Карин Слотър
Добрата дъщеря (12)

10

Пътуването в колата на Чарли накара Сам да осъзнае, че никога не е била нервен пътник, защото никога не я беше возила малката й сестра. Чарли хвърляше само бегъл поглед към огледалата за обратно виждане, преди да смени платното. Служеше си с клаксона на воля. Говореше под нос на останалите шофьори, подканяше ги да побързат, да намалят скорост, да се отместят от пътя й.

Сам кихна с все сила. Очите й се бяха навлажнили. Автомобилът на Чарли, един вид хибрид между комби и СУВ, вонеше на влажно сено и животни.

— Имаш ли куче?

— Временно съм го дала назаем.

Сам се вкопчи в таблото, когато Чарли се отклони в съседното платно.

— Не трябва ли да оставяш мигача за малко по-дълго?

— Струва ми се, че вербалната ти парафазия се върна — отбеляза Чарли. — Каза „не трябва ли“ вместо „Трябва“.

Сам се засмя, което изглеждаше някак неуместно, предвид че дестинацията им беше градският арест.

Да представлява Кели Уилсън идваше на втори план след намерението да открие какво не беше наред при Чарли — както физически, заради синините, така и емоционално, заради всичко останало, — но все пак не възнамеряваше да гледа през пръсти на ролята си като защитник на училищния стрелец. За пръв път от много години се чувстваше нервна от предстоящата среща с клиент и по-лошото — от перспективата да се изправи в непозната съдебна зала.

— Случаите ми в Портланд бяха в семейния съд — уведоми тя Чарли. — Преди никога не съм сядала срещу обвинен в убийство.

Чарли изгледа внимателно Сам, все едно беше възможно нещо да не й е наред.

— И двете сме го правили, Сами.

Сам отмина темата. Не беше склонна да обяснява как винаги беше разпределяла живота си по категории. Онази Сам, която беше седяла до кухненската маса срещу братята Кълпепър, не беше същата Сам, която практикуваше право в Портланд.

— Изтече много време, откакто за последно съм се занимавала с обвинение в криминално престъпление — посочи.

— Обикновено предварително изслушване е. Ще си спомниш всичко.

— Никога не съм стояла от другата страна.

— Ами, първото, което ще забележиш, е, че съдията няма да ти целува задника.

— И в Портланд не го правеше. Там дори ченгетата имаха на броните си стикери „Мамка му“.

Чарли поклати глава. Тя вероятно никога не се беше доближавала до нещо подобно.

— Обикновено се виждам за пет минути с клиента ми, преди да влезем в залата. Няма много за казване. В общи линии са извършили онова, в което ги обвиняват, купували са наркотици, продавали са наркотици, вземали са наркотици, откраднали са нещо или са търгували с откраднати вещи, та да си купят още наркотици. Поглеждам досието им и проверявам дали се квалифицират за рехабилитация, или някакъв вид отклоняване от лошия път, и им разяснявам какво следва. Обикновено искат да знаят именно това. Дори да са влизали в съдебна зала милион пъти преди, държат да научат поредността на събитията. Какво ще стане после? А после? И след това какво? Повтарям им по сто пъти и независимо от това питат още и още.

Сам си помисли как всичко това звучеше много сходно с ролята на Чарли в ранния период на възстановяване на Сам.

— Не е ли досадно?

— Неизменно си повтарям, че са уплашени, и да знаят какво предстои, им предоставя някакво усещане за контрол. Ти защо си лицензирана в Джорджия? — попита неочаквано Чарли.

Сам се беше чудила кога ще бъде повдигнат този въпрос.

— Фирмата ми има клон в Атланта.

— Хайде бе. Там има човек, който се занимава с местните дела. Ти си упражняващият контрол съдружник, който долита на всеки няколко месеца да му диша във врата.

Сам пак се засмя. Общо взето, Чарли беше нацелила вярно динамиката на нещата. Лорънс ван Лун формално беше техният оперативен служител в Атланта, но на Сам й допадаше да разполага с опцията да поеме, ако се наложеше. Също така й се нравеше усещането да се яви на изпита за щатски лиценз и да си тръгне уверена, че е издържала, без да отвори и една книга, за да учи.

— Асоциацията за лицензи на Джорджия има онлайн директория. Аз съм над Ръсти в списъка. А той е точно над теб.

Сам си представи как имената на трима им се появяват заедно.

— Бен също ли работи с татко?

— Не „също“, защото аз не работя с татко, и отговорът е не. Той е заместник окръжен прокурор, вторият човек след Кен Койн.

Сам пренебрегна враждебния тон.

— Това не води ли до конфликт на интереси?

— Има достатъчно престъпници за всички. — Чарли посочи през прозореца. — Там правят много добро тако с риба.

Сам усети да извива вежда. Встрани от пътя имаше фургон за тако, същата картинка, каквато би могла да зърне в Ню Йорк или Лос Анджелис. Опашката наброяваше двайсет души. Пред другите фургони имаше дори по-дълги опашки — корейско барбекю, пиле „Пири-Пири“ и нещо, наречено „Фюжън Обтружън“.

— Къде сме? — попита.

— Преди около минута отминахме табелата за Пайквил.

Дланта на Сам по рефлекс се стрелна към сърцето й. Не беше забелязала маркировката. Не беше доловила очакваната промяна в тялото си, страх, потиснатост, каквито беше очаквала да изпита с пристигането в родния й град.

— Бен обожава това място, но аз не мога да го понасям. — Чарли посочи към постройка с подчертано алпийска архитектура, съответстваща на името на ресторанта — „Биергартен“.

Дървената хижа не беше единственото ново допълнение. Центърът беше неузнаваем. Двуетажните и триетажните тухлени сгради имаха мансардни апартаменти и магазини на партера, предлагащи дрехи, антики, зехтин и мандраджийски сирена.

— Кой в Пайквил би платил толкова много за сирене? — ахна Сам.

— В началото туристите. После тук започнаха да се местят хора от Атланта. Пенсионери от поколението на бебешкия бум. Някой и друг гей. Вече не сме окръг на сух режим. Преди пет или шест години прокараха наредба за алкохола.

— Как гледа на това старата школа?

— Окръжните управници искаха още един източник на данъци и добри ресторанти, които да предлагат алкохол. Религиозните откачалки бяха бесни. Човек можеше да купи метамфетамини на всеки ъгъл, но му се налагаше да шофира до Дъктаун за разводнена бира. — Чарли спря на червен светофар. — Предполагам обаче, че откачалките все пак са имали право. Алкохолът промени всичко. Именно оттогава започна скокът в строителството. Мексиканци прииждат от Атланта заради работните места. На Епъл Шак по цял ден се изсипват туристи от автобуси. На пристанището дават яхти под наем и организират корпоративни партита. Веригата „Риц-Карлтън“ строи голф клуб. Дали намираш всичко това за добро, или за лошо, зависи от причината поначало да живееш тук.

— Кой ти счупи носа?

— Казаха, че всъщност не е счупен. — Чарли зави вдясно, без да включи мигача.

— Не отговаряш, защото не искаш да науча, или защото искаш да ме ядосаш?

— Това е сложен въпрос със също толкова сложен отговор.

— Ще скоча в движение, ако ще ми цитираш татко.

Чарли намали скоростта.

— Поднасях те.

— Знам. — Спря встрани от пътя. Паркира и се обърна към Сам. — Чуй, радвам се, че дойде. Наясно съм, че е по ужасна и мъчителна причина, но се радвам да те видя. Хубаво е, че успяхме да си поговорим.

— Само че?

— Не прави това заради мен.

Сам огледа посиненото лице на сестра си и обезформения й нос, чийто хрущял сигурно беше поне натъртен.

— Какво общо има с теб предварителното изслушване на Кели Уилсън?

— Тя ти служи за извинение — изтъкна Чарли. — Нямам нужда да се грижиш за мен, Сам.

— Кой ти счупи носа?

Чарли извъртя раздразнено очи нагоре.

— Помниш ли, като се мъчеше да ме научиш на подаването на сляпо? — попита.

— Как бих могла да забравя? — почуди се Сам. — Ти беше ужасна ученичка. Никога не ме слушаше. Колебаеше се отново и отново.

— Постоянно поглеждах назад — вметна Чарли. — Според теб проблемът беше именно в това, че не мога да затичам напред, защото все поглеждам назад.

Сам дочу ехо от писмото, пратено от Чарли преди всички тези години…

Никоя от нас няма да продължи напред, ако все поглеждаме назад.

Чарли вдигна ръка.

— Левичарка съм.

— Също и Ръсти — допълни Сам. — Макар да се приема, че използването на лява или дясна ръка е полигенно. Налице е по-малко от двайсет и пет процента шанс да си наследила от татко един от четиресетте локуси, които…

Чарли изпухтя шумно и Сам млъкна.

— Мисълта ми е, че ти ме учеше да поемам щафетата с дясната ръка — обясни.

— Но ти беше на второто подаване. Правилото е следното: щафетата преминава от дясна в лява, лява в дясна, дясна в лява.

— Но на теб така и не ти хрумна да ме попиташ какъв е проблемът.

— А на теб не ти хрумна да обясниш какъв е проблемът. — Сам не схващаше кое му е новото на извинението. — Би се провалила също и на първа или трета позиция. Непоправима си с твоите фалстартове. Ужасна си на завои. Имаше скоростта да си рекордьор, но теб те тегли най-вече да си победител.

— Имаш предвид, че съм тичала само толкова бързо, колкото е нужно да стигна първа.

— Това е дефиницията за победител, нали? — Сам усети, че започва да се дразни. — Втората позиция отговаряше на всичките ти качества: експлозивен спринтьор си и беше най-бързата бегачка в отбора. Куцаше ти само подаването, а с достатъчно тренировки дори шимпанзе би овладяло двайсетметровото поемане. Не схващам проблема ти. Искаше да победиш, нали така?

Чарли стисна волана. Когато издиша, носът й пак издаде онзи свиркащ звук.

— Струва ми се, че се опитвам да започна разправия с теб.

— Получава ти се.

— Съжалявам. — Чарли се обърна на седалката си. Включи колата на скорост и потегли.

— Приключихме ли с това? — поинтересува се Сам.

— Да.

— Воюваме ли?

— Не.

Сам се опита да превърти разговора в главата си, като разчленяваше няколкото момента, в които беше провокирана.

— Никой не те е карал да се включваш в отбора по бягане.

— Знам. Не биваше да казвам нищо. Беше преди хиляда години.

Сам още беше подразнена.

— Не опира до отбора по бягане, нали?

— По дяволите. — Чарли спря колата насред пътя. — Кълпепър.

На Сам й призля още преди мозъкът й да е имал възможност да обработи точно какво означаваше думата.

Или кой, ако трябваше да е по-точна.

— Това е пикапът на Дани Кълпепър — обясни Чарли. — Най-малкият на Закарая. Кръстиха го на Даниъл.

Даниъл Кълпепър.

Мъжът, погребал я жива.

Всичкият въздух напусна дробовете на Сам.

Не успя да попречи на очите си да проследят линията на взора на Чарли. Лъскав черен пикап със златисти лайстни и тасове заемаше единствените две паркоместа за инвалиди пред полицейското управление. На затъмненото задно стъкло със златни букви беше изписано „Дани“. Купето беше от по-широките, които побираха четири души. Две млади жени се бяха облегнали на затворените врати. Всяка държеше цигара между късите си и дебели пръсти. Червен лак. Червено червило. Тъмни сенки на очите. Дебела очна линия. Бяло-руса коса. Тесни черни панталони. Още по-тесни тениски. Високи токове. Застрашителни. Изпълнени с омраза. Агресивно невежи.

— Мога да те оставя зад сградата, искаш ли? — обади се Чарли.

Сам го искаше. Ако съществуваше списък с причини да напусне Пайквил, Кълпепър бяха начело в него.

— Още ли мислят, че сме излъгали? Че е била организирана някаква грандиозна конспирация да ги натопим?

— Разбира се, че да. Дори създадоха страница във Фейсбук.

На Сам още й предстоеше да се откопчи от живота в Пайквил, когато Чарли завършваше гимназия. Беше удостоявана с ежемесечни доклади за вероломните момичета Кълпепър, за непоклатимата убеденост на семейството им, че Даниъл си е бил у дома във вечерта на нападението, че Закарая е бил на работа в Алабама и че момичетата Куин — едната лъжкиня, а другата умствено увредена — са ги натопили, защото Закарая е дължал на Ръсти хиляди долари за неоправени сметки.

— Това същите момичета от гимназията ли са? — поинтересува се Сам. — Изглеждат прекалено млади.

— Дъщери или племеннички, те са все еднакви.

Сам потрепери само от близостта им.

— Как понасяш да ги виждаш всеки ден?

— Ако се случи добър ден, не се налага. Ще те оставя отзад — отново предложи Чарли.

— Не, няма да допусна да ми внушават страх. — Сам сгъна бастуна си и го прибра в чантата. — Също така няма да ме видят с това проклето нещо.

Чарли бавно влезе в паркинга. На повечето паркоместа имаше шерифски автомобили и ванове за анализ на местопрестъпления, както и черни немаркирани коли. Наложи й се да стигне чак до дъното, което ги отдалечи на около дванайсет метра от сградата.

Чарли изключи двигателя.

— Ще успееш ли да изминеш разстоянието? — попита.

— Да.

Чарли не помръдна.

— Не искам да бъда досадница…

— Бъди.

— Ако паднеш пред тези кучки, ще ти се смеят. Може да се пробват да сторят нещо по-лошо и ще ми се наложи да ги убия.

— Ако се стигне до това, използвай бастуна ми. Метален е. — Сам отвори вратата. Вкопчи се за подлакътника и се изтласка навън.

Чарли заобиколи колата, но не за да помогне. Да се присъедини към Сам. Да тръгне рамо до рамо с нея по посока на момичетата Кълпепър.

Вятърът се усили, докато прекосяваха паркинга. Сам преживя саморефлективен момент по отношение на собствената си абсурдност. Почти успяваше да дочуе подрънкването на шпори, докато крачеха по асфалта. Момичетата Кълпепър присвиха очи. Чарли вирна брадичка. Спокойно можеха да са героини от някой уестърн или на Джон Хюз, стига Джон Хюз някога да беше писал за огорчени жени на средна възраст.

Полицейското управление се помещаваше в тантурест правителствен комплекс в стил шейсетте години с тесни прозорци и сочещ към планината покрив като от анимационния сериал „Семейство Джетсън“. Чарли беше заела последното паркомясто, което се намираше възможно най-далече. За да достигнат тротоара, налагаше се да изминат приблизително дванайсет метра по полегат наклон. Към леко повдигнатата сграда нямаше рампа, а само три широки бетонни стъпала, които водеха до петметрова площадка с наредени по периферията й чимшири и най-накрая до стъклени врати.

Сам можеше да се справи с разстоянието. Щеше да й е нужно Чарли да й помогне да изкачи стълбите. Или пък металният парапет можеше да е достатъчен. Номерът щеше да е да се облегне на него, преструвайки се, че само е опряла ръка. Щеше да се наложи да тръгне с левия крак напред, после да повдигне десния и да се надява, че десният ще понесе самостоятелно теглото й, докато някак си успее да помести отново левия.

Прекара пръсти през косата си.

Напипа ръба на твърдата кожа над ухото си.

Ускори крачка.

Вятърът обърна посока. Сам дочуваше гласовете на момичетата Кълпепър. По-високата от двете размаха цигара по посока на Чарли и Сам. Повиши глас, като подхвърли на спътничката си:

— Както изглежда, кучката най-накрая са я ступали здраво.

— И двете очи. Май не е вдянала от пръв път какво й се казва — изкудкудяка другата. — Да бяхме знаели, че да й донесем купа сладолед.

Сам усети как мускулите в десния й крак започват да треперят. Хвана Чарли под ръка, все едно се разхождаха в парка.

— Бях забравила социалния диалект на кореняците от Апалачите.

Чарли се засмя. Положи длан върху тази на Сам.

— Какво беше това? — обади се високата. — Как те нарече?

Стъклените врати се отвориха със засилка.

Всички подскочиха заради силния шум.

Навън се показа застрашителен на вид млад мъж. Не беше висок, но мускулите му бяха внушителни. Налице беше и дрънчащият звук: портфейлът му беше закачен с верига за колана. Гардеробът му покриваше всички стереотипни характеристики на типичния южняшки селяндур — от покритата му с петна от пот бейзболна шапка до съдраните ръкави на бархетната му риза на червено и черно каре и сцепените мръсни джинси.

Дани Кълпепър, най-малкият син на Закарая Кълпепър.

Образ и подобие на баща си.

Ботушите му тропаха тежко, когато слезе с подскоци по трите стъпала. Подобните му на мъниста очи се спряха върху Чарли. Имитира с пръсти оръжие и се престори, че се прицелва в нея.

Сам проскърца със зъби. Постара се да не свързва набитото тяло на младия мъж с това на Закарая Кълпепър. Разюзданото му перчене. Премляскването с плътните си устни, когато извади клечката за зъби от устата си.

— Кого си имаме тук? — Изправи се пред тях с ръце, леко разперени отстрани на тялото му и на практика блокира пътя им. — Изглеждаш ми позната, мадам.

Сам затегна хватката си върху ръката на Чарли. Нямаше да покаже страха си пред това животно.

— Сетих се. — Щракна с пръсти. — Виждал съм снимката ти от процеса на баща ми, но главата ти беше омотана с бинтове, с куршума още вътре.

Сам заби нокти в ръката на Чарли. Помоли се кракът й да не поддаде под нея, тялото й да не се разтрепери, гневът й да не се излее върху този противен мъж пред самото полицейско управление.

— Разкарай се от пътя ни — произнесе.

Той не се отмести. Вместо това запляска с ръце и затропа с крака.

— Две девойчета Куин стърчат на паркинга. Едната я изчукаха, а другата я гръмнаха — запя.

Момичетата прихнаха шумно.

Сам се опита да го заобиколи, но Чарли я сграбчи за ръката и задържа двете им стабилно на място.

— Трудно е да чукаш тринайсетгодишна, ако патката ти не действа — заяви му Чарли.

Момчето изсумтя.

— Мамка му.

— Сигурна съм, че баща ти успява да го вдигне за приятелчетата си в затвора.

Обидата беше първосигнална, но ефикасна. Дани тикна пръст в лицето на Чарли.

— Да не мислиш, че няма да извадя пушката си и да ти гръмна грозната шибана тиква тук, пред участъка?

— Погрижи се да се доближиш достатъчно — намеси се Сам. — Кълпепър не се славят с добър прицел.

Възцари се злокобна тишина. Сам почука с пръст слепоочието си.

— За мой късмет.

Чарли се изсмя рязко. Още се смееше, когато Дани Кълпепър я отмина и я блъсна с рамо.

— Аре бе, кучки — подвикна на двете момичета. — Качвайте се, ако искате да се возите до къщи.

Сам дръпна Чарли за ръката, за да я накара да се размърда. Боеше се, че Чарли няма да приеме победата, че ще изрече нещо язвително, което да върне обратно Дани Кълпепър.

— Хайде — прошепна Сам и я задърпа с всички сили. — Достатъчно.

Чак когато Дани вече беше зад волана, Чарли се остави да бъде отведена.

Поеха ръка за ръка към стълбите.

Сам беше забравила за стълбите.

Чу зад гърба си ръмженето на дизеловия пикап на Дани Кълпепър. Той не спираше да форсира двигателя. Да бъде прегазена, щеше да отнеме по-малко усилия, отколкото да изкатери стълбите.

— Не мога… — заговори към Чарли.

— Аз ще ти помогна. — Чарли нямаше да допусне да прекратят придвижването си напред. Плъзна ръка под прегънатия лакът на Сам и предостави опора. — Едно, две…

Сам премести левия си крак, облегна се на Чарли да повдигне десния, после левият пое отново тежестта и ето че беше преодоляла стъпалата.

Шоуто свърши.

Зад гърба им изсвириха гуми. Пушек изпълни въздуха. Пикапът потегли сред какофонична смесица от ръмженето на мотора и рап музика.

Сам спря да си почине. Входната врата беше на още метър и половина. Почти беше останала без дъх.

— Защо бяха тук? Заради татко ли?

— Ако аз водех разследването на нападението срещу татко, първият ми заподозрян би бил Дани Кълпепър.

— Но не вярваш от полицията да са го привикали за разпит?

— Не мисля, че гледат сериозно на всичко това, или защото имат по-едра риба в тигана с тази училищна стрелба, или защото не ги е грижа, задето някой се е опитал да убие татко — отбеляза Чарли. — Общо взето, полицията не те оставя да докараш сам себе си и братовчедките си в управлението, ако ще те разпитват за опит за убийство. Влетяват през вратата ти и те довличат за яката, а после правят всичко по силите си да те стреснат, та да ти е ясно колко си загазил.

— Значи Дани е бил тук по чисто съвпадение?

Чарли повдигна рамене.

— Той е наркопласьор. Често посещава участъка.

Сам бръкна в чантата си за салфетка.

— Така ли е успял да си купи този просташки пикап?

— Не е чак толкова добър в продажбата на дрога. — Чарли го проследи как зави рязко в насрещното движение на еднопосочна улица. — А цените в автокъща „Гош Емпориъм“ са космически.

— Прочетох го в „Таймс“. — Сам използва салфетката да попие потта от лицето си. Нямаше представа защо изобщо беше заговорила на Дани Кълпепър. Цялото време на света не би стигнало да му обясни. В Ню Йорк Сам правеше всичко по силите си да минимизира ефекта от инвалидността си. Тук като че беше склонна да я използва като оръжие.

Върна салфетката в чантата си.

— Готова съм.

— Кели има годишник — произнесе Чарли със снижен глас. — Нали знаеш, онова нещо, в което…

— Знам какво е годишник.

Чарли кимна назад към стълбите.

Сам се нуждаеше от бастуна си, но измина разстоянието от метър и половина без помощ. Именно в този момент забеляза парчето наклонен шперплат напряко през тревата от другата страна на стълбите. Импровизираната рампа, както допусна.

— Това прокълнато място — промърмори Сам. Облегна се на металния парапет. — Какво правим?

Чарли хвърли бърз поглед към вратите, все едно уплашена да не ги чуят. Понижи глас почти до шепот.

— Годишникът беше в стаята на Кели, скрит на най-горния рафт в дрешника й.

Сам беше озадачена. Престъплението беше извършено едва предишния ден сутринта.

— Татко осведомили ли са го за тази находка?

Повдигнатата вежда на Чарли обясни произхода.

Сам изпусна нещо средно между въздишка и сумтене. Бяха й ясни съкратените процедури и преки пътеки на баща й.

— Какво имаше в годишника?

— Много гадости за Кели. Обявяват я за уличница, която прави секс с футболния отбор.

— Не може да се каже, че е някаква аномалия за гимназията. Момичетата умеят да са жестоки.

— Прогимназията — поясни Чарли. — Отпреди пет години е, когато Кели е била на четиринайсет. И беше повече от жестоко. Страниците преливаха. Стотици души се бяха подписали. Повечето сигурно дори не са я познавали.

— Версията на „Кери“ от Пайквил, само без свинската кръв. — Сам осъзна очевидното. — Е, нечия кръв беше пролята.

— Точно така.

— Смекчаващо обстоятелство е. Била е тормозена, вероятно изолирана. Може да й спести смъртната присъда. Това е добре. Имам предвид за случая на татко — извъртя думите си Сам.

Чарли имаше още да добави:

— Кели каза нещо в коридора, преди да предаде оръжието на Хък.

— Какво? — попита Сам. Гърлото я болеше заради усилието да поддържа гласа си тих. — Защо ми съобщаваш всичко това, докато стоим пред полицейското управление, вместо докато бяхме в колата?

Шарлот махна с ръка към вратите.

— Там вътре има само някакъв дебел тип зад бронирано стъкло.

— Отговори ми, Шарлот.

— Защото в колата ти бях бясна.

— Знаех си. — Саманта се вкопчи в парапета. — Защо?

— Защото си тук заради мен, въпреки че те уверих как това не е нужно. Също така лъжеш, както постъпваш винаги заради някакво неоправдано чувство на дълг към Гама. Само се преструваш, че е заради предварителното изслушване, но докато се изкачвахме по стълбите, осъзнах, че не опира до някаква тъпа схватка между нас. Това е животът на Кели. Тя има нужда да си на ниво.

Сам напрегна гръб.

— Винаги съм на ниво с клиентите си. Приемам много сериозно отговорностите си на доверено лице.

— Това тук е много по-комплицирано, отколкото си мислиш.

— Тогава изложи ми фактите. Не ме пращай вътре да действам на сляпо. — Посочи окото си. — Повече, отколкото вече го правя.

— Трябва да престанеш да използваш това като свой рефрен.

Сигурно имаше право.

— Кажи ми какво каза Кели в коридора.

— Беше след стрелбата, докато седеше на пода. Опитваха се да я накарат да предаде оръжието. Видях устните на Кели да се движат и Хък я чу, но не го каза на агентите. Наблизо стоеше и ченге, той също я чу, но както вече казах, видях да се случва, а звукът ми убегна. Каквото и да беше обаче, разстрои го здраво.

— Да не си развила внезапна антипатия към точния изказ? — Сам се почувства затрупана от фрагментарните сведения. Чарли пак се държеше, все едно е на тринайсет. Пламнала от вълнение, задето разказва история. — Значи, цялата тази информация беше по-маловажна от това, че си била на втора позиция в щафетата преди трийсет години?

— Има още нещо за Хък — добави Чарли.

— Добре.

Чарли отклони очи. Съвсем необяснимо по миглите й проблеснаха сълзи.

— Чарли? — Сам усети в нейните очи също да напират сълзи. Така и не се беше научила да търпи да вижда малката си сестра в беда. — Какво има?

Чарли сведе очи към дланите си. Прочисти гърло.

— Мисля, че Хък задигна оръжието на убийството от местопрестъплението.

— Какво? — стресната повиши глас Сам. — Как?

— Просто имам такова чувство. Агентите ме попитаха за…

— Я почакай, от Бюрото за разследвания на щата Джорджия са разпитвали и теб?

— Свидетел съм.

— Имаше ли адвокат?

— Аз съм адвокат.

— Чарли…

— Знам, клиентката ми е глупачка. Не се тревожи. Не казах нищо безразсъдно.

Сам се въздържа да спори.

— От Бюрото за разследвания на щата Джорджия питаха ли те за оръжието на убийството?

— По заобиколен начин. Агентката я биваше да държи картите до гърдите си. Оръжието беше револвер, вероятно с шест патрона. А после, когато говорих по телефона с Хък, той заяви, че са го питали същото, но този път от ФБР. Кога за последно е видял оръжието? У кого е било? Какво е станало с него? Само дето аз имам чувството, че Хък е прибрал оръжието. Единствено чувство е. Но не можех да кажа на татко, защото, ако беше научил, щеше да уреди ареста на Хък. Разбирам, че е редно да бъде арестуван, но той се мъчеше да постъпи правилно, а с участието на ФБР вече ще се стигне до углавно престъпление и… — Въздъхна тежко. — Това е всичко.

Налице бяха толкова много червени флагчета, че Сам не успяваше да се справи с всичките.

— Шарлот, вече никога не бива да разговаряш с Мейсън Хъкабий. По телефона или другояче.

— Наясно съм с това. — Петите на Чарли увиснаха надолу от ръба на стъпалото и тя разтегна прасци, запазвайки равновесие на двата си здрави крака. — Преди да си казала нещо, заявих на Хък да не се опитва да ме вижда или да ми звъни, а също така да си намери добър адвокат.

Сам устреми поглед към паркинга. Шерифски джипове. Полицейски коли. Ванове за анализ на местопрестъпления. Градски автомобили. Срещу това беше изправен Ръсти, а сега и Чарли беше успяла да се уреди за веселбата.

— Готова ли си? — попита Чарли.

— Ще ми дадеш ли една минута да се настроя?

Вместо да вербализира отговора си, Чарли кимна.

Чарли рядко си служеше с просто кимване. Също като Ръсти и тя не успяваше да устои на порива да заговори, да обясни кимването, да тълкува движението на главата си надолу и нагоре.

Сам тъкмо се канеше да попита какво още крие, когато Чарли възкликна:

— Какво прави тук Ленор?

Сам проследи с очи как червен седан зави рязко в паркинга. Слънцето проблесна по предното стъкло, докато колата летеше към тях. Последва нов рязък завой и гумите се заковаха на място.

Стъклото беше смъкнато надолу. Ленор им помаха да побързат.

— Предварителното изслушване е планирано за три часа днес.

— Мамка му, това ни дава най-много час и половина. — Чарли помогна на Сам бързо да слезе по стълбите. — Кой е съдията?

— Лиман. Заяви, че го бил преместил, за да избегне медиите, но половината от тях вече се редят за места. — Направи им знак да се качат в колата. — Също така е определил Картър Грейл да замести Ръсти.

— По дяволите, той еднолично ще усмърти Кели. — Чарли отвори задната врата. — Закарай Сам. Аз ще се постарая да държа Грейл настрана от Кели и да разбера какво става. Ще е по-бързо, ако тичам.

— По-бързо за… — подхвана Сам.

Чарли вече я нямаше.

— Грейл има голяма уста — вметна Ленор. — Ако говори с Кели, ще се раздрънка пред всеки, пожелал да чуе.

— Сигурна съм, че това няма нищо общо с причината съдията да го назначи. — Сам нямаше друг избор, освен да се качи в колата на Ленор. Съдебната палата, внушителна куполовидна постройка, се намираше точно срещу полицейското управление, но еднопосочната улица правеше пътуването по-обиколно. Заради ограничената мобилност на Сам щеше да се наложи да продължат до светофара, да обиколят съдебната палата и отново да свият в улицата.

Сам наблюдаваше как Чарли се стрелна покрай един камион и прескочи бетонен бордюр. Тичаше красиво: с прибрани ръце, изправена глава, изпънати назад рамене.

На Сам й се наложи да отклони поглед.

— Това е мръсен номер. Изслушването беше планирано за утре сутринта — заяви пред Ленор.

— Лиман прави каквото си иска. — Ленор срещна погледа й в огледалото. — Подсъдимите наричат Картър Светия Граал. Ако пие преди процеса ти, най-вероятно ще получиш смъртна присъда.

— Всъщност е потир. Според християнските традиции.

— Ще пратя телеграма на Индиана Джоунс. — Ленор излезе от паркинга.

Сам наблюдаваше Чарли да притичва през моравата пред съда. Прехвърли се над ред храсти. Пред вратата имаше опашка, но Чарли я отмина, като вземаше стръмните стъпала по две наведнъж.

— Може ли да те попитам нещо?

— Защо не?

— От колко дълго сестра ми спи с Мейсън Хъкабий?

Ленор стисна устни.

— Това не е въпросът, който мислех, че ще зададеш.

Сам също не мислеше, че ще попита това, но имаше толкова много логика. Дистанцираността между Чарли и Бен. Фактът, че Чарли се просълзи, като заговори за Мейсън Хъкабий.

— Каза ли на Чарли кой е той? — поинтересува се Ленор.

Сам кимна.

— Сигурно я е накарало да се чувства ужасно. Дори повече отпреди — добави Ленор.

— Не поради липса на защитници.

— Знаеш много като за човек, който е тук едва от пет минути.

Ленор завъртя около сградата на съда и подкара зад нея. Спря в зона, която очевидно служеше за разтоварване.

— Мини по рампата — инструктира тя Сам. — Асансьорът е отдясно. Слез един етаж под сутерена. Там ги държат — Обърна се с лице към Сам. — Чуй ме. Ръсти вчера не измъкна и дума от Кели. Може би ще се отпусне пред жена. Всичко, което успееш да научиш, ще е по-добро от наличното в момента, а то е кръгла нула.

— Ясно. — Сам разгъна бастуна. Като слезе от колата, почувства се малко по-стабилна на краката си. Адреналинът открай време й беше съюзник. Докато крачеше по рампата, предназначена за доставка на огромни пакети тоалетна хартия и изнасянето на боклук, и гневът й никак не бе за пренебрегване. Вонята на гниеща храна от кофите беше убийствена.

Отвътре сградата беше като всяка друга съдебна палата, в която беше влизала Сам, само дето налице беше повишено присъствие на хубави мъже и жени в костюми, подходящи за пред камерите. Бастунът на Сам я изстреля до началото на опашката. Двама заместник-шерифи обслужваха детектора за метал. Сам трябваше да покаже документ за самоличност, да се подпише, да сложи бастуна и чантата на лентата на скенера, да представи юридическите си пълномощия, за да има право да задържи телефона си, после да изчака жена шерифски служител да я претърси, защото пластината в главата й беше задействала алармата, като мина през детектора за метал.

Асансьорът беше вдясно. Имаше две подсутеренни нива, но Ленор й каза да слезе един етаж, така че Сам натисна съответния бутон и зачака. Кабината беше пълна с мъже в костюми. Тя застана в дъното. Облегна се на стената да снеме тежестта от крака си. Когато вратите се отвориха, всички мъже отстъпиха встрани, та тя да може да излезе първа.

В Юга имаше някои неща, които липсваха на Сам.

— Хей. — Чарли чакаше до вратата. Държеше салфетка до носа си, който беше започнал да кърви, най-вероятно заради тичането. Пое въздух и думите се изляха от устата й. — Съобщих на Койн, че ти си втори адвокат. Никак не се зарадва. Нито пък Лиман, така че се постарай да не го вбесяваш още повече. Чух, че Грейл не е имал шанса да разговаря с Кели, но може би е разумно да провериш, за да си сигурна. Тя не е добре, откакто са я довели. Запушила тоалетната. Чух, че било голяма бъркотия.

— В какъв смисъл не е добре?

— Повръща. Обадих се в ареста. Яла е закуска и обяд без проблем. Никой друг не повръща, така че не е хранително отравяне. Бълвала, като я довели преди половин час. Не е детоксикация, така че сигурно са нерви. Това е Мо. — Посочи към по-възрастна жена, седнала зад бюро. — Мо, това е сестра ми, Саманта.

— Да не ми изпоцапаш бюрото с кръв, Куин. — Мо не вдигна поглед от клавиатурата. Изщрака с пръсти за документа за самоличност на Сам и този за юридическите й пълномощия. Натисна няколко клавиша. Вдигна телефона и посочи към дневника за регистриране.

Страницата беше почти запълнена. Сам вписа името си на последния ред под това на Картър Грейл. Посоченото време на влизане даваше да се разбере, че е прекарал по-малко от три минути с Кели.

— Лиман е тук от около дванайсет години — поясни Чарли. — Преди е бил в Мариета. Суперпедантичен е по отношение на процедурата. Имаш ли рокля или пола в куфара си?

— Това пък за какво?

— Няма значение.

— Сигурно няма.

Мо затвори телефона. Обърна се към Сам.

— Остават седемнайсет минути. Грейл вече изразходва три. Ще трябва да говорите в килията.

Чарли стовари юмрук върху бюрото.

— Какви са тези тъпотии, Мо?

— Чарли, аз ще се погрижа. — После Сам се обърна към Мо. — Ако стаята не е налична сега, редно е да информирате съдията, че ще ни е нужно отлагане на изслушването, докато не разполагам с необходимото време да разговарям с клиентката си насаме.

Мо изсумтя. Изгледа враждебно Сам в очакване тя да отстъпи. Като не се случи, жената отговори:

— Мислех, че ти си умната. — Бръкна под бюрото и натисна бутон. — Стаята е вдясно. Шестнайсет минути.

Чарли размаха победоносно юмрук във въздуха и затича към стълбите. Стъпваше толкова леко, че почти не издаваше звук.

Сам прехвърли чантата си на другото рамо. Подпря се на бастуна и се затътри през вратата. Спря пред друга врата, на практика в капан, защото тази зад гърба й се затвори. Второ жужене и втората врата се отвори пред нея.

Сам беше погълната от отдавна забравената миризма на арестантски килии: старо повръщано, смесено с алкална пот, амоняка от урината, вонята на канализация от единствената тоалетна, обслужваща приблизително сто затворници дневно.

Сам се придвижи напред с помощта на бастуна си. Обувките й шляпаха в кафяви локви вода. Никой не беше почистил прелялата тоалетна. В преддверието за изчакване беше останала само една задържана, възрастна беззъба жена, която клечеше на дълга пейка от бетон. Оранжевият й пуловер се беше издул около нея като одеяло. Тя се поклащаше бавно напред и назад между стъпалата си. Сълзящите й очи проследиха Сам, докато вървеше към затворената врата вдясно.

Топката се завъртя, преди да е почукала. Служителката, която излезе отвътре, изглеждаше едра и безцеремонна. Затвори вратата с гръб, опрян в матовото стъкло.

— Вие ли сте вторият адвокат?

— Формално погледнато третият. Саманта Куин.

— По-голямата на Ръсти.

Сам кимна, макар че не беше зададен въпрос.

— Задържаната повърна приблизително четири пъти през последния половин час. Дадох й портокалови кракърси и кока-кола, сервирана в стиропорена чаша. Попитах дали се нуждае от медицински грижи. Тя отказа. Имате петнайсет минути, преди да се върна обратно вътре. — Почука часовника на китката си. — Каквото чуя, като вляза, чула съм го. Ясно ли е?

Сам извади телефона си. Нагласи таймера на четиринайсет минути.

— Радвам се, че се разбираме.

Жената отвори вратата.

Вътре беше толкова тъмно, че очите й можаха да се настроят съвсем бавно. Два стола. Метална маса, заварена за пода. Трепкаща флуоресцентна лампа, висяща накриво на две прашасали вериги.

Кели Рене Уилсън се беше захлупила върху масата. Главата й беше обвита като в пашкул между дланите й. Когато вратата се отвори, тя скочи права, с ръце, спуснати отстрани на тялото й, и изпънати назад рамене, все едно Сам беше дала команда мирно на войник.

— Можеш да седнеш — произнесе Сам.

Кели изчака Сам да седне първа.

Сам зае празния стол до вратата. Подпря бастуна си на масата. Извади бележник и химикалка от чантата си. Смени очилата си с тези за четене.

— Името ми е Саманта Куин. Ще бъда твой адвокат за предварителното изслушване. Вчера си се срещнала с баща ми, Ръсти.

— Говориш странно — отбеляза Кели.

Сам се усмихна. За нюйоркчаните звучеше като южнячка, а за южняците като янки.

— Живея в Ню Йорк.

— Защото си саката ли?

Сам за малко не прихна.

— Не. Живея в Ню Йорк, защото ми харесва. Използвам бастун, когато краката ми се уморят.

— Дядо ми имаше бастун, но беше дървен. — Момичето създаваше впечатление за равнодушие, но подрънкването на белезниците й сочеше, че клати нервно крак.

— Няма от какво да се боиш, Кели — увери я Сам. — Съюзник съм ти. Не съм тук да ти навредя. — Записа името на Кели и датата най-отгоре в бележника си. Подчерта написаното с две линии. Изпита странното усещане за пеперуди в корема си. — Разговаря ли с господин Грейл, адвокатът, който дойде да те посети по-рано?

— Не, госпожо, по причина, че повръщах.

Сам огледа внимателно момичето. Говореше бавно, почти все едно беше упоена. Ако се съдеше по буквата „S“ на предницата на оранжевия й пуловер, бяха й дали малък размер за възрастен, но дрехата пак беше обемиста на дребничката й фигура. Кели изглеждаше изнурена. Косата й беше омазнена и краищата й бяха опръскани с повръщано. Колкото и да беше слаба, лицето й беше закръглено като на ангелче.

Сам си напомни, че личицето на Луси Алегзандър също беше ангелско.

— Приемала ли си някакви медикаменти? — попита Сам.

— Вчера в болницата ми вкараха някакви течности. — Показа на Сам червената точка на свивката на ръката си. — Оттук.

Сам записа точните думи. Щеше да се наложи Ръсти да изиска медицинския й картон.

— Мислиш, че са ти влели течност, но не и лекарства?

— Да, госпожо, така ми беше казано. По причина, че бях шокирана.

— В шок? — уточни Сам.

Момичето кимна.

— Да, госпожо.

— В момента не си под влиянието на някакви незаконни субстанции и не си вземала такива?

— Незаконни субстанции ли? — учуди се момичето. — Не, госпожо, това би било нередно.

Сам отново записа дословно.

— Как се чувстваш сега?

— Добре, предполагам. Не толкова зле, колкото по-рано.

Сам изгледа Кели Уилсън над очилата си за четене. Ръцете на момичето все така бяха сключени под масата, а раменете й бяха приведени напред и я караха да изглежда още по-дребна. Сам виждаше червената облегалка на пластмасовия стол и от двете страни на гърба на момичето.

— Добре си или предполагаш, че си добре?

— Доста съм уплашена. Тук е пълно с жестоки хора — промълви Кели.

— Най-добрата ти стратегия е да ги игнорираш. — Сам нахвърля няколко общи бележки за вида на Кели, а именно че изглеждаше некъпана и неподдържана. Ноктите й бяха изгризани. По кожичките им личеше засъхнала кръв. — Стомахът ти как е в момента?

— По това време на деня е малко разстроен.

— По това време на деня. — Сам вписа информацията и отбеляза часа. — Вчера повръща ли?

— Да, госпожо, но не казах на никого. Като съм така, обикновено се оправям от само себе си, но госпожата тук беше мила и ми даде малко кракърси.

Сам задържа взора си върху страницата в бележника. Не желаеше да поглежда към Кели, защото всеки път като го стореше, чувстваше нежелано размекване. Момичето не се вписваше в образа на убийца, а какво остава на училищен стрелец. Но пък може би миналият й опит със Закарая и Даниъл Кълпепър беше запечатал в съзнанието й погрешния образ. Беше факт, че всеки беше способен да убие.

— Работя с баща ми Ръсти Куин, докато той се почувства по-добре — уведоми тя Кели. — Някой съобщи ли ти, че той е в болница?

— Да, госпожо. Пазачите в ареста говореха за това. Как така беше наръган господин Ръсти?

Сам се съмняваше, че пазачите са намерили какво добро да кажат за Ръсти.

— Господин Ръсти обясни ли ти, че работи за теб, а не за родителите ти? И че всичко, което му кажеш, е поверително?

— Такъв е законът — отвърна тя. — Господин Ръсти не може да съобщи на никого какво съм казала.

— Точно така — потвърди Сам. — Същото важи и за мен. И двамата сме положили клетва за поверителност. Можеш да говориш с мен и аз да споделя с господин Ръсти какво си ми казала, но не и да издаваме тайните ти на друг.

— Тежко ли е да знаеш тайните на всички?

Сам се почувства обезоръжена от въпроса й.

— Понякога, но това са част от задълженията ми като професионалист и щом реших да стана адвокат, знаех, че ще се наложи да пазя тайни.

— Трябва да ходиш на училище в продължение на много години, за да го постигнеш.

— Точно така направих. — Сам погледна телефона си. Обикновено таксуваше на час; не беше привикнала да пести времето си. — Господин Ръсти обясни ли ти какво значи предварително изслушване?

— Не е процес.

— Точно така. — Сам осъзна, че нагаждаше тона си, все едно се обръща към дете. Момичето беше на осемнайсет, не на осем.

Луси Алегзандър беше осемгодишната.

Сам прочисти гърло.

— В повечето случаи законът изисква обвинението да бъде повдигнато в рамките на четиресет и осем часа след ареста — обясни. — В общи линии, това е моментът, когато от разследване случаят прераства в криминално дело в съда. Прави се официално изчитане на криминалното обвинение или обвинителния акт в присъствието на подсъдимия с цел подсъдимият, това си ти, да бъде информиран за текущите обвинения, отправени срещу него, и да му се даде възможност да представи формално пред съда за какво пледира. Знам, че звучи като нещо голямо, но от начало до край цялата процедура би трябвало да отнеме по-малко от десет минути.

Кели примигна.

— Разбра ли какво ти казах току-що?

— Говорите страшно бързо.

Сам беше посветила стотици часове да нормализира речта си, но дори сега й се налагаше да се концентрира, ако искаше да забави темпото.

Пробва се отново.

— По време на предварителното изслушване няма да бъдат призовавани полицаи или свидетели. Ясно ли е?

Кели кимна.

— Няма да бъдат представяни доказателства. Вината или невинността ти няма да бъдат преценявани или потвърждавани.

Кели чакаше.

— Съдията ще поиска да бъде вписано в протокола какво пледираш. Аз ще му кажа, че пледираш невинна. По-късно можеш да промениш това, ако имаш такова желание. — Сам направи пауза. Пак беше започнала да набира скорост. — След това съдията, прокурорът и аз ще обсъдим дати и ходове и други съдебни процедури. Аз ще изисквам тези въпроси да бъдат решени, когато баща ми, господин Ръсти, се възстанови, което вероятно ще се случи в рамките на следващата седмица. Не е нужно да говориш в нито един момент от процедурата. Аз ще говоря вместо теб. Разбираш ли?

— Татко ви ми каза да не говоря с никого и аз няма да го направя. Не, освен ако не са пазачите и не трябва да им кажа, че ми е лошо. — Раменете й се приведоха още по-силно напред. — Както вече казах, те бяха добри. Тук всички се отнасят добре към мен.

— Освен онези, които се държат жестоко.

— Да, госпожо, има някои, които са жестоки.

Сам погледна бележките си. Ръсти имаше право. Кели беше прекалено сговорчива. Нямаше вид, че схваща дълбочината на бедите си. Щеше да се наложи да бъдат оценени умствените й качества. Сам беше убедена, че ще успее да издири някого в Ню Йорк, който да се съгласи да работи без заплащане.

— Госпожице Куин? — отрони Кели. — Може ли да попитам дали мама и татко знаят, че съм тук?

— Да. — Сам осъзна, че бяха оставили Кели на тъмно през последните двайсет и четири часа. — На родителите ти не им е разрешено да те посетят в ареста, докато не бъде повдигнато обвинението, но и двамата са нетърпеливи да те видят.

— Ядосани ли са заради случилото се?

— Тревожат се за теб. — Сам можеше да се позове единствено на допускания. — Но те обичат много. Ще преминете през това заедно. Без значение от всичко.

Устната на Кели потрепери. От очите й закапаха сълзи.

— Аз също ги обичам.

Сам се облегна на стола си. Напомни на себе си за Дъглас Пинкман, как я беше насърчавал с възгласите си на всяко състезание по бягане, дори след като премина в гимназията. Човекът беше присъствал на повече от тези мероприятия, отколкото собственият й баща.

А сега Сам седеше срещу момичето, което го беше убило.

— Родителите ти ще бъдат в съдебната зала горе — обясни на Кели. Но няма да можеш да ги докоснеш или да говорите, нито дори да си кажете здравей. — Сам се надяваше в залата да няма камери. Щеше да се наложи да предупреди родителите на Кели. — Като те прехвърлят обратно в ареста, ще можеш да имаш посещения, но помни, че докато си вътре, всичко, което кажеш на родителите си или на друг, ще бъде записвано. Независимо дали ще е в помещението за посещения, или по телефона, винаги някой слуша. Не говори с тях за случилото се вчера. Става ли?

— Да, госпожо, но мога ли да попитам дали съм загазила?

Сам огледа лицето й за белези за коварство.

— Кели, спомняш ли си какво се случи вчера сутринта?

— Да, госпожо. Убих тези двама души. Оръжието беше в ръката ми.

Сам анализира изражението й в търсене на намек за разкаяние.

Нямаше такъв.

Кели спокойно можеше да описва събития, случили се на друг.

— Защо… — Сам се замисли как да формулира въпроса. — Познаваше ли Луси Алегзандър?

— Не, госпожо. Трябва да е била в началното училище, защото изглеждаше съвсем малка.

Сам отвори уста и пое дълбоко въздух.

— Ами господин Пинкман?

— Чувала съм хората да казват, че не е лош човек, но аз никога не съм била пращана в кабинета на директора.

Случайността на жертвите някак си влошаваше нещата.

— Значи и двамата, господин Пинкман и Луси Алегзандър, са се озовали в коридора в неподходящия момент.

— Предполагам — отговори Кели. — Както вече казах, оръжието беше в ръката ми, а после господин Хъкабий го пъхна в панталона си.

Сам усети сърцето й да подскача в гърдите. Погледна таймера на телефона си. Увери се, че пред вратата не се върти нечия сянка.

— Каза ли на баща ми каквото сподели с мен току-що? — попита.

— Не, госпожо. Вчера не говорих много с татко ви. Бях разстроена, защото ме закараха в болницата, коремът ме болеше, както се случва често, а и говореха как ще ме задържат за през нощта. Наясно съм, че струва много пари да лежиш там.

Сам затвори бележника си. Постави капачката на химикалката си. Смени очилата си за четене с нормалните.

Намираше се в един вид уникална ситуация. На адвокат от защитата не беше разрешено да призове свидетел, за когото знае, че ще излъже. Това правило обясняваше защо адвокатите не искаха клиентите им да изповядват цялата истина пред тях. Пълната истина рядко допринасяше за добра защита. Всичко, казано й от Кели, щеше да бъде пазено в поверителност, но Сам нямаше да призовава свидетел или да го подлага на кръстосан разпит, така че ръцете й нямаше да бъдат завързани. Просто щеше да изключи инкриминиращите факти, когато препредава разговора на Ръсти, и да го остави той да се погрижи.

— Чичо ми Шейн лежа в болницата и на двамата с жена му им се наложи да се изнесат от къщата си, защото сметките бяха големи — промълви Кели.

— Няма да ти вземат пари за престоя в болницата.

Кели се усмихна и зъбите й бяха като малки бели мъниста.

— На родителите ми известно ли им е? Защото си мисля, че ще им дойде като облекчение.

— Ще се погрижа да го знаят.

— Благодаря, госпожице Куин. Със сигурност оценявам какво правите за мен вие и татко ви.

Сам завъртя химикалката между пръстите си. Спомни си нещо от новините предишната вечер.

— Знаеш ли, дали в прогимназията има охранителни камери?

— Да, госпожо. Имат по една във всеки коридор, само че тази при рецепцията беше ударена и не лови почти нищо отвъд определена точка.

— Има сляпо петно?

— Не знам дали има такова нещо, но не се вижда всичко някъде след средата на коридора.

— Откъде знаеш, че не се вижда всичко?

Тя повдигна крехките си рамене, задържа ги за секунда така и после ги остави да се спуснат обратно надолу.

— Ами то няма никой, дето да не го знае.

— Кели, имаш ли много приятели в училище?

— Имате предвид познати?

Сам кимна.

— Да.

— Предполагам, познавам, кажи-речи, всички. В училище съм от доста дълго време. — Пак се усмихна. — Недостатъчно дълго обаче, за да стана адвокат.

Сам почувства, че й се усмихва в отговор.

— Има ли някой, с когото си особено близка?

Бузите на Кели станаха яркочервени.

Сам разпознаваше този вид поруменяване. Отвори бележника си.

— Можеш да ми кажеш името му. Няма да го повторя пред никого.

— Адам Хъмфри. — Кели очевидно проявяваше желание да говори за него. — Има кестенява коса и кафяви очи. Не е много висок, но кара камаро. Само че не ходим. Не и официално.

— Добре, ами приятелки? Имаш ли приятелки?

— Не, госпожо. Не толкова близки, че да ги поканя у дома.. — Спомни си нещо. — С изключение на Лидия Филипс от началното ми училище. Но тя се премести, когато прехвърлиха татко й заради икономиката.

Сам записа подробностите в бележника си.

— Има ли учители, с които да си близка?

— Ами, господин Хъкабий ми помагаше с уроците по история, но от известно време не го е правил. Доктор Джоуди каза, че ще ми позволи да поработя допълнително, за да наваксам пропуснатите часове от миналата седмица, но още не го е направил. А госпожа Пинкман е…

Кели бързо наведе глава.

Сам дописа изречение в бележника си. Остави химикалката и се зае да оглежда момичето.

Кели беше застинала.

— Госпожа Пинкман ти помагаше по английски ли? — попита Сам.

Кели не отговори. Държеше главата си наведена. Косата покриваше лицето й. Сам я чу да подсмърча. Раменете й се разтресоха. Плачеше.

— Кели — заговори Сам. — Защо си разстроена?

— Защото господин Пинкман не беше лош човек. — Ново подсмърчане. — А онова момиченце беше почти бебе.

Сам преплете ръце и опря лакти в масата.

— Защо беше в прогимназията вчера сутринта?

— Ей тъй — измънка тя.

— По-точно?

— Защото занесох оръжието от жабката на татко. — Подсмърчане. — И го държах в ръката си, когато убих тези двама души.

Прокурорът у Сам искаше да я притисне, само че тя не беше там, за да пречупи момичето.

— Кели, знам, че сигурно ти е дошло до гуша да ме чуваш да ти го казвам, но е важно. Никога не казвай каквото разправи на мен. Ясно ли е? Нито на родителите ти, нито на приятели или на непознати, и най-вече на никого, когото срещнеш в ареста.

— Господин Ръсти ми каза, че те не са ми приятели. — Гласът на Кели беше приглушен иззад гъстата коса. — Може да се опитат да ме вкарат в беда, за да измъкнат себе си.

— Точно така. Никой, когото срещаш тук, не ти е приятел. Нито пазачите или другите затворнички, нито разсилният или някой друг.

Момичето заподсмърча. Белезниците пак задрънкаха под масата.

— Няма да говоря с никого от тях. Ще си мълча, както правя винаги.

Сам извади останалите салфетки от чантата си и ги подаде на Кели.

— Ще разговарям с родителите ти, преди да ги видиш, и ще се погрижа да знаят, че не бива да те питат за случилото се. — Сам приемаше, че Ръсти вече е изнесъл тази реч пред семейство Уилсън, но щяха да я чуят и от Сам, преди да е напуснала града. — Всичко, което ми каза за вчера, е между нас двете. Ясно ли е?

Тя заподсмърча наново.

— Ясно.

— Издухай си носа. — Изчака Кели да изпълни каквото й беше поръчано и после добави: — Разкажи ми за Адам Хъмфри. От училище ли се познавате?

Кели поклати глава. Сам все така не виждаше лицето й. Пред погледа й беше единствено върхът на главата на момичето.

— Запознахте се някъде навън ли? Например в киното или в църквата?

Кели пак поклати глава.

— Разкажи ми за годишника в дрешника ти.

Кели бързо вдигна очи. Сам очакваше да зърне гняв, но видя единствено страх.

— Моля ви, не казвайте на никого.

— Няма — обеща Сам. — Помни, че всичко тук е поверително.

Кели задържа салфетката в ръката си и обърса нос с ръкава си.

— Можеш ли да ми обясниш защо хората са написали тези неща за теб? — попита Сам.

— Бяха лоши неща.

— Не мисля, че действията, за които говорят, са нещо лошо. Мисля, че авторите на написаното са жестоки.

Кели изглеждаше смаяна. Сам не можеше да я вини. Нямаше време да чете лекции на тема феминизъм на осемнайсетгодишна убийца.

— Защо са написали тези неща за теб? — обърна се към Кели.

— Не знам, госпожо. Ще се наложи да попитате тях.

— В написаното има ли нещо вярно?

Кели заби поглед обратно в масата.

— Не по начина, по който го представят те, но може би нещо подобно.

Сам се замисли над последната фраза. Мисълта на момичето не беше чак толкова бавна, та да не може да си служи със заобикалки.

— Беше ли ядосана, задето се заяждат с теб?

— Не — отговори. — Предимно бях наранена, защото това са лични неща, а дори не познавах повечето от тези хора. Но мина много време. Много от тях сигурно вече са завършили.

— Майка ти виждала ли е годишника?

Кели разтвори широко очи. Този път изглеждаше истински уплашена.

— Моля ви, не го показвайте на мама.

— Няма — обеща Сам. — Помниш ли как ти казах, че всичко, научено от теб, е поверително.

— Не.

Сам почувства убождане в лявата вежда.

— Когато влязох тук, обясних ти коя съм и че работя с баща си, казах ти, че и двамата сме положили клетва за поверителност.

— Не, госпожо, тази част не си я спомням.

— Поверителност значи, че трябва да пазя тайните ти.

— О, ами, добре, татко ви каза същото за тайните.

Сам погледна таймера. Разполагаше с по-малко от четири минути.

— Кели, научих, че вчера сутринта, веднага след стрелбата, когато господин Хъкабий е поискал от теб да предадеш револвера, ти си казала нещо, което господин Хъкабий и може би един от полицаите са чули. Спомняш ли си какво каза?

— Не, госпожо. Не ми се говореше много след всичко това.

— Казала си нещо — пробва се наново Сам. — Полицаят те е чул. Господин Хъкабий те е чул.

— Добре. — Кели кимна бавно. — Казах нещо.

Сам се изненада колко бързо момичето смени твърдението си.

— Спомняш ли си какво каза?

— Не знам. Не помня да съм го казвала.

Сам почувства как пространството помежду им беше запълвано от готовността на Кели да угоди. Опита се да подходи към въпроса от различен ъгъл. — Кели, вчера в коридора каза ли на господин Хъкабий и полицая, че гардеробчетата са сини?

— Да, госпожо — вкопчи се в предложеното Кели. — Сини са.

Сам закима.

— Знам, че са сини. Но това ли каза в онзи момент? Изрече ли в действителност пред тях, че гардеробчетата са сини? Това ли бяха думите ти пред господин Хъкабий и полицая? Че гардеробчетата са сини?

Кели закима утвърдително.

— Да, това казах.

Сам знаеше, че момичето лъже. В онзи момент вчера Кели Уилсън тъкмо е била убила двама души. Бившият й преподавател я е помолил да му предаде оръжието на убийството. Несъмнено полицай е бил насочил дуло към главата й. Кели не я е вълнувал училищният интериор.

— Спомняш си как си казала пред тях двамата, че гардеробчетата са сини? — уточни Сам.

— Да, госпожо. — Кели изглеждаше така убедена в отговора, че най-вероятно би издържала тест с детектор на лъжата.

— Добре, значи господин Хъкабий е бил там — заключи Сам, като се почуди колко далече можеше да тласне момичето. — Госпожа Пинкман също е била там. Имаше ли още някой? Някой, когото да не си разпознавала?

— Имаше една жена в дяволска фланелка. — Посочи към гърдите си. — Дяволът носеше синя маска и на фланелката беше изписана думата „дявол“.

Сам още си спомняше как беше опаковала вещите на Чарли след катастрофалното й гостуване в Ню Йорк. На всяка притежавана от Чарли тениска се мъдреше някаква вариация на логото на „Дюк Блу Девилс“.

— Жената с дяволската фланелка нарани ли някого? — обърна се Сам към Кели.

— Не, госпожо. Тя седеше срещу госпожа Пинкман и гледаше ръцете си.

— Убедена ли си, че не нарани никого? — Сам придаде твърдост на тона си. — Изключително важно е, Кели. Трябва да ми кажеш дали жената с дяволската фланелка е наранила някого.

— Ами… — Кели изучаваше лицето на Сам в издирване на насоки. — Не знам дали го е направила по причина, че бях седнала.

Сам закима изключително бавно.

— Според мен си видяла как жената с дяволската фланелка наранява някого, макар да си била седнала. Доказателствата сочат, че си я видяла, Кели. Няма смисъл да лъжеш.

Несигурността на Кели се завърна.

— Не възнамерявах да ви лъжа. Знам, че се опитвате да ми помогнете.

Сам придаде още повече твърдост в гласа си.

— Тогава признай истината. Видяла си как жената с дяволската фланелка наранява някого.

— Да, госпожо. — Кели също кимна. — Сега като се замисля над това, може би все пак нарани някого.

— Теб ли нарани?

Кели се поколеба. Провери изражението на Сам за насока.

— Може би?

— Не мога да използвам „може би“, за да ти помогна, Кели. — Сам пробва отново, като декларира: — Видяла си жената в синята дяволска фланелка да наранява някого друг, намиращ се в коридора.

— Да, госпожо. — Сега вече Кели изглеждаше по-уверена в думите си. Не спираше да кима, все едно движението на главата стимулираше мисленето й. — Точно това видях.

— Жената с дяволската фланелка нарани ли госпожа Пинкман? — попита Сам и се наклони напред. — Защото госпожа Пинкман е била точно пред нея, Кели. Ти ми го каза само преди секунди. Мислиш ли, че е възможно жената с дяволската фланелка да е наранила госпожа Пинкман?

— Така мисля. — Кели продължаваше да кима, защото това беше част от модела. Отрече твърдението, после допусна, че е възможно да е вярно и накрая го прие като факт. Всичко, което трябваше да стори Сам, беше да говори авторитетно, да посочи отговора на момичето, да кимне няколко пъти и после да изчака лъжата да бъде възпроизведена обратно пред нея.

— Според очевидец, Кели, ти си видяла точно какво е сторила жената с дяволската фланелка — заяви Сам.

— Добре — прие Кели. — Именно това видях да се случва. Тя я нарани.

— Как жената с дяволската фланелка нарани госпожа Пинкман? — Сам размаха ръце във въздуха в опит да измисли примери. — Ритна ли я? Удари ли я?

— Зашлеви я с длан.

Сам погледна дланта, която беше размахала във въздуха, убедена, че движението беше вкарало идеята в главата на Кели.

— Сигурна ли си, че видя жената с дяволската фланелка да зашлевява госпожа Пинкман?

— Да, госпожо, случи се точно както казахте вие. Тя я зашлеви през лицето и аз дочух шума чак до мястото в коридора, където седях.

Сам осъзна доколко колосална бе лъжата. Без да помисли, беше въвлякла собствената си сестра във физическо насилие.

— Значи твърдиш, че си видяла със собствените си очи как жената с дяволската фланелка е плеснала госпожа Пинкман през лицето?

Кели продължи да кима. В очите й имаше сълзи. Очевидно искаше да угоди на Сам, все едно че това някак си би разрешило енигмата как да я измъкне от този кошмар на живо.

— Съжалявам — прошепна Кели.

— Всичко е наред. — Сам не я притиска повече, защото упражнението беше доказало тезата й. При наличието на точния вид подвеждащи въпроси Кели Уилсън вероятно би заявила, че Чарли е убила с голи ръце госпожа Пинкман.

Момичето беше толкова податливо на внушение, че можеше да бъде хипнотизирано.

Сам провери телефона си. Оставаха деветдесет секунди плюс едната буферна минута.

— От полицията говориха ли с теб вчера, преди да е дошъл господин Ръсти?

— Да, госпожо. Говориха с мен в болницата.

— Прочетоха ли ти правата, преди да започнат разговора? — На Сам й беше ясно, че не я разбира. — Произнесоха ли „Имате право да мълчите. Имате право на адвокат.“? Чу ли нещо от това?

— Не, госпожо, не и в болницата, защото бих си го спомнила от телевизията.

Сам отново се наклони през масата.

— Кели, това е изключително важно. Каза ли нещо на полицията, преди да говориш с баща ми?

— Имаше един по-възрастен мъж, той говори много с мен. Качи се с мен в линейката и остана в стаята ми, за да е сигурен, че съм добре.

Сам се съмняваше, че е бил особено загрижен за благосъстоянието й.

— Отговори ли на някой от въпросите му? Той разпитва ли те?

— Не знам.

— Беше ли с белезниците, докато говорехте?

— Не съм сигурна. Имате предвид в линейката ли?

— Да.

— Ами, не, тогава не. Не, доколкото помня.

— Спомняш ли си точно кога ти поставиха белезниците?

— В някакъв момент.

На Сам й се прииска да запрати химикалката си през стаята.

— Кели, много е важно да се опиташ да си спомниш. Разпитваха ли те в болницата, преди баща ми да те е инструктирал да не отговаряш на въпроси?

— Съжалявам, госпожо. Не помня много от вчера.

— Но по-възрастният мъж постоянно е бил с теб?

— Да, госпожо, с изключение, когато трябваше да ходя до тоалетната. А после с мен дойде да стои полицай.

— Този възрастен мъж беше ли в униформа?

— Не, госпожо. Беше с костюм и вратовръзка.

— Съобщи ли ти името си?

— Не, госпожо.

— Спомняш ли си кога ти прочетоха правата Миранда… Кога ти казаха „Имате право да мълчите. Имате право на адвокат.“? — Зачака. — Кели, спомняш ли си кога чу тези думи?

Кели очевидно разбираше, че това е нещо важно.

— Може би в полицейската кола по път към ареста днес сутринта.

— Но не се случи в болницата?

— Не, госпожо. Беше по някое време днес сутринта, но не знам точно в колко часа.

Сам се отпусна назад на стола си. Помъчи се да премисли всичко. Ако на Кели не бяха прочетени правата до тази сутрин, всичко, казано от нея преди това, формално нямаше да бъде допуснато в съда.

— Убедена ли си, че тази сутрин за пръв път са те запознали с правата ти?

— Ами, знам, че днес сутринта възрастният мъж го направи. — Повдигна крехките си рамене. — Може би ако се е случило преди това, ще го видите на видеозаписите.

— Какви видеозаписи?

— Тези, които ми направиха в болницата.