Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (26)

XXV.
Неочаквана тактика

Откакто часовият съобщи, че врагът прекосява реката, Бостар едва се сдържаше. Двамата със Сафон се бяха изкатерили по брега и лежаха до Магон, който също трепереше от възбуда. С опънати до скъсване нерви те гледаха как съюзната пехота и редовните легионери следват римската конница и велитите. Едва тогава проумяха какво става.

— Римският военачалник не просто е опитал примамката — развълнувано промърмори Магон. — А я лапна цялата наведнъж. Та това е цялата му шибана армия!

— Битката ще започне скоро — нетърпеливо каза Сафон.

— Още не е време да действаме — тутакси се намеси Бостар.

— Така е. Трябва да изчакаме идеалния момент да нападнем римляните в гръб — каза Магон. — Едно избързване може да ни струва битката.

Братята разбираха, че е прав, и с неохота останаха по местата си.

Последвалото чакане беше най-дългото в живота на Бостар. Непрекъснатото нервно потрепване на Магон и начинът, по който Сафон гризеше ноктите си, го караха да се чувства точно като тях. Минаха не повече от три-четири часа, но те му се сториха цяла вечност. Естествено, новината за раздвижването на римляните се беше разпространила през двете хиляди войници с бързината на горски пожар. Скоро стана трудно да ги удържат тихи. Напълно разбираемо според Бостар. Човек не може винаги да е доволен, че е на сигурно, вместо да се е изправил срещу смъртна опасност — особено когато другарите му всеки момент ще започнат да се бият с нокти и зъби за живота си.

Магон не помръдна дори когато до тях достигна врявата от сблъсъка на двете армии. Бостар се насили да запази спокойствие. Лековъоръжените части и стрелците щяха да влязат първи в сражение и после да отстъпят. И наистина, писъците и виковете скоро намаляха, за да се сменят от характерния тропот на хиляди крака, тъпчещи в такт земята.

— Римската пехота настъпва — тихо каза Магон. — Мелкарт, бди над хората ни.

Стомахът на Бостар се сви на напрегнат възел. Изправянето срещу толкова многоброен противник сигурно беше ужасяващо изживяване.

До него Сафон се размърда неспокойно и прошепна:

— Боговете да закрилят татко и Ханон.

Забравил за момент враждата им, Бостар повтори молитвата.

Трясъкът, който момент по-късно достигна до тях, бе оглушителен като гръм. В небето обаче нямаше буреносни облаци, никакви светкавици не ги заслепяваха. Това беше нещо много по-смъртоносно. По-ужасяващо. Бостар потрепери, когато го чу. Беше виждал ужасни неща от началото на войната — огромния каменен блок, който едва не беше убил Ханибал, сцените от падането на Сагунт, лавините, които отнасяха десетки пищящи мъже в Алпите. Никога обаче не беше чувал рева на десетки хиляди войници, нахвърлящи се едни срещу други. Ревът обещаваше смърт по най-ужасяващи начини и Ханон и баща им бяха част от него. По някакъв начин Бостар успя да остане на мястото си, като правеше всичко възможно да блокира писъците, които вече се чуваха ясно сред врявата. Тактиката му не издържа дълго. Той погледна Магон, който му кимна, за да го окуражи.

— Време ли е, командире? — попита Бостар.

Очите на Магон проблеснаха възбудено.

— Скоро. Пригответе хората си за излизане. Кажете същото на командира на нумидийците. По мой сигнал излизаме.

— Да, командире! — Бостар и Сафон се ухилиха един на друг, както не бяха правили от цяла вечност, и забързаха да изпълнят заповедта.

Нататък всичко стана размазано — събития, които Бостар можеше да си спомни единствено като поредица несвързани картини. Тръпката на вълнението, преминала през чакащите войници, когато чуха заповедите си. Главата на Магон, очертана на фона на небето, докато надничаше над брега и даваше знак. Как се изкачва и остава поразен от колосалната битка, която се водеше от лявата им страна. Кой печелеше? Дали Ханон беше още жив? Магон, който разтърсва ръката му и му казва да се съсредоточи. Как заповядва на войниците да свалят щитовете от гърбовете си и да приготвят оръжията. Как строяват фалангите. Как хилядата нумидийци се разделят на две и заемат позиции в двата края на пехотата. Как Магон посочва с меч врага и вика: „За Ханибал и Картаген!“.

И тичането. Никога нямаше да забрави тичането.

До бойното поле имаше повече от половин миля. Изтощителното бързане щеше да прати на вятъра цялото предимство, което имаха. Вместо това тичаха равномерно, оставяйки след себе си облаци пара. Студеният въздух беше изпълнен с ниския ритмичен тропот на копита, ботуши и сандали по твърдата земя. Никой не говореше. Никой не искаше да говори. Погледите на всички бяха приковани към ставащото пред тях. Насред цялата бъркотия едно беше ясно. От вражеската кавалерия нямаше и следа, което означаваше, че иберийската и галската конница са я отблъснали. Съюзническата пехота по римските флангове се огъваше под натиска на картагенските слонове, стрелците и нумидийските конници. Само по себе си това беше голямо постижение и на Бостар му се искаше да завика ликуващо. Той обаче не издаде нито звук. Резултатът от битката все още не беше ясен. Когато приближиха, видя, че сраженията в центъра са невероятно свирепи. Легионерите там вече бяха излезли пред техните флангове, което означаваше, че са отблъснали галите, които заемаха центъра на бойната линия на Ханибал.

„Идваме в последния момент“, помисли си Бостар.

Магон като че ли осъзна същото.

— Атака! — изкрещя той. — Атака!

С нечленоразделен рев Бостар, Сафон и войниците им се хвърлиха напред със стремглава, убийствена скорост. Всеки, който се препънеше сега, рискуваше да си счупи глезен или крак. Но на никого не му пукаше. Всички жадуваха само за едно — да започнат да проливат вражеска кръв. Да забиват оръжията си в римска плът.

Последните моменти от тичането им бяха като нереални. Възторжени. Поради оглушителната врява на битката не беше нужно да се безпокоят колко шум вдигат. Триариите в третия ред на врага — техните цели — изобщо не поглеждаха зад себе си. Както и можеше да се очаква, ветераните бяха погълнати изцяло от яростната схватка пред тях и се готвеха да се включат. Нямаха представа, че две хиляди картагенски войници всеки момент ще ги ударят с пълна сила в гръб. Бостар завинаги щеше да запомни първите лица, които по една или друга причина се обърнаха небрежно назад. Изумлението и ужаса, които се изписаха на тях при вида на врага на не повече от трийсет крачки зад гърбовете им. Дрезгавите крясъци, когато малкото триарии, които разбраха какво става, се опитаха да предупредят другарите си за смъртната опасност. И задоволството, с което се врязаха в римските редици и започнаха да съсичат в гърбовете онези, които дори не осъзнаваха, че ги чака сигурна смърт.

За първи път през живота си Бостар беше обладан от безумието на битката. В кървавочервената мъгла, която го заобиколи, беше лесно да изгуби броя на хората, които е убил. Все едно ловеше риба с харпун в каменист залив край Картаген. Мушкаш напред. Забиваш острието колкото се може по-дълбоко. Издърпваш. Избираш нова цел. Когато затъпеното му копие се заклещи в гръбнака на един триарий, Бостар просто го захвърли и изтегли меча си. Смътно си даваше сметка, че ръката му е окървавена до лакътя, но не му пукаше. „Идвам, братко. Дръж се, татко“.

Накрая ветераните легионери успяха да се обърнат срещу атакуващите ги. Битката стана по-ожесточена, но предимството си оставаше за хората на Магон, които вече виждаха, че вражеските флангове са разбити. Бостар тържествуваше. Обединената вълна картагенски пехотинци и конница, стоварила се върху незащитената страна на съюзническата пехота, не можеше да бъде удържана. Неспособни да се обърнат кръгом и да посрещнат заплахата, противниците биваха съсичани без капка милост.

Оцелелите захвърлиха оръжията си и побягнаха към Требия. Бостар отметна глава и нададе животински победен вой. Зад себе си зърна хиляди картагенски конници, които чакаха точно този момент. Съюзническите войници нямаше да стигнат далече. Изведнъж някакъв ветеран с нащърбен меч се хвърли към него и Бостар си припомни, че работата му още не е приключила. Макар че триариите търпяха жестоки загуби, останалите легионери продължаваха да настъпват към и през редиците на галите. Бяха като таран, на който не може да се устои дълго. Възторгът на Бостар помръкна, когато осъзна, че някои от либийските фаланги също се огъват пред непрестанната атака на легионерите. Той привлече вниманието на Сафон и посочи. Лицето на брат му се изкриви от ярост. С подновена енергия двамата отново се нахвърлиха върху ветераните.

— Ханон! Татко! — извика Бостар. — Идваме.

Твърде късно, изкрещя сърцето му.

 

 

Когато Аврелия влезе в спалнята, майка й едва-едва се размърда. Седящата до леглото Елира се обърна.

— Как е тя? — прошепна Аврелия.

— По-добре — отвърна илирийката. — Треската й започна да отминава.

Напрежението в раменете на Аврелия поотслабна.

— Благодаря на боговете. И на теб.

— Тихо — прошепна Елира. — Не е чак толкова болна. Просто лоша настинка. До Сатурналиите ще се оправи.

Аврелия кимна благодарно.

— Не знам какво щях да правя без теб. Нямам предвид само грижите ти за майка през последните дни. Благодарение на теб Суни… — Тя погледна виновно през рамо. За щастие в атриума нямаше никого. — Имам предвид, Лизандър се възстановява.

Елира махна пренебрежително с ръка.

— Той е млад и силен. Трябваше му само малко храна и топлина.

— И въпреки това съм ти благодарна — каза Аврелия. — Както и той.

Елира наведе смутено глава.

Аврелия погледна спящата си майка. Нещата се бяха променили, откакто преди две седмици се беше върнала във вилата с трескавия Суниатон. За щастие Атия не се беше усъмнила в историята й, че го е намерила в гората. Изкара истински късмет — по-късно през нощта заваля сняг и скри всякакви следи, че е ходила до колибата. Естествено, всички бяха взели Суниатон за избягал роб. Както се бяха разбрали, той се престори на ням. Освен това се оказа чудесен актьор и се правеше на леко слабоумен. Разбира се, Агесандър се усъмни, но в очите му нямаше и намек, че го е познал.

Аврелия не даде на сицилианеца никакъв шанс да направи каквото и да било на Суниатон. Господарят му, който и да е той, може да дойде и да потърси собствеността си, каза тя на майка си. Дотогава смяташе да го задържи.

— Ще го нарека Лизандър, защото ми прилича на грък.

Атия се усмихна.

— Добре. Стига да оцелее.

„Е, той оцеля“, тържествуващо си помисли Аврелия. Кракът на Суни се беше оправил достатъчно, за да може да куцука из кухнята и да изпълнява нарежданията на Юлий. Засега беше в безопасност.

Аврелия се дразнеше най-много от факта, че почти не можеше да разговаря с него. В най-добрия случай успяваха да разменят по няколко думи вечер, след като останалите роби от кухнята си лягаха да спят. Аврелия използваше тези моменти да разпитва Суни за Ханон. Сега вече знаеше много за неговото детство и семейството му, за интересите му и къде е живял. Причините да се интересува от тези неща бяха прости. Така не й се налагаше да мисли за годежа си. Дори Флак да беше загинал, и баща й също, майка й скоро щеше да й намери друг съпруг. Ако Флак беше оцелял, щяха да се оженят в рамките на една година. Така или иначе, очакваше я уговорен брак.

— Аврелия.

Гласът на майка й рязко я върна в настоящето.

— Събуди се! Как си?

— Слаба като новородено — промърмори Атия. — Но по-добре от вчера.

— Слава на боговете. — Очите на Аврелия се напълниха със сълзи.

Нещата най-сетне започваха да се оправят.

 

 

Подобряването на Атия оправи значително настроението на Аврелия. За първи път от дни тя излезе да се разходи. Времето беше студено и снегът, който беше навалял през предишните няколко дни, не се беше разтопил. Аврелия не искаше да се отдалечава много от майка си и от Суни и кратката разходка по пътя за Капуа й се отрази чудесно. Наслаждаваше се на скърцането на снега под сандалите си. Дори начинът, по който бузите й бързо изтръпнаха от студа, беше освежаващ след цялото време, прекарано между стените на къщата. По-жизнерадостна, отколкото се беше чувствала от много време, Аврелия си позволи да си фантазира сценарий, в който баща й е жив. Представи си радостта, която изпитва, когато го вижда да влиза през главния вход.

С тези оптимистични мисли тя тръгна обратно към дома.

Докато пресичаше двора, видя Суниатон. Той беше с гръб към нея и носеше кошница със зеленчуци към кухнята. Духът й се приповдигна още повече. Щом беше в състояние да прави това, значи кракът му беше заздравял още повече. Аврелия забърза след него. Стигна вратата и го видя как оставя товара си върху работната маса. Всички други роби бяха заети в различни части на помещението.

— Суни! — тихо каза тя.

Той не реагира.

— Суни! — Аврелия пристъпи в кухнята.

Той пак не реагира. Едва тогава Аврелия забеляза скованата му поза. Стомахът й се сви от страх. Какво ставаше?

— Суни ли каза? — попита Агесандър и излезе от сенките зад вратата на кухнята.

Аврелия пребледня.

— Суни. Суниатон. Име на гуга — студено каза сицилианецът.

— Какво общо има това? — извика Аврелия. Погледът й се стрелна към Юлий и останалите роби, но те старателно се преструваха, че не забелязват нищо. Изпълни я отчаяние. Не беше единствената, която се страхуваше от виликуса. А майка й още лежеше болна.

— Тази окаяна отрепка картагенец ли е?

— Не. Казах ти, грък е. Казва се Лизандър.

Сякаш от нищото в ръката на Агесандър се появи нож. Той опря върха му в гърлото на Суниатон.

— Ти гуга ли си? — Отговор не последва и виликусът премести ножа при слабините на Суни. — Искаш ли да ти клъцна топките?

Ужасеният Суниатон заклати енергично глава.

— Тогава говори! — извика Агесандър и отново опря ножа в гърлото му. — От Картаген ли си?

Раменете на Суниатон се отпуснаха.

— Да.

— Аха, можеш да говориш! — тържествуващо извика сицилианецът и се обърна към Аврелия. — Значи си ме излъгала.

— И какво от това? — извика Аврелия, която вече беше истински ядосана. — Знам какво мислиш за картагенците.

Очите на Агесандър се присвиха.

— Стори ми се странно, когато този боклук се появи тук полумъртъв. С наскоро заздравяла рана от меч. Обзалагам се, че е избягал гладиатор. — Подобно на ястреб, той подскочи при неволното трепване на Суниатон. — Знаех си!

„Мисли!“ Аврелия бързо се изправи в цял ръст.

— Нима? — надменно рече тя. — Та той би могъл да избяга отдавна.

— Може да е заблудил теб, но мен няма как да излъже. — Агесандър натисна с ножа. — Не си малоумен, нали?

— Не съм — обречено отвърна Суниатон.

— Къде е приятелят ти? — остро попита сицилианецът.

„Не казвай нищо — замоли се наум Аврелия. — Той все още не е сигурен“.

За неин ужас куражът на Суниатон се прояви за последен път.

— Ханон ли? Отдавна го няма. Сигурно вече е във войската на Ханибал.

— Жалко — изсумтя Агесандър. — Значи от теб вече няма никаква полза. — И с плавно движение плъзна ножа между ребрата на Суниатон и го прободе в сърцето.

Очите на Суниатон се изцъклиха и той изпъшка задавено от болка. Крайниците му се сковаха, след което бавно се отпуснаха. Със странна нежност Агесандър го подхвана и го положи на земята. Кръвта бързо просмука туниката на Суниатон и се разпълзя по плочките на пода. Той повече не помръдна.

— Не! Чудовище! — изпищя Аврелия.

Агесандър се изправи и огледа внимателно окървавеното острие.

Уплашена, Аврелия отстъпи крачка назад в кухнята.

— Не! — извика тя. — Юлий! Помощ!

Пълният роб забърза към нея и викна ужасено:

— Какво направи, Агесандър?

Сицилианецът не помръдна.

— Направих услуга на господаря и господарката.

Аврелия не можеше да повярва на ушите си.

— Ка… какво?

— Как според теб би се почувствал господарят, ако открие, че опасен беглец, гладиатор, с хитрост се е намърдал в домакинството и е изложил на опасност живота на жена му и на единствената му дъщеря? — надуто попита Агесандър и срита тялото на Суниатон. — Смъртта е прекалено добра участ за такива боклуци.

Аврелия имаше чувството, че ще припадне. Суниатон беше мъртъв и вината за това беше изцяло нейна. Нищо не можеше да направи. Чувстваше се като убийца. В очите на майка й постъпката на сицилианеца щеше да изглежда напълно оправдана. От гърдите й се изтръгна ридание.

— Защо не идеш да се погрижиш за господарката? — Под привидно мекия съвет на Агесандър се усещаше желязо.

Аврелия събра кураж и нареди:

— Да бъде погребан подобаващо.

Устните на сицилианеца леко трепнаха.

— Добре.

Аврелия излезе от кухнята. Искаше да се усамоти. Да ридае. Да плаче. Все едно беше мъртва, също като Суниатон — и като баща й. Единственото, което я очакваше оттук нататък, беше бракът с Флак.

Изведнъж в ума й изникна немислима картина. Тя, застанала на палубата на кораб, който се отдалечава от италийския бряг. На път за Картаген.

„Мога да избягам — помисли си тя. — Да намеря Ханон. Той…“

„Да зарежеш всичко познато заради един враг? — изкрещя сърцето й. — Та това е безумие“.

Идеята беше съвсем неопределена, но самото й съществуване приповдигна духа й.

И щеше да й даде сили да продължи напред.

 

 

Квинт не забеляза появилия се до него Фабриций. Усети само как някой грабна повода от ръцете му и рязко обърна коня му назад. Като насочваше коня си само с колене, Фабриций препусна на изток. Конят на Квинт го последва с готовност. Макар да беше обучен като боен, разгарът на битката си оставаше най-неестественото място за него. Първоначалната радост на Квинт, че баща му е жив, за известно време бе по-силна от желанието му да се сражава, но после това се промени.

— Какво правиш?

— Спасявам ти живота — извика баща му. — Не се ли радваш?

Квинт погледна през рамо. Не видя нито един жив римски кавалерист, само гъмжило вражески ездачи и коне без конници. За щастие галите, които се бяха насочили към него, вече се бяха отказали от преследването и подобно на сънародниците си бяха скочили от конете да събират трофеи. Заля го облекчение. Въпреки решението си да не отстъпва той се радваше, че е жив. За разлика от горките Калатин, Цинций и останалите му другари, които вероятно бяха мъртви. Срамът бързо се смеси с това чувство. Той изтръгна повода от баща си и се съсредоточи върху препускането. От двете им страни десетки други кавалеристи също се спасяваха с бягство.

Всички препускаха към Требия.

Недалеч двете пехоти се бяха вкопчили в ожесточена борба, изходът от която беше абсолютно неясен. По краищата на бойното поле Квинт виждаше силуетите на вражеските слонове, които тъпчеха съюзническите пехотинци. Около огромните животни имаше конници и Квинт предположи, че това са нумидийците. Въпрос на време беше римските флангове да се огънат. Тогава войниците на Ханибал щяха да ги обкръжат и да ги нападнат в гръб. И това ставаше още преди останалата картагенска конница да се е включила отново в сражението. Квинт примигна, за да махне сълзите от безсилие и ярост. Как беше възможно да се случи това? Само преди два часа бяха преследвали врага, който отстъпваше безпорядъчно през Требия.

Дрезгави викове го изтръгнаха от мислите му. Квинт с ужас установи, че галите зад тях са подновили преследването. Прибрали трофеите си, диваците жадуваха за още кръв. Стомахът му се сви. В сегашното си състояние най-близките конници не можеха да се обърнат и да се бият. Запита се дали положението е същото и на другия фланг, където се намираха съюзническите конници. Дали и те бяха разбити и бягаха?

Фабриций също беше видял преследвачите.

— Натам. — И за изненада на Квинт посочи на север. После забеляза въпросителния поглед на сина си. — При брода ще има прекалено много хора. Ще е истинска кланица.

Квинт си спомни колко тесен е бродът и потрепери.

— Накъде тогава?

— Към Плаценция — отвърна баща му. — Няма смисъл да се връщаме в лагера. Ханибал може да го превземе с лекота. Нуждаем се от защитата на каменни стени.

Квинт кимна нещастно.

Като направиха всичко възможно да съберат повече спасяващи се кавалеристи, те обърнаха конете към Плаценция, където можеха да намерят убежище.

 

 

Ханон си помисли, че е иронично, че е жив благодарение на ефективността на римляните. А не защото той и хората му бяха излезли победители. Никак даже. Разположението на либийците до галите означаваше, че мнозина от тях бяха сполетени от същата участ. Когато галите най-сетне бяха премазани от масата тежковъоръжени легионери, някои от фалангите също бяха повлечени. Копиеносците бяха избити до последния човек. Единствено благодарение на слепия късмет отрядите на Малх и Ханон останаха незасегнати. Очукани и окървавени, те продължиха да се сражават, въпреки че бяха изблъскани настрани от масивния блок римски войници.

По някакъв начин Ханон съумяваше да използва естествените прекъсвания в боя, за да си върне контрола над фалангата. Нареди на копиеносците отзад да предадат щитовете си на онези в предните редици. Същото стана и с копията, което позволи на отряда му да си върне първоначалния вид — поне отпред. Малх беше направил същото. С възстановени стени от щитове двете фаланги станаха много по-труден за преодоляване противник. Без пилумите си римляните трябваше да разчитат на гладиусите, а те бяха много по-къси от либийските копия. На изправените срещу отряда на Ханон легионери не им отне много време да осъзнаят това. Щом видяха, че хастатите и принципите от дясната им страна напредват с лекота през остатъците от галите, те предпочетоха да последват другарите си.

Изтощените войници на Ханон наблюдаваха сцената с потрес и облекчение.

А после най-неочаквано римляните изчезнаха. Колкото и да беше странно, не се обърнаха да атакуват картагенската линия в гръб. Ханон направо не можеше да повярва. Тук-там имаше отделни групи легионери, които бяха откъснати от другарите си и продължаваха да се бият, но огромното мнозинство от вражеските пехотинци беше минало през центъра на Ханибал. Те обаче не проявиха интерес към нищо друго, а продължиха на север. Лично Ханон нямаше нищо против. Хората му не бяха в състояние да предприемат преследване, което би дало някакъв резултат. Нито пък войниците на баща му. Тръбачите до Ханибал не изсвириха никаква заповед, което показваше, че генералът е на същото мнение. Подредил пехотинците си в една линия, той не разполагаше с резерви, които да изпрати в преследване на отстъпващите легионери.

Задъхан, Ханон огледа бойното поле. От съюзническата пехота нямаше и следа. Слоновете, нумидийците и лековъоръжените воини очевидно ги бяха разгромили напълно. От дясната му страна, накъдето беше обърната фалангата му, преди да бъде изблъскана от римляните, не помръдваше почти нищо. Изведнъж Ханон беше погълнат от замайващо съчетание от възторг и страх. Бяха победили, но на каква цена? Погледна оловното небе и отправи молитва от цялото си сърце. „Благодаря ви, велики Мелкарт, всевиждаща Танит и могъщи Баал Сафон, че ни помогнахте да постигнем тази победа. Бяхте милостиви, че позволихте аз и баща ми да оцелеем. Смирено ви моля да пощадите и братята ми, ако го намерите за добре“.

Пое дълбоко дъх. „Ако ли не, нека раните им да са само отпред“.

След малко видя баща си. Опръсканият с кръв Малх не каза нищо, докато приближаваха един към друг. Вместо това придърпа Ханон в желязна прегръдка, която казваше всичко. Когато най-сетне го пусна, Ханон с вълнение видя, че в очите на баща му има сълзи, също като в неговите. През последните няколко седмици Малх беше показал повече чувства, отколкото от всеки друг път след смъртта на майка му.

— Това беше тежка битка. Задържа добре фалангата си — каза Малх. — Ханибал ще научи това.

На Ханон му се стори, че ще се пръсне от гордост. Одобрението на баща му му беше десетократно по-скъпо от това на генерала.

Малх бързо върна самообладанието си.

— Има много работа за вършене. Разгърни хората си. Настъпете. Нареди им да убиват всеки римлянин, когото видят.

— Да, татко.

— И тежко ранените от нашите също — добави Малх.

Ханон примигна.

Чертите на Малх омекнаха за момент.

— Иначе смъртта им ще е много по-лоша. От измръзване, от вълци, от какво ли не. Нима не е по-добре да умрат бързо от ръцете на другарите си?

Ханон въздъхна и кимна.

— А ти?

— По-леко ранените може и да оцелеят, ако ги изнесем от бойното поле. След час обаче ще се стъмни. Трябва да побързам. — Той бутна Ханон. — Размърдай се. Оглеждай се и за Сафон и Бостар.

„Какво имаше предвид, живи или мъртви?“ — нервно се запита Ханон, докато се отдалечаваше.

Хората му отвърнаха с ентусиазъм на идеята да убият още римляни. Както можеше да се очаква, реакцията им не беше същата, когато чуха, че трябва да направят същото с другарите си. Малцина обаче възразиха, когато Ханон им обясни алтернативите. Кой би искал да умира бавно и мъчително в нощта?

Строени в дълга редица, те тръгнаха напред през бойното поле. Под краката на толкова много хора земята се беше превърнала в червена кал, която полепваше по сандалите на Ханон. Само тук-там се виждаха отделни недокоснати участъци — ослепително бели петна сняг, рязко изпъкващи сред аленото и кафявото, покриващо всичко останало. Ханон беше поразен от мащабите на ужаса. Това беше съвсем малка част от бойното поле, а на нея лежаха хиляди мъртви, ранени и умиращи войници.

Сега те бяха жалки фигури, лежащи сами, едни върху други или на големи купчини — гали и хастати, либийци и принципи, забравили всякаква вражда в студената прегръдка на смъртта. Някои още стискаха оръжията си, а други ги бяха пуснали, за да притиснат раните си, преди да умрат. Копия стърчаха от телата на много римляни, безброй пилуми бяха забити в труповете на картагенците. Навсякъде имаше толкова много отсечени крайници, че на Ханон му прилоша. Той избърса устата си с ръка и се насили да продължи претърсването. Неведнъж му се случи да види лицата на Сафон и Бостар сред мъртвите, а после откриваше, че е сгрешил. Постепенно надеждата му да намери братята си живи започна да угасва.

Особено трудно му беше да гледа войниците, изгубили крайници. Щастливците вече бяха мъртви, но останалите пищяха за майките си, докато останалата в тях кръв изтичаше върху полузамръзналата земя. Убиването им беше проява на милост. След всяка ужасна гледка, пред която се озоваваше Ханон, идваше друга, още по-жестока. Сърцето му се късаше най-много от страданието на сънародниците му. Трябваше да се насили да оглежда тези нещастници. Негова работа беше да определи колко тежки са раните им и бързо да реши дали ще живеят, или ще умрат.

Обикновено беше второто.

Стиснал зъби, Ханон убиваше онези, които трепереха в полусъзнание или притискаха вътрешностите си, чиято остра воня изпълваше ноздрите му. Онези, които стенеха и плюеха розова пяна, означаваща рана в белия дроб, също трябваше да бъдат убити. По-добър късмет вадеха онези, които стенеха и се мятаха, притиснали порязана до кокал ръка или крак със срязани сухожилия. Тяхната реакция при вида на Ханон и войниците му, единствените невредими наоколо, беше еднаква. Нямаше значение дали са либийци, гали или римляни. Протягаха към тях окървавени ръце и умоляваха за помощ. Ханон промърморваше по нещо окуражително на картагенските войници, но на вражеските ранени предлагаше единствено мълчание и проблясващо острие. Това беше много по-лошо от свирепостта на битката и скоро Ханон изобщо не се чувстваше на себе си. Единственото му желание беше да намери телата на братята си и да се върне в лагера.

Когато първо познатият глас на Сафон, а после и на Бостар извикаха името му, той не реагира. Когато виковете им станаха по-настоятелни, остана като гръмнат. Ето ги там, на по-малко от петдесет крачки от него, сред хората на Магон. Истинско чудо, замаяно си помисли Ханон. Трябваше да е такова — и четиримата бяха оцелели в цялото това клане.

— Ханон? Ти ли си? — Сафон не можеше да скрие изумлението — и радостта си.

Ханон примигна, за да махне сълзите в очите си.

— Аз съм.

— Татко? — задавено попита Бостар.

— Невредим е — извика Ханон, като се чудеше дали да се смее, или да плаче. В крайна сметка направи и двете. Бостар също. След малко дори очите на Сафон се напълниха със сълзи и тримата се прегърнаха. Воняха на пот, кръв, кал и други неща, които бяха прекалено ужасни, за да си ги представят, но на тях не им пукаше.

Разприте им за момента бяха напълно забравени.

Единственото важно беше, че са все още живи.

Накрая, ухилени като малоумни, братята се пуснаха. Все още невярващи на очите си, останаха още дълго така, хванати за ръце. Накрая обаче погледите им се насочиха отново към погрома около тях. Вместо врявата на битката в ушите им ехтяха писъци. Гласовете на безбройните ранени и осакатени, които отчаяно желаеха да бъдат намерени преди падането на нощта, която щеше да донесе със себе си сигурна смърт.

— Победихме — замаяно рече Ханон. — Легионерите може и да се измъкнаха, но останалите се пречупиха и побягнаха.

— Или умряха — озъби се Сафон, чиято обичайна свирепост вече се връщаше. — Заслужаваха си го след всичко, което ни причиниха!

Бостар трепна, докато Сафон посочваше купчината мъртви, но кимна в знак на съгласие.

— Не си мисли, че войната е спечелена — предупреди той. — Това е само началото.

Ханон си помисли за Квинт и твърдата решимост, която беше видял в очите му, и каза:

— Знам.

— Рим трябва да плати още за злините, които стори на Картаген — каза Бостар и вдигна окървавен юмрук.

— С кръв — добави Сафон и вдигна ръка, за да плесне дланта на брат си.

Двамата погледнаха с очакване Ханон.

В главата на Ханон изникна образът на усмихнатата Аврелия и това го смути. Миг по-късно обаче той решително изблъска образа в задните кътчета на ума си. Какво си въобразяваше? Аврелия беше враг. Също като брат й и баща й. Не можеше наистина да пожелае злото на тримата, но и нямаше как да бъдат приятели. Нима подобно нещо беше възможно след това, през което бяха преминали днес? Ханон реши никога повече да не мисли за тях. Това беше единственият начин да се справи с терзанията си.

— С кръв — изръмжа той и вдигна ръка към ръцете на братята си.

Тримата размениха свирепи вълчи усмивки.

„Точно това сме ние — с гордост си помисли Ханон. — Картагенски вълци, дошли да гонят и разкъсват тлъстите римски овце по пасищата им. Нека фермерите в Италия треперят в леглата си, защото няма да оставим нито едно кътче на земите им недокоснато“.

 

 

Основният спомен на Квинт от язденето до Плаценция беше ужасният студ. Вятърът продължаваше да духа от север на силни пориви, които заплашваха да изхвърлят непредпазливия конник от коня му. Макар да не успя да направи това с Квинт, ледените му пръсти преминаваха през всичките му дрехи. Отначало Квинт се беше сгрял от препускането и тръпката на гонитбата, а по-късно страхът продължаваше да кара сърцето му да бие бясно. Сега имаше чувството, че подгизналите му от пот дрехи замръзват по тялото му. Разбира се, всички останали бяха в същото положение, така че той стисна зъби и продължи напред. След всичко, през което бяха преминали, беше най-добре да мълчи.

Потънали в личните си светове на мъка, двайсетимата събрани от Фабриций конници просто го следваха натам, накъдето ги водеше. Превити върху конете, изгубили шлемовете си и увити в наметала, те представляваха жалка гледка. Сякаш знаеха, че Ханибал е спечелил битката. А в действителност не беше така, помисли си Квинт. Сражението още бушуваше, когато те бяха побягнали. Трудно беше обаче да си представи как Лонг би могъл да победи, след като фланговете му са оголени.

Чувстваше се страхливец, но страхът му постепенно утихна дотолкова, че да се замисли отново за бой. На няколко пъти забърза към началото на малката им колона с намерението да възрази на решението на баща си.

Фабриций обаче не беше в настроение за разговори.

— Затваряй си устата — озъби се той, когато Квинт му предложи да обърнат назад. — Какво разбираш от тактика?

След малко Квинт опита отново. Този път Фабриций го изслуша.

— След като кавалерията е разбита и разпиляна, е невъзможно да се събере и да се върне в битката. Нали беше там! Видя ги как бягат, видя колко трудно успях да събера тези хора, за да ме последват извън бойното поле. Нима си мислиш, че в това време и в този час от деня ще се обърнат, за да се изправят отново срещу иберийците и галите? — Изгледа свирепо Квинт, който поклати глава. — В такъв случай какво искаш да направим ние с теб? Да се самоубием, като атакуваме сами врага ли? Какъв е проклетият смисъл от това? И не ми минавай с изтърканото „да умреш с чест“. Няма никаква чест в умирането като глупак!

Потресен от гнева на баща си, Квинт наведе глава. Сега, освен като страхливец се чувстваше и като пълен идиот.

Дълго след това яздиха мълчаливо.

Фортуна най-сетне протегна ръка на конниците и ги отведе на място, където реката можеше да се премине. Когато стигнаха отсрещния бряг, вече почти се беше стъмнило. Квинт никога през живота си не се беше чувствал по-окаяно. Погледна в сгъстяващия се сумрак над бързо течащата вода. Отново беше завалял сняг — безброй малки бели пеперуди, които замъгляваха зрението му още повече. Сцената беше толкова мирна и тиха. Сякаш бойното поле никога не бе съществувало.

— Квинт. — Този път тонът на Фабриций беше по-мек. — Хайде. До Плаценция остава още много път.

Квинт обърна гръб на Требия. И осъзна, че в известен смисъл обръща гръб и на Ханон и приятелството им. Последва баща си. Чувстваше се празен.

 

 

След около час стигнаха до Плаценция. Квинт никога не беше изпитвал такава радост от вида на градски стени и от вика на страж. Уплашените лица по бойниците обаче бързо го откъснаха от мислите за топло място до огъня. Вестта за битката ги беше изпреварила. Въпреки страха на стражите званието на Фабриций гарантира бързото отваряне на портата. След няколко резки въпроса към командира на стражата стана ясно, че неколцина конници са стигнали до града преди тях. Според обърканите им разкази цялата римска армия била унищожена. Все още нямаше никаква вест от Лонг и пехотата, което само подхранваше страховете на войниците по стените. Фабриций се вбеси, понеже знаеше до какви последици могат да доведат подобни приказки, и настоя да види най-старшия офицер в града.

След малко Фабриций и Квинт седяха увити в одеяла и сърбаха топла супа в компанията не на друг, а на Пракс, командира на гарнизона. Останалите от групата им бяха разквартирувани другаде. Пракс, як мъж с червендалесто лице, едва се побираше в мръсните си доспехи, които определено бяха виждали подобри времена. Крачеше нервно назад-напред, докато баща и син се сгряваха при мангала. Накрая вече не можеше да сдържа тревогите си.

— Означава ли това, че сутринта ще видим Ханибал пред стените?

Фабриций въздъхна.

— Силно се съмнявам. Войниците му ще се нуждаят от почивка не по-малко от нас. А и е рано да отписваш Лонг. Легионерите държаха позициите си храбро.

Пракс се намръщи и адамовата му ябълка подскочи нагоре-надолу.

— Тогава къде са?

— Не знам — кратко отвърна Фабриций. — Но Лонг е способен човек. Няма да се огъне лесно.

Пракс отново закрачи и Фабриций не го спря.

— Тревогите няма да му помогнат с нищо. А и няма да може да спре и слуховете. Сигурно самият той е пуснал половината — промърмори той на Квинт, преди да затвори очи. — Събуди ме, ако изникне нещо.

Квинт направи всичко по силите си да остане буден, но не след дълго и той се унесе в блажена дрямка.

По някое време се събуди от виковете на един страж, че консулът е пристигнал пред портите. Изглеждаше истинско чудо, но с него имаше десет хиляди легионери. Квинт погледна ухилено баща си, който му намигна в отговор и подметна:

— Нали ти казах.

Пракс също беше забравил напълно за тревогите си и едва ли не подскачаше като малко дете. Самодоволството му също се върна.

— Лонг ще се нуждае от квартирата ми — надуто заяви той. — Най-добре да напуснете веднага. Един от офицерите ми ще ви намери стаи. — Не им каза конкретно име.

Фабриций се намръщи от внезапното завръщане на куража и лошите маниери на командира на гарнизона, но стана от мястото си без протести. Квинт последва примера му. Пракс почти не си направи труда да се сбогува. За щастие офицерът, който ги беше довел от портата, още беше отвън и когато чу какво е станало, предложи да споделят квартирата му.

Бяха изминали само няколко крачки по тясната улица, когато до ушите им стигна звукът от маршируващи крака. Светлина на факли затрептя по стените на потъналите в мрак сгради от двете страни. Нов приток на адреналин се вля в уморените вени на Квинт. Той погледна баща си, който също се беше оживил.

— Лонг? — оформиха устните на Квинт.

Баща му кимна и каза:

— Спри.

Офицерът тутакси се подчини, тъй като и на него му беше интересно да разбере какво става. След малко видяха голяма група легионери — триарии — да се приближава към тях.

— Направете път на консула! — извика офицерът отпред.

Квинт въздъхна с облекчение. Семпроний Лонг беше оцелял. Рим не беше изгубил цялата си гордост.

Докато минаваха покрай тях, триариите изобщо не забавиха крачка. Единият от двамата най-важни мъже в Републиката не можеше да чака, докато двама мръсни войници го зяпат. Особено в нощ като тази.

Квинт не се сдържа и извика:

— Какво стана?

Вятърът отнесе въпроса му и той остана без отговор.

Двамата се спогледаха мрачно и продължиха по пътя си. След малко попаднаха на група принципи. Изгарящ от желание да научи как е свършила битката, Квинт привлече вниманието на набит як мъж с щит, върху който бяха изобразени два озъбени вълка.

— Победихте ли?

Принципът се намръщи и отвърна:

— Зависи какво имаш предвид. Ханибал определено няма да забрави скоро легионерите, които се сражаваха при Требия.

Квинт и Фабриций кимнаха доволно.

— Ударихте картагенците в гръб ли? — развълнувано попита Фабриций. — Съюзническата пехота успя ли да отблъсне слоновете и стрелците им?

Войникът наведе глава.

— Не точно, командире.

Двамата го зяпнаха неразбиращо.

— Какво тогава? — попита Фабриций.

Принципът прочисти гърлото си.

— След като пробихме вражеската линия, Лонг нареди да напуснем бойното поле. — По лицето му премина сянка. — Фланговете ни вече бяха разбити. Предполагам, че не е бил сигурен, че ще може да овладее положението.

— А съюзниците? — прошепна Квинт.

Последвалото мълчание беше повече от красноречиво.

— Всемогъщи Юпитер — промълви Фабриций. — Мъртви ли са?

— Някои може и да са стигнали до лагера — призна принципът. — Само времето ще покаже.

На Квинт му се зави свят. Това означаваше, че жертвите вероятно са десетки хиляди.

Баща му беше по-съсредоточен.

— В такъв случай май ние ще запомним Ханибал, а не той нас — язвително посочи той. — Не мислиш ли?

— Да, командире — промърмори принципът и погледна с копнеж другарите си, които вече бяха изчезнали зад ъгъла.

Фабриций му кимна.

— Върви.

Замаяният Квинт се загледа в отдалечаващия се войник и каза:

— Пракс може да излезе прав. Утре Ханибал може да се окаже пред портите.

— Спри — рязко каза баща му и се озъби свирепо. — Рим не се предава след едно поражение. Не и когато има чужди нашественици на своя земя!

Квинт донякъде се оживи.

— Ами Ханибал?

— Засега ще ни остави — отвърна Фабриций. — Ще предпочете да привлича подкрепата на галските племена до края на зимата.

Квинт изпита облекчение от увереността на баща си.

— А ние?

— Ние ще използваме това време да се прегрупираме и да формираме нови легиони и кавалерия. Рим и съюзниците му не страдат от недостиг на хора. До пролетта изгубените днес войници ще бъдат заместени от нови. — „А аз ще бъда повишен и ще държа лихварите далеч“. Фабриций се усмихна свирепо. — Ще видиш!

Квинт най-сетне се обнадежди и кимна енергично. Скоро щяха отново да се сразят с картагенците. На равни или по-добри начала. Щеше да има шанс да си върнат честта, която според него бяха изгубили днес на бойното поле.

Рим щеше да се изправи отново и да изтръгне победата от ръцете на Ханибал.