Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (6)

V.
Малх

Картаген

Малх закуси и излезе. Бостар вече беше заминал за Иберия, но Сафон още беше тук. Той обаче прекарваше повечето време в квартирата си в гарнизона. Когато го посещаваше, рядко споменаваше Ханон, което Малх намираше за малко странно. Предполагаше, че това е начинът на най-големия му син да се справи с мъката. Неговият беше да избягва всякакви контакти с други хора. Това означаваше, че с изключение на редките случаи, когато приемаше посетители, оставаше в компанията единствено на домашните роби. Така беше, откакто Ханон бе изчезнал преди няколко седмици. Уплашени от свирепия нрав и очевидната мъка на Малх, робите ходеха на пръсти и се стараеха да не привличат вниманието му. Което пък караше Малх да ги забелязва още повече — и да се дразни от това. Макар да му идеше да замахне, робите не му бяха виновни с нищо, така че той потискаше гнева си и го задържаше дълбоко в себе си. В същото време не можеше да понася да стои у дома и да зяпа стените, погълнат от мисли за най-малкия си — и любим — син Ханон, когото нямаше да види никога повече.

Вървеше към двете пристанища на града. Сам. „Поговорката, че времето лекувало мъката, е пълна глупост“, горчиво си помисли той. Всъщност беше точно обратното, тя растеше с всеки изминал ден. Понякога Малх се питаше дали мъката няма да го отнесе. Да го направи неспособен да продължи напред. В следващия момент зърна Бодесмун и изруга под нос. Беше му все по-трудно дори да поглежда бащата на Суниатон. Обратното като че ли беше в сила за жреца, който го търсеше при всяка възможност.

Бодесмун вдигна сериозно ръка за поздрав.

— Малх. Как си днес?

Малх се намръщи.

— Все така. А ти?

Лицето на Бодесмун се изкриви от мъка.

— Зле.

Малх въздъхна. Същото се повтаряше всеки път, когато се срещаха. Жреците би трябвало да са пример за подражание, а не да се пречупват в тежки моменти. Самият той си имаше достатъчно проблеми и без да му се налага да се занимава с тези на Бодесмун. Нима не носеше на плещите си бремето на две загуби? Рационалната му страна знаеше, че не е отговорен нито за смъртта на жена си Аришат, нито за тази на Ханон, но останалата част от него не го приемаше. През честите нощи, в които не можеше да мигне, Малх болезнено осъзнаваше, че увереността в собствените му принципи е донякъде причина за лошото поведение на Ханон. След смъртта на Аришат той се беше превърнал едва ли не във фанатик, който не се интересува от нищо, освен от плановете на Ханибал Барка за бъдещето.

Светлината и смехът сякаш бяха изчезнали в къщата. Сафон и Бостар, вече зрели мъже, не бяха толкова засегнати от меланхолията му, но тя се беше отразила силно върху Ханон. Откакто бе осъзнал това, Малх постоянно се измъчваше от чувство за вина. „Трябваше да прекарвам повече време с него — помисли си сега. — Дори да излизам на риба с него, вместо да дрънкам за стари сражения“.

— Тежко е — каза той, като се опитваше с всички сили да прояви съчувствие. Дръпна жреца от пътя на една минаваща каруца. — Много тежко.

— Болката — окаяно прошепна Бодесмун. — Става все по-лоша.

— Знам — съгласи се Малх. — Знам само две неща, които могат да я уталожат донякъде.

В печалните кафяви очи на Бодесмун проблесна интерес.

— Кажи ми.

— Първата е омразата ми към Рим и всичко, което символизира той — каза Малх. — Години наред ми се струваше, че възможността за отмъщение никога няма да настъпи. Но най-сетне Картаген има шанс да си уреди сметките!

— Минаха повече от две десетилетия от края на войната в Сицилия — възрази Бодесмун. — Повече от едно поколение.

— Така е. — Малх си спомняше колко бяха отслабнали пламъците на омразата му преди появата на Ханибал на сцената. Сега те бяха раздухани до бяло от мъката му по Ханон. — И това е още една причина да не забравяме.

— Това няма как да ми помогне. Насилието не е пътят на Ешмун — каза Бодесмун. — А какъв е другият ти начин да се справяш?

— Обикалям улиците около търговското пристанище, слушам разговори и изучавам лицата — отвърна Малх. Видя неразбиращото изражение на жреца и обясни: — Търся следа, и най-малкото късче информация, което би ми помогнало да разбера какво се е случило с Ханон и Суни.

Бодесмун изглеждаше озадачен.

— Но ние знаем какво е станало. Старецът ни разказа.

— Да — промърмори Малх, притеснен, че му се е наложило да разкрие най-съкровената си тайна. Беше похарчил цяло състояние за жертвоприношения на Мелкарт, Царя на града, като единствената му молба беше богът по някакъв начин да се е погрижил лодката на момчетата да не е потънала. Разбира се, не беше получил отговор, но това не можеше да го накара да се откаже. — Но е възможно да са оцелели. И някой да ги е намерил.

— Опасно е да продължаваш да вярваш в това — каза Бодесмун. — Внимавай.

Малх кимна и попита:

— А ти как се справяш?

Бодесмун погледна към небесата.

— Моля се на моя бог. Призовавам го да бди над тях в рая.

Това беше прекалено много за Малх. Прекалено крайно.

— Трябва да вървя — каза той и си тръгна, като остави безутешния Бодесмун сам на улицата.

Скоро стигна агората. Изруга, когато видя многобройните сенатори и политици. Беше забравил, че тази сутрин има важен дебат. Помисли дали да не промени плановете си и да присъства на събранието, но се отказа. Мнозинството в Сената вече твърдо подкрепяше Ханибал и беше малко вероятно това да се промени в обозримото бъдеще. Освен че бе възвърнал гордостта на Картаген, като беше покорил иберийските племена и бе заплашил римския съюзник Сагунт, Ханибал беше помогнал за възстановяването на богатството на града. Въпреки че дългосрочните му планове не бяха известни на всички, едва ли бяха много старейшините, които не подозираха истината.

Малх видя Хост и устните му се свиха. Той например знаеше, че предстои война с Рим, и открай време говореше против нея. Глупак. С възстановяването на просперитета и гордостта на Картаген сблъсъкът с Рим беше неизбежен. Заграбването на Сардиния беше основната причина и само един пример за злините, причинени на народа им от Републиката. През последните години Рим беше продължил да се държи с тях по най-неуважителен начин. С постоянните си пратеници в Иберия, където нямаше никаква власт, Рим беше сключил съюз с гръцкия град Сагунт, който се намираше на стотици мили от Италия. След това бе проявил наглостта да наложи едностранно договор с Картаген, като го принуди да не разширява териториите си на север към Галия.

Потънал в мисли, Малх не забеляза, че Хост го е видял, и когато дебелакът закрачи самоуверено към него, вече беше твърде късно да се махне. Проклинайки решението си да избере прекия път към пристанището, Малх му кимна отсечено.

Хост се усмихна мазно.

— Няма ли да присъстваш на сутрешния дебат?

— Не. — Малх се опита да мине покрай него.

Хост му препречи пътя с необичайна за размерите му пъргавина.

— Напоследък забелязваме отсъствието ти в залата. Ценните ти приноси ни липсват.

Малх се закова на място. На Хост не би му пукало и ако умираше, та какво оставаше дали присъства на заседанията. Изгледа студено дебелака.

— Какво искаш?

— Знам, че напоследък те вълнуват по-важни неща от Картаген — подло рече Хост. — Семейни въпроси.

На Малх му идеше да го сграбчи за гърлото и да стиска, докато очите му изхвърчат, но знаеше, че не бива да се хваща на въдицата.

— Ти обаче несъмнено работиш за доброто на Картаген — рязко отвърна той. — И в никакъв случай заради среброто от иберийските мини.

Кръглите бузи на Хост почервеняха.

— Градът няма по-верен слуга от мен.

На Малх му дойде до гуша. Изтика го с лакът и продължи по пътя си без нито дума повече.

Хост обаче не беше свършил.

— Ако ти е писнало да посещаваш храма на Мелкарт, винаги можеш да идеш в този на Баал Хамон в Тофет.

Малх се извъртя.

— Какво каза?

— Чу ме. — Усмивката на Хост беше по-скоро гримаса. — Можеш да предлагаш в дар само добитък, но в копторите има мнозина, които биха продали новородено или малко дете за шепа монети. — Видя, че Малх е на път да избухне, и го погледна укорително. — Подобни жертвоприношения са служили добре на Картаген в миналото. Откъде можеш да си сигурен, че подходящ дар няма да накара Баал Хамон да погледне благосклонно и да върне сина ти?

Подигравателното подмятане беше болезнено, но Малх знаеше, че най-добрата форма на защита е да нападнеш. Да не оставиш кучето доволно.

— Ханон е мъртъв — изсъска той.

Хост трепна.

Малх тикна пръст в тлъстите му гърди.

— За разлика от теб, аз не бих убил чуждо дете, за да поискам нещо от някой бог. Нито бих предложил собственото си, за разлика от някои други. Само дивак може да постъпи така. А не човек, който истински обича Картаген и е готов да жертва собствения си живот за него.

И си продължи по пътя, като остави зяпналия Хост зад себе си.

 

 

Обиколката му в района на пристанището тази сутрин не даде никакви резултати. Не че Малх очакваше нещо различно. Подочу разговор за времето между Картаген и Сицилия, кое е най-доброто място за поднасяне на дар на Сцила и спор кой е най-добрият бордей в града. Видя капитани да разговарят предпазливо и да се опитват да измъкнат информация един от друг, без да издават собствените си тайни, както и пияни моряци, които се клатушкаха с месни към корабите си. Домакини седяха на праговете на къщите си и предяха — курвите вече си бяха легнали. От комините на грънчарските пещи недалеч се издигаше дим. Откритите таверни по улиците не бяха оживени по това време на деня, но същото не можеше да се каже за сергиите, предлагащи прясно изпечен хляб. Малх спря да си купи един и се натъкна на познат — сакат ветеран от войната в Сицилия, на когото плащаше да се ослушва за интересни новини. Досега човекът не му беше донесъл нищо.

Въпреки това Малх му плати хляба. Не струваше много да се спечели доброжелателството на бедняк — нещо, което такива като Хост никога не биха могли да разберат. Двамата тръгнаха заедно, без да обръщат внимание на уличните хлапета, които им досаждаха за къшей хляб. Малх гледаше как сакатият яде лакомо, след което мълчаливо му подаде и своя хляб. Той изчезна също толкова бързо. Малх се вгледа в набръчканото му уморено лице и се запита дали и той някога е имал жена и семейство. Дали някой като Хост не му е предложил пари за някое от децата му. Тази мисъл беше непоносима и Малх беше благодарен, че тъмните практики в Тофет вече не се изпълняват от мнозина.

— Благодаря, господарю — каза ветеранът, докато бършеше трохите от устните си.

Малх кимна и зачака по-скоро по навик, отколкото от надежда да научи нещо.

Ветеранът се закашля и почеса лъщящия червен чукан на мястото, където някога беше било дясното му коляно.

— Снощи чух нещо — каза той. — Сигурно не е важно, но…

Малх се вцепени.

— Казвай.

— Долу на доковете забелязах бирема, която не бях виждал досега. — Ветеранът направи пауза. — Само по себе си това не е необичайно, но ми се стори, че онези на борда не приличат на обикновени търговци. Сякаш полагаха големи усилия да изглеждат като такива, нали ме разбираш, господарю? Говореха на висок глас за стоките си и какви пари се надяват да спечелят от тях.

Сърцето на Малх заби по-бързо.

— Можеш ли да им посочиш кораба.

— Мога нещо по-добро, господарю. Тази сутрин зърнах капитана и някои от хората му. Бяха в една таверна на четири улици оттук. От най-долнопробните. — Ветеранът се поколеба. Изглеждаше смутен.

„Дори най-бедните имат някаква гордост“, помисли си Малх.

— Ще бъдеш добре възнаграден.

Стиснал с подновена енергия самоделната си патерица, усмихнатият ветеран продължи напред.

Малх вървеше една крачка зад него.

Скоро стигнаха гостилницата, мизерна ниска тухлена постройка с грубо издялани пейки и маси отпред. Въпреки ранния час беше пълна. Моряци, търговци и паплач от всяка народност седяха заедно и пиеха от глинени чаши или пееха нестройно. Проститутки с изрисувани лица седяха в скутовете на мъжете и шепнеха в ушите им с надежда да припечелят по нещо. Мършави псета се бореха сред парчета счупена керамика за полуоглозгани кокали. Стомахът на Малх се преобърна от вонята на евтино вино и пикня, но въпреки това той последва ветерана до една празна маса. Седнаха, без да поглеждат останалите клиенти, и се опитаха да привлекат вниманието на кръчмаря или помощницата му, грубо изглеждаща жена с къса дреха.

Най-сетне опитите им се увенчаха с успех и след малко на масата им се появи гледжосана червена стомна и две чаши, донесени от собственика. Той погледна с интерес странната двойка, но беше повикан, преди да е решил какво да мисли за тях. Ветеранът наля вино и подаде едната чаша на Малх.

Той опита и направи отвратена физиономия.

— Това е по-лошо и от конска пикня.

Ветеранът отпи голяма глътка и сви извинително рамене.

— За мен е добро, господарю.

Двамата замълчаха и глъчката на таверната ги обгърна.

— Точно зад мен са — прошепна ветеранът. — Четирима мъже. Единият прилича на египтянин. Другият е най-големият грозник, който съм виждал, с белези по цялата мутра. Останалите може да са гърци. Виждаш ли ги?

Малх небрежно погледна над рамото му. На съседната маса имаше слаб светлокож мъж с черна коса, седнал до набит мъж с гръден кош като бъчва, чието покрито с белези лице сякаш беше изсечено от гранит. Двамата им другари бяха с гръб към Малх, но ако се съдеше по тъмната кожа и черните им коси, ветеранът вероятно беше познал народността им. Облечени в боядисани с охра и сиви вълнени туники, с ножове в коланите, четиримата приличаха на останалите клиенти. И в същото време не приличаха. Малх ги огледа внимателно с крайчеца на окото си. Лицата им бяха жестоки, хищнически. Не лица на търговци.

Малх постепенно започна да различава гласовете им от останалата глъчка. Разговаряха на гръцки, което не беше необичайно между моряци от различни народности. В края на краищата гръцкият беше господстващият език в морето.

— Хубаво е най-сетне да посетиш голям град — каза единият от онези, които седяха с гръб към Малх. — Не е като дупките, където спираме обикновено. Тук поне има повече от една таверна.

— И много бардаци с прилично изглеждащи жени — изръмжа седящият до него.

— И момчета — похотливо добави онзи с белезите.

Египтянинът се изсмя противно.

— Все същият си, а, Варсако?

Варсако се подсмихна и леко сниши глас.

— Искам да опитам картагенски гъз.

Египтянинът размаха укорително пръст.

Един от другарите им се изкиска и Варсако се намръщи.

— Дълго помниш — каза четвъртият. — Искаш да си отмъстиш за онзи, дето ти се измъкна ли?

— Внимавай какви ги дрънкаш — озъби се египтянинът, с което потвърди подозренията на Малх, че той е главният в групата. Последва мълчание, след което Варсако и египтянинът си зашепнаха нещо, като често поглеждаха съседните маси.

Малх сведе очи. Обмисли внимателно какво е чул и видял. Тези хора рядко посещаваха градове. Изглеждаха много по-корави от обикновени търговци. Ветеранът смяташе същото за останалия екипаж. Неотдавна в екипажа им бе имало картагенец. Техен пленник? В главата на Малх зазвъняха тревожни камбани. От изчезването на Ханон не беше попадал на нищо подобно. Не беше много, но не му пукаше. Плъзна с пръст монета по масата и видя как очите на ветерана се разширяват.

— Стой тук — прошепна му той. — Ако не съм се върнал преди да си тръгнат, последвай ги. Прати ми вест по някой уличен хлапак къде са.

— Ти къде отиваш?

Усмивката на Малх беше безрадостна.

— Да доведа помощ.

 

 

Малх отиде направо при командира на Сафон. Общественото му положение беше такова, че капитанът лично се зае да помогне. Моментално дузина либийски копиеносци бяха поставени на разпореждането на Малх. Макар да нямаха представа каква е мисията им, идеята да се отърват от упражненията с оръжия им допадаше.

Когато Малх пристигна в гарнизона, Сафон спеше, но при споменаването за възможни новини за Ханон тутакси скочи от леглото. Докато Бостар се чувстваше виновен, че не е накарал Ханон и Суниатон да останат в града, Сафон беше обременен от мисълта, че не е трябвало да отстъпва. Най-мрачната му тайна беше, че част от него се радваше, че Ханон го няма. Ханон никога не изпълняваше исканото от Малх, докато той, Сафон, правеше всичко по правилата. И въпреки това Ханон караше очите на баща им да грейват. Разбира се, Бостар не подозираше за чувствата на Сафон. Както можеше да се очаква, двамата братя се бяха отчуждили заради случилото се и вече почти не разговаряха. Проблемът се реши едва когато Бостар замина за Иберия. Донесената от Малх новина само разрани гузната съвест на Сафон. Докато навличаше дългата туника и си слагаше бронзовата броня, тракийския шлем и наколенниците, той засипа баща си с въпроси. Малх не разполагаше с отговор почти на никой от тях.

— Колкото по-скоро отидем там, толкова по-бързо ще разберем нещо — изръмжа той.

Половин час след като излезе от таверната, Малх се върна със Сафон и копиеносците. Либийците носеха прости конични бронзови шлемове и червени туники без колани, които се спускаха до коленете им. Бяха въоръжени с къси копия за намушкване.

Малх изпита огромно облекчение, когато видя, че ветеранът и четиримата мъже още седят по местата си. Гърците бяха заспали; Варсако говореше нещо на египтянина. Когато Малх и спътниците му спряха пред таверната, двамата моряци се огледаха. На лицата им за момент се изписа тревога, но не помръднаха.

— Къде са? — попита Сафон.

Вече нямаше нужда от потайност. Малх посочи. Изпита задоволство, когато египтянинът и Варсако скочиха и се опитаха да побягнат.

— Хванете ги! — извика той.

Войниците се завтекоха и ги обкръжиха със заплашително насочени копия. Двамата спящи бяха събудени с ритници и изблъскани в кръга при другарите им. И четиримата бяха принудени да хвърлят ножовете си. Без да обръща внимание на мътните погледи на останалите клиенти, Малх излезе напред.

— Какво искате? — попита египтянинът на отличен картагенски. — Нищо лошо не сме направили.

— Аз ще реша това — отвърна Малх и рязко кимна.

— Към казармата — нареди Сафон. — По-бързо!

Ветеранът гледаше изумен как отвеждат пленниците. Метален звън насочи вниманието му обратно към масата. На нея лежаха четири златни монети с лика на Ханибал Барка.

— По една за всеки курвенски син — каза Малх. — Ако се окажат хората, които ми трябват, ще ти дам още толкова.

И тръгна след Сафон и войниците.

Имаше важна работа за вършене.

 

 

Не им отне много време да стигнат либийската казарма, която се намираше на изток от агората в стената, която гледаше към морето. Редица помещения на две нива бяха наредени на стотици крачки в двете посоки. От спалните се влизаше в трапезариите и баните. Офицерските квартири се намираха до оръжейните и помещенията на чиновниците и интендантите. Също като във всяка военна база, тук имаше и килии. Сафон поведе копиеносците именно към тях. Кимна приятелски на тъмничарите и продължи към голямо помещение с гол каменен под. То беше напълно празно с изключение на висящите от стените окови, горящ мангал и маса, върху която бяха наредени различни зловещи на вид метални инструменти.

След като влезе и последният човек, Сафон затръшна вратата и я заключи.

— Оковете ги — нареди Малх.

Като един войниците оставиха копията си и се обърнаха към пленниците. Ужас изпълни очите на двамата гърци и те заплакаха. Варсако и египтянинът се опитаха да запазят самообладание и почнаха да задават въпроси. Загледан в инструментите на масата, Малх ги игнорира, докато не се възцари мълчание.

— Какво правите в Картаген?

— Търговци сме — отвърна египтянинът. — Честни хора.

— Сериозно? — Тонът на Малх беше дружелюбен.

Египтянинът го погледна объркано.

— Да.

Малх се вгледа в лицата на другарите му. После се обърна към Сафон.

— Е?

— Според мен лъже.

— И според мен. — Интуицията на Малх вече направо му крещеше. Тези определено не бяха никакви търговци. Идеята, че може да знаят нещо за Ханон, го обсеби изцяло. Искаше информация. Възможно най-бързо. Без значение как е получена. Посочи единия грък. — Счупи му ръцете и краката.

Стиснал зъби, Сафон взе един ковашки чук. Отиде пред посочения от Малх мъж, който вече хленчеше от страх, и без нито дума нанесе серия удари, като смаза ръцете на гърка в стената, а после и краката под коленете му. Високите пронизителни писъци на жертвата му отекнаха в помещението.

Цялото занимание отне доста време, но Малх изчака, докато писъците преминаха в тихи стонове.

— А сега друг въпрос — хладно каза той. — Кой беше картагенецът, за когото говорехте в кръчмата?

Египтянинът изгледа отровно Варсако.

Малх усети прилива на адреналин. Зачака, но отговор нямаше.

— Е?

— Никой, просто един от екипажа — уплашено отвърна Варсако. — Не му харесваше вниманието ми и ни изостави в някаква затънтена дупка на нумидийския бряг.

Малх отново погледна сина си.

— Пак лъже — изръмжа Сафон.

— Истина е — запротестира Варсако и погледна към египтянина. — Кажи му.

— Така е — с нервен смях се съгласи египтянинът. — Момчето избяга.

— За пълен глупак ли ме вземаш? Не е само това — рязко отвърна Малх и посочи Варсако. — Отрежи му топките.

Сафон остави чука и взе дълъг извит нож.

— Не — замоли се Варсако. — Моля ви.

Сафон разкопча колана на Варсако и го хвърли на пода. После сряза долната част на туниката му, докато не оголи ленената му препаска. Пъхна ножа под плата от двете страни на слабините му и го сряза. Препаската падна на пода и Варсако остана гол от кръста надолу. Тресеше се.

— Двама бяха — запелтечи той, като се гърчеше в оковите. — Течението ги беше отнесло при брега на Сицилия.

Лицето на египтянина се изкриви от ярост.

— Млъквай, глупак такъв! Само влошаваш положението.

Варсако не му обърна внимание. По покритите му с белези бузи се стичаха сълзи.

— Ще ви кажа всичко — изплака той.

Сафон започна да се чувства наистина много виновен. Пое треперливо дъх и погледна през рамо.

Малх му даде знак да отстъпи назад. В гърдите му бушуваха титанични емоции. Стените сякаш го притискаха и чуваше бученето на кръвта в ушите си.

— Говори — заповяда той.

Варсако кимна енергично.

— Преди няколко седмици имаше силна буря. Попаднахме в нея и биремата ни едва не потъна. Слава на боговете, размина ни се. На следващия ден попаднахме на лодка с двама младежи в нея.

Сафон скочи и опря ножа в гърлото му.

— Откъде бяха? — изкрещя той. — Как се казваха?

— Бяха от Картаген. — Очите на Варсако се стрелкаха като на притиснат в ъгъла плъх. — Не им знам имената.

Малх изведнъж стана напълно спокоен.

— Как изглеждаха?

— Единият беше висок и атлетичен. Другият беше по-дребен. И двамата бяха с черни коси. — Варсако се замисли за момент. — И зелени очи.

— Ханон и Суниатон! — Лицето на Сафон се разкриви от мъка. Въпреки облекчението си не можеше да понесе мисълта, че това може да е страшната истина.

На Малх му призля.

— Какво направихте с тях?

Лицето на Варсако посивя.

— Разбира се, щяхме да ги върнем в Картаген — заекна той. — Но корабът беше получил течове по време на бурята. Налагаше се да стигнем до най-близката суша, тоест до Сицилия. Те слязоха там. В Хераклея, ако не се лъжа. — Погледна към египтянина, който кимна утвърдително. — Да, в Хераклея.

— Ясно. — Ледено спокойствие обзе Малх. — Ако е така, защо не са се върнали? Намирането на кораб до Картаген от южния бряг на Сицилия не би трябвало да е никакъв проблем.

— Кой знае? Младежите, напуснали току-що дома си, са едни и същи. Интересуват се само от вино и жени. — Варсако сви рамене толкова небрежно, колкото можеше.

— Напуснали току-що дома си? — изкрещя Малх. — Казваш го така, сякаш са искали да бъдат отнесени в морето. Пълни глупости. Ако сте ги оставили в Хераклея, аз съм Александър Македонски. — Обърна се към Сафон. — Кастрирай го.

Сафон свали ножа към слабините на Варсако.

— Само не това, моля ви, не това — закрещя той. — Ще кажа цялата истина!

Малх вдигна ръка и Сафон спря.

— Вече сигурно си се досетил, че ти и останалите мръсни плъхове сте мъртъвци. Сами се осъдихте със собствените си думи. — Малх замълча, за да осъзнаят думите му. — Кажи ми честно какво направихте със сина ми и приятеля му и ще запазя мъжествеността ти. И ти обещавам бърза смърт.

Варсако кимна, приел съдбата си.

— Продадохме ги в робство — прошепна той. — В Неапол. Получихме отлична цена за двамата, според капитана. Затова дойдохме в Картаген. Да отвлечем още.

Малх си пое дълбоко дъх. Точно това беше подозирал.

— На кого ги продадохте?

— Не знам — запелтечи Варсако. — Аз не бях там. Капитанът го направи. — И кимна към египтянина, който се изплю презрително на пода.

— Значи ти си виновникът за това безчестие? — Яростта отново облада Малх. — Отрежи неговите топки! — изрева той.

Сафон тутакси сряза дрехите на египтянина. Хвана топките на стенещия пиратски капитан и ги дръпна надолу, за да опъне кожата. Хвърли поглед към Малх, който кимна.

— Това е за брат ми — промърмори той и вдигна ножа.

— Варсако едва не ги изнасили — извика египтянинът. — Аз му попречих.

— Колко мило от твоя страна — озъби му се Малх. — Но си нямал проблем да ги продадеш, нали? Кой ги купи?

— Някакъв латинец. Не разбрах името му. Смяташе да отведе и двамата в Капуа. Да ги продаде като гладиатори. Нищо повече не знам. — Египтянинът погледна надолу към Сафон, после към Малх. На лицата им видя само неумолима омраза. — Нека умра бързо като Варсако — замоли се той.

— Нима очакваш да спазя думата си след онова, което сте направили на две невинни момчета? Занимаващите се с пиратство заслужават най-ужасната съдба. — Гласът на Малх беше пълен с презрение. Той се обърна към войниците. — Чухте какво са направили тези боклуци с момчето ми и приятеля му.

Либийците заръмжаха гневно и един пристъпи напред.

— Какво да правим с тях, господарю?

Малх бавно изгледа четиримата пирати един по един.

— Кастрирайте всички, но обгорете раните, за да не им изтече кръвта. Строшете ръцете и краката им и ги разпънете на кръст. Когато приключите, намерете останалите от екипажа им и направете същото с всички до последния.

Копиеносецът отдаде чест, без да обръща внимание на виковете на протест.

— Да, господарю.

Малх и Сафон гледаха безстрастно как войниците се заемат със задачата си. Разделени на групи по трима, те с мрачна решимост съблякоха затворниците. Остриетата на ножовете им проблясваха, докато се вдигаха и спускаха. Писъците скоро станаха толкова силни, че беше невъзможно да се говори, но войниците не спряха за почивка. Кръвта рукна на потоци по краката на пиратите и започна да се съсирва на лепкави локви по пода. След това вонята на обгорена плът изпълни въздуха, когато зейналите рани бяха затворени с нажежени до червено маши. Болката от кастрирането и обгоряването беше толкова силна, че и четиримата пирати изгубиха съзнание. Спасението им обаче беше краткотрайно. Минути по-късно бяха събудени от агонията, когато костите им бяха натрошени от ударите на тежките чукове. Повтарящите се тъпи удари се смесиха с писъците им в нова страховита какофония.

Малх се обърна към Сафон.

— Видях достатъчно. Да вървим.

Дори в коридора и при затворена врата врявата беше невероятна. Въпреки че вече можеха да говорят, баща и син само размениха дълги мълчаливи погледи.

Малх пръв наруши мълчанието.

— Може още да е жив. Може и двамата да са живи. — В очите му проблеснаха сълзи — нещо, което не се виждаше често.

Сафон се почувства още по-зле заради Ханон. Да се удавиш е едно, но да се биеш като гладиатор?

— Може и да не останат живи дълго. Това е милост в известен смисъл.

Без да подозира за мотива зад думите на Сафон, Малх стисна зъби.

— Прав си. Можем само да се надяваме, че са умрели добре. Да идем при Ханибал Барка в Иберия и да участваме във войната срещу Рим. Един ден ще донесем разруха, огън и смърт на Капуа. Това ще бъде отмъщението ни.

Сафон бе поразен.

— Нима Ханибал ще нахлуе в Италия?

— Да — отвърна Малх. — Такъв е дългосрочният му план. Да разгроми врага на негова почва. Аз съм един от шепата хора, които знаят намеренията му. Сега и ти си сред тях.

— Тайната ще си остане тайна — прошепна Сафон. Очевидно двамата с Бостар не бяха запознати с цялата информация, донесена от пратеника на Ханибал. Сега разбираше заплахата на баща им да изравни Капуа със земята. — Един ден ще си отмъстим — промърмори той, замислен за златните възможности да докаже достойнството си.

— Повтаряй след мен — нареди Малх. — Кълна се пред Мелкарт, Баал Шафон и Баал Хамон. С всички сили ще подкрепям Ханибал Барка в начинанието му. Ще открия Ханон, или ще умра, докато отмъщавам за него.

Сафон бавно повтори думите.

Удовлетворен, Малх излезе.

Писъците продължаваха да ги следват.