Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (9)

VIII.
Обсадата

При стените на Сагунт, Иберия

Малх изгледа кръвнишки мощните укрепления и изръмжа:

— Твърдо решени са да се съпротивляват, трябва да им се признае. Явно вече знаят, че няма да видят помощ от Рим. Но тия твърдоглави гръцки копелета въпреки това няма да се откажат.

— Нито пък ние — яростно отвърна Сафон. Дъхът му излизаше на пара в хладната есенна утрин. — А когато влезем вътре, ще съжаляват, че ни затръшнаха портите под носа. Нямат си представа какво ще им се стовари. Нали, Бостар? — И сръга брат си в ребрата.

— Колкото по-бързо падне градът, толкова по-добре. Ханибал ще намери начин — уверено отвърна Бостар и се отмести от Сафон. През месеците след разправията им в Нови Картаген отношенията им донякъде се бяха оправили, но Сафон никога не пропускаше възможност да го уязви или да се усъмни в лоялността му към каузата. „И това само защото не ми доставя удоволствие да измъчвам военнопленниците“, тъжно си помисли Бостар. В какво се беше превърнал Сафон?

И в същото време не се изненадваше, че брат му прибягва към насилие в опитите си да събере сведения, които могат да им помогнат да влязат в града. Бяха изминали близо шест месеца, откакто Ханибал беше започнал обсадата, а все още нямаше изгледи Сагунт да падне скоро. Градът беше разположен върху скала на една миля от морето, на четиристотин стъпки над околната равнина. Позицията беше уверено господстваща и Сагунт беше изключително труден за обсаждане. Единственият път към града, който беше обкръжен от яки укрепления, беше от запад, където склонът беше най-малко стръмен. Естествено, именно там укрепленията бяха най-силни. Градът имаше дебели стени и висока кула, кацнала в най-високата част на възвишението. Ханибал беше разположил основните си сили под тази точка. Освен това бе наредил да построят стена, която достигаше до подножието на скалата. По нея бяха разположени кули, чиято цел беше да гарантират, че нито един вражески пратеник няма да се измъкне през обръча.

— Ако са рекли боговете, ние ще сме този начин — добави Малх.

И двамата му синове кимнаха. Ханибал беше оказал голяма чест на семейството им, като бе избрал техните отряди да поведат атаката. Останалите, които щяха да участват в нея — хиляди либийци и иберийци — чакаха по склона под тях.

Сафон се намръщи и посочи редиците копиеносци, които се бяха построили около четирите масивни винеи или „покрити пътища“ обсадни машини с тежки тарани в основата. Те щяха да са в основата на щурма.

— Хората са нервни. Нищо чудно. Чакаме вече цял час. Къде е той?

Бостар виждаше, че Сафон е прав. Някои войници си бъбреха на по-висок глас от обичайното. Други мълчаха, но устните им непрекъснато се движеха в беззвучни молитви. Над всяка фаланга витаеше нервна атмосфера. „Ханибал ще дойде скоро“, каза си той.

— Търпение — рече Малх.

Сафон с нежелание се подчини, но изгаряше от желание да се докаже веднъж завинаги. Да покаже на брат си, че е по-храбър от него.

В следващия момент вниманието им беше привлечено от гласове, надигащи се от задните редици на множеството.

— Чуйте! — тържествуващо рече Малх. — Ханибал им говори, докато минава покрай тях. Много неща правят един водач добър и това е едно от тях. Не е достатъчно само да застанеш отпред и да ги поведеш. Трябва да общуваш с войниците си. — И кимна одобрително на Бостар, което накара Сафон да смръщи чело.

Бостар настръхна. Той самият отдаваше голямо внимание на този подход.

— Ха! — остро каза той. — Ако се беше опитал, вместо да наказваш и за най-малкото нарушение на правилата, войниците ти щяха да те уважават повече.

Лицето на Сафон потъмня, но преди да успее да отговори, се чуха силни радостни викове. Мъжете затропаха с крака в постоянен, заразителен ритъм. Другите офицери не се опитаха да се намесят. Точно това чакаха всички. Шумът се усилваше и усилваше, докато постепенно не започна да се различава една-единствена дума: „ХА-НИ-БАЛ! ХА-НИ-БАЛ! ХА-НИ-БАЛ!“

Бостар се ухили. Нямаше как да не се заразиш от ентусиазма на войниците. Дори Сафон проточи врат, за да види какво става.

Накрая от копиеносците се отдели малка група. Каре, образувано от двайсетина скутарии. Тези иберийски пехотинци бяха сред най-добрите войници на Ханибал. Както винаги, скутариите носеха характерните си черни наметала върху прости туники и малки нагръдници. Страховитият им набор оръжия включваше различни видове тежки метателни копия, най-вече изработения изцяло от желязо саунион, както и дълги прави мечове и кинжали. Вътре в карето вървеше мъж, отчасти скрит от поглед. Това беше човекът, когото всички искаха да видят. Накрая, когато приближиха Малх и синовете му, скутариите се разгърнаха в две редици и вървящият в карето мъж излезе напред.

Ханибал Барка.

Бостар загледа военачалника си с възхищение. Подобно на повечето старши картагенски офицери, Ханибал носеше прост гръцки бронзов шлем с позлата. Слънчевите лъчи се отразяваха от него и заслепяваха войниците. Светлината скриваше лицето на Ханибал с изключение на брадата. От широките му рамене се спускаше тъмно пурпурно наметало. Под него носеше туника в същия цвят и бронзов нагръдник с изваяни по него сребърни мускули. Дебели ленени ивици пазеха слабините на генерала, а пищялите му бяха защитени от полирани бронзови наколенници. Краката му бяха обути в здрави кожени сандали. От дясното рамо до левия му хълбок минаваше широк кожен ремък, на който бе закачен меч фалката в износена ножница. Ханибал вървеше с леко накуцване.

Командирът на скутариите излая заповед и войниците му едновременно стовариха ярко изрисуваните си щитове върху скалата. Трясъкът моментално накара множеството да замлъкне.

— Вашият военачалник, лъвът на Картаген, Ханибал Барка! — изрева офицерът.

Всички застанаха мирно и отдадоха чест.

— Генерале! — извика Малх. — Оказваш ни чест с появата си.

Устните на Ханибал се извиха в усмивка.

— Свободно. — Той отиде при Малх. — Готов ли си?

— Тъй вярно. Проверихме на два пъти обсадните съоръжения. Всеки човек знае задачата си.

Синовете на Малх кимнаха утвърдително.

Ханибал ги изгледа и кимна доволно.

— Ще се справите добре.

— Баал Сафон да ни порази, ако не го направим — възбудено възкликна Сафон.

Ханибал го погледна малко изненадано.

— Надявам се да не го направи. Градът в крайна сметка ще падне, но досега не сме постигнали успех. Кой може да каже дали днешният ден няма да е същият като предишните? И ценни офицери се намират трудно. — И без да обръща внимание на очевидното смущение на Сафон, се усмихна на Малх. — Разбери, че получи тази възможност само защото не мога да тичам. — И докосна дебелата превръзка на дясното си бедро.

— Много жалко, че си ранен — рече Малх, — но сме благодарни за шанса, който ни се дава днес.

Ханибал се усмихна.

— Желанието и енергията ти са достойни за похвала.

Бостар още си спомняше ясно спиращия сърцето момент преди няколко седмици, по време на атака, подобна на тази, която щяха да поведат сега. Типично за него, Ханибал беше в първата редица. На Бостар му се искаше той да беше получил стрелата в бедрото.

— Как заздравява раната, генерале?

— Бавно. — Ханибал се намръщи. — Все пак сигурно трябва да съм благодарен, че защитниците не са добри стрелци.

Бащата и синовете се разсмяха нервно. Това беше нещо, което никой не искаше да проверява на практика.

— Е, да не ви се пречкам. Жителите на Сагунт ви очакват. — Ханибал посочи стените, на които се виждаха множество защитници. После посочи надолу по стръмния склон към другите отряди — подкрепленията, които щяха да се включат, ако атаката успее. — Те също.

— Да, генерале. — Малх вдигна меча си.

— Богове, как ми се иска и Ханон да беше тук — въздъхна Бостар.

Лицето на Сафон стана сурово.

— Защо?

— Защото той мечтаеше за подобни неща.

— Е, той е мъртъв — жестоко му прошепна Сафон. — Така че само си губиш времето.

Бостар го изгледа яростно.

— На теб не ти ли липсва?

На Сафон не му беше даден шанс да отговори.

— Какво чакате? — остро попита Малх, който беше пропуснал разменените между двамата думи. — По местата!

Бостар и Сафон отдадоха чест на Ханибал и се втурнаха към фалангите си. Братята командваха по една винеа и все по-засилващото се съперничество помежду им означаваше, че и двамата изгарят от желание да командват обсадната кула, която ще пробие решителната дупка в стената и ще позволи на другарите им да влязат в Сагунт. „Разбира се, успехът може и да не е наш“, помисли си Бостар. Баща им командваше третата винеа, а храбрият ветеран Алете, на когото братята се възхищаваха, беше начело на четвъртата.

Малх ги изчака да застанат по местата си, махна с ръка и изкрещя:

— Напред!

Офицерите надуха свирки и поведоха либийците към стените. Десетки предварително избрани мъже връчиха копията си на другарите си и изтичаха да опрат рамене в задната част на винеите или да застанат до колелата. Други вдигнаха големите си щитове, за да пазят онези, които бяха незащитени. Прозвучаха още заповеди и войниците около обсадните машини забутаха. Винеите тръгнаха с грохот напред покрай Ханибал. Когато се озоваха на петдесет крачки нагоре по склона, останалите либийци ги последваха в плътно строени фаланги.

Стомахът на Бостар се сви. Вече ясно различаваше лицата на онези горе — защитниците, които чакаха удобен момент да ги засипят със стрели и камъни. Да сеят смърт върху него и хората му. Върху баща му и брат му. „Баал Сафон, нека разбием на пух и прах стената им — замоли се той. — Пази с щита си всички ни“.

Когато първите стрели и копия полетяха надолу, Бостар неволно се запита дали и Сафон отправя подобни молитви.

Съмняваше се.

 

 

Много предпазливо Бостар надникна към бойниците над него. Беше минал около час, но щурмът вървеше добре. Окачените в долната част на винеите тарани пробиваха големи дупки в основата на стената. Благодарение на покривите от дърво и кожа, накиснати във вода, облаците горящи стрели, камъни и копия на защитниците не бяха особено ефективни. Бостар беше изгубил петнайсет души, което беше съвсем приемливо. Фалангите от двете му страни тези на Сафон и Алете — като че ли бяха понесли подобни загуби.

Не след дълго част от стената се срути и на лицето на Бостар се появи усмивка. Разрушената част се намираше точно между неговата позиция и тази на Сафон, така че никой от двамата не можеше да претендира, че успехът е негов. Разбира се, сега това нямаше никакво значение. Ханибал ги гледаше. Бостар изрева на хората си да удвоят усилията си. Представи си, че чува гласа на Сафон през глъчката да крещи подобни заповеди на своите войници. Усилията им не бяха напразни. След малко две, после три кули паднаха навън, смазвайки десетки пехотинци и копиеносци. В стената обаче вече имаше пробив, достатъчно голям, за да проникнат в града. Бостар не изчака прахта да се уталожи. Тази възможност трябваше да се сграбчи за гърлото на мига, преди зашеметените защитници да са се окопитили. Изкрещя на хората си да грабват оръжия и да го последват и започна да се катери по купчините камъни и мазилка пред обсадните машини. Със задоволство забеляза, че войниците на Сафон също напредват. Зърна брат си на двайсетина крачки от себе си и вдигна копието си за поздрав.

— Ще те чакам вътре!

— Не и ако аз стигна там преди теб — озъби му се Сафон и се обърна към войниците си, които изгаряха от нетърпение като държани на повод ловджийски кучета. — Пет жълтици за първия, който премине стената. Напред!

Бостар въздъхна. Дори това трябваше да е надпревара. „Така да бъде“, гневно си помисли той.

Състезанието продължаваше.

Следвани от хората си, двамата братя се втурнаха към отвора. Рискуваха живота си на всяка крачка — не само заради пороя стрели, камъни и копия от двете страни, но и поради коварния терен. Носенето на копие в едната ръка и щит в другата правеше запазването на равновесие още по-трудно. Бостар не откъсваше поглед от земята. Летящите копия и стрели не бяха под контрола му, но можеше да се погрижи да не си счупи глезен при изкачването. Беше го виждал да се случва и пострадалите биваха стъпкани от другарите си или намираха смъртта си от оръжията на защитниците.

Бостар пръв стигна най-високата точка на разбитата стена. Вдигналият се прахоляк образуваше задушлив облак, който скриваше от поглед защитниците. А може би нямаше такива? С разтуптяно сърце той се огледа и изруга. В бързината беше изпреварил войниците си. Най-близките бяха на двайсет крачки надолу по склона.

— Размърдайте се! — изрева той. — Не сте тръгнали на разходка!

В следващия момент Сафон се появи от облака. Следваха го десетина либийци; още се катереха малко след тях. На лицето му се появи щастлива усмивка, когато видя, че Бостар е сам.

— Пак ли си сам? Изобщо не се учудвам. Няма по-добро нещо от златото, за да накараш нещо да се свърши бързо.

— Сега не е време за такива глупости — озъби се Бостар. — Да превземем проклетия пробив. После ще спорим.

Сафон сви небрежно рамене.

— Както кажеш. — Той наведе копието си напред. — Трета фаланга! След мен! Строй се!

Само четирима войници на Бостар бяха пристигнали. Той загледа безсилно как брат му повежда копиеносците си напред. Разбира се, щеше да го последва след миг, но въпреки това болеше. Миг по-късно Бостар се зарадва, че не е минал пръв през отвора. Подобно на отмъстителни духове десетки крещящи защитници се появиха от облака прах. Всички бяха въоръжени с фаларики, дълги метателни копия с потопени в катран горящи парчета плат в средата на дръжката.

— Внимавай! — изкрещя Бостар, макар да знаеше, че предупреждението му вече е закъсняло.

В отговор на заповед на офицер защитниците отстъпиха и хвърлиха. Мишените им не бяха далеч. Облак горящи копия полетя във въздуха. Обхванати от ужас, Сафон и войниците му забавиха крачка. И тогава копията се изсипаха върху тях. Пробиваха щитове. Осакатяваха, убиваха и подпалваха.

Бостар изруга и преброи копиеносците си. Вече бяха двайсетина. Недостатъчно, но не можеше просто да стои и да гледа. Направеше ли го, Сафон щеше да загине, а войниците му да побягнат. Щяха да изгубят дадения им шанс.

— Напред! — Бостар вдигна щита си и се втурна към врага. Не погледна назад. За свое огромно облекчение усети присъствието на хората си от двете си страни. Смъртта можеше да отнесе всички, но поне го следваха от вярност, а не само от жажда за злато.

Насочи се към мястото, където изглеждаше, че войниците на Сафон ще бъдат надвити. Щом го видяха, най-близките защитници се прицелиха и хвърлиха. Бостар продължи напред, присвил рамене. Горящите копия профучаваха покрай него. Чу се задавен писък и той се огледа. В следващия миг му се прииска да не го беше правил. Една фаларика беше улучила войника зад него в рамото и се беше забила дълбоко в плътта. Горящата част бе подпалила туниката му. Нажежени капки катран капеха върху лицето и врата му. Писъците бяха нечовешки. Ноздрите на Бостар се изпълниха с вонята на печено месо.

— Оставете го! — изрева той на онези, които инстинктивно понечиха да му се притекат на помощ. — Напред! — Благодарен, че не той е улученият, и с надеждата, че войникът ще умре бързо, се обърна отново напред.

Имаха едно малко преимущество след като хвърлеха копията си, защитниците оставаха за момент открити. Освен това мнозина дори нямаха броня. Озъбен от ярост, Бостар се нахвърли върху някакъв кльощав сагунтец, който трескаво се опитваше да извади меча си. Не успя. Копието на Бостар проби с лекота гръдния му кош. Очите на човека едва не изхвърчаха от орбитите от силата на удара. Беше мъртъв преди Бостар да е измъкнал оръжието си и падна сред собствените си вътрешности и кръв.

Задъхан, Бостар се нахвърли върху следващия защитник — младеж едва ли на повече от шестнайсет. Въпреки ръждивия си меч и смразяващите си викове той изглеждаше вцепенен от страх.

Бостар отби тромавите му удари без особена трудност и го прониза в корема. Уби още двама защитници, преди да му се удаде възможност да прецени положението.

Следваха го стотина от хората му; други продължаваха да пристигат. Горе-долу толкова войници на Сафон се сражаваха наблизо. Несъмнено фалангите на баща им и на Алете също се опитваха да стигнат до тях. Забележителното обаче бе, че отрядите им бяха задържани от жителите на Сагунт, които показваха чудеса от самоубийствена храброст и героизъм. Не отстъпваха нито крачка. Бостар осъзна защо, когато видя стотиците цивилни, които само на няколко крачки от тях трескаво поправяха с голи ръце дупката в стената. Макар и с неохота, изпита уважение към тях. Знанието, че най-близките ти хора са наблизо, можеше да накара всеки мъж, бил той войник или не, да се бие като демон. Бостар не беше смаян. В момента още хиляди войници несъмнено се катереха по склона към тях. Срещу такова смазващо множество дори храбрите жители на Сагунт нямаше да издържат дълго. Така че на Бостар и останалите им трябваше само да продължат атаката.

Внезапно вниманието му беше върнато към настоящето. През прахта той различи редица трептящи пламъци, която приближаваше от цитаделата на врага. Стомахът му се сви, когато осъзна какво вижда. Още две вълни воини, понесли стотици горящи фаларики.

— Вдигнете щитове! — извика той. — Копия!

Хората му побързаха да се подчинят.

В отговор на изкрещяна заповед вражеските редици спряха на петдесетина крачки от тях. Защитниците се засилиха и хвърлиха копията си във висока дъга, много над хората им. Над войниците на Бостар и Сафон.

— Хитри копелета — промърмори Бостар. — Не се целят в нас. — Загледа в пълен ужас как пламтящите копия, подобно на убийствени падащи звезди, се понесоха надолу към все още изкачващите се картагенски войници. Поради облаците прах плътните редици до последния момент нямаше да имат представа какво ще им се стовари върху главите. Напълно естествено, фалариките всяха пълен хаос. Практически всяко копие намираше цел и пробиваше щитове и ризници. Ефектът им обаче беше много по-голям. Именно затова защитниците се целеха в неподозиращите войници отзад, помисли си Бостар, когато писъците на ранените достигнаха до него. Копията всяваха ужас у всеки, оказал се на пътя им. И Бостар знаеше много добре защо. Кой би понесъл да гледа как другарите му се превръщат във факли и как плътта цвърчи върху костите? Никакви обучения не можеха да подготвят войниците за подобно нещо.

Цялото настъпление зад него вече беше спряло. Пред очите на Бостар втора вълна копия се понесе надолу. Миг по-късно атаката на картагенците се превърна в бягство. Въпреки виковете на офицерите стотици се обърнаха и си плюха на петите. Тичаха надолу по склона така безогледно, че мнозина падаха и бяха стъпкани от онези зад тях. Войниците от двете страни, които не бяха улучени от вражеския залп, погледнаха назад към своите отстъпващи другари и спряха. После като един се обърнаха и също побягнаха.

Бостар изруга. Моментът беше изгубен. Никой, дори Ханибал, не можеше да промени положението. Той хвана за ръката най-близкия копиеносец.

— Отстъпваме! Подкрепленията ни се оттеглят. Трябва да се спасяваме. Кажи на другите. — Като повтаряше заповедта на всеки войник, покрай когото минаваше, Бостар си проби път до Сафон. Без да подозира за ефекта на стрелбата, брат му се канеше да поведе четирима копиеносци към група зле въоръжени защитници.

— Сафон! — извика Бостар. — Сафон!

Най-сетне брат му го чу.

— Какво?

— Трябва да отстъпим!

Лицето на Сафон се разкриви от гняв.

— Ти си луд! Всеки момент тия курвенски синове ще се пречупят и ще ги спипаме. Победата е в ръцете ни!

— Не е! — изрева Бостар. — Трябва да отстъпим. ВЕДНАГА!

Някои от войниците на Сафон започнаха да се оглеждат нервно.

Сафон изгледа свирепо Бостар, но видя, че брат му е съвсем сериозен. Като викаше окуражително на хората си, той си проби път и излезе от първата редица. С покрити с кръв ръце и лице приличаше на някакво създание от долния свят.

— Напълно ли откачи? — изсъска той. — Врагът най-сетне отстъпва. Още един натиск и ще се пречупят.

— Късно е — отвърна Бостар. — Не видя ли какво направиха шибаните фаларики на войниците зад нас?

Отговорът на Сафон дойде тутакси.

— Не. Гледам напред, а не назад.

Бостар стисна юмруци от косвеното обвинение.

— Е — промърмори той, — тогава ще ти кажа, че цялата ни атака спря.

Сафон оголи зъби.

— И какво от това? Онези безродни псета всеки момент ще подвият опашки и ще побягнат. Така ще заемем позиции зад стените.

— Където ще бъдем отрязани от останалите и попилени. — Бостар тикна пръст в гърдите на Сафон, за да подсили думите си. — Не разбираш ли? Сами сме!

— Страхливец! — изрева Сафон. — Страх те е да умреш.

Гневът на Бостар излезе от контрол.

— Когато дойде времето, ще се бия и ще умра за Ханибал — извика той. — При това ще го направя с гордост. Но има разлика между това да умреш добре и да умреш като глупак. Нищо няма да спечелиш, като жертваш живота си или този на хората ти тук.

Сафон се изплю и понечи да се върне в боя.

— Стой! — Заповедта на Бостар изплющя като бич.

Вцепенен, Сафон спря, но не се обърна към брат си.

— Като твой старши офицер ти заповядвам незабавно да изтеглиш хората си — извика Бостар, като се погрижи всеки войник наоколо да го чуе.

Победеният Сафон се обърна.

— Слушам, командире — озъби се той и надигна глас. — Чухте заповедта! Назад!

На хората на Сафон не им трябваше много време да схванат идеята. Окуражени от ефекта на копията върху изкачващите се картагенци, защитниците отново започваха да настъпват. Зад тях носеха нови запалени фаларики. Дори поправящите стената цивилни събраха смелост и започнаха да хвърлят камъни и парчета мазилка по копиеносците.

Това засили допълнително възмущението и гнева на Сафон, още повече че той вече разбираше, че Бостар е бил прав да призове за отстъпление.

— Глупак — въпреки това промърмори под нос той. — Можехме да превземем града.

Ханибал ги чакаше с Малх и Алете в подножието на склона.

— Започвахме да се безпокоим за вас — каза той.

Малх промърмори нещо в знак на съгласие.

— Сафон просто не искаше да прекратява боя — великодушно рече Бостар.

— Последен на бойното поле? — Ханибал потупа Сафон по рамото. — Но въпреки това с достатъчно здрав разум да се оттегли. Браво на теб! След като кучите синове подплашиха подкрепленията, няма смисъл да оставаш там, нали?

Сафон се изчерви и наведе глава.

— Да, генерале.

— И двамата се представихте отлично — окуражаващо рече Малх. — Но не беше писано.

Ханибал изтълкува реакцията на Сафон като разочарование.

— Няма значение. Шпионите ми казват, че храната им привършва бързо. Скоро ще превземем града! А сега се погрижете за ранените. — Той махна с ръка, че са свободни.

— Хайде — каза Бостар и поведе Сафон.

— Пусни ме! — прошепна Сафон след няколко крачки. — Не съм дете!

— Тогава спри да се държиш детински! — отвърна Бостар и го пусна. — Най-малкото можеше да ми благодариш. Не беше нужно да те покривам.

Устните на Сафон се свиха.

— Проклет да съм, ако го направя.

Бостар обърна очи към небето.

— Разбира се, че не! Защо да признаваш, че току-що ти спасих задника от сериозно порицание?

— Майната ти, Бостар — озъби се Сафон. Чувстваше се напълно притиснат в ъгъла. — Винаги си прав, а? Всички те обичат. Идеалният шибан офицер!

Обърна се и се отдалечи.

Бостар се загледа след него. Защо той не беше излязъл на риба вместо Ханон? Моментално съжали, че изобщо си е помислил подобно нещо, но чувството се задържа, докато организираше групите, които да приберат ранените.

 

 

През следващите два месеца обсадата продължи по почти същия начин. Всеки фронтален щурм на картагенците се посрещаше с твърда решимост от защитниците. Винеите редовно пробиваха дупки във външната стена, но атакуващите не успяваха да се възползват напълно от това въпреки огромното си числено превъзходство. Отношенията между Бостар и Сафон не се оправиха, а непрекъснатите задачи означаваха, че им беше лесно да се избягват един друг. Когато не се сражаваха, двамата спяха или се грижеха за ранените. Малх, който трябваше да се грижи не само за фалангата си, но и да изпълнява допълнителни задачи, дадени му от Ханибал, оставаше в неведение за враждата им.

Ядосан от проточването на обсадата, накрая Ханибал заповяда да построят още обсадни машини — винеи, които защитаваха хората в тях, и огромна многоетажна кула на колела. С катапулти и хора на различните нива тя можеше да бъде приближена до най-слабата за деня точка в крепостната стена. Огневата й мощ беше такава, че прочистваше за нула време укрепленията от защитници, като позволяваше дървените тераси, които защитаваха атакуващите пехотинци, да бъдат носени напред безпрепятствено. За щастие на картагенците укрепленията бяха издигнати върху глина, а не върху скална или зидана основа. Грабнали кирки, войниците почнаха да подкопават стените. Така беше направен нов пробив, който повдигна духа на атакуващите. И все пак нищо не се оказа такова, каквото изглеждаше. Зад зейналата дупка картагенците откриха земен насип във формата на полумесец, издигнат именно за подобен случай. Скрити зад него, защитниците продължаваха да хвърлят ужасяващите си фаларики.

В този момент, въпреки пороя горящи копия, неуморната решимост и численото превъзходство на картагенците започнаха да си казват думата. Жителите на града нямаха време да възстановят новите поражения по стената и непрекъснатите атаки най-сетне пробиха проход. Въпреки героизма на защитниците позицията беше задържана. През следващите дни последваха нови успехи, но после, тъкмо когато зимата наближаваше, Ханибал беше принуден да зареже обсадата, за да потуши голямо въстание на дивите племена покрай река Тагус. Заместникът му Махарбал продължи енергично с щурма и успя да спечели още територия, като принуди отслабените защитници да се оттеглят в цитаделата. Положението на нападателите беше подсилено от факта, че холерата и други болести започнаха да вземат жертви сред жителите на града; запасите им от храна и оръжия също се топяха опасно бързо.

Когато Ханибал потуши въстанието и се върна, краят беше близо. Картагенският военачалник направи предложение на първенците на Сагунт. Колкото и да не беше за вярване, те отказаха да го приемат. Краят на годината наближаваше, когато се приготвиха за последен решителен щурм. Благодарение на показаната неведнъж доблест Малх, синовете му и копиеносците им бяха избрани да участват в тази последна атака. Както обикновено, Ханибал и неговите скутарии също се включиха в нея.

Много преди зимното слънце да обагри хоризонта на изток, те се построиха на петдесетина крачки от стената. Зад тях, до самото подножие на склона, бяха наредени отряди от всички войски с изключение на конницата. Ако се изключеше отделно дрънчене на ризница или кашляне, войниците стояха мълчаливо. Дъхът на хилядите бойци излизаше на пара в мразовития влажен въздух и беше единствената проява на вълнението, което изпитваха всички. Като награда за продължителните им усилия и защото жителите на Сагунт бяха отказали да преговарят, Ханибал беше казал на войниците, че градът ще бъде на тяхно разположение след падането му. Картаген щеше да вземе дял от плячката, но основата част щеше да е за тях, включително и жителите — мъже, жени и деца.

В стегнати редици те чакаха, докато дървените тераси бяха избутани напред на светлината на факли. Вече не се нуждаеха от огромната кула с нейните прашкари, копиеносци и катапулти. Поради липса на хора и оръжия защитниците вече се бяха отказали от опитите си да унищожат обсадните машини на картагенците. Това означаваше, че работата по подриването на стената може да продължи по-бързо отпреди. Според главния инженер цитаделата щеше да падне още преди пладне.

Предсказанието му се оказа вярно. Когато първите оранжеви пръсти на зората се протегнаха в небето, се разнесе зловещ грохот. Миг по-късно от средата на цитаделата се надигнаха огромни облаци пушек. Чуваше се пращене на горящо дърво. Картагенците изобщо не им обърнаха внимание. Вече не им пукаше какво правят жителите на града. Повечето войници, които работеха по терасите, се изтеглиха максимално бързо. Опасността да бъдат смазани беше твърде голяма. Въпреки това обаче някои останаха да завършат задачата.

Не се наложи да чакат дълго. Със зашеметяваща бързина голяма част от стената на цитаделата внезапно рухна. Последваха я други, още по-големи участъци. Камъни и тухли, стояли по местата си от десетилетия и дори векове, падаха с трясък от височина повече от пет етажа. Шумът беше оглушителен. Някои от онези на дървените тераси не успяха да се измъкнат навреме. Къси задавени писъци ознаменуваха ужасната им смърт. Бостар стисна зъби. Това се очакваше. Както беше казал баща му, обикновените войници можеха да се жертват. Загубата на определен брой от тях нямаше значение. За Бостар обаче имаше, както и изнасилванията, изтезанията и убиването на цивилни, които скоро щяха да последват. Мрачната природа на Малх и още по-черната на Сафон като че ли не се влияеха от подобни неща, но Бостар усещаше как те вредят на душата му. Той обаче не позволи това да отслаби решимостта му. Залозите бяха прекалено големи. Разгромяването на Рим. Отмъщение за любимия му по-малък брат Ханон. Възстановяването на отношенията със Сафон. Нямаше представа дали ще постигне успех в някои от тези неща. Последното му се струваше най-малко вероятно.

Огромни облаци прах изпълниха въздуха, но когато най-сетне започнаха да се разсейват, чакащите картагенци видяха огромния незащитен пробив, разкрил се пред тях. По склона отекнаха ликуващи викове. Най-сетне победата беше на една ръка разстояние.

Духът на Бостар се приповдигна. Той се усмихна сдържано на Сафон, но в отговор видя само намръщената му физиономия.

С фалката в ръка Ханибал поведе настъплението.

Точно в този момент, може би чули предупредителните викове на оцелелите по стената защитници, започнаха писъците. Отчаяни и в същото време изпълнени с достойнство, те изпълниха въздуха. Картагенците вдигнаха глави. Никой не можеше да подмине просто така ужасните звуци.

— Благородниците им се самоизгарят. — В гласа на Малх се долавяше нетипично за него уважение. — Твърде са горди, за да станат роби. Дано подобна участ никога да не сполетява Картаген.

— Ха! Този ден никога няма да настъпи — отвърна Сафон.

Инстинктивната реакция на Бостар обаче беше да отправи молитва към Баал Хамон. „Бди винаги над града ни — замоли се той. — Пази ни от диваци като римляните“.

Ханибал изобщо не слушаше виковете. Той изгаряше от нетърпение да сложи край на всичко това.

— Атака! — изрева на иберийски, след което повтори командата на родния си език заради либийците. Следван от верните си скутарии, той се затича към зейналата дупка в цитаделата. Повтаряйки командата му, Малх, Сафон и Бостар се втурнаха напред с хората си. Зад тях заповедта беше повторена на още няколко езика и подобно на хиляди мравки множеството се понесе напред.

Съперничеството между Сафон и Бостар се възобнови с пълна сила. Първият, който стигнеше най-високата точка на пробива, щеше да си спечели похвалата на Ханибал и уважението на цялата войска. Като изпревариха хората си, те се закатериха рамо до рамо през коварните купчини камъни и мазилка. С копие в едната ръка и щит в другата нямаше как да предотвратят падането си, ако се спънат. Беше истинска лудост, но вече нямаше връщане назад. Ханибал водеше и те трябваше да го следват. Не след дълго братята настигнаха водача си, който вървеше на две крачки пред своите скутарии. Ханибал им се усмихна окуражително и те му отвърнаха със същото, след което се спогледаха кръвнишки.

Бостар хвърли поглед през рамо и очите му се разшириха. Височината и склонът му предлагаха отличен изглед към картагенската атака. Гледката беше великолепна и ужасяваща и със сигурност всяваше ужас в сърцата на останалите по стените защитници. Бостар се съмняваше, че някой се е осмелил да остане там. Докато водачите се самоубиваха, вместо да се предадат, обикновените войници сигурно трепереха в домовете при семействата си или също посягаха на живота си.

Грешеше. Не всички жители на Сагунт се бяха отказали от борбата.

Когато погледна отново към склона пред себе си, вниманието му бе привлечено от някакво движение горе вдясно, където част от укреплението все още стоеше. Там видя шестима души, клекнали около огромен каменен блок. Бутаха го към разбитата част на пътеката, минаваща по горната част на стената. Бостар си представи каква ще е траекторията на блока при падането му и сърцето му сякаш заби в гърлото му. Целта на защитниците беше да премажат колкото се може повече нападатели, но потенциалната цена за картагенците беше много по-голяма. Само след няколко мига Ханибал щеше да се озове точно на пътя на камъка. Бърз поглед към Сафон и самия военачалник каза на Бостар, че той е единственият, който е видял опасността.

Когато погледна отново нагоре, огромният камък вече беше на самия ръб. Докато Бостар отваряше уста да извика предупреждение, блокът се катурна през ръба и падна, набирайки невероятно бързо скорост, затъркаля се и заподскача надолу по склона. Във въздуха се разлетяха парчета тухли и мазилка, толкова големи, че спокойно можеха да разбият черепа на мъж. С радостни викове защитниците се обърнаха и побягнаха със съзнанието, че последното им усилие ще избие десетки картагенци.

Бостар изобщо не се замисли. Просто реагира. Хвърли копието си и се втурна странично към Ханибал. Въздухът внезапно се изпълни с грохот. Бостар не погледна нагоре от страх, че ще оцапа гащите. Неколцина скутарии, които го наблюдаваха, изругаха объркано. Бостар не им обърна внимание. Само се молеше никой от иберийците да не си помисли, че се опитва да посегне на Ханибал или да му се изпречи на пътя. Пет стъпки. Десет. Усетил приближаването му, Ханибал завъртя глава и се намръщи.

— Какво правиш, в името на Баал Хамон?

Бостар не отговори, а скочи напред, блъсна Ханибал, събори го на земята и легна върху него. С лявата си ръка вдигна щита си, за да закрие главите им. След миг земята се разтресе. Грохотът се усили толкова, че заплашваше да ги оглуши. За щастие не продължи дълго, а започна да отслабва, когато каменният блок продължи да се търкаля надолу по склона.

Първата грижа на Бостар не беше за него.

— Ранен ли си, генерале?

Гласът на Ханибал беше приглушен.

— Мисля, че не.

„Слава на боговете“, помисли си Бостар. Предпазливо раздвижи ръце и крака и се зарадва, че и той е невредим. Захвърли щита, седна и помогна на Ханибал да направи същото.

Военачалникът изруга. На три крачки от тях лежеше един скутарий. Или поне нещо, което доскоро беше било скутарий. Човекът беше не просто убит, а направо смазан. Бронзовият му шлем изобщо не го беше защитил. Мозъкът му беше размазан по камъните като бяла паста и рязко контрастираше с яркочервената кръв, която се разтичаше от масата безформена тъкан, доскоро била тялото му. От гърба му през туниката стърчаха остри камъни и парчета тухли. Крайниците му бяха огънати под ужасни неестествени ъгли, на много места се виждаха краищата на натрошени кости.

Той беше само първата жертва. Под него камъкът беше оставил диря от унищожение. Бостар никога не беше виждал подобно нещо. Десетки, ако не и повече хора бяха убити. Не просто убити, а направо размазани. Прилоша му и с мъка се сдържа да не повърне.

Гласът на Ханибал го стресна.

— Дължа ти живота си.

Бостар кимна вцепенено.

— Благодаря. Ти си добър войник — рече Ханибал, докато се изправяше. После помогна и на Бостар да се изправи.

В същия миг останалите невредими скутарии на Ханибал се завтекоха към тях. Естествено, атаката беше забавена от дръзкото действие на защитниците. Тревожни въпроси изпълниха въздуха, докато иберийците се уверяваха, че любимият им командир е жив и здрав. Ханибал бързо ги отпрати, вдигна от земята падналия си меч и погледна Бостар.

— Готов ли си да приключим започнатото?

Бостар беше поразен от бързината, с която Ханибал си беше върнал самообладанието. Самият той още беше шокиран, но някак успя да кимне.

— Разбира се.

— Отлично — с усмивка отвърна Ханибал и му даде знак да върви до него.

Бостар вдигна копието си и се подчини. Почти не забеляза доволната усмивка на Малх и отровното изражение на Сафон. Ужасът му беше сменен с възторг, а и можеше да се опита да оправи отношенията с брат си по-късно.

Засега единственото важно беше да следва Ханибал.

Истинският водач.