Карин Слотър
Добрата дъщеря (10)

8

Сам седеше на задната седалка в черния мерцедес, стягаше и отпускаше длан около телефона си, а шофьорът се включи към вътрешнощатска магистрала 575.

Две десетилетия на прогрес бяха нанесли своите щети върху ландшафта на Северна Джорджия. Нищо не беше оставено недокоснато. Търговски центрове бяха изникнали като плевели. Билбордове осейваха пейзажа. Бяха изчезнали дори островчетата с буйни диви цветя помежду. Средната част на магистралата беше заемана от широко двупосочно платно, отредено за бусчетата, превозващи работници от околността, които пътуваха до Атланта всеки ден да припечелят, а после се връщаха вечер и оплюваха безбожните либерали, нищо че те пълнеха джобовете им и субсидираха комуналните услуги, здравното обслужване, обядите и образованието на децата им.

— Може би ще отнеме още около час — обяви Станислав, шофьорът й, с неговия тежък хърватски акцент. — С това строителство… — Повдигна бавно рамене. — Кой да знае?

— Всичко е наред. — Сам беше устремила поглед навън през прозореца. Като беше в Атланта, винаги настояваше за Станислав. Той беше от малкото шофьори, които разбираха потребността й от тишина. Или може би приемаше, че тя е нервна пътничка. Нямаше начин да знае, че Сам беше така привикнала да се намира на задната седалка на черен седан, та рядко забелязваше пътя.

Сам така и никога не се научи да шофира както трябва. Като навърши петнайсет, Ръсти я изведе с комбито на Гама, но както му се случваше с всички свързани със семейството задължения, скоро я затрупа с извинения за работни ангажименти, покрай които уроците на Сам окончателно отпаднаха. Гама се помъчи да го замести, но тя пък беше крайно придирчив шофьор и откровено хаплива като пътник. В добавка и двете бяха кибритлии и при спор си служеха с крайно остър език, така че в крайна сметка се стигна до договорката Сам да се запише на шофьорски курсове, щом постъпи в гимназията.

Но после братята Кълпепър нахлуха в кухнята им.

Докато останалите момичета на възрастта на Сам се упражняваха, за да получат разрешително за обучаващ се шофьор, тя беше заета да възстановява координацията между пръстите на краката, стъпалата, глезените, прасците, коленете, бедрата и таза си с надеждата отново да проходи.

Не че подвижността беше единствената й пречка. Щетите, нанесени от Закарая Кълпепър на очите й, бяха, ако трябваше отново да си послужи с онази дума, предимно повърхностни. Остатъчната чувствителност към светлината беше лесно решим проблем. Разкъсаните й клепачи бяха зашити от пластичен хирург. Късите нащърбени нокти на Закарая бяха пробили склерата, но не хороидеата или оптичния нерв, нито ретината или роговицата.

Онова, което отне зрението й, беше хеморагичен инсулт вследствие на спукана по време на операцията вродена церебрална аневризма, което беше увредило част от влакната, предаващи визуална информация от очите на Сам към мозъка й. Способността й да вижда бе коригирана до 20/40, праг за шофиране в повечето щати, но периферното зрение на дясното й око бе паднало под двайсет градуса.

В юридически смисъл Сам беше смятана за сляпа.

За щастие, никога не беше изниквала необходимостта тя лично да кара кола. Използваше шофьор, за да я вози до летището и обратно. Ходеше пеша на работа, на пазар и по срещи и социални сбирки в непосредствено съседство. Ако имаше нужда да стигне до центъра, можеше да поръча такси или да помоли Елдрин да ангажира кола. Поначало не беше от онези нюйоркчани, които твърдяха, че обичат града, но в мига щом им се отвореше възможността да купят втори имот, нямаха търпение да хукнат към Хамптънс или Мартас Винярд. Сам и Антон никога не бяха обсъждали подобна възможност. Ако искаха да се намират до открита водна площ, можеха да отидат до Палиоксори или Корчула, а не да се ограничават до отшелническия еквивалент на манхатънска плажна ваканция в стил Дисни.

Телефонът на Сам завибрира. Не беше осъзнала колко здраво го стиска, докато не забеляза петната пот по очертанията на екрана.

След като Сам му написа имейл предишната вечер, Бен периодически осъвременяваше известната информация. Първо Ръсти беше в операция, след това беше излязъл от операцията и се намираше в интензивното отделение, после го вкараха обратно в операционната заради пропуснат кръвоизлив, и след това го върнаха отново в интензивното.

Най-новото беше същото като прочетеното от Сам точно преди излитането на самолета.

Няма промяна.

Сам погледна часа. Бен беше проследил статуса на полета посредством номера, предоставен му от нея. Имейлът му пристигна десет минути след планираното кацане. Нямаше представа, че Сам го беше излъгала за номера на полета, както и за самия полет. „Стехлик, Елтън, Малори и Сандърс“ разполагаха с фирмен самолет, който беше наличен за съдружниците според тяхното старшинство. Името на Сам още не стоеше на металната табелка срещу асансьорите, но договорите бяха подписани, включването й беше оповестено и самолетът беше подготвен в мига, щом поръча на Елдрин да направи заявката.

Но Сам не потегли вечерта.

Провери номера на някой ранен полет на „Делта“, който да прати на Бен. Опакова малко багаж. Написа имейл на гледача на котарака. После седна до барплота, заслушана в похъркването на Фоско на стола до нейния и заплака.

От какво се отказваше, за да се върне в Пайквил?

Обеща на Гама никога да не го прави.

Макар че ако Гама беше жива, ако още обитаваше занемарената фермерска къща, Сам със сигурност би гостувала за Коледа, може би дори за някоя и друга ваканция помежду. Гама щеше да бъде докарвана на вечеря в Атланта, когато Сам имаше работа в града. Сам би завела майка си в Бразилия или Нова Зеландия или където Гама пожелаеше да отиде. Разривът с Чарли не би се случил. Сам щеше да е пълноценна сестра, снаха и може би леля.

Отношенията й с Ръсти сигурно щяха да са същите, ако не и по-лоши, защото би се налагало да го вижда, но пък Ръсти душа даваше за пререкания, а може би и Сам би била такава в онзи друг живот, който би водила, ако не беше простреляна в главата.

Сам щеше да е физически здрава.

Можеше да тича всяка сутрин, вместо вяло да покрива дължини в басейна. Щеше да ходи, без да изпитва болка. Да вдига ръката си във въздуха, без да се чуди колко високо ще стигне този ден. Щеше да се доверява на устата си ясно да изрази думите в главата й. Можеше да шофира сама през щата. Да се радва на свободата от осъзнаването, че тялото й, умът й, мозъкът й са непокътнати.

Сам преглътна мъката, заседнала в гърлото й. Не се беше поддавала на тези сценарии в стил ами ако, откакто си тръгна от центъра „Шепърд“. Позволеше ли си лукса на тъгата сега, щеше да се парализира.

Сведе очи към телефона си и се върна на първия имейл от Бен.

Чарли има нужда от теб.

Беше нацелил едничката фраза, която би накарала Сам да реагира.

Но не бързо. Не и без сериозно двоумене.

След като снощи най-накрая прочете имейла, Сам изпадна в колебание. Кръстосва из апартамента и кракът й изнемощя дотолкова, че започна да куца. Взе си горещ душ. Запари си чай, опита се да изпълни разтяганията си, пробва се да медитира, но чоплещото я любопитство надмогна опитите й за протакане.

Преди Чарли никога не беше имала нужда от Сам.

Вместо да зададе на Бен очевидния въпрос — Защо? Какво не е наред? — Сам включи на новините. Беше изтекъл половин час, преди MSNBC да съобщи за нападението. Имаха да предложат изключително ограничена информация. Ръсти бил открит от съсед. Лежал проснат на алеята. Пощата била разпиляна по земята. Съседът повикал полиция. Полицаите повикали линейка. От линейката повикали хеликоптер и сега Сам се връщаше на мястото, където беше обещала на майка си, че няма да стъпи.

Сам си напомни, че формално погледнато нямаше да се намира в Пайквил. Окръжната болница на Дикърсън беше на трийсет минути разстояние, в град на име Бридж Гап. Когато Сам беше тийнейджърка, Бридж Гап беше големият град, място, което посещаваш, ако гаджето ти има кола и родителите ти си падат отстъпчиви.

Може би като по-млада Чарли беше ходила в Бридж Гап с някое момче или група приятели. Ръсти определено беше от отстъпчивите; открай време Гама беше по дисциплината в тяхното семейство. На Сам й беше ясно, че без баланса от страна на Гама Чарли беше останала без контрол. Беше имало няколко среднощни обаждания от Джордийския университет в Атенс, където следваше Чарли. Нуждаеше се от пари за храна, за наем, за здравната клиника и веднъж за бременност, която се оказа фалшива тревога.

— Ще ми помогнеш ли, или не? — питаше настоятелно Чарли, а агресивният й тон пресичаше още неизречените критики от страна на Сам.

Ако се съдеше по Бен, Чарли явно се беше вкарала в пътя. Не опираше толкова до промяна, колкото до връщане към старата Чарли. Сестра й не беше бунтарка по природа. Беше едно от онези популярни момичета с лек нрав, от типа канени навсякъде, които без усилие се смесват с тълпата. Притежаваше вродена приветливост, каквато винаги беше липсвала на Сам, дори преди злополуката.

Какъв ли беше животът на Чарли сега?

Сам дори не знаеше дали сестра й има деца. Предполагаше, че да. Чарли винаги беше обичала бебета. Беше гледала децата на половината съседи, преди червената тухлена къща да изгори. Вечно се грижеше за някое улично животинче, оставяше орехи за катеричките, конструираше хранилки за птички на сбирки на момичетата скаути и веднъж дори скова сандък за зайчарник в задния им двор, макар че за нейно огромно разочарование зайците предпочитаха изоставената кучешка колиба на съседите.

Как ли изглеждаше Чарли сега? Дали косата й беше побеляла като тази на Сам? Дали още беше слаба и мускулеста заради постоянна подвижност в живота й? Щеше ли изобщо Сам да разпознае собствената си сестра, ако я видеше?

Когато я видеше.

Покрай прозореца прелетя надпис, пожелаващ добре дошли в окръг Дикърсън.

Трябваше да поръча на Станислав да кара по-бавно.

Сам извика с палец браузъра на екрана на телефона си. Зареди основната страница на MSNBC и откри актуализирана информация за Ръсти. Контролирано състояние. Дори след цял живот ходене по болници Сам пак нямаше представа точно какво означава това. По-добро от критично? По-лошо от стабилно?

В края на живота на Антон, когато той най-накрая беше хоспитализиран, не беше имало актуализации на състоянието му, само схващането, че днес има облекчение, а на следващия ден изпитва дискомфорт, а също и безмълвното разбиране от страна на всички им, че нямаше утре.

Сам отвори „Хъфингтън Поуст“ да провери дали те разполагаха с повече подробности. Дъхът й пресекна изненадано, като видя скорошна фотография на Ръсти.

По неизвестни причини всеки път, като слушаше гласова поща от баща си, Сам извикваше в главата си образа на Бърл Айвс от рекламите за чай „Лузиан“: як и закръглен мъж с бяла шапка и бял костюм, черна тясна като каиш вратовръзка, прихваната от крещящ сребърен медальон.

Баща й не беше нищо такова. Нито преди и със сигурност не сега.

Гъстата черна коса на Ръсти беше почти бяла. Лицето му приличаше на говежда пастърма ако не по цвят, то по текстура. Все така беше слаб като някой, най-накрая успял да намери пътя навън от джунглата. Бузите му бяха хлътнали. Очите — дълбоко разположени. Снимките не бяха в услуга на Ръсти. На живо той постоянно беше в движение, непрестанно шаваше, правеше жестове като Великия Оз, така че човек не забелязваше немощния старец зад завесата.

Сам се почуди дали още беше с Ленор. Дори като тийнейджърка Сам разбираше защо Гама изпитваше такава ненавист към жената, с която Ръсти прекарваше по-голяма част от времето си. Дали се беше поддал на клишето и се беше оженил за секретарката си след подобаващ период на траур? Ленор беше млада жена по времето на убийството на Гама. Дали в болницата не чакаше неин брат или сестра?

Сам пусна телефона си обратно в чантата.

— Добре — обади се Станислав. — Според сателитния навигатор остават около километър и половина. — Посочи към айпада си. — Казахте, че след два часа се връщаме, нали?

— Приблизително — отвърна Сам. — Може би по-малко.

— Ще отида да хапна в някой ресторант. Храната в болничната закусвалня не я бива. — Подаде й визитна картичка. — Напишете ми съобщение. След пет минути ще съм пред главния вход.

Сам устоя на изкушението да му нареди да остане в колата със запален двигател и колела, насочени обратно към Атланта, и вместо това отговори:

— Добре.

Станислав включи мигача. Плъзна опакото на дланта си по волана и осъществи широк завой по алеята към болницата.

Сам почувства стомахът й да се свива на топка.

Окръжната болница на Дикърсън беше много по-голяма, отколкото я помнеше, или може би през изминалите трийсет години бяха правени пристройки. Семейство Куин бяха посещавали спешното отделение само веднъж, преди Кълпепър да влязат в живота им. Чарли беше паднала от дърво и си беше счупила ръката. Беше се случило по причини напълно типични за Чарли; опитваше се да спаси котка. Сам помнеше как Гама надвикваше с лекциите си стенанията на Чарли, докато пътуваха към болницата — не на тема идиотщината в това да спасяваш създание, всеки нерв и сухожилие, в чието тяло му даваха способността да слезе само от дървото, а на тема анатомична структура.

Костта от рамото до лакътя е хумерус. При лакътя той се свързва с две кости — радиалната и улната.

Нищо в тази информация не спомогна писъците да намалеят. Поне този път Сам не можеше да обвини Чарли, че преиграва. Счупената й раменна кост — или хумерус, както я наричаше Гама, — стърчеше като перка на акула от разкъсаната плът на Чарли.

Станислав спря мерцедеса под широката бетонена козирка пред главния вход на болницата. Той беше едър мъж. Колата се разлюля, докато измъкваше тялото си иззад волана. Заобиколи колата и отвори вратата на Сам. Наложи й се да повдигне високо десния си крак, за да слезе. Днес използваше бастуна си, защото нямаше да се среща с някой, който не беше наясно за случилото се с нея.

— Напишете ми съобщение и съм тук до пет минути — напомни Станислав и се качи обратно в колата.

Сам го проследи с поглед как се отдалечава, а гърлото й беше някак странно сковано. Наложи й се да си напомни, че разполагаше с номера му, че можеше да му звънне, ако пожелае, че имаше в наличност кредитна карта без лимит, самолет на нейно разпореждане, възможността да си тръгне, когато пожелае.

Независимо от всичко, с отдалечаването на колата тя се почувства, все едно около нея се затяга усмирителна риза.

Сам се обърна. Огледа болницата. Репортерите седяха на пейка до вратата, картите им за акредитация висяха на шнурове на шиите им, а фотоапаратите лежаха в краката. Погледнаха към Сам и после забиха очи обратно в телефоните си, а тя влезе в сградата.

Озърна се за Бен, до голяма степен сигурна, че може и да я чака. Зърна единствено пациенти и посетители, които се шляеха безцелно из фоайето. Имаше гише за информация, но разноцветните стрелки по пода бяха достатъчно ясни за Сам. Последва зелената линия до асансьорите. Прокара пръст по указателя, докато не стигна до думите „Интензивно отделение — възрастни“.

Сам се придвижи нагоре сама. Струваше й се, че е прекарала по-голямата част от живота си да се вози нагоре и надолу в асансьори, докато останалите използваха стълбите. Интеркомът издаваше звук при отминаването на всяка врата. Кабината беше чиста, но се долавяше бегъл мирис на повръщано.

Остана втренчена право напред, като си наложи да не брои етажите. Вътрешността на вратите беше матирана, за да не се набиват на очи отпечатъците от пръсти, но тя все пак успяваше да различи разливащите се очертания на самотната си фигура с резервирано присъствие: пъргави сини очи, къса бяла коса, кожа, бледа като пощенски плик, и остър език, предразположен да нанася миниатюрни болезнени прорези на неудобни места. Въпреки деформацията Сам пак беше способна да съзре тънката линия на собствените си стиснати неодобрително устни.

Вратите се отвориха.

На пода имаше черна линия, много сходна с линията на дъното на басейна, която водеше към затворените врати на интензивното отделение.

Към Ръсти.

Към сестра й.

Към мъжа на сестра й.

Към неизвестното.

Краката й бяха жилени от хиляди стършели, докато Сам изминаваше дългия безлюден коридор. Звукът от подметките й върху болничните плочки кънтеше в ритъм с бавните удари на сърцето й. Потта беше залепила косата й за тила. Чувстваше се, сякаш деликатните костици в китките и глезените й са на път да се прекършат.

Погълната от болката, Сам продължи да крачи, като се давеше от въздуха с мирис на антисептици.

Автоматичните врати се отвориха още преди да ги е достигнала.

Една жена блокираше пътя. Висока, атлетична, с дълга тъмна коса и светлосини очи. Носът й явно беше счупен неотдавна. Под очите й имаше синини.

Сам си наложи да се движи по-бързо. Сухожилията в крака й виеха на ултразвук заради болката. Стършелите се прехвърлиха в гърдите й. Дръжката на бастуна беше станала хлъзгава в ръката й.

Почувства се толкова нервна. Защо беше нервна?

— Приличаш на мама — заговори Чарли.

— Така ли? — Гласът на Сам завибрира в гърдите й.

— Само дето нейната коса беше черна.

— Защото посещаваше фризьорския салон. — Сам прекара пръсти през косата си. Върховете им се натъкнаха на набраздяването на мястото, където беше проникнал куршумът. — Съществува изследване в Южна Америка, проведено от Лондонския университет, което е изолирало гена, причиняващ побеляване. lRF4 — добави.

— Страхотно — отбеляза Чарли. Беше скръстила ръце. Дали беше редно да се прегърнат? Или да си стиснат ръцете? Или щяха да стоят втренчени една в друга, докато кракът на Сам изпаднеше изпод нея?

— Какво е станало с лицето ти? — поинтересува се Сам.

— Какво наистина?

Сам зачака Чарли да признае за наличието на синините около очите й и отеклия нос, но както обичайно, сестра й не даваше вид да е склонна на обяснения.

— Сам? — Бен прогони неловкия момент. Разпери ръце и я прегърна здраво, както не я беше прегръщал никой след смъртта на Антон.

Усети очите й да се наливат със сълзи. Забеляза, че Чарли я гледаше, и отклони поглед.

— Състоянието на Ръсти е стабилно — обяви Чарли. — Беше на ръба и отвъд него цялата сутрин, но мислят, че скоро ще се събуди.

Бен задържа ръката си на гърба на Сам.

— Изглеждаш все същата — увери я.

— Благодаря — промърмори с неудобство Сам.

— Шерифът трябва да се появи в някакъв момент — добави Чарли. — Кийт Койн. Помниш ли го този никаквец?

Сам го помнеше.

— Излязоха с някакво нелепо изявление как използват всичките си ресурси да заловят онзи, който е намушкал Ръсти, но не чакай със затаен дъх. — Продължаваше да държи ръцете си плътно скръстени пред гърдите. Същата дръпната и наперена Чарли. — Не бих се изненадала, ако е бил някой от заместниците.

— Защитник е на онова момиче — вметна Сам. — Стрелялата в училището.

— Кели Уилсън — поясни Чарли. — Ще ти спестя дългата и досадна история.

Сам се учуди заради избора й на прилагателни. Двама души бяха убити. Ръсти беше намушкан. Не й се струваше, че съществува аспект от случилото се, който да е прекалено дълъг и по никакъв начин досаден, но Сам си напомни, че не беше дошла да научава подробности.

Беше тук заради имейла.

— Ще ни дадеш ли миг? — обърна се Сам към Бен.

— Разбира се. — Ръката на Бен се задържа още за кратко зад гърба й и Сам осъзна, че жестът се дължеше на недъга й, а не на кой знае каква привързаност.

Сам се напрегна.

— Добре съм, благодаря.

— Знам. — Бен я потърка по гърба. — Трябва да отивам на работа. Наблизо съм, ако се нуждаеш от нещо.

Чарли посегна към ръката му, но Бен вече се беше обърнал да си върви.

Автоматичните врати се затвориха рязко зад гърба му. През прозорците Сам остана загледана в леката му походка. Изчака го да завие зад ъгъла. Закачи бастуна на ръката си. Направи знак на Чарли да продължат по коридора към реда пластмасови столове.

Чарли тръгна първа, набиваше стъпала в пода с присъщата й физическа увереност. Крачките на Сам бяха по-сдържани. Без бастуна имаше усещането, че пристъпва по наклонения под на увеселителна зала. Все пак се добра до стола. Опря длан в седалката и бавно се снижи.

— Какъв Ръсти даде повод?

Сам затвори очи, когато разбърканите думи стигнаха до ушите й.

— Имам предвид… — подхвана.

— Мислят, че е, защото реши да представлява Кели Уилсън — прекъсна я Чарли. — Има хора в града, които не са доволни от това. Можем да изключим Джудит Хелър. Беше тук цялата нощ. Омъжи се за господин Пинкман преди двайсет и пет години. Странно, нали?

Сам си имаше доверие единствено колкото да кимне.

— Това оставя семейство Алегзандър. — Чарли потропа тихо с крак по пода. Сам беше забравила, че сестра й не я свърташе на едно място също като Ръсти. — Нямат връзка с Питър. Помниш Питър от гимназията, нали?

Сам кимна отново, като се постара да не порицава Чарли, задето се поддаваше на стария си навик да завършва всяко изречение с думата „нали“, все едно искаше да премахне лингвистичното бреме и на Сам да не се налага да участва с друго, освен с кимване или поклащане на главата.

— Питър се премести в Атланта — добави Чарли. — Но преди няколко години го блъснала кола. Прочетох го на страницата във Фейсбук на друг човек. Тъжно, нали?

Сам кимна за трети път и почувства неочаквано бодване в гърдите заради новината.

— Татко работеше и върху друг случай — продължи Чарли. — Не съм сигурна кого засяга, но се задържаше на работа по-късно от обичайното. Ленор не иска да ми каже. Той вбесява до крайност и нея като всички останали, но тя все пак пази тайните му.

Веждите на Сам подскочиха на челото й.

— Да, нали? Как така работи с него от толкова дълго, без да го е умъртвила? — Засмя се рязко. — В случай че се чудиш, била си е у дома, когато татко е бил нападнат.

— Къде? — попита Сам. Имаше предвид къде е у дома за Ленор, но Чарли изтълкува въпроса различно.

— Господин Томас, мъжът, който живее в другия край на улицата, е открил татко в края на алеята му. Видимо не е имало много кръв, като се изключи разреза на крака му и малко по ризата. Кървил е предимно вътрешно. Предполагам, така стоят нещата с този тип рани. — Посочи корема си. — Тук, тук и тук. Точно както те порят в затвора — паф-паф-паф — и именно заради това мисля, че може да е свързано с другия му случай. Татко си има неговите начини да вбесява осъждани.

— Не думай — отбеляза Сам в знак на брутално, но основателно единодушие.

— Може би ти ще успееш да измъкнеш някаква информация от нея? — Чарли се надигна, щом вратите се отвориха. Явно беше зърнала Ленор през прозорците.

Сам също я видя. Почувства ченето й да увисва.

— Саманта — произнесе Ленор с дрезгавия си глас, така познат на Сам от детството й, както звънът на телефона в кухнята, когато се обаждаше да обяви, че Ръсти ще закъснее. — Сигурна съм, че баща ти ще оцени присъствието ти тук. Добре ли мина полетът?

Отговорите на Сам отново се бяха свели до кимване, този път заради шока.

— Приемам, че вие двете си говорите, все едно не се е случило нищо и всичко си е наред — заяви Ленор, но не изчака за отговор. — Ще отида да проверя как е баща ви.

Стисна рамото на Чарли, преди да продължи по коридора. Сам наблюдаваше как Ленор тикна под мишницата си тъмносинята чантичка, докато приближаваше поста на сестрите. Носеше тъмносини обувки на ток и същия цвят пола, чийто ръб стигаше твърде високо над коляното.

— Не знаеше, нали? — обади се Чарли.

— Че тя е… — На Сам й убягваха точните думи. — Че… Имам предвид, че тя е…

Чарли беше долепила длан до устата си. Тресеше се от смях.

— Не е смешно — отсече Сам.

Покрай дланта на Чарли засвистя блокираният въздух.

— Престани. Държиш се неуважително.

— Само към теб — изтъкна Чарли.

— Не мога да повярвам… — Сам не беше в състояние да завърши мисълта си.

— Винаги си била прекалено умна, та да осъзнаеш колко си глупава. — Чарли не можеше да спре да се усмихва. — Наистина ли така и не си загряла, че Ленор е транссексуална?

Сам прибегна до поклащане на главата. Животът й в Пайквил беше защитен, но половата идентичност на Ленор изглеждаше очебийна. Как така Сам беше пропуснала факта, че Ленор е родена като мъж? Ръстът й беше най-малко метър и осемдесет. Гласът й беше по-плътен от този на Ръсти.

— Ленърд — поясни Чарли. — Бил е най-добрият приятел на татко от колежа.

— Гама я мразеше. — Сам се обърна към Чарли обезпокоена. — Мама да не е била трансфоб?

— Не. Поне аз не мисля така. Първо се е срещала с Лени. Почти са стигнали до сватба. Според мен е била бясна заради… — Гласът на Чарли заглъхна, защото празнините бяха лесни за запълване. — Гама открила, че Ленърд облича някои от дрехите й — добави. — Не е казвала кои, но първото хрумнало ми, като отвори дума, беше бельото. Имам предвид Ленор. Гама никога не го е обсъждала с мен. Наистина ли не го знаеше?

За пореден път Сам единствено успя да поклати глава.

— Мислех, че Гама ги подозира в любовна връзка.

— Не бих го пожелала на никого — отвърна Чарли. — Имам предвид Ръсти. Не бих пожелала…

— Момичета? — Токчетата на Ленор чаткаха по плочките, докато тя крачеше обратно към тях. — Свести се. Като за Ръсти де. Казаха не повече от двама посетители наведнъж.

Чарли бързо се надигна. Подаде ръка на Сам.

Сам се подпря тежко на бастуна си и се избута до изправено положение. Нямаше да остави тези хора да се отнасят към нея като към инвалид.

— След един час ще имат визитация — поясни Ленор. — Помниш ли Мелиса Ла Марш от класа на господин Пендълтън?

— Да — потвърди Сам, макар да нямаше представа защо Ленор си спомня името на една от приятелките й и на преподавател от гимназията.

— Сега е доктор Ла Марш. Снощи оперира Ръсти.

Сам се замисли за Мелиса и как плачеше всеки път, щом не получеше отлична бележка на тест. Може би точно това беше човекът, който да искаш да оперира баща ти.

Баща.

Не беше прикрепяла тази дума към Ръсти от години.

— Ти върви първа — обърна се Чарли към Ленор. Нетърпението й да види Ръсти видимо се беше разсеяло. Спря пред редица големи прозорци. — Ние със Сам ще влезем после.

Ленор ги остави в мълчание.

В началото Чарли позволи на тишината да се задържи. Отиде до прозорците. Загледа се в паркинга долу.

— Сега е твоят шанс.

В смисъл да си тръгне. Преди Ръсти да я е видял. Преди Сам отново да бъдеше погълната от неговия свят.

— Наистина ли имаше нужда аз да съм тук? — попита Сам. — Или беше Бен?

— Аз бях, а Бен беше достатъчно добър да предаде, защото аз не можех, не успявах да се накарам, но мислех, че татко ще умре. — Опря чело в стъклото. — Преди две години претърпя инфаркт. Онзи отпреди това беше лек, но след последния имаше нужда от операция за байпас и се явиха усложнения.

Сам не каза нищо. Бяха я оставили на тъмно по отношение на здравословното състояние на Ръсти. Той никога не пропусна обаждане и за нея, доколкото беше наясно, през всички тези години той си оставаше съвсем здрав.

— Наложи се да вземам решения — промълви Чарли. — На някакъв етап не беше способен да диша сам и аз трябваше да реша дали да го включат на животоподдържаща апаратура.

— Няма ли оставени указания? — поинтересува се Сам. Декларацията, забраняваща реанимиране, която посочваше дали даден човек иска да умре от естествена смърт, или да бъде включен на апарат, често беше оформяна успоредно със завещанието му.

Сам съзря проблема, преди Чарли да е успяла да отговори.

— Ръсти няма завещание.

— Не, няма. — Чарли се обърна с гръб към прозореца. — Очевидно съм взела вярното решение. Имам предвид, че сега е очевидно, защото оживя и беше добре, но този път, когато Мелиса излезе и обясни, че срещат трудности да овладеят кървенето, че сърдечната му дейност е непостоянна, че може да се наложи да взема решение дали да предприемат животоспасяващи…

— Искаше да съм тук, та да го убия.

Чарли придоби стреснато изражение, но не заради прямотата на Сам. Беше заради тона й, заради намека за гняв, надничащ иззад думите.

— Ако се каниш да се разфучиш, най-добре да излезем навън — заяви на Сам.

— Та репортерите да могат да ни чуят?

— Сам. — Чарли изглеждаше тревожна, все едно наблюдаваше часовника на ядрена бойна глава. — Да излезем навън.

Сам стисна дланите си в юмруци. Усещаше да я изпълва отдавна забравена тъмнина. Пое голяма глътка въздух, после още една, и още една, докато мракът не се сведе обратно до стегната буца в гърдите й.

— Нямаш представа, Шарлот, колко грешиш по отношение на склонността и способността ми да сложа край на нечий живот.

Сам се подпря на бастуна и пое към поста на сестрите. Хвърли поглед към бялото табло зад празното бюро и набеляза стаята на Ръсти. Вдигна ръка да почука на вратата, но Ленор я отвори, преди кокалчетата й да са докоснали дървото.

— Уведомих го, че си тук — заяви й Ленор. — Не искаме да получи инфаркт.

— Искаш да кажеш още един инфаркт — вметна Сам. Не даде време на Ленор да реагира.

Вместо това влезе в болничната стая на баща си.

Въздухът й се струваше прекалено разреден.

Светлините бяха прекалено ярки.

Примигна заради главоболието, зараждащо се в задната част на очните й ябълки.

Стаята на Ръсти в интензивното отделение представляваше познат, макар и по-икономичен вариант на апартамента в частната болница, където беше починал Антон. Нямаше дървена ламперия, мек диван, телевизор с плосък екран или бюро, на което Сам да може да работи, но апаратурата беше същата: бипкащият апарат, контролиращ сърцето, съскащите машини, осигуряващи кислород, стържещият звук, издаван от маншета за кръвното налягане, когато се стягаше около ръката на Ръсти.

Той изглеждаше много сходно със снимката си, но по лицето му липсваше всякакъв цвят. Фотоапаратът никога не беше успявал да улови дяволитото проблясване в очите му, трапчинките на еластичните му бузи.

— Сами-Сам! — ревна той и пресече думите си с кашлица. — Ела тук, момиче. Нека те погледна отблизо.

Сам не се премести по-близо. Почувства, че сбърчва нос. Той вонеше на цигари и „Олд Спайс“, две миризми запазили блажено отсъствие в ежедневието й.

— Проклет да съм, ако не приличаш досущ на майка си. — Той се изсмя доволно. — На какво дължи това удоволствие старото ти татенце?

Изведнъж Чарли изникна вдясно от Сам. Знаеше, че това е сляпата й страна. Нямаше как да прецени колко дълго беше стояла там.

— Тате, мислехме, че ще умреш — обади се тя.

— Оставам вечното разочарование за жените в живота ми. — Ръсти се почеса по брадичката. Кракът му потупваше в беззвучен ритъм под завивката. — Радвам се да установя, че не са били разменяни нови стрели.

— Не и доколкото можеш да видиш. — Чарли заобиколи от другата страна на леглото му. Беше скръстила ръце. Не пое дланта му. — Добре ли си?

— Ами. — Ръсти даде вид, че разсъждава над въпроса. — Бях прободен. Или според жаргона на улицата наръган.

— По най-безмилостния начин.

— Три пъти в корема и веднъж в крака.

— Не думай.

Сам се изключи за закачките им. Открай време си падаше невъодушевен зрител на шоуто на Чарли и Ръсти. Баща й, от друга страна, явно го поемаше добре. Беше ясно, че е крайно удовлетворен от Чарли, очите му буквално светнаха, щом тя го въвлече в диалог.

Сам погледна часовника си. Не можеше да повярва, че бяха изминали едва шестнайсет минути, откакто слезе от колата. Повиши глас, за да надвика глъчката, и попита:

— Ръсти, какво се случи?

— Нима се е случило нещо? — Той сведе очи към корема си. Хирургически дренажи висяха от двете страни на торса му. Върна поглед към Сам в престорен шок. — О, аз съм убит.

По изключение Чарли не се върза на щуротиите му.

— Тате, полетът на Сам е днес следобед.

Сам беше стъписана от напомнянето. Някак си за миг си беше позволила да забрави, че можеше да си тръгне.

— Хайде, тате — подкани Чарли. — Кажи ни какво стана.

— Добре, добре. — Ръсти изпъшка глухо, докато се мъчеше да се надигне. Сам осъзна, че това беше първият признак от страна на баща й, че е бил наранен.

— Ами… — Закашля се и от гръдния му кош се разнесе влажно хриптене. Изкриви лице заради усилието, пак закашля, направи нова гримаса и изчака да се увери, че пристъпът е преминал.

Когато най-накрая беше в състояние, насочи думите си към Чарли, най-възприемчивата му публика.

— След като ме остави в къщата, хапнах нещо, може би пийнах малко и осъзнах, че не съм проверил пощата.

Сам не можеше да си спомни последния път, когато беше получавала поща в дома си. Струваше й се като някакъв ритуал от друга епоха.

— Обух си обувките за ходене и излязох навън — продължи Ръсти. — Снощи беше чудна вечер. Разкъсана облачност, шансове за дъжд днес сутринта. О… — Явно си спомни, че сутринта беше отминала. — Валя ли сутринта?

— Да. — Чарли изпълни въртеливо движение с ръката си, за да му даде да разбере, че трябваше да забърза малко. — Видя ли кой беше?

Ръсти пак се закашля.

— Това е сложен въпрос със също толкова сложен отговор.

Чарли чакаше. И двете чакаха.

— Добре, отидох до пощенската кутия да проверя за поща — избъбри Ръсти. — Прекрасна вечер. Луната се беше издигнала високо в небето. Алеята изпускаше топлината, събрана от слънцето. Представяте си картинката, нали?

Сам се усети да кима успоредно с Чарли, все едно не бяха минали трийсет години и те бяха малки момичета, заслушани в разказите на баща си.

Той видимо се наслаждаваше на вниманието. По бузите му се върна мъничко цвят.

— Появих се иззад завоя и чух нещо някъде над мен, така че погледнах за птица. Помниш ли, че ти споменах за ястреба, Шарлот?

Шарлот кимна.

— Реших, че пак си е хванал катеричка, но после… Та-даа! — Той плесна с длани. — Почувствах болка в крака си.

Сам почувства бузите й да пламват. Също като Чарли и тя беше подскочила при пляскането.

— Погледнах надолу и ми се наложи да се извъртя, та да разбера какво не е наред. Именно тогава го забелязах. От задната част на бедрото ми стърчеше голям ловен нож.

Сам притисна длан към устата си.

— Та, тръшнах се аз на земята също като камък във вода — продължи Ръсти. — Защото боли, когато в бедрото ти е забит нож. В следващия миг забелязах да приближава мъж. Започна да ме рита. Риташе ли, риташе — по ръката, ребрата, главата. Пощата се пръсна навсякъде, но аз се мъчех да се изправя все така с нож в крака. Онзи тип ме ритна един последен път по главата, а аз стиснах крака му с две ръце и го фраснах в най-милото му.

Сам усети сърцето й да блъска в гърлото. Беше й известно какво е да се бориш за живота си.

— После се боричкахме още известно време, той подскачаше, защото го държах за единия крак, а аз се мъчех да се изправя. Той обаче явно си спомни за ножа в бедрото ми. Сграбчи го, просто го изтръгна навън, и започна да ме ръга в корема. — Ръсти демонстрира движенията с ръка. — Това ни изтощи. И двамата бяхме гроги. Аз запълзях, като си притисках карантиите с ръка. Той стърчеше там. Почудих се дали ще успея да се добера до къщата и да извикам полиция, когато го видях да вади огнестрелно оръжие.

— Оръжие ли? — ахна Сам. Нима също така е бил прострелян?

— Пистолет — потвърди Ръсти. — Един от онези чуждестранни модели.

— По дяволите, татко — промърмори Чарли. — Да не би после да стовари върху главата ти транспортен контейнер?

— Ами…

— Така завършва „Смъртоносно оръжие 2“. Каза ми, че си го гледал онази вечер.

— Така ли? — Ръсти си придаде невинен вид, което означаваше, че далеч не беше невинен.

И че Сам беше идиотка.

— Ти, гадино. — Чарли опря ръка на кръста си. — Какво се случи в действителност?

Сам усети, че устните й се раздвижват, но не можеше да заговори.

— Бях намушкан — отрони Ръсти. — Беше тъмно. Не го видях. — Повдигна рамене. — Простете на човечеца, че се опитва да се възползва от оскъдното внимание на двете му взискателни дъщери.

— Всичко това е било лъжа? — Сам сграбчи чантата си с две ръце. — Преразказ на някакъв тъп филм? — Преди да се усети какво върши, Сам запрати чантата си към главата на баща си. — Ти, гадино — просъска като ехо на изреченото от Чарли. — Защо го правиш? Гадина — повтори и го удари отново.

Ръсти потрепна. Ръката му се стрелна към корема.

— Няма логика, вдигаш ръце и те боли коремът.

— Срязали са коремните ти мускули, лъжлив малоумнико — осветли го Сам. Това ти е сърцевината, център на цялата ти мускулатура.

— Боже мой — простена той. — Все едно слушам Гама.

Сам пусна чантата си на пода, преди да го е замлатила отново. Ръцете й трепереха. Почувства се в плен на язвителност, сарказъм, негодувание и всички останали бурни емоции, държали я толкова дълго надалече от семейството й.

— Мили боже в небесата! — буквално изкрещя тя. — Какво не ти е наред, по дяволите?

Ръсти се захвана да изрежда на пръстите си.

— Бях намушкан неколкократно. Страдам от сърдечно заболяване. Имам мръсен език, който, както става ясно, съм предал на дъщерите си. Предполагам, пиенето и пушенето са две отделни неща, но…

— Млъквай — прекъсна го Чарли, а гневът й явно се беше възбудил наново заради избухването на Сам. — Осъзнаваш ли каква нощ имахме всички до един? Аз преспах на някакъв проклет стол. Ленор беше на път да си оскубе косата. Бен е… Ами, Бен ще ти каже, че е добре, но не е добре, татко. Беше ужасно разстроен и на него се наложи да ми съобщи, че си пострадал. Можеш да си представиш колко гадно беше. После трябваше да прати имейл на Сам, а е повече от сигурно, че Сам не желае да е тук сега или някога. — Най-накрая спря, за да си поеме дъх. Очите й се напълниха със сълзи. — Мислехме, че ще умреш, себична дърта гадино.

Ръсти остана неподвижен.

— Смъртта спохожда всички ни, скъпа моя. Лакеят на вечността няма завинаги да задържа палтото ми.

— Не ми излизай с фрази в стил Пруфрок^[1]. — Чарли обърса очите си с пръсти. Обърна се към Сам. — Може би онлайн ще успея да сменя полета ти за по-ранен. — После заговори на Ръсти: — Ще останеш в болница поне още седмица. Ще накарам Ленор да уведоми клиентите ти. Мога да издействам отсрочка за…

— Не. — Ръсти се надигна до седнало положение, а хуморът му се изпари без следа. — Имам нужда утре да поемеш предварителното изслушване на Кели Уилсън.

— Какво… — Чарли вирна ръце във въздуха, видимо вбесена. — Ръсти, това вече го обсъдихме. Не мога да…

— Има предвид мен — намеси се Сам, защото Ръсти не беше спрял да я гледа, откакто отправи искането. — Иска аз да поема изслушването.

В очите на Чарли проблесна ревност, въпреки че тя самата отказа задачата.

Ръсти повдигна рамене към Сам.

— Утре в девет. Фасулска работа. Влизате и излизате. Нещо като десет минути.

— Сам няма щатски лиценз — изтъкна Чарли. — Не може да…

— Лицензирана е. — Ръсти намигна към Сам. — Кажи й, че съм прав.

Сам не попита баща си откъде знаеше, че е положила изпит за лиценз на щата Джорджия. Вместо това си погледна часовника.

— Вече имам билет за полет по-късно днес.

— Плановете винаги могат да бъдат променени.

— От „Делта“ ще поискат такса за промяната.

Сам бръсна въображаемо влакънце от ръкава на блузата си за шестотин долара.

— Мога да ти отпусна заем, за да го покриеш.

На всички им беше ясно, че не опираше до пари.

— Просто се нуждая от няколко дни, за да се изправя на крака, а после ще се хвърля в случая — обясни Ръсти. — Дълбоко гмуркане е, момичето ми. Много се случва там. Какво ще кажеш да помогнеш на старото си татенце нещата да продължат да се движат?

Сам поклати глава, макар да й беше ясно, че вероятно Ръсти беше единственият шанс на Кели Уилсън за ревностна защита. Дори стандартът да бъдеше свален до служебна защита, сигурно щеше да е трудно да се намери някой, който да поеме случая така бързо, особено предвид факта, че настоящият й адвокат беше намушкан с нож.

Независимо от това проблемът си беше на Ръсти.

— Имам работа за вършене в Ню Йорк — заяви Сам. — Чакат ме мои собствени дела. Изключително важни. Ще сме в съдебна зала в рамките на следващите три седмици.

Никой от тях не заговори. И двамата се бяха втренчили в нея.

— Какво?

— Сам, седни — промълви тихо Чарли.

— Нямам нужда да сядам.

— Заваляш думите.

На Сам й беше ясно, че сестра й е права. Но проклета да бе, ако седнеше заради най-прост случай на дизартрия, предизвикана от изтощение.

Просто й трябваше момент.

Свали очилата си. Измъкна салфетка от кутия до леглото на Ръсти. Почисти стъклата, все едно проблемът беше петънце, което лесно можеше да бъде отстранено.

— Миличка, защо не слезеш долу със сестра си и не й позволиш да те нахрани — подхвана Ръсти. — Ще го обсъдим после, когато се чувстваш по-добре.

Сам поклати глава.

— Аз…

— А, не — намеси се Чарли. — Това не е моя работа, господинчо. Ти ще й разясниш за твоя еднорог.

— Хайде и ти — сгълча я той. — Тази част не й трябва да я знае точно сега.

— Тя не е идиот, Ръсти. В крайна сметка ще поиска да узнае и няма да съм аз тази, която ще й каже.

— Аз съм тук. — Сам постави очилата си. — Ще престанете ли да говорите, все едно съм в друга стая?

Чарли се облегна тежко на стената. Отново беше скръстила ръце пред гърдите си.

— Ако се съгласиш да се явиш на предварителното изслушване, ще трябва да пледираш за невинност.

— И? — почуди се Сам. Рядко се случваше някой да пледира виновен.

— Нямам предвид проформа. Татко наистина мисли, че Кели Уилсън не е виновна.

— Не е виновна? — Ето че сега имаше проблем и със слуха. Успели бяха да предизвикат късо съединение в последните значими зони на мозъка й. — Разбира се, че е виновна.

— Кажи го на адвокат Фогхорн Легхорн тук — подкани Чарли. — Той наистина мисли, че Кели е невинна.

— Но…

Чарли вдигна ръце в знак на капитулация.

— Не убеждавай мен.

Сам се обърна към Ръсти. Ако беше неспособна да зададе на баща си очевидния въпрос, то не беше заради травмите й. Баща й най-накрая беше изгубил ума си.

— Разговаряй лично с Кели Уилсън. След като хапнеш, иди в полицейското управление. Уведоми ги, че си мой сътрудник. Остани насаме с Кели и поговорете. Максимум пет минути. Ще видиш какво имам предвид.

— Какво ще види? — попита Чарли. — Тя уби хладнокръвно мъж и момиченце. За виждане ли искаш да говорим? Бях там по-малко от минута, след като се случи. Буквално видях Кели — буквално — да държи димящото оръжие. Малкото момиченце умря пред очите ми. Този непобедим юнак тук обаче си въобразява, че тя е невинна.

На Сам й беше нужен момент, та да позволи на шока от участието на Чарли във всичко това да се уталожи, преди да попита сестра си:

— Ти какво правеше там? На мястото на стрелбата? Как…

— Няма значение. — Чарли задържа фокуса си върху Ръсти. — Помисли за какво молиш, татко. Какво би означавало за нея да се замеси в това. Нима искаш Сам също да бъде нападната от някой жаден за мъст маниак? — Изсмя се горчиво. — Отново?

Ръсти беше имунизиран срещу ниски топки.

— Сами-Сам, чуй ме, просто поговори с момичето. Така или иначе, това ще ми помогне да получа второ мнение. Дори великанът на мисълта, когото виждаш пред себе си, не е непогрешим. Ще оценя високо колегиалния ти принос.

Ласкателствата му само я вбесиха.

— Масовата стрелба попада ли в сферата на компетенция на интелектуалната собственост? — попита го. — Или може би си забравил какъв вид право практикувам аз?

Ръсти й намигна.

— Може би окръжната прокуратура в Портланд е била абсолютно гнездо на патентни посегателства, а?

— Това беше преди много време.

— А сега си прекалено ангажирана да помагаш на Тъпизъм Инкорпорейтид да съди Тъпизъм Лимитид заради някакъв тъпизъм?

— Всеки има право на своята си тъпотийка. — Сам не му позволи да извърти нещата. — Не съм типът адвокат, от когото се нуждае Кели Уилсън. Вече не. Всъщност никога не съм била. Бих била от повече полза за прокуратурата, защото това е страната, на която винаги съм стояла.

— Прокуратура, защита… Онова, което е от значение, е да познаваш пулса на съдебната зала, а на теб това ти е в кръвта. — Ръсти отново се избута леко нагоре. Закашля се в шепата си. — Мила, наясно съм, че дойде чак дотук, очаквайки да ме завариш на смъртно легло, и ти давам честната си дума, че в крайна сметка ще се стигне и до това, но засега ще ти заявя нещо, което не си чувала от мен през четиресет и четирите ти хубави години на земята: имам нужда да направиш това за мен.

Сам поклати глава по-скоро от чувство на безсилие, отколкото в знак на отказ. Не искаше да бъде тук. Мозъкът й беше изтощен. Можеше да чуе от устата й да се нижат съскащи звуци също като от змия.

— Ще си вървя — заяви.

— Разбира се, но утре — отвърна Ръсти. — Миличка, никой друг няма да се погрижи за Кели Уилсън. Сама е на света. Родителите й не притежават умствените способности да схванат бедата, в която се намира. Тя сама също не може да си помогне. Не е в състояние да съдейства за собствената си защита и никого не го е грижа. Нито полицията. Нито разследващите. Нито Кен Койн. — Ръсти протегна ръка към Сам. Оцветените от никотина върхове на пръстите му се отъркаха в ръкава на блузата й. — Ще я убият. Ще забият игла в ръката й и ще сложат край на живота на това осемнайсетгодишно момиче.

— Животът й е приключил в мига, когато е решила да внесе заредено оръжие в училището и да убие двама души — изтъкна Сам.

— Саманта, не оспорвам твърденията ти — отговори Ръсти. — Но, моля те, ще изслушаш ли момичето? Дай й шанс да бъде чута. Бъди нейният глас. След като съм на легло, ти си единственият човек на света, на когото се доверявам да действа като неин адвокат.

Сам затвори очи. Главата й пулсираше. Звукът от апаратите й действаше дразнещо. Осветлението над главата й беше прекалено ярко.

— Говори с нея — умоляваше Ръсти. — Напълно сериозен съм, като казвам, че ти се доверявам да бъдеш неин защитник. Ако не се съгласиш да пледираме невинна, тогава иди и свали летвата до понижена вменяемост. За това поне всички ще можем да се съгласим.

— Това е фалшиво право на избор, Сам — изтъкна Чарли. — При всички случаи те вкарва в съда.

— Да, Чарли, запозната съм със заблудите на реториката. — Стомахът на Сам закъркори. Не беше хапвала нищо от петнайсет часа. Не беше спала дори по-дълго. Заваляше думите — и то, когато успееше да сглоби цели изречения. Не можеше да помръдне без бастуна си. Почувства се гневна, наистина гневна, както не се беше случвало от години. И слушаше Ръсти, сякаш той беше неин баща, а не човек, готов да стори всичко, да пожертва всеки заради клиент.

Дори собственото си семейство.

Вдигна чантата си от пода.

— Къде отиваш? — попита Чарли.

— У дома — отвърна Сам. — Тази гадост тук ми е също толкова нужна, колкото нова дупка в главата.

Наподобяващият лай смях на Ръсти я последва навън през вратата.