Карин Слотър
Добрата дъщеря (1)

Какво се случи със Саманта

Четвъртък, 16 март 1989 г.

Саманта Куин имаше усещането, сякаш хиляди стършели хапят краката й, докато тичаше по дългата и пуста алея към фермерската къща. Шляпането на гуменките й по голата земя бе в синхрон със забързаните удари на сърцето й. От потта конската й опашка се беше сплъстила като въже и я шибаше по раменете. Фините костици в глезените й бяха на път да се пречупят.

Тя затича още по-бързо, задавена от сухия въздух, устремена срещу болката. По-нагоре беше Шарлот, застанала в сянката на майка й. Те всички бяха в сянката на майка им. Гама Куин представляваше внушителна фигура: пъргави сини очи, къса тъмна коса, кожа, бледа като лист хартия, с остър език, винаги готова да нанесе болезнени боцкания по най-деликатни места. Дори от разстояние Саманта зърваше устните на Гама, опънати в неодобрителна права линия, докато гледаше хронометъра.

Отброяваните секунди отекваха в главата на Саманта. Насили се да ускори темпото. Разтегналите се сухожилия в краката й предизвикаха пронизително изпискване. Стършелите се раздвижиха в дробовете й. Усещаше хлъзгавата пластмасова щафета в ръката си.

Двайсет метра. Петнайсет. Десет.

Шарлот беше замръзнала в позиция с тяло, извърнато от Саманта, вперила поглед право напред, а после хукна. Протегна на сляпо дясна ръка зад себе си, изчака да напипа щафетата и пое към следващия тур.

Това беше подаването на сляпо. Изискваше доверие и координация и като всеки път през последния час нито една от двете не беше във форма за изпитанието. Шарлот се поколеба и погледна назад, Саманта се устреми напред. Щафетата се плъзна по червената драскотина също както се беше случило вече двайсет пъти досега.

Шарлот писна. Саманта се препъна. Гама изруга гръмко.

— Стига ми толкова — отсече и пъхна хронометъра в джоба на гащеризона си. Изфуча към къщата, а босите й пети червенееха от стъпването по голата пръст в двора.

Шарлот погледна китката си.

— Тъпачка — произнесе задавено Саманта, като се мъчеше да изтласка въздуха от пламналите си дробове. — Не бива да поглеждаш назад.

— И ти не бива да ми съдираш ръката.

— Нарича се сляпо поемане, не сакато поемане.

Кухненската врата се захлопна. И двете вдигнаха очи към стогодишната фермерска къща — разпростряна и неугледна, истински паметник на времето отпреди лицензираните архитекти и разрешителните за строеж. Залязващото слънце никак не допринасяше за смекчаване на ъгловатия силует. През годините не беше видяла друга поддръжка, освен задължителното боядисване в бяло. На прашните прозорци висяха овехтели дантелени пердета. Входната врата беше избледняла до сивкаво от столетните залези на Северна Джорджия. Покривът беше провиснал — физически израз на тежестта, понасяна от къщата сега, когато в нея се бяха нанесли семейство Куин.

Две години и океан от разногласия деляха Саманта от тринайсетгодишната й по-малка сестра, но тя знаеше, че в този момент си мислят едно и също: „Искам да си отида у дома“.

У дома беше червена тухлена къща в ранчо, по-близо до града. Там бяха стаите им от детинство, украсени с плакати и стикери, а тази на Шарлот и изрисувана със зелен маркер. Предният двор представляваше спретната квадратна тревна леха, неоцвъкан от кокошки, и без дълга седемдесет и пет метра алея, та да се вижда кой идва.

В червената тухлена къща никой не беше виждал предварително посетителите.

Едва осем дни бяха изминали, откакто животът на всички им беше тотално съсипан, но имаха чувството, че е минала цяла вечност. В онази вечер Гама, Саманта и Шарлот бяха отишли до училището за състезание по лека атлетика. Баща им беше на работа, защото Ръсти винаги беше на работа.

По-късно съсед си припомни, че непозната черна кола се е задала бавно по улицата, но никой не беше видял мятането на коктейл „Молотов“ през еркерния прозорец на червената тухлена къща. Никой не беше видял дима, виещ се от стрехите, или пламъците, облизващи покрива. Когато се вдигна тревога, на мястото на къщата вече имаше само тлееща черна яма.

Дрехи. Постери. Дневници. Плюшени животинчета. Домашни. Книги. Две златни рибки. Паднали млечни зъбчета. Пари за рождени дни. Задигнати червила. Скътани цигари. Сватбени снимки. Бебешки снимки. Момчешко кожено яке. Любовно писмо от въпросното момче. Записи с миксове от песни. Сидита, компютър, телевизор и дом.

— Чарли. — Гама беше застанала на стъпалата пред кухненската врата с ръце на кръста. — Ела да сложиш масата.

Шарлот се обърна към Саманта и отсече:

— Последната дума е моя. — След което хукна към къщата.

— Задръстенячка — промърмори Саманта.

Човек не можеше да има последната дума само по силата на фразата „последната дума е моя“.

Пое бавно към къщата, усещайки краката си като гумени, защото не тя беше некадърницата, дето не можеше да изчака щафетата да бъде пъхната в дланта й. Просто не проумяваше как така Шарлот не успяваше да усвои елементарното приемане на щафетата.

Саманта остави обувките и чорапите си до тези на Шарлот върху издаденото стъпало пред кухнята. Въздухът в къщата беше застоял и неподвижен.

„Необгрижвана“ беше първият епитет, който изникна в ума на Саманта, когато влезе. Предишният обитател, деветдесет и шест годишен стар ерген, беше починал миналата година в спалнята на долния етаж. Приятел на баща им ги пусна да живеят в къщата, докато се уредят формалностите със застрахователната компания. Ако изобщо се уредяха. Очевидно имаше разногласия дали пожарът беше пряко предизвикан от действията на баща й, или не.

Общественото мнение вече беше произнесло своята присъда и вероятно това беше причината собственикът на мотела, където се приютиха първоначално, да ги помоли да си потърсят друго място за отсядане.

Саманта затръшна кухненската врата, защото не съществуваше друг начин да бъде затворена. Върху маслиненозелената печка имаше тенджера с вода, която просто така си стоеше. На шкафа с кафяв ламинат до нея лежеше неотворен пакет спагети. В кухнята беше задушно и влажно, тя беше най-необгрижената част от къщата. Нито един предмет в нея не съжителстваше в хармония с другите. Старовремският хладилник пръдваше при всяко отваряне на вратата. Кофата под мивката потракваше в свой индивидуален ритъм. Около паянтовата маса с талашитен плот столовете не съвпадаха един с един по стил и размери. По кривите измазани стени имаше бели петна на мястото на висели някога снимки.

Шарлот се изплези, докато мяташе картонените чинии по масата. Саманта взе една от пластмасовите вилички и я запрати към лицето на сестра си.

Шарлот ахна, но не от възмущение.

— Да му се не види, това беше върховно. — Виличката беше направила грациозно салто във въздуха и се намести точно в гънката помежду устните й. Тя взе виличката и я подаде на Саманта. — Аз ще измия чиниите, ако го направиш два пъти поред.

— Метни ми я ти в устата само веднъж и ще мия чиниите цяла седмица.

Шарлот примижа с едно око и се прицели. Саманта се опитваше да не се задълбочава върху глупостта си, че прикани сестра си да й метне вилица към лицето, когато влезе Гама, понесла голям кашон.

— Чарли, не замеряй сестра си с прибори. Сам, помогни ми да намеря тигана, който купих онзи ден.

Гама тръшна кашона на масата. От външната му страна имаше надпис „Всичко за 1 долар“. Из къщата бяха пръснати десетки като него, опразнени наполовина. Създаваха лабиринти в стаите и коридорите и всички бяха пълни с дарения, купени от Гама почти на безценица.

— Помислете само колко пари спестяваме — обявила беше Гама, като размаха насреща им избеляла лилава тениска на набожна енориашка с надпис „Е, не е ли това СПЕЦИАЛНО?“.

Така поне го разчиташе Саманта. Беше твърде заета да се крие в ъгъла с Шарлот, защото и двете бяха скандализирани, че майка им очаква да облекат дрехи, носени от други хора. Чужди чорапи, че дори чуждо бельо, докато, слава богу, баща им не тропна с крак.

— Дяволите го взели — кресна Ръсти на Гама. — Защо не метнеш на всички ни по едно платнище с шев отстрани и да се свърши.

На което Гама отвърна гневно:

— А, сега и да се уча да шия ли ме караш?

Родителите й бяха започнали да се карат за новите вещи, защото вече нямаше стари, за които да водят спорове. Колекцията от лули на Ръсти. Шапките му. Прашасалите му книги по право, валящи се из цялата къща. Журналите и книжата с проучвания на Гама, изпъстрени с подчертавания, ограждания и бележки в червено. Нейните гуменки „Кедс“, изритани край входната врата. Хвърчилата на Шарлот. Шнолите на Саманта. Тиганът, наследен от майката на Ръсти, го нямаше вече. Нямаше го и зеления глинен съд за готвене, сватбен подарък на Гама и Ръсти. Също и миришещия на изгоряло тостер. Както и часовника в кухнята във форма на бухал с движещи се очи. Нямаше ги куките, където си окачаха горните дрехи. Нямаше я самата стена, на която бяха монтирани. Такава беше съдбата и на комбито на Гама, прилично на вкаменелост от динозавър в почернялата пещера, представлявала някога гараж.

Във фермерската къща имаше пет окаяни стола, останали без кандидати при разпродажбата на имуществото на стария ерген, както и вехта кухненска маса, твърде евтина, та да бъде наречена антика, и голям гардероб, сврян в тесен дрешник. Майка им казваше, че трябва да платят на Том Робинсън да го нацепи на трески.

В гардероба не висеше нищо, както и нищо не лежеше сгънато из чекмеджетата на скриновете, нито беше поставено по рафтовете в килера.

Пренесли се бяха в къщата преди два дни, но повечето кашони още си стояха неразопаковани. Коридорът към кухнята представляваше лабиринт от погрешно надписани контейнери и кафяви хартиени пликове с петна по тях, които нямаше как да бъдат изпразнени, докато шкафовете не бъдеха почистени, а това нямаше да се случи, докато Гама не ги принудеше да го свършат. Матраците горе бяха сложени върху голия под. В прекатурени щайги бяха поставени пукнати лампи, та да четат книги, които не бяха скъпоценни притежания, а взети от обществената библиотека в Пайквил.

 

 

Всяка вечер Саманта и Шарлот перяха на ръка шортите си за бягане, спортните сутиени, късите чорапки и тениските с надписи „Лекоатлетка-бунтарка“, защото бяха сред малкото им скъпоценни за тях вещи, оцелели от пламъците.

— Сам. — Гама посочи към климатика на прозореца. — Включи го, та въздухът да се пораздвижи.

Саманта огледа голямата метална кутия, за да открие бутона за включване.

Моторът забръмча. През отворите заструи студен въздух с лек дъх на влага и пържено пиле. Саманта се загледа през прозореца към задния двор. Край порутения хамбар имаше ръждясал трактор. До него в пръстта бе наполовина заровен някакъв неизвестен й селскостопански инвентар. Шевролетът на баща й беше целият опръскан с кал, но поне не беше разтопен и залепнал за пода на бившия им гараж, както се беше случило с комбито на майка им.

— В колко часа трябва да приберем татко от работа? — попита тя Гама.

— Ще го докара някой колега от съда. — Гама погледна към Шарлот, която весело си подсвиркваше и се опитваше да сгъне картонена чиния във форма на самолет. — Днес е на онова дело.

Онова дело.

Думите рикошираха в черепа на Саманта. Баща й винаги беше на някое дело и вечно имаше хора, които да го мразят заради него. Ръсти Куин беше готов да представлява и най-долния „предполагаем“ престъпник в Пайквил, Джорджия. Наркопласьори. Изнасилвачи. Убийци. Педофили. Похитители. Извършители на банкови обири. Досиетата им напомняха булевардни романи с дежурния лош край. Жителите на града наричаха Ръсти Адвоката на прокълнатите, какъвто етикет бяха лепнали и на Кларънс Дароу, макар че доколкото на Саманта беше известно, никой не беше подпалил къщата на Кларънс Дароу, задето е отървал убиец от смъртна присъда.

Тази беше причината за пожара.

Езекил Уитъкър, чернокож, осъден несправедливо за убийството на бяла жена, беше излязъл от затвора в същия ден, когато метнаха горящата бутилка с керосин през еркерния прозорец на семейство Куин. За да не би посланието да е недостатъчно красноречиво, подпалвачът беше изписал със спрей в началото на алеята към гаража думата „негролюбец“.

А сега Ръсти защитаваше мъж, обвинен, че е отвлякъл и изнасилил деветнайсетгодишно момиче. Бял мъж и бяло момиче, но все пак страстите бяха нажежени, защото той беше от бедняшко семейство, а тя от по-добро. Ръсти и Гама никога не обсъждаха случая открито, но подробностите от престъплението бяха толкова зловещи, че слуховете бяха пропълзели под входната врата, нахлуваха с въздуха от климатика, звънтяха в ушите им нощем, като се мъчеха да заспят.

Проникване с чужд предмет.

Незаконно лишаване от свобода.

Противоестествени престъпления.

Сред документацията на Ръсти имаше снимки, които дори любопитната Шарлот знаеше, че не бива да поглежда, тъй като някои от тях бяха на момичето, обесило се в хамбара до семейния дом — дотолкова не беше могла да се помири с причиненото й от мъжа, че сама беше отнела живота си.

Саманта беше съученичка с брата на мъртвото момиче. Той беше с две години по-голям от Саманта, но като всички други знаеше кой е баща им и чувството й, когато вървеше по училищния коридор, ограден от шкафчета, беше, сякаш минаваше през подпалената им тухлена къща и пламъците сваляха кожата й.

Огънят беше погълнал не само стаята, дрехите и задигнатите червила. Саманта беше изгубила и момчето, на което беше принадлежало коженото яке, приятелите, които някога я канеха по купони, на кино или събирания с преспиване. Дори обичаният й учител по бягане, който тренираше Саманта още от шести клас, започна да търси извинения как вече няма време да работи с нея.

Гама заяви на директора, че ще спре момичетата от училище и тренировките по бягане, та да помогнат с разопаковането на багажа, но Саманта се досещаше, че беше, защото Шарлот се прибираше разплакана всеки ден от пожара насам.

— О, по дяволите. — Гама затвори кашона, отказала се да търси тигана. — Момичета, надявам се, че тази вечер не възразявате да бъдете вегетарианки.

Никоя от двете им нямаше нищо против, защото всъщност нямаше никакво значение. Гама беше агресивно-фатална готвачка. Негодуваше срещу рецептите. Проявяваше открита враждебност срещу подправките. Също като дива котка инстинктивно се опълчваше срещу всякаква форма на опитомяване. Хариет Куин не беше кръстена Гама заради някакво детинско неумение да произнесе думата „мама“, а защото имаше две докторантури, едната по физика, а другата по нещо също толкова ерудирано, което Саманта все не успяваше да запомни, но предполагаше, че трябва да е нещо свързано с гама-лъчите. Майка й беше работила за НАСА, после се беше преместила в Чикаго, за да работи за „Фърмилаб“, преди да се върне в Пайквил, за да се грижи за умиращите си родители. Ако съществуваше някаква романтична история зад това как Гама се беше отказала от обещаващата си кариера на научен работник, за да се омъжи за провинциален адвокат, Саманта никога не я беше чувала.

— Мамо. — Шарлот се тръсна до масата и отпусна глава в ръцете си. — Боли ме коремът.

— Нямаш ли домашно? — попита Гама.

— По химия. — Шарлот вдигна поглед. — Можеш ли да ми помогнеш?

— Не е атомна физика. — Гама пусна нудлите в тенджерата със студена вода на печката. Завъртя копчето, за да включи газта.

Шарлот скръсти ръце ниско пред тялото си.

— Имаш предвид, че не е атомна физика и ще успея да се справя и сама, или не е атомна физика в смисъл че това е единствената наука, с която си на ти, и затова не можеш да ми помогнеш?

— Това изречение съдържа прекалено много съюзи. — Гама използва кибрит, за да запали газта. Във въздуха се разнесе внезапно свистене. — Върви да си измиеш ръцете.

— Според мен си беше съвсем свързано изречение.

— Веднага.

Шарлот изпухтя драматично, стана от масата и пое по дългия коридор. Саманта чу да се отваря врата, после да се затваря, а след това друга да се отваря и затваря.

— Фъдж! — ревна Шарлот.

По дългия коридор имаше общо пет врати и никоя не беше разположена в съгласие с нормалната логика. Една водеше към зловещо мазе. Друга се отваряше към дрешника. Една от средните врати въвеждаше в миниатюрна спалня. Последната врата беше за банята и дори след два дни никой от тях не беше запазил местонахождението й в дългосрочната си памет.

— Намерих я! — викна Шарлот, все едно бяха чакали със затаен дъх.

— Граматиката настрана, но някой ден тя ще стане добър адвокат. Надявам се. Ако на това момиче не му се плаща да спори, изобщо няма да й плащат.

Саманта се усмихна при мисълта небрежната й и неорганизирана сестра някой ден да бъде облечена в сако и да носи куфарче.

— А аз каква ще стана?

— Каквато пожелаеш, момичето ми, само да не е тук.

Напоследък тази тема се повтаряше все по-често: желанието на Гама Саманта да се изнесе, да се махне, да се занимава с каквото и да е, само да не е онова, с което се занимаваха жените тук.

Гама никога не се беше вписвала сред майките на Пайквил, дори преди работата на Ръсти да ги беше превърнала в парии. Съседи, учители, хора от улицата — всички имаха мнение за Гама Куин и то рядко беше положително. За своя собствена беда тя беше прекалено умна. Беше трудна жена. Не знаеше кога да си държи устата затворена. Отказваше да се впише.

Когато Саманта беше малка, Гама се захвана с тичане. Както с всичко друго, тя беше атлетична натура, преди това да е станало популярно, през уикендите пробягваше маратони и следваше упражненията от касетките на Джейн Фонда пред телевизора. Не само физическите й умения бяха онова, което отблъскваше хората. Не можеше да бъде победена на шах, викторина или дори на монопол. Знаеше отговорите на всички въпроси в „Джепърди“. Служеше си отлично с граматиката. Не търпеше погрешна информация. Презираше организираната религия. При социално комуникиране имаше странния навик да ръси малко известни факти.

Знаете ли, че пандите имат уголемени кости на китките?

Знаете ли, че кръглите миди са с един ред очи по обвивката?

Знаете ли, че гранитът на Централна гара Ню Йорк излъчва повече радиация, отколкото се смята за приемливо в ядрена централа?

Дали Гама беше щастлива, дали се наслаждаваше на живота, дали беше доволна от децата си, дали обичаше мъжа си, това бяха случайни, несъответстващи парченца информация в пъзела от хиляди части, представляващ тяхната майка.

— Защо сестра ти се бави толкова?

Саманта се облегна назад на стола и надзърна към коридора. Всичките пет врати още бяха затворени.

— Може да се е източила в тоалетната.

— В някой от кашоните има бутало за отпушване.

Звънна телефонът, далечно дрънчене във вътрешността на дневната на старомоден апарат с шайба, монтиран на стената. В тухлената къща бяха имали безжичен телефон, а също и телефонен секретар, който да отбелязва всички входящи обаждания. Саманта чу за пръв път фразата „да ти го начукам“ от телефонния секретар. Беше заедно с приятелката си Гейл от отсрещната къща. Като влязоха, телефонът вече звънеше, но Саманта закъсня да отговори, така че честта се падна на секретаря.

— Ръсти Куин, да ти го начукам, кучи сине. Чуваш ли ме? Ще те убия, гадино, и ще одера дъщерите ти, все едно дера някоя шибана сърна, ти, проклет негоднико.

Телефонът звънна за четвърти път. После за пети.

— Сам. — Тонът на Гама беше строг. — Не допускай Чарли да вдигне.

Саманта стана от масата, като остави неизречено „Ами аз не се ли броя?“. Хвана слушалката и я долепи до ухото си. Автоматично притисна брадичката към гърдите си и напрегна челюст в очакване на ругатня.

— Ало?

— Здравей, Сами-Сам. Дай да говоря с майка ти.

— Тате. — Саманта въздъхна облекчено. А после видя Гама да поклаща категорично глава. — Тя се качи горе да си вземе вана. — Саманта осъзна със закъснение, че това беше същото извинение, което използва преди няколко часа. — Искаш ли да й предам да ти позвъни?

— Защо съм с усещането, че напоследък нашата Гама е извънредно стриктна по отношение на хигиената? — подхвърли Ръсти.

— Имаш предвид, откакто изгоря къщата ли? — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да е успяла да ги спре. Застрахователният агент от „Пожари и злополуки — Пайквил“ не беше единственият човек, който винеше Ръсти Куин за огнената стихия.

Ръсти изхихика.

— Ами, оценявам, задето се въздържа толкова дълго. — В слушалката се чу изщракването на запалката му. Явно баща й беше забравил, че се закле над купчина Библии как ще откаже цигарите. — И така, чуй ме, драга, кажи на Гама, щом излезе от ваната, че ще накарам шерифа да прати там кола.

— Шерифа ли? — Саманта се помъчи да предаде паниката си на Гама, но майка й продължаваше да стои с гръб към нея. — Какво не е наред?

— Няма нищо, захарче. Просто така и не заловиха злодея, който подпали къщата, а днес беше освободен още един невинен човек и на някои хора това не им допада.

— Имаш предвид мъжа, изнасилил онова момиче, което се самоуби?

— Единствените, които знаят какво й се е случило, са тя, извършителят на това престъпление и всемогъщият Бог. Не претендирам да съм някой от изброените и не намирам, че е редно и ти да го правиш.

Саманта ненавиждаше, когато баща й превключеше на тона си на провинциален адвокат, изнасящ заключителната си пледоария.

— Татко, тя се обеси в плевнята им. Това е всеизвестен факт.

— Защо животът ми е пълен с опърничави жени? — Ръсти затисна слушалката с ръка и заговори на друг. Саманта дочу дрезгав женски смях. Ленор, секретарката на баща й. Гама никога не я беше харесвала. — Добре. — Ръсти беше обратно на линията. — Там ли си още, миличка?

— Къде другаде бих могла да бъда?

— Затвори телефона — нареди Гама.

— Скъпа. — Ръсти изпусна шумно дим. — Кажи ми какво да сторя, за да подобря нещата, и ще го изпълня.

Стар адвокатски трик; да накараш другия човек да реши проблема.

— Тате, аз…

Гама натисна с пръсти вилката и прекъсна разговора.

— Мамо, ние разговаряхме.

Пръстите на Гама останаха притиснати към вилката.

— Анализирай етимологията на фразата „затвори телефона“ — произнесе Гама, вместо да даде някакво обяснение за действията си. Дръпна слушалката от ръката на Саманта и я окачи на мястото й. — По този начин затваряш устата на човека насреща. Така погледнато и „вдигни телефона“ придобива някакъв смисъл. Вдигаш препятствието да ти говорят, отваряйки верига вътре в апарата.

— Шерифът ще прати кола — каза Саманта. — Или поне татко ще го помоли за това.

Гама изглеждаше скептична. Шерифът не беше пръв фен на семейство Куин.

— Измий си ръцете за вечеря.

На Саманта й беше ясно, че няма смисъл да я притиска да продължат разговора. Не и ако нямаше желание майка й да издири отвертка, да разглоби телефона и да разясни схемата му, както се беше случвало с безброй дребни уреди в миналото. Гама беше единствената майка в квартала, която сменяше сама маслото на колата си.

Не че вече живееха в квартал.

Саманта се препъна в един кашон в коридора. Сграбчи пръстите на крака си и ги стисна здраво, все едно би могла да изцеди болката навън от тях. Наложи й се да куцука през останалия път до банята. В коридора се размина със сестра си. Шарлот я фрасна по ръката, защото такива бяха нещата, които вършеше Шарлот.

Тъпачката беше затворила вратата, така че Саманта имаше фалстарт, преди да нацели банята. Тоалетната чиния беше ниско до земята, монтирана още по времето, когато хората са били по-ниски, отколкото тях сега. Душът представляваше пластмасова ъглова кабина с вирееща във фугите черна плесен. В мивката лежеше чук с обла страна. Черни петна чугун показваха къде чукът е бил изпускан многократно в коритото. Гама беше тази, която установи причината. Кранчето беше толкова старо, че се налагаше да го фраснеш, за да спре да капе.

— Ще го оправя през уикенда — беше заявила Гама, обещавайки си награда за предстоящата очевидно твърде тежка седмица.

Както обичайно, Шарлот беше оставила бъркотия в миниатюрната баня. По пода имаше локвички и огледалото беше опръскано. Дори дъската на тоалетната беше мокра. Саманта посегна към рулото тоалетна хартия, висящо на стената, после си промени решението. Още от самото начало къщата създаваше усещането за нещо временно, но сега, когато баща й, в общи линии, съобщи, че ще прати шерифа, защото би могла да бъде замерена със запалителна бомба като предишната, чистенето изглеждаше същинска загуба на време.

— Вечерята! — кресна Гама от кухнята.

Саманта наплиска лицето си с вода. Чувстваше косата си на клечки. По прасците и ръцете й личаха червени резки, където глината се беше смесила с потта. Искаше й се да се натопи в гореща вана, но в къщата имаше само една, с крачета във форма на лапи и тъмноръждив пръстен нечистотия под ръба, образувал се през десетилетията отмиван прахоляк от кожата на предишния обитател. Дори Шарлот не би влязла в тази вана, а Шарлот беше прасе.

— Усещането там вътре е прекалено скръбно — беше казала сестра й, като бавно отстъпваше навън от банята на горния етаж.

Ваната не беше единственото нещо в къщата, което Шарлот намираше за смущаващо. Мрачното влажно мазе. Страховития пълен с прилепи таван. Скърцащите врати на килерите. Спалнята, в която се беше споминал фермерът ерген.

В най-долното чекмедже на скрина имаше негова снимка. Откриха я сутринта, докато се правеха, че чистят. Никоя от тях не посмя да я докосне. Бяха се взирали надолу в самотното кръгло лице на фермера ерген и се усетиха подвластни на нещо злокобно, макар фотографията да беше чисто и просто типична за депресията фермерска сцена, включваща трактор и муле. Саманта се чувстваше преследвана от гледката на жълтите зъби на фермера, макар че как можеше нещо да изглежда жълто на черно-бяла снимка си бе абсолютна мистерия.

— Сам? — Гама се беше изправила на прага на банята и беше приковала поглед в отражението на двете им в огледалото.

Никой никога не ги беше вземал по грешка за сестри, но бе очевидно, че са майка и дъщеря. Имаха една и съща волева линия на челюстта и високи скули, еднаква извивка на веждите, която повечето хора приемаха като признак на надменност. Гама не беше красива, но беше впечатляваща, с тъмна, почти черна коса и светлосини очи, които заблестяваха доволно, щом се натъкнеше на нещо особено забавно или нелепо. Саманта беше достатъчно голяма, та да може да си спомни времето, когато майка й беше приемала живота далеч по-малко сериозно.

— Прахосваш вода — изтъкна Гама.

Саманта зачука по кранчето с малкото чукче, за да го затегне, после пусна инструмента обратно в мивката. Чу на алеята да спира кола. Човекът на шерифа, което беше изненадващо, при положение че Ръсти рядко спазваше обещанията си.

Гама застана зад нея.

— Още ли си тъжна заради Питър?

Момчето, чието кожено яке изгоря в пожара. Момчето, което беше написало на Саманта любовно писмо, но вече не благоволяваше да я погледне, щом се разминеха по коридора в училище.

— Красива си. Наясно ли си с това? — промълви Гама.

Саманта зърна в огледалото как бузите й се изчервяват.

— По-красива, отколкото съм била аз някога. — Гама заглади косата й назад с пръсти. — Ще ми се майка ми да беше живяла достатъчно дълго, та да те познава.

Саманта рядко чуваше нещо за баба си и дядо си. Според онова, което успяваше да сглоби, така и не бяха простили на Гама, задето беше заминала от дома си, та да учи в колеж.

— Какво представляваше баба?

Гама се усмихна, а устните й неумело предопределиха изражението й.

— Красива като Чарли. Много умна. Непреклонно щастлива. Неизменно развълнувана от предстоящото начинание. От типа хора, които другите просто харесваха. — Поклати глава. При всичките й дипломи Гама още не беше разшифровала науката на очарованието. — Кичури от косата й побеляха още преди да е навършила трийсет. Твърдеше, че било, защото мозъкът й работел така усилено, но ти си наясно, разбира се, че цялата коса е оригинално бяла. Получава меланин посредством специализирани клетки, наречени меланоцити, които изпомпват пигмент във фоликулите на космите.

Саманта се отпусна назад в прегръдката на майка си. Затвори очи и се наслади на познатата мелодичност на гласа на Гама.

— Стресът и хормоните могат да изсмучат пигментацията, но животът й тогава беше относително прост — майка, съпруга, преподавателка в неделното училище, — така че бихме могли да заключим как побеляването се е дължало на генетичен белег. А това означава, че на теб или на Чарли, или и на двете, би могло да се случи същото нещо.

Саманта отвори очи.

— Твоята коса не е побеляла.

— Защото посещавам фризьорския салон веднъж месечно. — Смехът й замря прекалено бързо. — Обещай ми, че винаги ще се грижиш за Чарли.

— Шарлот може да се грижи сама за себе си.

— Сериозна съм, Сам.

Саманта почувства сърцето й да потрепва заради настоятелния тон на Гама.

— Защо?

— Защото ти си голямата й сестра и това ти е работата. — Стисна ръцете на Саманта в своите. Взорът й в огледалото беше непоколебим. — Преживяхме труден период, момичето ми. Няма да лъжа, като обещавам, че нещата ще се подобрят. Чарли трябва да знае, че може да разчита на теб. Всеки път трябва да поставяш щафетата стабилно в ръката й, независимо къде се намира тя. Ти трябва да я намериш. Не да очакваш тя да намери теб.

Саманта почувства гърлото й да се стяга. Сега Гама говореше за нещо съвсем различно, нещо по-сериозно от атлетическо състезание.

— Заминаваш ли някъде?

— Разбира се, че не. — Гама се начумери. — Само ти казвам, че е необходимо да си полезна, Саманта. Мислех, че вече си отминала етапа на глупава мелодраматична тийнейджърка.

— Не съм…

— Мамо! — извика Шарлот.

Гама завъртя Саманта. Притисна мазолестите си длани от двете страни на лицето на дъщеря си.

— Никъде няма да ходя, хлапе. — Целуна я по носа. — Фрасни това кранче още веднъж, преди да дойдеш за вечеря.

— Мамо! — писна Шарлот.

— Мили боже — възнегодува Гама и излезе от банята. — Чарли Куин, недей да ми врещиш като улично гаменче.

Саманта хвана чукчето. Тънката дървена дръжка беше перманентно мокра, също като гъба за баня. Заоблената глава беше ръждясала в същия червеникав оттенък като предния двор. Почука кранчето и изчака да се увери, че вече не капе.

— Саманта? — извика Гама.

Саманта усети как неволно сбърчва чело. Обърна се към отворената врата. Майка й никога не я наричаше с цялото име. Дори на Шарлот се налагаше да преживее да й казват Чарли. Гама им беше обяснила, че някой ден ще оценят възможността, която им предоставяше това. Тя самата беше публикувала много повече материали и беше получила одобрението за повече финансирания като Хари, отколкото като Хариет.

— Саманта. — Тонът на Гама беше студен, по-скоро предупредителен. — Моля те, погрижи се кранчето да е затегнато и после бързо ела в кухнята.

Саманта хвърли поглед обратно към огледалото, все едно отражението й би дало обяснение какво се случваше. Това не беше начинът, по който им говореше майка им. Не дори когато им разясняваше разликите между машата „Марсел“ и ръчката с пружина в нейната маша за къдрене.

Без да се замисли, Саманта се протегна към мивката и обви длан около малкото чукче. Задържа го зад гърба си, докато крачеше по дългия коридор към кухнята.

Всички лампи бяха включени. Отвън небето беше притъмняло. Представи си маратонките си за бягане, поставени редом с тези на Шарлот на кухненските стъпала, пластмасовата щафета, захвърлена някъде из двора. Кухненската маса с подредените върху нея картонени чинии. Пластмасовите вилици и ножове.

Прозвуча дълбоко прокашляне, може би от мъж. Може би беше Гама, защото напоследък тя кашляше именно така, все едно димът от пожара някак си беше проправил път в дробовете й.

Ново прокашляне.

Косъмчетата по врата на Саманта настръхнаха предупредително.

Задната врата се намираше в противоположния край на коридора, матовото стъкло беше ограждано от ореол приглушена светлина. Саманта хвърли поглед зад гърба си и продължи по коридора. Виждаше топката на вратата. Докато вървеше нататък, представяше си как я завърта. С всяка следваща крачка се питаше дали подхожда глупаво, или е редно да е разтревожена, или може би това беше някаква шега, защото някога майка им обичаше да се шегува с тях, лепеше мърдащи пластмасови очички на каната с мляко в хладилника или оставяше бележка „помогнете ми, блокирана съм във фабрика за тоалетна хартия“ от вътрешната страна на ролката тоалетна хартия.

В къщата имаше само един телефон, апаратът с шайба в кухнята.

Пистолетът на баща й беше в чекмеджето в кухнята.

Патроните бяха в някой кашон.

Шарлот би й се присмяла, ако видеше чукчето. Саманта го тикна отзад в колана на шортите си за бягане. Металът беше студен на допир до кръста й, а мократа дръжка беше също като сгърчил се език. Подръпна тениската си да покрие чукчето и влезе в кухнята.

Саманта почувства тялото й да се сковава.

Това не беше шега.

В кухнята стояха двама мъже. Воняха на пот, бира и никотин. Носеха черни ръкавици. Лицата им бяха покрити от черни маски за ски.

Саманта отвори уста. Въздухът беше станал гъст като памук и блокираше гърлото й.

Единият беше по-висок от другия. Ниският беше по-тежък. По-набит. Беше облечен в джинси и черна фланелка. Високият носеше бяла тениска с избеляла апликация, джинси и високи сини маратонки с червени незавързани връзки. Ниският създаваше усещането за по-опасен, но беше трудно да се прецени, защото единственото, което успяваше да види Саманта изпод маските им, бяха очите и устите им.

Не че тя ги гледаше в очите.

Онзи с високите маратонки имаше револвер.

Черна фланелка държеше пушка, която беше насочена право към главата на Гама.

Ръцете й бяха вдигнати във въздуха.

— Всичко е наред — промълви Гама към Саманта.

— Не, не е. — В гласа на Черна фланелка се долавяше злокобното вибриране на гърмяща змия. — Кой друг е в къщата?

Гама поклати глава.

— Никой.

— Недей да ме лъжеш, кучко.

Чу се почукване. Шарлот седеше до масата и трепереше така силно, че краката на стола потропваха по пода, все едно кълвач чукаше с клюна си по дърво.

Саманта хвърли поглед към другия край на коридора, към бледия ореол светлина.

— Тук. — Мъжът с високите сини маратонки направи знак на Саманта да седне до Шарлот. Тя се движеше бавно, прегъна предпазливо колене, като държеше ръце над масата. Дървената дръжка на чукчето тропна в седалката на стола.

— Какво беше това? — Черна фланелка стрелна очи в нейна посока.

— Съжалявам — прошепна Шарлот. На пода се стече урина. Тя държеше главата си наведена и се поклащаше напред и назад. — Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам.

Саманта пое ръката на сестра си.

— Кажете ни какво искате — обади се Гама. — Ще ви го дадем и после можете да си тръгнете.

— И какво, ако искам това? — Наподобяващите мъниста очи на Черна фланелка бяха приковани в Шарлот.

— Моля ви — заговори Гама. — Ще направя каквото поискате. Всичко.

— Всичко ли? — повтори Черна фланелка по начин, по който даваше ясно на всички да разберат какво се предлагаше.

— Не — намеси се Високи маратонки. Гласът му звучеше по-младежки, нервно и може би малко уплашено. — Не сме дошли за това. — Адамовата му ябълка заподскача под маската за ски, когато се опита да прочисти гърло. — Къде е мъжът ти?

В очите на Гама проблесна нещо. Гняв.

— На работа.

— Тогава защо колата му е отвън?

— Имаме само една кола, защото… — подхвана Гама.

— Шерифът… — Саманта преглътна последната дума, осъзнавайки прекалено късно, че не е бивало да я изрича.

Черна фланелка отново гледаше към нея.

— Какво каза, момиче?

Саманта наведе глава. Шарлот стисна ръката й. Беше понечила да каже, че човекът на шерифа ще бъде тук много скоро. Ръсти им беше съобщил, че ще пратят кола, но Ръсти изричаше много неща, за които се оказваше, че не са верни.

— Тя просто е уплашена — намеси се Гама. — Защо не се преместим в другата стая? Можем да обсъдим всичко това, да установим какво точно искате вие, момчета.

Саманта усети нещо твърдо да удря главата й. Вкуси металните пломби на зъбите си. Ушите й пищяха. Пушката. Той притискаше дулото в горната част на главата й.

— Каза нещо за шерифа, момиче. Чух те.

— Не е казвала такова нещо — намеси се Гама. — Имаше предвид…

— Млъквай.

— Тя просто…

— Казах ти да мълчиш, мамка му.

Саманта вдигна очи, когато пушката се отплесна към Гама.

Гама се протегна, но съвсем бавно, все едно плъзгаше длани през пясък. Изведнъж всички се озоваха в плен на забавен каданс, движенията им бяха насечени, а телата им бяха като от глина. Саманта наблюдаваше как един по един пръстите на майка й се обвиха около пушката с прерязана цев. Спретнато изрязани нокти. Дебел мазол на палеца от държането на молив.

Последва почти неуловимо изщракване.

Секундарникът на часовник.

Езикът на затваряща се врата.

Ударникът почуква гилза в пушката.

Може би Саманта дочу изщракването, а може би го долови интуитивно, защото се беше втренчила в пръста на Черна фланелка, когато той натисна спусъка.

Във въздуха се разпръсна червена експлозия.

Кръв опръска тавана. Разплиска се по пода. Горещи издължени филизи се разстлаха по главата на Шарлот и белязаха лицето и шията на Саманта.

Гама падна на пода.

Шарлот писна.

Саманта усети нейната уста да се отваря, но звукът остана арестуван в гърдите й. Беше замръзнала на място. Писъците на Шарлот се превърнаха в далечно ехо. Всичко изгуби цвят. Бяха ограничени до черно и бяло, също като снимката на фермера ерген. Бялата решетка на климатика беше осеяна с черни пръски кръв. Стъклото на прозореца беше нашарено с миниатюрни черни точици. Навън вечерта беше катраненочерна с една самотна миниатюрна звезда в далечината.

Саманта вдигна ръка и докосна шията си с пръсти. Парченца кост. И още кръв, защото всичко беше изпоцапано с кръв. Усети пулс в гърлото си. Нейното собствено сърце или късчета от сърцето на майка й пулсираха под треперещите й пръсти?

Писъците на Шарлот се усилиха до пронизителна сирена. Черната кръв стана алена върху пръстите на Саманта. Сивото помещение си възвърна ярките и ослепяващо наситени цветове.

Мъртва. Гама беше мъртва. Вече никога нямаше да поръча на Саманта да се махне от Пайквил, да й крещи, задето е пропуснала лесен въпрос в теста, задето не е била по-напориста на пистата, задето не е проявила търпение към Шарлот, задето не е резултатна в живота си.

Саманта потри пръстите си един в друг. В ръката си държеше парче от зъб на Гама. Изпита позив за повръщане и усети киселия вкус в устата си. Беше заслепена от сълзи. Скръбта завибрира в тялото й също като струна от арфа.

С едно примигване светът се беше обърнал с главата надолу.

— Млъквай! — Черна фланелка перна Шарлот така силно, че тя едва не падна от стола. Саманта я улови и се вкопчи в нея. Двете хлипаха, трепереха и крещяха. Нямаше как това да се случва. Нямаше как майка им да е мъртва. Щеше да отвори очи. Щеше да им обясни дейността на сърдечносъдовата система, докато бавно сглобяваше тялото си.

Знаете ли, че средностатистическото сърце изпомпва пет литра кръв в минута?

— Гама — прошепна Саманта. Изстрелът от пушката беше разкъсал гърдите й, шията й, лицето й. Лявата половина от челюстта й я нямаше. Част от черепа. Красивият и комплициран мозък. Извитата й вежда. Вече никой нямаше да обяснява разни неща на Саманта. Никой нямаше да го е грижа дали разбира нещо, или не. — Гама.

— Боже! — Високи маратонки ожесточено удряше гърдите си в опит да се почисти от парченцата кост и тъкан. — Мили боже, Зак!

Сърцето на Саманта заблъска.

Закарая Кълпепър.

Двете думи мигаха като неонови в съзнанието й. А после: мащабни автомобилни кражби. Жестокост към животни. Непристойно поведение на обществено място. Неуместни контакти с малолетна.

Шарлот не беше единствената, която четеше документацията от случаите на баща им. С години Ръсти Куин беше измъквал Зак Кълпейпър от дълги присъди. Неплатените му сметки бяха постоянен източник на напрежение между Гама и Ръсти, особено откакто къщата им изгоря. Бяха дължими над двайсет хиляди долара, но Ръсти отказваше да го преследва.

— По дяволите! — Зак очевидно беше съзрял разпознаването в очите на Саманта. — По дяволите!

— Мамо… — Шарлот явно не беше осъзнала, че вече всичко е различно. Успяваше единствено да се взира в Гама, а тялото й трепереше така неудържимо, че зъбите й тракаха. — Мамо, мамо, мамо…

— Всичко е наред. . — Саманта се опита да погали сестра си по косата, но пръстите й се запънаха в плетеницата от кости и кръв.

— Не е наред. — Зак дръпна рязко ръкавиците и маската си. Беше суров на вид мъж. Кожата му беше надупчена от белези от акне. Устата и очите му бяха оградени в червени пръски при отката на пушката. — Дявол го взел! Защо трябваше да използваш името ми, момче?

— Аз не… — заекна Високи маратонки. — Съжалявам.

— Няма да кажем. — Саманта сведе очи, сякаш можеше да се престори, че не е видяла лицето му. — Нищо няма да кажем. Обещавам.

— Момиче, току-що гръмнах майка ти. Наистина ли си мислиш, че ще излезете живи оттук?

— Не — намеси се Високи маратонки. — Не за това дойдохме.

— Аз дойдох да залича някои сметки, момче. — Стоманеносивите очи на Зак се стрелкаха из помещението като картечни залпове. — Сега си мисля, че аз съм този, на когото има да плаща Ръсти Куин.

— Не — отсече Високи маратонки. — Казах ти…

Зак го накара да замълчи, като тикна пушката в лицето му.

— Не схващаш общата картина. Ще се наложи да се махнем от града, а това ще изисква ужасно много пари. Всеки знае, че Ръсти Куин държи пари в брой в къщата.

— Къщата изгоря. — Саманта дочу думите, преди да е регистрирала, че излизат от собствената й уста. — Всичко изгоря.

— По дяволите! — кресна Зак. — По дяволите! — Сграбчи Високи маратонки за ръката и го завлече в коридора. Държеше пушката вирната в тяхна посока, с пръста му върху спусъка. Последва трескав шепот между двамата, който Саманта успяваше да чуе съвсем ясно, но мозъкът й отказваше да осмисли думите.

— Не! — Шарлот падна на пода. Протегна трепереща ръка, за да хване тази на майка им. — Недей да си мъртва, мамо. Моля те. Обичам те. Толкова те обичам.

Саманта вдигна поглед към тавана. Червени линии бележеха мазилката като изстреляни от спрей гирлянди за парти. По лицето й се стекоха сълзи и напоиха яката на единствената й блуза, спасена от пожара. Позволи на скръбта да премине през цялото й тяло, преди да я изтласка обратно навън. Гама я нямаше. Бяха сами в къщата заедно с нейния убиец и човекът на шерифа нямаше да се появи.

Обещай ми, че винаги ще се грижиш за Чарли.

— Чарли, стани. — Саманта дръпна сестра си за ръката с извъртени в друга посока очи, защото нямаше сили да погледне към зеещия гръден кош на Гама, към строшените ребра, които стърчаха като зъби.

Знаете ли, че зъбите на акулите са съставени от люспи?

— Чарли, изправи се — прошепна Саманта.

— Не мога. Не мога да оставя…

Сам дръпна рязко сестра си обратно на стола. Притисна устни към ухото на сестра си и произнесе:

— Побегни, когато можеш. — Гласът й беше толкова тих, че замря в гърлото й. — Не поглеждай назад. Просто тичай.

— Какво си говорите вие двете? — Зак сръчка челото на Саманта с пушката. Металът беше горещ. Частици от плътта на Гама бяха обгорели по цевта. Успяваше да ги подуши като месо на скара. — Какво й поръча да направи? Да избяга? Да се опита да се измъкне?

Шарлот писна. Ръката й се стрелна към устата.

— Какво ти поръча да направиш, кукличке?

Стомахът на Саманта се преобърна заради начина, по който тонът му омекна, като заговори на сестра й.

— Хайде, миличка. — Взорът на Зак се спусна надолу към малкия бюст на Чарли и тънката й талия. — Няма ли да бъдем приятели?

— Престани — заекна Сам. Потеше се и трепереше. И тя като Чарли щеше да изгуби контрол върху пикочния си мехур. Кръглата цев на пушката беше като свредел, забиващ се в челото й. — Остави я на мира — произнесе, независимо от всичко.

— Да съм говорил на теб, кучко? — Зак притисна дулото в главата на Саманта, докато брадичката й не се вирна нагоре. — А?

Сам стисна длани в стегнати юмруци. Налагаше се да прекрати това. Трябваше да предпази Шарлот.

— Остави ни на мира, Закарая Кълпепър. — Беше шокирана от собствената си дързост. Беше ужасена, но ужасът й беше белязан от всепоглъщаща ярост. Той беше убил майка й. Гледаше похотливо сестра й. Заяви и на двете им, че няма да излязат живи оттам. Замисли се за чукчето, скрито в колана на шортите й, и си го представи забито в главата на Зак. — Отлично знам кой си, долен перверзнико.

Той потрепна заради думата. Чертите на лицето му се изкривиха от гняв. Ръцете му стиснаха пушката толкова здраво, че кокалчетата му побеляха, но когато заговори, гласът му беше спокоен.

— Ще отстраня клепачите ти, та да можеш да гледаш как изрязвам черешката на сестра ти с ножа си.

Взорът й се сключи с неговия. Тишината, последвала заканата му, беше оглушителна. Сам не беше в състояние да отклони очи. Страхът сякаш накълца сърцето й с бръсначи. Никога в живота си не беше срещала някой така пределно и бездушно жесток.

Чарли захлипа.

— Зак — намеси се Високи маратонки. — Хайде, човече. — Зачака. Всички зачакаха. — Имахме договорка, нали така?

Зак не помръдна. Никой не помръдна.

— Имахме договорка — повтори Високи маратонки.

— Разбира се — наруши мълчанието Зак. Позволи на Високи маратонки да вземе пушката от ръцете му. — Един мъж струва, колкото струва думата му.

Понечи да се обърне, но после промени решението си. Ръката му се изстреля като бич. Сграбчи Сам за лицето, пръстите му се впиха в черепа й като в топка и той я запрати назад с такава сила, че столът падна и главата й се блъсна в предната част на мивката.

— Сега за перверзник ли ме смяташ? — Притисна с длан носа й, а пръстите му се забиха в очите й като горещи игли. — Да имаш да добавиш още нещо по въпроса?

Саманта отвори уста, но нямаше дъх да изкрещи. Лицето й пламна от жестока болка, когато ноктите му се врязаха в клепачите й. Тя стисна масивната му китка и зарита на сляпо, опита се да го одраска, да го блъсне, да спре болката. По бузите й се стече кръв. Пръстите на Зак трепереха, натискът им беше толкова силен, че Сам чувстваше очните й ябълки да се залепват назад към мозъка. Пръстите му се извиха, докато се опитваше да раздере клепачите й. Тя почувства допира на ноктите му в незащитените си очи.

— Престани! — изкрещя Чарли. — Престани!

Натискът изчезна също така внезапно, както се беше появил.

— Сами! — Дъхът на Чарли беше горещ, уплашен. Ръцете й се насочиха към лицето на Сам. — Сам? Погледни ме. Можеш ли да виждаш? Моля те, погледни ме!

Саманта се опита да повдигне внимателно клепачи. Бяха наранени, почти разкъсани. Имаше усещането, че гледа през парче стара дантела.

— Какво е това, по дяволите? — обади се Зак.

Чукчето. Беше изпаднало от шортите й.

Зак го вдигна от пода. Огледа дървената дръжка, а после изгледа многозначително Чарли.

— Чудиш се какво бих могъл да направя с това ли?

— Достатъчно! — Високи маратонки сграбчи чукчето и го метна по коридора. Всички се заслушаха, когато металната глава се блъсна в дървения под.

— Просто се забавлявам, братко — обясни Зак.

— Вие двете, станете — нареди Високи маратонки. — Да приключваме с това.

Чарли остана на пода. Сам примигна, за да прогони кръвта. Почти не виждаше, та да се размърда. Светлината от лампата над главите им беше като горещо олио в очите й.

— Помогни й — нареди Високи маратонки на Зак. — Ти обеща, човече. Не прави нещата по-лоши, отколкото е нужно да бъдат.

Зак дръпна Сам за ръката с такава сила, че почти я извади от рамото. Тя се надигна с усилие на крака, като се подпря на масата. Зак я бутна към вратата. Тя се блъсна в един стол. Чарли посегна към ръката й.

Високи маратонки отвори вратата.

— Вървете.

Нямаха друг избор, освен да се подчинят. Чарли тръгна първа, като се движеше странично, за да помогне на Сам по стълбите. Надалече от яркото осветление на кухнята, очите й спряха да пулсират така силно. Нямаше настройване към тъмнината. Сенките не спираха да влизат и да излизат от полезрението й.

В момента трябваше да са на тренировка. Бяха умолявали Гама да им позволи да я пропуснат за пръв път в живота си и сега майка им беше мъртва, а те бяха извеждани от къщата под дулото на оръжие от мъж, появил се да заличи адвокатските си сметки с пушка.

— Виждаш ли? — попита Чарли. — Сам, виждаш ли?

— Да — излъга Сам, защото зрението й мигаше като диско сфера, само дето вместо светлини тя виждаше сиви и черни петна.

— Насам — подкани Високи маратонки и ги поведе не към стария пикап на алеята, а в полето зад фермерската къща. Зеле. Сорго. Дини. Това беше отглеждал фермерът ерген. Бяха открили дневника му за семена в иначе празния килер горе. Тристата му акра бяха дадени под аренда на съседната ферма и хилядата акра площ бяха засадени в началото на пролетта.

Сам чувстваше прясно разораната пръст под босите си крака. Облегна се на Чарли, която я стискаше здраво за ръката. Протегна другата си ръка на сляпо, нелогично уплашена, че може да се натъкне на нещо насред полето. С всяка стъпка по-далече от фермерската къща и от светлината към мрака във вижданото от нея се добавяше още един пласт. Чарли беше сиво петно. Високи маратонки беше дълъг и кльощав като парче графит. Зак Кълпепър беше застрашителен черен квадрат от омраза.

— Къде отиваме? — попита Чарли.

Сам усети пушката да се притиска в гърба й.

— Продължавайте да вървите — нареди Зак.

— Не разбирам — заяви Чарли. — Защо правите това?

Думите й бяха насочени към Високи маратонки. Също като на Сам, и на нея й беше ясно, че младият мъж е по-слабият, но също така, че някак си той командва всичко това.

— Какво сме ви направили, господине? — поиска да научи Чарли. — Ние сме само деца. Не заслужаваме това.

— Млъквай — предупреди Зак. — И двете да мълчите, мамка ви.

Сам стисна ръката на Чарли още по-силно. Сега вече беше почти сляпа. Щеше да остане сляпа завинаги, само дето завинаги не беше още кой знае колко дълго. Или поне не за Сам. Разхлаби хватката си около ръката на Чарли. Мълчаливо призова сестра си да наблюдава заобикалящото ги, да е нащрек за шанс да избяга.

Два дни по-рано, в деня, когато се нанесоха, Гама им беше показала топографска карта на района. Мъчеше се да ги запали по селския живот и им посочи няколко територии, които можеха да изследват. Сега Сам прехвърли мислено набелязаното в търсене на маршрут за бягство. Съседската земя се простираше отвъд хоризонта, равен открит терен, за който беше вероятно да допринесе за куршум в гърба на Чарли, ако побегнеше в тази посока. Далечната дясна страна на имота граничеше с дървета, гъста гора, за която Гама предупреди, че вероятно гъмжи от кърлежи. От другата страна на гората имаше поток, който се изливаше в тунел, криволичещ под метеорологична кула и водещ до асфалтиран, но рядко използван път. На осемстотин метра на север пък можеше да бъде открита изоставена плевня. На километър и половина източно се намираше друга ферма. Тинесто риболовно езерце. Там трябваше да са жабите. Тук някъде трябва да бяха пеперудите. Ако бъдеха търпеливи, можеше да зърнат сърна по полето. Стой далече от пътя. До три преброй, не се давай без бой. Брой до шест, ще оцелееш днес.

Моля те, избягай, умоляваше Сам безмълвно Чарли. Моля те, не поглеждай назад да се увериш, че те следвам.

— Какво е това? — попита Зак.

Всички се обърнаха.

— Кола — отвърна Чарли, но Сам успяваше да различи единствено блещукащите фарове, които се движеха бавно по дългата отсечка към фермерската къща.

Човекът на шерифа? Или някой караше баща им до дома?

— По дяволите, ще разпознаят пикапа ми за две секунди. — Зак ги сръчка към гората, като използваше пушката вместо остен за добитък, та да ги накара да вървят по-бързо. — Продължавайте да се движите или ще ви гръмна още тук.

Още тук.

Чарли се напрегна при тези му думи. Зъбите й отново затракаха. Най-накрая беше направила връзката. Беше схванала, че са се запътили към смъртта си.

— Има друг изход от всичко това — обади се Сам.

Говореше на Високи маратонки, но Зак беше този, който изсумтя.

— Ще направя каквото поискате — продължи Сам. Чу гласът на Гама да изрича думите до нея. — Всичко.

— Мамка му — процеди Зак. — Нима си мислиш, че и бездруго няма да си взема своето, а, кучко?

Сам се пробва наново.

— Няма да им кажем, че сте били вие. Ще твърдим, че през цялото време сте носили маски и…

— С пикапа ми на алеята и с майка ви мъртва в къщата? — изпръхтя Зак. — Вие, Куин, се смятате за толкова умни, та вярвате, че с приказки можете да се измъкнете от всичко.

— Чуйте ме — заумолява Сам. — И бездруго ще трябва да напуснете града. Няма причина да убивате и нас. — Завъртя глава към Високи маратонки. — Моля те, само си помисли върху това. Достатъчно е просто да ни завържете. Да оставите някой да ни открие. При всички случаи ще се наложи да напуснете града. Не ви трябва още кръв по ръцете.

Сам зачака реакция. Всички зачакаха.

Високи маратонки прочисти гърло.

— Съжалявам — произнесе най-накрая.

В смеха на Зак се долови нотка на триумф.

Сам не можеше да се предаде просто така.

— Пуснете сестра ми да си върви. — Наложи й се да замълчи за миг, та да преглътне слюнката в устата си. — Тя е на тринайсет. Още дете.

— На мен не ми изглежда като дете — отсече Зак. — Има чудни щръкнали цицки.

— Млъквай — предупреди го Високи маратонки. — Сериозно говоря.

Зак шумно всмукна слюнка през зъби.

— Тя няма да каже на никого. — Сам трябваше да продължи да опитва. — Ще обясни, че са били непознати. Нали, Чарли?

— Някой чернюга, а? — попита Зак. — Също като онзи, дето баща ви го отърва за убийство?

— Имаш предвид, както отърва теб, като си беше показвал наденичката на група малки момичета ли? — процеди Чарли.

— Чарли? — произнесе умолително Сам. — Моля те, не говори.

— Остави я да си го каже — настоя Зак. — Харесва ми, като показват малко борбеност.

Чарли притихна. Остана смълчана, докато крачеха към гората.

Сам я следваше плътно, като се ровеше в съзнанието си за молба, която би убедила въоръжените мъже, че не е нужно да постъпват така. Но Зак Кълпепър имаше право. Пикапът му пред къщата им променяше всичко.

— Не — прошепна Чарли сама на себе си. Постоянно правеше така, вокализираше спор, който течеше в главата й.

Моля те, бягай, призова я безмълвно Сам. Не е проблем да тръгнеш без мен.

— Мърдай. — Зак я сръчка с пушката в гърба, та да върви по-бързо.

Боровите иглички се забиваха в стъпалата й. Навлизаха по-дълбоко в гората. Въздухът ставаше по-хладен. Сам затвори очи, защото беше безсмислено да се опитва да види нещо. Остави Чарли да я води сред дърветата. Листата шумоляха. Прекрачваха повалени дървета, нагазиха в тясна вада, която вероятно беше отбита от фермата към потока.

Тичай, тичай, тичай, нареди Сам безмълвно на Чарли. Моля те, бягай.

— Сам… — Чарли спря. Обви ръка около кръста на Сам. — Има лопата. Лопата.

Сам не я разбра. Докосна с пръсти клепачите си. Засъхналата кръв ги беше слепила здраво. Притисна леко и успя да накара очите си да се отворят.

Меката лунна светлина придаваше синкав оттенък на просеката пред тях. Имаше нещо повече от лопата. Встрани от открита яма лежеше купчина прясно изкопана пръст.

Една дупка.

Един гроб.

Взорът й се съсредоточи върху зейналата черна бездна, когато всичко дойде на фокус. Това не беше обир или опит да бъдат сплашени заради няколко сметки при адвоката. Всички бяха наясно, че изгарянето на къщата им беше поставило семейство Куин в бедствено финансово затруднение. Боричкането със застрахователната компания. Прогонването им от мотела. Покупките от магазина за вещи втора ръка. Закарая Кълпепър очевидно беше заключил, че Ръсти ще попълни банковата си сметка, като принуди неиздължилите се клиенти да оправят сметките си. Не беше особено далече от истината. Онази вечер Гама беше крещяла на Ръсти как двайсетте хиляди, дължани от Кълпепър, ще свършат добра работа семейството им отново да стане платежоспособно.

Което означаваше, че всичко това се свеждаше до пари.

И нещо по-лошо, до глупост, защото неуредените сметки не биха умрели с баща им.

Сам почувства повторното пробуждане на по-раншния й гняв. Прехапа език така силно, че в устата й се процеди кръв. Имаше причина Закарая Кълпепър да е заклет мошеник. Като всичките му други престъпления и този план беше калпав, зле изпълнен. Всяка груба грешка ги беше довела до това положение. Бяха изкопали гроб за Ръсти, но тъй като Ръсти закъсня, защото той винаги закъсняваше, и тъй като днес по рядко изключение им беше разрешено да пропуснат тренировката по бягане, сега той беше предназначен за Чарли и Сам.

— Добре, здравеняко. Време е да свършиш своята част. — Зак опря приклада на пушката в бедрото си. Измъкна сгъваем нож от джоба си и го отвори с една ръка. — С пушката ще е прекалено шумно. Вземи това. Напряко през гърлото, както се прави с прасе.

Високи маратонки не взе ножа.

— Хайде, точно както се договорихме. Ти оправи нея. Аз ще се погрижа за малката — подкани Зак.

Високи маратонки все така не помръдваше.

— Тя е права. Не е нужно да го правим. Планът изобщо не включваше да нараняваме жените. Дори не трябваше да са там.

— Какви ги говориш?

Сам стисна ръката на Чарли. Бяха се разсеяли. Тя можеше да избяга.

— Стореното сторено. Не е нужно да влошаваме нещата, като убиваме още хора. Невинни хора.

— Мили боже. — Зак затвори ножа и го върна обратно в джоба си. — Това вече го обсъдихме в кухнята, човече. Не е като да имаме избор.

— Можем да се предадем.

Зак стисна здраво пушката.

— Пълни тъпотии. Точка.

— Аз ще се предам. Ще поема вината за всичко.

Сам побутна Чарли, за да й даде да разбере, че е време да действа. Чарли не помръдна. Стискаше я здраво.

— Друг път ще я поемеш. — Зак задумка по гърдите на Високи маратонки. — Нима си мислиш, че ще лежа за убийство, защото се е обадила съвестта ти?

Сам пусна ръката на сестра си.

— Чарли, бягай — прошепна й.

— Няма да те издам — настояваше Високи маратонки. — Ще кажа, че съм бил аз.

— В моя шибан пикап?

Чарли се опита отново да хване ръката на Сам. Сам обаче се дръпна и прошепна:

— Върви.

— Тъпак. — Зак вдигна пушката и я насочи към гърдите на Високи маратонки. — Ето какво ще се случи, синко. Ще вземеш този нож и ще прережеш гърлото на кучката или ще отворя дупка в гърдите ти с размерите на Тексас. — Тропна с крак. — На мига.

Високи маратонки насочи рязко револвера към главата на Зак.

— Ще се предадем.

— Разкарай оръжието от лицето ми, безгръбначна отрепко.

Сам побутна Чарли. Налагаше се да се размърда. Налагаше се да се изпари оттам. Щеше да има само един шанс. На практика умоляваше сестра си.

— Върви.

— По-скоро ще убия теб, отколкото тях — заяви Високи маратонки.

— Нямаш смелостта да дръпнеш спусъка.

— Ще го направя.

Чарли все така не се поместваше. Зъбите й пак тракаха.

— Тичай — проплака Сам. — Трябва да избягаш.

— Никаквец. — Зак се изплю на земята. Понечи да обърше уста, но само за отвличане на вниманието. Посегна към револвера. Високи маратонки беше предвидил този ход. Перна пушката с опакото на ръката си. Зак изгуби равновесие. Не успя да се задържи на крака и полетя назад, като размахваше ръце.

— Тичай! — Сам избута сестра си. — Чарли, върви!

Чарли се превърна в размазано петно от движение. Сам понечи да я последва с вдигнат крак, със свита в лакътя ръка…

Нов изстрел.

Бяло проблясване от дулото на револвера.

Внезапно вибриране във въздуха.

Главата на Сам се отметна назад с такава сила, че шията й изпука. Тялото й последва главата със свирепо усукване. Тя се завъртя като пумпал и пропадна в тъмнината по същия начин, както Алиса в дупката на заека.

Осъзнаваш ли колко си красива?

Стъпалата на Сам докоснаха земята. Тя усети как коленете й поемат сътресението.

Погледна надолу.

Пръстите на краката й бяха разперени върху наквасен от вода дървен под.

Вдигна очи и установи, че отражението й се взира обратно в нея от огледалото.

Съвсем необяснимо Сам се беше озовала във фермерската къща, застанала пред мивката в банята.

Гама стоеше зад нея, а силните й ръце бяха обвити около кръста на Сам. В огледалото майка й изглеждаше по-млада, по-смекчена. Веждите й се бяха извили, все едно беше чула нещо съмнително. Това беше жената, която беше обяснявала на непознат в бакалията разликата между делене на клетките и синтез. Която беше устройвала комплицирани турнири за лов на дрънкулки, ангажирали всеки техен Великден в миналото.

Какви бяха насоките й сега?

— Кажи ми — помоли Сам отражението на майка си. — Кажи ми как искаш да постъпя.

Гама отвори уста, но не заговори. Лицето й започна да се състарява. Сам почувства силен копнеж за майката, която никога нямаше да види да остарее. От устата на Гама плъзнаха фини бръчици. Тъмната й коса се прошари с бели кичури. Линията на челюстта й изгуби контура си.

Кожата й започна да се лющи.

През дупка в бузата й се показваха бели зъби. Косата й се превърна в мазна бяла плетеница. Очите й се сгърчиха. Не остаряваше.

Разпадаше се.

Сам се помъчи да се освободи от хватката й. Обгърна я мирис на смърт: влажна пръст, бели червеи, дълбаещи пътя си под кожата й. Дланите на Гама се притиснаха към бузите й. Накара Сам да се обърне. Черните зъби на Гама се заостриха като бръсначи, когато тя отвори уста и изкрещя:

— Казах ти да се махнеш оттук!

Сам се свести със стон.

Очите й се отвориха в непрогледна тъмнина.

Устата й се напълни с пръст. Влажна почва. Борови иглички. Ръцете й бяха пред лицето. Топлият й дъх се блъскаше в дланите й. Чуваше се звук…

Като от метене с метла.

Като свистене от размахването на брадва.

Като от лопата, мятаща пръст в нечий гроб.

Гроба на Сам.

Беше погребана жива. Тежестта от пръстта отгоре й беше като от метална плоча.

— Съжалявам — дочу гласа на Високи маратонки. — Моля те, боже, прости ми.

Пръстта продължаваше да приижда, а тежестта й вече бе менгеме, което заплашваше да изкара въздуха от гърдите й.

Знаеш ли, че Джайлс Кори е единственият обвиняем в процесите срещу Салемските вещици, който е умрял от това, че е бил смазан?

Сълзи напълниха очите на Сам и се затъркаляха надолу по бузите й. Вик остана блокиран в гърлото й. Не можеше да допусне да изпада в паника. Нямаше смисъл да крещи или да рие с ръце, защото нямаше да й се притекат на помощ. Щяха да я гръмнат още веднъж. Да се моли за живота си, само би ускорило отнемането му.

— Не ставай глупава — обади се Гама. — Мислех, че си надраснала тийнейджърските години.

Сам вдиша с потреперване.

Смая се, като установи, че в дробовете й всъщност нахлуваше въздух.

Можеше да диша!

Шепите й обгръщаха лицето и оформяха въздушен джоб в пръстта. Сам уплътни контакта между дланите си. Наложи си да забави дишането си, с цел да запази малкото й останал скъпоценен въздух.

Чарли я беше научила на това. Още преди години. Сам успяваше да си представи сестра си в скаутската й униформа. С ръце и крака също като мънички клечки. Омачканата й жълта блузка и кафяво елече с всичките спечелени от нея нашивки. Беше чела на глас от приключенския си наръчник на масата за закуска.

— Ако се озовете затрупани от лавина, недейте да крещите или да отваряте уста — беше прочела Чарли. — Поставете ръце пред лицето си и се опитайте да оформите въздушно пространство, докато жизнените ви функции се забавят.

Сам изплези език в опит да провери на какво разстояние са дланите й. Заключи, че са на около половин сантиметър. Разшава пръсти в усилие да увеличи въздушния джоб. Нямаше накъде. Пръстта беше натрупана около ръцете й, плътна почти като цимент.

Опита се да анализира позицията на тялото си. Не беше просната по гръб. Лявото й рамо беше притиснато към земята. Но също така не лежеше изцяло на една страна. Бедрата й бяха извъртени под ъгъл спрямо раменете. През задната част на шортите й за бягане се просмукваше студ. Дясното й коляно беше прегънато, а левият й крак беше изпънат.

Торсът й беше усукан.

Разтягането на бегач. Тялото й беше паднало в позната поза.

Сам направи опит да размести тежестта си. Не успя да помръдне. Пробва с пръстите на краката. С мускулите на прасците си. С подколенните сухожилия.

Нищо.

Сам затвори очи. Беше парализирана. Вече никога нямаше да ходи, да тича, да се движи без помощ. Паниката нахлу в гърдите й също като рояк комари. Бягането беше всичко, което имаше. Правеше я тази, която е. Какъв беше смисълът да се мъчи да оцелее, ако вече никога нямаше да може да си служи с краката?

Притисна лице към ръцете си, та да не извика.

Чарли все така можеше да тича. Сам беше зърнала как сестра й хукна към гората. Това беше последното, което видя, преди да гръмне револверът. Сам призова в съзнанието си спринтиращия образ на Чарли — слабичките й крака се движеха почти невъзможно бързо, докато се носеше напред, надалече, без грам колебание, без да се обръща назад.

Недей да мислиш за мен, помоли я Сам същото, което беше изричала към сестра си милиони пъти преди. Просто се съсредоточи върху самата себе си и продължавай да тичаш.

Дали Чарли беше успяла? Дали беше открила помощ? Или беше надзърнала през рамо да провери дали я следва Сам и вместо това се беше озовала срещу дулото на Закарая Кълпепър?

Или нещо по-лошо.

Сам прогони тази мисъл от главата си. Съзря Чарли да тича на воля, да получава помощ, да води полицията обратно до гроба, защото притежаваше чувството за ориентация на майка им и никога не се губеше, така че щеше да си спомни къде е закопана сестра й.

Сам се залови да брои ударите на сърцето си, докато не почувства, че ритъмът му не става по-малко трескав.

И после усети дразнене в гърлото си.

Навсякъде беше пълно с пръст — беше в ушите, носа, устата, дробовете й. Не успяваше да възпре кашлицата, напираща да излезе от устата й. Устните й се разтвориха. Рефлективното вдишване вкара още пръст в носа й. Закашля още и още. Третият път беше толкова мощен, че почувства спазъм в стомаха си, а тялото й се напрегна да се свие на топка.

Сам усети пърхане в сърцето си.

Краката й бяха потрепнали.

Паниката и страхът бяха прекъснали жизненоважната връзка между мозъка и мускулатурата й. Не беше парализирана; просто беше напълно ужасена, някакъв древен механизъм в смисъл „бий се или бягай“ я беше изтласкал навън от собственото й тяло, та да успее да схване какво се случва. Сам усети леко главозамайване със завръщането на осезанията в долната част на тялото й. Все едно вървеше през вода. В началото почувства пръстите на краката си да се разперват в плътната пръст. След това глезените й бяха в състояние да се извият встрани. Усети леко помръдване в тях.

Щом беше в състояние да движи стъпалата си, какво друго можеше да раздвижи?

Сам стегна прасци, за да загрее мускулите. Четириглавите й бедрени мускули започнаха да се задействат. Коленете й се напрегнаха. Съсредоточи се върху краката си, каза си, че можеха да се движат, когато мозъкът й им пратеше послание, че всъщност бяха в състояние да го правят.

Не беше парализирана. Имаше шансове.

Гама все беше повтаряла как Сам се е научила да тича, преди да умее да ходи. Краката й бяха най-силната част от тялото й.

Можеше да се измъкне навън с ритане.

Сам задейства краката си, изпълни няколко минимални движения нагоре и надолу в опит да прокопае тежкия слой пръст. Дъхът върху дланите й стана горещ. Паниката беше обгърнала главата й с гъста мъгла. Дали не използваше прекалено много въздух? Имаше ли значение? Постоянно губеше нишката на онова, което вършеше. Долната част на тялото й се движеше нагоре и надолу и на моменти тя се залавяше да си въобразява как лежи на палубата на мъничка лодка, полюляваща се в океана, а после осъзнаваше, че е блокирана под земята. Това я караше да се мъчи да се движи по-бързо и по-усилено, но отново се отнасяше обратно на лодката.

Реши да брои: едно Мисисипи, две Мисисипи, три Мисисипи…

Имаше спазми в краката си. Спазми в корема. Спазми навсякъде. Сам си наложи да спре, макар и само за няколко секунди. Почивката беше почти толкова болезнена, колкото усилията. Претоварените й мускули произвеждаха млечна киселина и караха стомахът й да се преобръща. Прешлените й се бяха усукали като пренатегнати болтове, прищипваха нервите й и пращаха електрически болки в шията и краката й. Всяко нейно издихание беше улавяно в дланите й като птичка в кафез.

— Съществува петдесет процента шанс за оцеляване — беше прочела Чарли от нейния приключенски наръчник. — Но само ако жертвата бъде открита до един час.

Сам нямаше представа колко дълго е прекарала в гроба. Също като загубата на червената тухлена къща и както когато беше гледала да умира майка й, и попадането й там се беше случило преди цял един живот.

Стегна коремните си мускули и пробва странични тласъци. Шията й се напрегна. Пръстта отвърна на натиска, влажната почва смазваше рамото й.

Имаше нужда от повече пространство.

Сам се опита да разтърси бедра. В началото се отвориха около два сантиметра, после пет, и след това вече беше в състояние да движи кръста, раменете, шията и главата си.

Дали изведнъж разстоянието между дланите и устата й не се беше увеличило?

Сам пак изплези език. Усети върхът му да докосва промеждутъка между двете й длани. Това беше над един сантиметър.

Прогрес.

След това се зае да действа с ръце, местеше ги нагоре и надолу. Този път не ставаше дума за няколко сантиметра. Поместиха сантиметър и после нови милиметри пръст. Налагаше се да държи длани пред лицето си, за да може да диша. Но й стана ясно, че се налага да ги използва, за да копае.

Един час. Толкова й беше дала Чарли. Времето на Сам сигурно се изчерпваше. Дланите й бяха горещи и окъпани в конденз. Мозъкът й беше подвластен на замайване.

Сам пое една последна голяма глътка въздух.

Отдръпна длани от лицето си. Чувстваше се, сякаш китките й ще се пречупят, докато извиваше ръце във всички посоки. Стисна здраво устни и проскърца със зъби, като забиваше нокти в пръстта в яростен опит да откърти зарилите я буци.

Почвата обаче все така отвръщаше на натиска.

Раменете й пламтяха от болка. Трапецовидните мускули. Ромбовидните мускули. Лопатките. Горещи железа пробождаха бицепсите й. Чувстваше се, сякаш пръстите й ще се прекършат на две. Ноктите й се нащърбиха дълбоко. Кожата по кокалчетата й се обели. Белите й дробове щяха да колабират. Не можеше да продължи да сдържа дъха си. Не беше в състояние да продължи битката. Беше уморена. Беше сама. Майка й беше мъртва. Сестра й я нямаше. Сам започна да крещи, първоначално в главата си, а после през устата. Беше толкова ядосана — гневна на майка си, задето сграбчи пушката, бясна на баща си, задето беше довел ада на прага им, раздразнена на Чарли, че не се показа по-силна, и направо апоплектична, задето щеше да умре в този прокълнат от бога гроб.

Плитък гроб.

Пръстите й бяха обгърнати от хладен въздух.

Беше пробила пръстта. По-малко от шейсет сантиметра съставляваха разликата между смъртта и живота за Сам.

Нямаше време да ликува. Нямаше въздух в дробовете си, нито надежда, освен ако не продължеше да копае.

Отместваше с пръсти намиращото се над нея. Листа. Шишарки. Убиецът й се беше опитал да прикрие прясно разкопаната пръст, но не беше взел под внимание момичето отдолу, което щеше да се опита да се измъкне навън. Загреба шепа пръст, после още една, продължи, докато беше в състояние да напрегне коремните си мускули един последен път и да се изтласка нагоре.

Сам се задави от внезапния приток на свеж въздух. Изплю пръст и кръв. Косата й се беше сплъстила. Докосна с пръсти скалпа си отстрани. Кутрето й потъна в миниатюрна дупка. Костта в окръжността беше гладка. Това беше мястото, където беше проникнал куршумът. Беше простреляна в главата.

Беше простреляна в главата.

Отдръпна ръка. Не смееше да обърше очи. Примижа в далечина. Гората беше просто петно. Зърна две големи светещи точки да се реят пред лицето й също като лениви земни пчели.

Дочу ромоленето на вода, ехтеше, все едно преминаваше през тунела за достъп, който криволичеше под метеорологичната кула и достигаше асфалтирания път.

Друг чифт светлини изплуваха в далечината.

Не бяха земни пчели.

Бяха фарове на кола.