Карин Слотър
Добрата дъщеря (11)

9

Сам седеше на дървена пейка в парка зад сградата на болницата. Свали очилата си. Затвори очи. Насочи лице към слънцето. Вдиша свежия въздух. Пейката се намираше в част от градината, оградена със зид, а до портата на входа ромолеше фонтан. Табелка с надпис „Градина на покоя — всички са добре дошли“ висеше точно над друга, изобразяваща зачеркнат с червено мобилен телефон.

Както изглеждаше, втората табелка беше достатъчна да държи градината празна. Сам седеше сама насред този покой. Или по-точно, мъчеше се да възвърне личния си покой.

Бяха изтекли едва някакви си трийсет и шест минути между момента, когато Станислав я беше стоварил пред входа и нейното напускане на стаята на Ръсти. Други трийсет минути бяха изминали, откакто откри Градината на покоя. Сам нямаше скрупули да прекъсне обяда на шофьора си, но се нуждаеше от време да се успокои. Ръцете й не спираха да треперят. Нямаше си доверие да говори. Главата я болеше силно, както не се беше случвало от години.

Беше оставила лекарствата си за мигрена у дома.

У дома.

Представи си как Фоско е извил гръб в обратно „ес“, излегнат на пода. Слънцето струи през прозорците. Топлината на плувния басейн. Удобството на леглото й.

И Антон.

Даде си миг да се вглъби в мисли за мъжа си. За големите му и силни ръце. Смеха му. Насладата му от нови храни, нови изживявания, нови култури.

Не можеше да го остави да си иде.

Не и когато бе толкова важно да остане с нея. Не дори когато я призоваваше, молеше и увещаваше да му помогне да сложи край на окаяния си живот.

В началото битката беше подета съвместно от двама им. Пътуваха до онкологичния център „М. Д. Андерсън“ в Хюстън, до клиниката „Майо“ в Рочестър, обратно до мемориалния онкологичен център „Слоун-Кетъринг“ в Ню Йорк. Всеки специалист, всеки прославен по света експерт беше дал на Антон приблизително седемнайсет до двайсет процента шанс за оцеляване.

Сам беше категорична, че той ще надскочи този процент.

Фотодинамична терапия. Химиотерапия. Лъчетерапия. Ендоскопия с дилатация. Ендоскопия с поставяне на стент. Електрокоагулация. Антиангиогенезна терапия. Отстраниха хранопровода му, повдигнаха стомаха му и го свързаха с гърлото. Махнаха лимфни възли. Осъществиха още реконструиращи операции. Беше поставена тръба за хранене. Също и колостомична торбичка. Бяха провеждани клинични изследвания. Приложиха се експериментални лечения. Диетологична подкрепа. Палиативна хирургия. Още експериментални лечения.

На кой етап Антон се беше предал?

Кога беше изгубил гласа си, реалната способност да говори? Кога подвижността му се редуцира дотолкова, че му липсваха сили да размърда хилавите си крака в болничното легло? Сам не можеше да си спомни точния момент на неговото капитулиране, не беше обърнала внимание на промяната. Веднъж й каза, че се е влюбил в нея, защото е боец, но накрая неспособността й да се откаже беше проточила страданията му.

Сам отвори очи. Сложи си очилата. Ивица в синьо и бяло се рееше точно отвъд обсега на ограниченото периферно зрение на дясното й око.

— Престани да правиш така — заяви на Чарли.

Чарли навлезе в полезрението й.

— Защо си тук навън?

— Защо да съм вътре?

— Добър въпрос. — Чарли седна на пейката срещу нейната. Устреми очи нагоре към дърветата, а лекият ветрец накара листата им да зашумолят.

Открай време Сам беше наясно, че е наследила поразителните черти на Гама, тази упорита студенина, която отблъскваше толкова много хора. Приветливото изражение на Чарли идваше в пълна противоположност на майчината им наследственост. Лицето й, независимо от синините, видимо още беше красиво. Винаги се беше показвала умна по начин, който разсмиваше хората, вместо да ги накара да се отдръпнат. Непреклонно щастлива, беше я определила веднъж Гама. Точно от типа хора, които всички харесват.

Не и днес обаче. У Чарли се долавяше нещо различно, почти осезаема меланхолия, която май нямаше нищо общо със състоянието на Ръсти.

Защо наистина беше помолила Бен да прати имейл на Сам?

Чарли се облегна на пейката.

— Втренчила си се в мен.

— Помниш ли, когато мама те доведе тук? Счупи си ръката, докато се опитваше да спасиш коте.

— Не беше коте — поясни Чарли. — Мъчех се да сваля от покрива въздушния си пистолет.

— Гама го хвърли там горе, та да престанеш да играеш с него.

— Именно. — Чарли завъртя очи и се отпусна на пейката. Беше на четиресет и една, но спокойно можеше да е на тринайсет. — Не му позволявай да те придума да останеш.

— Не съм планирала да го правя. — Сам вдигна очи от чашата си. Беше купила от кафенето гореща вода и сандвич, който не беше в състояние да дояде. Измъкна от чантата си найлонова опаковка с цип. Вътре бяха торбичките й чай.

— Тук имаме чай — изтъкна Чарли.

— Харесвам този вид. — Сам пусна торбичката във водата. Изживя момент на тиха паника, когато зърна голия си пръст. После си спомни, че остави халката си у дома.

На Чарли не й убягваше много.

— Какво има?

Сам поклати глава.

— Имаш ли деца?

— Не. — Чарли не я попита същото на свой ред. — Не съм те довлякла тук да убиваш Ръсти. В крайна сметка ще го постигне сам. Сърцето му не е добре. Кардиологът му каза, че един напън на червата може да му докара смърт. Но не спира да пуши. Не намалява пиенето. Знаеш го какъв инат е. Не слуша никого.

— Не мога да повярвам, че не те е улеснил с коректността да напише завещание.

— Щастлива ли си?

Сам намери въпроса едновременно за странен и ненадеен.

— Някои дни са по-добри от други.

Чарли потропа леко с крак по земята.

— Понякога си мисля за теб, съвсем сама в онзи скапан тесен апартамент, и се натъжавам.

Сам не я уведоми, че скапаният апартамент се беше продал за три милиона и двеста хиляди. Вместо това си послужи с цитат.

— „Представи си ме как скърцам със зъби и дебна.“

— Фланъри О̀Конър. — Чарли винаги я беше бивало с цитатите. — Гама четеше „Навикът на съществуването“, нали така? Напълно я бях забравила.

Сам не беше. Още си спомняше ясно изненадата си, когато майка й взе от библиотеката сборника с есета. Гама беше презирала открито религиозния символизъм, с което изключваше повечето от английския канон.

— Татко казва, че преди да умре се е опитвала да бъде щастлива — отрони Чарли. — Може би, защото е знаела, че е болна.

Сам сведе очи към чая си. По време на аутопсията на Гама патологът беше установил, че белите й дробове са разядени от рак. Ако не я бяха убили, вероятно щеше да умре в рамките на година.

Закарая Кълпепър беше използвал това като част от защитата си, като че още няколко скъпоценни месеца с Гама не означаваха нищо.

— Тя ми поръча да се грижа за теб — каза Сам. — Онзи ден в банята. Звучеше толкова остро.

— Тя винаги звучеше остро.

— Е, ами… — Сам остави конеца на торбичката да увисне над ръба на чашата.

— Помня как ти се караше с нея — отбеляза Чарли. — Почти не разбирах какво си казвахте. — Задвижи дланите си в имитация на говорене. — Татко казваше, че сте като два магнита, постоянно се зареждате една друга.

— Магнитите не се зареждат; или се привличат, или се отблъскват, в зависимост от подравняването им спрямо тяхната полярност север/юг. Север към юг или юг към север се привличат, докато север към север и юг към юг се отблъскват — поясни. — Ако ги зареждаш, приемам, че е имал предвид с някакъв вид електрически ток, само усилваш полярността на магнитите.

— Иха, наистина доказа тезата си.

— Не се прави на умница.

— Не се прави на тъпачка.

Сам срещна погледа й. Двете се усмихнаха.

— „Фърмилаб“ работи върху протоколи от неутронна терапия за третиране на рак — произнесе Чарли.

Сам беше изненадана, че сестра й следи подобни неща.

— Разполагам с част от писанията й. Имам предвид статии. Бяха публикувани.

— Статии, които е писала тя?

— Много са стари. От шейсетте години. Успях да издиря препратките към работата й в бележки под линии, но не и оригиналните материали. Има два, които успях да сваля от международната база данни за модерна физика. — Отвори чантата си и измъкна дебел сноп листа, които беше принтирала сутринта на летище Тетърборо. — Не знам защо ги донесох — отрони Сам и това бяха най-искрените думи, изречени пред сестра й, откакто беше пристигнала. — Реших, че може да поискаш да ги имаш, при положение че… — Сам замълча. И на двете им беше известно, че всичко друго беше изгубено в огъня. Стари домашни видеоклипове. Антични училищни бележници. Лексикони. Бебешки зъбчета. Снимки от ваканции.

Беше оцеляла само една снимка на Гама, спонтанен кадър, на който тя стоеше насред полето. Беше погледнала над рамо, но не се взираше в камерата, а в някой застанал встрани. Виждаха се три четвърти от лицето й. Повдигната тъмна вежда. Устните й бяха леко разтворени. Фотографията се беше намирала на бюрото на Ръсти в кантората му в центъра, когато червената тухлена къща беше погълната от пламъците.

Чарли прочете заглавието на първата статия: Фото-трансмутативно обогатяване на междузвездна среда: изследвания върху наблюдения на мъглявината „Тарантула“. Изсумтя и прехвърли с палец до втората статия. „Доминантни р-процесни пътеки в обвивки на супернова“.

Сам осъзна грешката си.

— Сигурно не можеш да ги разбереш, но е хубаво да ги имаш.

— Много е хубаво. Благодаря ти. — Очите на Чарли шареха по хартията в опит да извлече някакъв смисъл. — Чувствам се глупава, когато осъзнавам колко умна беше тя.

До този момент Сам не си беше припомняла, че през цялото си детство се беше чувствала по същия начин. Може и да бяха магнити, но не притежаваха равни сили. Каквото и да знаеше Сам, Гама знаеше повече по въпроса.

— Ха. — Чарли се разсмя. Трябва да беше прочела особено засукана фраза.

На свой ред Сам също се засмя.

Това ли беше пропуснала през всички тези години? Тези спомени? Тези разкази? Тази непринуденост на Чарли, за която Сам си беше мислила, че е умряла заедно с Гама?

— Наистина приличаш на нея — заключи Чарли. Прегъна страниците и ги остави на пейката до нея. — Татко още държи онази снимка на бюрото си.

Снимката.

Сам винаги беше искала да притежава копие, но беше прекалено горда да предостави на Ръсти удоволствието да й направи услуга.

— Наистина ли си въобразява, че ще се изправя да защитавам някой, застрелял двама души? — попита.

— Да. Но пък Ръсти смята, че може да убеди всеки за всичко.

— Намираш ли, че трябва да се заема?

Чарли обмисли отговора си, преди да го даде.

— Сам, с която израснах, би ли го сторила? Може би, макар че сигурно не от привързаност към Ръсти. Би се гневила по същия начин, по който се гневя аз, ако нещо не е честно. И, предполагам, не е честно, защото в радиус от стотици километри няма друг адвокат, който да се отнесе към Кели Уилсън като към човешко същество вместо като към бреме. Но как би постъпила Сам, която си сега? — Повдигна рамене. — Истината е, че вече не те познавам. Както и ти не познаваш мен.

Сам се почувства жегната от думите й, макар да бяха самата истина.

— Това е честен отговор.

— Честно ли е, че те помолих да дойдеш?

Сам не беше привикнала да не разполага с готов отговор.

— Защо в действителност пожела да съм тук?

Чарли поклати глава. Не отговори незабавно. Задърпа конче, стърчащо от джинсите й. Изпусна продължително въздух, който просвири през счупения й нос.

— Снощи Мелиса ме попита дали искам да прибегне до крайни мерки — произнесе. — Което в общи линии означава „Да го оставя ли да умре? Да не го ли оставя да умре? Трябва да ми кажеш на мига“. Изпаднах в паника, но не от страх или нерешителност, а защото почувствах, че нямам правото да решавам сама. — Погледна към Сам. — Чувствах инфарктите като нещо, срещу което трябва да се боря. Наясно съм, че си го причини сам с пушенето и пиенето си, но беше ситуация, за която намирах, че включва някакъв вид вътрешна битка, нещо органично свързано с него, срещу което трябваше да му помогна да се бори.

Чувството беше познато на Сам покрай Антон.

— Мисля, че разбирам.

Скованата усмивка на Чарли издаваше недоверие.

— Предполагам, ако отново се опре до изключване, ще те залостя при него и ще те оставя да го довършиш с чантата.

Сам не се гордееше с този момент.

— Преди си повтарях, че единственият плюс при избухливия ми нрав е, че никога не съм удряла някого в гнева си.

— Само татко. Аз постоянно го правя. Той е в състояние да го понесе.

— Сериозна съм.

— Едва не удари мен. — Гласът на Чарли се извиси, знак, че натрапваше лековатост в нещо мрачно. Имаше предвид последния път, когато се бяха видели. Сам си спомняше ясно ужаса в очите на Бен, когато се изпречи помежду им.

— Съжалявам за това — промълви Сам. — Бях изгубила контрол. Ако беше останала, можеше и да те ударя. Не съм в състояние да заявя категорично, че не беше вероятност, и съжалявам.

— Знам, че съжаляваш. — Чарли не изрече думите с жестокост, което някак си ги направи по-болезнени.

— Вече не съм такава — заяви Сам. — Наясно съм, че е трудно за вярване, като се има предвид по-раншното ми поведение, но нещо в това да съм тук извиква жестокостта обратно у мен.

— Тогава е редно да се върнеш в Ню Йорк.

Сам разбираше, че сестра й има право, но засега, само за този момент, за този скъп отрязък от време с Чарли, не искаше да си тръгва.

Отпи от чая си. Водата беше изстинала. Изля го на тревата до пейката.

— Кажи ми защо беше в училището вчера сутринта, когато започна стрелбата.

Чарли стисна здраво устни.

— Оставаш или тръгваш?

— Никое от двете не би трябвало да окаже влияние на онова, което ще ми кажеш. Истината е истина.

— Няма страни. Само правилно и грешно.

— Много подредена логика.

— Така е.

— Ще ми кажеш ли за синините по лицето ти?

— Ще ти кажа ли? — Чарли постави въпроса като някакъв вид философско упражнение. Отново скръсти ръце. Насочи очи обратно нагоре към дърветата. Челюстта й беше напрегната. Сам забеляза, че мускулите на шията й се бяха изпънали като въжета. В този миг у сестра й се долавяше нещо така забележително тъжно, че на Сам й се прииска да седне до нея и да я държи в прегръдката си, докато не сподели какво не беше наред.

Най-вероятно Чарли щеше да я отблъсне.

Сам повтори въпроса си от по-рано.

— Какво правеше в училището вчера сутринта? — Чарли нямаше деца. Нямаше повод да се намира там, особено пък преди осем сутринта. — Чарли?

Чарли повдигна рамене едва доловимо.

— Повечето ми случаи са в съда за малолетни. Бях в прогимназията за препоръчително писмо от учител.

Това звучеше точно като нещо, което Чарли би предприела за клиент и все пак тонът й почти издаваше лъжа.

— Бяхме в неговата стая, когато чухме стрелбата — продължи Чарли. — След това чухме жена да крещи за помощ, така че аз изтичах да помогна.

— Коя беше жената?

— Госпожица Хелър, вярваш или не. По времето, когато стигнах там, тя вече беше до момиченцето. Гледахме я как умира. Луси Алегзандър. Аз държах ръката й. Беше студена. Не като стигнах, а когато умря. Знаеш колко бързо изстиват.

Сам знаеше.

— Така че… — Чарли пое въздух и го задържа за миг. — Хък отне оръжието на Кели. Револвер. Убеди я да му го даде.

Без особена причина Сам почувства косъмчетата на тила й да настръхват.

— Кой е Хък?

— Господин Хъкабий. Той беше учителят, когото бях отишла да видя. Заради клиент. Преподавал е на Кели…

— Мейсън Хъкабий?

— Не разбрах малкото му име. Защо?

Сам почувства цялото й тяло да се разтриса.

— Как изглежда?

Чарли поклати невярващо глава.

— Има ли значение?

— Приблизително с твоя ръст, пясъчнокестенява коса, малко по-възрастен от мен, израснал е в Пайквил? — По изражението на сестра й Сам разбра, че е права. — О, Чарли. Стой надалече от него. Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Сестрата на Мейсън беше Мери-Лин Хъкабий. Беше изнасилена от онзи тип… Как му беше името? — Сам се помъчи да си спомни. — Някой си Мичъл от Бридж Кап. Кевин Мичъл.

Чарли продължаваше да клати глава.

— Защо това е известно на всички, освен на мен?

— Изнасилил я и после тя се обеси в хамбара им, а татко го отърва.

Шокираното изражение на Чарли разкри внезапно осъзнаване.

— Той ми поръча да се обадя на татко. Хък, Мейсън, както там се казва. Когато Кели беше арестувана, полицаите се държаха… ами… като полицаи. Хък ми поръча да извикам татко да представлява Кели.

— Предполагам Мейсън Хъкабий е наясно какъв вид адвокат е Ръсти.

Чарли беше видимо разтърсена.

— Бях забравила за този случай. Сестра му учеше в колеж.

— Беше се прибрала за лятната ваканция. Отишла с приятели до Бридж Кап да гледат филм. Влязла в тоалетната и Кевин Мичъл я нападнал.

Чарли сведе поглед към дланите си.

— Видях снимки в досието на татко.

Сам също ги беше видяла.

— Мейсън разпозна ли те? Имам предвид, като го помоли за помощ с твоя малолетен нарушител?

— Не говорихме кой знае колко. — Отново леко повдигане на раменете. — Случи се много. И много бързо.

— Съжалявам, че ти се е наложило да видиш това. Малкото момиченце. След като госпожица Хелър е била там, сигурно са се върнали спомени.

Чарли остана втренчена в дланите си. Единият й палец потъркваше кокалчето на другия.

— Беше тежко.

— Радвам се, че имаш Бен, на когото да се облегнеш. — Сам я зачака да каже нещо на тема Бен, да обясни неловкия момент помежду им.

Чарли продължи да търка ставата на палеца си.

— Онова, дето го каза на татко за втората дупка в главата, беше смешно.

Сам се зае да изучава сестра си. Чарли беше царица да заобикаля темата.

— Обикновено не ми е присъщ грубият език, но това някак обобщи цялостното настроение.

— Звучиш толкова сходно с нея. Изглеждаш като нея. Дори стойката ти е нейната. — Тонът на Чарли омекна. — Като те видях в коридора, почувствах нещо странно в гърдите си. За част от секундата те взех за Гама.

— И на мен ми се случва понякога — призна Сам. — Зървам се в огледалото и… — Съществуваше причина да не се поглежда често в огледалото. — И сега съм на нейната възраст.

— О, да. Честит рожден ден.

— Благодаря.

Чарли все така не вдигаше очи. Продължаваше да кълчи пръстите си.

Възрастните им еквиваленти спокойно можеха да са две непознати, но съществуваха определени неща, които възрастта не можеше да заличи, колкото и коварна мощ да притежаваше. Полегатите рамене на Чарли. Мекотата в гласа й. Треперенето на устната й, когато се бореше с емоциите. Носът й беше счупен. Под очите й имаше синини. Предишната им непринуденост с Бен беше изместена от забележима дисхармония. Безспорно криеше нещо, може би много неща, но също така безспорно бе, че си имаше причини за това.

Вчера сутринта Чарли беше държала в ръце умиращо момиченце и преди да е настъпила полунощ, беше научила, че е възможно баща й да умре — не за пръв път и несъмнено не за последен път, — но този път, този конкретен път сред всички други, беше накарала Бен да напише имейл на Сам.

Чарли не беше повикала Сам тук, за да вземе решение, каквото веднъж преди тя беше вземала сама.

И Чарли не се беше обърнала директно към Сам, защото дори като дете винаги молеше за нещата, които искаше, а не от които се нуждаеше.

Сам насочи лице към слънцето. Затвори очи. Видя се да стои пред огледалото в банята на фермерската къща. Гама беше зад нея. Отраженията им ги гледаха от стъклената повърхност.

— Всеки път трябва да поставяш щафетата стабилно в ръката й, независимо къде се намира тя. Ти трябва да я намериш. Не да очакваш тя да намери теб.

— Сигурно е най-добре да вървиш — обади се Чарли.

Сам отвори очи.

— Едва ли искаш да си пропуснеш полета.

— Ти говори ли с онова момиче Уилсън? — попита Сам.

— Не. — Чарли се понадигна на мястото си. Обърса очи. — Хък твърди, че има когнитивни нарушения. Според Ръсти коефициентът й за интелигентност е около седемдесет и нещо. — Наклони се към Сам с лакти, облегнати на коленете. — Срещнах се с майката. И тя също не е от най-умните. Просто добри хора от провинцията, след като днес цитираме Фланъри О̀Конър. Ленор ги настани в хотел снощи. На задържаните не е позволено да имат посетители, докато не бъдат призовани пред съда. Сигурно се побъркват да я видят.

— Значи, най-малкото става дума за понижена вменяемост — заключи Сам. — Имам предвид защитата й.

Чарли повдигна едното си рамо.

— Честно казано, това е единствената стратегия при тези случаи на масова стрелба. Защо някой би го направил, ако не е луд?

— Къде я държат?

— Вероятно в градския арест в Пайквил.

Пайквил.

Почувства името като къс стъкло в гърдите си.

— Аз не мога да я представлявам на предварителното изслушване, защото съм свидетел. Не че татко има морални скрупули, но… — Чарли поклати глава. — Така или иначе, татко има в резерв един негов стар преподавател, Картър Грейл. Пенсионира се преди няколко години. На деветдесет е, алкохолик и мрази всички. Той може да поеме утре.

Сам се надигна с усилие от пейката.

— Аз ще го направя.

Чарли също стана.

— Не, няма.

Сам изрови картичката на Станислав от чантата си. Извади телефона си. Написа му: Чакай ме отпред.

— Сам, не можеш да се заемеш с това. — Чарли я последва като кученце. — Няма да те оставя да го направиш. Върви си у дома. Живей си живота. Бъди този по-малко жесток човек.

Сам изгледа сестра си.

— Шарлот, наистина ли мислиш, че съм се променила толкова много, та да позволявам на малката ми сестра да ми нарежда какво да правя?

Чарли изпъшка заради упоритостта й.

— Не слушай мен. Слушай инстинкта си. Не можеш да оставиш Ръсти да победи.

Станислав написа отговор: Пет минути.

— Не опира до Ръсти. — Сам метна чантата си на рамо. Хвана бастуна си.

— Какво правиш?

— Сакът ми с вещи за преспиване е в колата. — Сам беше планирала да отседне в „Четири сезона“ и на другия ден да намине през офиса им в Атланта, преди да отпътува за Ню Йорк. — Мога да накарам шофьора ми да ме откара до полицейското управление или да пътувам с теб. Изборът е твой.

— Какъв е смисълът в това? — Чарли я последва до портичката. — Сериозно питам. Защо би сторила нещо за този глупав мръсник?

— Ти го каза по-рано. Не е честно Кели Уилсън да няма никого на своя страна. — Сам отвори портичката. — Все така не ми допада, когато нещата не са честни.

— Сам, спри. Моля те.

Сам се обърна с лице към сестра си.

— Разбирам, че за теб е тежко — отрони Чарли. — Че да се върнеш тук е като да се давиш в плаващи пясъци.

— Не съм казвала подобно нещо.

— Не се налага. — Чарли отпусна длан върху ръката на Сам. — Никога нямаше да позволя на Бен да изпрати този имейл, ако знаех колко много ще ти повлияе.

— Заради няколкото завалени думи ли е? — Сам заби поглед във виещата се каменна пътека, водеща обратно към болницата. — Ако се бях вслушала в лекарите колко щели да бъдат ограничени жизнените ми функции, щях да умра в онова болнично легло.

— Не казвам, че не можеш да го направиш. Само питам редно ли е.

— Няма значение. Взех решение. — На Сам й хрумна само един начин да завърши този разговор. Хлопна портичката пред Чарли. — Последната дума е моя.