Карин Слотър
Добрата дъщеря (18)

Какво се случи наистина с Чарли

— Тичай! — Сам я изтика. — Чарли, върви!

Чарли падна по дупе на земята. Зърна яркото зарево от произведен изстрел, чу внезапната експлозия, прозвучала, когато куршумът напусна цевта.

Сам се превъртя във въздуха, влетя в зеещия гроб почти със салто.

— По дяволите — произнесе Даниъл. — Боже. Мили боже.

Чарли заотстъпва подобно на рак назад на длани и пети, докато гърбът й не се опря в дърво. Избута се до изправена позиция. Коленете й трепереха. Ръцете й трепереха. Цялото й тяло трепереше.

— Всичко е наред, сладурче — заяви Зак на Чарли. — Стой, където си.

Чарли се втренчи в гроба. Може би Сам се криеше в гроба, готова да изскочи от него и да побегне. Тя обаче не изскачаше. Не помръдваше, не говореше, не крещеше, нито командваше всички наред.

— Ти зарий тази кучка — нареди Зак на Даниъл. — Остави ме с малката за няколко минути.

Ако в този момент Сам беше в състояние да говори, щеше да крещи, бясна, задето Чарли стърчи на място, задето пропилява шансовете си, задето не изпълнява онова, на което я беше обучила Сам.

Не поглеждай назад… Довери се, че аз ще съм там… Дръж главата ниско и…

Чарли побягна.

Размахваше ръце. Не стъпваше стабилно. Клоните на дърветата я шибаха през лицето. Не можеше да диша. Чувстваше дробовете си, сякаш в гърдите й бяха забивани игли.

Чу гласа на Сам.

Преодолей го с дишане. Бавно и равномерно. Изчакай болката да отмине.

— Върни се тук! — ревна Зак. Във въздуха кънтяха равномерните му тежки стъпки, които караха гръдния й кош да вибрира.

Закарая Кълпепър беше зад нея.

Чарли прибра ръце отстрани до тялото си. Прогони напрежението от раменете си. Представи си, че краката й са бутала във високоскоростна машина. Изключи се за шишарките и острите камъни, които дълбаеха рани в босите й стъпала. Замисли се за мускулите, които спомагаха за движението…

Прасци, четириглави бедрени мускули, подколенни сухожилия, стягат тялото ти, предпазват гърба.

Закарая доближаваше. Чуваше го да пухти също като парен локомотив.

Чарли се прехвърли над паднало дърво. Огледа се наляво, а после надясно с ясното съзнание, че не биваше да тича по права линия. Нужно й беше да определи мястото на метеорологичната кула, да се увери, че се движи във вярната посока, но й беше ясно, че погледне ли назад, ще види Закарая Кълпепър, а видът му само би усилил паниката й. Случеше ли се това, щеше да се спъне, а спънеше ли се, щеше да падне.

И после той щеше да я изнасили.

Чарли се насочи надясно и пръстите на краката й задълбаха в пръстта при промяната на посоката. В последния миг съзря друго паднало дърво. Хвърли се над него и се приземи тромаво. Стъпалото й се извъртя. Почувства глезенът й да докосва пръстта. Кракът й беше пронизан от болка.

Тя продължаваше напред.

Стъпалата й лепнеха заради кръвта. Тялото й беше плувнало в пот. Очите на Чарли подириха пред нея светлина, някакъв признак за цивилизация.

Още колко щеше да може да тича? Още колко далече щеше да успее да стигне?

Отново дочу гласа на Сам.

Извикай в главата си финалната права. Трябва да се стремиш към нея по-силно, отколкото го прави човекът зад теб.

Закарая искаше нещо. Чарли искаше нещо друго повече — да се спаси, да потърси помощ за сестра си, да открие Ръсти, та той да успее да изнамери начин да оправи нещата.

Изведнъж главата на Чарли беше отметната назад.

Стъпалата й хвръкнаха във въздуха пред нея.

Гърбът й се блъсна в земята.

Зърна въздухът да изскача от устата й, все едно беше нещо материално.

Закарая беше върху нея. Ръцете му бяха навсякъде. Сграбчи гърдите й. Задърпа шортите й. Зъбите му се сблъскаха със затворената й уста. Тя се опита да издере очите му. Пробва да забие коляно в чатала му, но не успя да прегъне крак.

Закарая я възседна. Прекара колана през токата. Тежестта му беше непосилна. Изтласкваше въздуха навън от гърдите й.

Чарли отвори уста. Не й беше останал дъх да изкрещи. Беше замаяна. Повръщано изгаряше гърлото й.

Шортите й бяха смъкнати рязко надолу. Той я преобърна, като че беше безтегловна. Тя пак се пробва да изкрещи, но той натисна лицето й към земята. Устата й се напълни с пръст. Тя почувства разкъсване дълбоко в себе си, когато той проникна в нея. Заби зъби в рамото й. Грухтеше като прасе, докато я изнасилваше отзад. Подушваше гнилоч от земята, от устата му, от онова, което притискаше вътре в нея.

Чарли затвори плътно очи.

Не съм тук. Не съм тук. Не съм тук.

Всеки път като успееше да се убеди, че това не се случва, че тя се намира в кухнята на червената тухлена къща и пише домашните си, че тича на пистата в училище, че се крие в дрешника на Сам и подслушва разговора й с Питър Алегзандър, Закарая предприемаше нещо ново и болката я връщаше със засилка обратно към реалността.

Той не беше приключил.

Ръцете на Шарлот се отпуснаха напълно безполезни, когато я обърна. Проникна в нея отпред. Най-накрая тя изпадна във вцепенение. Главата й се изпразни напълно. Беше наясно за разни неща, но сякаш от разстояние: тялото й да се движи нагоре и надолу, когато започнаха тласъците му. Устата й да зяпва широко. Езикът му, натъпкан в гърлото й. Пръстите му, вкопчени в гърдите й, сякаш се опитваше да ги откъсне от тялото й.

Погледна нагоре. Очите й отминаха грозното изкривено лице.

Отминаха дърветата с техните сведени клони.

Нощното небе.

Луната беше синя на фона на необятната шир.

По небето бяха разпръснати звезди, подобни на бледи дупчици.

Чарли затвори очи. Стремеше се към мрака, но вместо това зърна Сам да се извива във въздуха. Успяваше да чуе тупването на тялото на сестра й в гроба, все едно се случваше отново. И после видя Гама. На кухненския под. Просната до шкафа.

Яркобяла кост. Части от сърце и дробове. От зейналите й рани се изсипваха късове сухожилия, артерии и вени.

Гама й беше поръчала да бяга.

Сам й беше наредила да се спасява.

Не биха пожелали това.

Бяха пожертвали живота си заради Шарлот, но не за това.

— Не! — изкрещя Чарли и дланите й се стегнаха в юмруци. Задумка по гърдите на Закарая, замахна така силно към челюстта му, че главата му се отметна. От устата му бликна кръв на големи капки, не миниатюрни точици като от Гама.

— Шибана кучка. — Той се приготви да я фрасне.

Чарли зърна неясно петно с ъгълчето на окото си.

— Разкарай се от нея!

Даниъл се изстреля във въздуха и повали Закарая на земята. Ръцете на Даниъл вършееха, докато пребиваше брат си.

— Гадина проклета! — крещеше. — Ще те убия.

Чарли се запримъква заднешком от мъжете. Дланите й потънаха дълбоко в пръстта, като се напрегна да се изправи. По краката й се стичаше кръв. Болките я накараха да се превие на две. Олюля се. Въртеше се в кръг също така сляпа като Сам. Не успяваше да се ориентира. Не знаеше накъде да затича, но й беше ясно, че трябва да се размърда.

Когато хукна обратно към гората, глезенът й закрещя от болка. Не търсеше метеорологичната кула. Не се ослушваше за потока, нито се мъчеше да открие Сам. Не се стремеше към фермерската къща. Продължи да тича, после да върви и накрая беше така изтощена, че й се прииска да пълзи.

Най-накрая се даде, строполи се на длани и колене.

Помъчи се да долови нечии стъпки зад себе си, но успяваше да чуе единствено собственото си тежко дишане.

Между краката й капеше кръв. Неговото нещо беше там, в нея, тровеше я и я караше да гние отвътре. Шарлот повърна. Жлъчката се разплиска по земята и опръска лицето й. Искаше да легне, да затвори очи, да заспи и да се събуди една седмица след като всичко това е свършило.

Но не можеше.

Закарая Кълпепър.

Даниъл Кълпепър.

Братя.

Щеше да види и двамата покойници. Щеше да наблюдава как палачът ги завързва на дървените столове, поставя метални шапки на главите им, с подложки под тях, та да не се подпалят. Щеше да се втренчи между краката на Закарая Кълпепър, та да види как ще потече урина, щом той осъзнае, че ще бъде умъртвен с електричество.

Чарли се надигна.

Запрепъва се, после започна да прави крачки, след това хукна и накрая най-сетне съзря светлина.

Втората фермерска къща.

Шарлот протегна ръка, все едно можеше да я докосне.

Преглътна стон.

Глезенът едва я държеше, докато куцаше през прясно разораното поле. Не откъсваше очи от светлината на верандата, служеше си с нея като с маяк, фар, който да я отведе настрани от скалите.

Тук съм. Тук съм. Тук съм.

До задната веранда водеха четири стъпала. Шарлот се втренчи в тях и се помъчи да не мисли за стъпалата на Миш-маша, за начина, по който само преди няколко часа изтича нагоре по тях, като вземаше по две наведнъж, събу си маратонките и чорапите и завари Гама да ругае в кухнята.

— Фъдж — прошепна Чарли. — Фъдж.

Глезенът й блокира на първото стъпало. Тя стисна паянтовия парапет. Примигна към светлината, която беше ярка като пламък. В очите й се беше стекла кръв. Шарлот използва юмруците си да я обърше. На изтривалката с надпис „Добре дошли“ имаше нарисувана сочна ягода с усмихнато личице, крака и ръце.

Стъпалата й оставиха тъмни петна по нея.

Тя вдигна ръка.

Китката й се гънеше в различни посоки също като пружина.

На Шарлот й се наложи да задържи едната си ръка с другата, та да успее да почука на вратата. По боядисаното в бяло дърво останаха влажни кървави отпечатъци от кокалчетата й.

Чу стърженето на стол по пода вътре в къщата. Леки стъпки прекосиха пространството до вратата. Бодър женски глас попита:

— Кой ли чука толкова късно?

Шарлот не отговори.

Не последва прещракването на ключалки, нито плъзгането на верига. Вратата просто се отвори. В кухнята стоеше руса жена. Косата й беше прибрана назад в хлабава конска опашка. Беше по-голяма от Шарлот. Красива. Очите й се разтвориха широко. Тя зяпна. Притисна длан към гърдите си, все едно уцелена от стрела.

— О… — отрони жената. — Мили боже. Боже мой. Тате! — Протегна се към Шарлот, но явно не знаеше къде да я докосне. — Влез! Влез!

Шарлот направи една крачка, после още една и се озова в кухнята.

Потрепери, макар вътре да беше топло.

Всичко беше толкова чисто и така яркоосветено. Тапетите бяха жълти на червени ягодки. Също такъв корниз обточваше горната част на стените. Тостерът имаше плетен кожух с избродирана отстрани ягодка. Чайникът на печката беше червен. Часовникът на стената, котка с движещи се очи, също беше червен.

— Мили боже в небесата — прошепна мъж. Беше по-възрастен и имаше брада. Очите му зад очилата бяха почти идеални окръжности.

Шарлот отстъпи, докато не опря гръб в стената.

— Какво е станало, за бога? — попита жената той.

— Тя просто почука на вратата. — Жената плачеше. Гласът й беше изтънял. — Не знам. Не знам.

— Това е едно от момичетата Куин. — Той дръпна пердето. Огледа навън. — Някъде отвън ли са?

Закарая Кълпепър.

Даниъл Кълпепър.

Сам.

Мъжът вдигна ръка към горната част на скрина. Свали пушка и кутия с патрони.

— Дай ми телефона.

Шарлот затрепери отново. Пушката беше дълга, с дуло, източено като сабя, която щеше да я разпори.

Жената посегна към безжичния телефон на стената. Събори го на земята. Вдигна го. Ръцете й бяха несигурни, а движенията им хаотични и неконтролирани. Извади антената. Подаде телефона на баща си.

— Аз ще позвъня в полицията. Заключи след мен — нареди той.

Жената изпълни, каквото й беше поръчано, но пръстите й бяха несръчни, докато се мъчеше да пусне резето. Сключи длани една с друга. Погледна към Шарлот. Пое рязко въздух. Озърна се из помещението.

— Не знам какво… — Притисна ръка към устата си. Гледаше бъркотията по пода.

Шарлот също я забеляза. Около стъпалата й се събираше кръв. Идваше отвътре, спускаше се надолу по краката й, отминаваше коленете и глезените на равна струйка, също като църцоренето от крана във фермерската къща, ако не го удареха достатъчно силно с чукчето.

Тя отмести стъпало. Кръвта я последва. Припомни си за охлювите и как оставяха лепкава слуз след себе си.

— Седни — подкани я жената. Сега звучеше малко по-спокойна, по-уверена в себе си. — Всичко е наред, миличка. Можеш да седнеш. — Опря нежно пръсти в рамото на Шарлот и я насочи към един стол. — От полицията ще пристигнат. — Сега си в безопасност.

Шарлот не седна. Жената нямаше вид, сякаш се чувства в безопасност.

— Аз съм госпожица Хелър. — Коленичи пред Шарлот. Отметна косата й назад. — Ти си Шарлот. Нали така?

Шарлот кимна.

— О, ангелче. — Госпожица Хелър я галеше по косата. — Съжалявам. Каквото и да ти се е случило, толкова съжалявам.

Шарлот почувства слабост в коленете си. Не искаше да сяда, но се налагаше. Болката беше, все едно са забили нож в корема й. Дупето я болеше. Усещаше отпред да се стича нещо топло, все едно отново се беше напишкала.

— Може ли да получа малко сладолед? — попита Шарлот.

В началото жената не каза нищо. После се изправи. Извади купичка, ванилов сладолед и лъжица. Постави всичко на масата пред нея.

Миризмата извика жлъчка в гърлото на Шарлот. Тя я преглътна. Хвана лъжицата. Започна да тика сладоледа в устата си бързо, колкото й беше възможно.

— Забави малко — обади се госпожица Хелър. — Ще повърнеш.

Шарлот искаше да повърне. Искаше да изхвърли него от себе си. Да се пречисти. Искаше да се убие.

Мамо, какво ще се случи, ако изям две купи сладолед? Наистина големи купи.

Червата ти ще се спукат и ще умреш.

Шарлот излапа втора купа сладолед. Използва ръцете си, защото лъжицата не беше достатъчно голяма. Посегна към пластмасовата кутия, но госпожица Хелър я спря. Изглеждаше напълно втрещена.

— Какво ти се е случило? — попита я.

Шарлот се беше задъхала от това, че беше яла толкова бързо. Чуваше въздухът да излиза със свирене през носа й. Шортите й бяха наквасени с кръв. Възглавничката на ягоди върху стола беше напълно подгизнала. Усещаше кръвта да капе между краката й, но й беше ясно, че не е само кръв. Беше също и той. Зак Кълпепър. Беше оставил нещо от себе си у нея.

Повръщаното отново се надигна в гърлото й. Този път не успя да го спре. Шарлот притисна длан към устата си. Госпожица Хелър я хвана през кръста. Затича по коридора и отнесе Шарлот до банята.

Шарлот повръщаше с такава сила, че реши как стомахът й ще изпадне през устата. Стисна студения ръб на тоалетната чиния. Очите й изскочиха. Чувстваше се, сякаш във вътрешностите й са се забили бръсначи. Смъкна шортите си. Седна на тоалетната. Усети как тялото й изхвърля поток от течности. Кръв. Изпражнения. Него.

Шарлот плачеше заради болката. Преви се на две. Отвори уста. Нададе измъчен вопъл.

Искаше майка си. Имаше нужда от майка си.

— О, миличка. — Госпожица Хелър стоеше от другата страна на вратата. Отново беше коленичила. Шарлот чуваше гласът й да долита през ключалката. „Оставете дечицата, и не ги възпирайте да дойдат при Мене, защото на такива е небесното царство.“^[1]

Шарлот стисна здраво очи. Сълзите се лееха. Дишаше през устата. Чу във водата да цопват тежки капки кръв. Нямаше да свърши. Това никога нямаше да свърши.

— Мило дете — промълви госпожица Хелър, — остави Бог да понесе това бреме.

Шарлот поклати глава. Наквасената й с кръв коса я шибна по лицето. Задържа очите си затворени. Съзря Сам да полита във въздуха.

Пръските, когато куршумът проникна в мозъка й.

Плътната струя кръв, когато гърдите на Гама експлодираха.

— Сестра ми — прошепна Шарлот. — Тя е мъртва.

— Какво каза, миличка? — Госпожица Хелър беше открехнала вратата.

— Сестра ми. — Зъбите на Шарлот тракаха. — Мъртва е. Майка ми също е мъртва.

Госпожица Хелър стисна дръжката на вратата и се свлече на пода.

Не каза нищо.

Шарлот сведе очи към белите плочки в краката й. Виждаше черни петна. От отворената й уста капеше кръв. Разви малко тоалетна хартия. Задържа я към носа си. Чувстваше костта счупена.

Госпожица Хелър влезе в банята. Отвъртя кранчето на мивката.

Шарлот се опита да се обърше. Усещаше между краката й да висят късове плът. Кръвта не спираше. Никога нямаше да спре. Вдигна шортите си, но прилив на замайване й попречи да стане.

Седна обратно на тоалетната. Втренчи се в снимката на ягодово поле в рамка на стената.

— Всичко е наред. — Госпожица Хелър обърса лицето на Шарлот с влажна кърпа. Ръцете й трепереха, също както гласът й. — „А на вас, които се боите от името Ми, Ще изгрее Слънцето на правдата С изцеление в крилата си; И ще излезете и се разиграете…“^[2]

Силно тропане разтресе задната врата. Думкане. Крясъци.

Ръката на госпожица Хелър се насочи към гърдите на Шарлот и я задържа стабилна.

— Джудит! — викна възрастният мъж. — Джудит!

Задната врата беше разбита.

Госпожица Хелър сграбчи Шарлот през кръста. Чарли усети стъпалата й да се отделят от земята. Опря длани в раменете на жената. Усещаше, сякаш ребрата й са смачквани, докато госпожица Хелър тичаше по коридора.

— Шарлот!

Думата излъчваше силна болка, като звук, който човек би чул от умиращо животно.

Госпожица Хелър се закова на място.

Обърна се.

Хватката й около кръста на Шарлот бавно се разхлаби. В края на коридора стоеше Ръсти. Облегна се тежко на стената. Гърдите му се повдигаха и спускаха учестено. В ръката си стискаше носна кърпа.

Шарлот усети стъпалата й да докосват земята. Коленете й се подгънаха, неспособни да понесат тежестта й.

Ръсти се втурна по коридора. Рамото му се блъсна в стената, после в другата стена и след това той беше на колене и държеше Шарлот.

— Момиченцето ми — проплака и обгърна тялото й със своето. — Моето съкровище.

Шарлот почувства мускулите й бавно да се отпускат. Баща й беше като лекарство. Тя се превърна в парцалена кукла в неговите обятия.

— Момиченцето ми — повтори той.

— Гама…

— Знам! — простена Ръсти. Тя усети гръдния му кош да се разтриса заради неспособността му да контролира скръбта си. — Знам, миличка. Знам.

Шарлот започна да ридае. Не заради болката, а от страх, защото никога не беше виждала баща си да плаче..

— При теб съм. — Полюляваше я. — Тати е тук. При теб съм.

Шарлот плачеше така неудържимо, че не можеше да отвори очи.

— Сам…

— Знам — отговори той. — Ще я намерим.

— Те я заровиха.

Ръсти нададе стон на отчаяние.

— Бяха Кълпепър — добави Шарлот. Това, че знаеше имената им и можеше да ги съобщи на Ръсти, беше единственото, което я държеше в съзнание. — Зак и брат му.

— Няма значение. — Той долепи устни към върха на главата й. — Линейката пътува насам. Ще се погрижат за теб.

— Тате. — Шарлот вдигна глава. Приближи уста близо до ухото му. Прошепна: — Зак пъхна нещото си в мен.

Ръцете на Ръсти бавно се отпуснаха. Все едно някой му беше отнел въздуха. Челюстта му увисна. Срина се в купчина на пода. Очите му шареха по лицето на Шарлот. Гърлото му се движеше. Помъчи се да заговори, но от устата му излязоха само хрипове.

— Тате — прошепна тя отново.

Ръсти докосна устата й с пръсти. Прехапа устна, все едно нямаше желание да говори, но му се налагаше.

— Изнасили ли те? — попита я.

Шарлот кимна.

Ръката на Ръсти се спусна надолу също като камък. Той отклони очи. Поклати глава. Сълзите се стичаха на цели реки по страните му.

Шарлот долови срама в мълчанието му. Баща й беше запознат с нещата, на които бяха способни мъже като Закарая Кълпепър. Дори не беше в състояние да я погледне.

— Съжалявам — отрони Шарлот. — Не тичах достатъчно бързо.

Очите на Ръсти паднаха върху госпожица Хелър, а после най-накрая бавно се върнаха върху Шарлот.

— Вината не е твоя. — Прочисти гърло и го изрече отново. — Вината не е твоя, момиченцето ми. Чуваш ли ме?

Шарлот го чуваше, но не му вярваше.

— За случилото се с теб — продължи Ръсти, а тонът му прозвуча някак рязко. — Вината не е твоя, но не бива да казваме на никого, ясно ли е?

Шарлот успяваше единствено да се взира в него. Не се налагаше да лъжеш, когато вината не беше твоя.

— Нещо лично е и няма да го казваме на никого, става ли? — настояваше Ръсти. Отново погледна към Джудит Хелър. — Наясно съм какво причиняват адвокатите на момичета, които са били изнасилени. Няма да прекарам дъщеря си през подобен ад. Няма да позволя хората да се отнасят към нея, все едно е повредена. — Обърса очи с опакото на ръката си. Гласът му придоби повече сила. — Ще си платят за това. Тези две момчета са убийци и ще умрат заради това, но моля ви, не позволявайте да повлекат дъщеря ми със себе си. Моля ви. Прекалено много е. Просто е прекалено много.

Зачака с поглед, прикован в госпожица Хелър. Чарли също я гледаше. Госпожица Хелър сведе очи към нея. После кимна.

— Благодаря. Благодаря. — Ръсти отпусна ръка върху рамото на Шарлот. Отново я погледна в лицето, зърна кръвта, костиците, клечките и листата, полепнали по цялото й тяло. Докосна разпрания шев на шортите й. Сълзите му пак закапаха. Мислеше си какво бяха причинили на нея, на Сам, на Гама. Отпусна лице в дланите си. Риданията му прераснаха във вой. Облегна се на стената, смазван от мъка.

Шарлот се опита да преглътне. Гърлото й беше прекалено пресъхнало. Не успяваше да прогони вкуса на вкиснало мляко. Беше разкъсвана отвътре. Все така усещаше равномерни струйки кръв да се спускат по вътрешната страна на краката й.

— Тате — обади се Шарлот. — Съжалявам.

— Не. — Той я сграбчи и я разтресе. — Никога недей да се извиняваш, Шарлот. Чуваш ли ме?

Той изглеждаше толкова ядосан, че Шарлот не посмя да обели дума.

— Аз съжалявам — изхълца Ръсти. Надигна се на колене. Подхвана тила й с длан и притисна лице към нейното, така че носовете им се докоснаха. Тя успяваше да подуши цигарен дим и мускусния му одеколон. — Чуваш ли ме, Чарли, мечето ми? Чуваш ли ме?

Шарлот се взря в очите му. От сините ириси се разклоняваха червени линийки.

— Вината не е твоя — произнесе той. — Аз съм ти баща и ти заявявам, че нищо от това не е твоя вина. — Изчака. — Нали?

Шарлот кимна.

— Да.

Ръсти изхлипа отново. Преглътна с усилия. Хълцаше все така неприкрито.

— Помниш ли всички онези кашони, които мама довлече от магазина за вещи втора употреба?

Шарлот беше забравила за кашоните. Сега вече нямаше кой да ги разопакова. Бяха само Шарлот и Ръсти. Вече никога нямаше да има друг, освен тях.

— Чуй ме, скъпа. — Ръсти обгърна бузите й с длани. — Искам да вземеш стореното ти от онзи противен мъж и да го прибереш в някой от тези кашони, става ли?

Той чакаше видимо отчаян тя да се съгласи.

Шарлот се остави да кимне.

— Добре — продължи той. — Добре. Ами, татко ще намери лепенка и ще запечатаме кашона. — Гласът му отново поддаде. Очите му търсеха настоятелно нейните. — Чуваш ли ме? Ще затворим кашона и ще облепим капака му.

Тя отново кимна.

— После ще поставим противния стар кашон на някой рафт. И ще го зарежем там. Няма да мислим за него и да поглеждаме, докато не сме готови, нали?

Шарлот продължаваше да кима, защото това очакваше той.

— Добро момиче. — Ръсти я целуна по бузата. Придърпа я близо до гърдите си. Ухото на Шарлот се подгъна срещу ризата му. Тя чувстваше сърцето му да бие под кожата и костта. Той беше звучал така трескаво, така уплашено.

— Ще се оправим, нали? — попита я той.

Държеше я така здраво, че тя не успя да кимне, но Шарлот схващаше какво желае баща й. Имаше нужда тя да натисне бутона за здравата си логика, но този път реално. Гама я нямаше. Сам я нямаше. Налагаше се Шарлот да бъде силна. Трябваше да играе ролята на добрата дъщеря и да се грижи за баща си.

— Добре, Чарли, мечето ми. — Ръсти целуна върха на главата й. — Ще се справим ли с това?

Шарлот си представи празния килер в спалнята на фермера ерген. Вратата зееше отворена. Тя съзря кашона на пода. Кафяв картон. Опаковъчна лепенка го държеше здраво запечатан. Прочете етикета. СТРОГО СЕКРЕТНО. Наблюдаваше как Ръсти го нарами и го плъзна на горния рафт, избута го назад, докато не беше погълнат от тъмните сенки.

— Можем ли да се справим с това, скъпа? — произнесе умолително той. — Можем ли просто да запечатаме кашона?

Чарли си се представи как захлопва вратата на килера.

— Да, тате — отвърна.

Тя вече никога нямаше да отвори този кашон.