Карин Слотър
Добрата дъщеря (17)

15

Сам следеше с поглед как Чарли кръстосва из преддверието на погребалната агенция. Сградата беше модерна отвън, но интериорът й по-скоро прилягаше на някоя придирчива стара жена. Както изглеждаше, функционираше точно със същата ефективност. В параклисите от двете страни на фоайето течаха две погребения. Отвън две идентични катафалки очакваха пътниците си. Сам си спомняше логото на погребалната агенция от билборд, зърнат по път към Пайквил. Рекламата изобразяваше безгрижен на вид тийнейджър редом със злокобните думи „Забавете топката! Не ни е притрябвала работа.“

Чарли отмина Сам с размахващи се ръце и уста, оформила права линия. Беше сложила черна рокля и обувки на висок ток. Косата й беше прибрана назад. Не беше поставила грим, не беше положила никакви усилия да прикрие скръбта.

— Кой е чувал да се виси на опашка в погребално бюро? — промърмори под нос.

Сам беше наясно, че сестра й не търси отговор. Помолиха ги да изчакат преди по-малко от десет минути. Иззад затворените врати от двете им страни се носеше конкурираща се музика. Едната служба явно привършваше, докато другата тъкмо започваше. Скоро щяха да са заобиколени от опечалени.

— Умът ми не го побира — промърмори Чарли и отново я отмина.

Сам усети телефонът й да вибрира. Сведе очи към екрана. Преди да потеглят от дома на Чарли, беше написала съобщение на Станислав, в което го молеше да я чака при фермерската къща. Шофьорът беше добре възнаграждаван за всеки пробег, но тя все пак разчете известна рязкост в отговора му: Ще се върна възможно най-бързо.

Думите „възможно най-бързо“ й повлияха. Внезапно Сам беше обсебена от желанието да му поръча да не бърза. Пристигна в окръг Дикърсън, без да иска нищо така силно, като да си тръгне, но сега, когато беше тук, усети се подвластна на инерция.

Или може би инат беше по-уместният избор на дума.

Колкото повече Чарли я подканваше да си тръгне, толкова по-свързана се чувстваше с това прокълнато място.

Отвори се странична врата. Сам беше приемала, че помещението е просто хранилище, но отвътре се показа възрастен господин, който бършеше ръцете си в хартиена салфетка. Наклони се леко назад и хвърли салфетката в боклука.

— Едгар Греъм. — Стисна първо ръката на Сам, а после тази на Чарли. — Съжалявам, задето ви накарахме да чакате.

— Тук сме почти от двайсет минути — тросна се Чарли.

— Приемете отново моите извинения. — Едгар посочи към залата. — Дами, насам, моля.

Сам пое първа. Днес краката й се показваха съпричастни, само бегла болка й напомняше, че облекчението вероятно е временно. Чу Чарли да мърмори зад нея, но беше прекалено тихо, та да различи думите.

— Днес сутринта мъжът ви се отби да остави нужното облекло — вметна Едгар.

— Бен ли? — Чарли звучеше изненадана.

— Насам. — Едгар пристъпи пред тях, за да задържи вратата отворена. На табелката пишеше „Консултации след тежка загуба“. Вътре имаше четири кожени кресла, масичка за кафе и кутии със салфетки, дискретно поставени зад саксиите с растения из помещението.

Чарли изгледа сърдито табелката на вратата. Сам долавяше от сестра й да се излъчва безмилостен гняв. Обикновено се захранваха една друга, каквато емоция изпитваше Чарли, тя се усилваше още повече у Сам. Сега паниката и гневът на Чарли служеха да правят Сам по-спокойна.

Именно заради това тя се намираше тук. Не беше в състояние да реши проблемите на Чарли, но сега, в този момент можеше да предостави на сестра си онова, от което се нуждаеше.

— Настанете се удобно — прикани Едгар. — Днес сме абсолютно запълнени. Съжалявам, че не ви очаквахме.

— Не сте ни очаквали за погребението на баща ни? — попита Чарли.

— Чарли — намеси се Сам в опит да я укроти. — Дойдохме без предупреждение. Погребението е чак след два часа.

— В общи линии откриваме поклонението около час преди службата — поясни Едгар.

— Няма да има служба. Чие е погребението във втория параклис? — поинтересува се Чарли. — На господин Пинкман ли?

— Не, госпожо. — Усмивката на Едгар беше угаснала, но той изглеждаше напълно невъзмутим. — Опелото на Дъглас Пинкман е планирано за утре. Това на Луси Алегзандър е за вдругиден.

Сам почувства неочаквано облекчение. Беше така съсредоточена върху Ръсти, че напълно забрави как още две тела очакваха погребение.

Едгар посочи едно кресло на Сам, но тя не седна.

— В момента баща ви е долу — заговори той. — Когато службата във възпоминателния ни параклис завърши, ще го качим горе и ще го положим на подиум в предната част на помещението. Искам да ви уверя, че…

— Искам да го видя още сега — настоя Чарли.

— Не е подготвен.

— Да не е забравил да си научи за изпита?

Сам вдигна ръка до рамото на Чарли.

— Извинявам се, задето се изразих неясно — отвърна Едгар. Задържа ръце върху облегалката на креслото, а свръхестественото му хладнокръвие се запази непокътнато. — Баща ви беше положен в избрания от него ковчег, но е нужно да го преместим на подиума, да наредим цветята, да подготвим помещението. Добре е първия път, като го видите, да е…

— Това няма да е необходимо. — Сам стисна рамото на Чарли, за да я накара да мълчи. Беше й ясно какво си мисли сестра й. Не ми обяснявай какво искам. — Убедена съм, че сте планирали нещо прекрасно — допълни. — Но ние искаме да го видим сега.

Едгар кимна невъзмутимо.

— Разбира се, дами. Разбира се. Моля, дайте ми един момент.

Чарли не изчака да се затвори вратата зад него.

— Снизходителна гадина.

— Чарли…

— Най-лошото, което би могла да изречеш сега, е, че звуча като майка ни. Боже. — Подръпна бието на роклята си. — Имам усещането, че тук е сто градуса.

— Чарли, това е печал. Искаш да контролираш нещата, защото се чувстваш извън контрол. — Сам се постара тонът й да не звучи назидателно. — Нужно е да се научиш как да се справяш с това, защото няма да се свърши след днес.

— Нужно е да се научиш — повтори думите Чарли. Взе салфетка от една кутия до креслото. Попи потта от челото си. — Човек би решил, че при толкова мъртъвци тук ще държат температурата ниска. — Зае се да кръстосва из малкото помещение. Движеше ръцете си, клатеше глава, все едно водеше някакъв личен разговор със самата себе си.

Сам седна на едно кресло. Връщаше й се тъпкано да наблюдава как се вихрят маниакалните прояви на сестра й. Чарли имаше право, звучеше точно като майка им. Гама винаги демонстрираше агресивност, щом се почувстваше застрашена. Точно както беше постъпвала Сам. Точно както се проявяваше сега Чарли.

— Имам валиум в чантата си — предложи Сам.

— Ти вземи.

Сам се пробва наново.

— Къде е Ленор?

— Та да ме обуздае ли? — Чарли отиде до прозореца. Наведе се да отвори металните щори и да надникне към паркинга. — Няма да присъства на това. Ще й се прииска да избие всички наред. Какво използваш за шията си?

Сам докосна шията си с пръсти.

— Какво?

— Помня, че тази на Гама беше започнала да става като креп. Кожата да се посбръчква. Въпреки че беше само с три години по-стара, отколкото съм аз сега.

Сам нямаше представа как иначе да постъпи, освен да продължи с разговора.

— Тя беше на слънце през цялото време. Никога не използваше слънцезащитен крем. Никой от нейното поколение не го правеше.

— Ти не се ли тревожиш за това? Имам предвид, сега си добре, но… — Чарли хвърли поглед към огледалото до прозореца. Подръпна кожата на шията си. — Всяка вечер нанасям лосион, но ми се струва, че трябва да намеря някакъв крем.

Сам отвори чантата си. Първото, което зърна, беше бележката й за Ръсти. От хартията се носеше мирис на цигари. Сам се удържа да предприеме нещо мелодраматично, като например да задържи листа близо до лицето си, та да си спомня как е миришел баща й. Откри крема си за ръце редом с флаш драйва на Бен.

— Ето.

Чарли погледна етикета.

— Какво е това?

— Това използвам.

— Пише „за ръце“.

— Можем да потърсим нещо в Гугъл. — Сам посегна към телефона си. — Ти как мислиш?

— Мисля… — Чарли пое рязко въздух. — Мисля, че губя разсъдъка си.

— По-вероятно е да преживяваш пристъп на паника.

— Не усещам паника — настоя Чарли, но треперенето на гласа й сочеше друго. — Чувствам се замаяна. Разтреперана. Възможно е да повърна. Това ли е пристъп на паника?

— Да. — Сам й помогна да седна на едно кресло. — Дишай дълбоко.

— Боже. — Сведе глава между коленете си. — О, боже.

Сам потърка сестра си по гърба. Помъчи се да измисли нещо, което би прогонило болката, но скръбта не зачиташе логика.

— Не вярвах, че той ще умре. — Чарли стисна кичури от косата си в ръце. — Имам предвид, знаех, че ще се случи, но не мислех, че наистина ще се случи. Обратното на това, като купуваш лотарийни билети. Мислиш си „разбира се, че няма да спечеля“, но в действителност вярваш, че е възможно, защото иначе нямаше да ги купиш.

Сам продължаваше да търка гърба й.

— Наясно съм, че още имам Ленор, но татко беше… — Чарли се надигна. Пое накъсана глътка въздух. — Винаги съм знаела, че, без значение от всичко, имам ли проблем, мога да се обърна към него и той не би ме съдил. Пускаше някоя шега на темата, та да не е така болезнено, и после заедно измисляхме решение. — Покри лицето си с длани. — Мразя го, задето не се грижеше за себе си. И го обичам, задето изживя живота си по свои собствени правила.

Сам беше запозната и с двете чувства.

— Не знаех, че Бен е донесъл негови дрехи. — Обърна се стреснато към Сам. — Ами ако е пожелал да бъде облечен като клоун?

— Чарли, не ставай глупава. Наясно си, че би се спрял на нещо от Ренесанса.

Вратата се отвори. Чарли стана от мястото си.

— Възпоминателният ни параклис се опразва. Ако ми дадете още миг, ще мога да поставя баща ви в по-естествена обстановка.

— Той е мъртъв — изтъкна Чарли. — Нищо не е естествено.

— Така… — Едгар заби брадичка в гърдите си. — Временно го преместихме в шоурума ни. Сложих два стола за ваше удобство и размисъл.

— Благодаря. — Сам се обърна към Чарли в очакване да протестира срещу столовете или да отправи хаплива забележка на темата размисъл. Вместо това установи, че сестра й плаче.

— Аз съм тук — произнесе Сам, макар да не беше сигурна дали това носеше утеха.

Чарли прехапа устна. Дланите й все така бяха стиснати в юмруци. Цялата трепереше.

Сам разтвори един по един пръстите на Чарли и я хвана за ръката.

Кимна към Едгар.

Той се насочи към другия край на малкото помещение. Сам не беше забелязала вратата, дискретно вградена в дървената ламперия. Едгар завъртя топката и я отвори към яркоосветена зала.

Чарли не помръдваше сама, така че Сам внимателно я поведе към вратата. Макар Едгар да беше определил мястото като шоурум, Сам не беше очаквала да види именно това. Покрай стените бяха строени лъскави ковчези, боядисани в тъмни земни цветове. Бяха килнати под ъгъл от петнайсет градуса, а капаците им бяха отворени, та да изложат на показ копринената подплата. Прожектори озаряваха златистите и сребристи дръжки. На въртяща се стойка беше изложен набор от възглавнички. Сам се запита дали опечалените проверяваха колко са меки, преди да вземат решение.

Чарли не беше много стабилна на високите си токове.

— Така ли беше, когато твоят…

— Не — отвърна Сам. — Антон беше кремиран. Поставиха го в чамов ковчег.

— Защо и татко не постъпи така? — Чарли сведе очи към мастиленочерен ковчег с черна атлазена подплата. — Чувствам се като в история на Шърли Джаксън.

Сам се обърна, спомнила си за Едгар. Изрече беззвучно:

— Благодаря.

Той напусна с лек поклон и затвори вратата след себе си.

Сам насочи поглед обратно към Чарли. Тя беше застинала на място. От беснеенето й нямаше следа. Беше се взряла в центъра на помещението. Там стояха два сгъваеми стола, драпирани със сини атлазени калъфки. Също и бял ковчег със златисти дръжки върху количка от неръждаема стомана с големи черни колела. Капакът беше отворен. Главата на Ръсти беше подпряна на възглавница. Сам успяваше да зърне прошарената му коса, върха на носа му и част от яркосин костюм.

— Това е татко — отрони Чарли.

Сам отново посегна към ръката на сестра си, но Чарли вече беше поела към баща им. Решителната й крачка бързо секна. Тя спря рязко. Ръката й се стрелна към устата. Раменете й се разтресоха.

— Не е той — заяви на Сам.

Сам разбра какво имаше предвид. Това очевидно беше баща им, но също така очевидно не беше той. Бузите на Ръсти бяха прекалено червени. Необузданите му вежди бяха загладени. Обикновено стърчащата му във всички посоки коса беше сресана в нещо, наподобяващо стил „помпадур“.

— Обеща ми да изглежда представително — промълви Чарли.

Сам обви ръка около кръста на Чарли.

— Като го обсъждахме, аз му заявих, че не искам отворен ковчег, а той ми обеща да запази фасон и да е представителен. Че ще съм доволна да видя колко добре изглежда — обясни на Сам. — Не изглежда добре.

— Не — съгласи се Сам. — Никак не прилича на себе си.

Взряха се надолу в баща си. Сам не успяваше да си спомни случай да е виждала Ръсти, без той да е в движение. Представяше си го да пали цигара. Да протяга драматично ръка. Да потропва със стъпало. Да щрака с пръсти. Да кима с глава, докато тананикаше, или цъкаше с език, или подсвиркваше някоя непозната й мелодия, която обаче после не успяваше да прогони от главата си.

— Не искам никой да го вижда такъв — отсече Чарли. Протегна се да затвори ковчега.

— Чарли… — произнесе приглушено Сам.

Тя дърпаше капака. Той обаче не помръдваше.

— Помогни ми да го затворя.

— Можем да повикаме…

— Не го искам този мазен гадняр обратно тук. — Чарли стисна с две ръце. Капакът се помести може би с пет градуса и спря.

— Помогни ми.

— Няма да ти помогна.

— Какво включваше списъкът ти? Не можеш да виждаш. Не можеш да тичаш. Не можеш да обработваш данни. Не си спомням да си казвала как безполезното ти тяло не може да съдейства да затворим шибания капак на ковчега на собствения ни баща.

Чарли пусна чантата си на пода. Изрита обувките си встрани. Послужи си с двете ръце да дръпне силно капака. На практика увисна от него.

Прозвуча недоволно проскърцване, но капакът се задържа отворен.

— Няма да се затвори просто така — изтъкна Сам. — Не би било безопасно.

— Имаш предвид, че може да го убие, ако се хлопне отгоре му?

— Имам предвид, че може да те фрасне по главата или да строши пръстите ти. — Наведе се над Ръсти, за да огледа месинговите панти. Комбинация от покрити с плат ремък и гайка пречеха на капака да се отвори прекалено, но нямаше видим механизъм, който да контролира затварянето. — Трябва да съществува някакъв начин да бъде освободен.

— Боже мили. — Чарли отново увисна от капака. — Не можеш ли просто да ми помогнеш?

— Опитвам се.

— Ще се справя сама. — Чарли заобиколи от задната страна на ковчега. Бутна отзад. Масата се задвижи. Едно от предните колела не беше заключено. Чарли бутна по-силно. Масата отново се задвижи.

— Почакай. — Сам провери външната страна на ковчега за някаква ръчка или бутон. — Ще…

Чарли се оттласна нагоре и натисна капака с цялата си тежест.

— Ще събориш масата — довърши Сам.

— Хубаво. — Чарли натисна отново. Нищо не помръдваше. Заблъска с длан по капака. — Мамка му! — Задумка отново, този път със стиснат юмрук. — Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Сам разходи пръсти по ръба на копринения хастар. Откри бутон.

Чу се силно прещракване.

Пневматична помпа просъска и капакът бавно се спусна.

— По дяволите. — Чарли беше останала без дъх. Опря ръце върху затворения ковчег. Спусна клепачи. Поклати глава. — Напуска ни с метафора.

Сам седна на единия стол.

— Няма ли да кажеш нещо?

— Размишлявам.

Изсмиването на Чарли беше прекъснато от ридание. Раменете й се тресяха, докато плачеше. Сълзите й капеха върху капака на ковчега. Сам ги наблюдаваше как се търкалят надолу по стената му, преминават по масата от неръждаема стомана и цопват на пода.

— По дяволите — произнесе Чарли и използва опакото на ръката си, за да обърше нос. Откри кутия със салфетки зад изложените типове дръжки за ковчези. Издуха носа си. Попи очите си. Стовари се тежко на стола до Сам.

И двете се вгледаха в ковчега. В крещящите златисти дръжки и орнаментираните ъглови предпазители. Върху яркобялата боя имаше искрящ гланц, все едно към нея бяха добавени блещукащи частици.

— Не мога да повярвам каква е грозотия — отбеляза Чарли. Хвърли използваната салфетка. Измъкна нова от кутията. — Изглежда като нещо, в което биха погребали Елвис.

— Помниш ли, като отидохме в „Грейсланд“?

— Онзи бял кадилак.

Ръсти беше омаял служителя да му позволи да седне зад волана. Боята на кадилака „Флитуд“ беше също така яркобяла като тази на ковчега. Блещукането беше постигано с диамантен прах.

— Татко беше способен да убеди всеки да му разреши всичко. — Чарли пак обърса носа си. Облегна се на стола. Беше скръстила ръце.

Сам чуваше някъде да тиктака часовник, от онези метрономи, които се синхронизираха с ритъма на сърцето. Пръстите й още пазеха спомена от пулса на Ръсти, докато кръвта течеше във вените му. Беше посветила два дни да умолява Чарли да се разтовари от бремето си пред нея, но нейните собствени грехове тежаха далеч повече.

— Не можех да му позволя да умре — отрони Сам. — На мъжа ми. Не можех да го пусна да си тръгне.

Чарли мачкаше безмълвно салфетката между пръстите си.

— Беше оставил декларация, забраняваща реанимиране, но аз не я предадох на болницата. — Сам се помъчи да поеме дълбоко дъх. Чувстваше се, сякаш смъртта на Антон ограничаваше гръдния й кош. — Той не беше в състояние да говори от свое име. Не можеше дори да помръдне. Само виждаше и чуваше. И онова, което чу и видя, беше как жена му отказва да позволи на лекарите да изключат апаратурата, проточваща страданията му. — Сам почувства срамът да кипи в корема й като олио. — Туморите се бяха разпространили в мозъка му. Черепът му имаше само определен обем. Напрежението притискаше мозъка му надолу към гръбначния стълб. Болките бяха непоносими. Държаха го на морфин, на фентанил, а аз седях до леглото му и гледах как сълзите се търкалят по бузите му, но не можех да го пусна.

Чарли не оставяше салфетката на мира, навиваше я около пръста си отново и отново.

— Бих сторила съвсем същото тук. Можех да ти го кажа още от Ню Йорк. Бях погрешният човек, от когото да бъде поискано това. Не успях да изоставя собствените си потребности, отчаянието си дори заради единствения мъж, когото някога съм обичала. Със сигурност не бих сторила правилното за татко.

Чарли се зае да разслоява салфетката.

Часовникът продължаваше да тиктака.

Времето течеше.

— Исках те тук просто защото те исках тук — обади се Чарли.

Сам не беше възнамерявала да пробужда чувството за вина на Чарли.

— Моля те, не се опитвай да ме накараш да се почувствам по-добре.

— Не го правя — увери я Чарли. — Упреквам се, че те накарах да дойдеш. Че те прекарах през това.

— Не си ме принуждавала за нищо.

— Знаех, че ще пристигнеш, ако помоля. Наясно съм с това през последните двайсет години и си послужих с татко като извинение, защото не мога да понеса повече.

— Какво не можеш да понесеш?

Чарли смачка салфетката на топка. Стискаше я здраво между дланите си.

— В колежа претърпях спонтанен аборт.

Сам си спомняше враждебното телефонно обаждане отпреди всички тези години и гневното изискване на пари от страна на Чарли.

— Като се случи, бях облекчена — призна Чарли. — Като си толкова млада, не осъзнаваш, че ще остарееш. Че ще дойде време, когато няма да изпитваш облекчение.

Сам почувства очите й да се навлажняват заради пронизващия подтекст в думите на сестра й, издаващ силна болка.

— Вторият спонтанен аборт беше по-лош — продължи Чарли. — Бен мисли, че беше първият, но беше вторият. — Повдигна рамене заради заблудата. — Бях в края на първото тримесечие. Намирах се в съда и почувствах силни болки. Наложи се да изчакам един час, та съдията да обяви почивка. Изтичах в тоалетната и седнах на тоалетната чиния. Имах усещането, че от тялото ми блика кръв. — Млъкна, за да преглътне. — Погледнах в тоалетната и не беше… Не беше нищо. Не приличаше на нищо. Като много тежък цикъл. Буца от нещо. Но не ми се струваше редно просто да промия тоалетната. Не можех да го направя. Изпълзях изпод вратата, за да мога да я оставя заключена. Звъннах на Бен. Плачех така горчиво, че той не успяваше да различи думите ми.

— Чарли — прошепна Сам.

Чарли поклати глава, защото имаше още.

— Третият път, който Бен смята за втори, беше дори по-лош. Бяха изтекли осемнайсет седмици. Бяхме навън и събирахме с гребла листа в двора. Вече бяхме започнали да организираме детската стая. Бяхме боядисали стените. Оглеждахме креватчета. Усетих същото напрежение. Казах на Бен, че отивам да си сипя вода, но едва се добрах до банята. Просто изпадна от мен, все едно тялото ми нямаше търпение да се отърве от него. — Обърса сълзите с върховете на пръстите си. — Казах си, че вече никога няма да се случи, че няма да поемам риск, но все пак се случи.

Сам се протегна и стисна здраво ръката на сестра си.

— Беше преди три години. Спрях да вземам противозачатъчни. Беше глупаво. Не казах на Бен, което влоши нещата, защото го мамех. След месец бях бременна. После изтече още месец и скоро достигнах границата от три месеца. След това вече бях в шестия и после в седмия месец. Бяхме толкова въодушевени. Татко се носеше в облаците. Ленор не спираше да излиза с предложения за имена.

Чарли притисна клепачите си с пръсти. По бузите й се стичаха сълзи.

Съществува нещо, наречено синдром на Денди-Уокър. Звучи толкова глупаво, като някой старовремски танц, но в общи линии е набор от когнитивно-мозъчни малформации.

Сам почувства остра болка в сърцето си.

— Съобщиха ни късно в петък. С Бен прекарахме целия уикенд да четем по темата в интернет. Натъквахме се на история за хлапе, което се усмихва и си живее живота, духа свещички на тортата за рождения си ден. Казвахме си: „Добре, това е чудесно. Да. Ще се справим“. Но после попадахме на друга история за сляпо и глухо бебе, претърпяло сърдечна и мозъчна операция, но в крайна сметка починало преди първия си рожден ден. Просто се прегръщахме и плачехме.

Сам стисна ръката на Чарли.

— Решихме, че не бива да се предаваме. Беше нашето бебче, нали така? Отидохме да се срещнем със специалист в университета „Вандербилт“. Прекара ме през скенер и ни отведе в някаква стая. По стените нямаше снимки. Това го помня ясно. Навсякъде другаде беше пълно с бебета. Фотографии на семейства. Но не и в това помещение.

Чарли спря, за да попие отново очите си.

Сам чакаше.

— Лекарят ни заяви, че не може да се направи нищо — продължи Чарли. — Гръбначномозъчната течност изтичаше. Бебето нямаше… органи. — Пое разтреперано глътка въздух. — Кръвното ми налягане беше високо. Притесняваха се от сепсис. Лекарят ни даде пет дни, може би седмица, преди да умре бебето или аз. Просто не можех да чакам. Не можех да ходя на работа, да си ям вечерята и да гледам телевизия, като знаех, че… — Сключи длани около ръцете на Сам. — Решихме да отпътуваме до Колорадо. Това е единственото място, където открихме, че е законно.

На Сам й беше ясно, че говори за аборт.

— Двайсет и пет хиляди плюс самолетни билети. Плюс хотелска стая. Плюс отпуск от работа. Нямахме време да теглим заем и не желаехме никой да узнава за какво са ни парите. Продадохме колата на Бен. Татко и Ленор ни дадоха известна сума. Другото го допълнихме с кредитни карти.

Сам почувства смазващо чувство на срам. Тя можеше да е до тях. Да им даде парите. Да лети заедно с Чарли.

— Вечерта, преди да тръгнем, аз взех приспивателно, защото какво значение имаше. Събудих се обаче с режещи болки. Не беше като предишните пъти. Все едно бях разкъсвана. Слязох долу, та да не събудя Бен. Започнах да повръщам. Не успях да стигна до банята. Кръвта беше толкова много. Изглеждаше като местопрестъпление. Виждах парченца. Парченца… — Чарли поклати глава, неспособна да изрече останалото. — Бен повика линейка. Имам белег като от цезарово сечение, но не и бебе към него. А когато най-сетне се прибрах у дома, килимът беше изчезнал. Бен беше почистил всичко. Все едно никога не се е случвало.

Сам се замисли за голия под в дневната на Чарли. Не бяха заменили килима вече три години.

— Разговаря ли с Бен за това? — попита.

— Да. Говорихме. Посещавахме терапия. Преодоляхме го.

Сам не можеше да повярва, че това е истина.

— Вината беше моя — заяви Чарли. — Така и не споделих с Бен, но всеки път вината беше моя.

— Няма как да го мислиш.

Тя обърса очи с опакото на ръката си.

— Веднъж гледах как татко изнася заключителната си пледоария в този дух. Изтъкна как хората са обсебени от лъжи. Проклети лъжи. Но никой всъщност не схваща как реалната опасност идва от истината. — Хвърли поглед към белия ковчег. — Истината е способна да те разяде отвътре. И не оставя място за нищо друго.

— Не съществува истина в това да виниш себе си — пробва се Сам. — Природата си има своите намерения.

— Не за тази истина говоря.

— Тогава кажи ми, Чарли. Каква е истината?

Чарли се наклони напред и отпусна глава в ръцете си.

— Моля те — прикани Сам. Не можеше да понесе собствената си безполезност. — Кажи ми.

Чарли вдиша дълбоко, пое въздух през пролуките между дланите си.

— Всички си мислят, че се виня, задето избягах.

— Не е ли така?

— Не — отвърна. — Виня се, задето не тичах по-бързо.