше на пети до смъртоносната му хватка върху оръжието. — Казах да го оставиш, мамка му.

— Ще го направи. — Хък беше коленичил с гръб към момичето, за да я прегради. Тонът му беше овладян. — Всичко е наред, полицай. Да запазим спокойствие.

— Разкарай се от пътя ми! — Ченгето никак не беше спокойно. Беше нащрек, готов да натисне спусъка, щом му се отвореше възможност за чист изстрел. — Разкарай се от пътя ми!

— Името й е Кели — съобщи Хък. — Кели Уилсън.

— Мърдай, загубеняко!

Чарли не наблюдаваше мъжете. Наблюдаваше оръжията.

Револвер и пушка.

Пушка и револвер.

Почувства през тялото й да преминава вълна, същия тип анестезия, която я беше вцепенявала толкова много пъти.

— Изчезни! — кресна ченгето. Извъртя пушката в едната посока, а после в другата, в опит да намери ъгъл встрани от Хък. — Разкарай се от пътя ми, мамка му!

— Не. — Хък остана коленичил с гръб към Кели. Ръцете му все така бяха вдигнати във въздуха. — Не го прави, човече. Тя е само на шестнайсет. Не искаш да убиеш…

— Разкарай се от пътя ми! — Страхът на ченгето беше също като електрически поток, който пукаше във въздуха. — Легни на пода!

— Спри, човече! — Хък се движеше заедно с пушката и го блокираше във всяка точка. — Не се опитва да простреля друг, освен себе си.

Устата на момичето се отвори. Чарли не успяваше да долови думите, но полицаят явно да.

— Чу ли тази проклета кучка? — кресна ченгето. — Остави я да го стори или се разкарай от пътя ми!

— Моля ви — прошепна госпожа Пинкман. Чарли почти беше забравила за нея. Жената на директора беше отпуснала глава в ръцете си и беше покрила очи, та да не й се налага да вижда. — Моля ви, спрете.

— Кели. — Гласът на Хък беше спокоен. Протегна ръка напред с дланта нагоре. — Кели, дай ми оръжието, миличка. Не е нужно да го правиш. — Изчака няколко секунди, а после добави: — Кели, погледни ме.

Момичето вдигна бавно очи. Устата й беше отпусната, а очите стъклени.

— Предния коридор! Предния коридор! — Покрай Чарли профуча друго ченге. Падна на коляно, плъзна се по пода и изкрещя, стиснал глока си с две ръце: — Остави го долу!

— Моля те, боже — изхлипа госпожа Пинкман в дланите си. — Прости този грях.

— Кели — обади се Хък. — Подай ми оръжието. Не е нужно да пострада още някой.

— Долу! — прокънтя заповедта на втория полицай. Истерията изтъняваше гласа му. Чарли виждаше колко е напрегнат пръстът му върху спусъка. — Легни на земята!

— Кели. — Хък прозвуча категорично като ядосан родител. — Вече не моля. Незабавно ми дай оръжието. — Разклати разперената си длан във въздуха, за да подсили думите си. — Сериозно говоря.

Кели закима. Чарли забеляза как очите на момичето постепенно се фокусираха и думите на Хък започнаха да пробиват до съзнанието й. Някой й посочваше как да постъпи, показваше й изход от всичко това. Раменете й се отпуснаха. Затвори уста. Примигна няколко пъти. Чарли разбираше вътрешно през какво преминава момичето. Времето беше спряло и после някой някак си беше открил ключа, за да го навие отново.

Кели бавно посегна да постави револвера в ръцете на Хък.

Ченгето все пак дръпна спусъка.