Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (23)

XXII.
Лице в лице

Квинт се беше надявал, че безпокойството му ще се разсее, след като оставят Требия зад себе си. Изобщо не се получи. Всяка стъпка на коня му навътре в пустошта му се струваше последна, сякаш е прекосил Стикс и навлиза във владенията на самия Хадес. Нетърпението, което беше изпитвал в палатката на баща си под въздействието на виното, се беше изпарило напълно. Квинт не казваше нищо, но бързото оглеждане потвърди, че не само той се чувства така. Лицата на останалите конници бяха повече от красноречиви. Мнозина хвърляха мръснишки погледи към Флак. Всички знаеха, че той е виновен за сегашното им положение.

Яздещият отпред Фабриций нямаше представа — или беше предпочел да не забелязва — какво става. Най-вероятно второто, реши Квинт. Той командваше едни от най-опитните хора. А те никак не бяха щастливи. Защо баща му беше приел тази мисия? Квинт изруга. Отговорът беше изненадващо прост. Как щеше да изглежда Фабриций в очите на Публий, ако беше отказал тази задача? Ужасно. Квинт погледна кисело Флак. Ако този глупак не беше насадил идеята в главата на консула, сега всички щяха да са в безопасност от тяхната страна на реката. Чувството за вина бързо смени гнева на Квинт. Със своето въодушевление той сигурно беше допринесъл баща му да приеме самоубийствената мисия.

Защото тя изглеждаше точно такава, въпреки че от врага нямаше и следа.

Квинт изчака малко, след което подкара коня си напред до позицията на баща си. Флак, който яздеше до него, намигна на Квинт. Не особено убедително.

„И той е уплашен“, помисли си Квинт. Това засили решимостта му.

Фабриций беше зает да оглежда местността. Скованият му гръб също беше красноречив. Квинт преглътна.

— Може би патрулът беше лоша идея, татко. — Пренебрегна шокираната физиономия на Флак. — Могат да ни видят от мили.

Фабриций погледна сина си.

— Знам. Защо мислиш, че си отварям очите на четири?

— Но наоколо няма жива душа — запротестира Флак. — Дори птица не можеш да видиш!

— Мътните да го вземат, това няма никакво значение! — рязко отвърна Фабриций. — На картагенците им е достатъчен и един бдителен съгледвач. Ако в радиус от пет мили има нумидийци, ще са тук за нула време, ако се вдигне тревога.

Флак трепна.

— Но ние не можем да се върнем с празни ръце.

— Не и без да изглеждаме като глупаци или страхливци — кисело се съгласи Фабриций.

Известно време продължиха да яздят мълчаливо.

— Може да има изход — промърмори Флак.

Квинт се засрами, когато изпита надежда.

Фабриций се изсмя.

— Сега май не ти се иска да си тук, а?

— Нима се съмняваш в храбростта ми? — остро попита Флак и го изгледа гневно.

— Не в храбростта ти — изръмжа Фабриций. — А в преценката ти. Още ли не си осъзнал, че конницата на Ханибал е убийствена? Само да ни видят и с нас е свършено.

— Нима положението е толкова лошо? — запротестира Флак.

— Трябваше да откажа тази мисия, независимо какво ще си помисли Публий. Да те оставя ти да я поведеш. Стига някой да се съгласи да те последва, естествено.

Флак замълча намусено.

Избухването на Фабриций издаваше силата на гнева му. Квинт беше изумен.

Фабриций малко отстъпи.

— И каква е блестящата ти идея? Нищо не ти пречи да я споделиш.

— Ще докладваме, че сме видели толкова многобройна вражеска конница, че не сме могли да се отдалечим много от Требия — изтърси Флак. — Не е проява на страх да избегнеш унищожение. Кой би могъл да обори думите ни? Хората ти със сигурност няма да кажат нищо, а и никой друг няма да направи глупостта да пресече реката.

— Коварството ти никога няма да престане да ме изумява — озъби се Фабриций.

— Аз… — заекна Флак.

— Но си прав. По-добре да спасим живота на трийсет души по предложения от теб начин, отколкото да ги жертваме заради глупава гордост. Връщаме се веднага. — Фабриций дръпна юздите на коня си и даде заповед да спрат.

Квинт се отпусна, но облекчението му трая само миг. Отнякъде долетя характерният тропот на галопиращи коне.

Очите на всички от турмата се обърнаха на запад.

От една горичка на около четвърт миля се изсипваха конници.

— Нумидийци! — изкрещя Фабриций. — Обръщай! Спасявайте се!

Войниците му не се нуждаеха от повече подканяне.

Като се опитваше да не изпада в паника, Квинт също се подчини. Капанът може и да беше щракнал по-рано, но оставаше да се види дали ще успеят да се доберат до Требия, преди врагът да ги настигне.

 

 

Бързо стана ясно, че няма да стигнат навреме до реката. Физически нумидийците бяха по-дребни от римляните, а конете им — по-бързи. Освен това те също действаха по план. Някои продължиха да ги преследват директно от юг, докато други свиха на запад, като по този начин притиснаха патрула към реката. На римляните им оставаше да бягат на север. Естествено, те се насочиха към брода. Нямаше друга възможност. Той беше единственото подходящо за преминаване място на много мили в двете посоки.

— Отидете отпред — извика Фабриций на Квинт и Флак. — Останете там. Не спирайте в никакъв случай.

Флак се подчини безпрекословно, но Квинт се задържа за момент.

— Ами ти?

— Оставам отзад, за да не допусна това да се превърне в пълен разгром — рязко отвърна Фабриций. — Тръгвай!

Стоманеният му поглед не допускаше никакви възражения.

Като се мъчеше да преглътне напиращите си сълзи, Квинт подкара коня си в галоп и скоро задмина останалите конници. Беше неимоверно благодарен, че баща му беше настоял да вземе най-добрия наличен кон, но в същото време се срамуваше, че изпитва подобно облекчение. Не искаше да умре като заек, настигнат от глутница кучета. С тази мрачна мисъл се наведе над врата на коня и се съсредоточи върху едно-единствено нещо. Оцеляване. Ако имаха късмет, някои от турмата можеше и да оцелеят.

Бяха изминали почти миля, преди първите нумидийци да приближат на един хвърлей разстояние. Полуголите жилавите тъмнокожи воини не изглеждаха чак толкова страшно. Точността на копията им обаче беше убийствена. Всеки път, когато Квинт се оглеждаше, пореден конник беше улучен или бе паднал от коня си. На други пък конете бяха ранени и изоставаха от другарите си. Никой не виждаше тяхната бърза и неизбежна участ, но задавените им викове настигаха оцелелите и всяваха ужас в сърцата им. Римските конници не можеха дори да отвърнат на атаката. Техните копия бяха за намушкване, а не за хвърляне.

Когато хората на Фабриций бяха изминали следващата миля, нумидийците вече ги атакуваха от три страни. Непрекъснато профучаваха копия и Квинт можеше да преброи само десет ездачи, освен себе си, баща си и Флак. На един завой на пътеката, водеща надолу към брода, броят им намаля на шестима. Квинт отчаяно се мъчеше да препуска по-бързо. Не знаеше защо, но като че ли бяха успели леко да се откъснат от преследвачите си. Може би все още имаха някакъв шанс? Изпод копитата на конете им хвърчаха камъчета, когато завиха на завоя и излязоха на правия участък към Требия, която се намираше само на двеста крачки.

И в този миг всички надежди на Квинт се изпариха.

Нумидийците бяха изостанали, за да затворят капана. Отпред пътят им беше блокиран от формация копиеносци. Големите им припокриващи се щитове образуваха три страни на квадрат. Квинт се огледа паникьосано. Отдясно на пътя растяха нагъсто дървета. Нямаше начин да се избяга натам. Отляво имаше обширно тресавище. Само глупак би се опитал да мине през него.

Един конник обаче избра тази възможност. И бързо си научи урока. Само след двайсет крачки конят му беше затънал до корем в лепкавата тиня. Когато конникът се опита да се спеши, същото се случи и с него. Той закрещя от ужас и скоро потъна до раменете. Накрая спря да се съпротивлява, но вече беше късно. Оставаше му само да се надява на някое точно хвърлено копие, горчиво си помисли Квинт. Или това, или да се удави в тинята.

Гласът на Фабриций рязко го върна в реалността.

— Намали! Строй се в редица! — заповяда той. — Да посрещнем смъртта си като мъже.

От гърлото на единия от петимата конници се изтръгна тих писклив звук.

Изведнъж страхът сграбчи с пълна сила сърцето на Квинт.

— Затваряй си шибаната уста! — извика Фабриций. — Ние не сме страхливци.

За огромно изумление на Квинт конникът млъкна.

— Строй се в редица! — отново заповяда Фабриций.

Като се събраха, докато коленете им почти се докосваха, осмината оцелели продължиха напред. Квинт се зачуди защо още не е получил копие в гърба и се обърна. Нумидийците ги следваха съвсем бавно. „Подкарват ни като овце към кланица“, с отвращение си помисли той.

— Гледайте само напред — заповяда Фабриций. — Покажете на тия курвенски синове, че не се страхуваме. Ще погледнем съдбата си в очите.

Между римляните и фалангите оставаха около сто и петдесет крачки. На Квинт това разстояние му се струваше огромно. Част от него искаше то просто да свърши, но друга отчаяно жадуваше да остане жива. Разстоянието неумолимо се скъсяваше.

Сто крачки, после осемдесет. Обхванат от ужас, Квинт погледна баща си. Вместо окуражаване получи само твърдо кимане. Квинт си пое дълбоко дъх и си заповяда да се успокои.

„Вече не съм момче. Единствено аз решавам как да посрещна смъртта си. И ще го направя колкото се може по-храбро“.

— Копия — нареди Фабриций.

Квинт погледна към Флак и остана донякъде приятно изненадан, когато видя решително издадената му брадичка. Въпреки цялата си арогантност той все пак не беше страхливец.

Шейсет крачки. Вече приближаваха максималния обсег на хвърлено копие. Когато пресякоха невидимата линия, всички осем римляни трепнаха. Невъзможно беше да не го направят. Само че не се случи нищо. Фабриций се изпълни с нова решимост. Можеха да игнорират това мъчение, ако пожелаеха.

— Да отнесем поне някои копелета със себе си! В тръс. Изберете си целите! — извика той и насочи копието си към един брадат либиец.

Благодарен, че движението на коня скрива треперенето на ръката му, Квинт се прицели в някакъв мъж с гребен на шлема. „Дано се приключи бързо — замоли се той. — Дано боговете бдят над майка и Аврелия“. Чу как картагенските офицери крещят заповеди и подготвят войниците си за последен залп, видя как стотици мъже се извъртат и изнасят десните си ръце назад, за да хвърлят копия. Затвори очи. Мракът беше някак си утешаващ. Усещаше ясно бясното биене на сърцето си и коня под себе си. Животното нямаше да се отклони. На Квинт му оставаше единствено да се държи до последно.

— Квинт? — изкрещя нечий глас.

Квинт рязко отвори очи. Викът идваше откъм картагенските редици. Той погледна баща си.

— Спри! Трябва да спреш!

Нещо в тона му проникна през бойното безумие на Фабриций и свирепото му изражение изчезна. Той вдигна копието си нагоре.

— Стой!

Римляните дръпнаха поводи и спряха на десет крачки от настръхналата гора от копия. Уплашените им коне се опитаха да се дръпнат назад. Някои либийци замушкаха с копията си напред в опит да ги достигнат. Квинт чу познат глас да вика на картагенски. Полазиха го тръпки. Без да обръща внимание на смущението на другарите си, той огледа вражеските редици. Не повярва на очите си, когато в следващия момент Ханон, облечен в униформа на картагенски офицер, си проби с лакти път между войниците и излезе пред строя. Квинт свали копието си.

— Ханон!

— Квинт. — Тонът на Ханон беше спокоен. Говореше на латински. — Какво правиш тук?

— Бяхме на патрул — отвърна Квинт. — Разузнавателна мисия.

Ханон направи широк жест с ръка.

— Ние контролираме цялата равнина. Няма начин да не го знаете. Що за глупак би наредил подобно начинание?

— Консулът ни — промърмори Квинт. Нямаше намерение да разкрива ролята на Флак.

Ханон изсумтя презрително.

— Ясно.

Квинт прояви благоразумието да премълчи. Погледна баща си и видя, че той също е познал Ханон. Фабриций също не каза нищо. Флак и конниците изглеждаха озадачени и уплашени. Квинт се обърна отново към Ханон. Опита се да не обръща внимание на свирепите погледи на вражеските войници.

— Ханон! — извика гневен глас.

Последва порой думи на картагенски и от строя излязоха още двама офицери, по един от фалангите от двете страни. Първият беше дребен и як, с гъсти вежди, а другият висок и атлетичен, с дълга черна коса. Чертите им приличаха твърде много на тези на Ханон, за да бъде съвпадение. „Това трябва да са братята му“, помисли си Квинт.

— Значи си намерил семейството си?

— Да. И те искат да знаят защо сте още живи.

Ханон се обърна към братята си и се впусна в дълго обяснение. Квинт зачака със стегнат от напрежение стомах. Животът им зависеше от онова, което се казваше в момента. Имаше много викове и жестикулиране, но накрая Ханон като че ли остана доволен. По-дребният от братята му обаче изглеждаше изключително нещастен. Той продължи да мърмори на висок глас, докато по-високият брат пристъпи към римляните. Лицето му беше сурово, но не и лишено от добрина, помисли си Квинт. Явно това беше Бостар.

— Ханон казва, че ти дължи на два пъти живота си — каза Бостар на латински със силен акцент.

Квинт кимна.

— Така е.

— Поради това се съгласихме да не убием теб и баща ти. — При тези думи Сафон се впусна в нова тирада, но Бостар не му обърна внимание. — Два живота за два дълга.

— А останалите? — попита Квинт. Изведнъж му призля.

— Те трябва да умрат.

— Не — каза Квинт. — Вземете ги в плен. Моля те.

Бостар поклати глава и му обърна гръб.

Откъм конниците се надигнаха уплашени викове. Флак обаче стоеше изправен върху коня си и гледаше с презрение либийците.

Квинт погледна Ханон, но не видя съжаление в очите му.

— Проявете милост.

— Имаме заповед — рязко каза Ханон. — Но ти и баща ти сте свободни. — Той заповяда нещо и фалангата зад него се раздели, като образува проход до брода.

На Квинт му хрумна идея.

— Тук има и друг член на семейството.

Ханон се обърна и попита подозрително:

— Кой?

Квинт посочи Флак.

— Сгоден е за Аврелия. Пощадете и него.

Ноздрите на Ханон се разшириха, когато позна римлянина.

— Ако не са женени, той още не е член на семейството ти.

— Нима ще лишиш Аврелия от бъдещия й съпруг? — замоли се Квинт.

Ханон сам се смая от негодуванието, което изпита, и процеди през зъби:

— Молиш за повече, отколкото си мислиш.

— И въпреки това го правя — отвърна Квинт и го погледна в очите.

Ханон пристъпи към Флак. В интерес на истината, не искаше да дръпне толкова бързо протегнатата приятелска ръка, но този беше враг.

За всеобщо изумление Флак се изхрачи в краката му.

Яростта изпълни Ханон и той посегна към меча си. Преди обаче да успее да го изтегли, Сафон се озова до него. Държеше копие. Без да каже нито дума, той заби острието дълбоко в слабините на Флак под бронята му, след което го издърпа. Докато жертвата му падаше с писъци, Сафон се извъртя и насочи окървавения връх на копието към Ханон.

— Не сме тук, за да се държим приятелски с тия шибани курвенски синове — озъби се той. — Двамата с Бостар надделяхте в решението да пуснем двама, но не и трети!

Ханон посочи мрачно брода.

— Вървете.

Квинт погледна безпомощно Флак, който беше притиснал с ръце раната си. Между пръстите му бликаше кръв. Под него вече се беше образувала голяма червена локва. „Не можем просто да го оставим да умре“, помисли си Квинт. Но какъв друг избор имаха?

Фабриций пое инициативата.

— Ще се видим отново в Елисейските полета — каза той на конниците и се обърна към Флак. — Семейството ти ще научи, че си умрял добре. — После, без да поглежда назад, пое към реката. — Тръгвай — изсъска на Квинт.

Като се мъчеше да измисли какво да каже, Квинт погледна за последен път Ханон. Вместо да посрещне погледа му, картагенецът сякаш се взираше през него. Нямаше да има сбогом. Квинт стисна зъби и последва баща си. Тутакси до ушите му достигнаха виковете на петимата нещастни конници, които бързо бяха обкръжени и ликвидирани от ликуващите либийци.

Бащата и синът стигнаха безпрепятствено до брода и нагазиха във водата.

Едва когато се озоваха на отсрещния бряг най-сетне осъзнаха, че са се спасили.

От гърдите на Квинт се изтръгна дълга треперлива въздишка. „Дано никога вече не срещна Ханон“, замоли се той. Бившият му приятел щеше да се опита да го убие, в това нямаше съмнение. И Квинт осъзна, че и той би направил същото. Студената ръка на мъката сграбчи сърцето му, докато се обръщаше и поглеждаше през реката. Либийците вече се отдалечаваха. Бяха зарязали труповете на римляните на брега. От гледката срамът на Квинт се засили. Бойците заслужаваха да бъдат погребани или изгорени на клада.

— Утре може да приберем телата — каза той.

— Ще трябва да опитаме, иначе никога няма да мога да погледна Аврелия в очите — отвърна баща му. „И в мига, в който разберат за смъртта на Флак, проклетите лихвари ще ми се нахвърлят като бълхи“. Погледна Квинт. — Аз съм виновен. Флак и трийсет добри мъже са мъртви, защото се съгласих да поведа проклетия патрул. Трябваше да откажа.

— Не ти вземаш тактическите решения, татко — възрази Квинт. — Ако беше отказал, Публий щеше да те понижи, ако не и по-лошо.

Фабриций го погледна с благодарност.

— Жив съм единствено заради теб. Решението ти да помогнеш на картагенеца да избяга и после да го освободиш е било добро. Благодарен съм ти.

Квинт кимна тъжно. Приятелството му с Ханон беше спасило живота им, но това не беше начинът, по който искаше то да приключи. Не можеше обаче да направи нищо, за да промени нещата. Ханон вече беше един от враговете.

 

 

Отидоха направо при командната палатка. Фабриций скочи от коня си и метна повода на единия от стражите на входа. Квинт го гледаше нещастно от гърба на своя кон. Публий едва ли би пожелал да говори с прост конник като него.

Баща му спря пред платнището.

— Е?

— Искаш да дойда с теб ли?

Фабриций се разсмя.

— Разбира се. Ти си единствената причина все още да дишаме. Публий ще иска да чуе защо.

С нов прилив на енергия Квинт скочи на земята и се присъедини към баща си. Стражите пред входа, четирима яки триарии — ветерани — с излъскани шлемове с гребени и ризници, застанаха мирно, докато двамата минаваха покрай тях. Гърдите на Квинт се изпълниха с гордост. Щеше да се срещне с консула! Досега единственото му общуване с Публий се свеждаше до отдаване на чест и получаване на небрежен поздрав.

Един младши офицер ги преведе през различни отеления на палатката, докато не стигнаха до удобно помещение, застлано с килими. То бе осветено от големи бронзови лампи и в него имаше писалище, покрито със свитъци, мастилници и пера, различни обковани с желязо сандъци и няколко луксозни кушетки. Публий се беше излегнал на най-голямата, подпрян на възглавници. Лицето му все още беше сивкаво, а раненият му крак беше бинтован. Синът му стоеше до него и четеше някакъв ръкопис. Когато приближиха, Публий отвори очи и кимна, когато те отдадоха чест.

— Добра среща, Фабриций — каза той. — Това синът ти ли е?

— Да, консуле.

— Как му беше името.

— Квинт, консуле.

— А, да. Е, върнахте се от патрула. Постигнахте ли някакъв успех?

— Не, консуле — стегнато отвърна Фабриций. — Всъщност стана точно обратното. Много преди да доближим картагенския лагер попаднахме в засада от многократно превъзхождащ ни противник. Преследваха ни обратно до реката, където ни чакаше отряд копиеносци. — Той посочи Квинт. — Ние сме единствените оцелели.

— Разбирам. — Публий започна да барабани с пръсти по кушетката. — Как така сте успели да се измъкнете?

Фабриций посрещна твърдо погледа му.

— Заради Квинт.

Публий се намръщи.

— Обясни.

Побутнат от баща си, Квинт разказа как е бил разпознат от бивш роб на семейството, с когото се сприятелил. Поколеба се, когато стигна до момента как Ханон е получил свободата си, но след окуражителното кимане на консула разказа всичко.

— Невероятна история — призна Публий. — Боговете явно са били милостиви.

— Да, консуле — от все сърце се съгласи Квинт.

Консулът погледна сина си и се пошегува:

— Май не си единственият, способен да спаси баща си.

По-младият Публий се изчерви до уши.

Консулът отново стана сериозен.

— И тъй, цяла турма е била избита, а знаем за разположението на Ханибал толкова, колкото и вчера.

— Точно така, консуле — призна Фабриций.

— Не виждам смисъл да изпращаме още патрули от другата страна на Требия. Могат да бъдат сполетени от същата участ, а и без това конницата ни е малобройна — каза Публий. Опря пръст до устните си и се замисли. После поклати глава. — Основният ни приоритет е да блокираме пътя на юг, което вече правим. Картагенците няма да ни атакуват тук заради неравния терен. Нищо не се е променило. Ще чакаме Лонг.

— Да, консуле — съгласи се Фабриций.

— Добре. Свободни сте. — Публий махна с ръка.

Бащата и синът се оттеглиха.

Квинт успя да сдържи раздразнението си, докато се отдалечат достатъчно, за да не бъдат чути.

— Защо Публий не направи нещо? — изсъска той.

— Искаш отмъщение за случилото се при брода, а? — с крива усмивка отвърна Фабриций. — Аз също. — Наведе се към ухото на Квинт. — Сигурен съм, че Публий щеше да предприеме нещо срещу Ханибал, ако не беше… изваден от строя. Разбира се, няма да го признае пред такива като нас. Засега ще трябва просто да се примирим.

— А Лонг ще иска ли да се сражава с Ханибал?

— Според мен да — отвърна баща му. — Една победа преди края на годината ще покаже на племената, че Ханибал е уязвим. И ще намали броя на воините, които смятат да се присъединят към него. Много по-добре ще е да го победим бързо, вместо да чакаме до пролетта.

Квинт се замоли баща му да е прав. След всички неуспехи, които бяха претърпели, беше време нещата да се обърнат. И колкото по-скоро, толкова по-добре.