Карин Слотър
Добрата дъщеря (13)

11

Сам седеше сама на масата на защитата. Чантата й беше на пода. Бастунът й беше сгънат и прибран в нея. Прегледа бележките си от разговора с Кели Уилсън, като се престори, че дори не знае за най-малко стоте души, седящи зад нея. Безспорно мнозинството от зрителите бяха местни. Топлината от нажежената им до бяло ярост я караше да се поти.

Един от тях можеше да е човекът, нападнал Ръсти.

Ако се съдеше по злостния шепот, Сам заключаваше, че много от тях с радост биха намушкали и нея.

Кен Койн се изкашля, прикрил уста с ръка. Окръжният прокурор седеше сред свитата си: блед и младолик помощник-прокурор, по-възрастен мъж с гъсти мустаци и задължителната красива млада блондинка. В Ню Йорк този тип жена би била облечена в добре скроен костюм. Вариантът й от Пайквил изглеждаше по-скоро като католическа монахиня.

Кен се прокашля отново. Искаше Сам да погледне към него, но тя не го правеше. Бегло ръкостискане беше всичко, което допусна. Всякаква признателност, която Койн си въобразяваше, че е заслужил, като уби Даниъл Кълпепър, беше заличена от циничното му поведение. Сам не беше жител на Пайквил. Никога нямаше да се върне. Не съществуваше необходимост да се преструва, че изпитва някакъв афинитет към този долен задкулисен мръсник. Койн беше от типа прокурори, които караха всички от професията му да изглеждат зле. Не само заради играта на котка и мишка, която устрои с повдигането на обвинението, но и заради видеозаписа, който беше направил в болницата.

Каквото и да включваше той, можеше да струва живота на Кели.

Нямаше начин да се прецени какво беше казало момичето. От краткия си контакт с нея Сам разбра, че Кели Уилсън можеше да бъде убедена да се признае за убийца на Ейбрахам Линкълн. Правният проблем, може би най-важният пункт, по който щеше да спори Ръсти, беше дали заснетият материал трябваше да бъде допуснат в съда, или не. Ако на Кели не й бяха прочетени правата, преди да е отговаряла на въпросите по време на записа, или ако беше ясно, че не е разбрала правата си, тогава клипът не биваше да бъде показван на съдебните заседатели.

Формално нещата би трябвало да стоят така.

Но това беше юридическа материя. Винаги съществуваха заобиколни пътища.

Кен Койн щеше да спори, че правата Миранда са без значение, защото Кели Уилсън е направила изявленията си доброволно. В това отношение налице беше едно гигантско правно препятствие. С цел записът да бъде допуснат, Койн трябваше да докаже, че смислен човек — за късмет Кели Уилсън не беше такъв — би приел, че не се е намирал под арест, когато за заснети показанията му. Ако Кели е вярвала, че е арестувана, че предстоят белезници, снемане на отпечатъци и фотографиране, тогава й се е полагало да й бъдат прочетени правата.

Следователно няма прочитане на права, няма и прожекция пред съдебните заседатели.

Или поне така се предполагаше, че трябва да се подходи.

Системата имаше и други слаби звена, в това число настроението на съдията. В много редки случаи на съдийското място заставаше напълно безпристрастна фигура. Проявяваха склонност да са по-благоразположени или към защитата, или към обвинението. Никой съдия не обичаше обжалванията, но колкото по-нагоре се придвижваше случаят, толкова по-трудно ставаше за ответника да претендира, че е допусната нередност.

Никой съдия не обичаше да отменя решението на по-нисшестоящ съдия.

Сам затвори бележника си. Хвърли поглед зад себе си. Семейство Уилсън седяха заедно с Ленор. Сам беше разговаряла с тях за по-малко от пет минути, преди общата публика да бъде допусната в залата. Защракаха фотоапарати, когато фотографите я уловиха да осъществява контакт с очи с родителите на убийцата. Видеокамерите явно бяха забранени, но присъстваха предостатъчно репортери, които записваха с химикалките си всеки миг.

Обстановката не прилягаше за окуражителна усмивка и затова Сам кимна към Ава и Илай. И двамата кимнаха в отговор, стиснали здраво челюсти и вкопчени един в друг. Дрехите им бяха нови и още корави, браздите от закачалките и гънките бяха очебийни по раменете и ръкавите. Първото, което попитаха Сам, след като уточниха предстоящото за Кели, беше кога ще могат да се върнат в дома си.

Сам не беше в състояние да им предложи определен отговор.

Семейство Уилсън приеха отсъствието на информация с типа примирение, вкоренено в природата им. Очевидно бяха част от забравените от обществото провинциални бедняци. Бяха привикнали да чакат системата да се задейства, обикновено не в тяхна полза. Пустите им очи навяваха на Сам мисли за снимките на бежанци по списанията. Може би налице бяха паралели. Ава и Илай Уилсън бяха напълно изгубени, тласнати силом в непознат им свят, а чувството им за безопасност, за покой, всичко ценено от предишния им живот, вече го нямаше.

Сам си напомни, че Луси Алегзандър и Дъглас Пинкман също ги нямаше.

Ленор се наклони и прошепна нещо на Ава. Жената кимна. Сам отбеляза часа. Изслушването беше на път да започне.

Влизането на Кели Уилсън беше обявено от далечното подрънкване на вериги, все едно че от другата страна на стената бяха Дядо Коледа и шейната му. Съдебният пристав отвори вратата. Защракаха фотоапарати. Съдебната зала се изпълни от приглушено мърморене.

Кели беше вкарана вътре от четирима въоръжени пазачи, всеки от които толкова едър, че момичето се изгуби сред морето от плът. Беше ограничена да тътри краката си, защото те, също като ръцете, бяха оковани. Пазачът вдясно я задържа за ръката под лакътя. Пръстите му я обгърнаха цялата. Мъжът беше толкова мускулест, че можеше да хване Кели с една ръка и да я постави на стола.

Сам беше доволна, задето той стоеше до Кели. В мига, щом видя родителите си, коленете й се подгънаха. Пазачът й попречи да се строполи на пода. Кели започна да вие.

— Мамо… — Направи опит да се протегне напред, но ръцете й бяха свързани с вериги към кръста й. — Тате! — викна. — Моля ви!

Сам беше на крака и прекосила залата, преди да е успяла да се почуди как така успя да се придвижи толкова бързо. Стисна ръцете на Кели.

— Погледни ме.

Момичето не откъсваше очи от родителите си.

— Мамо, съжалявам.

Сам стисна ръцете на Кели още по-силно, достатъчно колкото да й причини минимална болка.

— Погледни ме — настоя.

Кели погледна към Сам. Лицето й беше мокро от сълзите. Носът й течеше. Зъбите й тракаха.

— Аз съм тук — каза Сам, като я държеше здраво за дланите. — Ще се справиш. Не спирай да гледаш към мен.

— Готови ли сме? — попита приставът. Беше възрастен човек, но ръката му, отпусната върху приклада на електрошоковото му оръжие, не трепваше.

— Да, готови сме — потвърди Сам.

Пазачите отключиха белезниците на глезените и китките на Кели и веригата на кръста й.

— Не мога да го направя — прошепна Кели.

— Ще се справиш — настоя Сам и си пожела наистина да беше така. — Помниш ли как обсъждахме, че хората ще те гледат.

Кели кимна. Използва ръкава да си обърше носа, без да пуска ръцете на Сам.

— Трябва да си силна — заяви Сам. — Не разстройвай родителите си. Искат да се покажеш като голямо момиче. Разбираш ли?

Кели отново кимна.

— Да, госпожо.

— Ще се справиш — повтори Сам.

Веригите паднаха на пода. Един от пазачите се наведе и ги събра с една ръка.

Сам се облегна на рамото на момичето, докато крачеха към масата. Сам седна. Пазачът бутна Кели да седне на стола до нея.

Кели погледна назад към родителите си.

— Добре съм — каза им с треперещ глас. — Добре съм.

Вратата към кабинета на съдията се отвори.

Съдебният служител произнесе:

— Всички да станат за съдия Станли Лиман.

Сам кимна към Кели, за да й даде да разбере, че трябва да се изправи. Съдията пристъпи към мястото си, а Кели отново сграбчи ръката на Сам. Дланите й бяха плувнали в пот.

Стан Лиман имаше вид да е на възрастта на Ръсти, като се изключеше добродушното пружиниране в походката му. Съдиите бяха от различни породи. Някои бяха достатъчно уверени просто да заемат мястото си. Други целяха да внушат надмощието си в мига, щом влезеха. Стан Лиман спадаше към втората категория. Намръщи се, като огледа галерията и пренаселената маса на прокуратурата. Взорът му се спря върху Сам. Изпълни почти механична оценка на всеки участък от тялото й, все едно я прекарваше през апарат за ядрено-магнитен резонанс. Не беше така задълбочено инспектирана от мъж от последния й медицински преглед насам.

Стовари чукчето си с очи, още приковани в Сам.

— Седнете.

Сам седна и дръпна Кели до себе си. Нежеланите пеперуди се върнаха. Почуди се дали Чарли гледаше от галерията.

— Това е дело номер ОА 15–925 — обяви служителят. — Окръг Дикърсън срещу Кели Рене Уилсън за предварително изслушване. — Жената се обърна към Кен Койн: — Моля, посочете името си за протокола.

Койн се изправи и заговори към съдията:

— Добър ден, ваша светлост. Кенет К. Койн, Дарън Никълби, Юджин „Котън“ Хендерсън и Кейлий Колинс от името на окръга.

Лиман кимна сковано.

— Добър ден.

Сам се изправи отново.

— Ваша светлост, Саманта Куин от името на госпожица Уилсън, която присъства.

— Добър ден. — Лиман кимна и на нея. — Това предварително изслушване се квалифицира като процедура с посочване на основателност за повдигане на обвинение в престъпление. Госпожице Куин, ако обичате, изправете се с госпожица Уилсън.

Сам кимна към Кели да се изправи до нея. Момичето отново трепереше. Сам не хвана ръката й. Кели щеше да влиза в съдебни зали и да излиза от тях през следващите няколко години. Щеше да се наложи да се справя сама.

— Госпожице Куин. — Лиман устреми взор надолу към Сам. Беше излязъл от обичайния си сценарий. — В моята зала ще свалите тези слънчеви очила.

За миг Сам се озадачи от искането му. Стъклата й бяха затъмнени от толкова много години, че почти не се сещаше за това.

— Ваша светлост, това са очилата ми с диоптър. Стъклата са затъмнени с медицинска цел.

— Приближете се. — Направи приканващ жест към бюрото си. — Нека ги видя.

Сам усети сърцето й да блъска бясно в гърдите. Сто чифта очи бяха приковани в гърба й. Фотоапаратите щракаха. Репортерите записваха всяка дума. Кен Койн пак се изкашля в ръката си, но не каза нищо в нейна защита.

Сам беше оставила бастуна си в чантата. Пламтеше заради унижението, докато куцукаше към него. Фотоапаратите звучаха също като дузини скакалци, търкащи крачета едни в други. Изображенията, които запечатваха, щяха да се появят във вестниците, вероятно да бъдат публикувани в интернет, където колегите й щяха да ги видят. Текстът, придружаващ снимките, вероятно щеше да се впусне в причините да се нуждае от очилата. Местните сред присъстващите, онези, живели тук с години, на драго сърце щяха да предоставят подробностите. Оглеждаха внимателно походката на Сам, мъчеха се да преценят какви щети беше нанесъл куршумът.

Тя беше същински изрод от цирка.

Вече пред бюрото на съдията ръцете на Сам затрепериха, докато сваляше очилата. Острата флуоресцентна светлина се заби в роговиците й.

— Моля ви, бъдете внимателен с тях — обърна се към съдията. — Не си нося резервни.

Лиман пое рязко очилата и ги вдигна за инспекция.

— Не ви ли беше предадено да се облечете подобаващо за моята зала?

Сам сведе очи към облеклото си, вариация на черната копринена блуза и широк черен панталон, каквито носеше всеки ден.

— Моля?

— В какво сте облечена?

— В „Армани“ — заяви на съдията. — Бихте ли ми върнали очилата, моля?

Той ги тръсна рязко на бюрото си.

— Можете да се върнете на мястото си.

Сам огледа стъклата за петна. Постави очилата си. Обърна се и потърси Чарли сред тълпата, но зърна единствено смътно познати лица, сега вече поостарели, на хора, които помнеше от детството си.

Придвижването обратно отне повече време, отколкото да стигне до съдията. Протегна ръка към масата. В последния миг забеляза Бен да седи в галерията, точно зад Кен Койн. Той й намигна и се усмихна окуражително.

Кели хвана Сам за ръката, докато стояха редом. Повтори пред Сам нейните собствени окуражителни думи:

— Ще се справите.

— Да, знам, благодаря. — Позволи на момичето да държи ръката й. Беше прекалено разтърсена да стори друго.

Съдия Лиман прочисти гърло няколко пъти. Това, че явно беше осъзнал през какъв кошмар беше прекарал Сам, не й дойде като утеха. Знаеше от опит, че някои съдии покриваха грешките си, като наказваха потърпевшия от тях адвокат.

— Госпожице Куин, отказвате ли се от пълното изчитане на обвиненията срещу госпожица Уилсън?

Сам беше изкушена да отговори с не, но излизането от нормите само щеше да проточи процедурата.

— Да.

Лиман кимна към чиновничката.

— Можете да предявите обвинението срещу госпожица Уилсън и да й разясните правата й.

Чиновничката стана отново.

— Кели Рене Уилсън, арествувана сте за вероятни две убийства първа степен. Госпожице Куин, готова ли сте да пледирате?

— Бихме желали да помолим съда да впише, че пледираме невинност — произнесе Сам.

От недобре осведомената тълпа се разнесе шокиран ропот. Лиман вдигна чукчето си, но шумът замря, преди да го е стоварил.

— Вписва се, че обвиняемата пледира невинна по всички точки — обяви чиновничката. Жената се обърна към Кели. На Сам й се стори, че долавя нещо познато по кръглото й лице. Поредната отдавна забравена съученичка. Тя също не се беше застъпила за Сам, когато съдията поиска очилата й.

— Кели Рене Уилсън — заговори чиновничката. — Имате право на публичен ускорен процес пред съдебни заседатели. Имате право на адвокат. Имате правото да избегнете самоинкриминиране. Тези ви права ще са в сила по време на цялото съдебно производство.

— Благодаря. — Лиман снижи ръка. Сам каза на Кели да седне. — Първата ми грижа, господин Койн, е дали има основания за съдебен процес, подлежащ на свикване на разширен съдебен състав.

Сам си записа нещо, а Койн се запъти към подиума. Поредният му евтин номер, мъчеше се да установи надмощие. Също като с дете най-добре беше да бъде пренебрегван.

— Ваша светлост. — Койн опря лакти в бюрото. — Съществува сериозна вероятност.

— Имате ли график? — попита Лиман.

— Не закован, ваша светлост. Най-общо свикването трябва да стане през следващите две седмици.

— Благодаря, господин прокурор, може да се върнете до масата си. — Лиман беше от старите съдии. Бяха му познати игричките на адвокатите. — Какво ще бъде местонахождението на подсъдимата, докато чака процеса?

Койн зае мястото си до масата и се обърна към съдията:

— Ще държим обвиняемата в градския или окръжния арест в зависимост от това кое е най-сигурното място за нея.

— Госпожице Куин? — произнесе съдията.

Сам беше наясно, че нямаше шанс Кели Уилсън да бъде пусната под гаранция.

— На този етап нямам претенции към местонахождението, ваша светлост — обяви. — Колкото до предишния въпрос, бих желала да се откажа от правото на госпожица Уилсън обвиненията й да бъдат изслушани от разширен съдебен състав. — Кели вече я чакаше обвинение за две убийства първа степен. Сам не искаше да приканва нови обвинения към нея със свикването на разширен съдебен състав. — Клиентката ми няма желание да бави процеса.

— Много добре. — Лиман си записа нещо. — Господин Койн, възнамерявате ли да подходите към случая с открито предоставяне на доказателства, в смисъл че ще предавате наличните събрани сведения и няма да премълчавате нищо?

Койн вдигна ръце като апостол на Христос.

— Задължително, ваша светлост. Освен ако не съществуват правни пречки, откритостта и съдействието винаги са били политиката на тази прокуратура.

Сам усети как ноздрите й се разширяват. Напомни си, че записът от болницата щеше да бъде битка, водена от Ръсти.

— Удовлетворена ли сте от това, госпожице Куин? — попита Лиман.

— За момента да, ваша светлост. Изпълнявам ролята на втори адвокат за днес. Баща ми ще подаде искания пред съда веднага щом е в състояние.

Лиман остави химикалката си. За пръв път погледна към нея, без да издава неодобрение.

— Как е баща ви?

— Нетърпелив да се заеме яростно да защитава госпожица Уилсън, ваша светлост.

Лиман изкриви устни на една страна, видимо несигурен в тона й.

— Наясно ли сте, че това е дело за углавно престъпление предумишлено убийство, госпожице Куин? А това означава, че прокуратурата спокойно може да поиска смъртно наказание, което е в правата й?

— Да, ваша светлост, наясно съм.

— Не съм запознат с порядките на мястото, откъдето идвате, госпожице Куин, но тук се отнасяме много сериозно към подобни случаи.

— Идвам от Уиндър Роуд, на около десет километра оттук, ваша светлост. Известна ми е сериозността на обвиненията.

На Лиман явно не му допадна кикотенето из галерията.

— Защо имам усещането, че в действителност не се явявате в качеството на втори адвокат и сътрудник на баща си? — попита я. Направи широк жест с ръка. — С други думи, не възнамерявате да продължите с работата си по време на процеса.

— Според мен вие поставихте господин Грейл в сходна позиция, но ви уверявам, че съм ангажирана със случая и възнамерявам да подкрепям госпожица Уилсън по всякакъв възможен начин с цел защитата й.

— Добре. — Усмихна й се, а Сам усети как кръвта й се смразява, защото беше влязла право в капана му. — Имате ли някакви въпроси или съмнения във връзка със способността на обвиняемата да ви асистира или да схване естеството на тази процедура?

— На дадения етап няма да повдигам този въпрос, ваша светлост.

Лиман нямаше да я пусне така лесно.

— Направете ни това удоволствие, госпожице Куин, кажете като втори адвокат ще повдигнете ли въпроса в бъдеще?

— Бих го направила единствено на базата на научни тестове, ваша светлост.

— Научни тестове ли? — Пролича как той се изпълни с подозрителност.

— Госпожица Уилсън демонстрира силна податливост на внушение, ваша светлост — произнесе Сам. — За което съм сигурна, че ще бъде потвърдено от прокуратурата.

Койн скочи от мястото си.

— Ваша светлост, не мога…

Сам продължи да говори, без да зачита намесата му.

— Вербалният и интелектуален обхват на госпожица Уилсън е стеснен като за осемнайсетгодишна. Бих желала да бъде проверена способността й да тълкува визуална невербална комуникация, речево функциониране и да се направи количествена оценка на емоционалния й и интелектуален коефициент.

Койн сподави изсмиване.

— И очаквате окръгът да плати за всичко това?

Сам се обърна да го погледне.

— Чух, че тук приемате сериозно делата за углавни престъпления.

В залата се надигна смях.

Лиман тропна няколко пъти с чукчето си, преди всички да се успокоят. Сам долови съвсем леко повдигане на ъгълчетата на устата му, преди той да потисне усмивката си. Съдиите рядко намираха наслаждение в съдебната зала. Този мъж беше прекарал толкова много време на позицията си, че вероятно си мислеше как е видял всичко.

— Ваша светлост — заговори Сам в опит да провери накъде духа вятърът. — Може ли да изложа друг въпрос?

Той я дари с извънредно великодушно кимване, та да демонстрира свободата на действие, която допускаше.

— Защо не?

— Благодаря, ваша светлост — отговори Сам. — Родителите на госпожица Уилсън са нетърпеливи да се завърнат в дома си. Някакъв срок от страна на прокуратурата кога очакват да освободят дома на семейство Уилсън би бил добре дошъл.

Кен Койн за пореден път скочи от мястото си.

— Ваша светлост, към този момент не може да се прецени кога ще завърши претърсването на местообитанието на семейство Уилсън. — Явно осъзнаваше, че не успява да влезе в тона на официалния изказ на Сам. Отправи към съдията широка усмивка, изложила зъбите му на показ. — Тези неща са трудни за предвиждане, господин съдия. Нужно ни е време за щателно претърсване, за да го изпълним според изискванията в заповедта.

Сам се наруга, задето не я беше прочела предварително.

— Госпожице Куин, получихте отговор, макар и не най-добрият — заяви Лиман.

— Благодаря, ваша светлост. — Сам го проследи с поглед как хвана чукчето. Запрехвърля в главата си думите на съдията, макар и не най-добрият. Почувства прилив на увереност, а инстинктите й настояваха, че това е точният момент. — Ваша светлост?

Лиман постави чукчето на мястото му.

— Госпожице Куин?

— Колкото до получената информация…

— Това вече беше разгледано.

— Ясно ми е, ваша светлост. Но налице е видеозапис с госпожица Уилсън от вчера следобед, докато е била държана в болницата.

— Ваша светлост. — Койн отново беше на крака. — Държана?

— Под арест — уточни Сам.

— О, хайде. — Тонът на Койн преливаше от негодувание. — Не можете…

— Ваша светлост…

Лиман вдигна ръка, за да спре и двама им. Облегна се на стола си. Замислено събра върховете на пръстите на двете си ръце. В съдебната зала често възникваха подобни моменти, когато съдията прекратяваше процедурата, за да анализира заплетено искане. Повечето отбутваха проблема настрана, поръчваха да бъдат написани искове или просто заявяваха, че ще отложат решението си за друг път.

Понякога връщаха топката обратно на защитата и обвинението, което означаваше, че човек трябваше да бъде подготвен да изложи сбито основанията си или рискуваше да създаде предубеденост у съдията към позицията му за остатъка от процеса.

Сам се напрегна, почувствала се, все едно е поставила стъпала на стъпенките за стартиране и се взира в празната писта пред себе си. Лиман беше отворил дума за находките още в самото начало, така че вероятно беше наясно как Койн е готов да следва буквата на закона, но не и духа му.

Лиман предостави на Сам нужното кимване.

— Госпожица Уилсън е била под ареста на цивилен полицай — подхвана Сам. — Той я е придружил от прогимназията до болницата. Пътувал е с нея в линейката. Останал е с нея в болничната стая през цялата нощ. Сутринта е пътувал с госпожица Уилсън в полицейската кола до ареста и е присъствал, когато днес са й били прочетени правата Миранда. Ако си служа с думите „задържана“ или „под арест“, така е, защото всеки разумен човек…

— Ваша светлост — намеси се Кен. — Това предварително изслушване ли е, или специален епизод на „Как да ми се размине убийство“?

Лиман изгледа сурово Сам, но също така й предостави още свобода на действие.

— Госпожице Куин?

— Съгласно обявената позиция на прокуратурата за откритост по отношение на информацията, настояваме копие от записа в болницата да бъде предадено на госпожица Уилсън възможно най-бързо, та тя да може да прецени как да действа.

— Как да действа — повтори като ехо Койн, все едно идеята беше напълно абсурдна. — Всичко, което каза Кели Уилсън, беше…

— Господин Койн. — Лиман повиши достатъчно глас, та да достигне до всички краища на залата. Прочисти гърло в настъпилата тишина. — На ваше място бих мерил думите си изключително внимателно — заяви на Койн.

Койн показа колебливост.

— Да, ваша светлост. Благодаря.

Лиман хвана химикалката си. Щракна я бавно, печелене на време, предназначено да порицае допълнително Койн. Дори на Кели Уилсън й беше известно, че не се представят доказателства по време на предварително изслушване.

— Господин Койн, кога може да бъде достъпно копие от този запис? — поинтересува се Лиман.

— Ще се наложи да конвертираме филма, господине — отговори Койн. — Беше заснет с айфон, собственост на шериф Кийт Койн.

— Ваша светлост? — Сам се чу да проскърцва със зъби. Кийт Койн беше самото олицетворение на мъжки авторитет. Кели би скочила от скала заради него. — Може ли да уточня? Както ви е известно, отсъствах от града доста дълго. Шериф Койн е брат на прокурор Койн, нали така?

— Знаеш, че е така, Саманта. — Койн се наведе към съдията и стисна ръба на масата. — Ваша светлост, беше ми обяснено, че е нужно да дойде човек от Атланта, за да сме сигурни, че записът е прехвърлен правилно. Нещо свързано с клауд или от този род. Не съм експерт в тези работи. Аз съм старо момче и жаля за телефоните, които тежаха по десет килограма и можеха да се наемат за два долара месечно от „Ма Бел“. — Ухили се на съдията, който беше приблизително на неговата възраст. — Господине, тези неща отнемат пари и време.

— Похарчете парите и действайте максимално бързо — нареди Лиман. — Госпожице Куин, има ли още нещо?

Сам почувства еуфорията, прииждаща от осъзнаването, че съдията клони към теб. Реши да насили още малко късмета си.

— Ваша светлост, докато сме на темата записи, също така бихме желали да помолим материала от охранителните камери в училището да бъде предаден възможно най-бързо, та специалистите ни да имат време да го анализират.

Койн почука с кокалчета по масата, очевидно готов да се брани.

— Това също ще отнеме време, ваша светлост. Моите собствени хора още не са гледали записите. Имаме отговорност към другите, присъствали в училището по времето на стрелбата, трябва да се погрижим да предадем единствено доказателства, които се полагат на обвиняемата според правилата за открити данни.

Лиман не изглеждаше убеден.

— Нима все още ви предстои да изгледате записите от прогимназията от вчера сутринта?

Очите на Койн зашариха.

— Да, хората ми още не са ги гледали, господине.

— Всичките ви хора ли трябва да ги изгледат?

— Експертите, господине. — Койн се вкопчваше за сламки.

— Ще ви освободя от мъките ви — отсече Лиман видимо ядосан. — На хората ви ще отнеме една седмица да изгледат записите? Две седмици?

— Не бих се осмелил да направя предположение, ваша светлост. Нещата в тази сфера са…

— Очаквам да отговорите на въпроса ми до края на седмицата. — Хвана чукчето, готов да завърши изслушването.

— Позволете, ваша светлост — обади се Сам.

Той завъртя чукчето във въздуха, за да подкани за бързина.

— Може ли прокурорът да ми каже дали е нужно да ангажирам експерт и по слухов анализ? Често изисква време да бъде открит квалифициран професионалист.

— Аз установих, че за да откриеш професионалист за съдебната си зала, само трябва да размахаш стодоларова банкнота на паркинга на някой университет — вметна Лиман. Усмихна се, когато няколко репортери се разсмяха на заимстваната шега. — Господин Койн?

Койн заби очи в масата. Ръката му беше на кръста, сакото му беше разкопчано, а вратовръзката изкривена.

— Ваша светлост.

Сам зачака. Койн не предложи нищо повече.

Лиман го подкани.

— Господин Койн, какъв е отговорът ви на въпроса относно анализа на звука?

Койн почука с показалец по масата.

— „Бебчето убито ли е?“

Никой не отговори.

— „Бебчето убито ли е?“ — Койн почукваше по масата с изричането на всяка дума. — „Бебчето убито ли е?“

Сам не се канеше да прекрати това, но изрече задължителното:

— Ваша светлост.

Лиман повдигна озадачено рамене.

— Към това се стреми госпожица Куин — обясни Койн. — Иска да узнае какво е казала Кели Уилсън в коридора, след като уби хладнокръвно мъж и дете.

Лиман се намръщи.

— Господин Койн, това не е мястото.

— Бебчето…

— Господин Койн.

— Така са наричали Луси Алегзандър нейните родители…

— Господин Койн.

— Наричана е така от Барбара Алегзандър пред учениците й. От Франк Алегзандър в гимназията…

— Господин Койн, това е последното ви предупреждение.

— … където той се е канел да постави слаб за годината на Кели Уилсън. — Койн се обърна към присъстващите. — Кели е поискала да узнае дали Бебчето е убито.

Лиман стовари чукчето си.

— Да, Бебчето беше убито — обърна се Койн към Кели.

— Пристав.

Койн насочи поглед обратно към съдията.

— Ваша светлост…

— Аз ли? — Лиман се престори на изненадан. — Не допусках, че присъствието ми тук изобщо ви е известно.

От галерията не долетя нервен смях. Думите на Койн бяха оставили своята диря. Заглавията за следващите няколко дни вече бяха подготвени.

— Най-искрените ми извинения, ваша светлост — изрече Койн. — Току-що идвам от аутопсията на малката Луси и…

— Достатъчно! — Погледът на Лиман срещна този на пристава. Мъжът стоеше в готовност. — Както сам изтъкнахте, господин Койн, това не е епизод от поредицата „Как да ми се размине убийство“.

— Да, господине. — Койн опря върховете на пръстите си в масата и се подготви за предстоящото с гръб към залата. — Моите извинения, ваша светлост. Изгубих контрол.

— А аз изгубих търпение за вашия театър. — Лиман беше видимо вбесен.

Сам притисна отново.

— Ваша светлост, доколкото схващам, записите от охранителните камери в училището имат звук.

— Според мен това стана ясно на цялата зала, госпожице Куин. — Лиман опря буза в стиснатия си юмрук. Даде си минута да анализира последствията от случилото се. Размишленията не траяха дълго. — Госпожице Куин, до утре точно в пет часа прокуратурата ще представи в офиса ви и в съда следните срокове…

Сам беше готова с бележника и химикалката си.

— За спешното връщане в жилището на семейство Уилсън обратно в тяхно владение. За предаване на пълния и нередактиран запис от болницата. За предоставяне на всички съществуващи записи от училището и околността му, от началното училище в съседство и от гимназията срещу него.

Койн отвори уста, но размисли и не изрече възражението си.

— Господин Койн, представянето на сроковете ще ме изуми със скоростта и прецизността си — обяви Лиман. — Прав ли съм?

— Напълно прав сте, ваша светлост.

Съдията най-накрая удари с чукчето си.

— Всички станете — призова чиновничката.

Лиман затръшна вратата след себе си.

В съдебната зала беше изпусната колективна въздишка.

Пазачите пристигнаха за Кели. Приготвиха бавно белезниците, като щедро предоставиха на Кели няколко мига с родителите й.

Койн не предложи обичайното ръкостискане. Сам почти не забеляза. Беше прекалено заета да записва в бележника си, да документира за Ръсти точно какво да очаква утре следобед, защото съдебният протокол нямаше да е готов още поне седмица. Съдията беше изискал много; повече, отколкото тя се беше надявала. Накрая на Сам й се наложи да пише в полето до по-раншните бележки, отбелязани от разговора й с Кели. Сам рязко спря да пише.

Хвърли поглед към нещо подчертано.

По това време на деня е малко разстроен.

Сам отгърна страницата. После следващата. Очите й пробягаха по преразказа на думите на Кели Уилсън.

… Стомахът я болял, както си му е навикът… Обикновено се оправял от само себе си… Вчера повръщала по същото време… Наваксване на изпуснати часове от предишната седмица…

— Кели — обърна се Сам към момичето. Краката й вече бяха оковани. Пазачите тъкмо се канеха да сложат белезници на ръцете й, но Сам пристъпи към нея и я прегърна силно. Оранжевият пуловер се набра по ръцете на Кели. Коремът й се притисна към този на Сам.

— Благодаря ви, госпожице Куин — прошепна Кели.

— Ще се справиш — увери я Сам. — Помни как ти поръчах да не говориш с никого.

— Да, госпожо. Ще си мълча. — Подаде тънките си китки, та пазачите да заключат заедно ръцете й. Омотаха веригата около кръста й.

Сам едва се удържа да ги помоли да не я стягат прекалено.

Не Луси Алегзандър беше бебчето, за което беше загрижена Кели Уилсън.