Карин Слотър
Добрата дъщеря (16)

14

Сам се събуди на дивана на Чарли. Взря се в белия таван. Главата не беше спирала да я боли, откакто напусна Ню Йорк. Предишната вечер не успя да се справи със стълбите към стаята за гости. Едва изкачи двете стъпала, та да влезе в къщата. Тялото й беше започнало да се изключва, а мозъкът й не беше склонен или способен да пребори стреса, изтощението и неочакваното униние, споходило я, като откри Ръсти мъртъв на инвалидната количка.

Обикновено в края на особено тежък ден Сам водеше преговори със себе си дали да добави, или не, още фармацевтични продукти към дневния си коктейл от „Селебрекс“ за ставни болки, „Неуронтин“, за да предотврати припадъци, „Пароксетин“ срещу хронични болки и „Сиклобензаприн“ за мускулни спазми. Нуждаеше ли се наистина от още нещо противовъзпалително? Щеше ли да успее да заспи без допълнителен медикамент за релаксиране на мускулите? Беше ли достатъчно силна болката за половинка „Оксиконтин“ и цяла таблетка „Перкосет“?

Предишната вечер тялото я беше боляло толкова много, че се наложи да се спре, за да не изгълта всичко налично.

Сам завъртя глава, за да не гледа тавана. Очите й се разходиха по снимките върху камината на Чарли. Снощи, преди да подействат лекарствата, ги беше изучила подробно. Ръсти, седнал на люлеещ се стол, подпрян на лакът, с цигара в ръка и с отворена уста. Бен със смешна шапка на баскетболен мач на „Девилс“. Всякакви видове кучета, които вероятно вече не бяха живи. Чарли и Бен, застанали редом на място, изглеждащо като карибски плаж. Екипирани за ски в подножието на покрита със сняг планина. Изправени до окачен мост, боядисан в непогрешимото червено на Голдън Гейт.

Все доказателства, че на някакъв етап в съвместния им живот нещата са били по-добри.

Напълно разбираемо Сам се почувства упоена, като се надигна до седнало положение на дивана. Главата й пулсираше. Очите й отказваха да се фокусират. Втренчи се в гигантския телевизор на Чарли, който заемаше почти цялата стена. В отговор в нея се втренчи сянката от отражението й.

Ръсти беше мъртъв.

Сам винаги си беше представяла как ще получи вестта, докато е на среща или когато се намира в различен град, в различен свят. Беше приемала, че кончината му ще породи чувство за тъга, но мимолетна тъга, също каквато беше изпитала, когато Чарли я уведоми как Питър Алегзандър, старото й гадже от гимназията, е загинал в катастрофа.

На Сам не й беше хрумвало, че лично ще открие Ръсти. Че от нея ще се изисква да съобщи на сестра си. Че ще се окаже така парализирана от скръб, та ще седи половин час на пейката до Ръсти, преди да успее да сигнализира пред болничния персонал.

Плака за бащата, когото беше изгубила.

Плака за бащата, когото никога не беше познавала.

Сам откри очилата си на масичката за кафе. Протегна крака, започна с глезените, после се прехвърли на прасците и накрая на четириглавите бедрени мускули. Изви гръб. Протегна ръце пред себе си и ги вдигна над главата. Когато беше готова, стана. Изпълни още няколко разтягания, така че мускулите й се загряха и крайниците й се задвижиха само с минимален дискомфорт.

Върху дъсчения под нямаше килим. Сам се съмняваше, че Чарли разполага с постелка за йога. Седна с кръстосани крака до дивана. Устреми поглед към двора зад къщата. Плъзгащите се врати бяха открехнати и пропускаха вътре утринния ветрец. Заешката колиба, проектът на Чарли отпреди толкова години, още си беше там. Предишната вечер Сам беше прекалено погълната от скръбта, та да го коментира, но се зарадва да види, че Чарли и Бен бяха построили дома си на парцела, където някога се беше издигала червената тухлена къща.

Не че Бен беше спал в него предишната вечер. Качи се догоре само за няколко минути. Сам чу да скърцат дъските, когато той влезе в стаята на Чарли. Нямаше крясъци. Нямаше плач. Бен се промъкна долу и напусна къщата, без да се сбогува със Сам.

Сам изпъна гръбнак. Отпусна опакото на дланите си върху коленете. Преди да е успяла да затвори очи, зърна Чарли да бута ръчна количка през двора. Сам наблюдаваше как сестра й разпръсква сено в заешката колиба, докато в краката й мяукаха бездомни котки. Ръчната количка беше пълна с торби с храна. Гранули, семена за птици, фъстъци. Ако се съдеше по това как сълзяха очите на Сам, в тази къща някога беше живяло куче. Значи така си прекарваше времето Чарли — изхранваше менажерия.

Сам се опита да прогони проблемите на сестра си от съзнанието си. Не беше дошла тук да оправя Чарли, а дори да беше, нямаше начин Чарли да го допусне.

Затвори очи. Допря върховете на пръстите си едни в други. Анализира повредените части от мозъка си. Деликатните гънки сиво вещество. Електрическия поток между отделните синапси.

Ръсти, отпуснат на инвалидната количка.

Сам не успяваше да изчисти ума си от този образ. Начина, по който лявото ъгълче на устата му се беше извило надолу. Пълното отсъствие на душата му, на неизменната искра у него. Тъгата, която изпита Сам, като осъзна, че си е отишъл.

Нуждата от утеха.

Нуждата от Чарли.

Сам нямаше телефонния номер на сестра си. Беше прекалено засрамена да го признае пред болничния персонал. Вместо това прати имейл на Бен и зачака той да й отговори. Отново задачата да съобщи лоши новини на Чарли се беше стоварила на неговите плещи. Сестра й не се появи с колата си в болницата, както беше очаквала Сам. Прати Бен да прибере Сам. Не слезе долу, когато Сам пристигна в дома й. Сам спокойно можеше да е някоя непозната, макар че Чарли никога не би се отнесла така грубо към човек, който не е член на семейството им.

— Удар ли получаваш? — Чарли стоеше на прага на отворената врата. Очите й бяха подпухнали от плач. Синините под тях вече бяха чисто черни.

— Мъчех се да медитирам — обясни Сам.

— Пробвах го веднъж. Подразни ме до лудост. — Събу ботушите си. В косата й имаше сламки сено. Миришеше на котки. Сам разпознаваше логото на тениската й — това на клуба по математика, буквите „ПП“, с извита около тях змия. „Питоните на Пайквил“.

Сам намести очилата си. Не бяха наред, откакто й ги върна съдията в съдебната зала. Изправи се на крака с по-малко трудности, отколкото очакваше.

— Цяла нощ през вратата ме гледаше опосум — обяви пред Чарли.

— Това е Бил. — Чарли включи гигантския телевизор. — Любовник ми е.

Сам се облегна на подлакътника на креслото. Точно такива шокиращи неща ръсеше Чарли, като беше на десет.

— Опосумите пренасят лептоспироза, ешерихия коли, салмонела. Изпражненията им може да съдържат бактерии, които да предизвикат разяждащи плътта язви.

— Не си падаме по извратености. — Чарли започна да прехвърля каналите.

— Този телевизор си го бива — отбеляза Сам.

— Бен го кръсти Елинор Рузвелт. Едра и грозна, но независимо от това я обожаваме. — Чарли откри CNN. Изключи звука. Вървяха надписи. Сам видя очите й бързо да пробягват по думите.

— Защо гледаш това?

— Искам да видя има ли нещо за татко.

Сам гледаше как Чарли гледа новините. Нямаше какво да съобщят на сестра й, което Сам да не беше в състояние да й разправи. Без съмнение знаеше повече от репортерите. Какво беше казал баща им. Какво вероятно си беше мислил. Че беше извикана полицията. Че тялото на Ръсти остана на количката повече от час. Тъй като беше намушкан с нож и раните му вероятно бяха допринесли за смъртта му, бяха извикали полиция от Бридж Гап.

За късмет, Сам беше успяла да прибере списъка, свързан с Кели Уилсън, от джоба на халата на баща си, преди да пристигне полицията. В противен случай тайните на момичето щяха да са в ръцете на Кен Койн.

— По дяволите. — Чарли включи звука.

Глас зад кадър изрече:

— … ексклузивно интервю с Адам Хъмфри, бивш ученик, посещавал гимназията Пайквил заедно с Кели Рене Уилсън.

Сам видя закръглен пъпчив млад мъж, облегнат на очукано камаро. Беше скръстил ръце пред гърдите си. Облеклото му беше като за църква, бяла риза, тясна черна вратовръзка и черен панталон. Рехаво окосмяване по лицето му намекваше за козя брадичка. По стъклата на очилата му имаше видими отпечатъци от пръсти.

— Кели беше свястна — заговори. — Предполагам. Хората казваха лоши неща за нея. Но беше… Ами, това тук не действаше бързо. — Почука се отстрани на главата. — Но не е проблем, не могат всички да са първенци. Тя беше добро момиче. Не от умните, но полагаше усилия.

Репортерът влезе в кадър с микрофон край устата си.

— Ще ми кажеш ли как се запознахте?

— Кой ти помни? Сигурно още в началното училище. Повечето от нас се познават. Градът ни е съвсем малък. Не можеш да минеш по улицата и да не срещнеш познати.

— В прогимназията бяхте ли приятели с Кели Рене Уилсън? — Репортерът имаше вид на животно, подушило прясна кръв. — Чуха се слухове за недискретности от този период. Чудех се дали ти…

— Не, човече, няма да се впускам в това. — Той притисна по-плътно скръстените си ръце. — Хората искат да се говорят лоши неща, как е била тормозена или каквото там. Може някои хора да са били жестоки към нея, но такъв е животът. Поне животът в училище. Кели е наясно с това. И тогава също беше наясно. Тя не е глупава. Хората твърдят, че е глупава. Да, не е интелигентна, това вече го казах, но не е идиот. Така стоят нещата, като си дете. Децата са жестоки. Понякога си остават жестоки, а друг път това престава, щом завършат. Просто трябва да го изтърпиш. Кели го търпеше. Не знам какво я е тласнало, но не е било това. Не е както си мислите. Това е лъжовно.

— Но вие с Кели Рене Уилсън дали… — подхвана репортерът.

— Не се опитвайте да я карате да звучи като Джон Уейн Гейси. Просто Кели. Кели Уилсън. И стореното от нея е отвратително. Не знам защо го е извършила. Не мога да гадая на тази тема. Никой не може да го прави, нито е редно, а ако го правят, значи са банда лъжци. Случилото се просто се е случило и никой, освен Кели не знае причината, но вие, хората от телевизията, трябва да помните, че тя е просто Кели. Също и хората, които са посещавали училище с нея. Просто Кели.

Адам Хъмфри се отдалечи. Репортерът не допусна липсата на интервюиран да го смути. Заговори на водещия в студиото:

— Рон, както казах и преди, типичният профил на стрелец е мъж, самотник, като цяло, тормозен и изолиран, и с непоклатимо лично мнение. В случая с Кели Рене Уилсън сме изправени пред различна версия с момиче, отлъчвано заради сексуалната си безразборност, по причина на която според източници, близки до семейството й, е прекъснала непланирана бременност, а в малкия град това…

Чарли изключи звука.

— Непланирана бременност. Била е в прогимназията. Не е като да е водила календар за зачеване.

— Адам Хъмфри ще бъде добър свидетел за характера й — прецени Сам. — Очевидно не е склонен да я очерня, както някои други от приятелите й.

— Приятелите не те очернят — възрази Чарли. — Обзалагам се, че ако пуснат Минди Зоуада по телевизията, ще говори за обич и прошка, но като четеш тъпотиите, които публикува във Фейсбук, ще заключиш как всеки момент ще грабне вила и факел и ще се запъти към ареста да свърши нещо в стил Франкенщайн.

— Съвсем разбираемо хората я смятат за чудовище. Убила е…

— Наясно съм кого е убила. — Чарли сведе очи към ръцете си, все едно очакваше да види кръвта на Луси по тях. — Това хлапе Адам Хъмфри най-добре да си намери добър адвокат. Тази гледна точка за „фаталната жена“ бързо ще се популяризира. Ще го свържат с Кели, без значение дали е имал нещо общо с нея, или не.

Сам се въздържа от коментар. Чувстваше се виновна, задето се изповяда пред Ленор предишната вечер в закусвалнята, при положение че не удостояваше с тази привилегия собствената си сестра, но за разлика от Ленор, Чарли със сигурност щеше да бъде призована на свидетелското място. Сам не желаеше да поставя сестра си в позицията да трябва да избира между това да лъжесвидетелства или да предостави доказателства, които да накарат съдебните заседатели да гласуват за екзекуция.

Това беше една от причините Сам да не практикува криминално право. Не желаеше думите й да доведат буквално до границата между живота и смъртта.

— И сега какво? — попита Сам и смени темата. — Предполагам, трябва да уредим нещо за татко.

— Той вече се е погрижил за това. Предплати всичко, поръча на погребалния агент точно как го иска.

— Могъл е да свърши всичко това, но не и да напише завещание или да подпише формуляр да не бъде реанимиран?

— Ръсти винаги е искал хубав финал. — Чарли погледна часовника на стената. — Службата започва след три часа.

При тази новина Сам се почувства, все едно са я фраснали с юмрук. Мислеше днес да си потърси хотел.

— Защо толкова бързо?

— Не искаше да бъде балсамиран.Твърдеше, че е под достойнството му.

— Със сигурност един ден не би бил чак от такова значение.

— Искаше да се случи бързо, та ти да не се чувстваш задължена да дойдеш или виновна, че не си успяла. — Чарли изключи телевизора. — Не му е в стила да позволява нещата да се проточват.

— Освен ако не е някоя от глупавите му истории.

Чарли повдигна рамене, вместо да си послужи с някой съдържателен коментар.

Сам я последва в кухнята. Седна на плота. Следеше с поглед как Чарли разтребва и зарежда миялната машина.

— Не мисля, че е страдал — отрони.

Чарли извади две чаши за кафе от шкафа. Наля кафе в едната. В другата сипа вода от чешмата и я пъхна в микровълновата.

— Можеш да си тръгнеш след погребението. Или преди него. Не мисля, че е от значение. Татко няма да знае, а теб не те е грижа какво си мислят хората тук.

Сам пренебрегна хапливата й забележка.

— Бен беше много мил с мен, преди да си тръгне снощи.

— Къде ти е чаят? — Чарли измъкна чантата на Сам изпод пейка до вратата. — Тук вътре е, нали?

— В страничния джоб.

Чарли откри найлоновата торбичка с цип и я плъзна по плота.

— Може ли да приемем, че Бен не живее тук, без всъщност да се налага да водим разговор на темата?

— Струва ми се, че правим именно това вече от известно време. — Извади торбичка чай. Метна я към Чарли. Имаш ли мляко?

— Защо ще имам мляко?

Сам повдигна рамене и заедно с това поклати глава.

— Не съм забравила, че имаш непоносимост към лактоза. Мислех, че е възможно Бен… — Съзря безполезността на многословното обяснение. — Да се опитаме да се справим с деня, без да се караме отново. Или да продължаваме разправията от вчера. Или каквото там правехме.

Микровълновата фурна издаде сигнал. Чарли намери кухненска ръкавица. Постави чашата на плота. Извади чинийка от шкафа. Сам изучаваше гърба на тениската й. Чарли беше внесла поправки в надписа на математическия клуб със залепени с ютия букви и сега той гласеше: „Най-долно общо кратно“.

— Какво ще стане с Кели Уилсън? — попита Сам. — Алкохоликът Грейл ли ще поеме случая?

Чарли се завъртя. Постави чашата пред Сам. По неизвестна причина чинийката беше сложена отгоре.

— В Атланта има един човек. Стив Ласкала. Мисля, че ще успея да го убедя да поеме. Може да ти позвъни, за да чуе твоите впечатления.

— Ще ти оставя номера си.

— Бен го има.

Сам прехвърли чинийката под чашата. Започна да потапя и да вади торбичката от водата.

— Ако този Ласкала не се съгласи да го направи без възнаграждение, аз ще платя.

Чарли изсумтя.

— Това ще струва над милион.

Сам повдигна рамене.

— Татко би искал да постъпя така.

— Откога постъпваш както иска татко?

Сам усети, че временното им помирение започва да зейва по шевовете.

— Татко те обичаше. Това е едно от последните неща, за които говори.

— Не започвай.

— Тревожеше се за теб.

— До гуша ми дойде хората да се тревожат за мен.

— От името на хората на нас също ни дойде до гуша. — Сам вдигна очи от чашата. — Чарли, каквото и да те тревожи, не си струва. Яда, който таиш. Тази тъга.

— Баща ми е мъртъв. Мъжът ми ме напусна. Последните няколко дни са най-скапаните ми, откакто те простреляха и мама умря. Съжалявам, задето не се представям щастлива и жизнерадостна пред теб, но умението ми да ме е грижа аварира. — Чарли отпи от кафето си. Погледна навън през кухненския прозорец. В хранилката се бяха струпали птички.

Това беше моментът, може би последната възможност на Сам да сподели със сестра си за Антон. Искаше Чарли да знае, че на нея й е ясно какво е да бъдеш обичана и каква смазваща отговорност може да бъде любовта понякога. Биха могли да разменят тайни, както правеха като малки — ще ти кажа за момчето, по което си падам, ако ти ми кажеш защо Гама те наказа за три дни.

— Ръсти ми каза, че писмата от Закарая Кълпепър не са нищо — произнесе Сам. — От полицията знаели за тях. Просто е отчаян. Мъчи се да ни затрови. Не му позволявай да спечели.

— Предполагам, че като си осъден на смърт, трофеят за участие ти е отнет. — Чарли остави кафето си. Скръсти ръце. — Давай. Какво друго ти каза?

— Разговаря с мен на тема смъртната присъда.

— Накара ли те да долепиш пръсти до китката му?

За пореден път Сам се почувства изиграна.

— Как тъй не са го прогонили от града за продаване на фалшиви инструменти на известна група?

— Не искаше да присъствам на екзекуцията на Кълпепър. Ако щатските служби всъщност някога решат да си свършат работата. — Чарли поклати глава, все едно смъртта на човек беше незначително неудобство. — Не съм сигурна, че искам да отида, но нищо, което казва Ръсти… казваше… няма да повлияе на решението ми.

Сам се надяваше това да не е истина.

— Спомена ми за снимка на мама.

— Снимката?

— Различна, такава, за която твърди, че никоя от нас не е виждала.

— Намирам за трудно да го повярвам — заяви Чарли. — Ровехме се във всичко негово. Човекът нямаше право на лично пространство.

Сам повдигна рамене.

— Каза, че била в кабинета му в къщата. Искам да я взема, преди да си тръгна.

— Бен може да те закара до Миш-маша след погребението.

Фермерската къща. Сам нямаше желание да ходи, но нямаше да напусне града без частица от майка си, която да отнесе обратно в Ню Йорк.

— Мога да ти помогна да прикриеш това. — Сам посочи към синините по лицето на Чарли. — За погребението.

— Защо ще искам да ги прикривам?

Сам не успя да измисли добра причина. На погребението вероятно нямаше да присъства никой или поне не някой, когото Сам би желала да види. Ръсти далеч не беше популярна фигура в града. Сам щеше да се мерне, после щеше да се отправи към фермерската къща и след това щеше да изчака Станислав да пристигне от Атланта, та тя да напусне това място възможно най-бързо.

Всичко това, разбира се, стига да откриеше енергия да се надигне. Медикаментите за релаксиране на мускулите още бяха в организма й. Усещаше как я карат да натежава. Сам беше будна от няма и петнайсет минути, а чувстваше, че с лекота би могла да заспи отново.

Хвана чашата с чай.

— Не го пий. — Бузите на Чарли бяха пламнали. — В него има пот от цици.

— Има…

— Пот от цици — повтори Чарли. — Плъзнах торбичката чай под сутиена си, докато не гледаше.

Сам остави чашата. Беше редно да е подразнена, но се засмя.

— Защо би направила подобно нещо?

— Не очаквай да дам някакво обяснение — отвърна Чарли. — Не знам защо отново се държа като дете, досаждам ти, мъча се да те вбеся или да привлека вниманието ти. Виждам се отстрани как го правя и се мразя.

— Тогава спри.

Тя изпусна тежка въздишка.

— Не желая да воювам, Сам. Татко не би го искал. Особено пък днес.

— Всъщност татко обожаваше споровете.

— Не такива, които нараняват.

Сам пийна малко чай. Нуждаеше се от кофеина прекалено много, та да я е грижа какво е попаднало в него.

— И сега какво?

— Предполагам, ще поплача под душа и после ще се приготвя за припряно организираното погребение на баща ми.

Чарли изплакна чашата си от кафе. Постави я в миялната. Обърса ръцете си в кърпа. Понечи да излезе от кухнята.

— Мъжът ми умря. — Сам изстреля думите с такава скорост, че не беше сигурна дали Чарли ги е чула. — Името му беше Антон. Бяхме женени дванайсет години.

Чарли разтвори изненадано устни.

— Почина преди тринайсет месеца. Рак на хранопровода.

Устните на Чарли се раздвижиха, сякаш се чудеше какво да каже. Спря се на:

— Съжалявам.

— Заради танина — поясни Сам. — Във виното. Той…

— Знам какво е танин. Мислех, че този тип рак е причиняван от човешки папиломен вирус.

— Неговият тумор беше негативен. Мога да ти пратя изследването — предложи Сам.

— Недей — отговори Чарли. — Вярвам ти.

Сам не беше сигурна дали самата тя вярваше вече. Нейните предпочитания бяха винаги да си послужи с логика за даден проблем, но също като времето животът съществуваше в деликатно динамично равновесие между полета от маса и движение.

Накратко, гадости се случваха.

— Искам да те придружа в погребалното бюро, но не мисля, че ще мога да остана — каза на Чарли. — Не желая да виждам хората, които ще дойдат. Лицемерите. Зяпачите. Хора, които пресичаха улицата, ако видеха да се задава татко, и така и никога не схванаха, че той се опитваше да постигне нещо добро.

— Той не пожела служба — обясни Чарли. — Не официална. Само поклонение и после иска всички да отидат в „Шейди Рейс“.

Сам беше забравила за любимия бар на баща си.

— Не мога да седя и да слушам как банда стари пияници се веселят с вехти истории от съдебната зала.

— Това му беше едно от любимите развлечения. — Чарли се облегна на плота. Погледна надолу към стъпалата си. На чорапа й имаше дупка. Палецът й се показваше навън.

— Последния път обсъдихме погребението му. Точно преди операцията на сърцето — обясни Чарли. — Само аз и татко. Именно тогава начерта всички тези планове. Заяви, че иска хората да са щастливи, да прославят живота. Звучеше добре, но сега като съм насред това, единственото, за което мисля, е какъв глупав мръсник е бил да си въобразява как ще имам сили да чествам факта, че той е покойник. — Обърса сълзите си. — Не мога да преценя дали съм в шок, или каквото чувствам е нормално.

Сам не беше в състояние да се произнесе като експерт. Антон беше учен от поколение, което не приписваше романтичност на смъртта. Сам беше стояла до пещта и наблюдава как дървеният ковчег беше погълнат от пламъците.

— Помня как отидох на погребението на Гама — отрони Чарли. — Това беше шок. Така неочаквано и освен това се ужасявах, че на Закарая ще му се размине. Че ще се върне за мен. Че семейството му ще предприеме нещо. Че ти ще умреш. Че те ще те убият. Май изобщо не пуснах ръката на Ленор.

Сам още беше в болницата, когато погребаха майка й. Беше убедена, че Чарли й е разказвала за погребението, също както беше убедена, че мозъкът й не беше в състояние да съхрани информацията.

— Татко беше добър в този ден — продължи Чарли. — Присъстваше изцяло. Постоянно проверяваше дали съм добре, улавяше погледа ми, намесваше се, ако погрешният човек изречеше нещо погрешно. Беше точно както го определи ти. Няколко лицемери. Няколко зяпачи. Но присъстваха и хора като госпожа Кимбъл от отсрещната страна на улицата и господин Едуардс от агенцията по недвижими имоти. Разказваха разни истории, цитираха странни фрази на Гама, припомняха колко е била добра да решава чудати задачи, беше наистина хубаво да видиш тази нейна друга страна. Страната й на възрастен.

— Тя така и не се вписа.

— Навсякъде има по някой, който не се вписва. Това кара останалите да се впишат. — Чарли хвърли поглед към часовника. — Време е да се приготвяме. Колкото по-бързо се захванем с това, толкова по-бързо ще свърши.

— Мога да остана. — Сам долови напрежението на сестра си. — За погребението. Мога да остана, ако…

— Нищо не се е променило, Сам. — Чарли изпълни привичния си жест с леко повдигане на рамото. — Все така е нужно да реша какво ще правя с пропиляния си нещастен живот, а ти все така трябва да си заминеш.