Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (22)

XXI.
Планът на Ханибал

Една сутрин, малко след като картагенците бяха принудили римляните да отстъпят оттатък Требия, Малх получи нареждане да се яви в палатката на Ханибал. Макар това да се случваше често, той винаги изпитваше тръпка, когато го викаха. След толкова години чакане да си отмъсти на Рим Малх все още се вълнуваше, когато заставаше пред човека, който най-сетне беше започнал войната.

Завари Ханибал замислен. Генералът почти не го погледна. Както винаги, той се беше навел над масата и изучаваше карта на района. Командирът на конницата Махарбал стоеше до него и говореше тихо. Слаб мъж с дълга къдрава черна коса и вечна усмивка, Махарбал беше популярен както сред офицерите, така и сред обикновените войници.

Малх спря на няколко крачки от масата и застана мирно.

— Явявам се, генерале.

Ханибал се изправи.

— Малх, добре дошъл.

— Искал си да ме видиш, генерале.

— Да. — Все още потънал в мисли, Ханибал потърка устните си. — Искам да те питам нещо.

— Разбира се, генерале.

— С Махарбал измислихме план. Засада, ако трябва да сме точни.

— Звучи интересно, генерале — оживи се Малх.

— Надяваме се, че римляните ще изпратят патрул от нашата страна на реката — продължи Ханибал. — Махарбал ще организира конницата, която ще атакува врага, но искам да има и малко пехота. Тя ще дебне при главния брод и ще попречи на евентуални оцелели да се измъкнат.

Малх се ухили жестоко.

— За мен ще е чест да участвам, генерале.

— Нямах предвид теб. — Ханибал видя как Малх посърва и обясни: — Нямам намерение да губя един от най-опитните си офицери в подобна схватка. Мислех за синовете ти, Бостар и Сафон.

Малх преглътна разочарованието си.

— Те са напълно подходящи за подобна задача, генерале. И съм сигурен, че ще се зарадват, че са избрани за нея.

— Така си и мислех. — Ханибал замълча за момент. — И тъй, на въпроса ми. Какво ще кажеш за другия си син?

Малх примигна изненадано.

— Ханон ли?

— Готов ли е вече за битка?

— Започна обучението си веднага щом дойде, генерале. Не е като да е тренирал в Картаген, но се представя добре. — Малх се поколеба. — Бих казал, че е готов да стане офицер.

— Добре, добре. Би ли могъл да поведе фаланга?

Малх се опули.

— Сериозно ли говориш, генерале?

— Винаги говоря сериозно, Малх. Пресичането на планините остави много части без офицери, които да ги командват.

— Разбира се, генерале, разбира се. — Малх се помъчи да се овладее. — Преди Ханон да се изгуби в морето, щях да имам сериозни резерви.

— Защо? — Ханибал го изгледа хищно като сокол.

— Падаше си малко безделник, генерале. Интересуваше се само от риболов и момичета.

— В това няма нищо престъпно — засмя се Ханибал. — Освен това тогава не е ли бил прекалено млад, за да служи в армията?

— Да, генерале — призна Малх. — И ако трябва да съм честен, беше отличник в уроците по военна тактика. Освен това беше много добър в лова.

— Добри качества. Е, мнението ти промени ли се, откакто се върна?

— Да, генерале — уверено отвърна Малх. — Променил се е. Нещата, през които е трябвало да премине и преживее, биха пречупили много момчета, но не и Ханон. Той вече е мъж.

— Сигурен ли си?

Малх посрещна твърдо погледа на военачалника.

— Да, генерале.

— Отлично. Искам ти и тримата ти синове да се явите отново тук след час. Това е всичко. — Ханибал отново се обърна към Махарбал.

— Да, генерале. — Усмихнат от радостна възбуда, Малх отдаде чест и излезе.

 

 

На лицето на Ханон се изписа объркване.

— За какво му е младши офицер като мен?

— Не знам — отвърна Малх.

Стомахът на Ханон се сви на топка.

— Сафон и Бостар също ли ще дойдат?

— Да.

Това не вдъхна на Ханон особен кураж. Да не би да беше сгафил нещо?

— Да си там след половин час — каза Малх.

— Да, татко.

Угрижен, Ханон почна да лъска новия си шлем и нагръдника. Не спря, докато ръцете му не пламнаха. После натърка кожените си сандали с мас, докато не заблестяха. След като приключи, забързано отиде в палатката на баща си, където имаше голямо бронзово огледало. За негово облекчение Малх не беше там. Младежът изгледа намръщено отражението си.

— Ще трябва да свърши работа — промърмори на себе си.

Докато вървеше към щаба на Ханибал, беше благодарен, че бързащите насам-натам войници не го поглеждат. Едва когато се озова пред скутариите, застанали на стража пред голямата шатра, се превърна в център на вниманието.

— Кажи си името, чина и по каква работа идваш! — нареди командирът на стражата.

— Ханон, младши офицер на либийска фаланга. Идвам да се видя с генерала. — Примигна; почти очакваше да му кажат да се разкара.

Вместо това офицерът кимна.

— Очакват те. Последвай ме.

Въведе го в голямо оскъдно обзаведено помещение. Като се изключеше писалището и няколко стола с високи облегалки, в него имаше само стойка за оръжия. Ханибал беше там, заобиколен от командирите си. Баща му и братята му бяха сред тях.

— Генерале! Ханон, младши офицер от либийските копиеносци! — извика офицерът.

Ханон се изчерви.

Ханибал се обърна и се усмихна.

— Добре дошъл.

— Благодаря, генерале.

— Нали всички сте чували за блудния син на Малх? — попита Ханибал. — Е, ето го и него.

Смущението на Ханон се засили още повече, когато старшите офицери го погледнаха. Видя, че Бостар се е ухилил. Дори на лицето на баща му имаше някакво подобие на усмивка. Сафон пък изглеждаше така, сякаш е лапнал оса. Ханон изпита раздразнение. „Защо се държи така?“

Ханибал изгледа братята един по един.

— Сигурно се чудите защо ви викам?

— Да, генерале — отвърнаха те.

— След малко ще стигнем дотам. — Ханибал погледна Ханон. — Несъмнено си чул, че понесохме тежки жертви при прекосяването на Алпите.

— Разбира се, генерале.

— Оттогава страдаме от недостиг не само на войници, но и на офицери.

— Да, генерале — отвърна Ханон. Накъде биеше Ханибал?

Генералът се усмихна на объркването му.

— Назначавам те за командир на фаланга.

— Генерале? — смути се Ханон.

— Чу ме — отвърна Ханибал. — Знам, че ти идва много, но баща ти твърди, че си се върнал истински мъж.

— Аз… — Погледът на Ханон се стрелна към Малх и обратно към Ханибал. — Благодаря, генерале.

— Както знаеш, една фаланга би трябвало да се състои от около четиристотин души, но в твоята в момента има едва двеста. Тя е една от най-слабите части, но войниците са ветерани и ще ти служат добре. И след невероятните изпитания, през които си преминал, очаквам много от теб.

— Благодаря, генерале — отвърна Ханон, като много добре си даваше сметка за огромната отговорност, която току-що се беше стоварила на раменете му. — За мен е огромна чест.

Бостар му намигна, но Ханон отново се раздразни, когато видя как Сафон сви устни.

— Добре! — заяви Ханибал. — А сега за причината да ви повикам тук. Както сигурно знаете, не се случва нищо, откакто принудихме римляните да се изнесат от другата страна на Требия. Няма особени шансове това да се промени в близко бъдеще. Те знаят, че конницата ни е много по-многобройна от тяхната, както и пехотата ни. От наша гледна точка е безсмислено да атакуваме лагера им. Той е разположен на толкова неравен терен, че ще изгубим предимството на конницата си. Римляните също го знаят и затова се задоволяват просто да блокират пътя на юг и да чакат подкрепления. Може да се наложи да чакаме, докато това стане, но изобщо не ми харесва да седя и да бездействам. — Ханибал се обърна. — Махарбал?

— Значи — каза командирът на конницата, — за да се опитаме да окуражим врага да изпрати хора през реката, създаваме впечатлението, че ездачите ни са станали небрежни. Искате ли да разберете как?

— Да, командире — с готовност отговориха тримата братя.

— Появяваме се покрай реката чак късно сутринта и винаги се махаме, преди да е мръкнало. Разбирате ли?

— Значи искаш да опитат да пратят патрул по зазоряване? — попита Бостар.

Махарбал се усмихна.

— Именно.

Вълнението на Ханон се засили, но той не се чувстваше достатъчно уверен, за да зададе въпрос.

Сафон го направи вместо него.

— Какво друго?

Ханибал отново взе думата.

— Махарбал държи постоянно петстотин нумидийци в гората на около миля от главния брод на реката. Ако римляните се хванат на въдицата и изпратят патрул, той ще трябва да мине покрай хората ни. Малко псета ще се измъкнат, когато нумидийците им връхлетят в гръб, но някои може и да успеят. Именно тук идвате вие и вашите либийци.

Ханон погледна Бостар и Сафон, които се бяха ухилили свирепо.

— Искам силен пехотен отряд да остане скрит недалеч от брода. Ако римляни решат да минат от нашата страна на реката, не им пречете, но на връщане… — Ханибал стисна юмрук. — Искам да бъдат унищожени. Ясно ли е?

Ханибал погледна братята си, които кимнаха.

— Отлично — каза Ханибал. Погледът му стана твърд. — Не ме разочаровайте.

 

 

На следващия ден привечер Ханон и братята му изведоха фалангите си от картагенския лагер. Освен палатките и постелките си войниците носеха храна за три денонощия. За радост на Ханон нумидийците, които ги отведоха до позицията им, бяха под командването не на друг, а на Замар, който го беше намерил при Пад. Следвайки конниците, фалангите тихо напредваха на изток по рядко използвани ловни пътеки. Когато чуха звука на течаща вода, Замар ги насочи към скрита долчинка на около двеста крачки от главния брод на река Требия. Мястото беше идеално за скривалище. Достатъчно просторно, за да побере всички, и в същото време близо до реката.

— Оставям ви шестима конници като вестители. Пратете ги веднага щом видите нещо — каза Замар, преди да си тръгне. — И не забравяйте, когато римляните дойдат, нито един не бива да оцелее.

— Точно това ми трябва — изръмжа Сафон.

Бостар не каза нищо, но Ханон видя как на лицето му за момент се изписа отвращение. Той изчака Замар да изчезне от поглед и се обърна към братята си.

— Какво ви става на вас двамата?

— Какво искаш да кажеш? — отвърна Сафон, сякаш се отбраняваше.

— Държите се като котараци в торба. Защо?

Бостар и Сафон се изгледаха намръщено.

Ханон зачака. Мълчанието се проточи.

— Не е твоя работа — каза най-сетне Бостар.

Ханон пламна. Погледна Сафон, чието лице се беше превърнало в студена маска. Накрая Ханон се предаде.

— Отивам да проверя хората си — каза той и се отдалечи.

По зазоряване картагенците бяха премръзнали и в окаяно положение. Не можеха да палят огньове, за да не ги забележат. Макар че не валеше, зимната влага се просмукваше в тях. Следвайки изричната заповед, войниците останаха на поляната през деня. Единствените изключения бяха неколцината стражи, които с намазани със сажди лица се криеха сред дърветата покрай речния бряг. Всички останали трябваше да стоят нащрек дори когато имаха повици на природата. Някои намираха енергия да играят на зарове или ашици, но повечето оставаха в палатките си, дъвчеха студените дажби и наваксваха със съня. Все още раздразнен от дребнавата вражда на братята си, Ханон прекара времето в разговори с копиеносците си, за да се опита да ги опознае. По реакцията им разбираше, че усилията му няма да означават нищо, докато не ги поведе в битка, но все пак и това беше по-добре от нищо.

Денят се изниза бавно без никакви събития.

Най-сетне падна нощта и Ханон пое стражите, които бяха разположени покрай реката на няколкостотин стъпки от двете страни на брода. Известно време броди по брега, като си отваряше очите на четири за евентуален противник. В небето нямаше почти никакви облаци. Безбройните звезди осигуряваха достатъчно светлина, за да вижда сравнително добре, но часовете се точеха, а от другата страна не се забелязваше никакво движение. С наближаването на сутринта Ханон се отегчи и раздразни.

— Къде са тия проклети шибаняци? — промърмори той под нос.

— Сигурно в леглата.

Ханон подскочи. Обърна се и видя Бостар.

— Танит, стресна ме! Какво правиш тук?

— Не можах да заспя.

— И все пак по-добре да беше останал под одеялата. Поне е малко по-топло, отколкото навън — отвърна Ханон.

Бостар клекна с въздишка до него.

— Честно казано, исках да се извиня за станалото снощи със Сафон. Споровете ни не бива да засягат отношенията ни с теб.

— Няма нищо. Аз не биваше да си вра носа, където не ми е работа.

Неловкостта помежду им намаля.

— Тази разправия всъщност е от повече от година — призна след малко Бостар.

Ханон беше благодарен, че мракът скрива изненадата му.

— Какво, обичайното ли? Че е надут и все иска да е пръв?

Зъбите на Бостар проблеснаха, когато той се усмихна тъжно.

— Де да беше само това.

— Не разбирам.

— Започна, след като ти се изгуби в морето.

— Какво?

— Сафон ме обвинява, че ви оставих със Суниатон да отидете за риба.

— Но вие и двамата се съгласихте!

— Той не го вижда по този начин. Така и не си оправихме отношенията, преди да бъда пратен в Иберия, и враждата пламна отново в мига, в който той и баща ни пристигнаха от Картаген след няколко месеца.

— Защо?

— Бяха научили какво се е случило с теб и Суни. Сафон беше бесен. И отново стовари вината върху мен.

— Пиратите ли имаш предвид? — Ханон изведнъж си спомни коментара на Сафон, когато се беше върнал, и обещанието на баща му да му разкаже какво се е случило. — Бях забравил.

— Защото се случват много неща — каза Бостар. — Единственото важно е, че се върна.

— Сега имаме предостатъчно време — отвърна Ханон. — Казвай!

— Било е няколко седмици след изчезването ви. Благодарение на шпионите си баща ни научил за някакви пирати на пристанището. Четирима бяха заловени. След изтезания признаха, че са ви продали със Суни като роби в Италия.

През ума на Ханон преминаха живи картини.

— Знаеш ли имената им?

— Не, съжалявам — рече Бостар. — Разбрах обаче, че капитанът им бил египтянин.

— Точно така! — Ханон потръпна. — Какво е станало с тях?

— Първо били кастрирани. После им счупили ръцете и краката, преди да ги разпънат на кръст — отговори Бостар.

Ханон си представи ужасната сцена.

— Лош начин да умреш.

— Определено.

— Но са си го заслужавали — рязко заяви Ханон. — Двамата със Суни можехме да умрем на арената.

— Знам — с тежка въздишка отвърна Бостар. — Но случилото се с пиратите е променило Сафон по някакъв начин. Оттогава е много по-суров. По-жесток. Видя го как реагира на думите на Замар. Знам, че трябва да убием всеки римлянин, който се опита да пресече реката. Заповедите са си заповеди. Сафон обаче като че ли изпитва удоволствие от това.

— Не е приятно, но не е и краят на света, нали? — каза Ханон в опит да разведри обстановката.

— Това не е всичко — въздъхна Бостар. — Той си мисли, че съм готов на всичко, за да си спечеля благоволението на Ханибал. — И набързо разказа как е спасил живота на Ханибал при Сагунт. — Да беше видял изражението на Сафон, когато Ханибал ме поздрави. Сякаш съм го представил в лоша светлина.

— Това е безумие! — прошепна Ханон. — Сигурен ли си, че си е помислил това?

— Напълно. „Идеалният шибан офицер“, така започна да ме нарича.

Смаяният Ханон замълча за известно време.

— Но не може причината да е само в него, нали? Във всеки спор винаги има две страни.

— Да, аз също казах някои гадни неща. — Бостар пак въздъхна. — Но всеки път, когато се опитвам да оправя нещата, Сафон ми го връща. Последния път, когато опитах… — Той се поколеба за момент и поклати глава. — Отказах се вече.

— Защо? Какво е станало? — попита Ханон.

— Няма да ти кажа — отвърна Бостар. — Не мога. — Извърна се и се загледа в тихо мърморещата река.

Разтревожен от разказа му, Ханон предпочете да не го притиска. Опита се да бъде оптимист. Може би можеше да влезе в ролята на посредник? Представи си свят, в който Картаген отново е в мир и той ловува с братята си в планините южно от града.

Изведнъж Бостар го сръга в ребрата.

— Чу ли?

Ханон рязко се върна в реалността. Наведе се напред и напрегна слух. Дълго не успя да различи нищо. После — дрънкане на сбруя.

— Това е от другата страна на реката — тихо каза той.

— Точно така — възбудено отвърна Бостар. — Ханибал е прав. Римляните искат да разузнаят.

Загледаха отсрещния бряг като вълци, очакващи плячката им да се появи. Миг по-късно търпението им беше възнаградено. Звуци на коне и хора, движещи се много внимателно.

Ханон се напрегна.

— Това са римляните!

— Или някои от галските им съюзници — каза Бостар.

След малко вече можеха да различат колона войници и коне, която се спускаше по пътеката към брода.

— Колко са? — изсъска Бостар.

Ханон присви очи към мрака. Невъзможно беше да ги преброи точно.

— Не повече от петдесет. Може би по-малко. Със сигурност е разузнавателен патрул.

Римляните спряха и се скупчиха на едно място.

— Получават последните си заповеди — каза Ханон.

След малко първият войник тихо вкара коня си в ледената вода. Животното тихо изцвили в знак на протест, но някакви прошепнати в ушите му думи извършиха чудо и конят продължи напред. Останалите го последваха.

Бостар се изправи.

— Време е да действаме. Иди и кажи на Сафон какво става. Нумидийците трябва незабавно да бъдат уведомени. Ясно?

— Да. Ти какво ще правиш?

— Ще ида при следващия страж и ще ги държа под око, докато не изчезнат от поглед. Трябва да сме сигурни, че няма да пресекат и други.

— Ясно. До скоро. — Ханон бавно отстъпи, докато не се озова отново под прикритието на дърветата. С леки стъпки се завтече към тайния лагер. Завари Сафон да крачи напред-назад пред палатката си и бързо му предаде какво става.

— Отлично — с жестока усмивка каза Сафон. — Скоро по копията на хората ти ще има кръв, а може би и по твоето. Моментът е специален за теб.

Ханон кимна нервно. Въобразяваше ли си, или Сафон изпитваше едва ли не похот?

— Е, хайде тогава! Няма време да се мотаем. Събери хората си. Ще пратя няколко нумидийци и ще строя фалангата си. Бостар несъмнено ще направи същото, когато най-сетне се върне — каза Сафон.

Ханон се намръщи и каза:

— Няма нужда от това. Той ще дойде всеки момент.

— Разбира се, че ще дойде! — Сафон се разсмя. — А сега се размърдай. Трябва да заемем позиция веднага щом римляните се скрият от погледите ни.

Ханон наведе глава и се подчини. Не разбираше враждата между братята си, но едно беше сигурно — на Сафон продължаваше да му харесва да го командва. Раздразнен, Ханон започна да вдига хората си. Когато чу един да мърмори недоволно, го наруга сурово. Тактиката му като че ли проработи — скоро войниците му стояха строени до фалангата на Сафон.

След малко Бостар се появи от сенките на дърветата покрай реката.

— Изчезнаха — каза и се обърна към останалите трима нумидийци. — Тръгвайте веднага. Проследете ги от разстояние. Върнете се, когато попаднат в засадата.

Нумидийците отдадоха чест, скочиха на конете си и се отдалечиха в тръс.

Бостар отиде при братята си и каза с усмивка:

— Поне не стояхме напразно тук.

— Най-сетне — провлачено рече Сафон. — Откога те чакаме.

„Защо го дразни така?“ — помисли си Ханон.

Бостар стисна зъби, но не каза нищо. За щастие войниците му бяха чули другарите си да стават и бяха направили същото. Когато Бостар ги построи, тримата братя се събраха пред хората си.

— Как ще го направим? — попита Ханон.

— Очевидно е — самодоволно заяви Сафон. — Фалангите ще оформят трите страни на квадрат. Четвъртата ще бъде от нумидийците, които ще вкарат римляните в капана. Няма да има къде да отидат. Трябва само да решим коя фаланга къде да застане.

Последва кратка пауза. И тримата на няколко пъти бяха огледали терена около брода. Отляво растяха нагъсто дъбове, а отляво имаше голямо блато. И двете страни не бяха подходящи за отстъпление с коне. Най-доброто място беше по пътеката за брода. Именно там щеше да стане най-горещо.

Като най-млад и неопитен Ханон беше готов да поеме онзи фланг, който му бъде посочен.

— Аз поемам центъра — каза Бостар.

— Типично — промърмори Сафон. — И аз го искам. А ти вече не си по-старши от мен, нали?

Двамата се загледаха кръвнишки.

— Стига глупости — ядоса се Ханон. — Няма значение кой от двама ви ще го направи.

Братята му не отговориха.

— Да хвърлим жребий?

Бостар и Сафон продължаваха да мълчат.

— Мелкарт да ми е на помощ! — възкликна Ханон. — Тогава аз ще го поема.

— И дума да не става — отсече Сафон. — Ти нямаш никакъв боен опит.

— Точно така — потвърди Бостар.

— Все трябва да започна да го набирам някъде. Защо не тук? — отвърна Ханон. — Не е ли по-добре така, отколкото в голямо сражение?

Бостар погледна Сафон.

— Не можем да стоим и да спорим цяла сутрин — с помирителен тон рече той.

Сафон сви безразлично рамене.

— Предполагам, че дори Ханон трудно би оплескал нещо.

Унизеният Ханон заби поглед в земята.

— Това беше грубо — рязко рече Бостар. — Баща ни обучи добре Ханон. Самият Ханибал го избра за командир на фаланга. Хората му са ветерани. Шансовете му да прецака нещо са толкова, колкото и ако аз поема центъра. — Замълча за момент. — Или ти.

— Какво пък означава това? — попита Сафон и присви очи, докато не заприличаха на цепки.

— Престанете! — извика Ханон. — И двамата трябва да се засрамите от себе си. Ханибал ни възложи работа, забравихте ли? Така че нека я свършим, моля ви.

Подобно на намусени деца, братята му извърнаха очи и мълчаливо се върнаха при фалангите си. Ханон почака известно време, преди да осъзнае, че той трябва да поведе.

— Строй се в редици по шестима — нареди той. — След мен. — Остана доволен от бързата реакция на войниците си. На мнозина случилото се преди малко като че ли им беше харесало, което му вдъхна допълнителен кураж.

Трите фаланги заеха позиция при брода. Щом затвореха редици, копиеносците щяха да образуват непрекъснат фронт от припокриващи се щитове. Никой кон не можеше да преодолее подобно препятствие. Гората от копия, стърчаща от тях, щеше да вещае сигурна смърт за всеки, който е достатъчно глупав да приближи.

Ханон вървеше напред-назад и говореше окуражително на хората си. Беше благодарен, че баща му го беше посъветвал да опознае колкото се може повече войници. Номерът беше прост, но никой не пропусна да се ухили, когато Ханон се обръщаше към него по име. Усилията му обаче не продължиха дълго и скоро времето започна да се точи. Мускулите, загрели от придвижването им на позиция, отново започнаха да изстиват. Откъм реката подухваше влажен вятър, който пронизваше до кости чакащите войници. Нямаше възможност да прибегне до обичайните методи за повдигане на духа, като им позволи да се разтъпчат или да пеят.

Можеха само да чакат.

Утрото дойде, но ниските облаци скриваха слънцето. Единствените признаци на живот бяха редките птици, прелитащи между голите клони на дърветата; единственият звук беше ромонът на реката зад тях. Накрая стомахът на Ханон изръмжа и той се запита дали да не нареди на войниците да извадят дажбите си. Преди да успее да попита братята си, вниманието им беше привлечено от тропота на препускащи в галоп коне. Всички обърнаха погледи към пътеката, водеща на запад.

Когато на завоя се появиха двама нумидийци, всички поеха дъх едновременно.

— Идват! — извика единият, когато приближи.

— С петстотин наши другари по петите им! — добави вторият.

Ханон почти не го чу.

— Затвори редиците! — заповяда той. — Копията напред!