Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (7)

VI.
Робство

Недалеч от Капуа, Кампания

Ханон се тътреше унило зад мулето на Агесандър и гълташе прахта, вдигната от онези отпред. Пред сицилианеца беше носилката с Атия и Аврелия, а най-отпред яздеха Фабриций и Квинт. Беше сутринта след като беше купен от Квинт и след като прекара нощта в дома на Марциал, семейството се прибираше във вилата си. По време на краткия им престой Ханон беше оставен в кухнята с домашните роби. Замаян, все още неспособен да повярва, че са ги разделили със Суниатон, той просто се беше свил в един ъгъл и бе плакал. Никой от робите не му предложи утеха, само му оставиха чиста препаска, стомна вода и чиния храна. По-късно обаче Ханон щеше да си спомня любопитните им погледи. Несъмнено това беше нещо, което бяха виждали безброй пъти — нов роб, който осъзнава, че животът му се е променил завинаги. Вероятно повечето бяха преминали през същото. За щастие боговете се смилиха над него и той най-сетне заспа. Сънят му бе неспокоен, но му бе дал някакъв начин да избяга от реалността; да я отрече.

Сега, на хладната светлина на деня, отново трябваше да се изправи пред нея.

Беше собственост на Фабриций, бащата на Квинт. Подобно на семейството му, Суни си беше отишъл завинаги.

Ханон още не знаеше какво да мисли за господаря си. След като го огледа набързо, когато пристигнаха в къщата на Марциал, Фабриций не му обърна повече внимание. Беше приел обяснението на сина си, че тъй като е образован и владее езици, картагенецът си е заслужил високата цена, разликата в която и без това беше платил сам. „Ти решаваш как да харчиш парите си“ — беше казал Фабриций. Ханон реши, че изглежда сравнително почтен човек, също като Квинт. Аврелия беше почти дете. Атия, жената на Фабриций, си оставаше загадка. Досега почти не го беше погледнала, но Ханон се надяваше, че ще се окаже добра господарка.

Беше странно да мисли за нормални онези, които открай време възприемаше като зло. Най-много обаче го притесняваше Агесандър. Сицилианецът беше настроен срещу него от самото начало. Въпреки всичките му тревоги, в положението му имаше поне нещо добро и това го изпълваше с чувство за вина. Участта на Суниатон все още висеше на косъм и единственото, което можеше да направи Ханон, беше да моли всеки известен му бог да бди над приятеля му. Или в най-лошия случай да направи така, че да умре храбро.

Наостри уши, когато чу думата „Сагунт“. Гръцкият град в Иберия, който беше съюзник на Републиката, от месеци беше в центъра на вниманието на Ханибал. Именно там щеше да започне войната с Рим.

— Сенатът не беше ли решил, че Сагунт не го грози реална опасност? — попита Квинт. След като жителите му настояха за компенсация за атаките над земите им, Ханибал само им пратил груб отговор.

Ханон скри подигравателната си усмивка. Беше чул обидата няколко седмици по-рано, у дома. „Мръсни въшливи диваци“, така бе нарекъл Ханибал жителите на града. Както знаеха всички в Картаген, отхвърлянето на исканията им беше част от реалния му план — да атакува Сагунт.

— Политиците понякога подценяват генералите — тежко рече Фабриций. — Ханибал вече прави много повече, отколкото да отправя заплахи. Според последните новини Сагунт е обкръжен от войската му. Започнали са да строят укрепления. Ще има обсада. Картаген най-сетне показва отново зъбите си.

Квинт хвърли гневен поглед към Ханон, който моментално сведе очи.

— Нищо ли не може да се направи?

— Не и този сезон — кисело отвърна Фабриций. — Ханибал едва ли би могъл да избере по-удобен момент. Войските и на двамата консули са заети на изток със заплахите там.

— Деметрий Фароски ли имаш предвид? — попита Квинт.

— Да.

— Той не беше ли доскоро наш съюзник?

— Беше. После долното куче реши, че пиратството е по-доходоносно. Цялото ни източно крайбрежие е изложено на опасност. Освен това заплашва и илирийските градове, които са под закрилата на Републиката. Но този проблем би трябвало да се реши до есента. Деметрий няма шансове срещу четири легиона и двойно повече соции.

Квинт не можеше да скрие разочарованието си.

— А аз ще пропусна всичко.

— Няма страшно. Винаги ще има друга война — развеселено отвърна баща му. — Скоро ще дойде и твоят ред.

Думите му донякъде утешиха Квинт.

— А междувременно Сагунт е оставен да се оправя сам, така ли?

— Знам, че не е правилно — отвърна баща му. — Но по-голямата фракция в Сената реши, че трябва да следваме този курс. Останалите трябва да се подчиняваме.

„Дотук с римската фидес“, презрително си помисли Ханон.

Баща и син продължиха да яздят мълчаливо известно време.

— Какво ще направи Сенатът, ако Сагунт падне? — попита Квинт.

— Предполагам, че ще изиска картагенците да се оттеглят. И да ни предадат Ханибал.

Квинт повдигна вежди.

— И те ще го направят ли?

„Никога“, яростно си помисли Ханон.

— Не мисля — отвърна Фабриций. — Дори картагенците не са лишени от гордост. Освен това Съветът на старейшините им със сигурност знае за плана на Ханибал да обсади Сагунт. Едва ли биха дали подкрепата си за подобно действие само за да я оттеглят веднага след това.

Ханон незабелязано се изплю и прошепна:

— Естествено, че няма да го направят.

— Значи войната е неизбежна — възкликна Квинт. — Сенатът няма просто да приеме подобна обида и да бездейства.

Фабриций въздъхна.

— Няма, макар че отчасти той е виновен за цялото положение. Репарациите, наложени на Картаген в края на последната война, бяха съсипващо тежки, а заграбването на Сардиния малко по-късно беше още по-лоша стъпка. За нея няма извинения.

Ханон не можеше да повярва на ушите си — римлянин изразяваше съжалението си за онова, което беше сторено на народа му. „Може би не всички са чудовища?“ — за втори път се запита той. Инстинктът му обаче реагира моментално. „И въпреки това си остават врагове“.

— Онзи конфликт е бил преди едно поколение — наежи се Квинт. — Говорим за днес. Дори да закъснее, Рим трябва да защити съюзник, който е бил нападнат без основателна причина.

Фабриций кимна.

— Така е.

— Значи войната с Картаген е неизбежна — каза Квинт и погледна към Ханон, който се престори, че не слуша.

— Вероятно — отвърна Фабриций. — Може би не тази година, а следващата.

— Значи мога да участвам в нея! — възторжено извика Квинт. — Но първо искам да се науча да въртя добре меча.

— Добър си с лъка и копието — призна Фабриций. Замълча, давайки си сметка, че Квинт попива жадно всяка негова дума. — Разбира се, стриктно казано това не е необходимо за един кавалерист, но все пак мисля, че малко обучение с гладиуса няма да ти се отрази зле.

Квинт се ухили до уши.

— Благодаря, татко. — Вдигна ръка към устата си. — Майко! Аврелия? Чухте ли? Ще се уча да въртя меч.

— Наистина добра новина — дойде отговор от носилката. Гласът на Атия беше приглушен, но на Квинт му се стори, че долавя в него тъга.

Аврелия вдигна завесата и надникна навън.

— Чудесно — каза и се усмихна насила. Вътрешно изгаряше от завист.

— Ще започнем утре — каза Фабриций.

— Отлично! — Квинт моментално забрави реакциите на майка си и на Аврелия. Главата му беше пълна с фантазии как двамата с Гай служат в конницата и спечелват слава за себе си и за Рим.

Въпреки вината за Суниатон духът на Ханон също се приповдигна. Макар че трябваше да се оправя с Агесандър, не му беше писано да умре като гладиатор. И макар че самият той нямаше да може да участва, сънародниците му отново щяха да вдигнат оръжие срещу Рим начело с Ханибал Барка. Човек, когото баща му смяташе за най-добрия лидер, който Картаген е виждал.

За първи път от много дни в сърцето на Ханон замъждука искрица надежда.

 

 

Една лятна утрин от пристанището дойде вест, че Малх и Сафон са пристигнали. Бостар извика възторжено. Не спираше да се усмихва, докато бързаше по улиците на Нови Картаген, основан от Хаздрубал девет години по-рано. Зърна храма на Ескулап, който се издигаше на високия хълм източно от градските стени, и отправи благодарствена молитва към бога на медицината и последователите му. Ако не беше раната на дясната му ръка, получена от прекалено многото упражнения с истинско оръжие, вече щеше да е отпътувал за Сагунт с останалата войска. Вместо това се наложи да остане тук по нареждане на командира си Алете. „Неведнъж съм виждал как рани като тази отиват на зле — беше казал той. — Остани тук жреците да се грижат за теб и ела, когато се възстановиш. Сагунт няма да падне за един ден или за месец“. Тогава Бостар не остана особено щастлив от заповедта. Сега му идеше да скача от радост.

Стигна до пристанището, което гледаше към спокойния залив. Местоположението на града едва ли можеше да е по-добро. Разположен в единия край на закрит залив, той бе заобиколен от всички страни от вода. На изток и юг се намираше морето, а на север и запад имаше голяма солена лагуна. Единствената връзка със сушата беше по тесен силно укрепен провлак, което правеше града почти непревземаем. Нямаше нищо чудно, че Нови Картаген беше изместил Гадес като столица на Картагенска Иберия.

Бостар изтича покрай корабите, разположени най-близо до кея. Новопристигналите трябваше да са по-нататък.

Както винаги пристанището беше изключително оживено. Макар че огромната част от армията беше заминала с Ханибал, всеки ден продължаваха да пристигат още войници и припаси. Копия се трупаха на високи купчини, прясно изковани шлемове блестяха на слънцето. Разнасяха се запечатани с восък амфори със зехтин и вино, топове плат и торби с пирони. Дървени сандъци с гледжосани съдове бяха наредени до издути чували с ядки. Бъбрещи моряци навиваха въжета и търкаха палубите на разтоварените кораби. Рибари, излезли в морето по изгрев-слънце, се потяха, докато стоварваха улова си на доковете.

— Бостар!

Той проточи врат и затърси семейството си сред гъстата гора от мачти и такелаж. Накрая забеляза баща си и Сафон на борда на една трирема, завързана през два кораба от кея. Скочи на палубата на първия и забърза да ги посрещне.

— Добре дошли!

Миг по-късно бяха заедно. Бостар се смая от промяната и в двамата. Бяха различни от мъжете, които бе видял за последен път. Студени. Със сурови лица. Безжалостни. Поклони се на Малх, като се мъчеше да не издава изненадата си.

— Татко. Чудесно е най-сетне да те видя.

Суровото лице на Малх омекна за момент.

— Бостар. Какво е станало с ръката ти?

— Просто драскотина. Глупава грешка по време на упражнения — отвърна той. — Все пак добре, че се случи, защото е единствената причина все още да съм тук. Всеки ден ме лекуват в храма на Ескулап. — Той се обърна към Сафон и с изненада видя, че брат му изглежда направо гневен. Всичките му надежди за помирение се изпариха. Пропастта между двамата, отворила се от спора им за пускането на Ханон и Суниатон, очевидно все още съществуваше. „Сякаш аз не се чувствам виновен“, тъжно си помисли Бостар. Вместо да го прегърне, той отдаде чест. — Братко.

Сафон сковано отвърна на жеста.

— Как пътувахте?

— Достатъчно добре — отвърна Малх. — Не видяхме нито една римска трирема, слава на боговете. — Незнайно защо се намръщи. — Но стига за това. Открихме какво се е случило с Ханон.

Бостар примигна.

— Какво?!

— Чу го — рязко каза Сафон. — Със Суни не са се удавили.

Ченето на Бостар увисна.

— Как разбрахте?

— Защото нито за миг не изгубих вяра в Мелкарт и защото имам очи и уши на пристанището, които гледаха и слушаха ден и нощ за следи — каза Малх и се усмихна кисело на озадачената физиономия на Бостар. — Преди два месеца един от шпионите ми попадна на златна жила. Подслушал разговор, който решил, че ще ме заинтересува. Задържахме хората и ги разпитахме.

Вниманието на Бостар беше изцяло приковано от разказа на баща му. Когато чу, че Ханон и Суниатон са били заловени от пирати, се разплака. Мъката му стана още по-дълбока, когато разбра, че младежите са били продадени в робство. „А аз си мислех, че е мил жест от моя страна да ги пусна да ловят риба. Ама че съм глупак!“

— Тази участ е по-лоша и от удавянето. Може да са ги откарали къде ли не. И да са ги продали на кого ли не.

— Знам — озъби се Сафон. — Продали са ги в Италия. Вероятно като гладиатори.

Очите на Бостар се изпълниха с ужас.

— Не!

— Да — яростно отвърна Сафон. — И ти си виновен за това. Ако ги беше спрял, днес Ханон щеше да е тук.

Бостар се изпълни с негодувание.

— Кой точно ми го казва!

— Престанете! — Гласът на Малх изплющя като бич. — Сафон, двамата с Бостар сте решили заедно, нали?

Сафон гледаше кръвнишки.

— Да, татко.

— Значи и двамата сте отговорни. Както и аз, задето не бях по-добър с него. — Малх не обърна внимание на изненадата на синовете си от признанието му. — Ханон го няма и разправиите заради него няма да помогнат на никого. Повече да не съм чул подобни неща. Сега задачата ни е да следваме Ханибал и да превземем Сагунт. Ако сме късметлии, боговете ще ни дадат отмъщение за Ханон по-късно, във войната с Рим. Трябва да изключим от умовете си всичко останало. Ясен ли съм?

— Да, татко — промърмориха братята, без да се поглеждат.

Бостар обаче трябваше да научи още нещо.

— Какво направихте с пиратите?

— Бяха кастрирани и ръцете и краката им бяха натрошени. Накрая боклуците бяха разпънати на кръст — отвърна Малх. И без нито дума повече слезе на дока и тръгна към центъра на града.

Сафон мълчеше, докато двамата не останаха сами.

— Отнесохме се прекалено милостиво с тях. Ако зависеше от мен, щях да им избода и очите — злобно каза той. Ужасът от видяното все още личеше в очите му. Сафон си беше мислил, че наказанието ще му донесе някакво облекчение, но грешеше. Срещата с по-малкия му брат само затвърди това. Яростно си каза, че той ще е любимецът. На всяка цена. — Добре че те нямаше. Нямаше да го понесеш.

Въпреки оскърбителния намек Бостар се овладя. Нямаше намерение отново да се налага като по-старши по ранг. Освен това не беше сигурен как би реагирал самият той, ако се озове в подобна ситуация и има възможност да отмъсти на онези, които бяха обрекли Ханон на сигурна смърт. Дълбоко в себе си Бостар се радваше, че не е бил там. Съмняваше се, че баща му или Сафон биха го разбрали. „Мелкарт — замоли се той, — умолявам те брат ми да е жив и здрав и да позволиш на семейството ми да загърби различията“. Молитвата му донесе известна утеха, но засега това беше всичко.

Както и войната, която очакваше с нетърпение.

 

 

След като се увери, че Агесандър не е наблизо, Ханон дръпна поводите на мулетата и ги спря. Потните животни не възразиха. Наближаваше пладне и жегата беше убийствена. Ханон кимна на един от другите, които вършееха пшеницата с него.

— Вода.

Галът инстинктивно се огледа за сицилианеца, преди да остави вилата и да донесе кожения мях от навеса. След като се напи, сложи запушалката и го метна във въздуха.

Ханон му кимна в знак на благодарност. Изгълта няколко глътки, като се постара да остави достатъчно от възтоплата вода за останалите. После хвърли мяха на друг гал, Цингеторикс.

След като се напи, Цингеторикс избърса уста с ръка.

— Богове, ама че е горещо. — Говореше на латински — единствения език, на който той и сънародниците му можеха да общуват с Ханон. — На това проклето място никога ли не вали? У дома…

Не му позволиха да довърши.

— Знаем — изръмжа Галба, нисък мъж, чието загоряло от слънцето тяло беше покрито с извиващи се татуировки. — Вали много повече. Не ни напомняй.

— Не и в Картаген — рече Ханон. — Там е сухо като тук.

Цингеторикс се намръщи.

— Значи сигурно се чувстваш като у дома си.

Напук на всичко Ханон се ухили. В продължение на може би два месеца след пристигането му тук галите, с които спеше в едно помещение, не му бяха обръщали абсолютно никакво внимание и през цялото време си говореха на своя бърз гърлен език. Ханон беше направил какво ли не да ги спечели, но без резултат. Промяната дойде постепенно. Ханон не беше сигурен дали допълнителните наказания от страна на Агесандър ги бяха накарали да му протегнат приятелска ръка, но вече не му и пукаше. Другарството, което споделяха сега, правеше съществуването му поносимо. Както и вестта, че Ханибал е стегнал в желязната си хватка Сагунт. Ясно беше, че градът ще падне преди края на годината. Ханон се молеше всяка вечер за успеха на картагенската войска. Молеше се също един ден да му се удаде възможност да убие Агесандър.

На двора бяха петима и продължаваха работата, започнала преди седмици с жътвата. Беше краят на лятото и Ханон беше започнал да свиква с живота в стопанството и тежкия труд, който трябваше да полага всеки ден. Положението беше много по-мъчно заради тежките железни окови на краката му, които му позволяваха само да тътри крака. Преди бе мислил, че е в добра форма, но бързо разбра, че не е така. При работа по дванайсет или повече часа на ден в лятната жега, с окови на краката и хранен колкото да не умре от глад, той се беше превърнал в жилава сянка на някогашния си аз. Косата му падаше на дълги рошави кичури от двете страни на брадясалото му лице. Мускулите му изпъкваха като възли и всяка гола част от тялото му беше станала тъмнокафява. Галите не изглеждаха по-различно. Бяха като диви зверове, помисли си Ханон. Нищо чудно, че рядко виждаха Фабриций или друг от семейството му.

Зърна Агесандър в далечината и изсвири уречения сигнал, за да предупреди останалите. Мехът бързо беше върнат на мястото му. Ханон отново подкара мулетата, които теглеха тежката диканя върху ожънатата пшеница, положена върху отъпканата земя на големия двор. Галите започнаха да веят овършаните класове, като ги подхвърляха във въздуха с вилите си, така че лекият вятър да отнесе плявата. Задачата им беше продължителна и затъпяваща, но трябваше да бъде изпълнена преди зърното да бъде натоварено на каруца и откарано при навесите за съхраняване, които бяха построени върху тухлени подпори, за да не могат гризачите да стигат до тях.

Агесандър дойде, застана в сянката на постройките и ги загледа мълчаливо. Петимата роби заработиха здраво, като се опитваха да не поглеждат към сицилианеца. Скоро телата им отново плувнаха в пот.

При всяка обиколка на диканята Ханон зърваше Агесандър, който го гледаше непрекъснато. Не се изненада, когато надзирателят тръгна към него.

— Водиш мулетата прекалено бързо! Намали, иначе половината зърно няма да излезе от класовете.

Ханон дръпна ремъка на по-близкото животно.

— Да, господарю.

— Какво? Не те чух — озъби се Агесандър.

— Веднага, господарю — повтори по-високо Ханон.

— Смрадлив гуга. Всичките сте еднакви. Безполезни! — Агесандър извади камшика си.

Ханон събра кураж. Като че ли нямаше значение какво прави. Скоростта на мулетата беше просто поредният пример. Преди това беше начинът, по който работи с косата и вилата и колко време му трябвало да донесе вода от кладенеца. Каквото и да правеше, беше криво и отговорът на сицилианеца винаги бе един и същ.

— Всички сте мързеливи кучи синове. — Агесандър лениво повлече края на дългия кожен камшик по земята. — Безродни псета. Страхливци. Паплач.

Ханон цъкна с език на мулетата, като се мъчеше да не чува обидите.

— Може пък и да си имал майка — призна Агесандър. И след кратка пауза добави: — Сигурно е била най-грозната и болна курва в Картаген, щом е пръкнала такова изчадие.

От ярост Ханон така стисна ремъците, че кокалчетата му побеляха. С крайчеца на окото си зърна Галба, който стоеше зад сицилианеца и клатеше глава — „Недей“. Ханон се насили да се отпусне, но Агесандър вече беше забелязал ефекта от подмятането си.

— Не ти хареса, а? — Сицилианецът се изсмя и вдигна дясната си ръка. Миг по-късно камшикът опари гърба на Ханон и се уви около дясната му подмишница. Чу се раздиращ звук, когато кожата под дясното му зърно се обели. Болката беше неописуема. Ханон се вцепени и леко забави крачка. На Агесандър не му трябваше повече.

— Да съм ти казвал да вървиш по-бавно? — изрева той. Ръката му се вдигна отново. Ханон преброи три, шест, дузина удара. Макар че положи всички усилия, накрая не издържа и изстена.

Надзирателят се усмихна на доказателството на слабостта му и спря. Уменията му с камшика бяха такива, че Ханон винаги изпитваше ужасна болка, но въпреки това оставаше в състояние да работи.

— Това ще те накара да вървиш с правилната скорост — каза сицилианецът.

— Да, господарю — каза Ханон.

Удовлетвореният Агесандър изгледа сурово галите и се престори, че си тръгва.

Ханон не се отпусна. Винаги имаше още.

И наистина, Агесандър се обърна и каза:

— Довечера ще откриеш, че сламеникът ти е по-мек.

Ханон бавно вдигна глава и го погледна.

— Изпиках се върху него.

Ханон не каза нищо. Агесандър плюеше в храната му и намаляваше наполовина дажбата му вода, но това беше по-лошо. Гневът, сведен до тлееща светлинка дълбоко в душата му, внезапно лумна с пълна сила. С огромно усилие Ханон запази безизразна физиономия. „Сега не е времето — помисли си. — Изчакай“.

Агесандър се изсмя.

— Нищо ли нямаш за казване?

„Няма да дам на този кучи син онова, което иска“, яростно си помисли Ханон.

— Благодаря, господарю.

Изиграният Агесандър изсумтя и го остави на мира.

— Мръсен шибаняк — прошепна Галба, когато надзирателят се отдалечи. Останалите замърмориха в знак на съгласие. — Можеш да използваш някой от нашите сламеници. Сутринта ще върнем напикания, ако случайно реши да провери.

— Благодаря — отвърна Ханон. Представяше си как се втурва след надзирателя и го убива. Майсторското мъчение на Агесандър само беше събудило воинския му дух. Ако му беше писано да срещне Суниатон на другия свят, искаше да може да му каже, че е останал с вдигната високо глава. Скоро щеше да се стигне до сблъсък, осъзна Ханон. Но това нямаше значение. Смъртта беше по-добра от това ежедневно безчестие.

 

 

Една чудесна сутрин Квинт се оказа без задължения — нещо необичайно напоследък. През нощта беше валяло и бе по-хладно за първи път от месеци. Ободрен от свежия въздух, той реши да се сдобри с Аврелия. През последните няколко месеца за нейно най-голямо неудоволствие тя беше предадена на грижите на строг наставник — грък с кисела физиономия, когото Марциал бе отстъпил временно на Атия. Вместо да броди из стопанството както си поиска, сега Аврелия трябваше да седи покорно и да учи гръцки и математика. Атия продължаваше да я учи как да тъче и шие и как да се държи в отбрано общество. Протестите на Аврелия попадаха в глухи уши. „Време е да се научиш да бъдеш дама, и точка — неведнъж остро й беше заявявала Атия. — Още възражения и ще ядеш пердах“. Аврелия се подчиняваше, но каменното й мълчание на масата вечер ясно показваше какво е истинското й мнение за всичко това.

Фабриций беше достатъчно благоразумен да не се намесва в работата на жена си, така че Квинт оставаше единственият възможен съюзник на Аврелия. Той обаче се озова между чука и наковалнята. Въпреки че се чувстваше виновен за окаяното положение на сестра си, знаеше също, че уговореният брак е най-доброто за семейството. Всичките му опити да разведри настроението й се проваляха и затова Квинт започна да избягва компанията й, след като приключваше със задачите си за деня. Наранената Аврелия прекарваше все повече и повече време сама в стаята си. Това беше порочен кръг, от който сякаш нямаше изход.

Междувременно Квинт беше изцяло зает с работата, с която го беше натоварил баща му — бумащина, пътувания до Капуа по различни задачи и редовни тренировки с гладиус. И все пак Квинт тъгуваше по сестра си. Взе решението на момента. Време беше да й се извини и да продължи напред. Не можеше вечно да продължава така. Макар че все още не беше намерил подходящ съпруг за Аврелия, Фабриций бе започнал да се оглежда за кандидати при посещенията си в Рим.

Квинт взе малко храна и тръгна към стаята при двора, където Аврелия вземаше уроците си. Почука и влезе, без да чака отговор. Наставникът вдигна глава и се намръщи неодобрително.

— Господарю Квинт. На какво дължим удоволствието?

Квинт се изправи в целия си ръст. Вече беше с три пръста по-висок от баща си, което означаваше, че се извисява над повечето хора.

— Вземам Аврелия с мен на обиколка из стопанството — заяви той.

Наставникът се изненада.

— Кой го е позволил?

— Аз — отвърна Квинт.

Наставникът изду недоволно устни.

— Родителите ти…

— Ще се съгласят от цялото си сърце. По-късно ще им обясня всичко. — Квинт махна с ръка и каза на Аврелия: — Хайде.

Опитът й да изглежда гневна се изпари и тя скочи на крака. Табличката и стилусът й изтракаха на пода, което накара наставника да зацъка укорително. Възрастният грък обаче не посмя да възразява повече и двамата излязоха необезпокоявани навън.

Откакто Квинт беше убил мечока, самоувереността му почти не знаеше граници. Това му харесваше. Той се ухили на Аврелия.

Тя веднага поднови разпрата помежду им.

— Какво става? Не съм те виждала от седмици, а изведнъж се появяваш най-неочаквано в средата на уроците ми.

Той я хвана за ръка.

— Съжалявам, че те изоставих. — За негов ужас очите й се напълниха със сълзи и Квинт осъзна колко наранена е била. — Изглеждаше, че каквото и да кажа, няма да има значение — добави той. — Не можех да измисля как да ти помогна. Прости ми.

Тя се усмихна през сълзи.

— Аз също съм виновна, че се мусех дни наред. Но стига, сега си тук. — Тя го погледна пакостливо. — Обиколка из стопанството? Има ли нещо, което не съм виждала поне хиляда пъти?

— Само това успях да измисля — смутено отвърна той. — Да те измъкна по някакъв начин.

Тя се ухили и го побутна.

— Достатъчно беше, че накара дъртия глупак да си затвори устата. Благодаря ти. Не ми пука къде ще ходим.

Хванати за ръце, двамата тръгнаха по пътеката към маслиновата горичка.

 

 

Ханон виждаше, че Агесандър е в лошо настроение. Всеки роб, който стъпеше накриво, отнасяше ругатните му. Десетима вървяха пред сицилианеца, понесли тръстикови кошници. За щастие Ханон беше в предната част, което означаваше, че Агесандър не му обръща особено внимание. Бяха се запътили към терасите, на които растяха сини сливи — плодовете бяха узрели неотдавна и много бързо. Брането им беше лесна работа в сравнение с работата през изминалите седмици и Ханон я очакваше с нетърпение. Агесандър не можеше да е бдителен през цялото време. В края на деня много сливи щяха да се озоват в къркорещия му стомах.

Момент по-късно наруга оптимизма си.

Галба, който вървеше зад него, се препъна и падна тежко на земята. Чу се болезнено охкане и когато се обърна, Ханон видя лоша рана на десния пищял на приятеля си. Раната се напълни с кръв, която потече по мускулестия прасец и върху сухата земя, която я попи моментално.

— Спечели си почивен ден — тихо каза Ханон.

— Не мисля, че Агесандър ще е на същото мнение — отвърна Галба и се намръщи. — Помогни ми да стана.

Ханон се наведе, но беше късно.

Сицилианецът беше разбутал останалите роби и бе стигнал до тях.

— Какво става, в името на Хадес?

— Падна и нарани крака си — започна да обяснява Ханон.

Агесандър се обърна с очи като от кремък.

— Искам този лайнар сам да обясни — изсъска той и се обърна към Галба — Е?

— Точно както каза той — внимателно рече Галба. — Препънах се и се ударих на този камък.

— Направил си го нарочно, за да изклинчиш от работа няколко дни — озъби се Агесандър.

— Не съм.

— Лъжец! — Сицилианецът извади камшика си и започна да го налага.

Яростта на Ханон най-сетне надделя.

— Остави го! — извика той. — Нищо лошо не е направил.

Агесандър стовари още няколко удара и силен ритник, преди да спре. После се обърна към Ханон.

— Какво каза?

— Брането на сливи е лесна работа. Защо му е да се опитва да клинчи от нея? — изръмжа Ханон. — Човекът просто се спъна.

Сицилианецът се опули от изненада и гняв.

— Нима се осмеляваш да ми казваш какво да правя? Ти, червясало лайно такова!

Ханон беше готов да даде мило и драго за меч в този момент. Не разполагаше обаче с нищо, освен с гнева си. Покрай прилива на адреналин това му се видя достатъчно.

— Лайно ли съм бил? — озъби се той. — Ти пък си долнопробна сицилианска измет! Не бих си изтрил краката с теб, дори да са омазани с лайна.

Нещо в Агесандър сякаш се пречупи. Той вдигна камшика и заби покрития с метал край на дръжката в лицето на Ханон.

Чу се силно хрущене и Ханон усети как хрущялът се чупи. Ослепен от болка, той залитна назад и вдигна ръце, за да се предпази от удара, който знаеше, че ще последва. Нямаше възможност да вземе камък или каквото и да било, за да се защити. Агесандър се нахвърли върху него като лъв върху плячката си. Камшикът се спусна върху раменете на Ханон и върхът му облиза гърба му. После се дръпна, но се върна да го ужили миг по-късно, оставяйки рана след рана. Ханон отстъпи, но смеещият се сицилианец го последва. Когато Ханон се препъна в корена на едно дърво, Агесандър го блъсна в гърдите и го просна на земята. Задъхан, Ханон не можеше да направи нищо, докато другият се извисяваше над него с разкривено от ликуване лице. Последва силен ритник в гърдите и ребрата, счупени от Варсако, се пукнаха за втори път. Болката беше непоносима и Ханон изкрещя, въпреки че тутакси се намрази за реакцията си. По-лошото тепърва следваше. Побоят продължи, докато той почти не изпадна в безсъзнание. Накрая Агесандър го обърна по гръб и заповяда:

— Погледни ме! — След още няколко ритника Ханон успя да отвори очи. Щом го направи, сицилианецът вдигна високо десния си крак, обут в подкован сандал. — Това е за всичките ми другари — изръмжа той. — И за семейството ми.

Ханон нямаше представа за какво говори Агесандър. „Този кучи син ще ме убие“, замаяно си помисли той. Странно, но не му пукаше. Поне страданията му щяха да свършат. Изпита вцепеняваща мъка, че никога вече няма да види семейството си. Че няма да може да се извини на баща си. Така да бъде. Примирен, Ханон затвори очи и зачака Агесандър да сложи край на всичко.

Ударът така и не дойде.

Вместо това се разнесе властен глас.

— Агесандър! Спри!

Отначало Ханон не схвана какво става, но когато заповедта беше повторена и усети, че сицилианецът отстъпва, разбра. Някой се беше намесил. Кой? Остана да лежи на твърдата земя, неспособен да прави каквото и да било, освен да диша съвсем плитко. С всяко движение на гръдния му кош сякаш го пронизваха кинжали. Болката беше единственото, което го държеше в съзнание. Усещаше, че Агесандър хвърля изпълнени с омраза погледи към него, но не го докосна повече.

Миг по-късно Квинт и Аврелия, децата на Фабриций, се появиха в полезрението му. Лицата и на двамата бяха гневни.

— Какво направи? — извика Аврелия и падна на колене до Ханон. Макар че окървавеният картагенец беше почти неузнаваем, усети пърхане в стомаха си, когато го видя.

Ханон се опита да й се усмихне. След жестокото лице на Агесандър тя му приличаше на нимфа или друго подобно създание.

— Е? — Гласът на Квинт беше леден. — Обяснявай.

— Баща ти оставя ръководенето на стопанството и робите на мен — зафуча Агесандър. — Така е още отпреди да се родиш.

— А ако беше убил роб? Какво щеше да каже тогава? — предизвикателно попита Аврелия.

Агесандър се изненада, после каза примирително:

— Е. Наказвах го, нищо повече.

Квинт се изсмя подигравателно.

— Канеше се да стовариш крак върху главата му. На тези камъни такъв удар щеше да му пръсне черепа.

Агесандър не отговори.

— Така ли е? — остро попита Квинт. Яростта му към сицилианеца, който изглеждаше готов да убива, се удвои, когато осъзна кой е жертвата. Всяко останало уважение, което изпитваше към Агесандър, се изпари. — Отговаряй, в името на боговете.

— Вероятно — намусено отвърна Агесандър.

— Това ли възнамеряваше? — остро попита Аврелия.

Сицилианецът погледна Ханон.

— Не. — И скръсти ръце на гърдите си. — Просто не се сдържах.

„Лъжец“, помисли си Ханон. Над него на лицето на Аврелия се изписа недоверие, което подсили убеждението му.

Квинт също виждаше, че Агесандър лъже, но ако го обвинеше, щеше да докара положението в непознати води. Все още не се чувстваше достатъчно уверен да го направи.

— Какво стана?

Агесандър посочи Галба.

— Този роб падна нарочно и си нарани крака. Опитваше се да се измъкне от работа. Това е стар номер и съм го виждал много пъти. Нанесох му няколко удара, за да си научи урока, а гугата ми каза да спра, защото било станало случайно. — Той изсумтя. — Подобно неподчинение не може да се търпи. Трябваше да бъде научен, че така не се прави.

Квинт погледна надолу към Ханон и каза саркастично:

— Мисля, че си успял. Та той е на половината път към Хадес.

Крайчецът на устната на Агесандър трепна и се изви нагоре.

Ханон беше единственият, който го видя. „Агесандър ме иска мъртъв. Защо?“

Това беше последната му свързана мисъл.

 

 

Самоувереността на Квинт се подсили от успеха му с Агесандър. Вместо да остави да отнесат ранения Ханон до вилата като чувал зърно, както искаше сицилианецът, той настоя да донесат носилка. Галба можеше да куцука до нея. Намръщеният Агесандър нямаше какво да направи, освен да се подчини на заповедта му, и прати един роб обратно. Гледаше кисело как Аврелия избърса по-голямата част от кръвта по лицето на Ханон с парче плат. По бузите й се стичаха сълзи, но тя не произнесе нито звук. Нямаше намерението да достави подобно удоволствие на Агесандър.

Малко по-късно, когато Ханон беше внимателно сложен на носилката, тя най-сетне се изправи. Долната половина на дрехата й беше изцапана с кръв и прах от колениченето й на земята. Макар и зачервени, очите й бяха изпълнени с гняв и лицето й беше решително.

— Ако умре, ще се погрижа баща ми да те накара да си платиш — каза тя. — Кълна се.

Агесандър се опита да го обърне на смях.

— Един гуга не се затрива толкова лесно.

Аврелия го изгледа кръвнишки, уплашена и в същото време не.

— Хайде — каза Квинт и внимателно я поведе обратно. Агесандър понечи да ги последва, но на Квинт вече му беше дошло до гуша. — Продължавай си с работата — викна му той. — Ние ще се погрижим за двамата роби.

Положиха Ханон върху одеяла и сламеник в една празна конюшня недалеч от стопанството, където той остана да лежи неподвижен като труп. Квинт беше загрижен от бледото му лице. Ако картагенецът умреше, това щеше да е сериозна парична загуба за баща му, затова той нареди да донесат от кухнята гореща вода, ивици лен и оцет. Когато нещата пристигнаха, Квинт остана изненадан от реакцията на Аврелия. Тя не позволи на никого, освен нея самата да почиства раните на картагенеца. Междувременно Елира се погрижи за Галба под одобрителния поглед на Квинт. Медицинските познания на илирийката си ги биваше благодарение на възпитанието й. Както беше казала на Квинт, майка й била жената, към която се обръщали всички от племето, които имали една или друга болежка. Първо проми раната с гореща вода. После, без да обръща внимание на съскането и охкането на Галба, я почисти с оцет, преди да я подсуши и да я превърже.

— Два дни почивка и една седмица по-леки задачи — каза Квинт, след като тя приключи. — Ще се погрижа Агесандър да го научи.

Галът благодари и се затътри навън.

Квинт чу стон зад себе си и се обърна. Лицето на Ханон се сгърчи за момент от онова, което правеше Аврелия, след което отново се отпусна.

— Жив е — с облекчение каза той.

— Не и благодарение на Агесандър — яростно отвърна Аврелия. — Ами ако не беше дошъл на себе си!? И пак може да умре. — Гласът й замря и тя сподави с мъка риданието си.

Квинт я потупа по рамото, като се чудеше защо е толкова разстроена. В края на краищата Ханон беше само роб.

Елира пристъпи към постелята и каза:

— Нека го погледна.

За изненада на Квинт Аврелия се дръпна. Двамата загледаха мълчаливо как илирийката опипва с опитни ръце пребитото тяло на Ханон, като внимателно натиска тук и там.

— Не виждам наранявания по главата, ако не броим счупения нос — каза накрая тя. — Има три пукнати ребра и раните от камшика. — Посочи издадения му гръден кош и сплескания корем. — И не е бил хранен достатъчно. Обаче е силен. Малко грижи и добра храна и след седмица ще е на крака.

— Слава на Юпитер — извика Аврелия.

Квинт също се усмихна с облекчение и тръгна да търси Фабриций. Жестокостта на Агесандър трябваше да бъде докладвана незабавно. Подозираше, че баща му няма да накаже сурово сицилианеца, който несъмнено щеше да започне да отрича всякакви обвинения. Вече чуваше гласа на Фабриций. Дисциплината беше в правомощията на надзирателя и нито един роб нямаше правото да оспорва властта му, както беше направил Ханон. Това обаче беше първият път, когато Агесандър беше прекалил. В очите на Фабриций случаят щеше да е единичен. Квинт обаче знаеше какво беше видял и стисна зъби.

От сега нататък Агесандър щеше да бъде държан под око.

 

 

Ханон се събуди от болката в ребрата. Тъпото туптене по лицето му напомни за счупения нос. Вдигна ръце и опипа плътните превръзки през гърдите си. Оковите на глезените му бяха свалени. Това едва ли беше работа на Агесандър. Явно Квинт беше настоял да се погрижат за него. Изненадата му стана още по-голяма, когато отвори очи. Вместо върху мокрия сламеник в мизерната клетка лежеше в празна конюшня. Тихо цвилене му подсказа, че някъде наблизо има коне. Той погледна съседната ясла. Някой бдеше над него.

На входа падна сянка и Ханон вдигна очи и видя Елира: носеше глинена стомна и две чаши.

Лицето й грейна.

— Събудил си се!

Той бавно кимна, пиеше красотата й с очи.

Тя се завтече към него.

— Как си?

— Натъртен навсякъде.

Тя посегна и взе една кратуна от пода.

— Пийни малко.

— Какво е това? — подозрително попита Ханон.

Елира се усмихна.

— Разреден разтвор от папаверум. — Видя неразбиращата му физиономия и обясни: — Ще притъпи болката.

Ханон беше твърде слаб, за да възразява. Взе кратуната и отпи голяма глътка от обезболяващата напитка, като направи физиономия от горчивия вкус.

— Бързо ще подейства — увери го Елира. — После ще поспиш още малко.

Внезапно Ханон се сети за сицилианеца и се опита да се надигне и да седне. Успя, макар да го заболя страшно.

— Ами Агесандър?

— Не се безпокой. Фабриций видя раните ти и го предупреди да те остави на мира. Боговете явно са благосклонни, защото ми позволи да се грижа за теб. Трябваше малко увещания, но Аврелия го спечели. — Елира докосна с длан потното му лице. — Виж се само, слаб си като коте — сгълча го тя. — Лягай.

Ханон се подчини. Защо Аврелия я беше грижа какво става с него? Усети, че напитката започва да действа, и затвори очи. Огромно облекчение беше да знае, че едно от децата на собственика му е на негова страна, но се съмняваше, че Аврелия е в състояние да го защити от злия Агесандър. Та тя беше още момиче. Все пак, уморено си помисли той, положението му сега беше по-добро, отколкото преди. Може би боговете отново му показваха благоволението си? С тази мисъл в главата се отпусна и се остави на съня да го отнесе.