Карин Слотър
Добрата дъщеря (19)

16

Чарли не беше способна да погледне към Сам. Държеше главата си заровена в дланите. Остана прегъната на две върху стола. Не беше мислила за обещанието си към Ръсти от десетилетия. Тя беше добрата дъщеря, покорната дъщеря, беше качила мрачната си тайна на висок рафт и позволи на сенките на времето да размият спомените. Дяволският им пакт никога не й се беше струвал като част от историята, която да е от особено значение. Сега обаче успяваше да види, че е по-значима от почти всичко останало.

— Предполагам, поуката от историята е, че в коридорите ми се случват лоши неща — заяви на Сам.

Чарли почувства ръката на Сам върху гърба си. Всичко, което желаеше на света в момента, беше да се сгуши в сестра си, да положи глава в скута на Сам и да й позволи да я прегръща, докато тя плаче.

Вместо това стана. Намери обувките си. Опря ханш в ковчега на Ръсти, за да ги обуе.

— Беше Мери-Лин. Мислех, че фамилията й е Лин. Не Хъкабий. — Догади й се, като си спомни ледената реакция на Хък, щом научи, че Чарли е дъщеря на Ръсти Куин. — Помниш ли снимките й от хамбара им?

Сам кимна.

— Шията й се беше удължила поне до трийсет сантиметра; това си спомням аз. Приличаше почти на жирафска. И изражението на лицето й… — Чарли се зачуди дали е имала същото агонизиращо изражение, когато Ръсти я откри в коридора. — Мислехме, че ти си мъртва. Знаехме, че мама е мъртва. Той не го каза, но знам, че се боеше да не се обеся или да не открия друг начин да се самоубия, също като Мери-Лин. — Чарли повдигна рамене. — Вероятно е бил прав. Просто беше прекалено много.

Сам остана смълчана за момент. Като цяло, не беше от склонните към безцелно шаване, но приглади крачола на панталона си.

— Според лекарите това ли е причината за спонтанните аборти?

Чарли за малко не се изсмя. Сам винаги искаше да получи научно обяснение.

— След втория, който в действителност беше третият, посетих експерт по безплодие в Атланта. Бен мислеше, че съм на конференция. Разказах на лекарката какво се случи… какво се случи наистина. Запознах я подробно с неща, които дори татко не знаеше. Че той използва ръцете си. Юмруците. Ножа си.

Сам прочисти гърло. Изражението й, както винаги, беше прикривано от тъмните й очила.

— И?

— Тя проведе изследвания и ми направи скенер. После обясни нещо за тънкостта на стената и уврежданията на тръбата. Взе да чертае диаграма на лист, но настоях да говори директно. И тя го направи. Имам негостоприемна утроба. — Чарли се засмя горчиво заради словосъчетанието, което звучеше като нещо, което човек би прочел в сайт, даващ оценки на ваканции. — Средата в матката ми не е подходяща да приеме зародиш. Лекарката беше изумена, че съм успяла да напредна толкова във второто тримесечие.

— Тя каза ли, че се дължи на случилото се? — попита Сам.

Чарли повдигна рамене.

— Каза, че е възможно, но не съществува начин да се знае със сигурност. Не знам, някакъв тип натиква дръжката на ножа си във вагината ти, звучи логично да не можеш да имаш бебе.

— Последния път — заговори Сам, която неизменно се прицелваше в дедуктивните заблуди, — ти каза, че било Денди-Уокър, което е синдром, а не резултат от малформации на матката. Има ли налице генетичен компонент?

Чарли не беше способна да поема отново по този път.

— Права си. Това беше последният ми път. Вече съм прекалено стара. Всяка бременност би била смятана за рискова. Времето изтече.

Сам свали очилата си. Потърка очи.

— Трябваше да съм до теб.

— А аз не трябваше да те моля да идваш. — Усмихна се, защото си припомни нещо, казано от Ръсти два дни по-рано. — Нашият познат импас.

— Трябва да кажеш на Бен.

— Пак с това какво трябва. — Чарли си издуха носа. През годините не й беше липсвала властната сестринска привързаност на Сам. — Мисля, че е прекалено късно за нас с Бен. — Думите прозвучаха лекомислено, но след катастрофалните й опити за съблазън се налагаше да спре да отрича вероятността мъжът й вече да не се върне. Чарли дори не успя да събере достатъчно кураж да го помоли да остане предишната вечер, защото беше прекалено уплашена да не отговори отново с не.

— Като се случваше, Бен се показваше същински светец — промълви. — Всеки път. Сериозно го казвам. Просто не разбирам откъде извира цялата тази доброта. Не е от майка му. И определено не е присъща на сестрите му. Боже, те са ужасни. Искаха да узнаят всяка подробност. Все едно беше някаква клюка. На практика устроиха своя собствена гореща линия. Нямаш представа какво е да си бременна, да купуваш бебешка мебелировка, да планираш отпуска си по майчинство и да си огромна като планина, а после, седмица по-късно, да влезеш в магазина за хранителни стоки и всички, които са ти се усмихвали преди, да не могат дори да те погледнат в очите — допълни. — Приемам, че не познаваш усещането?

Сам поклати глава.

Чарли не беше изненадана. Не можеше да си представи сестра й да поеме риска, който би създало за организма й едно дете.

— Превърнах се в такава кучка — призна Чарли. — Чувам се отстрани… Сега, преди десет минути, вчера и всеки ден преди това. Мисля си… Замълчи. Пусни го покрай ушите си. Но не го правя. Не мога.

— Ами осиновяване?

Чарли се постара да не се наежва при въпроса. Бебето й беше умряло. Не беше като да си вземеш друго куче няколко месеца по-късно, за да забравиш за загубата.

— Все чаках Бен да повдигне темата, но той повтаряше, че е щастлив с мен, че двамата сме екип, че му допада мисълта как ще остареем заедно. — Повдигна рамене. — Може би той е чакал мен. Като в „Даровете на влъхвите“, но с токсична матка.

Сам си сложи очилата.

— Твърдиш, че с Бен всичко е приключило. Какво губиш, ако споделиш какво се е случило?

— Въпросът е какво печеля — отвърна Чарли. — Не искам съжалението му. Не искам да остане при мен, защото се чувства задължен. — Опря длан в затворения ковчег. Обръщаше се към Ръсти със същата сила, с която и към Сам. — Бен ще е по-щастлив с друга.

— Пълни тъпотии — отсече Сам с режещ тон. — Нямаш право да решаваш от негово име.

Чарли имаше усещането, че Бен вече беше решил. Не можеше да го вини. Беше й пределно трудно да повярва как някой мъж на четиресет и една не би бил щастлив със стройна двайсет и шест годишна жена.

— Той е чудесен с децата. Толкова ги обича.

— Също и ти.

— Не той пречи на мен да имам свои.

— Ами ако беше така?

Чарли поклати глава. Нещата не стояха по този начин.

— Искаш ли минутка насаме? — Посочи към ковчега. — Да се сбогуваш?

Сам се намръщи.

— И на кого се предполага, че ще говоря?

Чарли скръсти ръце.

— Може ли аз да остана насаме?

Сам изви вежди, но по изключение задържа мнението си за себе си.

— Ще бъда отвън.

Чарли проследи с поглед как сестра й напусна помещението. Днес Сам не куцаше чак толкова много. Поне това беше някакво облекчение. Чарли не можеше да понесе да я вижда в Пайквил — толкова не в нейни води, така незащитена. Сам не беше в състояние да завие зад някой ъгъл, да мине по улицата, без на всички да е известно какво се е случило.

С изключение на съдия Станли Лиман.

Ако съществуваше начин да изтича до подиума му и да го зашлеви през лицето, задето беше унизил сестра й, Чарли би рискувала да бъде арестувана.

Сам винаги се беше трудила така усилено да прикрие недъзите си, но беше достатъчно да я наблюдаваш само няколко минути, за да забележиш странностите. Позата й неизменно беше прекалено скована. Начинът, по който вървеше с ръце плътно прилепени към тялото, вместо да ги остави да се поклащат свободно. Ъгълът, под който държеше главата си, задължително нащрек заради сляпата си страна. Налице беше и прецизният й, вбесяващо дидактичен маниер на говорене. Тонът на Сам открай време беше рязък, но след като я простреляха, сякаш всяка нейна дума беше някак ръбата. Понякога се долавяше колебание, когато издирваше точния израз. По-рядко се чуваше дишането й, докато изтласкваше навън звуците с помощта на диафрагмата, както я беше учил експертът по речева патология.

Лекарите. Патолозите. Терапевтите. Сам беше заобикаляна от цял екип. До един разполагаха с мнения, препоръки, предупреждения и никой не схващаше, че Сам ще опровергае всички тях. Сам не беше обикновен човек. Не беше такава още преди да я прострелят и определено не по време на възстановяването си.

Чарли помнеше как един лекар обясни на Ръсти, че мозъчното увреждане на Сам вероятно ще й коства десет пункта от коефициента на интелигентност. Чарли за малко не се изсмя. Десет пункта биха били смазващи за нормално човешко същество. За Сам би означавало от феноменален гений да стане просто много умна.

Сам беше на седемнайсет, две години след изстрела, когато й предложиха пълна стипендия за Станфорд.

Беше ли щастлива?

Чарли успяваше да дочуе въпросът на Ръсти да звучи в главата й.

Обърна се с лице към противния ковчег на баща си. Опря длан в капака. Боята беше леко олющена в ъгъла, което вероятно беше нормално да се случи, ако висиш от него като побъркана маймуна.

Сам не изглеждаше щастлива, но изглеждаше удовлетворена.

В ретроспекция беше редно Чарли да уведоми баща си как удовлетвореността беше по-похвалната цел. Сам просперираше в професията си. Избухливостта й, някога вилнееща буря, най-накрая явно беше вкарана под контрол. Гневът, който носеше у себе си също като тухла в гърдите, очевидно се беше стопил. Разбира се, беше все така педантична и вбесяваща, но това вървеше в комплект с факта да си дете на майка им.

Чарли потропа с пръсти по ковчега.

На Чарли не й убегна иронията в това как и двете със сестра й се бяха провалили с гръм и трясък в нещата, опиращи до живота и смъртта. Сам не беше успяла да облекчи страданията на мъжа си. Чарли не беше в състояние да осигури на детето си безопасно място, където да се развие.

— И ето ги отново — промърмори Чарли, когато очите й се напълниха със сълзи. Беше й вкиснало от плач. Не искаше повече да го прави. Не искаше повече да е кучка. Не искаше повече да се чувства тъжна. Не искаше повече да бъде без мъжа си.

Колкото и да беше трудно да задържиш някои неща, още по-трудно беше да ги оставиш да си отидат.

Дръпна един от еднаквите столове. Смъкна атлазеното покривало в бебешко синьо, защото това не беше парти по повод шестнайсетата годишнина на тийнейджърка.

Чарли седна на твърдата пластмаса.

Беше разкрила тайната си пред Сам. Беше отворила кашона.

Защо не се чувстваше по-различно? Защо нещата не се бяха променили като по чудо?

Преди години Ръсти беше завлякъл Чарли при терапевт. Тя беше на шестнайсет. Сам живееше в Калифорния. Чарли беше започнала с изцепките в училище, срещаше се с неподходящи момчета, дразнеше неподходящи момчета, режеше гумите на колите, карани от въпросните неподходящи момчета.

Ръсти вероятно беше приел, че Чарли ще каже истината за случилото се, точно както Чарли беше приела, че Ръсти очаква от нея да пропусне тази част.

Здравей, познат импас.

Терапевтът, добросъвестен човек в пуловер без ръкави, се беше опитал да върне Чарли обратно към онзи ден в кухнята във фермерската къща, влажното помещение, където Гама беше сложила тенджера с вода да заври на печката, докато тя беше поела по коридора в издирване на Сам.

Човекът помоли Чарли да затвори очи и да си се представи до кухненската маса, с ръце прегъващи хартиената чинийка в опит да я превърнат в самолетче. Вместо да чуе кола на алеята, той й поръча да си въобрази как през вратата влиза Исус Христос.

Той беше християнски терапевт. Добронамерен и несъмнено чистосърдечен, но според него Исус Христос се явяваше отговорът на всички проблеми.

— Дръж очите си затворени — поръча на Чарли. — Представи си как Исус Христос те повдига.

Вместо Гама да сграбчва пушката. Вместо Сам да бъде простреляна. Вместо Чарли да тича през гората към къщата на госпожица Хелър.

Чарли беше държала очите си затворени, както беше инструктирана. Седеше върху ръцете си, за да ги държи неподвижни. Спомняше си как беше полюшвала крака, преструваше се, че сътрудничи, но видя на помощ да се притича Линдзи Уагнър, не Исус Христос. Бионичната жена си послужи със суперсилите си да фрасне Даниъл Кълпепър в лицето. Приложи каратистките си ритници върху топките на Закарая. Движеше се на бавни обороти, дългата й коса се вееше, а на фона звучаха електронни звуци.

Чарли никога не я беше бивало особено да следва инструкции.

Тънеше в унижение обаче, като се замислеше как старомодната лицензирана социална работничка с лоша прическа, при която я затътри Бен, имаше право за едно нещо. Нещо ужасяващо, случило се на Чарли преди близо три десетилетия, съсипваше живота й в момента.

Беше го съсипало, защото мъжът й си беше отишъл, сестра й щеше да отпътува за Ню Йорк след няколко часа, а Чарли щеше да се прибере в празната си къща.

Дори не беше нейната седмица да се грижи за кучето.

Чарли устреми взор към ковчега на баща си. Не искаше да мисли за Ръсти, който лежеше в студения метален сандък. Искаше да го помни усмихнат. Да й намига. Да потропва с крак. Да барабани с длани в стакато по най-близката маса. Да разказва някоя от измишльотините си, вече чувана хиляда пъти.

Трябваше да го снима повече.

Трябваше да записва гласа му, та никога да не забрави интонацията му, вбесяващия начин, по който наблягаше на погрешните думи.

Беше имало моменти в живота й, когато Чарли се беше молила в името на Бог Ръсти да затвори уста поне за миг, но сега единственото й желание на света беше да чуе гласа му. Да изслуша някоя от небивалиците му. Да разгадае някой от незнайните му цитати. Да долови момента на проясняване, когато осъзнае, че разказът, откъслечната фраза, привидно безвредното наблюдение всъщност е съвет. И колкото и да беше досаден, обикновено си струваше човек да се вслуша в този съвет.

Чарли протегна ръка към баща си.

Долепи длан към стената на ковчега. Почувства се глупаво, задето го правеше, но трябваше да попита:

— Какво да правя сега, татко?

Чарли зачака.

За пръв път от четиресет и една години Ръсти нямаше отговор.