Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (4)

III.
Пленяване

Средиземно море

Минаха безпаметни часове сред свиреп дъжд и безумно вълнение. Падна мрак, който само засили многократно ужаса на двамата приятели. Малката лодка се люшкаше по вълните, напълно безпомощна пред безмерната мощ на морето. И на двамата им прилошаваше често и повръщаха смес от храна и вино върху себе си и по дъното. Накрая повръщаха само стомашен сок. Блясъкът на светкавиците час по час осветяваше жалката сцена. Ханон не беше сигурен кое е по-лошо — да не може да види вдигнатата пред лицето си ръка или да гледа изпитите ужасени черти на Суниатон и оплесканите в повръщано дрехи.

Отпуснат на пейката срещу него, приятелят му ту изпадаше в истерични пристъпи на плач, ту се молеше на всеки бог, за когото можеше да се сети. По някакъв начин състоянието на Суниатон помагаше на Ханон да контролира собствения си ужас. Дори успя да намери известна утеха в ситуацията, в която се бяха озовали. Ако Мелкарт искаше смъртта им, вече щяха да са се удавили. Бурята не беше достигнала силата, до която можеше да стигне през зимата, нито пък лодката им се беше преобърнала. Нямаше и течове в корпуса й — беше направена от яки кипарисови дъски, процепите между които бяха запълнени с плътни ленени фибри и восък. Не бяха изгубили греблата, което означаваше, че могат да стигнат с гребане до сушата, ако им се удаде такава възможност. Нещо повече, навсякъде по брега имаше картагенски търговски центрове. Там можеха да потърсят помощ и да обещаят богата награда на онзи, който ги откара вкъщи.

Ханон се ощипа, за да се отърси от фантазиите си. „Не се уповавай на напразни надежди“, помисли си горчиво. Бурята не показваше признаци на утихване. Всяка следваща вълна можеше преспокойно да ги преобърне. Мелкарт още не ги беше удавил, но божествата по природа си бяха капризни и богът на морето не беше изключение. Достатъчно беше малко по-силно люшване и лодката им щеше да се обърне с дъното нагоре. Ханон се помъчи да сдържи сълзите си. Какви шансове имаха? Дори да оцелееха до изгрев-слънце и семействата им да откриеха, че са изчезнали, вероятността да ги намерят в открито море беше почти никаква. Без храна и вода щяха да умират мъчително, в продължение на дни. Това страшно осъзнаване накара Ханон да затвори очи и да се замоли да ги застигне бърза смърт.

 

 

Въпреки силния дъжд, който го беше измокрил до кости, Малх се беше върнал от събранието на Съвета на старейшините в отлично настроение. Сега стоеше с чаша вино под портика, който минаваше покрай централния двор на къщата, и гледаше как дъждовните капки се разбиват в бялата мраморна мозайка на няколко крачки от него.

Страстната му реч беше минала точно както искаше, което го изпълваше с огромно облекчение. Откакто пратеникът на Ханибал преди седмица го беше натоварил с тежката задача да обяви пред старейшините и суфетите, че военачалникът възнамерява да атакува Сагунт, Малх беше разкъсван от тревоги. Ами ако съветът не подкрепеше Барка? Залогът беше по-висок от всеки друг път.

Репресиите срещу съюзническите племена бяха повод за Ханибал да атакува Сагунт, но всички знаеха, че намерението му е да провокира реакцията на Рим. И в същото време, благодарение на отлично избрания момент, тази реакция нямаше да е военна. Сериозните размирици в Илирик означаваха, че и двамата консули на Републиката вече са заети и войските им са въвлечени в конфликта на изток. През следващия военен сезон Рим можеше да отправя само празни заплахи. След това обаче разправата щеше да е неминуема. Ханибал не се безпокоеше от това. Той бе убеден, че е настъпило времето за нова война срещу стария враг и Малх напълно споделяше мнението му.

Въпреки това убеждаването на онези, които управляваха Картаген, си оставаше много трудна задача.

Жалко, помисли си Малх, че Ханон не беше в залата, за да чуе най-добрата му реч досега. Накрая целият съвет беше скочил на крака и приветстваше идеята за подновяване на конфликта с Рим. А в същото време Ханон най-вероятно ловеше риба. Новината за огромния пасаж риба тон край брега беше плъзнала из целия град. Сега Ханон сигурно прахосваше парите от улова за вино и курви. Малх въздъхна. Момент по-късно, след като чу гласовете на Сафон и Бостар от коридора, който водеше към улицата, настроението му се подобри. Поне другите му двама синове бяха тук. Сега те се появиха, като изтръскваха мокрите си наметала от дъждовните капки.

— Чудесна реч, татко — сърдечно каза Сафон.

— Наистина беше отлична — съгласи се Бостар. — Въртеше ги на пръста си. Нямаше как да реагират другояче.

Малх направи скромен жест, но вътрешно се разтапяше от удоволствие.

— Най-сетне Картаген е готов за войната, за която се готвихме толкова много години. — Той отиде при масата, на която имаше червена стомна и няколко чаши. — Да вдигнем наздравица за Ханибал Барка.

— Жалко, че Ханон не чу речта ти — каза Сафон и хвърли заплашителен поглед на Бостар. Баща им, който беше зает да налива виното, не го видя.

— Така е — отвърна Малх, докато им подаваше пълните чаши. — Подобни събития не се случват често. До края на живота си момчето ще съжалява, че е изкръшкало, докато се е ковала история. — Отпи глътка вино. — Вие видяхте ли го?

Последва кратко неловко мълчание.

Малх ги изгледа един по един.

— Е?

— Видяхме го сутринта — призна Сафон. — На път към агората. Беше със Суниатон.

Малх изруга.

— Трябва да е било точно след като офейка от къщи. Малкият нахалник се направи на глух за виковете ми! И на вас ли ви се измъкнаха?

— Не точно — неловко отвърна Сафон и отново изгледа многозначително Бостар.

Малх долови напрежението между синовете си.

— Какво стана?

Бостар се прокашля извинително.

— Разговаряхме, след което ги пуснахме. — И се поправи: — Аз ги пуснах.

— Защо? — гневно извика Малх. — Нали знаеше колко важна ще е речта ми.

Бостар се изчерви.

— Съжалявам, татко. Може и да съм постъпил неправилно, но нямаше как да не си помисля, че Ханон също като нас скоро ще замине на война. И че засега е все още момче. Реших да го оставя да си поживее, докато все още може.

Малх почука с нокът по зъбите си и се обърна към Сафон.

— А ти какво каза?

— Отначало си помислих, че трябва да го принудим да дойде с нас, татко, но Бостар беше прав. И тъй като той е старшият офицер, го оставих да реши. — Бостар понечи да го прекъсне, но Сафон продължи: — Сега като си помисля, сигурно решението ми е било погрешно. Трябваше да възразя.

— Как смееш! — извика Бостар. — Изобщо не съм споменавал за рангове! Заедно взехме решението.

Устните на Сафон се свиха.

— Нима?

Малх вдигна ръце.

— Достатъчно!

Двамата братя се спогледаха гневно и млъкнаха.

Малх се замисли за момент.

— Сафон, много съм разочарован от теб, че не си възразил по-настоятелно срещу решението на брат ти да остави Ханон да прави каквото си иска. — След това изгледа Бостар. — А ти трябва да се засрамиш, че като старши офицер си забравил, че основната ни цел е да си отмъстим на Рим. В сравнение с това разни лудории като ловенето на риба нямат никакво значение! — Без да обръща внимание на промърморените им извинения, Малх вдигна чашата си. — Да забравим Ханон и непрокопсания му приятел и да пием за здравето на Ханибал Барка и за победата в предстоящата война с Рим!

Двамата братя повториха наздравицата, но не си чукнаха чашите.

 

 

Молбата на Ханон за бърза смърт не беше чута. Накрая бурята отмина и свирепите вълни утихнаха. Дойде утрото и донесе спокойно море и ясно небе. Вятърът промени посоката си и сега духаше от североизток. Надеждите на Ханон се съживиха за момент, после отново посърнаха. Бризът не беше достатъчно силен да ги върне вкъщи, а течението продължаваше да отнася малката лодка на изток. Цареше тишина — морските птици бяха прогонени от лошото време. Изтощението на Суниатон най-сетне беше надделяло и той лежеше на дъното на лодката и хъркаше.

Ханон се намръщи на иронията във всичко това. Мирната сцена едва ли можеше да противоречи повече на онова, което бяха преживели през нощта. Мокрите му дрехи съхнеха бързо под топлото слънце. Лодката се поклащаше леко, вълничките се плискаха в корпуса й. Стадо делфини изскочи на повърхността недалеч, но гледката не събуди обичайната усмивка на лицето му. Сега техните грациозни форми и плавни движения остро му напомняха, че мястото му е на сушата, която не се виждаше никъде. Ако не се брояха делфините, двамата бяха абсолютно сами.

Съжаление и едно непознато досега чувство унижение — изпълниха Ханон. „Трябваше да си изпълня дълга — помисли си той. — Да отида на онова събиране с татко“. Идеята да слуша боклуци като Хост и подгласниците му сега му се струваше изключително привлекателна. Загледа се мрачно към западния хоризонт с мисълта, че никога вече няма да види дома и семейството си. Изведнъж мъката го завладя напълно. Очите му се напълниха със сълзи и той изпита благодарност, че Суниатон е заспал. Приятелството им беше искрено, но той нямаше желание да го виждат как плаче като малко дете. В същото време не презираше Суни за реакцията му по време на бурята. Само мисълта, че спокойствието му може да помогне на приятеля му, беше единственото, което го беше спряло да реагира по същия начин.

След малко Суниатон се събуди. Ханон, който все още се чувстваше на ръба, беше изненадан и раздразнен, когато видя, че духът му донякъде се е приповдигнал.

— Гладен съм — заяви Суниатон и се огледа.

— Няма нищо за ядене. И за пиене — кисело отвърна Ханон. — Свиквай.

Лошото му настроение беше очевидно и Суниатон прояви достатъчно мъдрост да не отговори. Вместо това се зае да изгребе водата от дъното на лодката. След като приключи, вдигна греблата и ги пъхна в халките. Примижа към хоризонта, после към слънцето и започна да гребе на юг. След малко започна да си подсвирква песничка, станала популярна напоследък в Картаген.

Ханон се намръщи. Мелодията му напомняше за добрите времена, когато обикаляха долнопробните кръчми край двете пристанища на града. За приятните часове, които беше прекарал с пухкави египетски курви в стаята над пивницата. Онази, която се наричаше Изида, беше любимката му. Представи си гримираните й очи, начервените устни, които оформяха окуражителни думи, и усети туптене в слабините си. Беше непоносимо.

— Млъкни — озъби се той.

Суниатон се нацупи, но се подчини.

Ханон вече търсеше разправия.

— Какво правиш? — остро попита той и посочи греблата.

— Греба — също толкова остро му отвърна Суниатон. — Не виждаш ли?

— Какъв е смисълът? — извика Ханон. — Може да сме и на петдесет мили от брега.

— Или на пет.

Ханон примигна и предпочете да пренебрегне смисления отговор на приятеля си. Толкова беше ядосан, че почти не можеше да мисли.

— Защо на юг? Защо не на север или на изток?

Суниатон го изгледа изпепеляващо.

— Нумидия е най-близко, ако случайно не знаеш.

Ханон се изчерви и млъкна. Разбира се, че знаеше, че до южния бряг на Средиземно море е по-близо, отколкото до Сицилия или Италия. При тези обстоятелства планът на Суниатон беше добър. Въпреки това не искаше да отстъпва, така че седна и се загледа намусено в далечния хоризонт.

Суниатон упорито продължи да гребе на юг.

Мина време и слънцето се изкачи високо в небето.

Накрая Ханон се предаде и каза:

— Дай на мен.

— Че защо? — остро отвърна Суниатон.

— Гребеш от цяла вечност — каза Ханон. — Редно е да те сменя.

— Какъв е смисълът? — гневно повтори Суниатон думите на приятеля си.

Ханон преглътна гордостта си и каза:

— Виж, съжалявам, ясно? Гребането на юг е добра идея като всяка друга.

Суниатон кимна неохотно.

— Става.

Смениха се и Ханон пое греблата. Атмосферата се разведри и доброто настроение на Суниатон се върна.

— Поне сме все още живи и заедно — каза той. — Представяш ли си, ако някой от нас се беше удавил? Нямаше да има кого да обиждам!

Ханон се намръщи, но кимна в знак на съгласие. Вдигна поглед към ослепителния слънчев диск. Наближаваше пладне. Вече беше много горещо и езикът му залепваше за пресъхналото му небце. „Какво ли не бих дал за глътка вода“, с копнеж си помисли той. Унинието му достигна нови дълбини и след малко той отпусна греблата, неспособен да намери нужните сили да продължи.

— Мой ред е — предано каза Суниатон.

Ханон видя в очите на приятеля си примирението, което чувстваше самият той.

— Да си починем малко. Изглежда, че времето ще остане спокойно. Какво значение има къде ще стигнем сушата?

— Така е. — Въпреки лъжата Суниатон успя да се усмихне. Не изрече онова, което си мислеха и двамата — ако станеше някакво чудо и успееха да стигнат до нумидийския бряг, дали щяха да намерят вода, преди да умрат от жажда?

По някое време отново се смениха на греблата, като се посветиха на задачата с енергия, породена от отчаянието. Усилията им не даваха видим резултат — навсякъде около тях хоризонтът си оставаше пуст. Бяха съвсем сами. Изгубени. Изоставени от боговете. Накрая, изтощени от жажда и от жегата, приятелите се предадоха и легнаха на дъното на лодката да починат. Сънят ги застигна бързо.

* * *

Ханон сънува, че е от едната страна на врата, а баща му от другата, блъска с юмрук по дъските и настоява веднага да му отвори. Ханон отчаяно искаше да се подчини, но не можеше да намери нито дръжка, нито ключалка. Ударите на Малх ставаха все по-силни, докато накрая Ханон осъзна, че сънува. Събуди се с туптящо главоболие и отвори очи. Над себе си видя безкрайно синьо небе. Суниатон продължаваше да спи до него. За изумление на Ханон думкането в главата му се смени с познат ритъм — на пеещи мъже. Имаше и друг глас, който крещеше неразбираеми заповеди. Моряк, който дава тон на гребците, невярващо си помисли Ханон. Кораб!

Забравил за всякаква умора, той се надигна и седна. Завъртя глава и затърси източника на звука. Накрая го забеляза — ниска хищна форма на не повече от триста крачки от тях, с мъже по палубите. Корабът имаше една-единствена мачта с правоъгълно платно, поддържано от сложен такелаж, и два реда гребла. Боядисаната в червено кърма беше извита като опашката на скорпион. Наред с ликуването Ханон усети първите тръпки на безпокойство. Корабът не приличаше на търговски; определено не беше и рибарска гемия. Не беше обаче и достатъчно голям, за да е картагенски или дори римски боен кораб. Напоследък Картаген имаше съвсем малко биреми и триреми и разчиташе предимно на по-големите и мощни квинквереми и до по-малка степен на квадриреми. Рим разполагаше с по-малки кораби, но Ханон не виждаше римски знамена. И в същото време корабът определено приличаше на военен.

Той побутна Суниатон.

— Събуди се!

Приятелят му изстена.

— Какво има?

— Кораб.

Суниатон моментално седна.

— Къде?

Ханон посочи. Биремата поддържаше курс на север, който щеше да я доведе на стотина крачки от малката им лодка. Явно бързаше, щом използваше платното и греблата едновременно, и като че ли още никой на борда не ги беше забелязал. Стомахът на Ханон се сви. Ако не направеха нещо, корабът можеше да ги подмине.

Скочи на крака.

— Хей! Насам! — закрещя на картагенски. Суниатон започна да му приглася и да размахва ръце като обладан от демони. Ханон повтори вика си на гръцки. В продължение на няколко спиращи дъха момента не се случи нищо. Накрая една глава се обърна. Морето беше почти като огледало и бе невъзможно да не ги видят. Разнесоха се гърлени викове и ритмичното припяване внезапно спря. Греблата на левия борд, който беше обърнат към тях, забавиха и спряха, убивайки моментално скоростта на биремата. Последваха нови команди и платното беше спуснато. Греблата заработиха назад, обръщайки кораба към тях. След малко двамата видяха основата на бронзовия таран, прикрепен към носа. Беше оформен като глава на някакво създание, от която се различаваше само горната част и очите. Сега, обърнат право към тях, корабът изглеждаше наистина застрашително.

Двамата приятели се спогледаха, внезапно обхванати от неувереност.

— Какви са тези? — прошепна Суниатон.

Ханон поклати глава.

— Не знам.

— Може би трябваше да си мълчим — каза Суниатон и замърмори някаква молитва.

Увереността на Ханон отслабна, но вече беше прекалено късно.

Морякът, който задаваше темпото, започна по-бавен ритъм. Греблата от двете страни се вдигнаха едновременно и описаха грациозна дъга във въздуха, преди да се спуснат във водата със силен плясък. Подтиквани от виковете на надзирателя си, гребците пееха в ритъм и наблягаха на греблата.

След малко биремата се озова до тях. Бакът й беше червен като кърмата, а около всеки отвор за гребло имаше сложен син орнамент. Цветовете бяха все още ярки и свежи, което показваше, че боята е била положена наскоро. Сърцето на Ханон се сви, когато видя ухилените лица — смес от най-различни народности, от гърци и либийци до иберийци, — наредени по парапета и бака. Повечето мъже носеха само препаски около бедрата, но пък всички бяха въоръжени до зъби. На палубата имаше и катапулти. Той и Суниатон имаха само ножовете си.

— Шибани пирати — промърмори Суниатон. — Свършено е с нас. Или ще ни продадат в робство, ако сме късметлии.

— Да не би да предпочиташ да умреш от жажда? Или от слънчев удар? — рязко отвърна Ханон, бесен на себе си, че не се е досетил що за кораб е това. Заради това че не си беше мълчал.

— Може би — озъби му се в отговор Суниатон. — Само дето така и няма да разбера.

Един слаб мъж на носа им извика. Беше с черна коса и по-светла кожа от останалите и приличаше на египтянин. Въпреки това се обърна към тях на гръцки, който беше основният език в морето.

— Добра среща. Накъде сте се запътили?

Другарите му се разсмяха.

Ханон реши да бъде дързък.

— Към Картаген — каза той високо. — Но както виждате, нямаме платно. Можете ли да ни откарате?

— Какво правите толкова навътре в морето в тази малка лодка? — попита египтянинът.

Екипажът отново зашумя развеселено.

— Отнесе ни буря — отвърна Ханон. — Боговете обаче бяха благосклонни към нас и оцеляхме.

— Наистина сте късметлии — съгласи се египтянинът. — Аз обаче не ви давам особени шансове, ако останете там долу. Доколкото мога да преценя, най-близката суша е на поне шейсет мили.

Суниатон посочи на юг.

— Нумидия ли?

Египтянинът отметна глава и се разсмя. Смехът му беше неприятен, подигравателен.

— Никакво чувство за ориентация ли нямаш, глупако? Говоря за Сицилия!

Ханон и Суниатон се спогледаха изумени. Бурята ги беше отнесла много по-навътре в морето, отколкото бяха предполагали. И бяха гребали навътре в Средиземно море.

— Значи имаме още една причина да ви благодарим — дръзко рече Ханон. — Както ще направят и бащите ни, след като ни върнете живи и здрави в Картаген.

Устните на египтянина се разтеглиха в усмивка, разкриваща остри зъби.

— Качвайте се. По-удобно ще е да поговорим на сянка — каза той и посочи навеса на бака.

Приятелите се спогледаха. Показаното гостоприемство изобщо не съответстваше на онова, което виждаха. Всички на борда имаха вид на хора, които биха им прерязали гърлата, без да им мигне окото.

— Благодаря — с широка усмивка каза Ханон и загреба към кърмата на биремата. Там откриха лодка колкото тяхната, привързана към желязна халка. Въже с възли вече беше спуснато от палубата до водата. Двама ухилени моряци чакаха да ги изтеглят.

— Уповавай се на Мелкарт — тихо каза Ханон, докато връзваше лодката.

— Не се удавихме, което означава, че той е намислил нещо за нас — отвърна Суниатон, който отчаяно се нуждаеше от нещо, в което да вярва. Страхът му си личеше.

Като се мъчеше да не изгуби самообладание, Ханон огледа дъските пред себе си. Толкова отблизо се виждаше черният катран, който покриваше корпуса под ватерлинията. Като си каза, че Суниатон е прав, Ханон се хвана за въжето. Как иначе бяха оцелели в бурята? Трябваше да е било по волята на Мелкарт. Изкачи се с помощта на моряците, като опираше крака в топлото дърво.

— Добре дошъл — каза египтянинът, когато Ханон се озова на палубата, и вдигна ръка с разтворена длан по картагенски маниер.

Приятно изненадан, Ханон повтори жеста.

Суниатон също се качи на палубата и египтянинът го поздрави по същия начин. Подадоха им мехове и двамата пиха жадно, за да утолят свирепата си жажда. Ханон започна да се пита дали инстинктът му не го е подвел.

— Значи сте от Картаген? — Въпросът прозвуча достатъчно невинно.

— Да — отвърна Ханон.

— Плавате ли дотам? — попита Суниатон.

— Не много често — отвърна египтянинът.

Хората му се захилиха и Ханон забеляза, че мнозина от тях поглеждат алчно към златните амулети на вратовете им.

— Можете ли да ни откарате дотам? — дръзко попита той. — Семействата ни са богати и ще ви наградят добре, задето сте ни спасили.

Египтянинът потърка брадичката си.

— Наистина ли?

— Разбира се — потвърди Суниатон.

Последва дълго мълчание и безпокойството на Ханон се засили.

Накрая египтянинът заговори.

— Какво мислите, момчета? — попита той, обръщайки се към събралите се мъже. — Да отидем ли в Картаген и да приберем богатата награда за усилията ни?

— Как ли пък не — изръмжа един. — Просто ги убий и да приключваме.

— Награда ли? По-скоро ще разпънат всички ни на кръст — извика друг.

Суниатон ахна, а на Ханон му прималя. Разпъването на кръст беше наказание, запазено за най-лошите престъпници. Иначе казано, за пирати и разбойници.

С подигравателна усмивка египтянинът вдигна ръка и хората му млъкнаха.

— За съжаление такива като нас не са добре дошли в Картаген — каза той.

— Не е нужно да ни откарвате в самия Картаген — небрежно отвърна Ханон. До него Суниатон закима нервно. — Всеки град на нумидийския бряг ще свърши работа.

Думите му бяха посрещнати с груб смях и Ханон вече се мъчеше да не се отчае напълно. Погледна Суниатон, но не намери опора в него.

— Да предположим, че се съгласим да го направим — каза ухиленият египтянин. — Но как ще си получим наградата?

— Ще се срещнем с парите на място по ваш избор — отвърна Ханон и се изчерви. Пиратският капитан явно му се подиграваше.

— И предполагам, че се кълнеш в живота на майка си, че ще го направиш? — подигра му се египтянинът. — Стига да имаш майка.

Ханон преглътна гнева си.

— Имах и ще го направя.

Най-неочаквано египтянинът замахна и го фрасна право в слънчевия сплит. Ударът изкара въздуха на Ханон и той се преви, ослепен от болка.

— Стига глупости — рязко рече египтянинът. — Вземете им оръжията. Вържете ги.

— Не! — изпъшка Ханон. Опита да се изправи, но силни ръце сграбчиха неговите и ги притиснаха към тялото му. Някой взе ножа му и в следващия момент златният амулет около врата му беше откъснат. Обезоръжен и без талисмана, който носеше от съвсем малък, Ханон се почувства като гол. До него същото се случваше със Суниатон, който изкрещя, когато откъснаха обиците му. Алчни ръце задърпаха вещите им, докато пиратите се бореха за плячката. Ханон изгледа кръвнишки египтянина.

— Какво ще правите с нас?

— И двамата сте млади и силни. Ще ни донесете добри пари на пазара за роби.

— Моля ви… — започна Суниатон, но пиратският капитан вече им беше обърнал гръб.

Ханон се изхрачи и го заплю, с което си спечели силен удар по главата. След това вързаха ръцете им отзад и ги тикнаха безцеремонно под палубата в тясното пространство, където се намираха робите, седящи на два реда пейки. Наведени над греблата, където едва можеха да се изправят, те бяха наредени по двайсет и пет на ред, по петдесет от всяка страна на биремата. В подножието на стълбата на централната пътека стоеше робът, чието припяване беше събудило Ханон. При кърмата имаше тясна желязна клетка, в която бяха натъпкани десетина пленници. Ханон и Суниатон се спогледаха. Не бяха сами.

Навън беше горещо, а тук, сред повече от сто потящи се мъже, сякаш се намираха в пещ. Безброй безизразни очи се обърнаха към новодошлите, но никой не каза нито дума. Причината скоро стана очевидна. Боси крака зашляпаха по дъските. Появи се дребен мъж с тяло като бъчва. Приятелите се извисяваха цяла глава над него, но мускулите на късо подстригания пират бяха огромни и напомниха на Ханон за гръцките борци, които беше виждал. Единственото му облекло беше кожена поличка, но от него лъхаше на власт и впечатлението се засилваше от камшика с възли в дясната му ръка. Покритото му с белези лице беше като изсечено от гранит, а устните му приличаха на цепка в камъка.

Все още с изкаран от удара въздух, Ханон срещна студения пресметлив поглед на надзирателя.

— Прясно месо, а? — Гласът му беше носов и дразнещ.

— Още двама за робския пазар, Варсако — отвърна един от мъжете, държащи Ханон.

— Смятайте се за късметлии. Повечето пленници се озовават на пейките, но в момента имаме пълен състав. — Варсако посочи дългокосите нещастници около тях. — Затова ще получите специално настаняване. — Посочи с палец назад към клетката и се разсмя.

Тръпка на ужас мина през Ханон. Участта им нямаше да е по-добра от тази на гребците. Щяха да бъдат оставени изцяло на милостта на онзи, който ги купеше.

Очите на Суниатон бяха като две езера от ужас.

— Можем да се озовем къде ли не — прошепна той.

Прав беше. Отслабеният флот на Картаген вече не можеше да държи Западното Средиземноморие чисто от пирати, а засега римляните не си правеха труда да налагат ред в открито море. Биремата можеше да плава където й скимне. Имаше немалко пристанища, в които проверката беше съвсем хлабава, ако изобщо я имаше. Спокойно можеха да се озоват в Сицилия, Нумидия или Иберия. Както и в Италия. Всеки що-годе приличен град си имаше пазар на роби. Ханон имаше чувството, че потъва в океан от отчаяние.

— Варсако! — разнесе се гласът на египтянина отгоре.

— Капитане? — тутакси отвърна надзирателят.

— Продължи с предишния курс и скорост.

— Слушам.

Ханон и Суниатон бяха забравени, докато Варсако крещеше заповеди на гребците от десния борд. Робите напрегнаха мишци и загребаха назад, докато надзирателят не им даде знак да спрат. Човекът на пътеката веднага започна да припява, налагайки постоянен ритъм.

След като приключи със задълженията си, Варсако се върна. Гледаше хищно, различно отпреди малко.

— Хубаво момче си — каза той и прокара късите си дебели пръсти по ръката на Ханон. После бръкна под туниката му и го ощипа по зърното. Ханон потръпна и опита да се дръпне, но го държаха от двете страни и нямаше къде да избяга. — Аз обаче предпочитам такива с малко повече месо по кокалите — продължи Варсако, обърна се към Суниатон и грубо стисна задника му. Суниатон се извърна, но държащите го пирати го хванаха по-здраво. — Я виж, пострадал си. — Варсако докосна все още кървящото ухо на Суниатон и за ужас на Ханон облиза кръвта от пръста си.

Суниатон изплака от страх.

— Остави го на мира, курвенски сине — изрева Ханон, като се мъчеше да се отскубне от държащите го мъже.

— Или какво? — подигравателно му отвърна Варсако. Изведнъж гласът му стана суров. — Аз съм господарят под палубата. И правя каквото си искам. Отведете го там!

Сълзи на ярост се стичаха по бузите на Ханон, докато гледаше как завличат приятеля му до голям дървен блок при носа. Повърхността му, горе-долу с ширината на човешко тяло, беше покрита с тъмни петна, а в ъглите му на нивото на пода имаше тежки железни букаи. Пиратите развързаха Суниатон и го проснаха по корем върху блока. Той риташе и се гърчеше, но не можеше да се отскубне. Миг по-късно оковите щракнаха около китките и глезените му.

Варсако застана зад него и когато осъзна какво предстои, Суниатон запищя. Виковете му се усилиха, когато надзирателят взе подадения му нож и сряза бричовете му от кръста до чатала. Направи същото и с препаската му, като се изсмя, когато върхът на ножа убоде плътта и накара младежа да изстене от болка. Накрая надзирателят захвърли срязания плат и лицето му се изкриви от похот.

— Чудесно!

— Не! — изкрещя Суниатон.

Това беше повече, отколкото Ханон можеше да понесе. Събрал всичките си останали сили, той започна да се върти и дърпа като див кон. Увлечени от спектакъла, двамата държащи го мъже бяха хванати неподготвени и го изпуснаха. Той се втурна към Варсако. Широкият гръб на надзирателя беше обърнат към него и той беше зает да разкопчава колана на кожената си пола. Тя падна на пода и той въздъхна доволно и се наведе, за да удовлетвори долната си похот.

Задъхан от ярост, Ханон направи единственото, за което можеше да се сети. Вдигна десния си крак и го заби между бедрата на Варсако. Чу се мляскащ звук, когато носът на сандала му срещна меката плът на висящите топки. С пронизителен писък Варсако рухна на пода. Ханон изръмжа от удоволствие.

— Хареса ли ти? — изрева той и с всички сили заби подкованата подметка на сандала си отстрани на главата му. Успя да го изрита още няколко пъти, преди мъжете, които го бяха държали, да стигнат до него. Ханон видя как единият вдига меча си. Обърна се тромаво, защото ръцете му бяха още вързани, но не успя да избегне удара. Пред очите му блеснаха звезди, когато дръжката се стовари върху тила му. Коленете му се подгънаха и той политна напред и падна върху Варсако, който лежеше почти в безсъзнание. Последва порой удари и всичко потъна в мрак.

* * *

— Събуди се!

Ханон усети как някой го побутва по гърба. Бавно дойде на себе си. Лежеше на една страна, все още вързан като кокошка, която ще сложат в тенджерата. Цялото тяло го болеше. Главата, коремът и слабините му очевидно бяха получили специално отношение. Дишането беше същинска агония и Ханон заподозря, че има две-три пукнати ребра. Усещаше вкуса на кръв в устата си и внимателно провери с език дали всичките му зъби са си на мястото. Бяха, за щастие, макар че два се клатеха, а горната му устна беше сцепена и подута.

Отново го смушкаха.

— Ханон! Аз съм, Суниатон.

Най-сетне погледът му се фокусира върху приятеля му, който лежеше само на стъпка-две от него. За негова изненада двамата се намираха на предната палуба под навеса. Сами, доколкото можеше да определи.

— Беше в безсъзнание часове — загрижено каза Суниатон.

Ханон осъзна, че е доста по-хладно. През процепа между парапета и навеса видя, че небето е станало оранжево. Наближаваше залез-слънце.

— Ще оживея — изграчи той. Спомените му внезапно се върнаха. — Какво стана с теб? Варсако…? — Не успя да довърши въпроса.

Суниатон направи кисела физиономия.

— Добре съм — каза той и за изумление на Ханон се ухили. — Варсако не беше в състояние… нали се сещаш.

— Добре! Шибано копеле. — Ханон се намръщи. — Защо хората му не ме убиха?

— Щяха да го направят — прошепна Суниатон. — Но…

Приятелят му млъкна, когато стъпалата към главната палуба изскърцаха. Някой идваше. Миг по-късно египтянинът се изправи над Ханон.

— А, свестил си се — каза той. — Добре. Онези, които спят прекалено дълго след подобен побой, често не се събуждат.

Ханон го изгледа кръвнишки.

— Не ме гледай така — укори го египтянинът. — Ако не бях аз, щеше да си мъртъв. И най-вероятно изнасилен преди това.

Суниатон трепна, но яростта на Ханон не знаеше граници.

— И какво, благодарен ли трябва да бъда?

Египтянинът клекна до него.

— Борбен дух, а? За разлика от приятеля ти. — Кимна одобрително. — Надявам се да те продам за гладиатор. Ще е загуба да попаднеш на полето или да станеш домашен роб. Можеш ли да се изправиш?

Ханон му позволи да му помогне да седне. Пронизващата болка в гърдите го накара да се намръщи.

— Какво има?

Ханон беше объркан от загрижеността на египтянина.

— Нищо. Само няколко счупени ребра.

— Това ли е всичко?

— Мисля, че да.

Египтянинът се усмихна.

— Добре. Помислих си, че съм се намесил прекалено късно. При Варсако понякога се случва от играчка да стане плачка.

— „Играчка“ ли? — изсумтя Суниатон.

Египтянинът махна пренебрежително с ръка.

— По принцип изчуква нещастника, който хване окото му. Обикновено по няколко пъти на ден. Стига да е само това, бива. Не се отразява на пазарната цена. Но след онова, което му направи, щеше да убие и двама ви. Нямам нищо против да се забавлява, но не бих допуснал да похабява ценна стока. Затова сте тук, където спя аз. Варсако има ключ за клетката и като нищо би забил нож между ребрата ви при удобен случай.

На Ханон страшно му се искаше да сключи ръце на гърлото на капитана и да стиска, докато не изтрие самодоволната му физиономия. Жегна го, че животът им е бил спасен по чисто финансови причини. Дълбоко в себе си обаче не беше изненадан от постъпката на египтянина. Веднъж беше видял как баща му по същите причини беше заповядал на един роб да спре да бие едно муле.

— Това е най-доброто място на кораба. Има слънце, а ще хванете и прохладния ветрец. — Египтянинът се изправи. — Възползвайте се максимално. Пътуваме към Сицилия, а после продължаваме към Италия — каза той и си тръгна.

— В Иберия или Нумидия поне щяхме да имаме някакъв шанс да пратим вест до Картаген — отчаяно изпъшка Суниатон.

Ханон кимна горчиво. Вместо това щяха да бъдат продадени на най-големите врагове на народа им — като гладиатори.

— Не може Мелкарт да е единственият виновник за тази участ. Има нещо повече. — Замисли се защо ли им е било писано да ги сполети такава ужасна съдба. Изведнъж споменът за това как беше избягал от къщи се върна с пълна сила. Ханон изруга. — Ама че съм глупак!

Суниатон го погледна объркано.

— Какво има?

— Не помолих Танит за благословия, докато прекрачвах прага.

Суниатон пребледня. Макар да беше представяна като непорочна майка, Танит бе най-важното картагенско божество. Тя бе също и богиня на войната. Разгневяването й можеше да доведе до наказание.

— Не е престъпление да забравиш — каза той и бързо добави: — Но все пак трябва да я помолиш за прошка.

Плувнал в студена пот, Ханон послуша съвета на приятеля си.

„Велика майко — замоли се той. — Прости ми. Моля те, не ни забравяй“.

 

 

На следващата сутрин Ханон още не се беше прибрал. Само по себе си това не беше нещо необичайно. Минаха обаче часове, а от него още нямаше никаква вест. По обед Бостар започна да се тревожи и час по час поглеждаше навън за малкия си брат. В ранния следобед вече не можеше да се сдържа.

— Къде е Ханон?

— Сигурно се въргаля някъде, измъчван от махмурлук — изръмжа Сафон.

Бостар сви устни.

— Никога досега не е закъснявал толкова.

— Може да е чул за речта на татко и да се е напил още повече. — Сафон погледна баща им за одобрение. За своя изненада не получи такова.

Лицето на Малх също беше загрижено.

— Прав си, Бостар. Ханон винаги се връща навреме за уроците си. Бях забравил, но днес следобед по негова молба щяхме да говорим отново за битката при Екномус.

Сафон се намръщи.

— Значи не би го пропуснал.

— Именно.

Изведнъж ситуацията се оказа много по-различна.

Насред смущението им се разнесе познат глас.

— Малх? Тук ли си?

Тримата се обърнаха към якия брадат мъж, който пристъпи в двора. Дългата му кремава роба се спускаше почти до земята, а главата му беше покрита с кърпа.

Малх се поклони и забърза към него.

— Бодесмун. За мен е чест да дойдеш в дома ми.

Зад него Сафон и Бостар също се поклониха. Ешмун не беше най-любимият на семейството, но си оставаше важно божество. Храмът му на върха на Бирса беше най-големият в Картаген, а Бодесмун бе един от старшите му жреци.

— Да ти предложа нещо за освежаване? — попита Малх. — Вино или сок от нар? Хляб и мед?

Бодесмун махна с пухкавата си ръка. На кръглото му лице беше изписана тревога.

— Благодаря, не.

Малх не повтори предложението си. И без това не харесваше жреца.

— С какво мога да ти помогна?

— Суниатон.

Реакцията на Малх беше мигновена.

— Ханон ли го е подучил да направи нещо?

Бодесмун се усмихна измъчено.

— Не става дума за това. Да си виждал случайно Суни днес?

Сърцето на Малх прескочи.

— Не. Бих могъл да те попитам същото за Ханон.

Усмивката на Бодесмун изчезна.

— И той ли не се е прибрал?

— Не. Явно вчера пасажът риба тон е бил огромен. Всеки глупак с мрежа е можел да напълни лодката си и съм сигурен, че те са направили същото. Когато не се прибра, реших, че са отишли да празнуват — отвърна Малх, чието въображение вече започваше да се развихря. — Странно, че идваш точно сега. Вече започвах да се тревожа. Ханон никога досега не е пропускал урок по военна тактика.

— А Суни обедната служба в храма.

Лицето на Бостар посърна. Дори Сафон се намръщи.

Двамата по-възрастни мъже се взираха невярващо един в друг. Изведнъж се оказа, че има много общо помежду им. Бодесмун беше на път да се разплаче.

— Какво ще правим? — с треперещ глас попита той.

Малх не допусна да даде израз на паниката, която растеше в гърдите му. Все пак беше войник.

— Със сигурност има някакво просто обяснение — заяви той. — Може да се наложи да проверим всяка кръчма и бардак в Картаген, но ще ги намерим.

От обичайните властни маниери на Бодесмун не беше останало нищо. Той кимна смирено.

— Сафон! Бостар! — каза Малх.

— Да, татко — отговориха двамата в един глас, изгарящи от желание да им бъде дадена някаква задача. Бостар вече беше сериозно разтревожен. Сафон също не изглеждаше особено щастлив.

— Вземете колкото войници можете — нареди Малх. — Искам градът да бъде претърсен из основи. Обърнете особено внимание на любимите им свърталища при доковете. Знаете кои са.

Братята кимнаха.

Въпреки полаганите усилия раздразнението на Малх си пролича.

— Тръгвайте! Когато приключите, ще ме намерите тук или на агората.

— А ти какво ще правиш? — попита Бостар.

— Ще говоря с рибарите в Хома — отвърна Малх. От главата му не излизаше бурята, която се беше стоварила снощи върху града. — Искам да знам дали някой ги е видял вчера. — Обърна се към Бодесмун. — Идваш ли?

Жрецът се окопити.

— Разбира се.

Със свити сърца всички излязоха от къщата.

 

 

В Хома Малх и Бодесмун откриха десетки рибари, ловили риба във водите край града. Работата им за днес беше приключила. Завързали лодките си, те се мотаеха, бъбреха си и кърпеха мрежи. Както можеше да се очаква, появата на благородник и високопоставен жрец ги изпълни със страхопочитание. Хората като тях никога през живота си не си бяха имали работа с такива големци.

— Губим си времето. Всички тук са пълни идиоти — промърмори раздразнено Малх. Насили се да се сдържи да не избухне и да не закрещи от ярост. Губенето на самообладание нямаше да им донесе абсолютно нищо. Но пък най-добрият им шанс да научат нещо за изчезналите си синове със сигурност беше тук.

— Вероятно не всички. — Бодесмун кимна към един жилав човек, чиято сребриста коса го бележеше като по-възрастен от останалите. — Да питаме него.

Двамата се приближиха към мъжа.

— Добра среща — любезно каза Бодесмун. — Боговете да те благословят.

— Както и теб и приятеля ти — с уважение отвърна старецът.

— Дойдохме да потърсим отговори на някои въпроси — каза Малх.

Човекът кимна. Не изглеждаше изненадан.

— Личи си, че не сте дошли да си купите риба.

— Вчера излиза ли в морето?

Мъжът се усмихна.

— При толкова много риба тон? Разбира се, че излязох. Жалко, че времето се развали рано, иначе щеше да е най-добрият ми улов за последните пет години.

— Случайно да си видял малка лодка? — попита Малх. — С две момчета на нея. Младежи, добре облечени.

Настоятелният му тон и тревогата на Бодесмун би трябвало да са очевидни за всеки, който не е съвсем малоумен. Въпреки това човекът не отговори веднага. Вместо това затвори очи.

Миговете се точеха като цели вечности за Малх. Той стисна юмруци, като се мъчеше да се сдържи да не сграбчи стареца за гърлото.

Бодесмун пръв наруши мълчанието.

— Е?

Старецът отвори очи.

— Да, видях ги. Единият височък, другият по-дребен и набит. Добре облечени, както казахте. Редовно излизат в морето. Дружелюбни момчета.

Малх и Бодесмун се спогледаха с надежда и страх.

— Кога ги видя за последно?

Старецът ги погледна предпазливо.

— Не съм сигурен.

Малх познаваше кога го лъжат. Заля го ужас. Имаше само една причина старецът да спестява истината.

— Кажи ни — властно нареди той. — Нищо лошо няма да ти се случи. Кълна се.

Старецът го изгледа, после каза:

— Вярвам ти. — Пое дълбоко дъх и започна: — Когато вятърът изведнъж се усили, разбрах, че идва буря. Бързо прибрах мрежата и обърнах към Хома. Всички останали направиха същото. Или поне така си помислих. Когато стигнах сушата, видях, че една лодка е още при пасажа. Лодката на младежите. Отначало си помислих, че алчността ги е накарала да останат и да уловят още, но после си дадох сметка, че греша.

— Защо? — със задавен глас попита Бодесмун.

— Лодката изглеждаше празна. Запитах се, да не би да са паднали зад борда и да са се удавили. Стори ми се малко вероятно, защото морето още беше горе-долу спокойно. — Старецът се намръщи. — Реших, че са заспали. И че изобщо не са забелязали, че времето се разваля.

— За какви ни вземаш? — извика Малх. — Единият може и да е задрямал, но и двамата?

Старецът се сви от гневното му избухване, но Бодесмун го докосна успокояващо по ръката.

— Възможно е.

Малх се обърна изумен към него.

— Какво?!

— От избата ми липсва една амфора добро вино.

Малх го изгледа неразбиращо.

— И какво от това?

— Вероятно Суниатон го е отмъкнал — тъжно каза Бодесмун. — Сигурно са се напили и са заспали.

— И когато вятърът се е усилил, изобщо не са забелязали — с ужас прошепна Малх.

Очите на Бодесмун се напълниха със сълзи.

— Значи просто са били отнесени в морето? — невярващо промърмори Малх. — Ти си стар. Разбирам защо би си затраял, но онези? — Той яростно посочи с пръст по-младите рибари. — Защо никой не им се е притекъл на помощ?

— Значи са ви синове? — попита старецът.

Мъката надделя над яростта и Малх кимна.

Очите на стареца се изпълниха с неприкрита тъга.

— Изгубих единственото си дете в морето преди десет години. Син. Такава е била волята на боговете. — Последва кратка пауза. — Правилата на оцеляването са прости. Вдигне ли се буря, всяка лодка е сама за себе си. Дори тогава смъртта е много вероятна. Защо хората да рискуват собствения си живот за двама младежи, които почти не познават? Направят ли го, Мелкарт ще посрещне повече трупове в царството си.

И млъкна.

Една част от Малх искаше да види всички наоколо увиснали на кръста, но той знаеше, че подобно нещо би било безсмислено. Погледна отново стареца и остана поразен от спокойствието му. От почтителното му държане не беше останала и следа. Малх се вгледа по-внимателно в очите му и разбра защо. Какво можеха да променят заплахите? Единственият син на този човек беше мъртъв. Малх се почувства странно смирен. Самият той поне все още имаше Сафон и Бостар.

До него Бодесмун се тресеше в беззвучни ридания.

— Загубата на два живота е достатъчна — с тежка въздишка призна Малх. — Благодаря, че ни отдели от времето си. — И посегна към кесията си.

— Не ми давай пари — каза старецът. — Такава ужасна новина няма цена.

Малх измънка някаква благодарност и си тръгна. Почти не забелязваше плачещия Бодесмун, който вървеше след него. Макар да беше запазил самообладание, самият той също беше смазан от мъка. Беше очаквал да изгуби един син — а може би дори повече — в предстоящата война с Рим, но не и преди това, при това така глупаво. Нима смъртта на Аришат не беше достатъчно неочаквана трагедия в живота му? Поне беше успял да се сбогува с нея. А с Ханон не беше получил подобна възможност.

Всичко това беше ужасно жестоко и ужасно безсмислено.

 

 

Минаха няколко дни. Двамата останаха на бака и получаваха храна, колкото да останат живи — сух хляб, по малко студена просена каша и последните миризливи капки вода на дъното на стомната. Развързваха ги два пъти на ден, колкото да раздвижат схванатите си мускули и да разкършат рамене и да се протегнат. Бързо се научиха да използват тези моменти, за да се отзоват на позивите на природата, защото през останалото време пазачите само се смееха на молбите им. Веднъж се наложи отчаяният Ханон да оцапа препаската си.

За щастие Варсако не беше допускан до тях, макар че често ги поглеждаше убийствено. Ханон със задоволство забеляза, че надзирателят продължава да куца. Освен да се увери, че Ханон се възстановява от раните си, египтянинът не им обръщаше внимание и дори премести постелята си при машата. Странно, но Ханон изпита известна гордост от това недвусмислено признаване на цената им. Уединението им им даваше и предостатъчно време да разговарят. Прекарваха цялото време в кроене на планове за бягство. Разбира се, и двамата знаеха, че фантазиите им са просто опит да поддържат духа си.

Биремата стигна скалистите брегове на Сицилия и мина покрай укрепените градове Хераклея, Акрагас и Камарина. Поддържането на разумна дистанция от сушата означаваше, че пиратите можеха да избегнат всяка римска или сицилийска трирема.

Египтянинът се погрижи приятелите да видят върха Екномус, в чието подножие картагенците бяха претърпели едно от най-големите си поражения от римляните. Естествено, Ханон беше слушал много пъти за битката. Плаването през водите, в които толкова много негови сънародници бяха изгубили живота си преди близо четирийсет години, го изпълваше с изпепеляваща ярост — отчасти към египтянина заради страстния начин, по който разказваше историята, но най-вече към римляните заради онова, което бяха причинили на Картаген. Техният корвус, абордажният мост с куки, с който беше оборудвана всяка трирема, се беше оказал наистина хитро изобретение. Спуснат върху палубата на картагенския кораб, той позволявал на легионерите да атакуват, сякаш се бият на суша. Само за един изпълнен с диващина ден Картаген беше изгубил близо сто кораба и флотът му така и не се беше възстановил от удара.

Ден след като заобиколиха нос Пахинус, най-южната точка на Сицилия, биремата приближи великолепната Сиракуза. Основан от коринтяните преди повече от петстотин години, градът с невероятните си укрепления заемаше триъгълното плато Епиполе над отвесните скали и се спускаше към морето до остров Ортигия. Сиракуза беше могъщ град-държава, контролиращ източната половина на Сицилия, и бе управляван от възрастния тиран Хиерон, дългогодишен съюзник на Републиката и враг на Картаген. Египтянинът приближи кораба на половин миля от пристанището, преди да реши да не влиза в него. Там имаше голям брой римски триреми и капитаните им с радост биха разпънали на кръст всеки попаднал в ръцете им пират.

За Ханон и Суниатон нямаше никакво значение къде ще спрат. Всъщност колкото по-дълго плаваха, толкова по-добре. Пътуването забавяше реалността на участта им.

Вместо да продължи към градовете на носа, египтянинът насочи биремата в тесния пролив между Сицилия и Италия. Широк само една миля, той осигуряваше добър изглед към двата бряга.

— Лесно е да се разбере защо римляните са започнали войната с Картаген, нали? — каза Ханон. Сицилия доминираше в централната част на Средиземноморието и онзи, който контролираше острова, владееше и морето. — Толкова е близко до Италия. Със сигурност са сметнали присъствието на войските ни за заплаха.

— Представи си, ако бяхме спечелили войната — тъжно отвърна Суниатон. — Сега щяхме да имаме шанс да ни спасят.

Това беше още една причина за Ханон да мрази Рим.

Пиратският капитан се канеше да продаде пленниците на пристанището Регинум на полуострова. Слуховете по улиците обаче го накараха да промени решението си. В Капуа нагоре по брега предстояха игри и търсенето на роби беше безпрецедентно. Това беше достатъчно да накара египтянина да отплава към Неапол, най-близкия крайморски град до столицата на Кампания.

Пътуването приближаваше края си и Ханон с изненада откри, че се чувства по-добре с пиратите, които беше опознал, отколкото с очакващата го неизвестност. Но после си спомни за Варсако. Оставането на биремата беше невъзможно — щеше да е само въпрос на време преди бруталният надзирател да потърси отмъщение. Затова Ханон изпита известно облекчение, когато два дни по-късно слезе на пристанището на Неапол. Укрепеният град, някогашна гръцка колония, от повече от сто години беше един от така наречените соции, или съюзници на Републиката. Той беше най-голямото пристанище южно от Рим, в дълбок залив, пълен с бойни кораби, рибарски гемии и търговски съдове от цялото Средиземноморие. Беше препълнено и на египтянина му беше нужна цяла вечност, докато намери къде да пристане.

Заедно с Ханон бяха Суниатон и другите пленници, млади нумидийци и либийци. Египтянинът и шестима от най-яките му хора ги подкарваха като говеда. За да предотвратят евентуални опити за бягство, около врата на всеки пленник беше сложена халка, вързана с верига за халката на съседа му. Ханон, който се наслаждаваше на усещането да стъпва на твърди каменни плочи, се озова до купчина грубо срязани дъски от ливански кедър. До тях имаше златисти купчини сицилианска пшеница и издути чували с бадеми от Африка. След тях, натрупани по-високо от човешки бой, имаше запечатани с восък амфори с вино и зехтин. Рибари гръмко хвалеха улова си — тон, кефал и морска лястовица. Моряци с яркосини туники се мотаеха в търсене на места за забавления. Натоварени с екипировката си войници се готвеха да се качат на завързана наблизо трирема. Щом ги видяха, моряците започнаха да им се подиграват. Настръхналите войници им отвърнаха гневно. Само появата на един чипонос опцио предотврати сбиването.

Ханон неволно се опиваше от трескавото оживление наоколо. Всичко толкова му напомняше за дома, че сърцето му се сви болезнено. После, насред виковете на латински, гръцки и нумидийски, чу някой да говори на картагенски и друг да му отговаря. Това хем го стресна, хем го изпълни с радост. Тук имаше поне двама негови сънародници! Ако успееше да ги заговори, вестта можеше да стигне до баща му. Погледна Суниатон.

— Чу ли?

Поразеният му приятел кимна.

Ханон трескаво се надигна на пръсти, но навалицата на кея беше прекалено голяма.

Египтянинът грубо дръпна веригата и принуди пленниците да го последват.

— Отиваме на робския пазар. — И се усмихна жестоко.

Ханон се затътри — не можеше да се противи на дърпането. За свой ужас след няколко крачки вече не можеше да различи майчината си реч в многоезичната глъчка. Сякаш последният шанс беше грабнат пред лицето му. Ударът беше по-жесток от всичко, което бе изтърпял досега.

По бузата на Суниатон се търкулна сълза.

— Кураж — прошепна му Ханон. — Ще оцелеем все някак.

„Как? — изкрещя умът му. — Как?“